ПРИНЦИП № 2
Проявете уважение към мнението на другия. Никога не казвайте: „Не си прав.”
3
Ако грешите, признайте си го
На една минута път от къщи има гора, където къпиновите гъсталаци се покриват с бели цветове напролет, катеричките си намират хралупи и отглеждат малките си, а буренаците стигат човешки бой. Тази девствена местност се нарича – Горския парк – и наистина си е гора, едва ли по-различна от времето, когато Колумб е открил Америка. Често се разхождам в този парк с Рекс, моя малък бостънски булдог. Той е дружелюбно и безобидно куче и понеже рядко срещаме хора в парка, водя Рекс без каишка и намордник.
Един ден се сблъскахме в парка с конен полицай, който гореше от желание да наложи авторитета си.
„Как така пускате кучето си да тича из парка без намордник и каишка! – скара ми се полицаят. – Не знаете ли, че не е позволено?”
„Знам – отвърнах аз кротко, - но не мислех, че тук кучето може да навреди на някому.”
„Не мислел! Не мислел, представете си! Законът въобще не се интересува какво мислите. Това куче може да убие катерица или да ухапе някое дете. Слушайте сега, този път ще си затворя очите, но ако ви хвана пак с кучето без намордник и каишка, ще се обяснявате със съдията.”
Аз хрисимо обещах да се вслушам в съвета му. И така направих – няколко пъти. Но Рекс ненавижда намордника, и аз също. Решихме да рискуваме. Известно време всичко вървеше прекрасно, докато неочаквано не ни сполетя беда. Един следобед с Рекс превалихме на бегом хълма и изведнъж, за мое най-голямо смайване, връхлетяхме върху блюстителя на закона в цялото му величие, възседнал дорест кон. Рекс тичаше напред право към полицая.
Бях загазил. Знаех си го. Затова не чаках полицаят да заговори. Изпреварих го. Казах: „Господин полицай, хванахте ме натясно. Виновен съм. Нямам никакво алиби, никакво извинение. Миналата седмица ме предупредихте, че ако изведа кучето отново без намордник, ще ме глобите.”
„Е, хайде – отвърна меко полицаят, - знам, какво изкушение е да се пусне такова малко куче да потича, когато няма хора наоколо.”
„Разбира се, че е голямо изкушение – възразих аз, - но е нарушение на закона.”
„Е, такова малко куче на никому няма да навреди – заспори с мен полицаят.
„Не, но може да убие някоя катеричка.”
„Е, хайде, вземате нещата прекалено насериозно. Ще ви кажа какво ще направим. Оставете го да се скрие отвъд хълма, където няма да го виждам, и да забравим цялата работа.”
Като всеки човек, полицаят искаше да се чувства важна личност и когато започнах да се самоохулвам, единственият начин, по който можеше да подхрани самоуважението си, беше щедро да прояви снизхождение.
Ако се бях опитал да се защитавам? Всъщност вие спорили ли сте някога с полицай?
Но вместо да се хвърля в схватка с него, признах, че е напълно прав и че аз греша. Признах го веднага, открито и доброволно. Историята завърши благополучно – аз взех неговата страна, а той – моята. Едва ли самият лорд Честърфийлд би могъл да бъде по-благосклонен от този конен полицай, който само седмица по-рано ме бе заплашил с цялата тежест на закона.
Ако знаем, че така или иначе ще ни мъмрят, не е ли много по-добре да изпреварим и да се саморазкритикуваме? Не е ли по-лесно да слушаме собствената си самокритика, отколкото обвиненията от чужди хора?
Кажете за себе си всички обидни неща, които знаете, че другия си мисли за вас и възнамерява да изрече – кажете ги, преди той да е имал възможност да ги каже. Шансовете са сто към едно, че другия ще заеме великодушна и отстъпчива линия на поведение и греховете ви ще бъдат омаловажени, както случая с мен, Рекс и конния полицай.
Фердинанд У. Уорън, художник на реклами, използва подобна тактика, за да спечели благоразположението на един капризен и сприхав клиент.
„Когато рисуваш за реклами и публикации, важно е да бъдеш много точен”, обясни господин Уорън и ни разказа историята си.
„Някои художествени редактори искат поръчките им да бъдат изпълнявани незабавно и в такива случаи могат да станат дребни грешки. Познавам един художествен редактор, комуто винаги доставяше голямо удоволствие да намира недостатъци в дребни неща. Често съм излизал отвратен от кабинета му не заради критиките, а заради начина, по който напада хората. Неотдавна му свърших една спешна работа и той ми се обади да отида незабавно при него. Каза, че нещо не е наред. Когато отидох, заварих точно каквото очаквах – и от каквото се страхувах. Седеше враждебен и злорад, готов да се впусне в критики. Започна да ми се кара защо съм направил така и така. Това беше възможност да проявя самокритичността, за която говорихме тук. И така, аз заговорих: „Господин еди-кой-си, ако това, което казвате, е вярно, грешката е моя и за нея няма никакво извинение. Рисувам за вас достатъчно отдавна, за да не мога да си позволя да я допусна. Срамувам се от себе си.”
Той моментално започна да ме защитава: „Да, така е, но в края на краищата, това не е сериозна грешка. Това е само ..”
Аз го прекъснах: „Всяка грешка струва пари и винаги дразни.”
Той се опита да ме прекъсне, но аз не му позволих. Забавлявах се чудесно. За пръв път през живота си се самокритикувах – и много ми харесваше.
„Трябваше да бъда по-внимателен – продължих аз. – Вие постоянно ми възлагате работа и заслужавате най-доброто. Затова ще направя рисунката наново.”
Не! Не! – запротестира той – Дума да не става да си правите този труд.” Похвали работата ми, увери ме, че иска само малка промяна и че дребната ми грешка няма да струва никакви пари на фирмата му, а и, в края на краищата, е само една дребна подробност, за която не си струва да се тревожи човек.
Готовността ми да се критикувам го лиши от всякакво желание да спори. Накрая ме покани на обяд и на раздяла ми връчи чек и друга поръчка.”
Има известно удовлетворение в това да притежаваш смелостта да признаеш грешките си. Това не само премахва чувството за вина и отбранителна нагласа в ситуацията, но и често помага за създадения от грешката проблем.
Брус Харви от Албукерк, Ню Мексико, неправилно нарежда на служител в отпуск по болест да се изплати пълна заплата. Когато открива грешката си, той обръща внимание на служителя, че за да я поправи тя, трябва да приспадне от следващата му заплата получената в повече сума. Служителят се примолва, че това ще му създаде сериозен финансов проблем, дали не може да изплати парите за някакъв по-продължителен период от време? Харви обяснява, че за да направи това, трябва да получи разрешението на началника си. „Знаех, че това ще го накара да избухне – разказва Харви. – Опитвайки се да измисля как да се справя най-добре с положението, осъзнах, че цялата каша се дължи на моята грешка и ще трябва да си призная пред шефа.
Влязох в кабинета му и му казах, че съм направил грешка. Запознах го с фактите. Той избухна, че това е грешка на кадровия отдел. Аз повторих, че грешката е моя. Той отново избухна и заговори за небрежноста на финансовия отдел. Аз пак обясних, че грешката е моя. Той обвини двама други хора във фирмата. Но аз упорито повтарях, че грешката е моя. Накрая той ме погледна и каза: „Е, добре, твоя е грешката. Сега я оправи.” Грешката бе поправена и никой не пострада. Чувствах се чудесно, защото се бях справил с трудна ситуация и бях имал смелостта да не си търся оправдания. След този случай началникът ми ме уважава повече от всякога преди.”
Всеки глупак се опитва да се защитава, когато греши – и повечето го правят. Но човек изпъква над тълпата, чувства се благороден и тържествуващ, когато признае грешките си. Ето например една от най-достойните случки, които историята е съхранила на Робърт Лий, е как той обвинява единствено и само себе си за провала на атаката на Пикет при Гетисбърг.
Атаката на Пикет е несъмнено най-блестящата и най-живописната в историята на западния свят. Самият генерал Джордж Е. Пикет е колоритна личност. Косата му е толкова дълга, че кестенявите къдрици стигат почти до раменете му. Както Наполеон в италианските му кампании, и той пише горещи любовни писма почти всеки ден, докато е на бойното поле. Преданата армия го посреща с възторжени викове в онзи трагичен юлски следобед, когато напето насочва коня си към позициите на северняците, с килната над дясното ухо шапка. Войниците крещят възторжено и тръгват след него, човек до човек , в плътни редици, с развети знамена и блеснали на слънцето щикове. Каква красива гледка! Каква храброст! Удивително! Възхитен шепот се разнася по рдиците на северняците, когато съзират настъпващите.
Войниците на Пикет се понасят напред бегом, през овощни градини и царевични ниви, през ливади и дерета. През цялото време вражеските снаряди покосяват маса хора в редиците им. Но те продължават неудържимо напред с мрачна решителност.
Изведнъж пехотата на северняците се надига иззад каменната стена на Семитри Ридж, където се е прикрила, и започва да изстрелва залп след залп по настъпващите войници на Пикет. На билото на хълма бушуват пламъци, там е кланица, истински ад. За няколко минути загиват всички батальонни командири на Пикет, освен един. Падат четири пети от неговите пет хиляди войници.
Генерал Луис А. Армистед, водещ войските в последния щурм, се хвърля напред през каменната стена и замахвайки шапка на върха на сабята си, изкрещява: „Дайте им да се разберат, момчета!”
Момчетата така и правят. Прескачат стената, пронизват враговете си с щикове, смазват черепите им с пушки и забиват знамето на Юга в Семитри Ридж.
Знамената се веят там само миг. Но този кратък миг е връхната точка на войната за Конфедерацията. Атаката на Пикет – блестяща и героична – все пак е началото на края. Лий се проваля. Той не може да пробие фронта на северняците. И го знае. Югът е обречен.
Лий е толкова опечален, така шокиран, че изпраща оставката си и моли Джеферсън Дейвис, президента на Конфедерацията, да назначи „някой по-млад и по способен човек” на негово място. Ако Лий искаше да стовари другиму вината за ужасния провал на атаката на Пикет, можеше да си намери десетки оправдания. Някои от дивизионните му командири са го провалили. Конницата не е пристигнала навреме да подкрепи атаката на пехотата. Едно се провалило, друго не е станало както трябва ...
Но Лий е твърде благороден, за да вини другите. Когато разбитите и окървавени войници на Пикет се довличат обратно до линията на конфедеративните войски, Робърт Лий излиза напред да ги посрещне сам и ги поздравява с благородно самообвинение: „Грешката е изцяло моя – признава той. – Аз, само аз изгубих тази битка.”
Малко генерали в историята са имали смелостта и силата да го признаят.
Майкъл Чонг, който води нашия курс в Хонгконг, разказва за това как китайската култура поставя някои специфични проблеми и понякога е нужно да се признае, че ползата от прилагането на отделните принципи е по-голяма, отколкото от придържането към старите традиции. Един от участниците в неговия курс е човек на средна възраст, разделен от много години със сина си. Бащата бил пристрастен към опиума, но се е излекувал. Според китайската традиция, по-възрастният не може да направи първата стъпка в помирението. Според бащата, от сина зависи да поеме инициативата за сдобряването. На едно от първите занятия той разказа пред курса за внучетата си, които никога не е виждал, и колко иска да се събере отново със сина си. Другите участници в курса, всичките китайци, разбират конфликта между желанието му и установената традиция. Според бащата, младите трябва да уважават по-възрастните и той е прав да не се поддава на желанието си и да чака синът му да дойде при него.
Към края на курса бащата отново разказва пред другите: „обмислих проблема” Дейл Карнеги казва: ако грешиш, признай си незабавно и категорично. Аз съм позакъснял с признанието, но мога да го направя категорично. Обвинявах сина си. Той беше прав да не иска да ме вижда и да ме изключи от живота си. Може да загубя достойнството си, като помоля един по-млад от мен човек за прошка, но грешката беше моя и аз трябва да го призная.”
Курсът го аплодира и го подкрепя напълно. На следващото занятие той разказва как отишъл в дома на сина си, помолил за прошка и я получил, и вече изгражда нови взаимоотношения със сина си, снаха си и внучетата си, с които най-сетне се запознава.
Елбърт Харбърд е един от най-оригиналните писатели, чието творчество е разбунвало духовете в тази страна, и жлъчния му стил често е предизвиквал яростно негодувание. Но Хърбард, с необикновеното си умение да общува с хора, често е превръщал враговете си в приятели.
Когато например някакъв гневен читател му пише, че не е съгласен с еди-коя-си статия и нарича Хърбард с какви ли не обидни думи, Елбърт Хърбард му отговаря нещо от рода на :
„Като помисля малко повече, и аз разбирам, че не съм напълно съгласен с нея. Не всичко, което съм написал вчера, ми харесва днес. Много ми е приятно да узная мнението Ви по въпроса. Следващият път, когато идвате в нашият град, трябва да ни дойдете на гости и да изясним темата веднъж завинаги. Стискам ви приятелски ръката от много мили далеч и оставям Искрено Ваш ...”
Какво можете да кажете на човек, който се отнася към вас по такъв начин?
Когато сте прави, опитайте се да спечелите на своя страна хората внимателно и тактично, а когато грешите – а това ще бъде изненадващо често, ако сте искрени със себе си, - признайте си грешките незабавно и доброволно. Тази тактика не само дава удивителни резултати, но и ако искайте вярвайте, при такива обстоятелства е много по-забавна, отколкото да се опитвате да се защитавате.
Спомнете си старата поговорка: „С борба едва ли ще получиш толкова, колкото ако отстъпиш, дори да не го очакваш.”
ПРИНЦИП №3
Ако грешите, признайте го незабавно и доброволно.
4
Капка мед
Ако някой ви накара да избухнете и му дадете да се разбере, ще се чувствате добре, докато изливате гнева си. Но как стоят нещата с другия? Той ще сподели ли вашето удоволствие? Войнственият ви тон, враждебното ви отношение ще го накарат ли по-лесно да се съгласи с вас?
„Ако дойдете при мен със свити юмруци – казва Удроу Уилсън, - мисля, че мога да ви гарантирам, че и моите ще се свият също толкова бързо. Но ако дойдете и ми кажете: „Хайде да седнем и да поговорим и ако мислим различно, да видим с какво не сме съгласни”, накрая ще се установи, че въпросите, по които не сме на едно мнение, не са много и че само ако проявим търпението, откровеността и доброто желание да се разберем, няма да има проблем.”
Никой не потвърждава правотата на тези думи на Удроу Уилсън повече от Джон Д. Рокфелер Младши. През 1915 г. Рокфелер е сред най-яростно ненавижданите хора в Колорадо. Една от най-кървавите стачки в историята на американската промишленост разтърсва щата в продължение на две ужасни години. Гневми и войнствени миньори настояват за по-високи заплати от „Колорадо Фюъл енд Айрън Къмпани”. Рокфелер контролира тази компания. Съсипано е имущество, повикани са войски, пролята е кръв. Стачници са застреляни, телата им са направо разкъсани от куршумите.
В такъв момент, когато атмосферата е нажежена от омраза, Рокфелер решава да спечели стачниците на своя страна. И успява. Как? Ето историята. След като прекарва седмици в печеленето на съмишленици, Рокфелер произнася реч пред представителите на стачниците. Речта му е истински шедьовър. Тя има смайващ резултат. Успокоява бурните вълни на омразата, които заплашват да го погълнат. Спечелва му тълпа почитатели. Той представя фактите с толкова добронамерена светлина, че стачниците се връщат на работа, без повече да продумат за увеличаване на заплатите, за което са се борили толкова яростно.
Ето встъпителната част на тази забележителна реч. Обърнете внимание как от нея просто блика добронамереност. Не забравяйте, че Рокфелер говори пред хора, които няколко дни по-рано са искали да го обесят на някоя дива ябълка. Но той не би могъл да бъде по благосклонен и по-дружелюбно настроен, дори да говореше пред група мисионери. Речта му е пълна с изрази като „горд съм, че съм тук, че посетих домовете ви, срещнах се със съпругите и децата на много от вас, тук сме се събрали не като непознати хора, а като приятели .... дух на взаимна добронамереност ...нашите общи интереси ... тук съм единствено благодарение на вашата любезност...”
„Това е важен ден в живота ми – започва Рокфелер. – За първи път имам щастието да се срещна с представители на работниците на тази голяма компания, с нейните служители и ръководители, събрани заедно. Мога да ви уверя, че съм горд да бъда тук и че ще помня тази среща до края на живота си. Ако тя беше се състояла преди две седмици, щях да бъда за повечето от вас непознат човек, срещал се само с малцина от вас. След като миналата седмица имах възможността да посетя всички лагери в южната мина и разговарях поотделно с всички представители с изключение на отсъстващите, след като посетих домовете ви, срещнах се със съпругите и децата на много от вас, тук сме се събрали не като непознати хора, а като приятели. Именно в дух на взаимна добронамереност аз се радвам на възможността да обсъдя с вас общите ни интереси.
Тъй като това е среща на служителите на фирмата и на представителите на работниците, аз съм тук единствено благодарение на вашата любезност, защото не принадлежа нито към едната нито към другата група. Но се чувствам тясно свързан с вас, защото в известен смисъл представлявам и акционерите, и управителното тяло.”
Не е ли това великолепен пример за тънкото изкуство да превръщаме враговете си в приятели?
Да предположим, че Рокфелер беше възприел друга тактика. Да предположим, че беше влязъл в спор с миньорите и бе хвърлил в лицето им унищожителни факти. Да предположим, че с тона си бе намекнал, че грешат. Да предположим, че по всички правила на логиката им бе доказал, че това наистина е така. Какво щеше да се случи? Щеше да предизвика още по-силен гняв, омраза и бунт.
„Ако нечие сърце храни несъгласие и лоши чувства към вас, не ще можете да го спечелите на своя страна дори логиката ви да е непоклатима. Родителите, които се карат на децата си, тираничните началници и съпрузи, свадливите жени трябва да разберат, че хората не искат да променят мнението си. Те не могат да бъдат принудени, накарани да се съгласят с вас или с мен. Но могат да бъдат постепенно убедени, ако сме внимателни и добронамерени, на всяка цена внимателни и добронамерени.”
Линкълн казва тактически същото преди повече от сто години. Ето неговите думи:
„Стара и вярна максима е, че „капка мед събира повече мухи от ведро жлъч”. Така е и с хората. Ако искате да спечелите някого за своята кауза, първо го убедете, че сте му искрен приятел. Това е капката мед, с която ще го привлечете. Мислете каквото си искате, но оттам минава царския път към разума му.”
Директорите са разбрали, че е полезно да се отнасят доброжелателно към стачниците. Така например, когато 2500 служители в завода на „Уайт Мотър Къмпани” започват стачка за по-високи заплати и признаване на профсъюза, тогавашният президент на компанията Робърт Ф. Блек не изпуска нервите си, не започва да съди и да заплашва, да говори за деспотизъм и комунисти. Той похвалва стачниците. Публикува обръщение в кливланските вестници, в които ги поздравява за „мирния начин, по който са напуснали работните си места”. Понеже стачните постове скучаят, той им купува няколко дузини бейзболни бухалки и ръкавици и ги поканва да играят на незастроените парцели. За онези, които предпочитат боулинга, той наема зала.
Доброжелателството на господин Блек, както може да се очаква, поражда доброжелателство. И стачниците вземат назаем метли, лопати и колички за боклук и започват за събират кибритените клечки, хартийките и фасовете около фабриката. Представяте ли си! Представете си само как стачниците чистят района на фабриката, докато се борят за по-високи надници и признаване на профсъюза. Това е нещо нечувано в дългата и бурна история на американските работнически борби. Стачката свършва за една седмица с компромисно решение, без омраза и злост.
Даниел Уебстър, който изглежда като бог и говори като Йехова, е един от най-блестящите адвокати, влизали някога в съда. Но той съпровожда най-силните си аргументи с доброжелателни фрази като „Съдебните заседатели ще определят дали ...”, „Това може би заслужава да бъде, обмислено”, „Ето някои факти, които вярвам, че ще имате предвид”, „Вие, които така добре познавате човешката природа, лесно ще разберете значимостта на тези факти.” Никакви силови методи. Никакъв натиск. Никакъв опит да наложи мнението си на другите. Уебстър използва кротък, скромен, добронамерен подход и това го прави прочут. Може би никога няма да ви се наложи да се справяте със стачка или да пледирате в съда, но е възможно да поискате намаление на наема. Дали ще ви помогне доброжелателния подход? Да видим.
Един инженер на име О.Л. Страуб уска наемът му да бъде намален. Тй знае, че хазайнът му е упорит човек. Господин Страуб разказва пред нашия курс: „Написах му писмо, с което го уведомявах, че ще освободя апартамента веднага след изтичането на договора за наема. Всъщност нямах желание да се местя. Исках да остана, ако можех да издействам намаление на наема. Но положението изглеждаше безнадеждно. Други наематели бяха опитали и не бяха успели. Всички ми казваха, че хазаинът е изключително труден човек. Но аз си казах: „Аз ходя на курс по общуване, затова ще се опитам да приложа наученото и да видим какво ще стане.”
Той дойде със секретаря си веднага, след като получи писмото. Аз го посрещнах на вратата с приятелски поздрав. Просто преливах от добра воля и възторг. Не заговорих за това колко е висок наемът. Заобяснявах колко ми харесва сградата. Повярвайте ми, бях „искрен в одобрението си и щедър в похвалите”. Направих му комплимент за доброто поддържане на сградата и споделих, че много бих искал да остана още една година, но не мога да си го позволя.
Той явно не беше очаквал такъв прием и не знаеше как да реагира.
Започна да ми разказва за неприятностите си. За оплакванията на наемателите. Един му написал четиринайсет писма, някои от които недвусмислено обидни. Друг заплашвал да прекрати договора си за наем, ако не накара живеещия над него да престане да хърка. Какво щастие било да има човек доволен наемател като мен, каза накрая. И без да го моля предложи да намали малко наема. Аз исках да го намали още, затова назовах сумата, която можех да си позволя да платя, и той прие без да каже и дума.
На тръгване се обърна и попита: „Искате ли да направим някакъв ремонт на жилището?”
Ако се бях опитал да постигна намаление на наема по начина, използван от другите наематели, сигурен съм, че щях да се проваля. Именно с добронамереното си, състрадателно и положително отношение спечелих собственика.”
Дийн Удкок от Питсбърг, Пенсилвания, е шеф на отдел в местната електрическа компания. Хората му получават повикване да отстранят някаква повреда на електрическия стълб. Преди тази работа е била вършена от друг отдел и едва неотдавна е прехвърлена в секцията на Удкок. Макар че хората са му обучени за нея, това е първия път, когато действително се налага да я вършат. Всички в фирмата са в очакване дали ще се справят с задачата и как. Господин Удкок, няколко от подчинените му мениджъри и хора от други отдели отиват да наблюдават операцията. Там се събират доста коли и камиони, скупчват се много хора, вперили погледа в двамата мъже горе на стълба.
Удкок се оглежда и забелязва, че по-нататък по улицата от колата си слиза човек с фотоапарат и започва да снима. Работещите в сферата на обществените услуги са особено чувствителни по отношение с връзките с обществеността. Удкок изведнъж съобразява колко пресилена изглежда ситуацията в очите на човека с фотоапарата – десетки хора са се скупчили на едно място заради двама, които си вършат работата. Той отива при фотографа.
„Виждам, че се интересувате от нашата работа.”
„Да, а майка ми ще се заинтересува още повече. Тя притежава дял в вашата компания. Това ще й отвори очите. Може дори да реши, че не е инвестирала разумно парите си. От години я убеждавам, че като фирми като вашата много се пилее време. Ето доказателството. Снимките може би ще харесат и на вестниците.”
„Така изглежда, нали? И аз бих си помислил същото на ваше място. Но случаят е специален ...”
И Удкок обяснява как отделът му за пръв път върши подобна работа и как всички от ръководството до последния работник се вълнуват какво ще стане. Той уверява човека, че при нормални обстоятелства с работата биха се справили само двама души. Фотографа оставя фотоапарата стиска ръката на Удкок и му благодари, задето е отделил време да му разясни ситуацията.
Доброжелателния подход на Дийн Удкок спестява на фирмата изпадането в неудобно положение и неблагоприятен обществен отзвук.
Друг един участник в нашите курсове, Джералд Х. Уин от Литълтън, Ню Хемпшър, разказва как с доброжелателен подход успял да постигне задоволително уреждане на иск за нанесени щети.
Началото на пролетта – разказва той, - преди земята още да се е размразила, валя необичайно силен дъжд и водата, която обикновено би се оттекла в близките канавки и отводнителни тръби край пътя, се насочи към един парцел, където току-що бях построил жилищна сграда. Понеже водата не можеше да се оттече, тя проникна до основите на сградата и наводни мазето. Съсипа се парния котел и инсталацията за топла вода. Поправката на щетите щеше да струва над две хиляди долара. Нямах застраховка, която да покрие такъв род щети.
Скоро обаче установих, че собственикът на фирмата-подизпълнител беше пропуснал да направи отводнителна канавка в близост до сградата, която би предотвратила проблема. Уговорих си среща с него. Докато пътувах четиридесет и един километра до офиса му, внимателно обмислих положението и спомняйки си принципите, изучавани в този курс, реших, че ако дам израз на гнева си, това с нищо няма да помогне. Когато пристигнах, бях много спокоен и започнах разговора за неотдавнашната му почивка на Антилските острови. После, когато моментът ми се стори подходящ, споменах за „малкия” проблем с щетите от водата. Той бързо се съгласи да направи каквото зависи от него за разрешаването на проблема.
Няколко дни по-късно ми се обади и каза, че ще плати щетите и че ще направи отводнителна инсталация, за да не се повтори повече аварията.
Макар че грешката беше негова, ако не бях започнал разговора с доброжелателен дух, щеше да бъде много трудно да накарам собственика на фирмата-подизпълнител да се съгласи да поеме пълния размер на щетите.”
Преди години, когато като босоного момче минавах през гората на път за селското училище в северозападната част на Мисури, прочетох една басня за слънцето и вятъра. Те спорили кой от двамата е по-силен и вятърът казал: „Ще ти докажа, че аз съм по-силният. Виждаш ли онзи старец с палтото там долу? Обзалагам се, че мога да му сваля палтото по-бързо от теб.”
И така, слънцето се скрило зад един облак и вятърът задухал, докато едва не се превърнал в ураган, но колкото по-силно духал, толкова по-здраво се увивал старецът в палтото си.
Отчаян, накрая вятърът се отказал. Тогава слънцето се показало иззад облаците и се усмихнало ласкаво на стареца. След малко той избърсал челото и си свалил палтото. Така слънцето доказало на вятъра, че благоста и доброжелателството са по-силни от насилието и яростта.
Ползата от благостта и доброжелателството проличава всеки ден в действията на хората, които са разбрали, че капка мед привлича повече мухи от ведро жлъч. Ф. Гейл Конър от Лутървил, Мериланд, доказа това, когато за трети път му се налага да закара купената си преди четири месеца кола в сервиза на фирмата, която му е продала. Ето какво разказва той пред курса: „Беше ясно, че и да се обяснявам с шефа на сервиза, и да го убеждавам, и да му крещя – това няма да реши по задоволителен начин проблема ми.
Отидох в автосалона и поисках да се срещна с собственика на фирмата, господин Уайт. Почаках малко и бях поканен в кабинета му. Представих се и му обясних, че съм купил кола от неговата фирма, защото са ми я препоръчали приятели, които преди са ползвали услугите им. Казали са ми, че цените са много изгодни и обслужването е отлично. Той ме слушаше и се усмихваше доволно. После му изложих проблема си със сервиза. „реших, че може би искате да знаете всичко, което би накърнило чудесната ви репутация”, добавих. Той ми благодари, че съм насочил вниманието му към този факт, и ме увери, че ще се погрижи за отстраняването на проблема. И не само се намеси лично, но ми предостави собствената си кола, докато поправят моята.
Езоп е бил гръцки роб в двора на Крез. Той е създал безсмъртните си басни шестстотин години преди Христа. Но истините за човешката природа, които се съдържат в тях, са в сила и днес, в Бостън или Бирмингам, точно толкова, колкото в Атина преди двайсет и шест века. Слънцето може да те накара да си свалиш палтото по- бързо от вятъра; любезният и добронамерен подход и похвалата ще накарат хората да променят становището си по-лесно, отколкото всичкия гняв на света.
Не забравяйте думите на Линкълн: „Една капка мед привлича повече мухи от цяло ведро жлъч.”
Достарыңызбен бөлісу: |