Градът на огледалата

Единайсет 
Сара се върна в сиропиталището за сутрешната смяна. Сестра Пег я посрещна на вратата.
— Как е тя? — попита Сара.
Жената изглеждаше необичайно притеснена; беше прекарала тежка нощ.
— Не е добре, страхувам се.
Пим се събудила с писъци. Виковете ѝ били толкова силни, че събудили всички. Временно я бяха преместили в
стаята на сестра Пег.
— И преди сме имали малтретирани деца, но този случай е най-страшният. Още една подобна нощ…
Сестра Пег заведе Сара до стаята си, спартански обзаведена само с най-необходимото. Единственото
украшение беше голям кръст на стената. Пим беше будна и седеше на леглото, свила колене до гърдите си. Но щом
Сара влезе, напрежението по лицето ѝ се стопи частично. Тази жена е на твоя страна и знае какво ти е.
— Аз ще съм отвън, ако ти потрябвам — каза сестра Пег.
Сара седна на леглото. Момичето беше изкъпано, а сплъстената коса бе подстригана и сресана. Сестрите я бяха
облекли с обикновена вълнена туника.
— КАК СЕ ЧУВСТВАШ ДНЕС? — написа Сара на черната дъска.
— ДОБРЕ.
— СЕСТРИТЕ КАЗАХА, ЧЕ НЕ СИ МОГЛА ДА СПИШ.
Пим поклати глава.
Сара ѝ обясни, че трябва да смени превръзките. Момичето потрепери, когато Сара свали бинтовете, но не
издаде и звук. Сара намаза раните с антибиотична паста и охлаждащ крем с алое и ги бинтова наново.
— ИЗВИНЯВАЙ, АКО ТЕ Е ЗАБОЛЯЛО.
Пим сви рамене.
Сара я погледна в очите и написа: НЕ СЕ СТРАХУВАЙ. След като момичето не реагира, добави: ЩЕ СЕ
ОПРАВИШ.
— И НЯМА ДА ИМА КОШМАРИ?
Сара поклати отрицателно глава.
— Не.
— КАК?
Най-лесно, разбира се, щеше да е да каже: Трябва ти време. Но това не бе вярно, поне не беше цялата истина.
Сара обаче знаеше, че болката отшумява благодарение на други хора — Холис и Кейт, семейството ѝ.
— ПРОСТО ТАКА СТАВА — написа тя.
Почти 8:00 часа беше; Сара трябваше да тръгва, макар да не ѝ се искаше. Тя прибра всичко в лекарската си
чанта и написа:
— ТРЯБВА ДА ТРЪГВАМ. ОПИТАЙ СЕ ДА ПОСПИШ. СЕСТРИТЕ ЩЕ СЕ ГРИЖАТ ЗА ТЕБ.
— ЩЕ СЕ ВЪРНЕШ ЛИ? — написа Пим.
Сара кимна.
— ЗАКЛЕВАШ ЛИ СЕ?
Пим я гледаше съсредоточено. Цял живот я бяха изоставяли; защо Сара да е различна?
— Да — отвърна тя и се прекръсти. — Кълна се.
Сестра Пег чакаше Сара в коридора.
— Как е тя?
Едва осем сутринта беше, а Сара вече се чувстваше изцедена.
— Проблемът не е в раните по гърба ѝ. Не бих се изненадала, ако има и други подобни нощи.
— Има ли вероятност да намерим някой роднина, който би я прибрал?
— Според мен това е най-лошият вариант за нея.
Сестра Пег кимна.
— Да, разбира се. Глупаво предложение.
Сара даде на монахинята ролка бинт, марля и бурканче с мехлем.
— Сменяйте превръзките на всеки дванайсет часа. Няма признаци на инфекция, но ако раните започнат да се
възпаляват или ако вдигне температура, веднага пратете да ме повикат.
Сестра Пег гледаше намръщено предметите в ръката си. След миг изражението ѝ се разведри и тя вдигна очи.
— Забравих да ти благодаря онази вечер. Приятно беше да изляза малко. Трябва да го правя по-често.
— Питър много се зарадва, че дойдохте.
— Кейлъб толкова е пораснал. Кейт също. Понякога забравяме какъв късмет извадихме. Но когато видиш нещо
подобно… — Монахинята не довърши мисълта си. — Трябва да се връщам при децата. Какво ще правят без злобната

стара сестра Пег?
— Играете ролята си превъзходно.
— Личи ли си? Дълбоко в себе си съм просто мекушава старица.
Тя изпрати Сара. На входа Сара спря.
— Искам да ви попитам нещо. По колко деца биват осиновявани, да речем, за една година?
— За година? — жената се изненада от въпроса. — Нито едно.
— Изобщо ли не ги осиновяват?
— Случва се, но много рядко. И никога не осиновяват по-големите деца, ако това питаш. Понякога оставят бебе
при нас и някой роднина идва да го прибере след няколко дни. Но след като децата прекарат известно време тук,
вероятността някой да ги вземе е минимална.
— Не знаех.
Монахинята погледна Сара замислено.
— Двете с теб си приличаме. Работата ни е такава, че ни идва да се разплачем поне по десет пъти на ден. Но
въпреки това не го правим. Ако плачехме, нямаше да сме полезни за никого.
Сара бе съгласна, но не ѝ олекна.
— Благодаря, сестро.
Отправи се към болницата в мрачно настроение. Щом влезе в сградата, Уенди я повика на регистратурата.
— Чакат те.
— Пациент ли?
Уенди се огледа, за да се увери, че никой няма да я чуе, и прошепна:
— Каза, че е от статистическата служба.

жүктеу/скачать 3.26 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: