Книга първа рама мисията на Рама Изход и завоевания Завещанието на великия прадед Ведийската религия
жүктеу/скачать 1.3 Mb.
|
- Бұл бет үшін навигация:
- Легенда за Орфей
- ХРАМЪТ НА ЮПИТЕР
- ПРАЗНИКЪТ В ТЕМПЕЙСКАТА ДОЛИНА
- ПРИЗОВАВАНЕ
- СМЪРТТА НА ОРФЕЙ
КНИГА ВТОРА ОРФЕЙ"Евридика! О, божествена светлина!" - промълви Орфей, умирайки. "Евридика!' - въздъхнаха и се скъсаха седемте струни на неговата лира. И главата му, която плува, отнесена завинаги от реката на времето, продължава да вика: "Евридика! Евридика!" Легенда за ОрфейДОИСТОРИЧЕСКА ГЪРЦИЯ. ВАКХАНКИТЕ. ВИДЕНИЕТО НА ОРФЕЙВ светилищата на Аполон, които поддържат доисторическата традиция, пролетното равноденствие се ознаменува с тайнствено празненство по времето, когато разцъфват нарцисите при Касталския избор. Три ножниците и лирите на храма трептят сами и невидимият Бог сякаш се завръща от северните страни с колесница, теглена от лебеди. Тогава великата жрица, облечена като муза, увенчана с лаври и с чело, препасано със свещени панделки, възпява само пред посветените в тайните раждането на Орфей, син на Аполон и на жрицата на Бога. Тя призовава душата на Орфей, бащата на тайните, музиката спасител на хората; безсмъртния владетел Орфей, увенчаван три пъти - в ада, на земята и на небето; Орфей, който се носи със звезда на челото сред звездите и боговете. Мистичната песен на жрицата на делфийския храм въвежда в една от многобройните тайни, познати на жреците на Аполон и неведоми за народа. Орфей е геният на духовна Гърция, будителят на нейната божествена душа. Неговата седмострунна лира обгръща вселената. Всяка от седемте струни отговаря на едно от състоянията на човешката душа, съдържа закона на една наука и на едно изкуство. Ние сме изгубили ключа към пълната й хармония, но разнообразните й тонове не са престанали да звучат в ушите ни. Тайнственият подтик, който Орфей съумява да дари на Гърция, се предава и на цяла Европа. Нашето време вече не вярва в красотата на живота. Но ако въпреки всичко то таи някакъв смътен спомен, някаква тайна и непреодолима надежда за постигане на красотата, това се дължи на възвишения и вдъхновен Орфей. Нека го приветстваме като велик посветен в тайните, като Прадед на Поезията и на Музиката, които разкриват вечните истини. Но преди да пристъпим към разказа за Орфей, нека опишем накратко какво представлява Гърция по онова време. Това е епохата на Мойсей, пет века преди Омир и тринайсет века преди Исус Христос. Индия вече затъва в идолопоклонството на мрачния период Кали Юга и запазва само сянката от древния си блясък. Асирия, ко ято с деспотизма на Вавилон заплашва света с бича на анархията, продължава да угнетява Азия. Великият Египет противостои на всеобщия порок с всички сили на жреческата наука, но неговото влияние не се простира отвъд Ефрат и Средиземно море. -В пустинята Израел се готви да издигне и да прогласи принципа на единния Бог и на божественото единство, но земята още не е чула мощния глас на Мойсей. Гърция е религиозно и политически разпокъсана. От хилядолетия Балканският полуостров, вдаден в Средиземно море и заобиколен с гирлянди от острови, се населява от племена, сродни на гетите, скитите и келтите. Тези народи са понесли много завоевания и сменения с всички по-ранни цивилизации. По бреговете на полуострова се множат индийски, египетски и финикийски колонии, в планините и долините му се ширят разнообразни обичаи и божества. Всеки ден цели флотилии минават в подножието на Родоския колос. Червените кораби на финикийците и черните кораби на лидийските пирати кръстосват морето на Цикладски те острови, където в ясни дни мореплавателите винаги виждат бряг или остров на хоризонта. С големите си кораби те пренасят богатствата на Азия и Африка - слонова кост, рисувана керамика, сирийски платове ,златни бази, пурпур и бисери, а често дори и жени, отвлечени от някой див бряг. Смешението на племена и раси създава един хармоничен и лесен език - смесица от келтски, зендски, санскрит и финикийски. Този език, който обозначава величието на морето с името на бог Посейдон и небесна та тишина с името на Уран, имитира Всички гласове на природата - от чуруликането на птиците до звъна на мечовете и тътена на бурята. Той е многоцветен като гръцкото море с неговата палитра от преливащи сини багри; многозвучен е като Вълните, които тихо заливат бреговете или с грохот се блъскат в подводните скали - полюфлосбойо таласа, както казва Омир. Заедно с търговците и пиратите тук често идват и жреци, които ги ръководят и властват над тях. Те носят на корабите си дървеното изображение на някое божество. Изработката е груба, но тогавашните моряци го почитат така, както много от нашите мореплаватели почитат изображението на своята мадона. Жреци те са посветени в науките и божеството, което те отнасят от храма си в чуждите страни, е олицетворение на някакъв възглед за природата, на една цялост от закони, на гражданска и религиозна организация, понеже по онова време целият умствен живот излиза от светилищата. Племената се покланят на Юно- на в Аргос, на Артемида в Аркадия; в Патмос и Коринт финикийската богиня Астарта става Афродита (Венера), родена от пяната на вълните. Мнозина посветени в тайните се появяват в Атика. Една египетска колония пренася и разпространява в Елевзина обожаването на Изида под името Деметра (Церера), майка на боговете. Ерехтей въвежда и установява обожаването на една девица, дъщеря на синьото небе, приятелка на маслиновото дърво и на мъдростта. При чуждо нашествие, при сигнал за тревога народът намира убежище в Акропола и се тълпи край богинята като край жива победа. Някои мъжки и космогонични богове господстват над местните божества. Но те обитават високите планини и са засенчени от бляскавата свита на женските божества, затова имат малко влияние. Богът на слъ- нцето, делфийският Аполон*/*Според древното предание на траките баща на поезията е Олен. На финикийски език това име обаче означава Всемирното Същество. Името Аполон има същия корен. Ап-Олен или Ап-Вхолон означава Всемирен баща. Първоначално и в Делфи се покланят на Всемирното същество под името Олен. Обожаването на Аполон е въведено от жрец, запознат с учението за Слънчевото Слово, което тогава обикаля светилищата на Индия и Египет. Този реформатор уподобява всемирния Отец с двойното му проявление: метафизичната светлина и видимото слънце. Тази реформа не излиза вън от светилищата. Орфей обаче дава нова сила на Слънчевото Слово на Аполон, Като го Оживотворява с тайните на Дионис (по Д'Оливие, Фабър. Златните стихове на Питагор)./ вече съществува, но играе незначителна роля. В полите на покритата със сняг планина Ида, по хълмовете на Аркадия и под дъбовете на Додона проповядват жреците на всемогъщия Зевс, но пред тайнствения и световен бог народът предпочита боговете, които представляват природата в нейните обаятелни или страшни проявления. Подземните реки на Аркадия, планинските пещери, които достигат до недрата на земята, вулканичните изригвания в островите на Егейско море още отрано карат гърците да обожават загадъчните сили на земята. Природата предизвиква страхопочитание както във висините, така и в дълбините си. Тези божества обаче нямат нито социален център, нито са религиозно обединени и водят помежду си ожесточена борба. Враждебните храмове, съперничещите си градове, народите, разединени от обредите, от амбициите на жреците и царете, водят кръвопролитни сражения. Отвъд Гърция се намира дивата и груба Тракия. Планини, обрасли с исполински дъбове и покрити със скали, образуват на север вълнообразна верига, разстилат се кръгообразно или се сплитат, за да станат непроходими. Северните ветрове брулят хълмовете им и бурното небе често се надвесва над техните върхове. Овчарите в долините и воините в полетата са силни племена, резерв на дорийските гърци. Това са хора мъжествени, красиви със строго изсечените си черти и с решителния си характер, но те могат да бъдат и грозни - с ужасяващата величавост на дребните медузи и горгони. Подобно на всички цивилизации - Египет, Израел или Етрурия, - които придобиват своята организация от Тайните, и Гърция притежава своята свещена география, според която всяка местност е символ на някоя от областите на духа. Защо за гърците Тракия* винаги е свято място, страната на светлината и истинската родина на музите? /*Според Фабър д'Оливие името Тракия произхожда от финикийското Ракива – етерно то пространство, или небесната твърд. Истина е, че за гръцките поети и посветени в тайните Като Пиндар, Есхил или Платон името Тракия има символичен смисъл и означава страната на чистата наука и на произлизащата от нея свещена поезия. Ето защо тази дума има за тях философски и исторически смисъл: от философска гледна точка тя означава страна на духа, място на ученията и традициите, които доказват появата на божествения разум; от историческа гледна точка това име назовава страната и племената, където изникват дорийското учение и поезията, тази издънки на дребния арийски дух, за да процъфтят по-къс но в Гърция, в светилището на Аполон. Правдоподобността на тези тълкувания се доказва от съвременни изследвания. В Делфи съществуват жреци, наречени тракиди - те са пазителите на висшето знание. Амфиктионията в древността се пази от тракийска гвардия, т.е. от воини, посветени в тайните. Тиранията на Спарта премахва тази неподкупна гвардия и я замества с бруталната сила. По-късно глаголът тракизирам се употребява иронично за последователите на древните учения./ Защото тамошните високи планини крият най-старите светилища на Хронос, Зевс и Уран. Оттам слизат Поезията, Законите и свещените Изкуства Легендарните поети на Тракия доказват това: Тамирис, Лин и Амфион може би са имена на действителни личности, но в езика на храмовете те олицетворяват преди всичко поетическите жанрове. Всеки от тях възпява победата на една теология над друга. В тогавашните храмове историята се пише само алегорично. Личността е нищо, учението и неговото осъществяване на дело е всичко. Тамирис, който разказва за войната на титаните и е ослепен от музите, възпява поражението на космогоничната поезия. Лин въвежда в Гърция меланхоличните песни на Азия и бива убит от Херакъл. Той възвестява, че в Тракия навлиза една вълнуваща и сладострастна поезия, която мъжественият дух на северните дорийци отначало не приема. Тази победа същевременно ознаменува надмощието на една лунна религия над една слънчева. Амфион пък, който според легендата раздвижва и скалите със своите песни и строи храмове със звуците на лирата си, представлява пластическата сила, която слънчевото учение и дорийската поезия упражняват върху изкуството и върху цялата гръцка цивилизация*/*Страбон твърди с положителност, че дребната поезия е езикът на алегорията. Дени д'Аликарнас потвърждава това и признава, че тайните на природата и най-възвишените морални възгледи са пазени в тайна. Така че не е метафора формулата, че древната поезия е езикът на боговете. Тайния и магически смисъл, в който се съдържат силата и обаянието на поезията, можем да намерим в самото и име. Повечето етимолози извеждат думата поезия от гръцкия глагол пойейн - правя, създавам. На пръв поглед това е вероятната и естествена етимоловия, но тя не се съобразява със свещения език на храмовете, откъдето излиза първоначалната поезия. По-логично е да допуснем заедно с Фабър д'Оливие, че пойезис произхожда от финикийската дума noxe (уста, глас, език, реч) и от ucx (Висше същество, Същество-принцип, Бог). Етруският Аес или Аезар, галският Аес, скандинавският Асе, коптският Ози (Господ) и египетският Озирис имат същия Корен./ Съвсем друга е светлината, с която сияе Орфей. Той блести във вековете с лъчите на един творчески гений, чиято душа в съкровените си дълбини трепти в любов към Вечната Жена, и от дъното на сърцето му избира откликът на Вечната Жена, която живее в Природата, в Човека и в Небето. Религиозните обреди, традицията на посветените в тайните, песните на поетите, гласът на философите и, още повече, делото на Орфей, което е самата Гърция - всичко това свидетелства за истинността на музиканта спасител. По онова време Тракия се раздира от ожесточени борби. Слънчевите и лунните религии си оспорват върховенството. Тази бойна между поклонниците на слънцето и на луната не е дребен спор между две суеверия, както би могло да се помисли. Тези две вери представляват противоположни теологии, светогледи, религии и социални организации. Небесните и слънчеви вярвания имат своите храмове в планините, своите жреци и строгите си закони. Лунните вярвания господстват в горите и долините, те имат жриците си, сладострастните си обреди, неправилно практикуват изкуството на тайните и всеки обред завършва с оргия. Смъртоносна война се повежда между жреците на слънцето и жриците на луната.Това е борба между половете, борба между мъжкия и женския принцип, борба древна и неизбежна, открива или тайна, но вечна - това е борбата между мъжа и жената, която изпълва историята на човечеството и в която се крие тайната на световете. Както сливането на мъжа и жената е самата същност и тайната на божествеността, така и равновесието на тези два принципа може да породи велики цивилизации. Мъжките, космогонични и слънчеви богове в Тракия обитават високите планини и пустите места. Народът предпочита съблазните на женските божества, които предизвикват опасните страсти и слепите сили на природата. Тези религии приемат, че върховното божество е от женски пол. Жриците на луната, или тройната Хеката, проявяват своето могъщество, присвояват си обожаването на Бакх и го придружават с кървав ритуал. В знак на своето върховенство те се наричат вакханки и така узаконяват господството на жената над мъжа. Те са или магьосници и прелъстителки, или кръвожадни приносителки на човешки жертви и обитават светилищата си в затънтени и диви долини. Какво мрачно обаяние, какво пламенно любопитство привлича народа в тези усамотени местности, обрасли с разкошна и величествена растителност? Разголени жени, нежни танци вдън горите... после смехове, силен вик - и стотина вакханки се хвърлят към чужденеца и го по валят на земята. За да не умре, той трябва да им се закълне, че ще им бъде покорен и ще изпълнява техните обреди. Вакханките опитомяват пантери и лъвове и ги водят на празненствата си. Със змии, увити около ръцете им, те нощем коленичат пред тройната Хеката, после с буйни хора призовават подземния двуполов бог Бакх с лице на бик*/*Бакх с лице на бик се среща в XXIX орфически химн. Това е спомен от древни вярвания, който изобщо не принадлежи на чистата орфическа традиция. Орфей пречиства и преобразява простонародния Бакх в божествения Дионис, символ на божествения дух, който еволюира във всички царства на природата. Любопитно е, че вакханският Бакх не е забравен и преминава дори в средновековието като Сатаната с лице на бик, призоваван от магьосниците в техните нощни бесовски сборища./. Но тежко на чужденеца, тежко на жреца на Юпитер или на Аполон, който идва тук - той бива разкъсан. В началото вакханките господстват в Гърция, докато тракийските племенни вождове остават верни на старите традиции. Но по-късно жриците обайват някои техни царе, чиито варварски нрави ги изкушават да живеят в азиатски разкош и изтънченост. Вакханките ги запленяват със своето сладострастие и ги опитомяват със заплахи. Така боговете разделят Тракия на два враждебни лагера. Жреците на Юпитер и на Аполон обаче са безсилни срещу Хеката, която царува в долините и от бездните си заплашва олтарите на синовете на светлината. Тогава в Тракия се появява един млад човек от царско потекло и с пленителна красота. Твърди се, че той е син на една от жриците на Аполон. Красивият му глас е обаятелен, той говори с нов и поетичен език и из глежда боговдъхновен. Русата му коса, гордост за дорийците, пада на златисти вълни по раменете му, а мелодичният му глас излъчва нежност и печал. Неговите тъмносини бездънни очи сияят от сила, кротост и вълшебство. Свирепите траки отбягват погледа му, но жените, вещи в изкуството да се харесват, говорят, че лазурният цвят на тези очи е получен от смесването на слънчеви лъчи и лунни целувки. Самите вакханки, привличани от красотата на младежа, често обикалят около него като влюбени пантери и се усмихват на непонятните му думи. Внезапно този млад човек, когото наричат син на Аполон изчезва. Говори се, че е умрял, че е слязъл в ада. Всъщност той отива в Самотраки, а после в Египет, където търси убежище при жреците в Мемфис. Там той научава тайните им, за двайсет години преминава всички изпитания и се завръща като посветен в тайните, за да изпълни мисията си. Сега той се нарича Орфей или Арфа*/*Думата е финикийска: аур означава светлина, арофаелечение./, което означава онзи, който лекува със светлина. Най-дребното светилище се намира в планината Каукайон. В миналото жреците на това светилище са били велики първосвещеници. От върховете на планината, естествено укрепена срещу внезапни нападения, те са господствали над цяла Тракия. Но откакто лунните божества царуват в долините, слънчевите последователи намаляват и храмът запустява.Жреците от планината Каукайон посрещат египетския посветен в тайните като спасител, с научните си знания и със своя ентусиазъм Орфей увлича много от траките, преобразява религията на Бакх и укротява вакханките. Неговото влияние бързо прониква във всички светилища на Тракия. Той възцарява Зевс в родните си земи и Аполон - в Делфи, където полага основите на Амфиктионията, която става символ на социалното единство на Гърция. Накрая със създаването на Мистериите той оформя религиозната душа на родината си, защото слива религията на Зевс с религията на Дионис в една световна мисъл. С неговите наставления посвещаваните в тайните получават чистата светлина на възвишените истини, а тази светлина - по-слаба, но не по-малко благотворна - достига и до народа чрез поезията и обаятелните празненства. Така Орфей става първосвещеникът на Тракия, великият жрец на олимпийския Зевс, а за посветените в тайните - и откривателят на небесния Дионис.
Храмът на Юпитер се издига в центъра на мястото, обиколено със свещена ограда, недостъпна като крепост. При входа му има галерия с четири дорийски колони, украсени с изящни орнаменти. Настава часът за жертвоприношение. Жреците на Каукайон принасят в жертва само огън. Те слизат по стъпалата на храма и запалват благовонни пръчки с огън, взет от светилището. После първосвещеникът излиза от храма. Облечен е в бял ленен хитон като другите жреци, а главата му е увенчана с венец от миртови и кипарисови листа. Той носи абаносов скиптър с дръжка от слонова кост, а хитонът му е опасан със златен колан, украсен с кристали, излъчващи тъмни отблясъци - символ на тайнствената царственост. Този жрец е Орфей. Той води за ръка един ученик от Делфи, който, блед и разтреперан, очаква думите на великия Върховен първосвещеник. Орфей вижда вълнението му и за да успокои избраника сред учениците си, слага ръка на неговото рамо. Очите му са усмихнати, но после внезапно засияват. И докато жреците обикалят олтара и пеят химна на огъня, Орфей тържествено изрича пред любимия си ученик думи на посвещаване в тайните, които попадат направо в сърцето му като божествен балсам. Ето какви магически слова поверява Орфей на младия ученик: - Събери грижливо всички свои мисли, за да се издигнеш до Началото на нещата, до великата Троица, която блести в чистия Ефир. Изгори тялото си с огъня на своята мисъл; отдели се от материята така, както пламъкът се отделя от дървото, което изгаря. Тогава духът ти ще се устреми към чистия ефир на вечните Причини, както орелът се устремява към престола на Юпитер. Аз ще ти разкрия тайната на световете, душата на природата, същността на Бога. Чуй най-напред великата тайна. Само едно същество царува в дълбините на небето и в бездните на земята и то е гръмовержецът Зевс, ефирният Зевс. Той е мъдрият съвет, силната омраза и нежната любов. Той царува в недрата на земята и във висините на звездното небе: той е Диханието на нещата, неугасимият Огън, Мъжът и Жената, единственият Цар, единствената Власт, Богът, Учителят. Юпитер е божественият Съпруг и божествената Съпруга, Мъжът и Жената, Бащата и Майката. От свещения им брак, от тяхната вечна сватба произлизат непрестанно Огънят и Водата, Земята и Въздухът, Нощта и Денят, гордите Титани, неизменните Богове и зародишите на хората. Невежите не знаят за любовта между Небето и Земята. Тайните на Съпруга и Съпругата се разкриват само пред посветените. Но аз ще ти кажа истината. Преди малко тътенът на бурята разтърсваше тези скали; гръмотевици падаха върху тях като жив огън, като небесен пламък; планинското ехо радостно бучете. Но ти трепереше, защото не знаеше нито откъде идва този огън, нито къде отива. Това е мъжкият Огън, семето на Зевс, Огънят-Създател. Той излиза от сърцето и мозъка на Юпитер и вълнува всички същества. Когато пада гръм, той е изпратен от неговата ръка.Но ние, неговите жреци, знаем неговата същност, ние можем да отбягваме и да насочваме стрелите му. А сега погледни небесната твърд. Виж този блестящ кръг от съзвездия, покрит с тънкото и прозрачно наметало на Млечния път - този прах от слънца и светове. Виж как пламти Орион, как сияят Близнаците и как блести Лирата. Това е тялото на божествената Съпруга, която танцува в такт с песента на Съпруга. Гледай с духовните си очи и ще видиш изпънатата й назад глава, протегнатите й ръце и така полека ще повдигнеш нейното осеяно със звезди було. Юпитер е божественият Съпруг и божествената Съпруга. Ето първата тайна. Но сега, дете на Делфи, приготви се за второто посвещаване в тайните. Трепери, плачи, наслаждавай се, обожавай! Защото твоят дух ще проникне в огнената земя, където великият Творец размесва душата на света в чашата на живота. Всички същества забравят божествения дом, когато пият от тази упоителна чаша, и слизат в печалната и мрачна бездна на преражданията. Зевс е великият творец. Дионис е негов син, неговото проявено слово.Дионис е лъчезарният дух, живият разум, сияещ в дома на баща си, в двореца на неговия неизменен Ефир. Един прекрасен ден, когато Дионис се беше надвесил над небесните бездни и ги съзерцаваше през съзвездията, изведнъж видя отразен в синята дълбина своя собствен образ, който протягаше ръцете си към него. Но образът бягаше, безспирно се изплъзваше и го увличаше към дъното на пропастта. Най-после той се озова в сенчеста и благоуханна долина, където с наслада вдъхваше сладостния лъх на ветреца, който милваше тялото му. В една пещера той съзря Персефона. Майя, хубавата тъкачка, изработваше було, в което втъкаваше образите на всички същества. Той застана пред божествената девица, занемял от възторг. В този момент го забелязаха горди те титани и свободните титанки. Мъжете завидяха на красотата му, а жените, обхванати от бурна страст, се хвърлиха към него като бесни стихии и го разкъсаха. После си поделиха тялото му и го свариха, а сърцето му заробиха. Юпитер порази с гръмотевица титаните, а Минерва отнесе в Ефира сърцето на Дионис. Там то отново стана пламтящо слънце. Но от дима на Дионисовото тяло произлязоха душите на хората, които се въздигат на небето. Когато бледите сенки стигнат до пламтящото сърце на Бога, те ще светнат, ще запламтят и Дионис ще възкръсне по-жив от всякога във висините на Седмото небе. Ето тайната на смъртта на Дионис. Сега чуй другата тайна - за неговото възкресение. Хората са плът и кръв от Дионис. Нещастните хора са разпръснатите части на неговото разкъсано тяло, които се търсят сред гърчовете на престъплението и омразата, сред скръб и любов. Но ние, посветените в тайните, ние, които знаем какво има горе и какво има долу, ние сме спасителите на душите, ние сме като Хермес за хората. Ние ги привличаме като магнит към себе си, а боговете привличат нас. Така, с обаянието на небето, ние възпроизвеждаме живото тяло на божеството. Ние караме небето да плаче и земята да се радва.Ние носим в сърцата си сълзите на всички същества като скъпоценни накити, за да ги превърнем в усмивки. Бог умира в нас и отново се ражда в нас. Така говори Орфей. Делфийският ученик коленичи пред учителя си с високо вдигнати ръце. Първосвещеникът на Юпитер простира ръка над главата му и произнася тържествените думи: - Нека неизразимият Зевс и Дионис, проявен три пъти - в ада, на земята и на небето, - бъдат благосклонни към твоята младост и нека влеят в сърцето ти познанието на Боговете. Тогава посветеният в тайните отива да хвърли стирака в огъня на олтара и три пъти призовава гръмовержеца Зевс. Жреците три пъти се завъртат около него, пеейки един химн. Първосвещеникът стои вглъбен и ученикът се Връща при него. - О, Орфей - казва той, - обичам те, обичам сина на Безсмъртните и кроткия лечител на душите от деня, когато те чух да пееш химн в чест на Боговете, на празника на делфийския Аполон. Тогава ти заплени сърцето ми и аз те следвах навсякъде. Твоите песни са като упойващо вино, поученията ти - като горчиво питие, което облекчава умореното тяло и го дарява с нова сила. - Страшен и труден е пътят, който води към Боговете - отговаря Орфей, но сякаш не на ученика, а на някакви свои вътрешни гласове. - Отначало той минава през поляна с цветя, после по един страшен хълм и след това през скали, обичани от гръмотевиците и заобиколени от бездънни пропасти - ето каква е участта на ясновидеца и на Пророка на земята. Мило дете, остани при поляните с цветя и не отивай по-нататък! - Колкото повече утоляваш жаждата ми, толкова по-голяма става тя - каза младият посветен в тайните. –Ти ми разкри същността на Боговете. Но кажи ми, велики учителю, вдъхновен от божествената любов, мо га ли някога да ги видя? - Можеш, но с очите на духа - казва първосвещеникът на Юпитер, - а не с телесните си очи. Обаче засега ти можеш да гледаш само с очите на тялото си. Трябва много да работиш или да преживееш дълбоки страдания, за да можеш да отвориш Вътрешните си очи. - Само ти умееш да ми ги отвориш, Орфей! От какво да се боя, когато съм с теб? - Наистина ли искаш? Тогава слушай! В Тесалия, във вълшебната Темпейска долина, се издига един мистичен храм, в който невежите не могат да влязат. Там Дионис се явява пред посветените в тайните и пред ясновидците. Каня те след една година на неговия празник. Тогава ще те унеса в магически сън и ще отворя очите ти, за да видиш божествения свят. Но дотогава животът ти трябва да бъде чист и непорочен, а душата ти - бяла. Защото знай, че светлината на Боговете плаши слабите и убива неверниците. Ела в дома ми, за да ти дам няколко книги - те ще те подготвят. Учителят влиза в храма и завежда ученика си в своята голяма килия. Там гори египетски светилник, който никога не угасва. Държи го крилат демон, изработен от кован метал. В сандъци от благоуханен кедър са заключени многобройни папирусови свитъци, изписани с египетски йероглифи и с финикийски букви, и книги от Орфей на гръцки език, които съдържат вълшебната му наука и тайното учение*/*Сред множеството изгубени книги, които орфическите писатели на Гърция приписват на Орфей, са: "Аргонавтики" – описание на великото дело на Хермес, "Деметриада" - космогонична поема за майката на боговете, теогоничните "Свещени песни на Бакх", "Булото, или мрежата на душите", "Изкуството на тайните и обредите", "Книга за мутациите, химията и алхимията", "Коридантите" - книга за земните тайни и за земетресенията, "Анемоскопия" - книга за атмосферата, една естествена и магическа ботаника и др./ Учителят и ученикът разговарят до късно през нощта. ПРАЗНИКЪТ В ТЕМПЕЙСКАТА ДОЛИНАПренасяме се в Тесалия, в росната Темпейска долина. Светата нощ, посветена от Орфей на тайните на Дионис, вече е настъпила. Воден от свещенослужител в храма, ученикът от Делфи върви през тесен и дълбок проход сред отвесни скали.В тъмната нощ се чува само шумът на реката, която тече между обрасли в зеленина брегове. Най-после пълната луна се показва иззад планината. Жълтият й диск излиза от черните гребени на скалите. Нейната чудодейна магическа светлина прониква в дълбините и озарява вълшебната долина. В един миг тя се вижда цялата - със зелените си поляни, с ясеновите и тополовите си гори, с кристални те си избори, с пещерите си, обвити в бръшлян, с лъкатушещата река и нейните островчета, обрасли в зеленина и сплетени дървета. Сивкава мъгла като сладостно видение обгръща всичко и сякаш въздишки на нимфи трептят над огледалната повърхност на изборната вода, а неясни звуци на флейта прииждат от не подвижните тръстики. Върху всичко това се носи тихото вълшебство на Диана. Ученикът от Делфи върви като насън. Той се спира понякога, за да вдъхне благоуханието на лавровите храсти. Но вълшебната светлина трае само миг и всичко отново потъва в мрак. Скалите пак надвисват заплашително. Блуждаещи светлини мъждукат навсякъде зад гъстите корони на дърветата, по бреговете на реката и в проходите към долината. - Това са новопосвещаваните в тайните - казва водачът от храма. - Те също са потеглила всяка група има водач, който носи светилник.Ние ще ги последваме. Пътниците срещат първо новопосвещаваните в името на младия Бакх - юноши с дълги ленени хитони и с чела, обкичени с бръшлян. Те носят дървени чаши - символ на чашата на живота. След тях вървят млади, силни и горди хора - новопосвещаваните в името на бореца Херакъл - с къси туники, наметнати с лъвски кожи, с голи крака и с венци от маслинови клонки. После идват посветените в името на разкъсания Бакх, наметнати с кожи от пантери, с коси, вързани с пурпурни панделки, и с арфи в ръце. Минавайки край една пещера, водачът и ученикът от Делфи съзират новопосвещаваните в името на Аидоней и на подземния Ерос.Тези хора коленичат на земята и оплакват умрелите си родители и приятели. Чу ва се тихата им песен: - Аидоней, Аидоней! Върни ни онези, които ни отне, или ни позволи да слезем в твоето царство! Внезапно един от тях се обръща към ученика от Делфи и казва: - Ти си прекрачил прага на Аидоней, затова вече няма да видиш светлината на живите. Друг човек минава край него и докосва дрехата му. - Синко, ти ще станеш жертва на сянката. Ти, който идваш от нощта, върни се при Ереб - прошепва той на ухото му и побягва. Ученикът се е смръзнал от ужас. Той тихо пита водача си: - Какво означава това? Служителят в храма се преструва, че нищо не е чул, и само казва: - Трябва да минеш по моста. Никой не може да избегне това. Те минават по дървения мост над река Пеней. - Откъде идват - пита новопосвещаваният в тайните - тези тъжни гласове и тази печална песен? Какви са тези бели сенки, които вървят в дълги редици под тополите? - Това са жени, които отиват да бъдат посветени в тайните на Дионис. - Знаеш ли как се казват? - Тук никой не знае ничие име и всеки забравя своето. Както при влизане в светата местност новопосвещаваните хвърлят осквернените си дрехи и обличат чисти ленени туники, така те захвърлят старото си име и придобиват ново. За седем дни и седем нощи човек тук се преобразява, влиза в друг живот. Погледни тези жени. Те не се подреждат по семейства и по роден край, а според волята на Бога, който ги вдъхновява. Край тях минават момичета с нарцисови венци и с небесносини наметала. Водачът казва, че това са нимфи, приятелки на Персефона. След тях минават с червените си наметала мистичните любовници, пламенни те съпруги и стремящите се към Афродита. Те навлизат в мрачна гора, откъдето се носят буйни възклицания и вопли. Постепенно воплите затихват и над мрачната миртова гора еква хорът на жените, който пее: - Ерос, ти ни нарани! Афродита, ти разби сърцата ни! Ние опасахме гърдите си с кожа, но тя Крие кървавия пурпур на нашите рани. Сърцата ни пламтят като запалена пещ. Някои умират от нищета, а ние загива ме от любов. О, Ерос, погуби ни! Ако не, избави ни ти, Дионис! Дионис! Появяват се и други жени, облечени в дрехи от черен вълнен плат и обвити в дълги була. Те изглеждат погълнати от дълбока печал. Водачът на ученика казва, че това са тъжащите за Персефона. Тук се намира голям мраморен мавзолей, обвит в бръшлян. Те коленичат около него, разплитат косите си, пеят химни и плачат. На стиха на желанието те отговарят със стиха на болезнената скръб: - Персефона, ти умря, похитена от Аидоней, и слезе в царството на мъртвите. Но ние, които оплакваме многообичните си, не сме нито живи, нито мъртви. Дано слънцето не изгрее! Дано земята, която те покри ва, велика богиньо, ни дари с вечен сън и дано нашите сенки прегърнат сенките на любимите ни! Чуй молбата ни, Персефона! Персефона! Пред тези странни сцени на заразителен унес и на дълбока скръб ученикът от Делфи се чувства обхванат от хиляди противоречиви и мъчителни усещания. Той Вече не е същият - желанията, мислите, мъките и страданията на тези същества стават и негови. Душата му изпитва страшни мъки и се разкъсва на части, за да се засели в хиляди тела. Смъртно безпокойство го обхваща - той Вече не знае дали е човек или само сянка. Тогава един висок мъж, посветен в тайните, минава край събралите се, спира се и казва: - Мир на скръбните сенки! Страдащи жени, стремете се към светлината на Дионис! Орфей ви чака! Всички го наобикалят мълчаливо и късат венците си. С арфата си той им посочва пътя. Жените пият вода с дървени чаши от един извор. Шествието отново потегля на път. Младите девойки вървят напред и повтарят един напев: - Вдигнете маковете и пийте от водата на Лета! Дай ни любимото цвете, Персефона! Нека нарцисът отново да разцъфне, Персефона! Ученикът и неговият водач вървят дълго. Те минават през поляни с цветя, под короните на тъжно шепнещи тополи. Ученикът чува песни, които се носят из въздуха, вижда дървета, накичени с отбранителни маски и смешни фигурки, подобни на побити деца. По реката понякога плават лодки, а хората в тях мълчат, сякаш са мъртви. Най-после долината се разширява и небето над върховете на високите планини просветлява. В далечината се виждат мрачните проходи на Оса, набраздени с пропасти, затрупани от съборени скали. Наблизо, на един зелен хълм, заобиколен от планини, свети храмът на Дионис. Слънцето вече позлатява високите планински върхове. Отвсякъде към храма прииждат шествия от жени и посветени в тайните. Всички са сериозни, дългото очакване на този миг ги и се изкачват по него. Всички приятелски помахват с клончета и арфи за поздрав. Водача вече го няма, а ученикът от Делфи се озовава сред група посветени в тайните с блестящи коси, украсени с разноцветни панделки. Той никога не е виждал тези хора, но си мисли, че всъщност ги познава, че си ги спомня с някакво чувство на блаженство. Изглежда и те са го чакали, защото го поздравяват за щастливото пристигане. Увлечен и окрилен от тях, той се изкачва до после дните стъпала на храма и тогава го залива ослепителна светлина. Изгряващото слънце пуска първата си огнена стрела в долината и облива с блестящите си лъчи множеството от посветени в тайните, струпано по стъпалата на храма и из цялата долина. Един хор запява химни. Бронзовите врати на храма се разтварят сами и се появява първосвещеникът Орфей, придружен от свещеник, който носи Светилника. Ученикът с радост познава своя учител. Облечен в пурпурен хитон, с лира от злато и слонова кост в ръка, Орфей сияе с вечна младост. Той казва: - Привет на всички вас, които сте дошли, за да се възродите след скърбите на земята - ето, в този момент вие се възраждате. Елате да утолите жаждата си със светлината на храма вие, които излизате от тъмната нощ, новопосвещавани жени и посветени в тайните. Елате да се развеселите вие, които сте страдали. Елате да си починете вие, които сте се борили. Слънцето, което призовавам да блесне над главите ви и което ще засияе в душите ви, не е слънцето на смъртните. То е светлината на Дионис, великото слънце на посветените в тайните. Чрез миналите си страдания, чрез усилието, което ви е довело тук, вие ще победите и ако вярвате в думите на Бога, вие вече сте победили. Защото след дългото си лутане в мрачните съществувания вие най-после ще излезете от печалния кръг на земните поколения и всички ще се превърнете в едно-единствено тяло, в една-единствена душа в светлината на Дионис! Божествената искра, която ни води на земята, е в самите нас. Тя се превръща в светилник на храма, в звезда на небето. Така расте светлината на Истината! Слушайте звуците на седмострунната лира, Лирата на Бога... Тя движи световете. Слушайте добре! Нека ви пронижат нейните звуци... и пред вас ще се разтворят дълбините на небесата! Помощ за слабите, утешение за страдащите, надежда за всички! Но тежко на злите, на нечестивите! Те ще бъдат засрамени. Защото при проникването в тайните всеки вижда душата на другите до самото й дъно. Злите биват поразени от ужас и страх, нечестивите - от смърт. И сега, когато Дионис ви е просветлил, аз призовавам небесния и всемогъщ Ерос. Нека той помага на любовта ви, на сълзите и радостта ви. Обичайте, защото всичко обича - демоните в ада и боговете на небе то. Обичайте, защото всичко обича. Но обичайте светлината, а не тъмнината. В дългото пътешествие помнете непрестанно голямата цел. Когато душите отново се завръщат в светлината, по звездните им тела остават отбранителните петна на всички грешки, извършени в живота им... И за да ги заличат, те трябва да ги изкупват и да се завърнат на земята... Само чистите и силните отиват в слънцето на Дионис. А сега за пейте "Евохе"! "Евохе!" - проехтява между четирите стени на храма. "Евохе!" .- и цимбалите засвирват. "Евохе" – призовава възхитеното множество, струпано по стъпалата на светилището. И призивът на Дионис, свещеният призив за възраждане, се разнася из долината, повтарян от хиляди гърла, подеман от планинските екове. И овчарите из дивите проходи на Оса, пръснати със стадата си край високите планини близо до облаците, възкликват: "Евохе!* /*Призивът Евохе, който се произнася Хе-Во-Хе, е свещения призив на всички посветени в тайните в Египет, Юдея, Финикия, в Мала Азия и Гърция. Четирите свещени букви, произнасяни Иод-Хе-Во-Хе, представляват Бога във вечното му сливане с Природата; те обхващат целостта на Съществото, живата Вселена. Иод (Озирис) означава самата божественост, Разума-Създател, Вечния покой, който се намира във всичко, навсякъде и над всичко. Хе-Во-Хе представлява Вечната Жена, Ева, Изида. Природата във всичките и видими и невидими форми, оплодотворени от Него. Висшето посвещаване в тайни те, посвещаването в теогоничните науки и в чудотворните чувства, съответства на Иод. Друг кръг от науки съответства на всяка от буквите на думата Иеве - както Мойсей, и Орфей запазва науките, които съответстват на буквата Иод (Иеве, Зевс, Юпитер), и идеята за единството на Бога, но той се стреми да разкрие тайните пред народа чрез поезията, изкуствата и техните живи символи. Затова призивът Евохе открито се произнася на празника на Дионис, където се допускат не само посветените в тайните, но и онези, които искат да бъдат посветени. В това се състои разликата между делото на Мойсей; и на Орфей.-И двамата са последователи на египетското посвещаване в тайните и обладават една и съща истина, но я приспособяват в противоположни посоки. Мойсей строго и неотстъпно прославя Бащата, мъжкия Бог. Той поверява пазенето на тайните на духовенството и подчинява народа на безпощадна дисциплина, без да му разкрива нищо. Орфей, божествено влюбен в Природата, я прославя в името на Бога, който се намира в нея, за да го накара да се прояви сред божественото човечество. Ето защо Евохе става свещен призив в Гърция./
Те се озовават в обширна зала, осеяна с пещери. Две факли, забити в земята, смътно осветяват напуканите стени и тъмните дълбини на гробницата. Наблизо зее пукнатина в земята - тя излъчва топъл въздух и като че ли стига до самите недра на земята. В подземието се намира малък олтар, в който гори огън от сухи лаврови клони, а отстрани е поставен порфиров сфинкс, който го пази. На неизмерима височина през един процеп се вижда звездното небе. Бледата, слаба светлина, която прониква в гробницата, е като небесно око, надзъртащо в подземието. - Ти се намираш при изборите на свещената светлина - казва Орфей. - Ти си влязъл с чисто сърце в областта на тайните. Настанал е тържественият час, когато ще ти дам възможност да проникнеш до самите извори на живота и на светлината. Онези, които не са повдигали дебелата завеса, криеща невидимите чудеса от хората, не могат да станат синове Божии. Изслушай истините, които не трябва да се казват на множеството и които са силата на светилищата. Бог е един и винаги е подобен на себе си. Той царува навсякъде. Но полубоговете са безбройни и различни, защото божествеността е вечна и безкрайна. Най-велики са душите на звездите. Слънцата, звездите, земята и луната, всяко тяло има своята душа и всички са произлезли от свещения огън на Зевс и от изначалната светлина. Полусъзнателни, неизменни, непроменими, те управляват великото творение със своите правилни движения. И така, всяка движеща се планета увлича в своята сфера цели снопове полубогове или сияещи души, които някога са били хора, слезли са със слава по стълбата на царствата, после отново са се изкачили, за да излязат най-накрая от кръга на земните поколения. Чрез тези божествени духове Бог диша, движи се, проявява се и нещо повече, те са дъхът на неговата жива душа, лъчите на вечния разум. Те господстват над по-низшите духове, които управляват стихиите. Те царуват над световете. Отдалеч и отблизо те ни заобикалят и макар съществото им да е безсмъртно, те се обличат в различни и променливи форми - според народите, времената и страните. Нечестивият, който се отрича, се бои от тях; благочестивият човек се прекланя пред тях, без да ги познава; посветеният в тайните ги познава, привлича ,ги и ги вижда. Ако съм се борил, за да ги намеря, ако, както твърдят, съм слязъл в ада, направил съм го, за да обуздая демоните на пропастта, за да привлека закрилата на боговете над любимата ми Тракия, за да се слее зе мята с дълбокото Небе и за да може очарованата земя да чува божествените гласове. Небесната красота ще се въплъти в плътта на жените, огънят на Зевс ще тече в кръвта на героите и преди отново да се изкачат при звездите, синовете на боговете ще засияят като Безсмъртните. Знаеш ли какво представлява Лирата на Орфей? Това е музиката на вдъхновените храмове. Боговете са нейните струни. В тяхното звучене цяла Тракия ще се настрои като лира и дори мраморът ще запее с чудо деен ритъм и в небесна хармония. И сега аз ще призова боговете, за да се появят те живи пред тебе и да ти покажат в пророческо видение мистичната брачна песен, която съм приготвил за света и която посветените в тайните ще видят. Подслони се под тази скала. Не се страхувай от нищо. Магически сън ще затвори клепачите ти, най-напред ще потрепериш и ще видиш ужасни неща. Но после приятна светлина, непознато досега блаженство ще обхване цялото ти същество. Ученикът се сгушва във вдлъбнатината с формата на легло, издълбана в скалата. Орфей хвърля в огъня на олтара благовонни растения. После взема абаносовия си скиптър, украсен на върха с бляскав кристал, застава близо до сфинкса и с дълбок глас призовава: - Кибела! Кибела! Велика майко, чуй ме! О, ти, изначална светлина, подвижен ефирен пламък, който Винаги се носи из пространствата, който съдържа гласовете и образите на всички неща! Призовавам твоите бързоходни коне, блестящи от светлина! О, всемирна душа, която поражда бездните и която засява слънца, о, ти, чието звездно наметало се носи из Ефира, фина светлина, скрита и невидима за плътските очи! О, велика майко на Световете и на Боговете, ти, която съдържаш вечните първообрази! Древна Кибела, ела при мен! При мен! Заклинам те във вълшебния си жезъл, заклинам те в моя договор със Силите, заклинам те в душата на Евридика!... Аз те призовавам, теб, съпругата с много лица, кротка и трептяща в огъня на вечната нощ. От висините на пространствата, от най-далечните дълбини на бездните, отвсякъде ела, до тичай, напълни тази пещера с излиянията си. Надари сина на Тайните с диамантена твърдост и му позволи да види в дълбоките ти недра Духовете на Бездната, на Земята и на Небесата. При тези думи подземно бучене разтърсва дълбините на пропастта и цялата планина потреперва. Студена пот облива тялото на ученика. Той вече вижда Орфей през облаци бълван дим. За момент се опитва да се бори с някаква страшна сила, която го обгръща. Но неговият мозък вече не му се подчинява, волята му е унищожена. Той е обладан от ужаса на човек, който се дави, поглъща вода и след страшни гърчове пропада в мрака на безсъзнанието. Когато се свестява, около него царува нощ - светла и жълтеникава. Той дълго гледа, без да може да види нищо. Само от време на време усеща докосването на невидими прилепи. Най-после му се струва, че в здрача смътно съзира чудовищните силуети на кентаври, хидри и горгони. Но пред тях той вижда високата фигура на жена, седнала на трон. Тя е забулена с дълго було, чиито гънки са осеяни с бледнеещи звезди, и носи венец от макове. Големите и отворени очи са неподвижни. Много човешки сенки се движат около нея като уморени птици и шепнат полугласно: - Царице на мъртвите, душа на земята, о, Персефона, ние сме дъщери на небето. Защо сме заточени в царството на тъмнината? О, небесна жътварка, защо покоси душите ни, които летяха блажено в ефирните пространства? - Аз откъснах нарциса - отговаря Персефона - и влязох в брачното ложе. Изпих смъртта заедно с живота. И като вас страдам в тъмнината. - Кога ще бъдем освободени? - питат стенещите души. - Когато дойде небесният ми съпруг, божественият освободител - отговаря Персефона. Тогава се появяват страшни жени. Очите им са кръвясали, а главите им - накичени с отровни растения. Около полуголите им ръце и бедра се вият и играят змии, които те размахват като бичове. - О, души, вие сте призраци и червиш! Не вярвайте на безумната царица на мъртвите! - изричат те със съскащите си гласове. - Ние сме жриците на здрачния живот, служителките на стихиите и на чудовищата на пропастта, ние сме вакханките на земята и фуриите в Ада. Ние сме вашите вечни царици, нещастни души. Вие няма да излезете от прокълнатия кръг на поколенията, ние отново ще ви въведем там с нашите бичове. И вие ще се гърчите, вечно ще се мъчите сред съсъка на нашите змии, сред желания, омраза и угризения на съвестта. И с разплетени коси те се нахвърлят върху сонма наплашени души, които охкат и се въртят като вихрушка от суха слама под техните камшични удари. При тази гледка Персефона побледнява, заприличва на призрак при пълнолуние. Тя прошепва: - Небе... Светлина... Богове... Сън... Сън... Сън вечен... Маковият венец на главата й повяхва, очите й се затварят от мъка. Царицата на мъртвите се отпуска на трона си, унесена в летаргичен сън, и после всичко изчезва в тъмнина. Появява се друго видение. Ученикът от Делфи се озовава във великолепна зелена долина. На хоризонта се вижда планината Олимп. Пред тъмна пещера на постелка от цветя спи красивата Персефона. Венец от нарциси увенчава главата й вместо увехналите макове и зората на възраждащия се живот оцветява страните й с амброзиева багра. Нейните тъмни коси падат върху блестящите от белота рамене, а розите на кротко повдигащите се гърди сякаш приканват ветровете да ги целунат. Нимфи танцуват на една поляна. Малки облачета се носят из синевата. В храма звучи лира... В нейните златисти звуци, в свещения и ритъм ученикът долавя най-съкровената музика на нещата. От листата, от водите, от пещерите избира фина и нежна мелодия, а далечните гласове на посветените в тайни те жени, които пеят в планините, достигат до ушите му като далечно ехо. Едни от тях със страх и ужас призовават Бога, други мислят, че го виждат, и падат на земята полумъртви от умора. Най-после небето се разтваря в самия си зенит, за да роди блестящ облак. Като птица, която се носи из небето, а после внезапно се спуска към земята, Бог със своя скиптър слиза от блестящия облак и застава пред Персефона. Той сияе, косата му е разплетена, а в очите му се съзира свещеният унес на бъдещите светове. Той дълго я гледа с нежен поглед, после простира скиптъра си над нея, докосва гърдите й и тя се усмихва. Той докосва челото й, тя отваря очи, изправя се бавно и поглежда съпруга си. Очите й, премрежени от съня в ада, заблестяват като звезди. - Позна ли ме? - пита Богът. - О, Дионис! - извиква Персефона. - О, ти, божествен Дух, слово на Юпитер, Небесна светлина, която сияе в образа на човек! Всеки път, когато ме събуждаш, ми се струва, че заживявам за първи път. Световете отново се раждат в паметта на миналото и бъдещето отново стават безсмъртно настояще за мене и аз чувствам, че в сърцето ми засиява вселената! В същото време на върха на планините в сребрист облак се появяват любопитните богове, които надничат към земята. Долу мъже, жени и деца, наизлезли от долчините и пещерите, гледат безсмъртните с огромна възхита. Пламенни химни се възнасят от храмовете сред облаци благовонен дим. Между земята и небето се извършва божествена сватба, която позволява на майките да зачеват герои и богове. Розова светлина огрява цялата местност. Царицата на мъртвите, превърнала се отново в божествена жътварка, се възнася към небе то в обятията на съпруга си. Пурпурен облак ги обгръща и устните на Дионис докосват устните на Персефона... Тогава от небето и земята се разнася мощен любовен вик, като че ли свещеният трепет на боговете докосва лирата и иска да скъса всичките й струни, за да пръсне звуците й по всички краища на вселената. От божествената двойка блясва силна светкавица и бликва ураган от ослепителна светлина... После всичко изчезва. За миг ученикът на Орфей се потапя в извора на всички съществувания, в слънцето на висшето Същество. След малко той придобива небесни крила и като светкавица лети през световете, за да намери накрая възхитителния сън на безкрайността. Когато отново идва в съзнание, той се озовава сред пълна тъмнина. Само една блестяща лира се вижда в непроницаемия мрак. Тази лира се отдалечава и се превръща в звезда. Тогава ученикът забелязва, че се на мира в подземието на заклинанията и че звездата е далечният процеп в пещерата, през който се вижда небесната твърд. Близо до него стои висока фигура на човек. Той познава Орфей по неговите дълги къдрици и по блестящия кристал на скиптъра му. - Дете на града Делфи, откъде идваш? - пита първосвещеникът. - О, учителю на посветените в тайните, небесни вълшевнико, о, чудни Орфей, аз сънувах божествен сън! Да не би това да е някакво вълшевство, някаква магия на Боговете? Какво се случи? Нима светът се е променил? Къде съм сега? - Ти спечели венеца на посвещаването и преживя моя сън. Но да излезем оттук, защото аз трябва да умра, а ти - да живееш, за да се сбъдне този сън!
Най-старият жрец извиква тържествено с глас на съдия: - Орфей, ти, когото считаме за син на Аполон, беше назначен от нас за първосвещеник и цар. Ние ти дадохме мистичния скиптър на синовете на Бога. Ти царуваш над Тракия със своето духовно и царствено изкуство. Ти издигна тук храмовете на Юпитер и на Аполон и позволи на божественото слънце на Дионис отново да блесне в мрака на тайните. Но знаеш ли какво ни заплашва? Ти, който познаваш страшните тайни, ти, който толкова пъти си ни предсказвал бъдещето и който отдалеч си разговарял с учениците си, явявайки се в сънищата им, ти не знаеш какво става около тебе. Дивите вакханки, прокълнатите жрици, са се събрали в долината на Хеката. Водени от тесалийската магьосница Аглаоника, те са убедили племенните вождове от бреговете на река Ебра да възцарят вярата на мрачната Хеката и заплашват да унищожат храмове те на мъжките Богове и всички олтари на всевишния. Възбудени от пламенните им устни и от тяхното красноречие, хиляди тракийски воини с горящи факли стануват в подножието на планината и утре ще нападнат храма, разпалвани от тези жени, облечени в кожи от пантери. Те искат да видят как ще потече нашата кръв. Води ги великата жрица на мрачната Хеката. Тя е най-страшната сред магьосниците, неумолима и жестока, като фурия. Ти сигурно я познаваш. Какво мислиш да правим? - Отдавна зная това - казва Орфей - и то трябваше да стане. - Тогава защо не направи нищо, за да ни защитиш? Аглаоника се е заклела да ни заколи върху олтарите ни пред лицето на живото небе, на което се кланяме. Но какво ще стане с този храм, със съкровищата, с твоя та наука,та дори със самия Зевс, ако ти ни напуснеш? - Нима не съм при вас? - кротко отвръща Орфей. - Ти си тук, но вече е много късно - казва най-старият жрец - Аглаоники води вакханките, а вакханките водят траките. Може би искаш да ги отблъснеш с гръмотевицата на Юпитер и със стрелата на Аполон? За що не повика тук тракийските вождове, верни на Зевс за да смажат метежниците?
- Какво ще направиш? - уплашено пита старецът. - Ще отида при боговете... На всички вас казвам довиждане! Орфей излиза, като оставя жреците занемели. В храма той намира ученика от Делфи, стиска силно ръката му и казва: - Отивам в лагера на траките, ела с мен! Те вървят под дъбовете. Бурята е отминала и между сплетените клони просветват звезди. - Настъпи моят върховен час! - казва Орфей - Другите ме разбраха, но ти ме обикна. Ерос е най-старият от Боговете - така казват посветените в тайните. Той знае тайните на всички същества. Аз ти позволих да проникнеш до дъното на тайните. Боговете ти говориха, ти ги видя!... Сега, далеч от хората, когато сме само двамата, трябва да разкажа на своя любим ученик тайните на съдбата си, трябва да му оставя безсмъртно то наследство, чистия светилник на душата си. - Учителю, аз те слушам и ти се покорявам! - шепне ученикът. - Да продължим по тази пътека - казва Орфей, - тя слиза надолу. Времето не чака. Аз искам да изненадам враговете си. Върви с мен, слушай и попивай думите ми, носи ги в паметта си, но ги пази като тайна. - Те се отпечатват с огнени букви в сърцето ми. Времето няма да ги заличи. - Сега ти знаеш, че душата е дъщеря на небето. Ти видя началото и края си и спомените ти се завръщат. Когато душата слиза в плътта, тя продължава, макар и слабо, да получава вдъхновение от небето. Това силно дихание прониква в нас най-напред чрез майките ни. Млякото на гръдта им храни нашето тяло, но душата им храни нашето същество, оковано в задушната си тъмница. Моята майка беше жрица на Аполон В първите си спомени виждам една свещена гора, един великолепен храм и една жена, която ме носеше на ръце и меката и коса покриваше тялото ми като топла дреха. Земните предмети и човешките лица ми вдъхваха ужас, но майка ми ме притискаше до гърдите си, аз срещах погледа й и той ми носеше божественото възпоминание за небето. Но този лъч скоро се изгуби. Един ден майка ми изчезна - беше умряла. Лишен от очите и ласките й, аз се страхувах от самотата си. Храмът ме отвращаваше, откакто видях да тече кръвта на една жертва, и аз слязох в мрачните долини. Вакханките ми направиха много голямо впечатление. Още тогава Аглаоника царуваше над тези сладострастни и диви жени. Тя излъчваше мрачно желание и предизвикваше страхопочитание. Тесалийката очароваше всички, които се приближаваха до нея. Чрез магиите на Хеката тя привличаше младите момичета в своята долина и ги учеше да се покланят на нейните божества. Аглаоника беше забелязала и Евридика и дори я беше заобичала с бурна и злокобна любов. Тя искаше да я привърже към себе си чрез религията на вакханките. Искаше да я предаде на духовете на ада, след като опропасти младостта й, и вече я беше подмами ла с вълшебните си обещания. Воден от някакво предчувствие и привлечен в долината на Хеката, един ден вървях сред високите треви на ливада, пълна с отровни растения. Наоколо цареше ужасът на мрачните гори, посещавани от вакханки те. Изведнъж видях Евридика. Бавно, сякаш тласкана към някаква невидима цел, тя вървеше, без да ме вижда, към една пещера. От гората на вакханките се чуваха ту смехове, ту странни въздишки. Евридика понякога спираше, обхваната от колебания, а после отново продължаваше пътя си, като че ли я привличаше магическа сила. Златистите й къдрици се стелеха по белите й рамене, нарцисовите й очи бяха притворени, тя вървеше към входа на Ада. Но в погледа й аз бях видял спящото небе. - Евридика! - извиках аз и хванах ръката й. - Къде отиваш? Като събудена от сън, тя извика силно с надежда за избавление и падна в обятията ми. Тогава божественият Ерос ни победи и само с един поглед Евридика и Орфей завинаги станаха съпрузи. Тя обаче още беше уплашена и като се притискаше до гърдите ми, посочи с ужас пещерата. Аз приближих и видях една жена. Това беше Аглаоника, седнала до малка статуя на Хеката, изваяна от восък и боядисана с червена, бяла и черна боя, с бич в ръка. Аглаоника шепнеше заклинания, като въртеше магическия си чекрък, а очите й бяха устремени в празното пространство, като че се готвеха да погълнат жертвата си. Аз строших чекръка, стъпках статуята на Хеката и извиках на магьосницата: - В името на Юпитер ти забранявам да мислиш за Евридика - иначе ще те сполети смърт! Защото знай, че синовете на Аполон не се боят от теб! Аглаоника, стъписана и уплашена, се загърчи като змия и изчезна в пещерата си, като ме погледна с очи, пълни с омраза. Аз отведох Евридика в моя храм. Девиците на река Ебра, окичени с венци от зюмбюл, запяха: "Свобода! Свобода!" Аз заживях щастливо. Три луни не бяха отминали, когато една вакханка, подбудена от тесалийката, поднесе на Евридика чаша вино, за да можела тя да разпознава магическите треви. Любопитната Евридика изпила виното и паднала като поразена от гръмотевица. Чашата сдържала смъртоносна отрова. Когато видях огъня да изгаря тялото на Евридика, когато видях гроба да поглъща праха й, когато и последният спомен за красотата на нейното тяло изчезна, аз извиках: - Къде е душата й? Напуснах отчаян това място. Скитах из цяла Тракия. Молих жреците на Самотраки да я призоват, Търсих я в недрата на земята, на Тенарския нос, но напразно. Най-после стигнах до пещерата на Трифоний, Там през един процеп жреците водят смелите посетители до огнените езера, които кипят във вътрешността на земята, и им позволяват да видят какво става там. По пътя човек се унася и получава прозрения. Той едва диша, гласът му се задавя, може да говори само с жестове. Един се връщат от средата на пътя, други упорстват и умират от задушаване, а повечето от хората, които се завръщат живи, полудя ват. След като видях онова, което никоя уста не ще трябва да описва, аз отново се изкачих в пещерата и изпаднах в адетарвичен сън, в който ми се яви Евридика, Тя плуваше, окръжена от светлина и бледа като лунен лъч.Евридика ме видя и каза: - Заради мен ти презря ада, ти ме търси сред мъртвите. Ето ме! Идвам, защото ме викаш. Аз не живея в недрата на земята, а в областта на Ереб, в сенчестия конус, който е между земята и небето. Аз се въртя тук и плача за теб. Ако искаш да ме избавиш, спаси Тракия, дарявайки я със светлина. Тогава и самата аз ще получа крила и ще се въздигна при звездите, а ти ще ме намериш отново в светлината на боговете. Дотогава трябва да блуждая из това скръбно и печално място... Три пъти се опитвах да я хвана и три пъти тя изчезваше като сянка. Чух само звук като от скъсана струна, а после глас, тих като полъх и тъжен като прощална целувка, пошепна: "Орфей!" Този глас ме събуди. Името ми, произнесено от една душа, промени съществото ми. Почувствах, че ме обладава свещената тръпка на безгранично желание, силата на свръхчовешка любов. Живата Евридика ме бе дарила с упояващо блаженство, мъртвата Евридика ми позволи да намеря Истина та. От любов,аз облякох ленен хитон, обричайки се на велико посвещаване и на аскетичен живот; от любов вникнах в тайните на магията и потърсих божествената наука; от любов преминах през пещерите на Самотраки, през кладенците на пирамидите и през гробниците на Египет. Аз потърсих смъртта, за да намеря в нея живота, й отвъд живота видях душите и прозрачните сфери, видях Ефира на Боговете. Земята раз твори пред мене пропастите си, небето и блестящите си храмове. Аз намерих знанието, скрито под мумиите. Жреците на Изида и Озирис ми разкриха тайните си. Те имаха своите двама богове, а моят бог беше Ерос! Вдъхновен от него, аз говорих, пях и победих. Благодарение на него проникнах в словото на Хермес и в думите на Заратустра. В негово име произнасях словата на Юпитер и Аполон! Но настана часът да увенчая мисията си със своята смърт. Сега още веднъж трябва да сляза в Ада, за да се изкача отново на небето. Чуй думите ми, мило дете! Ти ще занесеш моето учение в Делфийския храм и моя закон в Амфиктионията. Дионис е слънцето на посветените в тайните, Аполон ще стане светлината на Гърция, Амфиктионията е пазителка на нейното правосъдие. Първосвещеникът и ученикът стигат до дъното на долината. Пред тях се простира малка поляна. В гората просветват гаснещи огньове и мъждукащи факли. Орфей върви спокойно сред траките, заспали от умора след нощното си веселие. Стражата го спира и пита за името му. - Аз съм пратеник на Юпитер, повикай вождовете - отговаря Орфей. - Жрец от храма! - този вик на стражата се разнася из целия стан като сигнал за тревога. Всички грабват оръжията, събират се, блясват мечове. Вождовете изненадани приближават към първосвещеника. - Кой си ти? За какво си дошъл? - Аз съм пратеник на храма и идвам, за да ви кажа: всички вие, царе, вождове и воини на Тракия, откажете се от борбата си със синовете на светлината и признайте божествеността на Юпитер и Аполон! Небесните Богове ви говорят чрез устата ми. Идвам тук като приятел, ако искате да ме слушате. Но идвам и като съдия, ако откажете да ме чуете. - Говори! - казват вождовете. Застанал под един висок явор, Орфей говори за благодеянията на Боговете, за обаянието на небесната светлина, за онзи чист живот, който той е водил с братята си, посветени в тайните, под погледа на великия Уран, живот, който трябва да бъде достояние на всички хора. Той им обещава да премахне разприте, да излекува болните, да им посочи семената, от които се раждат най-хубавите земни плодове, и още по-скъпо ценните семена, от които се раждат божествените плодове на живота - радостта, любовта и красотата. Когато Орфей говори, неговият сериозен и ласкав глас трепти като струните на лира и прониква дълбоко в сърцата на разколебаните траки. Любопитните вакханки пристигат от дъното на горите с факли в ръце, привлечени от мелодичния човешки глас. Препасани с кожи от пантери, те идват, за да покажат мургавите си гърди и великолепните си бедра. В светлината на факлите очите им светят от сладострастие и жестокост. Но гласът на Орфей постепенно ги усмирява, те го наобикалят и сядат в краката му като укротени хищници. Едни от тях навеждат глави, обзети от угризения на съвестта, други запленени слушат думите му. Развълнуваните траки си шепнат един на друг: - Истински Бог ни говори! Това е самият Аполон, който обайва вакханките! Но от дъното на горите Аглаоника вижда всичко. Великата жрица на Хеката наблюдава как Орфей увлича траките и вакханките с магия, по-силна от нейната. Тя усеща, че чрез думите на божествения вълшебник небето надделява над ада и прокълнатата й власт рухва в тъмнината, където е родена. Аглаоника се хвърля с викове към Орфей и изкрещява: - Бог ли? Аз пък ви казвам, че това е Орфей, човек като вас, магьосник, който ви мами, властолюбец, който иска да си присвои вашите корони! Бог ли? Син на Аполон ли? Надменен първосвещеник е той! Убий те го! Ако е Бог, нека се защити... а ако аз ви лъжа, разкъсайте ме! До Аглаоника са застанали някои вождове, привлечени от очарованието й и разпалени от нейната омраза. Те се спускат към Орфей. Той простенва и пада, прободен от мечовете им, после протяга ръка към ученика си и прошепва: - Аз умирам, но Боговете са живи! След това Орфей изпуска последния си дъх. Надвесена над него, тесалийската магьосница с разкривено от дива радост лице наблюдава смъртта на пророка и се готви да напра ви предсказание чрез жертвата си. Но ужас обхваща тесалийката, защото при колебливата светлина на факлата тя вижда как мъртвото лице се съживява, бледа руменина облива страните на Орфей, очите му се отварят широко и неговият дълбок и кротък поглед се устремява към нея. После странен глас... гласът на Орфей за последен път излиза от треперещите устни, за да произнесе ясно и мелодично, като възмездие: - Евридика! Погледът и гласът ужасяват жрицата. Тя се отдръпва назад и извиква: - Той не е умрял! Те ще ме преследват винаги! Орфей... Евридика! Аглаоника побягва, сякаш подгонена от сто фурии. Ужасените вакханки и траките, стреснати от престъплението си, се изгубват в тъмнината със страшни викове. Ученикът остава сам с тялото на учителя си. Когато зловещите лъчи на Хеката осветяват окървавения ленен хитон и бледото лице на великия посветен в тайните, младежът от Делфи чува как долината, реката, планините и гъстите гори стенат така, сякаш трепти някаква огромна лира. Жреците на Орфей изгарят неговото тяло и отнасят праха му в едно далечно светилище на Аполон. Никой от метежниците не се осмелява да се изкачи в храма на Каукайон. Традицията на Орфей, неговите знания и тайните му се разпространяват във всички храмове на Юпитер и Аполон. Гръцките поети казват, че Аполон завиждал на Орфей, защото тракийският певец бил призоваван по-често от него. И наистина, докато поетите възпяват Аполон, великите посветени в тайните призовават душата на Орфей, наричайки го спасител и пророк.. По-късно траките, следвайки вярата на Орфей, разказват, че той слязъл в Ада, за да търси там душата на своята съпруга, и че вакханките, завиждайки на вечната му любов, го разкъсали и хвърлили главата му в река Ебра, където, носена от буйните й вълни, тя още викала: "Евридика! Евридика!" Така траките възпяват като пророк човека, когото убиват като престъпник и който чрез смъртта си ги бе накарал да приемат вярата му. Така словото на Орфей се просмуква в жилите на Елада чрез тайните на светилищата на посвещаването. Боговете сливат гласа си с неговия така, както в храма хорът на посветените в тайните се слива със звуците на невидима лира, и душата на Орфей става душа на Гърция.
жүктеу/скачать 1.3 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|