Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж

Денят, в който Клубът на Неудачниците най-сетне влезе в схватка с То, денят, в който То едва не си направи жартиери от карантията на Бен Ханском, беше 25 юли 1958 година. Горещ, душен и безветрен ден. Бен си го спомняше добре, защото с него дойде краят на жегата. След този ден настана прохладно и облачно време.

Около десет часа сутринта пристигнаха пред къщата на Нийбълт стрийт 29. Бил возеше Ричи върху багажника на Силвър, а Бен едва сместваше масивните си бутове по провисналата седалка на раздрънкан велосипед "Рали". Бевърли се зададе по Нийбълт стрийт с дамско колело. Беше пристегнала косата си със зелена лента около челото и вятърът развяваше зад гърба й дългите червеникави кичури. Майк пристигна сам, а около пет минути след него по тротоара се зададоха Стан и Еди.

- К-к-как е ръката, Е-е-еди?

- А, търпи се. Боли, ако я притисна насън. Донесе ли всичко?

В кошницата на Силвър лежеше пакет, омотан с брезент. Бил го разгърна. Подаде прашката на Бевърли, която направи гримаса, но не каза нищо. В брезента имаше и тенекиена кутийка от бонбони. Бил я отвори и показа двете сребърни топчета. Всички ги огледаха мълчаливо, струпани един до друг на повехналата морава пред Нийбълт стрийт 29 - морава, приютила само плевели. Бил, Ричи и Еди вече бяха виждали къщата; останалите я оглеждаха с любопитство.

 

Прозорците приличат на очи, помисли Стан и плъзна ръка към книжката в джоба си. Докосна я за късмет. Беше "Птиците в Северна Америка" от М. К. Хенди. Приличат на мръсни, слепи очи.

Вони, помисли Бевърли. Усещам го - но не с носа, не с обонянието.

Майк си помисли: Също като онзи път, в развалините на стоманолеярната. Точно същото усещам... сякаш То ни кани да влезем.

- О-ххо-още ли сте готови? - запита Бил.

Те обърнаха към него пребледнели, сериозни лица. Мълчаха. Еди измъкна пипнешком инхалатора от джоба си, лапна пръскалката и с тих стон вдъхна мощната струя.

- Дай малко - обади се Ричи.

Еди го изгледа стреснато, очаквайки някаква подигравка.

Ричи протегна ръка.

- Без майтап, мой чорап. Може ли да си пръсна?

Еди размърда здравото си рамо - странно, неестествено движение - и му подаде инхалатора. Ричи натисна спусъка и вдъхна дълбоко.

- Точно това ми трябваше - каза той, докато връщаше инхалатора. Кашляше лекичко, но очите му се избистриха.

- И на мен - каза Стан. - Може ли?

Един по един Неудачниците си пръснаха от лекарството. Когато инхалаторът обиколи всички, Еди го прибра в задния си джоб, откъдето стърчеше само пръскалката. После пак се обърнаха към къщата.

- Живеят ли хора на тая улица? - тихо запита Бевърли.

- Насам няма никой - каза Майк. - Отдавна. От време на време сигурно се навъртат скитници. Нали ги знаете, дето пътуват с влаковете. - Той погледна Бил. - Как мислиш, Бил, дали То се явява и на възрастните?

- Н-не знам - каза Бил. - Може нъ-нъ-някои да го виждат.

- Де да можехме да намерим такъв - мрачно промърмори Ричи. - Тая работа всъщност не е за деца, нали ме разбирате?

Бил го разбираше. Когато по телевизията братята Харди изпаднеха в беда, Фентън Харди тутакси пристигаше да ги освободи под гаранция. Пак таткото оправяше всичко в "Научните приключения на Рик Брант". По дяволите, даже Нанси Дрю си имаше татко, който за нула време дотичваше на помощ, щом лошите я вържеха в някоя изоставена мина.

- Трябва ни поне един възрастен - морно въздъхна Ричи, гледайки затворената къща с олющена боя, мръсни прозорци и сенчеста веранда. За миг Бен усети как общата решителност се разколебава.

Но в този момент Бил каза:

- Е-ххе-лате н-насам. Гъ-гъ-гледайте.

Заобиколиха откъм лявата страна на верандата, където дъсчената решетка беше изкъртена. Трънливите подивели рози все още растяха там... и сред тях се чернееха мъртвешки храстите, които То бе докоснало на излизане през прозорчето.

- Само с едно пипване е сторило това? - прошепна ужасената Бевърли.

Бил кимна.

- С-с-сигурни ли сте о-ххо-още, м-момчета?

За миг никой не отговори. Не бяха сигурни; колебаеха се, макар да разбираха от лицето на Бил, че той ще продължи и без тях. Ала освен решителност по лицето на Бил имаше и срам. Както сам казваше, Джордж не беше техен брат.

 

Ами всички останали деца, помисли Бен. Бети Рипсъм, Черил Ламоника, малкият Клемънтс, Еди Коркоран (може би), Рони Гроган... та дори и Патрик Хокстетър. То убива деца, по дяволите, деца!

- Аз съм с теб, Шеф Бил - каза той.

- Майната му, и аз - каза Бевърли.

- Естествено - обади се Ричи. - Да не мислиш, че ще те оставим да обереш целия майтап, Пелтек?

Бил ги изгледа, преглътна мъчително и кимна. После подаде тенекиената кутийка на Бевърли.

- Сигурен ли си, Бил?

- Си-ххи-игурен съм.

Тя кимна, изпитвайки едновременно ужас пред непосилната отговорност и огромна радост от доверието му. Отвори кутийката, извади топчетата и пъхна едното в десния джоб на джинсите си. Другото намести в прашката и я отпусна да виси на ластика. Усети как хладното топче постепенно се затопля в юмрука й.

- Да вървим - каза тя с леко треперещ глас. - Да вървим, преди да ме е хванало шубето.

Бил кимна, после погледна Еди.

- Ще мо-ххо-ожеш ли, Е-е-еди?

Еди тръсна глава.

- Ясна работа. Миналия път бях сам. Сега съм с приятели. Нали така?

Той ги огледа и се поусмихна. Лицето му беше плахо, крехко и изумително красиво.

Ричи го тупна по гърба.

- Убаво думаш, сеньоррр. Кой са опитва да ти крадва тоз фъшкалатор, Панчо ша го убива. Ама ша го убива бавно.

- Страхотен си, Ричи - изкиска се Бевърли.

- П-п-под ве-ххе-ерандата - нареди Бил. - Вси-и-ички зад мен. П-после в ма-хха-азето.

- Ами ако слезеш пръв и оная твар се метне върху теб, какво да правя? - запита Бевърли. - През тебе ли да стрелям?

- Ако се на-на-налага - кимна Бил. - Ама пре-ххе-поръчвам п-п-първо да минеш о-ххот-страни.

При тия думи Ричи се разкиска като луд.

- Ако т-т-трябва, ще обиколим цялата к-к-къща. - Бил сви рамене. - Може п-пък да не намерим ни-ххи-ищо.

- Вярваш ли? - запита Майк.

- Не - лаконично отвърна Бил. - То е т-т-тук.

И Бен мислеше същото. Къщата на Нийбълт стрийт 29 сякаш бе обгърната в отровен облак. Не се виждаше... но се усещаше. Той облиза пресъхналите си устни.

- Го-ххо-отови ли сте? - запита Бил.

Всички извиха глави към него.

- Готови сме, Бил - потвърди Ричи.

- Да в-в-вървим тогава - каза Бил. - Стой п-п-плътно зад мен, Б-бевърли.

Той коленичи, пропълзя през съсухрените розови храсти и навлезе под верандата.

Придвижваха се в следния ред: Бил, Бевърли, Бен, Еди, Ричи, Стан, Майк. Листата под верандата шумоляха и от тях се надигаше застоял дъх на вкиснато. Бен сбърчи нос. Усещал ли бе друг път подобен мирис на гнила шума? Не си спомняше. После му мина зловеща мисъл. Точно така си бе представял, че може да мирише мумия в мига, когато изследователят напъва с лост и отваря саркофага - на прах, горчилка и прастара танинова киселина.

Бил бе достигнал строшеното прозорче и надничаше в мазето. Бевърли пропълзя до него.

- Виждаш ли нещо?

Бил поклати глава.

- О-ххо-баче т-това не значи, ч-ч-че няма ни-ххи-ищо. Г-г-гледай, ето к-камарата въглища, по която се измъкнахме с Ръ-ръ-ричи.

Бен надникна между раменете им и видя въглищата. Освен страха, сега го обземаше трескава възбуда и той я посрещна с радост, защото инстинктивно разбираше, че може да си послужи с нея. Гледката на въглищния куп беше като среща с някаква прочута природна забележителност, за която до днес само си чел или слушал.

Бил извъртя крака и пъргаво се вмъкна през прозорчето. Бевърли подаде прашката на Бен, като грижливо намести пръстите му около сребърното топче.

- Щом стъпя долу, незабавно ми я подаваш - заръча тя. - Незабавно.

- Разбрано.

Тя се провря навътре също тъй пъргаво, както бе сторил Бил. В един вълшебен - поне за Бен - миг блузката й изхвръкна от джинсите и той зърна плоското бяло коремче. После изтръпна от допира на нейните пръсти, докато подаваше прашката.

- Добре, хванах я. Идвай.

Бен се завъртя и пролази през прозорчето. Навярно трябваше да предвиди какво ще последва; то бе просто неизбежно. Заклещи се. Дупето му заседна на правоъгълната рамка и вече не можеше да продължи. Опита да се измъкне навън и с ужас осъзна, че има начин да го стори, но при това рискува джинсите - а може би дори и долните гащи - да се свлекат чак до коленете му. И щеше да се озове с гол и грамаден задник право под носа на своята възлюбена.

- Побързай! - подкани го Еди.

Бен отчаяно се отблъсна с ръце. За миг остана на място, после задникът му хлътна навътре. Чаталът на джинсите болезнено го преряза в слабините. Горният край на рамката набра ризата му чак до плешките. Сега пък се заклещи с корема.

- Гълтай шкембето, Бен! - истерично се разкиска Ричи. - Гълтай шкембето, инак ще трябва да пратим Майк за трактора на татко му.

- Бибип, Ричи - процеди Бен през зъби.

Той сви корема си с всички сили. До този непоносимо срамен миг не бе и подозирал колко грамадно е тъпото шкембе. Мръдна още няколко сантиметра и пак заседна.

Борейки се с пристъпа на паника и клаустрофобия, той извъртя глава доколкото можеше. Лицето му пламтеше и се обливаше в пот. Тежкият кисел мирис на гнили листа задръстваше ноздрите му.

- Бил! Може ли да ме дръпнете?

Усети как Бил го сграбчи за единия глезен, Бевърли за другия. Сви корема си още по-силно. В следващата секунда връхлетя вътре. Бил го подпря и двамата едва не паднаха. Бен не смееше да погледне към Бевърли. Никога през живота си не бе изпитвал такъв срам.

- До-ххо-бре ли си, мой ч-човек?

- Аха.

Бил се разсмя треперливо. Бевърли му заприглася и Бен също намери сили да се засмее, макар че щяха да минат години, преди да открие нещо смешно в случката.

- До-о-бре.

Бил и Бен застанаха под прозореца. Еди се вмъкна по гръб. Бил го прихвана под коленете.

- Внимавай къде пипаш - обади се Еди с нервен, свадлив гласец. - Имам гъдел.

- Рамон имал голяааамо гъдулкане, сеньоррр - долетя отгоре гласът на Ричи.

Бен прегърна Еди през кръста, като гледаше да пипа колкото се може по-далече от шинираната ръка. С общи усилия го смъкнаха през прозореца като вързоп. Еди изохка само веднъж.

- Е-е-еди?

- Да - каза Еди, - добре съм. Дреболия.

Но дишаше бързо и тежко, а по челото му се стичаха грамадни капки пот. Очите му сновяха насам-натам из мазето.

Бил се отдръпна. Бевърли застана до него с готова за стрелба прашка. Погледът й обикаляше всяко ъгълче. Ричи се вмъкна през прозорчето, последван от Стан и Майк. Двамата скочиха долу толкова леко и изящно, че Бен горчиво им завидя. Сега бяха всички заедно в мазето, където само преди месец То бе изскочило пред Бил и Ричи.

Беше мрачно, но не тъмно. Мътни лъчи проникваха през прозорците и хвърляха бледи петна по глинестия под. За Бен мазето изглеждаше широко, едва ли не прекалено широко, сякаш в резултат на някаква зрителна измама. Над главите им се кръстосваха прашни греди. Кюнците на пещта бяха ръждясали. Под водопроводните тръби провисваше парче изподран и разнищен мръснобял плат. Наоколо тегнеше мирис. Мръсен, жълтеникав мирис. Бен си помисли: Няма грешка, То е тук. О, да.

Бил се отправи към стълбата. Останалите закрачиха след него. Пред първото стъпало той спря и надникна отдолу. После се пресегна с крак и изрита нещо навън. Всички мълчаливо се втренчиха в находката. Беше бяла клоунска ръкавица, зацапана с прах и кал.

- На-хха-горе - каза Бил.

Изкачиха стълбата и се озоваха в мръсна кухня. Вехт дървен стол с висока облегалка стърчеше изоставен сред могилките на подутия линолеум. С това се изчерпваше цялата мебелировка. В ъгъла се валяха празни бутилки. Бен зърна още шишета в килера. Усещаше мирис на къркане - предимно вино - и застоял цигарен дим. Това бяха най-силните миризми, но към тях се примесваше и другата. Ставаше все по-силна.

Бевърли пристъпи към шкафчетата над мивката, дръпна едната вратичка и изпищя, когато отвътре изхвръкна почти право в лицето й грамаден черно-кафеникав плъх. Животинчето тупна с глух удар на кухненския плот и се озърна към децата с лъскави черни очи. Продължавайки да пищи, Бевърли вдигна прашката и опъна ластика.

- НЕ! - изрева Бил.

Тя извърна към него бледо, ужасено лице. После кимна и отпусна ръка, без да изстреля сребърното топче... но Бен помисли, че едва се е удържала. Бевърли бавно отстъпи, блъсна се в Бен и подскочи. Той здраво я прегърна през раменете.

Плъхът хукна по плота, скочи на пода, шмугна се в килера и изчезна.

- То искаше да стрелям по него - безсилно промълви Бевърли. - Да изхабя половината боеприпаси.

- Да - каза Бил. - Т-това е д-донякъде к-като стрелбището на ФБР в Къ-къ-куантико. Пу-хху-ускат те по улица от ма-а-кети и отвсякъде изскачат ми-мишени. Ако з-з-застреляш честен г-г-гражданин освен ба-ххан-дитите, губиш т-точки.

- Няма да мога, Бил - каза тя. - Всичко ще оплескам. Вземи ти.

И тя му подаде прашката. Бил поклати глава.

- Т-т-трябва да го направиш, Б-бевърли.

От другото шкафче се раздаде скимтене.

Ричи прекрачи към него.

- Не се приближавай! - кресна Стан. - То може да...

Ричи надникна вътре и лицето му се изкриви от погнуса. После затръшна вратичката с трясък, който отекна мъртвешки из цялата къща.

- Гнездо с плъхчета. - Говореше едва-едва, сякаш всеки миг щеше да му призлее. - Такова гъмжило не съм виждал през живота си... сигурно никой не е виждал. - Той избърса устата си с опакото на китката. - Вътре са стотици. - Гледаше другите и ъгълчето на устните му трепереше. - Опашките им... бяха преплетени, Бил. Омотани на кълбо. - Той се намръщи от отвращение. - Като змии.

Всички гледаха вратичката. Скимтенето долиташе иззад нея приглушено, но отчетливо. Плъхове, помисли Бен, гледайки пребледнялото лице на Бил и пепелявата физиономия на Майк зад него. Всички се боят от плъхове. И То знае това.

- Х-х-хайде - подкани ги Бил. - Т-тук на Нъ-нъ-нийбълт стрийт к-к-купонът тече де-ххе-нонощно.

Тръгнаха по коридора. Тук се смесваха неприятните миризми на прогнила мазилка и урина. През мръсните стъкла виждаха улицата и велосипедите си. Колелетата на Бев и Бен стояха на сгъваемите си подпорки, а Бил беше подпрял своето до стъблото на грохнал от старост клен. Бен имаше чувството, че велосипедите са на хиляди километри, сякаш ги гледаше през обърнат наопаки телескоп. Пустата улица с разбити остатъци от асфалт, мътното влажно небе, равномерното пухтене на маневриращ локомотив... всичко това му се струваше като сън, халюцинация. Истината бе в този мизерен коридор, изпълнен със зловоние и сенки.

В единия ъгъл имаше купчинка кафяви стъкълца - останки от разбита бирена бутилка.

В другия ъгъл се валяше мокро и подуто порнографско списание джобен формат. Жената на корицата се привеждаше над облегалката на стол и повдигаше полата си, за да разкрие мрежести чорапи и черни дантелени гащички. За Бен снимката не изглеждаше особено секси и той не се смути от това, че Бевърли също я вижда. От влагата кожата на жената бе пожълтяла, а гънките по мократа хартия покриваха лицето й с бръчки. Похотливата й усмивка се бе превърнала в гримаса на мъртва курва.

(След години, когато разказът на Бен стигна до тази подробност, Бевърли изведнъж изпищя и стресна останалите - те не слушаха историята, а я преживяваха наново. "Тя беше! - извика Бев. - Мисис Кърш! Тя беше!")

Докато Бен гледаше списанието, състарената уличница му намигна от корицата. После завъртя задник с безсрамно, подканващо движение.

Облян в студена пот, Бен извърна глава.

Бил отвори една врата отляво и всички го последваха в сводеста стая - може би някогашна всекидневна. Под фасонката висеше съдран зелен панталон. Също като мазето, тази стая изглеждаше твърде голяма и дълга - почти колкото товарен вагон. Прекалено дълга за толкова малка къща, както я бяха видели отвън...

 

Да, но това беше отвън, заговори нов глас в главата на Бен. Звучеше шеговито, малко пискливо и изведнъж той осъзна с убийствена сигурност, че чува самия Пениуайз; Пениуайз му говореше по някакво невъобразимо телепатично радио. Отвън нещата винаги изглеждат по-дребни, отколкото са в действителност, нали, Бен?

- Махай се - прошепна той.

Ричи се завъртя. Лицето му беше напрегнато и бледо.

- Каза ли нещо?

Бен поклати глава. Вече не чуваше гласа. И така беше по-добре. Но сега

 

(отвън)

започваше да разбира. Тази къща беше специално място, нещо като гара - едно от може би многото места в Дери, през които То излизаше на бял свят. Тази воняща, прогнила къща, където всичко изглеждаше някак сбъркано. Не само че беше прекалено просторна; и ъглите бяха погрешни, и перспективата ставаше безумна. Бен стоеше на прага между всекидневната и коридора, а другите се отдалечаваха от него по пода, който внезапно бе станал необятен като Баси парк... ала с отдалечаването те сякаш растяха вместо да се смаляват. Подът започваше да се накланя и...

Майк се обърна.

- Бен! - подвикна той и Бен различи тревогата по лицето му. - Не изоставай! Ще те загубим!

Едва чу последната дума. Тя заглъхна, като че другите отлитаха в далечината с бърз влак.

Изведнъж го обзе паника и той хукна напред. Вратата се захлопна зад гърба му с глух трясък. Изкрещя... и нещо сякаш профуча във въздуха точно зад него, плъзна по ризата му. Той се озърна, но не видя нищо. Ала това не промени твърдата му увереност, че е имало нещо.

Догони приятелите си. Беше задъхан, потен и готов да се закълне, че е пробягал цял километър... но когато хвърли поглед през рамо, до стената нямаше и три метра.

Майк стисна рамото му до болка.

- Да знаеш как ме уплаши, мой човек! - възкликна той. Ричи, Стан и Еди ги гледаха с недоумение. - Изглеждаше дребен - обясни Майк. - Като че беше на два километра от мен.

- Бил!

- Трябва да внимаваме и никой да не се отделя - изпъхтя Бен. - Тая къща... тя е като панаирджийски лабиринт или нещо подобно. Ще се загубим. Мисля, че То иска да се загубим. Да се разделим.

Бил го изгледа и прехапа устни.

- Добре - каза той. - Дви-ххи-ижим се в п-п-пакет. Никой да не и-ххи-зостава.

Другите кимнаха боязливо и се струпаха край отсрещната врата. Стан опипваше книгата в задния си джоб. Еди стискаше инхалатора, отпускаше го и пак стискаше като слаботелесно хлапе, което се мъчи да натрупа мускули с топка за тенис.

Бил отвори вратата към нов, по-тесен коридор. От набъбналата мазилка се лющеха ивици стари тапети с розови храсти и елфи в зелени наметки. По тавана се разливаха жълтеникави старчески петна. През прозореца в дъното на коридора се процеждаше мръсна светлина.

Ненадейно коридорът се издължи. Таванът литна нагоре като ракета и взе да се смалява с безумна бързина. Вратите растяха подир него, разтягаха се като дъвка. Лицата на елфите изтъняха, станаха зловещи и сега вместо очи по тях се чернееха окървавени дупки.

Стан изпищя и закри очите си с длани.

- Т-т-това не е и-ххи-ИСТИНА! - изкрещя Бил.

- Истина е! - пищеше Стан, притискайки очите си със здраво стиснати юмруци. - Истина е и ти го знаеш, Господи, полудявам, това е лудост, това е лудост...

- Гъ-гъ-ГЛЕДАЙ! - изрева Бил не само на Стан, но и на всички други.

Замаяният Бен видя как Бил се приведе, стегна мускули и внезапно подскочи нагоре с изпъната лява ръка. Юмрукът му не срещна нищо, абсолютно нищо, но в тишината се раздаде трясък. Облак гипсов прах се посипа от мястото, където нямаше никакъв таван... и изведнъж таванът се появи. Коридорът отново си беше най-обикновен коридор - тесен, схлупен и мръсен. Стените вече не се разтегляха към безкрая. Бил ги гледаше и разсеяно бършеше гипсовия прах от окървавената си ръка. Върху омекналата мазилка на тавана отчетливо личеше отпечатъкът от юмрука му.

- Н-н-не е и-ххи-истина - обяви той на Стан и всички други. - С-с-само маска. К-като за п-п-празника на Вси све-ххе-тии.

- За тебе може и да е маска - глухо каза Стан.

Лицето му беше изкривено от смайване и ужас. Озърташе се недоверчиво, сякаш не знаеше къде се намира. И като го гледаше, като долавяше бликналия от порите му кисел мирис, Бен усети как радостта от победата на Бил отстъпва място на предишния страх. Стан беше на път да превърти. Скоро щеше да изпадне в истерия, може би да се разпищи... и какво щяха да правят тогава?

- За тебе - повтори Стан. - Но ако аз бях опитал, нищо нямаше да излезе. Защото... ти си имаш мъртъв брат, Бил, а аз нямам нищичко.

Той се огледа - първо към всекидневната, където се бе сгъстила мрачна, кафява атмосфера, толкова плътна и мъглива, че едва различаваха вратата, през която бяха влезли; после към коридора - светъл, ала и някак мрачен, мръсен, непоносимо безумен. По прогнилите тапети танцуваха елфи сред розови храсти. Слънчевите лъчи играеха по прозореца в дъното и Бен знаеше, че ако стигнат дотам, ще видят умрели мухи... натрошени стъкла... а после какво? Може би подът щеше да се продъни и да ги стовари в мъртвешкия мрак, където дебнат криви, хищни пръсти? Стан беше прав, Господи, защо се довлякоха в леговището на То само с две жалки сребърни топчета и някаква си шибана прашка?

Видя как паниката на Стан ги обзема един след друг - като подгонен от вихър степен пожар тя припламна в разширените очи на Еди, застави Бевърли да зяпне от болка и почуда, накара Ричи да сграбчи очилата си с две ръце и да се озърне, сякаш очаква да види злодей зад гърба си.

Трепереха, готови да побягнат, почти забравили предупреждението на Бил да не се разделят. Слушаха как в главите им с ураганна сила бучат ветровете на ужаса. Бен чу като насън гласа на помощник-библиотекарката мис Дейвис: Кой ли прави троп-троп-троп по моя мост? И видя как дребосъците, малчуганите, хлапетата се привеждат напред със застинали, съсредоточени лица, а в очите им се отразява вечната омая на приказката: дали чудовището пак ще остане измамено... или ще се нахрани?

- Нищо нямам! - проплака Стан Юрис и сега изглеждаше съвсем дребен, толкова дребен, че сякаш всеки миг можеше да хлътне като живо писмо в някой от процепите по дъсчения под. - Ти си имаш брат, мой човек, обаче аз нямам нищичко!

- Не, и-ххи-имаш! - изкрещя Бил.

Той сграбчи Стан. Бен разбра, че сега ще го цапардоса и мислено изстена: Не, Бил, моля те, недей, така прави Хенри, ако го сториш, То ще ни убие още сега!

Но Бил не удари Стан. Грубо го завъртя и дръпна книжката от задния му джоб.

- Дай ми я! - изпищя Стан и се разплака.

Другите стояха като вкаменени и боязливо се свиваха пред Бил, в чиито очи сега пламтеше истински огън. Челото му сияеше като лампа и той протягаше книгата към Стан с жеста на проповедник, който размахва светия кръст, за да прогони вампир.

 

- И-ххи-имаш си п-п-пти-ти-ти...

Той вирна глава, жилите по шията му се изпънаха като въжета, а адамовата ябълка щръкна като острие на стрела, забита в гърлото му. Сърцето на Бен преливаше едновременно от страх и жалост към неговия приятел Бил Денброу, но заедно с тия чувства усещаше и поразително облекчение. Нима се бе съмнявал в Бил? Бе ли се съмнявал някой от другите? О, Бил, кажи го, моля те, не можеш ли да го кажеш?

И Бил намери отнякъде сили да го каже.

 

- Имаш си ПЪ-ПЪ-ПТИЦИТЕ! Твоите ПЪ-ПЪ-ПТИЦИ!

Той метна книгата срещу Стан. Стан я сграбчи и тъпо се загледа в Бил. По бузите му лъщяха сълзи. Стискаше книгата толкова силно, че пръстите му побеляха. Бил също го гледаше, после се завъртя към останалите.

- Хъ-хъ-хайде - каза той.

- Ще помогнат ли птиците? - запита Стан с глух, дрезгав глас.

- Нали са ти помогнали във Водонапорната кула? - отвърна Бев.

Стан я погледна неуверено.

Ричи го потупа по рамото.

- Хайде, Стан - каза той. - Мъж ли си или мишка?

- Трябва да съм мъж - изрече Стан с разтреперан глас и избърса сълзите от лицето си с опакото на лявата ръка. - Доколкото знам, мишките не си дрискат в гащите.

Всички се разсмяха и Бен беше готов да се закълне, че усеща как къщата се отдръпва уплашено от тях, от звука на смеха им. Майк се озърна.

- Голямата стая! Оная, дето бяхме преди малко. Гледайте!

Погледнаха. Сега във всекидневната тегнеше почти непрогледен мрак. Не беше дим или някакъв газ; беше тъмнина, плътна тъмнина. Нещо отнемаше светлината от въздуха. Докато го гледаха, мракът сякаш се люшкаше и въртеше, сбираше се на безформени буци, смътно напомнящи човешки лица.

- Ха-а-айде.

Обърнаха гръб на мрака и закрачиха по коридора. От него се отделяха три врати - две с мръсни дръжки от бял порцелан, в третата зееше само дупка на мястото на бравата. Бил хвана първата дръжка, завъртя я и бутна навътре. Бев стоеше плътно зад него с готова прашка.

Бен отстъпи назад, усещайки, че и другите правят същото, струпват се зад Бил като подплашени яребици. Стаята беше някогашна спалня и вътре нямаше нищо освен зацапан матрак. По жълтеникавата му тапицерия тъмнееха като татуировки ръждивите призраци на отдавна строшени пружини. Слънчогледите зад прозореца унило поклащаха глави.

- Няма нищо... - промърмори Бил и искаше да добави още нещо.

Но в същия миг матракът започна да се издува и спада ритмично. Изведнъж платът се раздра през средата. Черна лепкава течност протече отвътре, зацапа матрака и бликна по пода към вратата. Струите се виеха като дълги, жилави пипала.

- Затвори я, Бил! - изкрещя Ричи. - Затвори тая шибана врата!

Бил затръшна вратата, озърна се към тях и кимна.

- Хайде.