Книга първа рама мисията на Рама Изход и завоевания Завещанието на великия прадед Ведийската религия

СЪДЪРЖАНИЕ

1. Мисията на Рама

2. Изход и завоевания

3. Завещанието на великия прадед

4. Ведийската религия

КНИГА ВТОРА КРИШНА

5. Героична индия. Синовете на слънцето и синовете на Луната

6. Царят на Матхура

7. Девицата Деваки

8. Младостта на Кришна

9. Посвещение

10. Учението на посветените

11. Тържество на смъртта

12. Блясъкът на слънчевото слово

КНИГА ТРЕТА ХЕРМЕС /ТОТ/

13. Сфинксът

14. Хермес

15. Изида

16. Озирис. Смърт и възкресение

17. Видението на Хермес

КНИГА ПЪРВА РАМА

Зороастър попита Ормузд, великия Творец: Кой е първият човек, с когото си говорил?

Ормузд отговори: Той е хубавият Има, онзи, който беше начело на Смелите.

Аз му казах да бди над световете, които ми принадлежат, и му дадох златен меч - меч за победа.

И Има тръгна по пътя на слънцето и събра смелите хора в прочутата Адрияна Веджа.

Зенд Авеста (Вендидад-Саде, 2 Фаргар)

О, Агни! Свещен Огън! Огън очистителен! Ти, който спиш в дървото и в светли пламъци се издигаш на олтара, ти си сърце на жертвоприношението, смел полет на молитвата, божествена искра, скрита във всяко нещо, и славна душа на слънцето.

Ведийски химн.

МИСИЯТА НА РАМА

Началото на нашата цивилизация е поставено, защото вече съществуват семейството, племето, народът. Навсякъде скитите, синове на северните народи, издигат чудовищни каменни жертвеници в памет на пра дедите си.

Когато някой вожд на племе умре, заедно с него заравят в земята оръжията и коня му, за да може, както те си мислят, воинът да скита из облаците и да ходи на лов за огнените змейове на другия свят. Оттам води началото си жертвоприношението на коня, което играе толкова голяма роля във Ведите и при скандинавците. Така се заражда религията на обожаването на прадедите.

Семитите намират единствения Бог - Духа на вселената - в пустинята, по върховете на планините, в безпределността на звездните простори. Скитите и келтите намират Боговете - множеството духове - в дъно то на своите гори. Там те чуват гласове, там ги обхващат първите тръпки на Невидимото призраците на отвъдния свят. Затова пленителната или страшна гора винаги ще бъде обичана от белокожите хора. Привличани от шепота на листата и от лунното очарование, те отиват там, за да черпят лековита младост в храма на великата майка Херта. Там почиват техните богове, любовта им, изчезналите им тайни.

Още в най-далечни времена жени ясновидки предсказват под дърветата. Всяко племе има своята велика пророчица, заобиколена от жреците си, като скандинавските валкирии. Но тези жени, отначало благородно вдъхновявани, постепенно стават горди и жестоки. Добрите пророчици се превръщат в зли магьосници Те узаконяват жертвоприношението на хора и кръвта на воините се лее непрестанно по зловещите скали сред страшните химни на жреците и сред виковете на свирепите скити.

Един от тези жреци е млад човек в цветуща възраст на име Рама, който се е посветил на духовен живот. Неговата съзерцателна душа и задълбоченият му ум се възмущават от това кръвожадно богослужение. Младият друид е кротък и замислен. Още от ранна възраст той проявява особена способност да разпознава растенията, чудесните им качества, прецедените им и прекипели сокове, както и да изучава звездите и техните влияния. Той отгатва и вижда отдалечени неща. На това се дължи преждевременното му влияние върху най-старите друиди. Неговите думи и цялото му същество излъчват благожелателно величие. Мъдростта му представлява пълна противоположност на лудостта на жестоките жрици, които изричат заклинания сред гърчове на полуда. Жриците го наричат „човек, който знае", а народът - ,,вдъхновител на света".

Рама, който копнее за божествената наука пътува из цяла Скития и из други далечни краища. Пленени от светлото му знание и от неговата скромност, жреците на черната раса разкриват пред него част от тай- ните си познания. Завърнал се в северните страни, Рама с ужас вижда как жертвоприношението на хора става все по-обичайно за неговите племена. Той предчувства изчезването на своето племе. Но как да се опълчи срещу тази традиция, утвърждавана от кръвожадността на жреците, от гордостта на друидите и от суеверието на народа? Точно тогава обаче друго нещастие сполетява белите племена и Рама е убеден, че това е небесно наказание за светотатственото богослужение. От нашествията си в южните страни и от съприкосновението си с хората от черната раса белите племена пренасят ужасна болест - един вид чума. Тя прониква в кръвта на хората, в самите извори на живота. Цялото тяло се покрива с черни петна, дишането се затруднява от заразата, подутите и разядени от рани крайници се изкривяват и болният издъхва сред най-жестоки болки. Дъхът на живите и миризмата на умрелите разпространяват заразата. Хората падат като покосени и гинат с хиляди в горите, напуснати дори от грабливите птици. Наскърбен, Рама напразно търси средство за спасение.

Той обича да размишлява понякога под дъба на една горска полянка. Една вечер, след дълги размисли за бедите, постигнали расата му, той заспива край дънера на дървото. В съня му се счува, че някакъв силен глас го вика, произнасяйки името му, и той решава, че се е събудил. Тогава вижда пред себе си мъж с величествен ръст, облечен като самия него в бяла дреха на друид. Той държи пръчка, около която е увита змия. Рама зачуден се готви да запита непознатия какво означава всичко това. Но той го хваща за ръка, кара го да стане и му посочва едно хубаво клонче бял имел (Viscumalbum) до самото дърво.

- О, Рама - му казва той, - ето лекарството, което търсиш!

После непознатият изважда от пазвата си малко златно ножче, отрязва клончето и му го подава. Той заръчва как да се приготвя белият имел и внезапно изчезва.

Рама се събужда ободрен от съня си. Един вътрешен глас му шепне, че е намерил спасението. Той приготвя белия имел по съветите на божествения си приятел със златното ножче. После дава на един болен да пие от питието, размесено с някаква прекипяла течност, и болният оздравява. С чудодейните си изцерения Рама се прочува из цяла Скития Навсякъде го викат, за да лекува. Запитан от друидите на племето си, той им съобщава откритието си, добавяйки, че то трябва да остане тайна на жреческото съсловие, за да осигури авторитета му. Хората смятат учениците на Рама, които пътуват из цяла Скития с клончета бял имел, за божествени пратеници, а техния учител - за полубог.

Това събитие слага началото на ново вероизповедание. Оттогава белият имел става свещено растение. Рама го увековечава с коледния празник - празника на новото спасение, - който установява в началото на го дината и го назовава Нощ-Майка на новото слънце, или великото Възобновяване. А загадъчното същество, което се бе присънило на Рама и което му бе показало белия имел, в съкровените предания на белите в Европа получава името Аеек-Хейл-Хопа, което означава „надеждата за спасение се намира в гората". Гърците го превръщат в Асклепий, гения на медицината, който държи вълшебен жезъл с две змии, увити около него.

Но Рама, „вдъхновителят на света", има по-големи планове. Той иска да излекува народа си от една нравствена рана, по-пагубна от чумата. Избран за главен жрец на своето племе, той дава заповед на всички друиди да прекратят човешките жертвоприношения. Тази новина стига до самия океан, приветствана от едни като радостен огън, а от други като светотатствено покушение. Жените друиди, чиято власт е заплашена, изригват проклятия против дръзкия водител, обсипват го със смъртни присъди. Мнозина от друидите, които виждат в човешките жертви единственото средство да царуват, се присъединяват към тях. Рама, прославян от много жреци, е ненавиждан от други. Но вместо да се откаже от борбата, той я разпалва с прогласяването!

Тогава всяко бяло племе има своя знак за разпознаване - животно, което символизира предпочитаните от него качества. На фасадите на дървените си дворци някои племенни вождове заковават жерави, орли или ястреби, други — глави на глигани или на биволи; оттук води произхода си гербът. Но предпочитаният от скитите знак е Бикът, който те наричат Тор, символ на грубата сила и буйност. На Бика Рама противопоставя Овена, смелия и миролюбив водач на стадото, и го прави знак за разпознаване на всичките си последователи. Това знаме, забито в центъра на Скития, става призив за всеобщо вълнение и за истински бунт на духовете. Белите народи се разделят на две. Разделя се самата душа на бялата раса, за да се освободи от ревящото животинство и да се изкачи на първото стъпало на невидимия олтар, който води към божественото човечество. „Смърт на Овена!" — викат последователите на Тор. „Война срещу Бика!" - крещят приятелите на Рама. Страшната война е неизбежна.

Рама вижда това и се поколебава. Нима тази война няма просто да умножи злото и да принуди племената взаимно да се унищожат? Тогава той сънува нов сън.

Бурното небе е покрито с тъмни облаци, които се трупат и се носят вихрено над планините, огъвайки короните на най-високите дървета.

- В името на прадедите, спри се! - извиква Рама и се спуска към жената.

Жрицата отмества очи от своята жертва и хвърля към Рама поглед, остър като удар с нож. Но гръмотевица процепва гъстите облаци и при една светкавица се появява сияен образ. Гората избледнява, жрицата пада като поразена от гръмотевичен удар, скъсват се въжетата на пленника, който гледа предизвикателно сияйния великан. Рама не трепва, защото в чертите на призрака познава божественото същество, което вече бе говорило с него под дъба. Този път то му се струва по-красиво, защото цялото му тяло сияе в светлина. И Рама изведнъж се озовава в отворен храм с обширни колони. На мястото на каменния жертвеник се издига олтар. До него стои воинът и в очите му все така се чете презрение към смъртта. Жената, простряна на плочите, изглежда мъртва. Небесният Дух държи в дясната си ръка светилник, а в лявата - чаша. Той се усмихва благосклонно и казва:

- Рама, аз съм доволен от тебе. Виждаш ли този светилник? Това е свещеният огън на Божия Дух. Виждаш ли тази чаша? Това е чашата на Живота и на Любовта. Дай светлината на мъжа и чашата на жената.

Рама изпълнява това, което му заповядва Духът. Щом светилникът се озовава в ръцете на мъжа и чашата в ръцете на жената, огънят в олтара от само себе си се запалва и двамата засияват, преобразени от светлина та му в божествени съпруг и съпруга. В същото време храмът се разширява, стълбовете му се издигат до небето, сводът му става небесна твърд. Тогава Рама, унесен в съня си, изведнъж се пренася на върха на една планина под звездното небе. Застанал до него, Духът му обяснява смисъла на съзвездията и го кара да чете в пламтящите знаци на зодиака съдбините на човечеството.

- О, чуден Дух, кой си ти? - пита Рама. А Духът отговаря:

- Наричат ме Дева Нахуша, Божествен Разум. Ти ще разпръснеш по земята моите лъчи и аз ще идвам винаги когато ме повикаш. Сега продължавай пътя си. Върви!

И Духът посочва с ръка на изток.

ИЗХОД И ЗАВОЕВАНИЯ

Това предложение предизвиква възторга на един млад и копнеещ за приключения народ. Огньовете, запалени по върховете на планините и поддържани няколко месеца, са знакът за масовото преселение на онези, които искат да последват Овена. Грамадното преселение, ръководено от този велик народен пастир, по тегля бавно и се отправя към центъра на Азия. Минавайки през Кавказ, то трябва да превземе няколко крепости от чернокожите хора. Като спомен за победите белите преселници после издълбават великански овнешки глави по скалите на Кавказ. Рама се показва достоен за високата си мисия. Той премахва затрудненията, прониква в мислите на последователите си, предвижда бъдещето, лекува болестите, укротява разбунтувалите се, възпламенява смелостта на всички. И така, небесните сили искат господството на северната раса по земята и чрез гения на Рама осветяват пътя и със сияйни лъчи. Тази раса вече е имала своите вдъхновени мъже, които са я изтръгнали от дивашкото й състояние. Но Рама, който пръв схваща обществения закон като израз на божествения, е първенец сред боговдъхновените.

Той се сприятелява с туранците, древни скитски племена с малко жълта кръв, които населяват Горна Азия. Рама ги повежда,за да завоюва Иран, откъдето окончателно прогонва чернокожите племена, понеже иска Централна Азия да се обитава от народ, произхождащ от чиста бяла, раса, и да стане огнище на светлина за всички други народи. Той основава там града Вер, който Заратустра нарича „Град на чудесата".

Обучава хората да обработват и засяват земята, става баща на житото и на лозата. Той създава различните касти според занятията и разделя народа на жреци, воини, земеделци и занаятчии. В самото начало касти те не си съперничат: наследствените предимства, източник на омраза и на завист, се въвеждат по-късно. Що се отнася до рода, тази изначална общност на бялата раса, той го запазва в същия вид и му позволява да избира старейшините и съдиите си.

Но висшето творение на Рама, най-превъзходното цивилизаторско оръжие, създадено от него, е новата роля, който той поверява на жената. Дотогава мъжът познава жената или като мизерна робиня в колибата си, или като страшна жрица на дъба и на скалата, към чието благоволение той се домогва и която въпреки волята му господства над него като обаятелна и страшна магьосница, чиито заклинания го плашат и карат суеверната му душа да трепери. Човешката жертва е отплатата на жената към мъжа когато тя забива ножа в сърцето на своя свиреп тиранин. Рама отменя този ужасен ритуал, издига жената в очите на мъжа с божествените й функции на съпруга и майка и така я превръща в жрица на домашното огнище, в пазителка на свещения огън, равна на съпруга и призоваваща заедно с него душите на Прадедите.

Като всички велики законодатели Рама само развива по-висшите инстинкти на расата си, като ги организира. За да украси и разхубави живота, Рама установява четири големи празници в годината. Първият е празникът на пролетта, или на потомството. Той е посветен на съпружеската любов. Летният празник, или празникът на жътвата, принадлежи на синовете и на дъщерите, които поднасят ожънатите снопи на своите родители Празникът на есента прославя бащите и майките, те дават плодове на децата си в израз на веселие. Най-светият и най-тайнственият празник е Коледа, или празникът на големите посеви. Рама го посвещава едновременно па новородените деца, на заченатите през пролетта плодове на любовта и на душите на мъртвите, на Прадедите. Съединителна точка между видимото и невидимото, това религиозно тържество е в едно и също време прощаване с отлетелите души и мистично, спасение за онези, които отново се въплътяват в утробата на майките и отново се раждат в децата. През тази свята нощ старите арии се събират в светилищата на Арияна-Веджа както някога в горите си. С огньове и с песни те празнуват началото на земната и слънчевата година, обновлението на природата посред зимата, трепета на живота в дъното на смъртта. Те възпяват вечната световна целувка между небето и земята и тържественото раждане на новото Слънце от великата Нощ-Майка. По този начин Рама свързва човешкия живот е цикъла на годишните времена, с астрономическите промени. В същото време той изтъква божествения им смисъл. За тези негови плодотворни начинания Заратустра го нарича „Водителя на народите, прещастливия владетел". Ето защо индийският поет Валмики, които пренася древния герой в много по-близка епоха, сред пищността на една по-на преднала цивилизация, запазва чертите му на възвишен идеал. „Рама пред очите на Синия Лотос - казва Валмики — беше господар на света, повелител на неговата душа и на любовта на хората, баща и майка на поданиците си. Той съумя да окове всички същества във веригата на любовта."

Заселена в Иран, до преддверията на Хималайските планини, бялата раса още не е господарка на света. Нейният авангард трябва да проникне в Индия, главен център на чернокожите - древните победители на червената и на жълтата раса. „Зенд Авеста" говори за тоя поход на Рама срещу Индия¹.

Изобщо това е една от любимите теми на индийския епос. Рама завоюва земята, заобиколена от Химават - земята на слоновете, тигрите и газелите. Той дава заповед за първия сблъсък и сам ръководи първия тласък на тая великанска борба, в която две раси несъзнателно си оспорват скиптъра на света. Индийският епос, възхвалявайки тайните традиции на храмовете, представя тази война като борба между бялата и черната магия. Във войната си против народите и царете на земята Джамбудвипа, както я наричат тогава, Ра ма извършва чудодейни неща, защото те превишават обикновените способности на човечеството – великите посветени ги дължат на познаването на скритите сили на природата и на своите способности да си служат с тях. Според преданието Рама кара извори да бликат в пустините, намира храна във вид на манна и учи последователите си как да я употребяват, укротява една епидемия с растението, наричано хом (амос у гърците, персеа у египтяните), от което извлича живителен сок. Това растение става свещено за последователите му и замества белия имел, запазен от келтите в Европа.

Рама използва против враговете си все-възможни средства. Жреците на чернокожите имат власт над тях само заради едно унижаващо обожаване. Те имат обичай да хранят в храмовете си грамадни змии и птеродактили, редки допотопни животни и принуждават народа да ги обожава като богове, защото вселяват страх сред масите. Те хранят змиите с месото на пленниците. Понякога Рама се появява неочаквано в тези храмове и с факли гони и опитомява змиите и жреците. Понякога неочаквано се явява и в неприятелския лагер, излагайки се беззащитен на ударите на онези, които биха пожелали смъртта му, а после си отива, без никой да посмее да се докосне до него. Когато питат хората защо са го оставили да избяга, те отговарят, че от самите му погледи се вкаменяват или пък че когато той им говори, зелена планина застава между тях и него и не можели да го виждат. Най-после, като венец на делото му, епическото предание на Индия приписва на Рама завладяването на Цейлон, последното убежище на черния магьосник Равана, когото белият магьосник обсипва с огнена градушка, след като построява мост над един морски залив с помощта на армия от маймуни, твърде подобни на първобитно дивашко племе, увлечено и разпалено от този велик обаятел на народите.

ЗАВЕЩАНИЕТО НА ВЕЛИКИЯ ПРАДЕД

Рама остарява. Брадата му побелява, но силата не напуска тялото му и величието на първосвещеник на истината блести на челото му. Царете и пратениците на народите му предлагат върховната власт. Той поисква срок от една година, за да размисли, и отново сънува. Защото Духът, който го вдъхновява, му говори по време на сън.

Рама отново се озовава в горите на младостта си. Самият той отново е млад и носи ленените дрехи на друидите. Луната сияе. Свята нощ е, Нощта-Майка, когато народите очакват възраждането на слънцето. Рама върви под дъбовете, вслушвайки се както някога в призивните гласове на гората. Една хубава жена се приближава до него. Тя носи в ръцете си великолепна корона. Червеникавата й коса има цвета на златото, кожата белотата на снега, а очите й - дълбокия блясък на синевата след буря. Тя му казва:

- Аз бях дивата жрица друид, благодарение на тебе станах лъчезарна Съпруга. Аз съм прославената от теб жена, аз съм бялата раса, аз съм твоя съпруга. И сега се наричам Сита. О, господарю и царю мой, нали заради мене си преминал реки, обаял си народи и си победил царе? Ето наградата ти. Вземи тази корона от моята ръка, положи я на главата си и царувай заедно с мене над света!

Тя коленичи смирено и покорно, предлагайки му земната корона. Скъпоценните й камъни излъчват хиляди отблясъци. Опиянението на любовта се усмихва в очите на жената. И душата на великия Рама. на пас тира на народите, е покорена. Но застанал на върха на горите, неговият Дух - Дева Нахуша - се появява пред него и му казва:

- Ако положиш тази корона на главата си, Божественият Разум ще те напусне, ти няма да ме видиш вече. Ако притиснеш тази жена до гърдите си, тя ще умре от твоето щастие. Но ако се откажеш от нея, тя ще живее щастлива и свободна на земята и твоят невидим дух ще царува над нея. Избери: или да я послушаш, или да ме последваш.

Сита продължава да стои на колене и да гледа господаря с очи, пълни с любов и умиление, очаквайки от говор. Погледът на Рама, впит в очите на Сита, измерва пропастта, която разделя пълното притежание от вечната раздяла. Но чувствайки, че висшата любов е висше отречение, той полага освобождаваща ръка на челото на бялата жена, благославя я и казва:

- Сбогом! Бъди свободна и не ме забравяй!

Жената веднага изчезва като лунен призрак. Младата Зора издига вълшебната си пръчка над старата гора. Царят отново е старец. Порой от сълзи оросява бялата му брада и от дъното на горите един тъжен глас вика: „Рама! Рама!"

Но Дева Нахуша, сияещият от светлина Дух, извиква:

- Ела с мене!

И Божественият Дух отнася Рама на една планина на север от Химават.

След този сън, който сочи края на неговата мисия, Рама събира царете н пратениците на народите и им казва:

- Не искам предлаганата ми от вас върховна власт. Запазете короните си и опазете моя закон. Моята задача е изпълнена. Аз се оттеглям завинаги с посветените си братя на една от планините на Арияна-Веджа. Оттам ще бдя над вас. А вие бдете над божествения огън! Ако той угасне, отново ще се появя пред вас като страшен съдник и отмъстител?

След това той се оттегля с учениците си в планината Албори, между Балх и Бамиан, в едно убежище, познато само на посветените. Там той поучава учениците си й им разкрива онова, което знае за тайните на земята и на великото същество. Учениците разнасят надалеч в Египет и дори в Окситания свещения огън, символа на божественото единство на нещата, и рогата на овена, емблемата на арийската религия. Тия рогове стават знаци на посвещаването, а после на духовната и на царската власт². Отдалеч Рама продължава да бди над народите си и над милата си бяла раса. Последните години от живота си той посвещава на календара на арийте. На него ние дължим зодиакалните знаци - странна книга, написана със звезди, с небесни йероглифи в бездънната и безгранична небесна твърд.

Рама определя дванайсетте знака на зодиака и им придава тройствен смисъл. Първият засяга влиянието на слънцето през дванайсетте месеца на годината, вторият се отнася до неговата собствена история, третият показва тайните средства, с които той си бе послужил, за да постигне целта си. Ето защо тези знаци, взети в обратен ред, стават по-късно тайни емблеми на посвещаването в степен³. Той заповядва на ученици те си да крият смъртта му и да продължават делото му, като увековечават братството си. Векове на ред на родите вярват, че Рама, носещ тиарата с овнешки рогове, продължава да живее на свещената си планина. Във ведийската епоха Великият Прадед става Йима — съдия на мъртвите, Хермес за индийците.

ВЕДИЙСКАТА РЕЛИГИЯ

Свещените книги на индийците, Ведите, имат за нас тройна стойност, Най-напред те ни водят към огнището на древната и чиста арийска религия, чиито блестящи лъчи са ведийските химни. На второ място, те ни дават ключа към Индия. Накрая, показват първото кристализиране на основополагащите идеи на езотеричното учение и на всички арийски религии⁴.

Нека се ограничим с един кратък преглед и на съдържанието, и на същността на ведийската религия.

Няма нищо по-просто и по-велико от тази религия, в която дълбокият натурализъм се смесва с висшия спиритуализъм. Преди изгрева на слънцето един мъж, глава на семейство, стои прав пред олтар, съграден от пръст, където гори огън, запален само от две дръвчета. Тук главата на семейството е едновременно баща, жрец и цар на жертвоприношението. Когато зората се разбулва, казва един ведийски поет, „като жена, която излиза от банята и която е изтъкала хубаво платно", главата на семейството произнася молитва, призив към Ушас (Зората), към Савитри (Слънцето), към асурите (духове на живота). Майката и синът нали ват прекипял сок от асклепия (противоотровно растение), наричан сома, в огъня на Агни, бога на огъня. И издигащият се, пламък отнася към невидимите богове пречистената молитва, която излиза от устата на па триарха и от сърцето на семейството.

Душевното състояние на ведийския поет е еднакво отдалечено както от гръцката чувственост (говорим за популярните религии в Гърция, а не за учението на гръцките посветени), която си представя космически те богове с хубави човешки тела, така и от юдейския монотеизъм, който се покланя пред един безформен и вездесъщ Вечен Бог. За ведийския поет природата прилича на прозрачно було, зад което се движат неведоми и божествени сили. Тези сили призовава той, тях той обожава, тях олицетворява, но без да се заблуждава от своите метафори. За него Савитри е слънце като Вивасват, творческата сила на живота, която оживотворява и дава сила на слънчевата система. Индра, божественият воин, който обикаля небето, седнал в позлатената си колесница, хвърля гръмотевици, разпуква облаците и олицетворява силата на самото това слънце в живота на атмосферата, във „великата прозрачност па въздуха". Когато призовават Варуна (гръцкия Уран), бога на безкрайното и светло небе, което обгръща всичко, ведийските поети се изкачват още по-високо. Ако Индра представлява деятелният и воюващ живот на небето, то Варуна⁵ е неговото съзерцателно величие. С нищо не може да бъде сравнен той по великолепието, с което го описват химните на ведийските поети. Слънцето е неговото око, небето - неговото облекло, бурята - дъхът му. Той е поставил небето и земята върху неразрушима основа ,и той е, който ги държи отделени. Той е направил всичко и всичко крепи и съдържа. Нищо не би могло да посегне върху сътвореното от Варуна. Никой не прониква в не го, но той знае всичко и вижда всичко, което е и което ще бъде. От върховете на небето, където пребивава в дворен, с хиляди врати, той различава следите на птиците във въздуха и дирите на корабите сред вълните. Оттам, от висотата на златния си престол със зелено покривало, той гледа и съди деянията на хората. Той поддържа реда във вселената и в обществото, той наказва виновния, той е милостив към покаялия се човек. И затова към него се издига безпокойният и мъчителен вик на съвестта, която страда от угризения, пред неговото лице грешникът сваля тежестта на греха си. Другаде ведийската религия строго спазва обредите, а понякога е и пределно умозрителна. С Варуна тя слиза в дълбините на съвестта и осъществява понятието за святост. Нека добавим, че тя се издига до чистото понятие за един-единствен Бог, който прониква и владее великото Всичко.

Обаче величествените картини, които химните рисуват в стиховете си, просторни като вълните на смели и бързотечни реки, представят само обвивката на Ведите. С понятието Агни - божествения огън - се докосва ме до същността на учението, до езотеричната му висша основа. Наистина Агни е космическият деятел, най-превъзходният всемирен принцип. Той е не само земният огън на светкавицата и на слънцето. Истинската му родина е небето - невидимо и мистично обиталище на вечната светлина и на изначалните принципи на всички неща. Неговите раждания са нескончаеми - той или блика от къс дърво, или спи като зародиш в майката, или като „Син на Водите" се спуска заедно с тътена на гръмотевиците от небесните реки, където са го родили ашвините (небесните конници). Той е първородният сред боговете първосвещеник както на небето, така и на земята, три е свещенодействал в обиталището на Вивасват (Небето или Слънцето) много преди да бъде представен на смъртните от Матаришван (Светкавицата) и много преди да бъде установен тук долу, на земята, от древните жертвоприносители Атхарван и Ангирас като покровител, гост и приятел на хората. Господар и извършител на жертвоприношението, Агни става носител на всички мистични наблюдения, чийто предмет с жертвоприношението. Той ражда боговете, той организира света, той заражда и поддържа живота на вселената; с една дума, той е космогонична сила. „Сомата е подобие на Агни. Всъщност това е прекипелият сок от едно растение, преливан върху жертвата като възлияние на боговете. Но както Агни и съществуването на сомата е мистично. Върховното и пребиваване е в дълбините на третото небе, където Суря, дъщерята на слънцето, го е прецедила, където го е намерил Пушан, богът хранител. Оттам Соколът, един от символите на светкавицата, или самият Агни, са я отнели от небесните стрелци, от неговите пазители гандхарвите, и са я донесли на хората. Боговете са я пили и са станали без смъртни И хората ще станат такива, когато я пият при Йима,в жилището на блажените. В очакване на това тук долу, на земята, те добиват от нея сила и пълнота на дните, тя е амброзията и водата на младостта. Тя храни, прониква в растенията, оживотворява зародиша на животните, вдъхновява поета и дава крила на молитвата. Душа на небето и на земята, на Индра и на Вишну, тя образува заедно с Агни неразделна двойка; тази двойка е запалила слънцето и звездите.⁶

Понятието за Агни и за сомата съдържа двата съществени принципа на вселената според езотеричното учение и според всяка жива философия, Агни е Вечният мъж, Разумът-Създател, чистият Дух; сомата е Вечната жена, Душата на света или етерната субстанция, Майката на всички светове - видими и невидими за очите на плътта, накрая и Природата, или фината и нежна субстанция в нейните безкрайни видоизменения⁷, И така, пълното единение на тези две същества е върховното същество, същността на Бога.

От тези две главни идеи се е зародила трета, не по-малко плодотворна. Ведите правят от космогоничното дело едно вечно жертвоприношение. За да произведе всичко, което съществува, Върховното Същество жертва себе си, то се разделя, за да напусне единството си. Така че жертвата се смята за сърцевина и средоточие на всички функции на природата. Тази на пръв поглед учудващо странна, но всъщност твърде дълбока идея съдържа в зародиш цялото теософско учение за еволюцията на Бога в света, за езотеричното слива не на политеизма и монотеизма. Тя поражда дионисиевското учение за падението и за изкуплението на душите, което процъфтява при Хермес и при Орфей. От нея произлиза учението за Словото Божие; провъзгласено от Кришна и окончателно завършено от Исус Христос.

Жертвоприношението на огъня в обредите и молитвите, неизменният център на ведийската религия, става по този начин изображение на великото космогонично дело. Ведите придават основно значение за молитвата, на формата на призива, който придружава жертвоприношението. Затова те създават богиня на молитвата: Брахманаспати. Вярата в положителната и съзидателна сила на човешката реч, придружена от мощното усилие на душата или от интензивното напрежение на волята, е източник на всички религии и основа на египетското и халдейското учение за магията. Ведийският и брахманският жрец вярват, че асурите, невидимите духове, и питарите, или душите на прадедите, са седнали на моравата по време на жертвоприношението, привлечени от огъня, от пеенето и от молитвата. Този аспект от религията се изучава от науката за йерархията на духовете от всички рангове.

Що се отнася до безсмъртието на душата, Ведите го утвърждават колкото е възможно-по-високо и по-ясно. „Съществува една безсмъртна част у човека; нея, о, Агни, трябва да сгрееш с лъчите си, да разпалиш с огъня си. О, Джатаведас, в образуваното от тебе славно тяло я пренеси в света на благочестивите." Ведийските поети се грижат не само за съдбата на душата, те се интересуват и от нейния произход. „Откъде се ражда душата? Съществуват души, които идват и се завръщат и пак идват." Ето, с две думи,учението за пре въплъщението, което играе основна роля в брахманизма и в будизма, при египтяните и при орфиците, във философията на Питагор и на Платон - тайната на тайните, загадката на загадките. Как след всичко това да не видим във Ведите основните линии на една органична религиозна система, на едно философско схващане на вселената. Ведите разкриват не само вглъбено съзерцание на миналите съкровени истини, недостъпни за наблюдение, но и единство и широта на възгледите в разбирането на природата, в класифицирането на нейните явления. Като хубав планински кристал съзнанието на ведийския поет отразява слънцето на вечната истина и в тази блестяща призма се съзират вече всички лъчи на универсалната теософия. Принципите на езотеричното учение са дори по-видими тук, отколкото в другите свещени книги на Индия и в другите семитски или арабски религии поради особената откровеност на ведийските поети и поради прозрачността на тази толкова чиста и възвишена древна религия. В тази епоха езотеричното учение н религия та за простолюдието не са разделени. Но при внимателното четене на Ведите зад бащата на семейството или зад свещенодействащия поет на химните вече се съзира една друга, далеч по-значима личност: мъдрецът, посветеният, от когото той е възприел истината. Вижда се само, че тази истина се поддържа постоянно в едно предание, чиито корени водят още към зараждането на ариите.

Насред завоевателната си и цивилизаторска дейност ариите се спускат покрай реката Инд и Ганг. Над тях царува Невидимият дух на Рама, Божественият Разум, Дева Нахуша. Агни - свещеният огън - тече в жили те му. Румена зора обгръща този век на младост, на сила и на мъжественост. Семейството е установено, а жената - уважавана. Жрица на домашното си огнище, понякога самата тя съчинява и пее химни. „Нека мъжът на тази съпруга живее сто есени" - казва един поет. Царят живее в дворец, построен на хълма, н господства над селото. Когато започне война, той се качва на бляскава колесница, въоръжен с лъскави оръжия,тиара на главата: той сияе като бог Индра.

По-късно, когато брахманите установяват властта си, ще видим близо до великолепен дворец на махараджата или на великия цар да се издига каменната пагода, откъдето ще излязат изкуствата, поезията и божествената драма, представяна с песни от свещени танцьорки. Засега кастите съществуват, но без да са строго определени, без абсолютна преграда. Воинът е жрец и жрецът - воин, който твърде често бива свещенодействащ служител на племенния вожд или на царя.

Но ето че се появява една личност, на пръв поглед бедна, но на която принадлежи бъдещето. Косата и брадата му са рошави, той е полугол, покрит с червени дрипи. Този муни, учителят пустинник, живее край свещените езера, сред дивите пустини, където се отдава на съзерцания и размишления и води аскетичен живот. От време на време отива сред хората, за да поучава племенния вожд или царя. Често го отблъскват, не го слушат, но го почитат и се боят от него. Той вече олицетворява една нова и могъща власт.

Между царя, седнал в позлатена колесница, заобиколен от войниците си, и почитаният муни, който няма други оръжия освен мисълта, думите й погледа си, ще пламне борба. И страшният победител ще бъде не царят, а пустинникът, измършавелият просяк, защото на негова страна ще бъдат науката и волята.

Историята на тази борба е история на брахманизма, както по-късно ще бъде история и на будизма, и в нея се съдържа цялата история на Индия.