Комитет по правата на човека

І. Фактите, изложени от молителите

2.1 На 23 юни 1992 г. полицията в Либманан (Филипините) открила шест трупа на жени със завързани ръце и счупени черепи в дома на една от жертвите - д-р Долорес Аревало.

2.2 Въпреки че нямало преки свидетели на престъплението, един от съседите бил забелязал четирима мъже да влизат в дома на лекарката вечерта на 22 юни 1992 г. Впоследствие той разпознал сред тях тримата молители. Малко след влизането на четиримата мъже, свидетелят чул шум от удари, а след това видял потегляща кола.

2.3 Същата вечер полицай забелязал колата, която се оказала собственост на г-н Кагас. Другите двама молители работели за него.

2.4 В хода на разследването се установило, че г-н Кагас е доставял лекарства за болница, за ръководител на която наскоро била назначена д-р Аревало. Тя отказала по-нататъшни доставки на лекарства от него.

2.5 Прокуратурата представила пред съда заверено копие от телеграма на г-н Кагас до съпруга на д-р Аревало, с която искал от него да я посъветва да престане да настоява за намаляване на цената за медицинските доставки.

2.6 На 26, 29 и 30 юни 1992 г. молителите били арестувани за убийство. Те твърдят, че са невинни.

2.7 На 14 август 1992 г. молителите били изправени пред съд, който разпоредил задържането им под стража до процеса. На 11 ноември 1992 г. те поискали освобождаване под гаранция, а на 1 декември 1992 г. подали молба за отмяна на заповедите за арест. На 22 октомври 1993 г. първоинстанционният съд отхвърлил молбата им за освобождаване под гаранция. На 12 октомври 1994 г. Апелативният съд в Манила потвърдил това решение. Молбата за преразглеждане на решението на Апелативния съд била отхвърлена на 20 февруари 1995 г. На 21 август 1995 г. Върховният съд потвърдил решението на Апелативния съд.

2.8 На 5 юни 1996 г. от името на тримата молители г-н Кагас изпратил до председателя на Върховния съд изложение на допълнителни факти в подкрепа на твърдението им, че молбата им за освобождаване под гаранция е отхвърлена неоснователно.

2.9 На 26 юли председателят им отговорил, че вече не разполагат с възможност да повдигат въпроси, които Върховният съд не е разглеждал.

2.10 В друго изложение от 29 май 1998 г. молителите твърдят, че на 24 и 25 март 1997 г. г-н Хулио Астийеро е бил подложен на “изтезание или въздействие с алкохол” (без да обясняват в какво се изразява това въздействие) от пазачите в затвора, които искали да го принудят да съдейства на обвинението. За това нарушение бил сезиран председателят на първоинстанциония съд, но той не го бил взел предвид.

ІІ. Оплакванията

3.1 Молителите твърдят, че решението да бъдат задържани под стража преди присъдата е било основано само на предположения, недостатъчни да оправдаят отхвърляне на молбата за освобождаване под гаранция, както и че това решение не е било надлежно проверено от горните инстанции, които са отказали да разгледат вече преценените от първата инстанция факти.

3.2 Те поддържат, че на 26 юли 1996 г. председателят на Върховния съд е отхвърлил молбата им въз основа на процедурно правило, вместо да се произнесе от гледна точка на материалния закон, въпреки че по делото се касаело за основни конституционни права.

3.3 Молителите отбелязват, че макар и презумпцията за невиновност да е закрепена като принцип в Конституцията на Филипините, лицата, на които е отказано освобождаване под гаранция, са лишени от правото да бъдат считани за невиновни. Поддържат, че отхвърлянето на молбата им за освобождаване под гаранция ги е лишило от възможността да подготвят защитата си, което противоречи на принципа за осигуряване на надлежен процес.

3.4 Въпреки че молителите не го посочват изрично, изложените факти повдигат и въпроси по чл. 9, т. 3 и чл. 14, т. 3 от Пакта, във връзка с продължителността на задържането преди произнасяне на присъдата, и по членове 7 и 10 от Пакта, във връзка с твърдените нарушения спрямо г-н Астийеро.

ІІІ. Становище на държавата-страна по Пакта

4.1 Държавата-страна излага бележките си по съществото на делото в своя отговор от 16 март 1998 г.

4.2 Като подчертава, че гаранциите за надлежен процес съставляват основата на наказателните производства в нейна юрисдикция, тя счита, че принципът е спазен, щом обвиняемият се изслушва от компетентен съд, предава се на правосъдието съобразно с гаранциите за надлежен процес и се наказва само след произнасянето на присъда в съответствие с конституционното право.

4.3 Държавата-страна отбелязва, че освобождаването под гаранция може да бъде отказано, когато този, който го иска, е обвинен в наказуемо с доживотен затвор престъпление и когато срещу него има сериозни подозрения, преценката за които е предоставена на съда.

4.4 Според държавата-страна, молителите не са лишени от правото да бъдат считани за невиновни, тъй като вината им може да бъде призната с пълна сигурност само след надлежен съдебен процес по съществото на делото.

4.5 Държавата счита, че макар и задържането под стража на молителите да може да ги лиши от време и възможности да подготвят защитата си, принципно задържането не противоречи на понятието за съдебни гаранции, доколкото са налице споменатите в пар. 4.2 елементи на надлежния процес.

4.6 Тя подчертава, че самият г-н Кагас е признал в изложението си до председателя на Върховния съд, че твърдените в него нарушения се изтъкват за първи път и не са били поддържани в производствата пред апелативния и пред Върховния съд. Отбелязва, че председателят на Върховния съд не се произнася по дела и не е компетентен да преразглежда решения на този съд. Уточнява, че молителите са били представлявани от адвокат, който е и известен защитник на правата на човека.

ІV. Становище на молителите

5.1 Молителите излагат бележките си по становището на държавата в писмо от 29 май 1998 г.

5.2 Те поддържат аргументите си относно нарушаването на презумпцията за невиновност при отказ за освобождаване под гаранция, както и относно невъзможността на задържания да подготви защитата си, водеща до нарушение на гаранциите за надлежен процес.

5.3 Според тях освобождаването под гаранция по принцип може да бъде постановено във всеки наказателен процес. Това правило търпи само едно изключение – когато заинтересуваният е обвинен в престъпление, за което се налага тежко наказание и, най-вече, когато срещу него има сериозни подозрения. Това предполага и всяко изключение от правото на освобождаване под гаранция да бъде надлежно обосновано съответното решение.

5.4 Молителите считат, че в случая решението от 22 октомври 1993 г. не е обосновано, а условието за съществуване на сериозни подозрения не е изпълнено. Прокуратурата е установила само, че те са заподозрени, които може да са извършили престъплението, и е основала констатацията си на косвени доказателства. Според молителите, при липсата на пряк свидетел на убийствата, представените в случая косвени доказателства са недостатъчни да установят, че именно те са извършили престъплението.

5.5 Те изтъкват също така, че апелативният съд и Върховният съд са разгледали само един процедурен аспект на делото, като са приели, че преценката на фактите е в правомощията на първоинстанционния съд. Те не са разгледали въпроса за правото на освобождаване под гаранция според закрепения в Конституцията критерий, а именно съществуването на сериозни подозрения срещу обвиняемите. По-късно молителите отнесли този въпрос до председателя на Върховния съд, защото считали, че той има право и задължение да обръща внимание на съдиите от първа инстанция върху очевидните случаи на привидно правосъдие.

5.6 Молителите привличат вниманието на Комитета и върху някои скорошни факти:

- молба за преразглеждане е била отхвърлена на 20 май 1998 г.

- оригиналът на телеграмата, на която основно се е позовала прокуратурата във връзка с мотива за престъплението, никога не е бил представян и очевидно е изгубен. Молителите сочат данни, че той не може да бъде намерен.

V. Допълнителни бележки на държавата-страна

6. Горното становище е изпратено на държавата-страна на 30 октомври 1998 г. На 20 септември 2000 г. с ново писмо е поканена да изложи бележки по съществото на делото. С вербална нота от 2 октомври 2000 г. тя уведоми Комитета, че няма да навежда повече доводи и поддържа становището си от 16 март 1998 г.

7.2 Като отбелязва, че държавата-страна не е направила възражения относно допустимостта, както и че молителите са изчерпали всички вътрешноправни средства за защита и случаят не се разглежда и от друга международна инстанция, Комитетът обявява молбата за допустима.

“7.3 Що се отнася до твърдяното нарушение на чл. 14, т. 2 от Пакта поради отхвърлянето на молбата за освобождаване под гаранция, Комитетът намира, че този отказ не е засегнал a priori правото на молителите да бъдат считани за невинни. Въпреки това Комитетът e на мнение, че прекомерната продължителност на задържането под стража - повече от девет години - накърнява правото на презумпция за невиновност и следователно представлява нарушение на чл. 14, т. 2 от Пакта.

7.4 Що се отнася до въпросите, повдигнати във връзка с чл. 9, т. 3 и чл. 14, т. 3 от Пакта, Комитетът отбелязва, че към момента, когато са му изпратили своето изложение, молителите са били задържани без присъда повече от четири години. Комитетът отбелязва също така, че в момента на приемане на становището му молителите са задържани в очакване на присъдата вече повече от девет години, което би компрометирало сериозно справедливостта на процеса. Като припомня своите Общи бележки № 8, в които сочи, че “задържането [преди присъда] трябва да бъде изключение и колкото е възможно по-кратко”, и като отбелязва, че държавата-страна не е дала никакво обяснение в оправдание на този дълъг период, Комитетът счита, че срокът на задържането без присъда в случая е неразумен. В съответствие с това Комитетът заключава, че фактите, с които е сезиран, разкриват нарушение на чл. 9, т. 3 от Пакта. Освен това, като напомня, че държавата-страна е длъжна да вземе мерки обвиняемият да бъде съден без прекалено забавяне, Комитетът заключава, че фактите разкриват и нарушение на чл. 14, т. 3, б. “в” от Пакта.

7.5 Що се отнася до твърдяното малтретиране на г-н Хулио Астийеро, Комитетът отбелязва, че твърденията са прекалено общи и не е посочено естеството на извършените действия. Поради това, въпреки че държавата- страна не отговори на искането на Комитета, който я покани да изложи бележки по становището на молителите от 29 май 1998 г., Комитетът счита, че молителите не са предоставили достатъчно данни в подкрепа на твърдението си за нарушение на чл. 7 и чл. 10 от Пакта по отношение на г-н Астийеро.

8. Комитетът по правата на човека, действайки по силата на чл. 5, т. 4 от Факултативния протокол към Международния пакт за граждански и политически права, счита, че фактите, с които е сезиран, разкриват нарушение на чл. 9, т. 3 и чл. 14, т. 2 и т. 3 от Пакта.

9. Съобразно с чл. 2, т. 3, б. “а” от Пакта, държавата-страна е длъжна да осигури на молителите ефикасно средство за възстановяване на правата им, което трябва да приеме формата на съответно обезщетение за незаконно прекараното под стража време. Държавата-страна е длъжна също така да вземе мерки молителите да бъдат съдени без отлагане, като се ползват от всички гаранции по чл. 14 от Пакта, или, ако това не е възможно, да бъдат освободени.”

10. Предвид факта, че с присъединяването си към Факултативния протокол държавата-страна е признала компетентността на Комитета да се произнася относно наличието на нарушение на Пакта, както и предвид ангажиментите й по силата на чл. 2 от този Пакт, Комитетът изисква тя да му представи в 90-дневен срок сведения за мерките, които са взети за съобразяване с неговото становище.