VII. И у ония хора, които са порасли в робство, понякога се появлява енергия

VII. И у ония хора, които са порасли в робство, понякога се появлява енергия

- Лило, мое пиленце, мое гургувице!

- Павлине, мой соколе, мое сърце!

И Лила в нощното облекло, с рунтава и нересана главица, се обивила и с двете ръце около шията на Павлина и в тишината се чули сладки целувки.

Не зная как ти, мили мой читателю, а аз всичко би променил, всичко би пожертвувал на тоя свят, ако само би можал само един час да премина в такова блажено упоение, в каквото се намирал Павлин в оная минута. Не всеки може да каже, че е изпитал такава една минута - не мога да кажа и аз!

- Обичаш ли ме, мое пиленце? - питал Павлин.

- И ти още питаш, мой драги, когато аз съм се решила за тебе да изляза посред нощ на това място!... Аз вече се не моля богу за себе си: аз се моля само за тебе, все за тебе. Ти си за мене най-добрият и най-милият човек, защото ти още не знаеш колко зло има и тоя свят! Аз се боя от баща си, защото съм много видяла, всичко съм изпитала.

- Моя птичко, щеме ли ние да бъдеме някога щастливи?

- Аз не вярвам, мой Павлине!

- Не, Лило, аз съм готов да направя всичко, но ти щеш да живееш заедно с мене - господ ще да ни помогне! Когато един човек очаква щастие, то нему се чини, че ще да умре, но никак няма да го дочака; така и ти, мое пиленце, не вярваш, че ние ще да бъдеме щастливи.

- А що си ти напислил да правиш, Павлине?

- Аз ще да те открадна и ще да побягна с тебе далече, далече...

- А нашите родители? Не, това не може да бъде!

В това време запял славеят.

- Послушай, Лило, как пее тоя славей - казал Павлин. - Тоя славей е природен певец, той пее само за себе си и за своята другарка, той не иска да го слушат другите, такива трябва да сме и ние с тебе. Защо ни са родители, когато тия са по-лошави и от най-лютитите врагове? Хайде да бягаме с тебе далече и да живеем тамо, както бог дал. А може ти се боиш от сиромашия. Не бой се, аз ще да работя, ще да се мъча и не ще да се нуждавам от бащините си помощи! - И Павлин се засмял от радост.

Колко сълзи са се скривали под тоя смях!

- Как ти не си се побоял да дойдеш нощеска в градината ни? Как си смеял да прескокнеш стобора ни? - казала Лила.

- Ех, моя Лило, можал ли съм аз да се удържа, когато сърцето ми е препълнено с отрова, когато то плаче и вика като дете? Тежко ми е да живея без тебе и да не смея да ти проговоря ни дума. Мило мое пиленце, аз умирам от яд. Завчера те срещнах, когато ти отиваше на реката да переш дрехите, и моето сърце щеше да изскокне из гърдите ми. Колко си се изменила, моя ластовичке, колко си измършавяла, колко си побледняла!... Като те видях така нещастна, то кажи ми: можех ли аз да се утърпя и да се не повидя с тебе?...

В тая минута гласът на хаджи Генча прекъснал Павлиновите думи.

- Хей-й-й, селяни, обирачи ме ограбиха, колят ме, режат ме, защитете ме, помогнете ми!... - викал той, колкото си може.

И хаджи Генчо в една риза дотърчал в градината и хванал Павлина, който и не мислил да бяга.

- Върви вътре, срамотнице! - извикал той на дъщеря си. - Аз ще ти покажа кой е баща ти!

Лила заплакала и отишла си.

За една минута всичкото село изскокнало на улицата и всеки припкал към хаджи Генчовата къща: кой с фенер, кой със свещ, кой с пушка, кой с кол, кой с ръжен, кой с кобилицата, чегато всичките тия юнаци се събирали да се бият със султанските низами или да избият побеснелите кучета.

- Ето обирача, селяни, вземете го, водете го, бийте го, затворете го в конака; той насмалко щеше да ме заколи, той щеше душицата ми да вземе! - викал към селяните хаджи Генчо и влякъл Павлина.

Но селяните стояли на местата си, мигали като телета и гледали равнодушно: тая челяд, която се приготовляла да вземе Силистра на юруш, разбрала каква е работата и решила се да бъде неутрална. Дошли сеймените, билюкбашият и агата, вързали Павлину и ръцете, краката и завели го в конака с викове и с шумотевица.

На другия ден в конака произходило важно събитие. В една из стаите, която била облепена с вар още тогава, когато била направена, т. е. в делибашийските времена, седели долу на килима агата, коприщенските чорбаджии, кадията, хаджи Генчо и дядо Либен. Хаджи Генчо гледал на дяда Либена кръвнишки, а дядо Либен се въртял насам-нататък и весело се ухилвал, чегато той с тая усмивка искал да каже: "Видите ли какво е нашето коляно! Нашите юнаци пред никого не преклоняват коляното си."

Пред съдиите стоял Павлин. Ръцете му били везани, но той гледал на своите мъчители горделиво; от неговто умно чело текъл изобилен пот, но тоя пот не текъл от срам, а от яд. Кадията махнал с ръка и съдилището захвакало своите занятия.

- Откраднал ли си пари от хаджи Генча? - попитал кадият.

- Не съм.

- А защо си ти прескачал в двора на хаджи Генча? Какво си ти правил в неговата къща посред нощ?

- Той и сам твърде добре знае защо съм аз ходил в неговата градина... Мене не трябват пари, защото аз, и баща ми сме богати хора.

- А хаджи Генчо казва, че ти си му откраднал пет хиляди гроша.

- Ако дядо Хаджия иска да му дадеме пет хиляди гроша, то аз и моя баща сме готови да му дадеме десет; но аз ще да повторя пак, че ако и да съм влязъл нощеска в къщата на дяда Хаджия, то съм влязъл съвсем за друго. Аз мога да ви се закълна... Ако хаджи Генчо каже пред мене, че аз съм му откраднал

пари, то му се моля да си вземе думата назад, защото другояче аз никога няма да му простя и насила ще да го накарам да каже истината.

- А защо си ходил в къщата на хаджи Генча? Разкажи ни и ние ще да те пуснеме - казал кадият.

- Защо е ходил? Разбира се, че да си поиграе с неговата дъщеря - казал дядо Либен и изкикотил се. - Когато бях аз млад и зелен, то правех и по-чудни неща Павлин се е изметнал на мене.

- Истина ли казва баща ти? - попитал кадият.

- Тя е моя годеница - отговорил Павлин.

Заключение

...И той грабнал своята годеница и прескокнал през дувара, а Лила, която отдавна вече зарязала всичко, прегърнала своя годеник и заборавила се в неговите обятия. Но когато първите впачетления преминали и когато тя се поокопитила, то рекла:

- А де щеме ние да идеме, Павлине?

- Ние ще да идеме в Пловдив при леля баща ти няма над тебе никаква власт. Знаеш ли ти това? Ние ще да бъдеме вече мъж и жена!

- А кой е още с нази?

- Баща ми и кумът ми.

- Господи, нима дядо Либен се е завзел да ни помага? Да ти кажа право, мене ми е твърде чудно! Е, хайде да вървиме.

Дядо Либен посрещнал сина си и снахата си, прегърнал ги и рекъл:

- Е, хайдете сега да вървиме, а то скоро ще да бъде погоня. Ех, младост, ех, сърце, и ти някога си тупкало сърчено в гърдите ми!

С тия думи дядо Либен седнал на коня, а Павлин и Лила му целунали коляното и плакали, и смеяли се от радост. Дядо Либен обърнал лицето си към другата страна: той и сам плакал като детенце.

- Няма, няма на света по-сладко нещо, отколкото да направи човек добро - казал той. - Ако да не беше агата, то аз щях да погубя сина си. Бъди благословен хилядо пъти, добри човече, ако и да си турчин.

Лила с помощта на Павлина се качила на коня и вземала в ръцете дизгините - и скоро конската тупурдия изчезнала и оставила и града, и манастира.

 В къщата на хаджи Генча дванайсет попа осветили вода и поръсили всичкия двор заедно с хамбарите и кочеците и както говорят, изгонили таласъма. Хаджи Генчо всяка неделя и по големите празници обядва у дядови Либенови; но не иска вече от старото винце, а пие онова, което му дава Павлиница; даже петте хиляди гроша, които вземал от дяда Либена, той харизал на унучето си.

Предговор

КРИВОРАЗБРАНАТА Ц И В И Л И З А Ц I Я

СМЕШНА ПОЗОРИЩНА

Игра въ петь действiя отъ

Д. П. Войникова

Модата е зета вместо цивилизацията.

При свестяването на нашата народност, от няколко време насам, тази истата зараза не закъсня да посети и нашето младо поколение именно в ония места на отечеството ни, дето са появили някои фалшиви светила от европейското просвещение. Добре е злото овреме да са предвари. А това стои най-много в ръката на нашите разбрани наставници и учители в народните ни училища — единствените ни общи заведения, дето нашите рожби могат са сдоби с добра отхрана и с народно просвещение.

Такъвато идея е била единствена идея, що ма е подканила да съставя някоя друга исторически драми и ги изложа на сцена пред сънародниците си в Браила, Букурещ и Галац. Същата идея ма е подканила да напиша и настоящата комедия „Криворазбраната цивилизация“.

В лицето на доктора Магариди исках да представя като един апостол на мнимата цивилизация, която запленява слабите умове на девицата Анка и на майка и́ Злата, слепи подражатели на модите. Като помощник негов е додадено лицето Димитраки, Анкин брат, превзет младеж, и с несвестни мъдрувания. А в лицето на Хаджи Коста, Анкин баща, е представен противоположен характер, който предвижда злочестните сетнини на неразбраните глупави последователи на речената цивилизация. Такъв второстепенен характер искал съм да покажа и в лицето на баба Стойна, която играе главна комична роля. А в лицето на Марийка мислил съм да представя скромното българско момиче, което пази почест към майка си и има уважение към българщината. Митю и неговите другари Герги и Пенчю, български младежи, любители на питието, немалко са увличат по проповедта на Маргариди, който ги подканя да презрат народните обичаи и хора́, па да са учат на европейски. Митю, също влюбен в лицето на Анка и подбуден от завист и отмъщение на нейния любовник Маргарида, става най-сетне героят, който заедно с другарите си, още и Димитракя и Злата, дошли вече в съзнание, убива проповедника на мнимата цивилизация, който бе докарал до обезчестение дома на Хаджи Коста. С други думи, деморализацията, която са раздава чрез буйната несвестност на младежите у един народ, може да са изгони със свястната съзнателност тоже на младежите.

Сполучил ли съм всичко това, или не, остава на благоразумното разсъждение на знающата наша почтена публика. Лаская са само да вярвам, че тая ми пиеса, ако не за друго, да послужи поне като за повод в избирание театрални представления, които би послужили в полза за предпазвание крехките клончета на новоразцъхваното наше народно дърво срещу заразителната буйност на злите ветрове, които завейват в едва пролетното начало на народното ни процветвание.

 Букурещ, 

1 действие ЯВЛЕНИЕ V

 Горните, Димитраки.

Димитраки (весело). Бонжур!

Анка. Бонжур, мон шер фрер. Коман ву порте ву, биен?

Димитраки. Тре биен, мерси, ма шер сьор.

Злата (ухилено, на Марийка). Виж како сладко иде вранцушкото? драго да го слушаш. Марийка. Да.

Димитраки (като улавя Марийка за ръка). Бонжур, мадмуазел Мари.

Марийка. Не зная францушки.

Димитраки. Но гледай да са научиш: то тряба днес.

Злата. Тряба, зер!

Димитраки. Една мома като тебе тряба днес да знае францушки. Да, ти тряба още да са научиш да танцуваш на полка, валс, кадрил; да знаш как да са отнесеш на един кавалер, когато ти направи комплимент, как да правиш етикети и други, и други...

Злата. Колко е сахато, Димитраке?

Димитраки. (като гледа на часовника си). Близо пладне.

Злата. Люльо! Манджата не съм турила още на огъня. Баща ви пак ще гърми. (Излиза.)

Димитраки. И тъй, Марийке, ако желаеш да са научиш на европейските и да говориш францушки, идвай сякоги у дома, па аз ти давам честно словохора как ще са занимая нарочно с тебе, както със сестра си.

Марийка. Благодаря, но не ще имам време.

Димитраки. Хъ, време. Остави сичко, па гледай да станеш една цивилизована мадмуазела.

Марийка. (усмихнато). Дето не ще го бъде.

Димитраки. То е в ръката ми, стига да обичаш.

Анка. Нейна милост не може да цени още цивилизацията.

Димитраки. Цивилизацията, Марийке, е слънцето на днешния век, слънце, което грее днес над цяла Европа, дето мадамите са цветето на тази цивилизация. Да, там жените не са като тукашните робини. Във Франца, а именно в Париж, жената е тъй свободна, както и мъжът. Една демуазела там зема си кавалерина, когото обикнала, па са разхожда с него, където си ще. Да, голяма свобода.

Анка. Тъй, Марийке, те европейки не похващат нищичко; слугините им вършат сичко. Те само себе си гледат: пазят си лицето от слънце, от вятър, па затуй си и турят воал, сиреч було. Па ръцете им, за да стоят сявга бели и меки, носят ръкавички, а снагата им, за да стои деликатна, стягат са с корсет, знаш?...

Марийка. Но ний сякам сме още далеч.

Димитраки (горделиво). Не е истина, гледай сестра ми.

Марийка. Нейна милост... да, едничка в града ни.

4 действие ЯВЛЕНИЕ IV

Злата, Анка, която се задава.

Анка. По-добре жива в гроба, отколкото жена на един простак. Ако има дъщеря, нека я дава... не съм са родила, за да бъда робиня.

Злата (тъжно). Уф, майки! Замаях са, не знам веки како да думам.

Анка. Само една проста, една нецивилизована дъщеря могат да я продадат като добитък.

Злата. Бил пръв търговец в града. Защо ми й, като не сочи евгенис, като не знай тъй деликатно като... Авропата.

Анка. Не познава нито францушки, нито европейските дансове, нито комплименти, нито етикети, нищо. Не, не! Не съм са родила, за да бъда жена на един простак. Мене ми е отредено от натурата да стана мадама и да живея между цивилизованите.

Злата. Блазе има на онези мандами!... Нито перат, нито мажат, нито... на света те свят светуват. Ний тука како?... Черни робини.

Анка. По-добре смърт, отколкото такъв живот.

Злата. Да не са намеряше токо да та заище. (Излиза.)

Анка. В ръцете на един простак баща, колко съм а злочестна! По-добре майка ми камък и дърво да беше родила, отколкото мене... Ах, боже!

4 действие ЯВЛЕНИЕ ХII

 Анка, Маргариди, със сабия и чанта през рамо.

 

Маргариди (свръснато). Готова ли си? Хайде по-скоро!

Анка. Къде!

Маргариди. Браво, още питаш? Да вървим, сичко готово.

Анка. Боже мой! Как може?...

Маргариди. Сега е късно, никой не ще ни види.

Анка. Ами баща ми?...

Маргариди. Баща ти, прост челяк, да поседи малко в хапуса, па да му доде акъла. Сяка, че имаше да прави с някой българин.

Анка. Ами сега?

Маргариди. Сега да вървим по-скоро.

Анка. Да вървим? Ах, боже! Как да тръгна тъй невенчана?

Маргариди. Ще са венчаем, нели ти казах? Селото е близу — тук два сахата. Там сичко съм приготвил, попът ни Да почакаме барим маня... с нейната воля, да доде и тя.

Маргариди. Маня ти и брат ти ще додат сетне, аз ще ги докарам да бъдат и тий на венчилото, ще ги имаме на сигур.

Анка. Дали ще додат?

Маргариди. Няма що да правят като им кажа, че си там. Майка ти ще се зарадва биле.

Анка. Дали?

Маргариди. Разумява са, тя ма много обича.

Анка. Да, обича та.

Маргариди. Липон (улавя я за ръка и за рамо), да вървим, че биржата чака.

Анка. Ах, мосьо, увервам са на тебе като на цивилизован момък, на твоята честна дума. Да не ма измамиш!

Маргариди. Не, не! Парол д'оньор, казах ти. Хайде.

Анка. Да си зема по-добрите рокли — свързани са.

Маргариди. Хайде по-скоро. (Зема я под мисца и тръгват.)

Анка (като са обръща назад). Дали ще имам чест да видя пак бащините си къщя?

Маргариди. Без друго.

Анка. Адийо, бащини къщя, адийо!

Маргариди. Адийо, адийо! (Излизат.)

5 действие ЯВЛЕНИЕ V

 

Горните, Митю, после Герги, Пенчю, Димитраки и Злата.

 

Анка (уплашено). Ах, боже! Що е?

Митю (който влиза буйно със сабия във ръка). Стой, проклетий!

Маргариди (като издига сабията). Вън! Убит си!

Анка (като са тегли назад). Ах, боже!

 

Залавят се двама на двоебой. Митю ранява Маргариди.

 

Маргариди (като пада долу). Уби ма!

В това време влизат Герги, Пенчю, Злата и Димитраки.

 

Анка (като вижда майка си, впуска са да я прегърне). Мане!

Злата (също като я прегръща). Ах, рожбата ми!чака.

Целият текст на произведенията ще откриете в сайта Моята библиотека или в www.slovo.bg

жүктеу/скачать 388 Kb.

Достарыңызбен бөлісу: