Градът на огледалата

Две 
Питър пое към къщи надвечер. Над главата му ширналото се притъмняващо небе над Юта бе набраздено от
пъстри ивици. Ранна есенна вечер: нощем ставаше студено, но денем все още се задържаше сравнително топло.
Вървеше покрай ромолящата река с въдица на рамо и кучето, подтичващо до него. В торбата носеше две тлъсти
пъстърви, увити в жълти листа.
Щом наближи фермата, чу от къщата да се носи музика. Събу калните си ботуши на верандата, остави торбата и
влезе вътре. Ейми седеше пред старото пиано с гръб към вратата. Питър се промъкна тихо зад нея. Тя свиреше
толкова съсредоточено, че не го забеляза. Питър слушаше, без да помръдва, притаил дъх. Ейми се поклащаше леко в
такт с музиката. Пръстите ѝ играеха по клавишите, сякаш не свиреха нотите, а ги призоваваха. Мелодията
изразяваше искрени емоции. От нея струеше скръб, но толкова нежно изразена, че не звучеше тъжно. Напомняше му
на начина, по който усещаше отминаването на времето и превръщането му в спомени.
— Ти се прибра.
Не бе забелязал кога мелодията свърши. Постави ръце върху раменете на Ейми, а тя се обърна на стола и вдигна
лице.
— Ела тук.
Питър се наведе и отвърна на целувката ѝ. Красотата ѝ бе удивителна; преоткриваше я наново всеки път, щом я
погледнеше Той кимна към пианото:
— Не знаех, че умееш да свириш.
— Харесва ли ти? — Ейми се усмихна. — Упражнявам се цял ден.
Питър отвърна, че музиката му харесва, че го кара да се замисля. Добави, че не намира думи да опише
чувството, което предизвиква у него.
— Как беше на реката? Доста се забави.
— Нима? — И този ден, както обикновено напоследък, бе минал неусетно сред мъглата на удовлетворението.
— Толкова е красиво по това време на годината, че явно съм изгубил представа за времето. — Целуна я по главата.
Косата ѝ беше току-що измита и ухаеше на билките, с които омекотяваха домашния сапун. — Продължавай да
свириш. Аз ще приготвя вечерята.
Питър мина през кухнята и излезе през задната врата на двора. Градината съхнеше; щеше да заспи зимен сън
под снежна пелена, след като приберяха и последните остатъци от реколтата. Кучето се беше запиляло някъде.
Често се отдалечаваше, но Питър не се тревожеше за него; винаги се прибираше, преди да се стъмни. Питър
напълни легена с вода, съблече ризата си, изми лицето и гърдите си и се избърса. Последните слънчеви лъчи
хвърляха дълги сенки по земята. Това беше любимата му част от деня, тъй като имаше чувството, че всичко се
прелива и цялата природа е затаила дъх. Стъмваше се и постепенно започнаха да се появят звездите, първо една,
после втора и трета. Усещането в този момент приличаше на мелодията, която Ейми свиреше: спомени и копнежи,
щастие и скръб, начало и край, сливащи се в едно.
Запали огън, почисти рибата и сложи мекото бяло месо в тиган с буца мас. Ейми излезе, седна до него и
двамата наблюдаваха как ястието къкри. Вечеряха в кухнята на светлината от свещите: пъстърва, домати, картофи,
опечени на жарава. След това си разделиха ябълка. В дневната накладоха огън и се настаниха на дивана, завити с
одеяло, а кучето, както обикновено, се сгуши в краката им. Наблюдаваха пламъците смълчани; нямаше нужда да
говорят, вече си бяха казали всичко, бяха си споделили всичко и знаеха всичко един за друг. След известно време
Ейми стана и протегна ръка към Питър.
— Хайде да си лягаме.
Двамата изкачиха стълбите със свещи в ръка. В малката стая под стрехите се съблякоха и се сгушиха под
одеялата, притиснати един в друг, за да се стоплят. До леглото кучето въздъхна и легна на пода. Добро старо куче,
вярно като лъв: щеше да остане в тази поза до сутринта, за да ги пази. Близостта и топлината на телата им, общият
ритъм на дишането им: Питър не изпитваше щастие, а нещо много по-дълбоко, много по-силно. През целия си
живот бе искал поне един човек да го опознае напълно. Според него това представляваше любовта — някой да те
познава напълно.
— Питър, какво има?
Беше се унесъл в спомени.
— Мислех си за Тео и Маус. За нощта в хамбара и нападението на вирала. Брат ми така и не успя да разбере
какво го е убило.
Ейми се смълча за миг.
— Ти го уби, Питър. Ти ги спаси. Не помниш ли? Нали ти казах.
Наистина ли му беше казала? И какво странно твърдение. По време на нападението той се намираше в
Колорадо, на много километри от Стопанството. Как би могъл да убие вирала?

— Обясних ти защо. Стопанството е специално. Тук миналото, настоящето и бъдещето се сливат в едно. Ти си
бил в хамбара, защото така е трябвало да стане.
— Но аз не помня случката.
— Защото още не ти се е случила. За теб тя тепърва предстои. Ще бъдеш там, за да ги спасиш. Да спасиш
Кейлъб.
Кейлъб, синът му. Изведнъж изпита непоносима тъга, смесена със силна обич. В гърлото му се надигна плач.
Толкова много години. Толкова много години бяха минали.
— Но сега сме тук — каза той. — Двамата с теб сме тук, в това легло. Това е реално.
— Това е най-реалното нещо на света. — Тя се сгуши в него. — Не се тревожи. Уморен си.
Питър наистина бе уморен. Много, много уморен. Усещаше тежестта на годините в костите си. Неочаквано го
споходи спомен как гледа лицето си в реката. Кога се бе случило? Днес? Вчера? Преди седмица, месец, година?
Слънцето грееше високо в небето и блещукаше по водната повърхност. Отражението трептеше заради течението.
Дълбоките бръчки и увисналите бузи, торбичките под очите, а косата му — каквото беше останало от нея —
побеляла като сняг. Беше видял лицето на старец.
— Мъртъв ли бях?
Ейми не отговори. Тогава Питър разбра какво е имала предвид. Той ще умре като всички други хора, но смъртта
няма да е краят. Ще остане тук като бдителен дух извън потока на времето. Това беше ключът за всичко; с него се
отключваше врата, зад която се намираха отговорите на всички загадки в живота. Спомни си за деня, в който за пръв
път пристигна в Стопанството преди толкова много време. Всичко изглеждаше необяснимо непокътнато, килерът
беше пълен, на прозорците имаше пердета, на масата имаше съдове — сякаш чакаха точно тях. Стопанството беше
единственият му истински дом на света.
Както лежеше в тъмното, Питър усети гърдите му да се изпълват със задоволство. Загубил беше много неща,
много близки хора. Всичко бе преходно. Дори самата земя, небето, реката и звездите, които обичаше, един ден щяха
да достигнат края на битието си. Но това не беше повод за страх; такава бе горчивата красота на живота. Представи
си мига на смъртта си. Видението беше толкова убедително, че сякаш не си го представяше, а си спомняше. Щеше
да лежи в същото това легло; щеше да умре един летен следобед в обятията на Ейми. Тя щеше да изглежда точно
както изглеждаше сега — силна, красива и изпълнена с живот. Леглото гледаше към прозореца, чиито завеси сияеха
от приглушената светлина. Нямаше да изпитва болка. Не се страхувай, Питър, казваше Ейми. Всичко е наред. Скоро

жүктеу/скачать 3.26 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: