Книга първа рама мисията на Рама Изход и завоевания Завещанието на великия прадед Ведийската религия

ГОДИНИ НА ПЪТУВАНЕ

Но нека се върнем към началото на Поликратовото царуване. В една ясна нощ млад човек размишлява в гора от пиперови дръвчета с лъскави листа близо до храма на Юнона. Неговата дорийска фасада се къпе в светлината на пълнолунието, което увеличава мистичното му величие. Папирусов свитък с една от Омировите песни отдавна е паднал в краката му. Той размишлява дълго - дошъл е тук още преди здрачаване, отдавна вече цари нощната тишина, но блестящият слънчев диск още се мержелее в очите на младия човек, защото мисълта му броди далеч от видимия свят.

Питагор е син на богат търговец на тръстика от Самос и на жена, наречена Партенис. Някога делфийската Пития е обещала на младоженците "син, който ще бъде полезен на всички хора и за вечни времена" и ги е изпратила във финикийския град Сидон, за да бъде заченат, създаден и роден този предсказан син далеч от зловредните влияния на Самос. Още преди раждането на чудотворното дете в месеца на любовта неговите родители го посвещават на светлината на Аполон.

Детето се ражда и когато навършва една година, по съвета на делфийските жреци майка му го занася в храма на Адонис в една долина на Ливан. Там първосвещеникът го благославя и семейството се завръща в Самос.

Детето на Партенис е много хубаво, кротко, смирено и изпълнено със справедливост, но устремът на разума блести в очите му и придава на постъпките му някаква тайнствена енергия. Родителите насърчават преждевременната склонност на детето към знания и мъдрост. То може свободно да разговаря с жреците на Самос и с учените, които преподават на учениците си принципите на физиката в школите, основавани от тях в Йония. Осемнайсетгодишен, Питагор се обучава при Хермодамант в Самос, на двайсет години се учи при Ферекид в Сирос и вече е водил научен спор с Талес и Анаксимандър в Милет. Учителите разкри ват пред него нови хоризонти, но никой от тях не е способен да задоволи стремежа му към всеобхватност. Сред противоречивите им наставления той търси някаква вътрешна връзка, синтеза и единството на великото Цяло. Тогава синът на Партенис стига до една от онези кризи, при които духът, крайно напрегнат от противоречието на нещата, съсредоточава всичките си способности и прави максимално усилие, за да види целта и да намери пътя, който води към слънцето на истината, към центъра на живота.

В една великолепна топла нощ синът на Партенис се вглежда последователно в земята, в храма, в звездното небе. Пред него, под него и около него е Деметра - Земята-Майка, Природата, в чиито тайни иска да проникне. Той вдъхва силните й изпарения, усеща непреодолимото влечение, което го приковава към нея – него, мислещия атом, неотделимата й част. Мъдреците, с които се е съветвал, са му казали:

- От нея произхожда всичко, нищо не произхожда от нищо. Душата произхожда от водата или от огъня, или и от двата елемента. Като леко изпарение на елементите тя произлиза от тях, за да се завърне обратно. Вечната природа е сляпа и неумолима. Примири се с нейния съдбовен закон. Единствената ти заслуга ще бъде да я опознаеш и да й се подчиниш.

После той се вглежда в небето и в огнените букви, изписани от съзвездията в дълбините на неизмеримия простор. Тези букви трябва да имат някакъв смисъл. Защото ако безкрайно малкото - движението на атомите - има причина за съществуването си, как безкрайно голямото - звездите, пръснати по небето, които образуват тялото на вселената - може да няма причина за своето съществуване? О, да, всеки от тези свето ве има свой собствен закон и всички заедно се движат от едно число и в абсолютна хармония. Но способен ли е някой да узнае азбуката на звездите? Жреците на Юнона са му казали:

- Небето и Боговете са съществували преди земята. Оттам е дошла твоята душа. Моли ги, за да й позволят отново да се изкачи там.

Това размишление се прекъсва от сладострастна песен, която се носи от една градина на брега на река Имброс. Изнежените гласове на лесбийките се сливат със звуците на китарата, а младежи отговарят на песен та с вакхически напеви. Но тези гласове се смесват с остри и злобни викове, идещи от пристанището. Това са метежници – Поликрат ги товари на кораб, за да ги продаде като роби в Азия. Бият ги с камшици с набодени по тях пирони, а после ги хвърлят под седалките на гребците. Техните ревове и клетвите им се губят в нощта, после всичко занемява.

Младежът болезнено настръхва, но заглушава това чувство, за да се вглъби в себе си. Друг въпрос тормози неговия ум:

- Земята казва: Съдбовност!, Небето казва: Провидение!, а човечеството, което плува между тях, отговаря: Лудост! Скръб! Робство! Но в дъното на съществото си бъдещият посветен в тайните чува един непреодолим глас, който на земните вериги и на небесните пламъци отговаря с думата: Свобода! Кой има право: дали мъдреците, жреците, лудите, нещастниците, или самият той? О, всички гласове казват истината, всеки е прав за себе си, но никой не казва причината за собственото си съществуване. Трите свята са неизменни - Деметра, светлината на звездите и човешкото сърце, - но само онзи, който може да ги обедини и да намери закона на равновесието им, би бил истински мъдрец, само той би познал божествената наука и би могъл да помогне на хората. В синтеза, в съчетанието на трите свята се крие тайната на космоса.

Произнасяйки тези думи, които току-що го бяха осенили, Питагор става. Унесеният му поглед се спира върху дорийската фасада на храма. Строгата сграда изглежда преобразена под чистите лъчи на Диана. Струва му се, че там съзира идеалния образ на света и решението на проблема, което търси. Защото основата, колоните, орнаментите им и триъгълната фасада представят тройната природа на човека и вселената, на микро- и макрокосмоса, увенчани с божественото единство, което само по себе си е троичност. Космосът, над който господства Бог, образува:

Свещената четворка, безкраен и чист символ, Източник на Природата и образец на Боговете*/*Златните стихове на Питагор, превод Фабър д'Оливие./.

Да, там, скрит в геометричните линии, е ключът на вселената, науката за числата, тройният закон, който управлява съществата, законът на седмичността, който насочва еволюцията им. И в едно величествено видение Питагор съзира световете да се движат в ритъма и хармонията на свещените числа. Той вижда везните на земята и небето и равновесието им, което е човешката свобода; вижда трите свята – природния, човешкия и божествения, - които взаимно се определят, поддържат се и представляват световният живот в неговото двойно движение - низходящо и възходящо. Питагор прониква в областите на невидимия свят, който обгръща видимия и непрестанно го дарява с живот. Накрая съзира пречистването и освобождаването на човека още тук, на земята, чрез тройното посвещаване в тайните. Всичко това заедно с живота и делото си той вижда във внезапно и ясно просветление, с непоколебимата и несъкрушима увереност на духа, който чувства, че стои пред Истината. Но това прозрение е като светкавица - тепърва му предстои да докаже с ума си онова, което чистият му разум разбира от Абсолютното, а за това се иска дълъг опит и тежък, неуморен труд.

Къде трябва да намери науката, която му е нужна, за да доведе делото си докрай? Нито песните на Омир, нито йонийските мъдреци, нито храмовете на Гърция могат да му поднесат тази наука.

Духът на Питагор окрилен се спуска в собственото му минало, в раждането му, обвито в було, и в загадъчната любов на майка му. Внезапно в ума му изплува с необикновена яснота един детски спомен. Той си припомня как още едногодишен майка му го бе занесла в една ливанска долина, в храма на Адонис. Той вижда малкото дете в прегръдките на Партенис сред огромните планини и високите гори, в които реката образува водопад. Партенис стои на тераса, засенчена от големи кедро- ви дървета. Пред тях величествен жрец с бяла брада се усмихва на майката и детето и произнася много важни, но неразбираеми думи. По-късно майка му често повтаря странните думи на първосвещеника от храма на Адонис:

"О, жено на Йония, твоят син ще бъде велик с мъдростта си, но помни, че ако гърците все още обладават науката за Боговете, то науката за Бога се намира вече само в Египет."

Питагор си припомня тези думи, усмивката на майка си, красивото лице на стареца, далечния тътен на водопада, заглушаван от гласа на жреца, и величественото място - и всичко това му изглежда като сън от друг живот. За първи път той разбира мисълта на оракула. Питагор е чувал за чудодейните знания на египетските жреци и за техните велики тайни, но винаги е вярвал, че може да намери пътя и без тяхната по мощ. Сега той разбира колко необходима му е тази "наука за Бога", която може да открие само в храмовете на Египет, за да проникне до дълбините на природата. Нежната и кротка Партенис с майчинския си инстинкт го е подготвила за това дело, като го е поднесла като приношение на Господ Бог!

Така Питагор решава да отиде в Египет и да бъде посветен в тайните.

Поликрат се самообладава, че е покровител както на философите, така и на поетите. Той бърза да даде на Питагор препоръчително писмо до фараон Амасис, който го представя на жреците в Мемфис. Те го прие мат студено и след много спънки, защото египетските мъдреци нямат доверие на гърците, смятат ги за лекомислени и непостоянни. Те правят всичко възможно да обезсърчат Питагор, но с непоколебимо търпение и смелост той преодолява пречките и наложените му изпитания. Питагор предварително знае, че ще се сдобие със знанията само чрез пълното господство на волята му над цялото негово същество. Посвещаването му в тайните се извършва цели двайсет и две години при великия жрец Сонхис. В книгата за Хермес разказахме за изпитанията, изкушенията и биденията на посветените в тайните на Изида чак до мнима та каталептична смърт на посвещавания и до възкресението му в светлината на Озирис. Питагор минава през всички етапи, които позволяват на посвещавания не само да види, но и да преживее учението за Словото-Светлина, или Световното Слово, и учението за еволюцията на човека през седемте планетни Цикъла. При всяка стъпка на посвещаването в тайните изпитанията стават все по-мъчни и страшни. Посвещаваният сто пъти рискува живота си, особено ако иска да си служи с тайните сили, да практикува магията и чудотворството. Питагор вярва в своята звезда - като всички велики мъже. Нищо, което може да прокара път към науката, не предизвиква неговото отвращение и дори страхът от смъртта не го спира, защото той вижда отвъд земния робски живот. Когато египетските жреци се убеждават, че той притежава необикновена душевна сила и голям стремеж към мъдростта, а този стремеж е най-рядкото нещо в света, те разкриват пред него съкровищата на богатия си опит. Там Питагор оформя личността си и я закалява. Той изучава напълно свещената математика, науката за числата или за световните принципи, които полага в центъра на своята система, след като ги формулира по нов начин. Строгата дисциплина в египетските храмове му позволява да познае чудотворната сила на човешката воля, която може да влияе както на тялото, така и на душата.

- Науката за числата и изкуството на силната воля са двата ключа за магията -казват жреците на Мемфис, - те отварят всички врати на вселената.

В Египет Питагор придобива висшия светоглед, който дава възможност да се виждат областите на живота и науките в концентрични кръгове; който позволява обличането на духа в материя да се схваща чрез световното сътворяване и еволюцията му - неговото изкачване към единството - чрез онова индивидуално творчество, което се нарича развитие на съзнанието.

Питагор достига върха на египетската духовна йерархия и вече мисли да се върне в Гърция, когато по бреговете на Нил се разразява война и вихърът й отнася посветения в тайните на Озирис. Отдавна владетели те на Азия умуват как да погубят Египет. Непрестанните нападения през вековете са се осуетявали благодарение на мъдростта на политическите и духовните управници на империята - благодарение на силата на духовенството и мъдростта на фараоните. Но древното царство, убежището на науката на Хермес, не ще просъществува вечно. Камбиз, синът на победителя на Вавилон, нахлува в Египет с безбройните си изгладнели войски, подобни на ята скакалци, и разрушава империята, чието начало се губи в мрака на времената в очите на мъдреците това е свършекът на света. Дотогава Египет е закрилял Европа от Азия. Неговото покровителство се простира и над целия басейн на Средиземно море благодарение на храмовете във Финикия, Гърция и Етрурия, с които висшето египетско духовенство поддържа връзка. Със събарянето на те зи храмове стремглавият Бик ще нахлуе в Гърция. И така, Питагор вижда как Камбиз, персийският деспот, достойният наследник на коронованите разбойници на Ниневия и Вавилон, навлиза в Египет, опустошава и ограбва храмовете в Мемфис и Тива, разрушава светилището на Амон. Той вижда как фараон Псаменит е отведен при Камбиз, окован във вериги върху подиум, около който са наредени жреците, семействата на първенците и царският двор. Той вижда дъщерята на фараона и нейните придружителки, облечени в дрипи. Той вижда престолонаследника и две хиляди младежи, обяздени като коне и с въже около врата, преди да бъдат обезглавени. Той вижда как фараонът потиска риданията си пред тази ужасна картина, до като кръвожадният Камбиз се наслаждава на скръбта на своя победен противник. Това е жестокият, но поучителен урок на историята, последвал уроците на науката. Какъв образец на животинската природа, бушуваща в човека, е това чудовище на деспотизма, което прегазва народите и им налага една безпощадна съдба!

Камбиз отвежда Питагор във Вавилон заедно с част от египетското духовенство. Този огромен град, който според Аристотел представлява цяла държава, оградена със стени, е интересен обект за наблюдение. Древният Вавел, великата развратница на еврейските пророци, след персийското нашествие събира цял пандемониум от народи, езици и религии, сред които азиатският деспотизъм издига зашеметяващо високата си кула. Според персийските легенди основателка на града е митичната Семирамида. Тя построила огромните стени на Имгум Бел, дълги осемдесет и пет километра и толкова дебели, че по тях можели да препускат по две колесници едновременно. Тя издигнала терасите, грамадните дворци, храмовете, застанали върху каменни слонове и увенчани с многоцветни дракони. Тук бяха царували деспотите, които завладяват Халдея, Асирия, Персия, част от татарските земи, Юдея, Сирия и Мала Азия. Тук Набуходоносор, убиецът на магите, бе довел пленения еврейски народ, който продължава да се покланя на своя единствен Бог в една част на града, четири пъти по-голяма от Лондон. Евреите бяха дарили великия цар с един могъщ държавник - пророка Даниил. При Валтасар, сина на Навуходоносор, стените на града най-после бяха постигнати от възмездието под ударите на цар Кир и Вавилон за векове остана персийско владение. Богатата история на града бе оставила своя отпечатък и по времето, когато Питагор пристига там. Три различни религии господстват сред висшето духовенство на Вавилон: древните халдейски жреци, оцелелите персийски маги и свещениците на поробените юдеи. Това е доказателство, че духовниците са обединявани от езотеричното учение. Обединяваща е и ролята на Даниил, който изповядва религията на Мойсей, а е пръв съветник на Навуходоносор, Валтасар и Кир.

Питагор разширява познанията си, като изучава тези религии, чийто синтез е познат на някои посветени в тайните. Във Вавилон той се запознава с мъдростта на магите, наследници на Заратустра. Ако египетските жреци единствени обладават световните ключове на свещените науки, то персийските маги имат заслуга та да се усъвършенстват в някои тайни изкуства. Те мислят, че могат да си служат с тайните сили на природата, наричани от тях Многообразен огън и Астрална светлина. Говори се, че в техните храмове внезапно настъпва пълен мрак посред бял ден, светилниците сами се запалват и се чува тътенът на гръмотевица. Магите наричат небесен лъв този нематериален огън, пораждан от електричеството, което те умеят да акумулират и да освобождават по волята си. Те могат да събират електричеството от атмосферата и земята и да го насочват като стрели върху хората. Магите обръщат специално внимание на въздействието, очарованието и съзидателната сила на човешкото слово. За да призовават духове, те използват градиращи формули, заети от най-старите езици на земята. Ето тяхното психологическо обяснение за това: "Нищо не променяй във варварските имена, когато призоваваш духове, защото те са пантеистичните имена на Бога и силата им е необорима”*/*Оракули на Заратустра, събрани в "Чудотворството" на Прокъл./.Тези призовавания и заклинания, извършвани по време на молитвите, са точно това, което по-късно е наречено бяла магия.

И така, във Вавилон Питагор прониква в тайните на древната магия. В същото време в това гнездо на деспотизма той присъства на едно велико събитие: сред развалините на рухващите източни религии, сред тяхното слабо и опорочено духовенство няколко смели посветени в тайни- те неотклонно защитават своята наука, вярата си и дори справедливостта. Възправени срещу деспотите, като Даниил в храма с лъвовете, винаги рискувайки живота си, те обайват и укротяват дивия звяр на абсолютната власт със своята интелектуална сила и спорят с него.

След египетското и халдейското посвещаване детето на Самос има познания, с които далеч надминава и своите учители, и изобщо всеки свой съвременник в Гърция. Той знае вечните принципи на вселената и тяхното приложение. Природата е разкрила пред него своите бездни, гъстите була на материята са разкъсани пред неговите очи, за да му покажат великолепните области на природата и на духовното човечество. В храма на Нейт-Изида в Мемфис, в светилището на Баал във Вавилон той научава много тайни за миналото на религиите, за историята на континентите и народите. Той има възможност да сравни предимствата и недостатъците на юдейския монотеизъм, гръцкия политеизъм, индийската троичност и персийската двойственост. Той знае, че всички тези религии са лъчите на единствената истина, видени от различни ъгли според степените в развитието на разума и на обществото. Той притежава ключа, т. е. синтеза на всички тези учения в езотеричната наука. Погледът му е проницателен за настоящето, защото обгръща миналото и прониква в бъдещето. Неговата проницателност му диктува, че човечеството е заплашено от най-големите злини поради невежеството на жреците, материализма на учените и отсъствието на дисциплина при демокрацията. Сред общия упадък той вижда разцвета на азиатския деспотизъм и този буреносен облак, този циклон се готви да се разрази върху беззащитната Европа.

За Питагор е време да се върне в Гърция, за да изпълни мисията си, да започне своето дело.

Той живее във Вавилон дванайсет години. Само персийският цар може да освободи пленника. Един грък на име Демоцед, царски лекар, ходатайства пред царя и успява да сполучи. И така след трийсет и четири години Питагор се завръща в своята родина, но тя се намира под гнета на един сатрап на великия цар. Училищата и храмовете са затворени. Учените са се разбягали като ято лястовици от персийския царизъм. Утешително е само това, че присъства на смъртта на първия си учител Хермодамант и намира жива майка си Партенис. Всички го смятат за умрял - единствено майка му никога не се е усъмнила в неговото завръщане, защото вярва в думите на оракула на Аполон. Тя разбира, че нейният син, облечен в белите дрехи на египетски жрец, се приготвя да изпълни една висока мисия. Тя знае, че от храма на Нейт-Изида ще излезе благодетелят учител, проницателният пророк, за когото е мечтала в делфийската гора - това й бе обещал първосвещеникът на Адонис под кедровите дървета на ливанската планина.

Сега лека ладия отнася майката и сина по лазурните вълни на Цикладските острови, за да ги отведе в ново заточение. С цялото си имущество те бягат от поробения Самос към Гърция. Не олимпийските венци или поетическите лаври съблазняват сина на Партенис - неговото дело е по-тайнствено и по-велико: да разбуди заспалия дух на Боговете в светилищата, да възвърне блясъка и обаянието на Аполоновия храм, да основе някъде школа за науката и за живота, от която да излизат не политици и софисти, а посветени в тайните мъже и жени, които да бъдат истински майки и истински херои.