ДЕЛАФИЙСКОТО ПРОРИЦАЛИЩЕ. ТЕОКЛЕЯ

ДЕЛАФИЙСКОТО ПРОРИЦАЛИЩЕ. ТЕОКЛЕЯ

Там пророчества Пития, седнала на триножник. Парите предизвикват конвулсии, странни припадъци и ясновидство. Есхил, на чиито твърдения трябва да се вярва, защото е син на жрец от Елевзина, а и самият той е посветен в тайните, казва в своите "Евмениди" чрез устата на Пития, че най-напред Делфи бил посветен на Земята, после на Темида и накрая на Аполон, слънчевия бог. В символичния език на храмовете всяко от тези имена обхваща дълги периоди от време. Но Делфи се прочува най-вече по времето, когато храмът е посветен на Аполон. Поетите твърдят, че щом Юпитер поискал да узнае къде е центърът на земята, пуснал един орел от изток и друг от запад - те се срещнали в Делфи. Откъде произтичат обаянието и неоспоримият авторитет на Аполон като най-добрия гръцки Бог, запазил и до наши дни своето необяснимо сияние?

По този въпрос историята мълчи. Ако питате ораторите, поетите, философите, те ще ви дадат само повърхностни обяснения. Истинският отговор остава тайна на храма. Нека се опитаме да проникнем в нея.

Според орфическото схващане Дионис и Аполон са две различни откровения на едно и също божество. Дионис представлява езотеричната истина, сърцевината на нещата, достъпна само за посветените в тайни те. Това учение се отнася до тайните на живота, миналите и бъдещите съществувания, отношенията между душата и тялото, между небето и земята. Аполон олицетворява същата истина, но приспособена към земния живот и обществения ред. Вдъхновител на поезията, на медицината и на законите, той е науката във формата на предсказанието; той е красотата в изкуството; той е мирът между народите в справедливостта; той е хармонията на душата и тялото в катарзиса. Накратко, за посветения в тайните Дионис означава божествения дух в неговата еволюция във вселената, а Аполон - проявата на този дух в земния човек. Жреците обясняват това на народа чрез една легенда. Те разказват, че по времето, когато живее Орфей, Бакх и Аполон спорели за триножника на Делфи. Бакх доброволно го отстъпил на брат си и се оттеглил на един от върховете на Парнас, където тиванските жени му се покланяли. В действителност двамата големи синове на Юпитер си поделят владичеството над света. Единият царува над задгробния живот, другият - над живите същества.

У Аполон ние намираме Словото на слънцето, Световното Слово, великия Поръчител, индийския Вишну, персийския Митра, египетския Хор. Но древните идеи на азиатския езотеризъм придобиват в мита за Аполон пластическо изящество и силен блясък, за да се вселят още по-дълбоко в съзнанието на човека като Божия стрела - "змейове с бели крила, които излитат от златния му лък", по думите на Есхил.

Аполон се ражда в Делос и всички богини приветстват появяването му. Той тича, грабва лъка и лирата. Вятърът гали къдриците на косите му. Колчанът със стрелите на рамото му подскача в ритъма на неговия бяг. Морето трепти и целият остров сияе, облян в блясък и злато. Това е и явлението на божествената свет лина, която приижда, за да създаде реда, блясъка и хармонията, чийто отблясък е поезията. Богът отива в Делфи и убива със стрелите си една чудовищна змия, която опустошава страната. Той дарява с хубав климат този край и основава храма. Така е представена победата на божествената светлина над тъмнината и злото. В древните религии змията е символ както на съдбовния кръг на живота, така и на произлизащото от него зло. Но от земния живот произхожда знанието. Аполон - убиецът на змията - е символ на посвещаването в тайните, защото пронизва природата с науката, покорява я чрез волята си, разбива омагьосания кръг на плътта и се издига в блясъка на духа, когато животинското у човека, разкъсано на парчета, се гърчи в пясъка. Ето защо Аполон е учител и господар на изкуплението, на пречистването на душата и на тялото. Опръскан с кръвта на чудовището, той сам заслужава изкуплението си и се пречиства, като се оттегля за осем години да живее под горчивите и спасителни лаври на Темпейската долина. Аполон, възпитателят на хората, обича да живее сред тях. Той с удоволствие обитава градовете, обича да бъде сред мъжествената младеж, сред борбите и състезанията по поезия и гимнастика, но само понякога ги посещава. През есента той се връща в родината си, далеч на север. Там във вечното зазоряване на пълното блаженство живеят светли и прозрачни души. Там са истинските му жреци и любимите му жрици. Аполон живее в пълно единение с тях и когато поиска да направи на хората някакъв царски подарък, той им завежда някоя от тези велики и сияйни души, като им позволява да се родят на земята и да насочват смъртните по правия път. Самият той се връща в Делфи всяка пролет, когато се пеят песните и химните. Той пристига в колесница, теглена от лебеди, но го виждат само посветените в тайните. Той се завръща в прорицалището, къде то Пития предава неговите предсказания, където го чуват мъдреците и поетите. Тогава славеите пеят, Касталският извор ромони и кипи със сребърните си струи, потоци от ослепителна светлина и чудесна небесна музика проникват в сърцата на хората и дори в самата природа.

В тази легенда за хипербореите се съдържа блестящата езотерична основа на мита за Аполон. Страната на хипербореите е страната на задгробния живот, тя е седмото небе на победоносните души, чийто звезден блясък осветява многоцветните небесни области. Самият Аполон олицетворява безплътната и разумна светлина и сърцето е само нейният физически образ. От нея произлиза всяка истина. Чудесните лебеди на неговата колесница са поетите, божествените гении, пратениците на великата му слънчева душа, които оставят след себе си трептения от светлина и музика. Хиперборейският Аполон олицетворява слънцето на небето и на земята, въплъщението на духовната красота в кръвта и плътта, притока на висшата небесна истина чрез вдъхновението и предсказанието. Но вече е време да повдигнем позлатената завеса на митовете и да влезем в самото прорицалище. Как се извършва предсказанието? Ще говорим за тайните на науката на Аполон и за самите тайни на Делфи.

В древността съществува дълбока връзка между предсказанието и слънчевите религии и именно тази връзка е златният ключ на всички тайни, наричани вълшебни или магически.

Видяхме, че съвременната физика е принудена да признае съществуването на един световен и неведом деятел, за да обясни света, че дори е констатирала присъствието му и така, без да знае, е възприела идеите на древните теософи. Нека сега се опитаме да определим естеството и функцията на космичната течност според езотеричната философия на всички времена. Защото по този главен принцип на космогонията Заратустра се обединява с Хераклит, Питагор със св. Павел и кабалистите с Парацелз. Навсякъде царува тази Кибела-Майя, Великата душа на света, трептящата и пластична субстанция, с която си служи по своя воля дъхът на Духа-Създател. Нейните ефирни океани служат за спойка между всички светове. Тя е великата посредница между видимото и невидимото, между духа и материята, между вътрешността и външността на вселената. Сгъстена в огромни маси в атмосферата, под влиянието на слънцето тя се разразява като гръмотевица. Пропита в земята, тя обикаля в нея във вид на магнитни токове. Проникнала в нервната система на животните, тя налага волята си на тялото им, усещанията си - на мозъка им. Нещо повече: тази фина течност образува живи организми, прилични на материалните тела. Защото тя служи за вещество на астралното тяло на душата, дреха от светлина, която духът сам си изтъкава. Тази течност се преобразява, разрежда се или се сгъстява според душите, които облича, според световете, които образува. Тя не само въплътява духа и одухотворява материята, но и отразява в себе си предметите, човешката воля и мисъл в едно вечно видение. Силата и трайността на тези изображения са право пропоционални на интензивността на волята, която ги произвежда. И наистина, не съществува друг начин за обясняване на внушението и на телепатията освен чрез този принцип на магията, констатиран и признат сега от науката*/*По въпроса вж. Бюлетина на психолого-физиологическото дружество, председателствано от Шарко, 1885, и особено из следването на Ошорович De la suggestion mentale, 1887./. И така, миналото на световете трепти в звездната светлина като неопределени и смътни изображения и бъдещето се помества там с живите души, които съдбата неизбежно принуждава да слязат и да се въплътят. Ето смисъла на булото на Изида и на мантията на Кибела, в които са изтъкани всички същества.

Сега се вижда, че теософското учение за астралната светлина е идентично с тайното учение за слънчевото слово в религиите на Изтока и Гърция. Вижда се също как това учение се свързва с учението за предсказанието. Астралната светлина се открива там като световен медиум на феномените, на виденията и на унеса и ги обяснява. Тя е едновременно проводникът на мисълта и живото огледало, в което душата съзерцава изображенията на материалния и духовния свят. Когато духът на ясновидеца се пренася в този елемент, той напуска материалния свят. Променят се мерките за време и за пространство. Той участва във вездесъщността на тази световна течност. Тъмната материя става неясна за него и душата, след като се отдели от тялото и след като се изкачи в собствената си светлина, съумява в унеса си да проникне в духовния свят, да вижда душите, облечени в ефирните им тела, и да общува с тях. Всички древни посветени в тайните имат ясно понятие за това ясновидство, за това пряко виждане на духа. Есхил също свидетелства за то ва, когато кара сянката на Клитемнестра да каже: "Твоят дух може да вижда; когато човек спи, духът му има по-проницателни очи; посред бял ден смъртните не могат да обглеждат голямо пространството с очи те си."

Нека добавим, че тази теория за ясновидството и за унеса е в съгласие с многобройните научни експерименти на съвременните учени с различни типове екстрасенси. В светлината на тези съвременни факти ще се опитаме да характеризираме накратко някои психични състояния - от ясновидството до каталептичния унес.

Много неоспорими факти свидетелстват, че състоянието на ясновидство се различава както от сънуването, така и от будното състояние. Умствените способности на ясновидеца силно се увеличават. Паметта му става силна,въображението - по-живо, умът му - по-буден. И най-важ- ното, у него оживява едно ново душевно чувство. Той не само приема мислите на хипнотизатора, както е при простото внушение, но и чете мислите на присъстващите, вижда през стени, прониква от разстояние няколко километра в места, където никога не е бил, в интимния живот на хора, които не познава. Очите му са затворени, но духът му вижда по-далеч и по-добре от отворените му очи и той пътува свободно из пространството. С една дума, ако ясновидството е анормално състояние от гледна точка на тялото, то от гледна точка на духа то е нормално и висше състояние. Защото съзнанието на ясновидеца е по-дълбоко, обхватът на зрението му - по-обширен. Неговото аз е същото, но то лети високо, където погледът му, освободен от грубото тяло, обгръща широки хоризонти*/*Шелинг признава голямото значение на сомнамбулизма при изясняване въпроса за безсмъртието на душата. Той отбелязва, че в съня на сомнамбула става възвисяване и относително освобождаване на душата от тялото - освобождаване, което е невъзможно при нормално състояние. Всичко свидетелства за висшето съзнание на сомнамбула, чието същество съединява минало, настояще и бъдеще. "Ако това е възможно в земния живот - се пита Шелинг, - тогава не е вярно, че нашата духовна личност, която ни придружава в смъртта, още сега се намира в нас, че тя не се ражда, освобождава и проявява, когато ве че не е свързана с външния свят чрез чувствата? Така че състоянието след смъртта е по-реално, отколкото в течение на земния живот. Защото в този живот случайността ни кара да се намесваме във всичко и парализира в нас най-същественото." Шелинг нарича всичко това просто ясновидство. Духът, освободен от всичко случайно в този живот, става по-жив и по-силен: злият става по-зъл, добрият - по-добър.

По-Късно Шарл де Прел подкрепя същата теза с много факти и наблюдения в изследването си Philosofia der Mystic,1888: "Съзнанието за своето Аз не изчерпва обекта си. Душата и съзнанието не са еднакви понятия. Те не се покриват, защото не разполагат с едно и също пространство. Сферата на душата е много по-голяма от сферата иа съзнанието. Така че в нас съществува едно скрито Аз. Това скрито Аз, което се проявява при сънуването, е истинското, надземното и тайно Аз, което е съществувало преди нашето земно Аз ,свързано с тялото. Земното Аз подлежи на умиране; небесното и тайно Аз е безсмъртно. Ето защото св. Павел е казал: "От тая земя отиваме в небето."/. За отбелязване е фактът, че някои жени под въздействие то на гласа на хипнотизатора се чувстват облени в светлина, която става все по-ярка, докато пробуждане то си възприемат като мъчително връщане в тъмнината.

Внушението, телепатията, виждането от разстояние са факти, които доказват независимото съществуване на душата в ясновидството има безкрайно разнообразие от състояния. При постепенното издигане явленията стават по-резки и необикновени. Нека изброим само основните степени. Ретроспекцията е виждане на минали събития, запазени в астралната светлина и съживени от съчувствието на ясновидеца. Самото предсказване е виждане на бъдещи събития или чрез съзерцание на мисълта на живите, която съдържа в зародиш бъдещите действия, или чрез тайнствено общуване с по-висшите духове, които представят образ но бъдещето пред душата на ясновидеца. Накрая унесът се определя като виждане на духовния свят, където добри или зли духове се явяват пред ясновидеца в човешки образ и общуват с него. Душата всъщност се пренася извън тялото, което се вцепенява в каталепсия, близка до смъртта. Според разказите на ясновидци нищо не може да изрази красотата и блясъка на тези видения, нито усещането за прекрасно сливане с божествената същност сред светлина и музика. Човек би могъл да се усъмни в реалността на тези видения ,но трябва да уточним, че ако в средната степен на ясновидство душата вижда точно отдалечени места и образи на отсъстващи хора, то е логично да се допусне, че същата душа в състоянието на висш екстаз може да вижда по-висшите и безплътни реалности.

Според нас задача на бъдещето ще бъде да реабилитира тайните способности на човешката душа в тяхната социална функция, като ги реорганизира под контрола на науката и върху основата на една наистина световна религия, открита за всички истини. Тогава науката, възродена от истинската вяра и от духа на милосърдието, ще стигне с отворени очи до онези сфери, в които спекулативната философия броди със завързани очи и пипнешком. Да, науката ще стане зряща, когато се обогати със съзнанието и любовта на човечеството. И може би през "Вратата на сънищата", както казва Омир, божествената Психея, прогонена от нашата цивилизация и плачеща мълчаливо под булото си, отново ще се изкачи на своите олтари.

Явленията на ясновидство, наблюдавани във всичките им фази от учените и лекарите на XIX в., хвърлят нова светлина върху ролята на предсказанието в древността и върху множество феномени, на пръв поглед свръхестествени, с които са изпълнени летописите на всички народи. Няма съмнение, че е необходимо да се имат предвид митологиите и историята, халюцинациите и истинските видения. Съвременната експериментална психология ни учи да не отхвърляме масово факти, които са допустими за човешката природа, и да ги изучаваме от гледна точка на познатите закони. Ако ясновидството е способност на душата, не ни е позволено да поместваме пророците, оракулите и сомнамбулите в областта на суеверието.

Предсказването е могло да бъде познато и практикувано в древните храмове по определени принципи и със социална и религиозна цел. Сравнителното изучаване на религиите и на езотеричните традиции показва, че тези принципи са идентични навсякъде. Онова, което дискредитира изкуството на предсказанието, е обстоятелството, че изопачаването му става причина за големи злоупотреби, а освен това проявите му са във възможностите само на хора с изключително величие и чистота.

Предсказването в Делфи се основава на принципите, които изложихме, а и вътрешната организация на храма отговаря на тези принципи. Както в големите храмове на Египет, тази организация се състои от наука и от изкуство. Изкуство е проникването в отдалеченото, в миналото и в бъдещето чрез ясновидството и пророческия унес, наука е пресмятането на бъдещето по законите на световната еволюция. Изкуството и науката взаимно се контролират. Тук няма да говорим за науката, наричана от древните генеатоалогия, в сравнение с която средновековната астрология е само сбор от ненапълно разбирани откъслеци. Тази наука винаги е поставяла много проблеми в приложението й. Само първокласни умове умеят да си служат с нея. Питагор я изучава в Египет, но в Гърция тя си служи с по-непълни и неточни данни. Затова пък ясновидството и пророчеството осезателно се развиват.

Известно е, че ясновидството и предсказването се извършват в Делфи от млади и възрастни жени, наричани Питии, които са ясновидки. Жреците тълкуват, превеждат техните често много заплетени предсказа ния според степента на собствените си познания. Съвременните историци виждат в делфийското прорицалище само шарлатанство, което използва суеверието на народа. Но цялата философия на древността признава пророческата сила на Делфи, в нейна полза говорят и някои факти, съобщени от Херодот, за Крез и за битката при Саламин. Няма съмнение, че това изкуство има свое начало, разцвет и упадък. Намесват се шарлатанството и подкупничеството - за доказателство ще споменем цар Клеомен, който подкупва главната жрица на Делфи, за да свали Демарат от престола. Плутарх написва трактат за изчезването на оракулството - неговото израждане се преживява като нещастие от цялото древно общество. В предишната епоха гадателството се практикува с религиозна искреност и с научна задълбоченост, които го издигат в очите на света. На фасадата на храма стои надписът "Познай себе си", а над вратите му - "Онзи, чиито ръце не са чисти, да не приближава храма". На посетителите на храма винаги се казва, че земните страсти, лъжата и лицемерието не трябва да прекрачват прага на светилището и че в него царува божествената истина.

Питагор идва в Делфи, след като е посетил всички храмове на Гърция. Той е живял при Епименид в светилището на юдейския Юпитер, присъствал е на Олимпийските игри, посетил е храма на Елевзина, къде то великият жрец му е отстъпил мястото си.

Навсякъде е посрещан като учител. Очакват го и в Делфи. Там гадателското изкуство е в упадък и Питагор иска да му възвърне първоначалната дълбочина, сила и обаяние. Той идва не толкова за да се посъветва с Аполон, колкото да просвети тълкувателите на неговата воля, да разпали ентусиазма им и да пробуди тяхната енергия. Да въздейства на тях означава да въздейства на душата на Гърция и да подготви нейното бъдеще.

За щастие в храма той намира едно чудесно средство за това, очевидно приготвено от Провидението.
Младата Теоклея принадлежи на школата на Аполоновите жрици. Тя произхожда от семейство на жреци по наследство. Силните впечатления от светилището, религиозните обреди, песните, празниците на хиперборейския Аполон влияят върху душата й от ранно детство. Тя е една от девойките, които имат вродено отвращение към всичко, което привлича обикновените девойки. Тя не обича Церера и се страхува от Венера. Тежката земна атмосфера я притеснява, а физическата любов й изглежда като насилие над душата, ка то разкъсване на непокътнатото й девствено същество. Затова пък тя има изострени сетива за тайнствени те токове и за астралните влияния. Когато луната наднича в мрачните гъсталаци на Касталия, Теоклея съзира там бели видения. Чува странни гласове. Когато гледа първите лъчи на изгряващото слънце, тя из пада в унес и чува песните на невидими хорове. Теоклея обаче не разбира суеверията и идолопоклонството на народа. Тя е равнодушна към статуите и жертвоприношенията на животни я отвращават. Теоклея не разказва на никого за виденията, които навестяват съня й. С инстинкта си на ясновидка тя чувства, че жреците на Аполон не обладават висшата светлина, от която тя се нуждае. Те обаче са я забелязали и искат тя да стане Пития. Тя усеща, че я привлича по-възвишен свят, но не притежава ключа, за да проникне в него. Кои са боговете, които я карат да потръпва? Тя иска да узнае това; преди да им посвети живота си. Великите души искат да виждат ясно всичко дори когато се доверяват на божествените сили.

Дълбок трепет, тайнствено предчувствие обхваща душата на Теоклея, когато вижда за първи път Питагор и когато чува цветистите му думи да ехтят между колоните на Аполоновото светилище. Тя разбира, че това е предопределеният, когото е очаквала, тя познава своя учител. Теоклея винаги е искала да знае - и ето, чрез него тя ще узнае всичко, той ще прояви онзи вътрешен свят, който тя носи в себе си. И Питагор трябва да познае с проницателния си уверен поглед тази будна, трепетна и търсеща душа, за да я направи тълкувателка на своята мисъл в храма, за да всели в светилището новия дух. От пръв поглед, от първата дума невидима верига свързва мъдреца от Самос с младата жрица, която го слуша мълчаливо, поглъщайки думите му с големите си внимателни очи. Поетът и лирата се познават по дълбокия общ трепет, който ги обхваща. Така Питагор и Теоклея се разпознават.

Още при изгрев-слънце Питагор дълго разговаря с жреците на Аполон, наричани светци и пророци. Той чака оттук нататък и младата жрица да присъства на разговорите, за да може той да я посвети в тайната си наука и да я подготви за ролята й. Теоклея всеки ден слуша поученията на учителя в светилището. Питагор е в най-силната си възраст. Той носи бялата си дреха заметната по египетски маниер и пурпурна панделка опасва широкото му чело. Когато говори, сериозните му кротки очи гледат събеседника и го обливат с топла светлина. Тогава въздухът около него изглежда по-плътен.

Разговорите на самоския мъдрец с най-висшите гръцки духовници са изключително важни. Те се отнасят не само до гадателството и вдъхновението, но и до бъдещето на Гърция, до съдбата на целия свят. Негови те знания и могъществото, придобито в храмовете на Мемфис и Вавилон, му създават много голям авторитет. Той има правото да говори като учител и ръководител на вдъхновителите на Гърция и извършва мисията си с ентусиазъм и с красноречието на величавия си дух. Той им разказва за младостта си, за борбите, за египетското посвещаване в тайните. Говори им за Египет, стар колкото света, неизменен като покрита с йероглифи мумия в дъното на пирамидите, но обладаващ в гроба си тайната на народите, на езиците и на религиите. Той разкрива пред тях тайните на земната и небесната велика Изида, майката на Боговете и на хората. Той е преминал всички изпитания и им дава възможност да проникнат заедно с него в светлината на Озирис. После идва ред на Вавилон, на халдейските маги, на техните тайнствени науки, на онези грамадни и тъмни храмове, където те призовават живия огън, в който се движат демоните и Боговете.

При думите на Питагор Теоклея изпитва замайващ трепет. Всичко, което той казва, се запечатва с огнени букви в нейния ум. То и изглежда едновременно учудващо и съвсем познато. Когато учи, тя сякаш само си спомня. Думите на учителя и позволяват да прелиства страниците на вселената като книга. Тя вече вижда не Боговете в техния човешки образ, а самата им същност, която създава нещата и духовете. Теоклея се носи из пространствата и ту се издига, ту слиза заедно с тях. Понякога тя вече не усеща границите на тяло то си и се носи в безкрайността. Така нейното въображение постепенно прониква в невидимия свят чрез следите, които намира в собствената си душа и които й шепнат, че тя е истинската и единствена реалност. Девойката чувства, че вътрешните й очи скоро ще се отворят, за да виждат невидимия свят. От тези виси ни учителят внезапно я връща на земята, като й разказва за нещастията на Египет. След като разкрива величието на египетската наука, той описва ужасите на персийското нашествие, рисува жестокостите на Камбиз, ограбените храмове, изгорените им свещени книги, избитите или прогонени жреци на Озирис. Питагор говори за чудовищния персийски деспотизъм, събрал в желязната си ръка цялото азиатско варварство, за скитащите полудиви племена от Централна Азия и Индия, готови при пръв удобен повод да се на хвърлят върху Европа.

Да, този мощен циклон ще се разрази над Гърция като гръмотевица от струпани буреносни облаци. А дали разпокъсаната Гърция е готова да се противопостави на този страшен гръм? Тя не се съмнява в неотменимостта на съдбата. Народите не могат да избегнат участта си и ако не са постоянно нащрек, Боговете ускоряват изпълнението на тази съдба. Нима мъдрият народ на Хермес -Египет - не бе рухнал след голямото си благоденствие в течение на цели шест хиляди години? Уви, красивата Гърция ще изчезне още по-скоро! Ще настане време, когато слънчевият Бог ще напусне този храм, когато варварите ще го разорят и овчари ще пасат стадата си сред развалините на Делфи.

Страх сковава тялото на Теоклея при тези зловещи пророчества. Тя се отпуска на земята и обгръща с ръце основата на една колона. С неподвижни очи, погълната от мисли, тя прилича на духа на скръбта, плачещ над гроба на Гърция.

- Но - продължава Питагор - това са тайни, които трябва да останат в дъното на храмовете. Посветеният в тайните привлича или отблъсква смъртта по своя воля. Посветените в тайните с волите си образуват магическа верига, с която продължават живота на народите. От вас зависи дали ще отложите настъпването на съдбовния час, от вас зависи дали Гърция ще заблести, от вас зависи дали ще засияе в нея светлината на Аполон. Народите са такива, каквито ги правят техните Богове, но Боговете се явяват само пред онези, които ги призоват. Какво представлява Аполон? Той е Словото на единствения Бог, което Вечно се проявява в света. Истината е душата на Бога, а неговото тяло е светлината. Само мъдреците, ясновидците и пророците виждат тази светлина. Другите хора виждат само сянката й. Славните духове, които ние наричаме хе рои или полубогове, живеят в тази светлина, като създават легиони и завземат необятни области. Това е истинското тяло на Аполон, тялото на слънцето за посветения в тайните, и без неговите лъчи нищо вели ко не става на земята. Както магнитът привлича желязото, така и ние привличаме божественото вдъхновение с мислите си, с молитвите си, с делата си. От вас зависи да предадете на Гърция словото на Аполон, за да заблести тя с безсмъртна светлина!

С такива думи Питагор успява да вдъхне у жреците на Делфи съзнанието за мисията им. Теоклея винаги слуша учителя с мълчалива и съсредоточена всеотдайност. Под влиянието на мисълта и волята на Питагор тя бързо се преобразява. Учудените старци виждат как понякога тя разплита черната си коса и я разтърсва, сякаш е запалена. Големите й очи вече като че съзерцават слънчевите и планетните духове, които описват блестящи кръгове и сияят в светлина.
Един ден тя изпада в дълбок и пророчески сън. Петимата пророци са около нея, но тя не чувства нито гласовете, нито докосванията им. Питагор също се приближава към нея и казва:

- Стани и иди там, където те изпраща моята мисъл. Защото сега ти си Пития!

При гласа на учителя тръпки побиват цялото й тяло и тя става след продължителни гърчове. Очите и са затворени, но тя вижда с вътрешните си очи.

- Къде си? - пита Питагор.

- Изкачвам се..., постоянно се изкачвам.

- И сега ли?

- Сега плувам в светлината на Орфей.

- Какво виждаш в бъдещето?

- Големи войни... хора от жълта мед... бели победи... Аполон се завръща, за да обитава в светилищата си, и аз ще бъда неговият глас!. -Но ти, неговият пратеник, уви, ще ме напуснеш... и ще занесеш светлината му в Италия.

Ясновидката дълго говори със затворени очи и с красивия си глас. После изведнъж извиква и пада като мъртва.

Така Питагор прелива чистата си наука в сърцето на Теоклея и я настройва като лира за диханието на Боговете. Изпълнена с вдъхновение свише, тя вече става светилник и за самия него. Благодарение на Теоклея той може да узнае собствената си участ, да проникне в бъдещето, доколкото, е възможно и да се запъти към безкрайните пространства на невидимото. Неговите поучения, изпълнени с трепетни истини, възхищават жреците, пробуждат тяхното желание за борба и укрепват вярата им. Сега храмът има една вдъхновена Пития и един жрец, и двамата посветени в тайните на божествената наука и изкуство. Делфи отново може да стане център на живота.

Питагор остава в храма цяла година. И след като поучава и посвещава жреците във всички тайни на своето учение, след като подготвя Теоклея за нейната мисия, той заминава за Велика Гърция.

ШКОЛАТА И УЧЕНИЕТО

Град Кротон е разположен в края на Тарентския залив близо до Аадинийския нос, срещу откритото море. След Сибарис той е най-процъф- тяващият град на Южна Италия. Кротон се слави с дорийското си обществено устройство, с атлетите си, победители в Олимпийските игри, с лекарите, които съперничат на асклепиадите. Сибаритите остават в историята благодарение на разкошния си живот и на изнежеността си. Въпреки всички добродетели кротонците вероятно биха били забравени, ако се прославят с това, че приютяват великия религиозно-философски съюз на езотеричната философия, известен под името Питагорейска школа, който може да се смята за майка на Платоновата Академия и за предшественик и първообраз на всички идеалистични школи. Колкото и благородни да са наследниците на Питагорейската школа, тя ги надминава. Академията на Платон се основава на едно непълно посвещаване в тайните, а школата на стоиците е лишена от истинската традиция. Другите системи на античната и съвременната философия са повече или по-малко сполучливи спекулации, докато учението на Питагор е основано върху експериментална наука и жизнена организация.

Както развалините на изчезналия град, така и тайните на братството и мисълта на учителя днес са дълбоко заровени под земята. Но нека се опитаме да ги възстановим. Така ще можем да надзърнем в самото сърце на теософското учение, тайната на религиите и философиите, и да повдигнем единия край на булото на Изида, осветено от гръцкия дух.

По много причини Питагор решава да избере тази дорийска колония за център на своята дейност. Той има за цел не само да въведе избраните си ученици в езотеричното учение, но и да приспособи принципите му за възпитанието на младежта и за живота на държавата. Това изисква да се основе един цял институт за магическо посвещаване в тайните, чиято крайна цел е да промени политическата организация на градове те по образеца на този философски и религиозен идеал. Няма съмнение, че нито една от републиките в Елада и Пелопонес не би допуснала такова нововъведение. Там биха обвинили философа в заговор срещу държавата. Гръцките градове от Тарентския залив, където демагогията не е на мода, са по-толерантни в това отношение. Питагор не се излъгва в надеждите си да намери благоприятен прием за реформите си в сената на Кротон. Нека добавим, че плановете му се простират и отвъд Гърция. Той предвижда еволюцията на идеите, очаква упадъка на елинизма и смята да дари човешкия ум с принципите на една научна религия. Като основава школата си на бреговете на Тарентския залив, той разпространява езотеричните идеи в Ита лия и запазва в ценната религия на своето учение пречистената есенция на източната мъдрост за народите на Запада.

Питагор пристига в Кротон и предизвиква истинска революция, тъй като тогава градът е на път да възприеме сладострастния живот на съседния град Сибарис. Порфирий и Ямблих описват първите стъпки на Питагор, подхождащи по-скоро за магьосник, отколкото за философ. Той събира младежите в храма на Аполон и с красноречието си съумява да ги изтръгне от разврата. Събира и жените в храма на Юнона и ги убеждава да занесат златотканите си дрехи и накитите си в храма като символ на поражението на суетността и разкоша. Той обвива в грациозност строгостта на наставленията си, неговата мъдрост е като пламък, който сгрява всички. Красотата на лицето му, благородството на личността му, обаянието на жестовете и на гласа му пленяват всички. Жените го сравняват с Юпитер, а младежите - с Аполон. Той очарова и увлича множеството, като говори, че е влюбен в добродетелта и истината.

Сенатът на Кротон, Съветът на хилядата, е разтревожен от влиянието на Питагор. Той повиква философа, за да даде обяснения за поведението си и най-вече за средствата, с които властва над умовете. За него това е повод да развие идеите си за възпитанието и да докаже, че те не заплашват, а укрепват дорийското устройство на Кротон. Той убеждава много от богатите граждани и сенаторите и им предлага да създаде с учениците си школа.Това братство от посветени в тайните ще живее в специално построена сграда, но без да страни от гражданския живот. Учениците, които заслужават името учител, ще преподават физични, психологични и религиозни науки. Колкото до младежите, те ще слушат уроците на учителите си и постепенно ще бъдат посвещавани в тайните в зависимост от способностите и волята им под надзора на ръководителя на школата в началото те ще се подчиняват на правилата на общежитието и ще прекарват по цял ден в школата под погледите на учителите си. Онези от тях, които искат да станат истински членове на братството, трябва да оставят имотите си на доверено лице при условие, че ще им бъдат върнати, когато пожелаят. В школата ще има отделение за жените, които ще бъдат посвещавани в тайните по начин, подходящ за техния пол.

Това намерение се приема радушно от сената на Кротон и след няколко години в околностите на града се издига сграда, заобиколена с колонади и красиви градини: Гражданите на Кротон наричат това здание храм на музите. И наистина в центъра, близо до скромното жилище на учителя, се издига храм, посветен на музите.

Така се ражда школата на Питагор, която е едновременно училище за възпитание, академия на науките и малък образцов град, управляван от велик посветен в тайните. На теория и на практика, чрез единението на науката и изкуството посвещаваните постепенно усвояват науката на науките, вълшебната хармония на душата и на вселенския разум, която питагорейците възприемат като тайна на философията и религията. Школата на Питагор е много интересна за нас, защото тя представлява най-забележителният опит за светско посвещаване в тайните. Тя слива елинизма с християнството и така присажда плода на науката към дървото на живота. Тя успява да постигне вътрешното и живо осъществяване на истината, която единствена може да поддържа дълбоката вяра на човека. Това осъществяване е ефимерно, но има решаващо значение и е плодотворно по силата на примера си.

За да разберем това, нека влезем в школата на Питагор заедно с новопостъпващия в нея и нека го следваме стъпка по стъпка при неговото посвещаване в тайните.

ИЗПИТАНИЯТА

Бялата сграда на братята, посветени в тайните, сияе на върха на хълм сред кипариси и маслинови дървета. Ако човек минава долу по брега, той вижда колоните, градините и гимназиона. Храмът на музите заема две крила на сградата и има овална, много красива колонада. Терасата на външните градини господства над града с неговия сенат, с пристанището и с площада на събранията. В далечината заливът се разстила между стръмните брегове като в ахатова чаша и Йонийско море се простира до хоризонта с лазурните си багри. Понякога жени с разноцветни дрехи излизат от лявото крило и слизат в дълги редици към морето по алеята с кипарисите. Те отиват да извършат обредите си в храма на Церера. Често и от дясното крило излизат мъже, облечени в бели дрехи, и се изкачват към храма на Аполон. Придирчивото въображение на младежта се увлича от мисълта, че школата на посветените в тайните е поставено под закрилата на тези две божества: едното - Великата богиня - съдържа в себе си дълбоките тайни на Жената и на Земята; другото - Слънчевият Бог - разкрива тайните на Мъжа и на Небето.

И така, малкият град на избраните грее над многолюдното селище. Спокойната му тишина привлича благородните инстинкти на младежите, но те не виждат нищо от това, което става вътре, а и знаят, че не е лес но да проникне човек там. Само жив плет защищава градините на школата и входната врата е отворена цял ден. Но там стои статуя на Хермес, на която е написано: "Нечестивци, назад!" Всички уважават тази заповед, тази повеля на Тайните.

Питагор много трудно приема нови хора, като казва, че "не от всяко дърво става Меркурий". Младежите, които искат да постъпят в школата, трябва да преминат различни изпитания. Препоръчани от родители те си или от някой, учител, те получават възможност най-напред да постъпят в гимназиона, където се занимават с игри, подходящи за възрастта им. Още от пръв поглед младежът забелязва, че тази гимназия не прилича на градската. Там не се чуват викове и шум, липсват смешното самохвалство и суетната походка на борците, които се оглеждат недоверчиво и показват на враговете си силата на своите мускули. Там въз питани и любезни младежи се разхождат по двама под колонадите или играят на арената. Вежливо и просто те канят новодошлия да участва в разговорите им, като че ли е техен приятел, без подозрение, без злобни и подигравателни усмивки. На арената те се упражняват да тичат, да хвърлят късо копие, водят и мними битки под формата на дорийски танци, но Питагор строго забранява борбата в школата, като казва, че е излишно и дори опасно заедно със силата и подвижността да се развиват гордостта и омразата. Той твърди, че хората, чието предназначение е да развиват добродетелите на приятелството, не трябва взаимно да се повалят на земята и да се търкалят по пясъка като диви зверове; че истинският герой може да се бори смело, но без бяс; че омразата принизява човека и го лишава от човешкото му достойнство. Учениците повтарят тези правила на учителя, за да покажат пред новодошлия преждевременната си мъдрост. В същото време те го молят да изказва своите мнения и свободно да оборва техните. Насърчаван от тях, наивният новак бързо показва истинската си природа. Щастлив от това, че го слушат и се възхищават от думите му, той говори пространно, колкото иска. През това време учителите го наблюдават, без да му правят някакви забележки. От време на време идва и Питагор, който преценява жестовете и думите му. Той обръща особено внимание на походката и на смеха на младежите. Смехът, твърди той, показва характера и никаква преструвка не може да разхубави смеха на злия човек. Питагор дотолкова задълбочено е изучил психиката на човека, че умее да чете в дъното на душата. От тези подробни наблюдения учителят си съставя мнение за бъдещите си ученици. След няколко месеца идва време за решителните изпитания. Те приличат на египетските, но са много по-смекчени и подходящи за природата на гърците, чиято впечатлителна душа не би понесла смъртния ужас на подземията и гробниците в Мемфис и Тива. Кандидатът за посвещаване в тай ните прекарва една нощ в пещера в околностите на града, където според легендите имало чудовища и при видения. Онези, които нямат силата да понесат зловещото усамотяване в нощта, които отказват да влязат в пещерата или побягват оттам, преди да се съмне, не са достойни да бъдат посветени в тайните и се връщат при родителите си.

Нравственото изпитание е по-сериозно. Внезапно, без никаква подготовка, една сутрин ученикът е затворен в тъжна и гола килия. Учителите му оставят една плоча и студено му поръчват да открие смисъла на някой питагорейски символ, например: "Какво означава триъгълникът, вписан в окръжност?", или: "Защо додекаедърът, вписан в сферата, е число на вселената?" Ученикът прекарва дванайсет часа в килията с плочата, със задачата, яде само сух хляб и пие вода. После го завеждат в една зала, където са събрани всички новопостъпили ученици. Сега те имат право безпощадно да се подиграват на нещастника, който се явява пред тях намръщен, гладен и дори като че ли за нещо виновен.

- Ето го - викат те - новия философ. Колко вдъхновено е лицето му! Той ще ни разкрие размислите си. Не крий онова, което си открил! Говори за всички символи! След един месец ти ще станеш велик мъдрец!

Учителят наблюдава внимателно поведението и лицето на младежа. Ядосан и изнервен от глада, отрупан с подигравки и засрамен, защото не е могъл да реши неразбираемата за него задача, той трябва с всички усилия на волята си да запази самообладание. В такива случаи някои плачат от яд; други пък не могат да сдържат нервите си и трошат гневно плочите, като сипят хули върху школата, учителя и учениците му. Тогава Питагор се появява и казва спокойно, че тъй като ученикът не е издържал изпитанието на самолюбието, той го моли да не се връща повече в школата, за която има толкова лошо мнение и където най-основните добродетели са приятелството и уважението към учителите. Учуденият кандидат си заминава засрамен и понякога дори става опасен враг на школата, като прочутия Цилон например, който настройва народа против привържениците на Питагор и предизвиква разрушаването на школата. Но други младежи устояват на нападките и шегите, отговарят на предизвикателствата с умни и духовити разсъждения и дори за явяват, че са готови да преминат още сто изпитания, за да могат да получат дори само частица от мъдростта. Те биват тържествено приети за посвещаване в тайните и съучениците им с радост ги поздравяват.

Първа степен: Подготовка

Новопосвещаването и питагорейският живот

Новопосвещаването, наречено подготовка (параскейе), продължава от две до пет години.

Новопосвещаваните, слушателите, са длъжни да пазят пълно мълчание в часовете. Те нямат право нито да възразяват на учителите си, нито да оспорват изводите им. Задължени са да ги слушат с уважение и пос ле дълго да размишляват. Музата на мълчанието - статуя на жена с дълго було и с пръст, поставен пред устните - непрекъснато напомня това правило на ученика.

Питагор не мисли, че младежите са способни да схванат началото и края на нещата. Той смята, че упражненията във водене на разговори и правене на разсъждения, преди да бъде разкрит пред учениците смисълът на истината, е занимание за празнодумци и претенциозни софисти. Преди всичко той иска да развие у учениците си основната и висша способност на човека: съзерцанието. Затова той не им преподава тайнствени и трудно разбираеми неща. Учителят започва от естествените чувства, от първите задължения на човека при навлизането му в живота и показва свързаността им с всеобщите закони. Отначало той развивал-Любовта на учениците към родителите им, засилва това тяхно чувство, като оприличава идеята за бащата на идеята за Бога, великия създател на вселената.

- Не съществува нищо по-свято от бащинството - казва той. - Омир нарича Юпитер цар на Боговете, но за да покаже цялото му величие, го назовава още и баща на Боговете и хората.

Питагор сравнява майката с великодушната и благотворна Природа. Както Изида създава звездите, както Деметра ражда земните плодове и цветя, така и майката храни детето с всички радости на света. Ето защо синът е длъжен да вижда и да почита в лицето на баща си и майка си земните образи на тези велики божества. Той доказва също, че любовта към родината произлиза от любовта на детето към майката. Родителите са ни дадени не от случайността, както мислят невежите, по един по-висш и изначален порядък, наречен щастие или нужда. Родителите трябва да бъдат почитани, но приятелите трябва да бъдат избирани. Новопосвещаваните са длъжни да си изберат по един приятел. По-младият трябва да търси у по-големия добродетелите, които той самият цени и иска да придобие, и двамата заедно трябва да се стремят към водене на по-добър живот.

- Приятелят е едно второ Аз - казва учителят. - Той трябва да бъде почитан като Бог.

Питагорейският устав налага на слушателя пълно послушание към учителя, но му предоставя пълна свобода в очарованието на приятелството и дори го превръща в средство за постигане на всички добродетели, като го възвеличава като музика на живота и като път към идеалното.

Така се провежда енергията на индивида, моралът става жив и поетичен, а правилникът, приеман с любов, престава да бъде ограничителен и дори утвърждава индивидуалността. Питагор иска да превърне дисциплината в съгласие. Освен това моралното знание се превръща във философско знание, защото доловените отношения между обществените задължения и космичните хармонии позволяват да се предусеща законът за аналогиите и за световните приливи. В този закон се крие принципът на Тайните, на тайното учение и на всяка философия. Така умът на ученика свиква да съзира следите на невидимия порядък върху видима та реалност. Общите правила, тези кратки, но точни предписания, разкриват перспективата на един по-висш свят. Сутрин и вечер златните стихове звучат в ушите на ученика заедно със звуците на лирата:

Отдавай на безсмъртните Богове почитанието, което им дължиш.

Свято пази вярата си.

В коментара към това правило на ученика се доказва, че Боговете, видимо различни, са всъщност едни и същи при всички народи, защото отговарят на умствените и душевните сили, които действат в цялата все лена. Ето защо мъдрецът може да почита Боговете на народа си, като същевременно схваща същността им по по-различен начин, отколкото простолюдието. Веротърпимостта, единението на човечеството, единството на религиите в езотеричната наука - тези нови идеи смътно изплуват в ума на новопосвещавания ка то величествени божества, съзерцавани в лъчите на залязващото слънце. А златната лира продължава да наставлява:

Почитай паметта

На благодетелните херои, на духовете-полубогове.

Зад тези стихове новопосвещаваният вижда да блести като през прозирно було божествената Психея, човешката душа. Небесният път сияе в ослепителна светлина. Защото в почитта към хероите и полубоговете посветеният в тайните съзерцава учението за бъдещия живот и тайната на световната еволюция. Тази голяма тайна още не е разкрита на ученика, но учителите му го подготвят да я разбере, като му говорят за йерархията на съществата, които са по-висши от човека, за хероите и полубоговете, ръководителите и покровителите на човечеството. Те поясняват, че това са посредниците между човека и божеството, че чрез тях той ще може постепенно да се приближи до Бога, като живее с херойските и божествените добродетели. "Но как мога да общувам с тези невидими духове? Откъде идва душата? Къде отива тя? И защо съществува мрачната тайна на смъртта?" Новопосвещаваният не се осмелява да изрече тези въпроси, но те се четат в очите му, в вместо отговор учителите му посочват земните херои, статуите в храмовете, душите, прославени на небето, и огнената крепост на Боговете, в която Херакъл успява да проникне.

В същността на древните тайни всички Богове се сливат в един-единствен и върховен Бог. Това откритие заедно с всички негови последици е ключът на космоса. Затова той се пази за самото посвещаване в тайни те и е още съвсем непознат за новопосвещавания. Засега му позволяват да се подготвя за тази истина с онова, което му говорят за силите на Музиката и на Числата. Питагор говори на учениците, че числата съдържат тайната на нещата и че Бог е всемирната хармония.

Седемте свещени тона на седемструнната лира отговарят на седемте цвята на светлината, на седемте планети и на седемте начина на съществуване, които се възпроизвеждат във всички области на материалния и духовния живот. Музиката на тези тонове настройва душата и я хармонизира, за да трепти в такт с диханието на истината.

Катарзисът, пречистването на душата, съответства задължително на пречистването на тялото, което се постига чрез хигиената и чрез строгата дисциплина на нравите. Победата над собствените страсти е първото задължение на посвещавания в тайните. Човекът, който не възцарява хармонията в собственото си същество, не може да отразява божествената хармония. Идеалът на питагорейския живот обаче няма нищо общо с асктазата, защото тук женитбата се смята за свята. На новопосвещавания се препоръчват непорочният живот и чистотата на нравите, а на посветените в тайните - умереността като сила и съвършенство.

- Не отстъпвай пред сладострастието, освен ако искаш да пропаднеш - говори учителят.

Той добавя, че сладострастието само по себе си не съществува, и го сравнява с песните на сирените: когато човек приближава към тях, те изчезват и след тях по подводната скала, заливана от вълните, остават са мо строшени кости и кървави меса. А истинската радост прилича на концерт на музите, който оставя в душите небесна хармония. Питагор вярва в добродетелите на жената, посветена в тайните, но няма доверие в обикновената жена. Когато един ученик го пита кога ще му бъде позволено да приближи жена, той отговаря иронично: "Когато ти омръзне спокойствието."

Питагорейският ден протича по следния начин. Щом пламтящото кълбо на слънцето изплува от сините вълни на Йонийско море и позлатява колоните на храма на музите над дома на посветените в тайните, младите питагорейци запяват химн в чест на Аполон и изпълняват дорийски свещен танц. След задължителното измиване те се разхождат до храма в пълно мълчание. Всяко пробуждане е възкресение и съдържа същата невинност. В началото на деня душата трябва да се съсредоточи в себе си и да съхрани чистотата си за сутрешния урок. При свещената ограда учениците наобикалят учителя или неговите тълкуватели и урокът продължава под прохладните сенки на високите дървета или на колонадите. На обяд те се молят, призовавайки хероите и благосклонните духове. Езотеричната традиция твърди, че добрите духове предпочитат да посещават земята в светлината на слънцето, докато злите духове обичат сумрака, тъмнината и се движат в атмосферата с настъпването на нощта. Учениците обядват с хляб, маслини и мед. Следобедът е посветен на гимнастически упражнения, а после на учене, размисли и подготовка за следващия урок. След залез-слънце се извършва още една обща молитва, изпява се химн в чест на космогоничните Богове, на небесния Юпитер, Провидението, Минерва и Диана, покровителката на мъртвите. През това време в олтара горят смирна, манна и тамян и химнът заедно с благоуханния дим се издига към небето, когато първите звезди проблясват в бледата синева. Денят завършва с вечерята, а после най-младият ученик чете нещо, което най-големият коментира.

Така преминава питагорейският ден - бистър като извор и ясен като безоблачна утрин. Годината се измерва според големите астрономически празници. Завръщането на хиперборейския Аполон и празникът на тайните на Церера събират новопосвещаваните и посветените в тайните от всички степени - мъжете и жените. Девойки свирят на лири от слонова кост, омъжени жени с пурпурни наметала пеят в хорове - по-къс но трагедията подражава на техните песни с хармоничността на строфите и антистрофите. В тези големи празници, когато грациозните танци и хармоничните песни на хоровете издават присъствието на самия Бог, новопосвещаваните предусещат тайните сили, всесилните закони на възторжената вселена, на дълбокото и прозрачно небе. Сватбите и погребенията са по-задушевни, но не по-малко тържествени. Тук се извършва и една оригинална церемония, която силно въздейства на въображението. Когато някой от новопосвещаваните доброволно напуска школата, за да се върне към обикновения живот, или когато някой ученик издава тайна на учението (това обаче се случва един-единствен път), посветените в тайните му издигат гробница при свещената ограда - все едно че е умрял. Тогава учителят казва:

- Той е по-мъртъв от мъртвите, защото се завърна в порочния живот. Тялото му се движи между хората, но неговата душа е мъртва. Да го оплачем!

И тази гробница, издигната за жив човек, го преследва като призрак и като зловещо предсказание.

жүктеу/скачать 1.3 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: