Николай Слатински

Както всеки автор, така и аз постоянно си казвам, че трябва да напиша своята най-добра книга. Дори вече зная как ще изглежда.

И докато това някога стане, почувствах, че трябва да си подредя вижданията и размислите, които вървят ежедневно с мен, които се отнасят до променената парадигма на глобалната сигурност или до насъщни предизвикателства пред националната ни сигурност.

Сега е прието да се смята, че да се пише за сигурността е лесно - прочиташ някоя и друга книга на западен политолог, добавяш от това, което С. Хънтингтън удачно нарича глобална алабалистика и стратегически тъпизми - и готово. Ала дебатът за сигурността у нас се води повърхностно, информираността е под всякаква критика.

Всички управляващи следват традициите на предшествениците си и не дават достъп до много от това, за което е ставало дума на различни международни срещи, конференции и дискусии. С това те допълнително задълбочават слабата осведоменост на експертите.

Освен това, българският дебат за националната сигурност зацикля от години на темата “НАТО”, става все по-скучен и идеологизиран.

А има въпроси, които в никакъв случай не трябва да се игнорират, защото мястото им е в центъра на всяка сериозна дискусия. Това са въпроси, пряко свързани с националната ни сигурност. България постоянно се спъва в тях и понеже не знае как да ги реши или поне да потърси отговор за тях, тя или ги подминава, или ги управлява удивително първосигнално и некомпетентно. Много често, излезем ли от проблемите, по които има изрични инструкции и указания от НАТО и Европейския съюз, ние започваме да се лутаме, да грешим - и то без да знаем нито какво да правим, нито какво да не правим.

Постът, на който съм в момента - като секретар по националната сигурност на президента, се оказа не само чудесна възможност за работа по изключително важни за страната ни въпроси, но (донякъде неочаквано) и силно ограничение за моите публични изяви. А аз бях свикнал с тях. И не заради слава и похвала, а защото те ми помагаха да си сверя часовника.

Ако искаш да се убедиш дали си на прав път, можеш ли да кажеш нещо съществено, то имай куража, застани пред съда на читателя!

Но все пак, ето: разсъжденията и наблюденията, натрупани у мен поискаха да излязат на бял свят. И това стана точно с тази книга.

Споделих идеите си за нея с моя приятел и издател Румян Русев. Той ме окуражи да започна ръкописа и деликатно ме пришпорваше да не се бавя с него. На Румян дължа благодарност за подкрепата.

Нищо в тази книга по никакъв начин не ангажира нито президента, нито когото да било в президентската администрация. Написаното е лично мнение. Тъй че ако то не е убедително, вината е само моя.

От автора: Николай Слатински, 01.07.2004 г.
ГЛАВА ПЪРВА

Водещи тенденции в днешните международните отношения

За да може обществото да схваща и оценява външната политика като успешна, тя трябва да не е (или поне колкото е възможно по-слабо да изглежда като) рефлексия на чужди внушения и отклик на външен натиск. И максимално да се възприема като самостоятелен и съзнателен стратегически избор, направен след сериозен анализ на реалните алтернативи за националната сигурност на страната.

Колкото и претрупани да сме от непосредствени задачи, свързани с интеграционните процеси, не бива да самоограничаваме нашите мисли и действия с много близки хоризонти. Такъв хоризонт беше 2004 г. (приемането ни в НАТО), такъв е и следващият през 2007 г. (влизането в ЕС). Ясно е, че каквото трябва да се случи – то ще се случи (което разбира се не значи, че ще се случи самό и от само себе си). Ала 2007 г., както 2004 г. ще мине и замине. Други страни гледат на тези дати като на логични етапи от развитието си, като на нормален резултат от своите усилия, докато ние ги сакрализираме.

Въпросът, над който трябва да се замисляме, е: а какво има зад хоризонта? Как изглежда България, например през 2015 година? Как и дали ще успеем да съчетаем националните и колективните отговорности и предизвикателства? Дали структурите от системата за национална сигурност ще съхранят поне минимум практическа способност да функционират в автономен режим? Дали няма да ни се отразява негативно вътрешното триене, което възниква в НАТО по двете страни на Атлантика. Естествено е при засилване на това триене страната ни все по-често да се принуждава да прави избор – и то по съвсем не маловажни въпроси - между САЩ и Европа.

Като ежедневие, ние все така и все още ще сме под натиска на срокове, критерии и ангажименти, все ще има какво да правим, да променяме, да изпълняваме. Затова – нека да ги прехвърлим от графа цел в графа средство, от ранг стратегия - в ранг тактика. И да мислим за новите цели и новата стратегия - които отиват отвъд осъществените интеграционни приоритети, които виждат по-далеч от носа ни, зад които може да се сплоти и мобилизира обществото.

Това обаче би станало, само ако си дадем ясна сметка в какъв свят и в какви процеси се разполага траекторията на страната ни.

България съществува в точно определена и динамична времева и пространствена рамка и в твърде променлива среда за сигурност. Върху политиката й силна роля играят редица тенденции, които като координатни оси ще формират многомерното пространство на системата за международна сигурност: поне в идните 15-20 години.
Списъкът на тези тенденции тук е примерен, а не изчерпателен:
1. Задълбочаване на цивилизационните противоречия Север-Юг, (т.е. между богатите и бедните държави) и Запад-Изток (т.е. между демократичните и недемократичните държави).

Накратко, богатите стават все по-богати, бедните - все по-бедни и пропастта между тях все повече се оказва бездна (т.е. “без дъно”) и от тежък количествен проблем преминава необратимо в качествен, с което не просто обезсърчава, но довежда до колосално отчаяние.

В демократичните страни демокрацията се задълбочава, крепне, консолидира и съвършенства, а в недемократичните тя все повече и по-бързо се превръща във формална процедура, оказва се все по-повърхностна, служи предимно (и доста умело) за укрепване и – защо не ? – за увековечаване властта на управляващите елити.

Естествено, често е налице съвпадение между Севера и Запада, на Юга с Изтока. Обикновено богатите са демократични, бедните - недемократични. Но четирите посоки на компаса са запазени като обозначения за различни типове държави и режими, защото има страни, напр. Индия, дето са демократични (значи Запад), но бедни (по принцип Юг), както и страни, напр. Саудитска Арабия, които са недемократични (значи Изток), ала богати (по принцип Север). За всяка държава, особено в регион като нашия, последствията ще са тежки, ако тя и при двете цивилизационни противоречия се окаже отдясно на тирето, т.е. в тяхното сечение, оказвайки се част от Юга (бедните) и Изтока (недемократичните) едновременно и задълго.

Разбира се, това разделение не бива да се абсолютизира. Всеки Север, да речем, си има свои островчета Юг - на бедни и отчаяни, обречени прослойки хора. Също всеки Юг си има свои островчета Север – от богати и самодоволни, блаженстващи прослойки хора.

Същото може да се каже - с други аргументи - за Запада и Изтока.

Това поражда стремеж за обособяване на самостоятелни региони - вътре в страната или през националните граници, на териториите на няколко страни. Региони, които искат да съществуват автономно и да се интегрират така, както те желаят и както тях би ги устроило.

Тази тенденция е свързана с ускоряващото се затваряне на много от процесите, засягащи конкретния човек в рамките на региона, с очевидното падане на интереса на населението в този регион към проблемите на други етноси или територии, макар все още да се намира заедно с тях под общата управленска шапка на държавата.

Най-често регионът се отделя по етнически и-или конфесионален принцип, но понякога това се случва при съчетание от географски (територия, ресурси, релеф, излаз на море) и икономически (цели, интереси, доходи, инвестиции) фактори - каквито са напр. теориите за различни образования[1] - от типа “банан”: силно интегриращи се трансевропейски области: такова е пространството, което тръгва от югоизточна Англия, върви през северна Франция и Бенелюкс, през долината на Рейн и до Швейцария; или от типа ”триъгълник“: вж. зоната, между Лион, Торино и Женева - т.нар. Алпийски диамант.

За процесите на глобализация са изписани хиляди страници, без да се даде еднозначен отговор за ползите и вредите от тях. Но е осезаемо, че глобализацията изтощава ресурсите на държавата за въздействие и власт върху подчинената й територия. Тя отслабва инструментите, техниките и процедурите, с които правителствата оказват контрол и влияние над събитията в собствените им страни. Това променя самото схващане за смисъла на външната политика и значително я усложнява, като повишава цената на всяка грешка.

Светът все повече става свят на транснационалните компании и унификацията: на мисленето и целите, на ценностите и морала, на критериите за успех, стандарт и просперитет. Преструктурират се геополитически пространства и интереси; разместват се пластове и велики сили; нараства трансграничността на търговията, паричните потоци и инвестициите, на трудовите ресурси и "сивото вещество", на комуникациите, информацията и интелектуалната собственост, на културата, екологичните беди, престъпността и порнографията.

Глобализацията задава нови въпроси, а отговорите са оскъдни.

Ние си мислим, че нещата сами ще се подредят, че какво толкова - каквото за другите, това и за нас. Всъщност, изобщо не е така.

В общества като нашето вече има тънък слой хора, радващ се на твърде висок материален статус от добре експлоатирана и изгодно продавана глобална идея (напр. атлантическата). Обективно те са оторизирани представители на ядрото “глобализатори” (което днес има решаваща дума в световните дела) и с подкрепата му все по-успешно заемат позиции в управлението на страната. Личности от този слой умело и вдъхновено пишат (или подписват), скарани с логиката и реалността, неща, като този пасаж: “Глобализирането е механизмът, чрез който богатите не само споделят трапезата си с гладните, но им дават know-how как да се нахранят. Глобализмът кара по-напредналите, по-богатите и по-интегрираните да прелеят капиталите си и другите придобивки на демокрацията в полза на по-бедните, по-изостаналите и по-изолираните държави.”

3. Протичане на взаимно свързани, взаимно влияещи си, взаимно преплитащи се процеси на дезинтеграция и интеграция.

През последните 15 години тези процеси постоянно набират сила. Те обхващат континенти (напр. Африка срещу Северна Америка), държави (напр. СССР, ЧССР, СФРЮ срещу Германия, Китай), или институции (напр. Варшавски договор, СИВ срещу ЕС, НАТО, НАФТА). Като по метафизичен закон енергията тук е константа: дробенето се съпровожда с укрупняване, рухването - с изграждане, разводът от нетърпимост – с брак по сметка. Обикновено деленето е при победените, докато умножаването е при победителите. При разделянето като правило губят всички, всички започват да живеят по-зле. При умножаването пък е обратното - печелят всички, всички започват да живеят по-добре. Не бива да се идеализират подобни процеси, но от тях могат да се извлекат много исторически поуки.

В този контекст е очевидно, че интеграцията не е просто дан на някаква мода и защото “така правят всички”, а верният отговор на точката на бифуркация, в която всъщност се намира страната ни.

Особено членството в ЕС - въпрос на оцеляване и просперитет.

Смачквана отвън и разпирана отвътре, националната държава вече става “твърде малка за големите проблеми и твърде голяма за малките проблеми”[2], шагреновата й кожа се свива болезнено и шоково пред очите на едно поколение. Губят съдържание такива сакрални понятия като: независимост, суверенитет, териториална цялост, държавна тайна. Националната държава вече не е главен, камо ли единствен притежател на информацията. Излизането на преден план на регионални (или групови) интереси често води до странни (не безобидни) съчетания на интереси, когато региони (или групи) в една държава са много по-близо и дори се кооперират с региони (или групи) в други държави за действия или натиск срещу собствените им правителства. Засилва се влиянието на външни интереси върху вътрешните процеси. Обществото все по-рядко се самовъзприема като единен организъм с общи цели и приоритети.

Отговор чакат редица екзистенциални въпроси: Дали Държавата е физическо пространство или тя ще се трансформира все повече в духовно пространство? Дали и след 50-75-100 години ще ги има всички днешни държави и народи? И ако не – то тогава колко от нашата идентичност и памет да отстъпим, колко от суверенитета и независимостта си да съхраним, за да ни има и сетне, и нататък?

А какво е най-ценното от българската държава, което трябва да оцелее и се съхрани на всяка цена? Територията, навярно. Но ако някой ден се окаже, че из нея бродят само несретници, изпаднали зад борда на времето - не успели да се адаптират към стремглавия бяг на промените? Или е по-целебно да се опитаме да опазим у младите българи, пръсващи се по света (включително у тия, които си отиват, за да не се върнат обратно) паметта за българската им принадлежност, корени, род и родина? Но как да стане това? Как България, приобщавайки се към света да си остава притегателно гравитационно ядро за своите деца и внуци? Как да определим кой е по-полезен за родината: този, който тук и сега понася неволите на оцеляването и се мъчи да спре процеса на разпад на нрави, ценности и структури; или този, който търси реализация някъде по света, за да натрупа знания, пари и позиции, с които да се докаже като можеща личност? Какво значи да си българин в този свят на транснационалните компании; свят на унификация на мисленето, на ценностите, на начините по които се употребява Държавата за създаване на оптимални условия за защита на частните интереси?

Животът ще ни постави един ден (когато стане - ако не е станало - технологично възможно) въпроса за създаването и постоянното попълване на информационна банка от най-важните дати, събития, постижения, документи, личности, победи и поражения на нацията - съхранени в тримерни образи, които носят в себе си паметта, духа, историята и автентичния отпечатък от идентичността ни.
5. Установяване на еднополюсен геополитически модел.

Двуполюсната конфронтация през Студената война бе сравнена от американския политолог Майкъл Манделбаум със схватка на двама свръхтежки борци сумо: ритуални стъпки, странни движения, изчаквания и заканителни подвиквания, и после бързо, за броени секунди сцепление, бутане, докато единият не изскочи от тепиха – ала без кръв, без насилие, от което следват физически страдания.

Така или иначе, в тази 45-годишна схватка окончателната победа беше на страната на Запада. След нея имаше миг на стратегическа неяснота накъде ще поемат международните отношения. Светът преживя кратък период на надежди (или илюзии) за изграждане на многополюсен свят на обща, неделима, споделена сигурност. Това бе краткото време на предчувствие за нова “пролет на народите”.

Именно тогава, във вакуума на тази неяснота, от Дж. Буш-старши бе издигната парадигмата за Новия световен ред, предполагаща изграждането на свят, в който силата на закона ще замени закона на силата; свят, в центъра на чиято сигурност ще бъде поставена ООН (за Европа - ОССЕ). Постепенно обаче започна да се налага еднополюсен геополитически модел с една-единствена суперсила.

Историята познава подобно развитие, остава отворен въпросът – дали то е предопределено или е въпреки всичко въпрос на избор?

Попаднали в претоварено с глобални отговорности и привилегии положение, САЩ избраха да се опрат на организации, намиращи се под техен контрол, където важи не демократичният принцип “една държава – един глас”, а (de facto или de jure) принципът на богатия и силния: “един долар – един глас” (НАТО, МВФ, Г-7)[3].

Историята дава примери, че подобен недемократичен модел е неустойчив и лесен за изваждане от равновесие, с многобройни дефекти, с огнища на напрежение, нестабилност и източници на конфликти. Глобалните интереси са много по-пъстри, а заплахите - далеч по-сериозни, за да може една държава, било то САЩ, да ги преодолява успешно. Търсенето на плуралистични алтернативи на този модел е задействано: както “отгоре” - от държави като Русия, Китай, Индия, Франция, Германия; така и “отдолу” - от унижените и несъгласните (т.нар. контрареволюция на клетниците), от всички, които изпитват дискомфорт в новата геополитическа среда, които смятат, че тяхното оцеляване и тяхната ценностна система са под угроза от днешното развитие, които не виждат пред себе си и за себе си перспективи. Те ще са все по-радикални, безкомпромисни, мотивирани и терористични в битката с еднополюсното статукво. И е въпрос на време да се разбере, че това статукво е деструктивно.

А какви варианти има пред еднополюсния геополитически модел?

Съществуват три сценария за развитие в обозримото ни бъдеще.

- Първият сценарий води до стабилизиране на този еднополюсен модел. Това означава, че той ще се закрепи, засили и задълбочи, и че ще се превърне в способно да се самовъзпроизвежда статукво.

- Вторият сценарий води до налагане на нов двуполюсен модел. Вариантите тук са ограничени. Вторият полюс може да е държава и тогава единствен мислим кандидат е Китай. Втори полюс може да бъде някоя цивилизация по Хънтингтън[4], т.е. общност с висока степен на интегритет на базата на културата, етноса, религията – с близка до съвпадение ценностна система – в този случай само ислямският свят е потенциален претендент. И накрая, като втори полюс е в състояние да се самозаяви мрежова структура, покрила с паяжина Земята – такава структура могат да изградят с взаимно преплитане мрежите на тероризма и организираната престъпност – the Organized Crime & Terrorism Network (OCTopus-N) структура.

Докато Китай може, но не иска това, а ислямският свят иска, но не може, то ако не се реагира навреме, ще се окаже, че OCTopus-N структурата и иска, и може да предяви претенции за втори полюс.

- Третият сценарий логично води до вариант на многополюсна система. И Збигнев Бжежински[5] (анализирайки бъдещото ядро на трансконтиненталната сигурност), и Хенри Кисинджър[6] (описвайки новия световен ред през 21-и век), разсъждават върху подобна перспектива. Двамата включват в своите прогнози най-малко шест основни играчи в бъдещата система на международната сигурност: САЩ, Европа, Китай, Япония, Русия и Индия. Джоузеф Най[7] чертае бъдещ многофакторен модел, при който първо, от гледна точка на военната мощ, светът ще е еднополюсен (САЩ); от гледна точка на икономическата мощ той ще бъде триполюсен модел – Северна Америка, начело със САЩ, Европа, начело с Германия (все повече тази роля ще играе ЕС) и Азия, начело с Китай; от гледна точка на всеки друг аспект на сигурността (социален, културен, екологичен, информационен…), светът ще е многополюсен, с различни по брой и състав полюси: или това, което той нарича разсейване на силите.
6. Установяване на свръхлиберален геоикономически модел.

Налагащият се в глобален план икономически модел се базира на абсолютизацията на пазара и частната собственост; на гонитбата на икономически ръст и конкуренцията; на пълната либерализация на икономиката и оттеглянето на държавата от нея; на свободната от ограничения и граници търговия; на безпрепятственото и бързо придвижване на капитали. За първи път в историята в планетарен мащаб цялата власт е под контрола на мощния транснационален капитал. Той събаря и въздига правителства, премахва и прокарва граници, определя световния дневен ред и правилата на играта.

Този модел “изяжда” невъстановимите ресурси и околната среда и изостря противоречията между 5-те типа различни в материално (а и в морално) отношение държави: 1. Свръхразвити; 2. Развити; 3. Развиващи се; 4. Изостанали в развитието си; и 5. Деградиращи.

Колкото и динамичен да е, това е елитарен, агресивен модел. И най-важното - не е универсален, защото е твърде добър за т.нар. “златен” 1 милиард богати и сити хора, които разполагат с 80% от световния БВП. Ала е твърде лош за другите 5 милиарда бедни и гладни хора с 20% от световния БВП. За тях е отредена участта на втори сорт население. Докато Западът вече прекрачва в Третото хилядолетие, голяма част от света страда от недъзи, характерни за Средновековието. Семейството на бедните, на болните телом и духом, на водещите мизерно съществуване, на лишените от шанс и цел не само не намалява, но расте и взема заплашителни размери.

Броят на гладните хора в света нарасна от 460 млн. през 1970 г. на 550 млн. през 1990 г., за да достигне през 2000 г. 600-650 млн. души[8]. Към средата на 90-те години, 57% от населението на света са живели в страните с най-ниски доходи - от 90 до 750 долара БВП на глава от населението; около 20% са живели в страните с доходи от 800 до 2 800 дол. БВП на човек годишно; 8.5% - в страните с доходи от 3 000 до 8 300 дол.; и 15% (“златният милиард”) - в страните с най-високи доходи, от 9000 до 38 000 [9].

Днес 1.3 млрд. души в света живеят с по-малко от 1 долар на ден. Съотношението между благосъстоянието на богатите и бедните е нараствало през годините по следния начин: 1820 г. – 3:1, 1913 г. – 11:1, 1950 г. – 35:1, 1973 г. – 44:1, 1992 г. – 71:1, 1997 г. – 727:1 [10].

Онеправданите мислят, че социалното им бедствие още дълго време ще бъде тяхна неизбежна съдба и това ги радикализира, зарежда ги с желание за реванш, за решения, отричащи сегашния ред. Първо идва, разбира се, желанието им да “споделят” бедите си с охолния свят и да го държат отговорен за тях. Той пък ще се отделя от новите варвари чрез нови Берлински, Китайски и Израелски стени.

Берлинските стени ги събарят, Китайските остават безполезни, а Израелските са просто абсурдни... Ето това ни учи историята, стига да усвояваме правилно уроците й.

Дори финансовият демон Джордж Сорос твърди: “Освободеното от задръжки интензифициране на капитализма laissez-faire и разпространяването на пазарните ценности във всички области на живота заплашват нашето отворено и демократично общество. Безпрепятственото преследване на личния интерес води до непоносими несправедливост и нестабилност.”[11]

А според Патрик Кенън: “В един laissez-faire свят никога не биха били построени пирамидите в Гиза и в Тикал, нито пък биха били издигнати катедралите в Париж и в Кьолн. Ако зависеха изцяло от пазара, Микеланджело никога не би изрисувал Сикстинската капела, Колумб не би отплавал в океана, Теди Рузвелт никога не би прокопал Панамския канал, държавни и подкрепяни от държавата магнати никога не биха опасали света с железопътни и телеграфни линии. Жълтата треска, маларията и детският паралич биха били ендемични болести, а атомната енергия все още не би била позната. Човек никога не би стигнал до Северния полюс, да не говорим за Луната. Пазарът поощрява скромните амбиции, които носят бързо материално удовлетворение и комфорт, но обезсърчава грандиозните мечти, върху които се строи цивилизацията. Той се превъплъщава изцяло в Санчо Панса и не оставя място за Дон Кихот.”[12]

Това е повод за размисъл над модела на икономически реформи, който стана безалтернативен за страната ни. В него материалният успех е единственият критерий за достойнствата на човека. Няма социална среда от връзки – родови, приятелски или други - която да поглъща част от негативните преживявания, да компенсира част от разпиляната психическа енергия, да подава ръка на падналия. Така е винаги, щом върху едно общество се привнасят механично чужди схеми, без потребните защитни и компенсаторни механизми.
7. Нарастваща по разрушителен потенциал роля на природните (свързани пряко или не с човешка дейност) бедствия, на аварии, катастрофи и болести - които могат да създават мащабни стресови ситуации и ще изискват огромни средства за борбата с тях.

Високите технологични и конструктивни достижения на човека; а също така ескалиращото му и ненаситно потребителско отношение към природата; концентрацията на огромни по мащаби енергия или сложни химически и биологически производства; експериментите на генно свръх-микро-равнище; както и растящото безразсъдство на тероризма, могат да променят изцяло представите ни за кризи и кризисни ситуации и да доведат до качествено нова структура на цялата система за управление на кризи и при кризи. Неотдавна се видя как дори в развити държави при големи наводнения системата им за национална сигурност показа удивителна неефективност.

А разпространението на пандемични болести от типа на SARS би могло да нанесе опустошителни човешки и икономически загуби, не се ли овладее с адекватни и понякога безкомпромисни мерки.

Много от тези предизвикателства имат или глобален, или поне над-регионален характер, т.е. те се разпространяват и преминават лесно през границите от една държава в друга. Това несъмнено изисква коопериране на усилията и изграждане на сложни наземни и все повече - космически системи за наблюдение, контрол и ранно сигнализиране – с цел изпреварваща или навременна превенция.

Нужни са и усилия за подготвяне и възпитаване на населението за действия в кризисни ситуации. Но не само при внезапни подобни ситуации, а при хипотезата за тяхното все по-често присъствие в ежедневието ни. Умението за кризисно поведение и самоконтрол по време на криза ще се превръщат в най-сериозна предпоставка за справяне в такива екстремални изпитания и за минимизиране на човешките и материалните щети, за запазване на нормалния ход на живота, за надеждно функциониране на политическата система.
8. Известно изместване на фокуса на големите страни към Азия и отстъпване на Балканите към периферията на голямата политика.

Независимо дали това се харесва или не на народите от нашия регион, вижда се, как улисани със събитията в Афганистан и Ирак, САЩ и НАТО следят с далеч по-малко внимание какво се случва на Балканите, а НАТО дори прехвърля свои отговорности на ЕС.

Това налага внимателно преосмисляне на външната ни политика, превързването й към реалните проблеми и жизнените приоритети.

Понякога възниква усещането, че тя прекалено се геополитизира и сякаш - за сметка на региона, в който живеем, - се напряга да решава проблемите на далечни страни като Ирак или Афганистан, губи представа за собствените си способности, роля и значимост.

Доста по-логично е да помним, че българската роля би била най-значима именно тук, в уникалния стратегически триъгълник, чийто размирни върхове са Западните Балкани, Кавказ и Близкия Изток.

България може да генерира сигурност в този регион, да доказва, че европейските принципи и норми за отношения между страните, за човешки права и демокрация са приложими в него. Регионът ни е интегрална част от Европа и активната роля на България за неговата сигурност е съществен принос за сигурността на Европа.

Това е от голяма важност за нас, защото и присъединили се към НАТО, ние оставаме географски и геополитически в този регион.

Именно като член на НАТО върху България ще легне по-голяма отговорност за процесите в региона. За съжаление, регионът ни все така генерира опасности и рискове за европейската сигурност. Проблемите се заради голямото социално, етническо и религиозно напрежение, поради крехките демократични практики. Нерешените спорове в двустранните връзки, историческите вражди и взаимното недоверие внасят добавъчна доза от непредсказуемост. Слабата развитост, огнищата на домодерност и на неставаща демокрация възсъздават криминализирана политическа и икономическа тъкан, която е хранителна среда за терористични и престъпни групи.

Нека не се забравя генезисът на някои от съвременните политици в региона, нито пък техните връзки с организираната престъпност. Трудно е да се повярва, че хора с обременено криминално минало ще се превърнат в искрени демократи, последователно работещи за нормализиране, демократизиране и модернизиране на региона.

В региона се сблъскват два важни принципа на международното право: правото на самоопределение и принципът на ненарушимост на границите. Да се дири своевременен, съвременен баланс между тях в интерес на сигурността и стабилността е актуална задача, не само за държавите в региона, а и за международната общност.

Обаче главното, магическата формула за възраждане на региона е, че проблемите му се лекуват само с повече евро-интеграция. В частност, независимо от коя страна на границите на интегрираща се Европа се намират нашите държави, това de jure или de facto са европейски граници. Каквито заплахи за сигурността проникнат в региона, те рано или късно, а по-скоро рано, отколкото късно, ще намерят порите, през които ще се разпълзят из Европа. Границите на региона не са само регионален проблем, а и проблем на НАТО и ЕС. НАТО и ЕС трябва да инвестират в сигурността на тия граници.

Страните в региона трябва да изградят съвременни системи за сигурност, които са ефективни и адаптивни; адекватно нормативно, финансово и кадрово обезпечени; отчитащи нормите и практиките в демократичните страни; подлежащи на граждански контрол.

През десетилетията на Студената война САЩ и Европа (тогава, естествено, Западна Европа) бяха здраво скрепени със скобата на общата заплаха от СССР, комунизма и Варшавския договор.

С падането на Берлинската стена и счупването на тази скрепяща скоба, САЩ и Европа се оказаха без нужното дотогава сцепление, възникна база за разминаване на техните стратегически интереси, или това, което се нарича “разширяване на Атлантическия океан”.

Ще дам следния пример – два гранитни блока в постройка, напр. в пирамида са скрепени с мощна скоба. Ако махнем тази скоба, те могат дълго време да остават като съединени - и при сътресения, сякаш "помнят", че са свързани. Но има винаги риск при някакъв трус те да започнат да се отделят - постепенно или отведнъж. Така и тези два гранитни блока - САЩ и Европа - 45 години бяха здраво скрепени от съветската угроза. След 1989 г. те дълго време стояха плътно един до друг, сякаш още са скрепени здраво; преодоляха заедно Първата война в Залива, Босна, Косово, Афганистан. Но дойде Ирак. И стана ясно, че между тях има сериозни несъгласия.

В нашумялата книга “За рая и за силата”[13], Робърт Кейгън твърди, че “САЩ и Европа “вече нямат обща стратегическа култура” и са “вече фундаментално различни”, че “бездната помежду им е по-голяма от всякога и се разраства с обезпокоителна скорост", че "американците са все едно от Марс, а европейците от Венера: те постигат съгласие по много малко въпроси и се разбират все по-трудно"; "разделението на труда се състои в това, че САЩ приготвят вечерята, европейците мият чиниите", че "тенденцията на разделяне може да се окаже необратима". Главното различие помежду им, според тезата на Р. Кейгън е по "първостепенния въпрос за силата - доколко е ефикасна, морална, желана".

Американците виждат света разделен между добро и зло; между приятели и врагове: свят на Хобс - на война на всеки срещу всеки, в който силата е основен регулатор на йерархии и отношения. САЩ клонят към едностранни действия, с все по-малка готовност да действат чрез ООН и все по-малка склонност да сътрудничат с другите за преследване на общи цели; по-скептично са настроени към международното право и демонстрират по-голям стремеж да действат извън неговите структури, ако сметнат това за нужно и дори само за полезно; предпочитат политиката на принудата пред убеждението, поставят ударението върху наказателните мерки и санкциите, т.е. върху тоягите – т.нар. sticks.

Или както Р. Кейгън обича да казва - когато държиш в ръката чук, всички проблеми започват да ти изглеждат като гвоздеи.

А европейците-кантианци виждат света по-комплексно, влияят на другите по-внимателно и индиректно, по-търпими са към неуспеха, по-търпеливи, когато решенията не се постигат бързо. Те обръщат гръб на силата, движат се към свят на закони и правила, на транс-национален диалог и сътрудничество, към постисторическия рай на "Вечен мир" и относителен просперитет. Изповядват мирното регулиране на споровете, уповават се на международното право, предпочитат преговорите и договорите, разчитат на убеждението, а не принудата, т.е. използват поощренията или морковите – т.нар. carrots; изтъкват процеса пред резултата, контакта пред контракта.

Американците търсят "съвършената" (т.е. абсолютна) сигурност – те векове наред са били защитени от два океана. Европейците познават само несъвършената (т.е. относителната) сигурност; то е защото те знаят какво значи да живееш лице в лице с опасността и в съседство със злото, тъй като са го правили много столетия.

Тимоти Гартън Аш пише за антиамериканизма на европейците и антиевропеизма на американците[14]. Според него, отвъд океана смятат европейците за капризни, слаби, разединени, лицемерни и двулични. Те харчат своите Евро не за отбрана, а за вино и ваканции, за разплутите си от благосъстояние държави. Дори се надсмиват отстрани, докато САЩ се мъчат да направят света по-сигурен и за себе си и за европейците.

Нататък Т. Г. Аш използва още по-образен и жлъчен език, за да бъде неговото внушение по-завладяващо. За него европейците-антиамериканци гледат на американците като на каубои-грубияни; а американците-антиевроепейци гледат на европейците като на гънещи китките си педали. Американците се виждат като потентни хетеросексуални мъже, докато европейците са за тях импотентни, женствени, кастрати, т.е. евнуси, eunuchs (или по-точно EU-nuchs). Прословутата европейската интеграция е просто една EUtopia.

Въпросът за САЩ и Европа е дали това отдалечаване, този техен стратегически дрейф, а може би цивилизационен дрейф (разлом) в различни посоки ще продължи, ще се окаже траен, и ще се намери ли ефективен заместител на скрепящата скоба на комунизма.

Като безспорен кандидат №. 1 за такава уникална скрепяща скоба е глобализиращият се тероризъм. Но има съществен нюанс, или поне го имаше до Мадрид, 11 март 2004 г. Ако СССР заплашваше Европа, по-слабия партньор, по-малката сестра в свръзката “САЩ-Европа” и тя, Европа се притискаше към по-силния партньор, към по-големия брат САЩ, то тероризмът заплашваше (поне доскоро) по-силния партньор, по-големия брат - САЩ, затова по-слабият партньор, по-малката сестра Европа очевидно се стремеше да се дистанцира от по-големия брат. От двете страни на Атлантическия океан заплахата от тероризма не се възприемаше по един и същи начин. За САЩ това е угроза от екзистенциално значение, можеща да застраши самото съществуване на страната. Европа няма(ше) такова сюрреалистично, апокалиптично схващане за тази заплаха.

За Европа войната, която САЩ водят с тероризма не бе вярното решение на проблема с тероризма или най-много беше само част от неговото решение и затова накрая стана част от самия проблем.

Съвсем условно казано, пред Франция имаше два избора: 1. За да не й разрушат Айфеловата кула, да участва във войната с тероризма; или 2. Да не участва във войната с тероризма, за да не й разрушат Айфеловата кула. Франция избра Опция 2., а именно: Това изобщо не е нашата война, това е война на САЩ; тероризмът е основно асиметричен отговор на имперското поведение на САЩ, на наложения от тях геополитически и геоикономически модел.

Изводът, направен далеч до 11 март бе: за да стане тероризмът скрепяща скоба, която пак здраво да занùти САЩ и Европа един към друг, Европа трябва да изпита подобни на 11 септември ужаси. Тя трябва също да започне да се оглежда със страх и подозрение навсякъде - в транспорта, в местата за отдих, развлечение и спорт. И тогава до Айфеловата кула ще бъде дислоцирана батарея със средства за противоракетна защита, а пред Лувъра ще разполагат БТР-и. И само на пръв поглед животът ще тече съвсем по-старому.

Употребата на въоръжена сила – и при най-малкия повод, става отново основно средство за доказване на правотата и за налагане на волята. И ако за страни от т.нар. Трети свят това е донякъде разбираемо, макар и не оправдано, то е наистина удивително как демократични страни, разсъждават като каубои, чиято поразяваща ръка е винаги на кобура - по принципа: “Най-добре се смее този, който стреля пръв.” Така правото на силните се превръща в сила, а силата им - в право. Тогава за слабите остава една алтернатива - да прибягват до асиметрични отговори и удари в гръб и от засада, да си служат с тероризъм - евтино средство за скъпи последствия. Казаното въобще не означава, че има добър и лош тероризъм.

Тероризмът е чумата на 21 век. А няма добра или лоша чума…
11. Нарастващи амбиции за много по-значима глобална роля на трите едно-милиардни общности – преди всичко на ислямския свят, ала също така на Китай, а напоследък и на Индия.

Ислямският свят е особен случай в съвременните международни отношения. Той притежава огромни човешки и материални ресурси (60% от нефтените запаси) - прекрасен инструмент за въздействие в лоното на такава велика, кипяща, силно емоционална религия, която освен това се изживява като идеология, т.е. като възглед за решителна промяна на света. Ислямът има глобално присъствие – в Азия и Африка, в Северна Америка и Европа. Неговите проблеми обаче са повече от решенията за тях. Ислямът няма страна-лидер, която да тегли мощно напред останалите и да ги увлича с примера си. Самата религия е разделена – главно на сунити и шиити; но разделението върви и по етноси, нации, раси - араби, тюрки, перси, негри… Ислямът, в лицето на някои крайни течения излъчва днес непримиримост и експанзия към другите религии, като се създава грешното впечатление, че в него изначално има нещо радикално, фундаменталистко. Ето защо той не успява да предложи на света някакви универсални ценности, оказва се неспособен да внушава доверие до такава степен, че да стане желан лидер. Напротив, все повече се говори, че ако Ислямът не изживее своята Реформация, ако не се модернизира и адаптира към глобалните процеси, той ще консолидира срещу себе си голяма част от световното обществено мнение. Най-малкото, оставайки си изразител на стремленията на огромни маси бедни хора, той е повече разрушител на статуквото, отколкото съзидател на бъдеще, носител на разумна алтернатива.

Китай е динамично развиващ се, силен интелектуално, с древни традиции, религия, философия и култура, с мощна диаспора. Нещо повече – той расте по територия, връщайки си Хонгконг и Макао, а на дневен ред е Тайван. Ала да си активен глобален фактор – това за Китай е много скъпо удоволствие, изискващо пренапрежение, отговорност за събития буквално из целия свят. Съдбата на СССР е отлична илюстрация за такова пренапрягане. Освен това Китай е “затворен” в един етнос (“китаецът е само жълт”), ценностната му система не е универсална, тя не би била възприета и споделена от останалите. Китай е травмиран от досега си със Запада през последните векове – бил е само разграбван, разбиван, унижаван. Съмнително е, че ще има амбиции за експанзия – дори като борба за сфери на влияние. Времето за Китай тече различно, търпеливо, бавно. По-скоро Китай ще се стреми към позиция, при която всеки ще е длъжен да се съобразява с него, без той да трябва да се съобразява с всеки. Идеалният втори. Философски вярна позиция.

Само в САЩ Вторият – това е всъщност Първият сред губещите.

Индия - доскоро се смяташе, че единственото, за което си струва тя да се споменава в голямата игра е нарастващото й с невероятна скорост население. Този 1 милиард души сам по себе си, по закона на големите числа е способен да влияе както количествено, така и качествено на световните процеси. Но притежаването на ядрено оръжие, тежките етнически и религиозни проблеми, новата роля, която САЩ, Русия и Китай – всеки по свои съображения, приписват на Индия - всичко това означава, че в глобалната система уравнения трябва да се добави още една не съвсем известна променлива. А Индия освен това е пример за отговор, който едно традиционно общество може да даде на предизвикателствата на новото време. Вместо да се затваря в себе си, благодарение на демократичните практики Индия бързо се адаптира към новите информационни технологии и доставя на развитите държави огромни маси креативна работна ръка и “сиво вещество”. А от допира на тия млади хора със Запада, в Индия се връщат нагласи и навици за адаптиране и просперитет в условията на отворено общество, конкуренция и глобализация.

12. Нарастване на влиянието на организираната престъпност и тероризма и заплаха от превръщането им в геостратегически фактор.

Вече казахме за заплахата от припокриване и взаимодействие на организираната престъпност и тероризма и възникването на тяхна преплитаща се, оплитаща Земята мрежова структура - OCTopus-N.

С преливането на кадри, ресурси, методи на дейност, с огромния акумулиран капитал, с проникването практически на всички нива на властта дори в демократични(те) държави и във всички печеливши бизнеси, организираната престъпност и тероризмът са способни да предявят претенции на влиятелен геостратегически фактор.

Налице е концептуална недостатъчност, мъглявина, а защо не и криза в схващането: какво всъщност става в глобален план след като светът изпадна в плен на насилие чрез терористични атаки?

Различни експерти имат различни версии за това: кой стои зад 11 септември и 11 март; какви са крайните цели на терористите; дали атентатите в Мадрид сплотяват или отслабват ръководената от САЩ коалиция; ще бъде или не България обект на скорошен удар?

Ако разделителната бразда в съзнанието на терористите минава по линията САЩ-останал свят (САЩ като самотната сила, the lonely power по Хънтингтън[15]), то перспективите за света, Европа и България ще бъдат едни; обаче ако тя минава по линията Запад-останал свят (West vs. Rest – все така по Хънтингтън[16]), тогава САЩ и Европа са от едната страна на барикадата и трябва да се сплотят отново и то още по-здраво, дори ако имат различни, даже несъвместими стратегически интереси в други сфери. Защото висша задача на тероризма в този случай се оказва да атакува Запада; да сее хаос, страх, насилие; да спре модернизацията.

Терористичните мрежи се разрастват много бързо, в тях влизат всякакви недоволни от развитието, от статуквото, от провалите си, от неуспешния отговор на предизвикателствата, от неспособността да догонят света, от нежеланието да променят мисленето си. Дали не иде реч за някакво планетарно несъгласие, за психологическа катастрофа на различни типове общности и хора, невярващи или неприемащи ставащото… Защото другите версии са по-стряскащи.

Като например тази, че тероризмът е сблъсък на два типа мощни капитали: единият, капиталът на 20 век, акумулиран до промените през 1989 г., който е реакционен, желае запазване на статуквото, иска стабилност и да живее от своите лихви, търси минималната, но гарантирана печалба, държи се консервативно, рентиерски; и другият, капиталът на 21 век, натрупан след падането на Стената - той е много по-динамичен, революционен, обича рисковете, търси максималната печалба, нещо възможно при много динамика, хаос, при рушене и липса на институции, при рушене и липса на правила.

Но е очевидно, че основания за изплитане на мрежи, за бунт има.

А ядрата тип “Ал Кайда” доставят know-how и шахиди (камикадзе-та). Джовани де Луна говори за хората-бомби, които превръщат силата на безсилните в безсилие на силните[17]. Каква метафора за самоубийците-терористи! Те нямат нагласата, че се самоубиват, че са инструменти на отмъщение – изпълнени са със съзнанието, че извършват военна операция. Подвластни са на културата на смъртта, на философията на тялото, чиято смърт превръща жертвата в палач. Как да се възпре шахидът - екзалтиран от мисълта, че неговото тяло е оръжие, в което е заключена съдбата на множество хора и той може да упражни последна власт над тях - един-единствен път, преди да умре?!

Терористичните мрежи се превръщат в държава без територия или в територия без държава? Те оперират с все по-неизчерпаеми и мащабни ресурси. Може би се снабдяват с тях чрез разпълзяване на различни нива във все повече страни: като Индонезия, Пакистан (предавал им дори ядрени технологии!), Саудитска Арабия, Иран…
13. Развитие на демографски процеси, постепенно променящи етническия, религиозния и расовия баланс в глобален мащаб.

Колко значим деструктивен потенциал съдържат бързите промени в демографските съотношения се убедихме тук на Балканите. Във всяко едно измерение на демографските процеси – етническото, религиозното и расовото, България е сред губещите или поне сред потърпевшите. Видни учени-демографи бият тревожна камбана, че българският етнос се топи и сме в преход от демографска криза към демографска катастрофа. Православната религия също така намалява в процентно отношение спрямо другите големи религии. А бялата раса, както се вижда най-вече на примера на Европа, но и на Русия и САЩ - е в непрекъснато и необратимо отстъпление.

Без да се правят генерални обобщения, нека все пак подчертаем, че подобни промени са драматични, защото водят до преоценка на ред присъщи най-напред и най-малкото доскоро - на тези етноси, религии и раса разбирания: за право, етика, морал, справедливо и несправедливо, добро и зло, за художествени образци и ценности.

Не става дума за това - дали тези разбирания са по-добри или по-висши, а че когато те ерозират, нашият свят няма да е същият.

Най-важните елементи на нашата идентичност - православието, славянският произход, българският език, кирилицата се намират под натиска на обективни процеси и субективна воля, подлагани са понякога на демонизация, осмиване, хули и дори на изчегъртване. Ние не бива да допускаме в желанието да докажем, че сме досущ като Запада в цивилизационно отношение, да се стига дотам, та да си мислим, че съзиздащи неща от нашата същност са малоценни, че това, което ни отличава от Запада ни прави второсортни, че то е резултат на историческа заблуда, на ход в задънена улица, грешен стратегически избор, варварство или на други неща от този род. А точно това се случва у нас напоследък и се създава впечатление, че е съзнателно провеждана кампания, в която – поради незнание или други съображения участват видни наши политици. Убеден съм, че и заради грешки именно в тази деликатна сфера (“История славяноболгарская”, орден на “учен” искащ отказ от кирилицата), предишният президент Петър Стоянов бе наказан на изборите.

В политическия речник е нужна голяма прецизност. Решаването на краткосрочни тактически цели може в по-дългосрочен аспект да ни донесе стратегически загуби. Тезата за членството в НАТО като цивилизационен избор носи риск да ни даде по-малко дивиденти, а повече минуси. Смяната на цивилизационната принадлежност е отстъпване от собствената идентичност, тя би могла да се сметне от обществото за безусловно приемане на чужди норми, за даване на нещо скъпо срещу доста неясни гаранции. Преекспонирането на цивилизационното новопричастие привнася излишни емоционални нюанси, извежда на преден план не получаването на нещо реално (сигурност) в резултат на рационално поведение и прагматизъм, а загуба на нещо изконно (идентичност) и така оценката навлиза в сферата на ирационалното, на моралните категории, на етиката.

Членството в НАТО има цивилизационни аспекти. Но е пресилено то да се обвързва с отказ от неща, които са част от това, което ни прави българи. Не бива да подлагаме народа на такива изпитания, да го караме периодично да прескача от една цивилизация в друга.

Нашият народ е с ясна цивилизационна идентичност и тя не е прекъсвана и унищожавана от векове. Да се посяга върху нея е заплаха от деидентификация. Това може да задълбочи в страната ни кризата на идентичността, за която вече има редица симптоми и тя да прерасне в политически СПИН – Синдром на придобитата идентичностна недостатъчност.

Има още слаби места на нашата душевност, които могат да бъдат ерозирани от неумело или престараващо се "надпрепускване" към Европа. Твърде беззащитна срещу тенденциозна намеса е нашата история. Много събития в нея се нуждаят от преосмисляне, трябва да отсеем зърната на истината от идеологическата плява. Но това не означава тя да бъде охулена тотално. Ние сме такива, каквито сме и е подобно на духовна инквизиция над нацията да се отрича всичко, което се е просмукало в същността и гените ни. Илюзия е, че без него ще станем по-големи и по-добри европейци. Така само можем да продадем на безценица собствената си идентичност, без да получим в замяна повече почит, доверие и европейски шансове.
14. Промяна в международната политика с бързото навлизане на модерни и свръхтехнологични комуникации - когато всичко, което се случва и на което трябва да се реагира ще бъде в режим on-line.

Това е една изключително сериозна тема, защото динамиката на събитията е на път да промени тотално самите понятия за външна политика и дипломация. Пространството се стеснява, а времето се ускорява неимоверно, което изисква изключително бързи реакции, нараства ролята на отделните политически личности. Механизмите на демокрацията са твърде тромави, процедурите - доста сложни. А ситуацията се мени понякога стремглаво. Затова силно нараства ролята на вярно разработената стратегия, на ясно определените приоритети, които да ръководят държавниците в сложните ситуации, да са техни ориентири и ограничители. И успоредно с това, огромна става потребността от политическа визия и политически характер на тези държавници – да могат да поемат отговорност, да не губят присъствие на духа, да действат разумно и отговорно тогава и ако събитията вземат неочакван ход и възникнат нови обстоятелства.

На кръстопът стои професията на дипломáта. Изобщо не е тайна, че ефективността на големите дипломатически представителства в чуждите столици намалява. В Интернет-пространството и в света на планетарните комуникации дипломатите зад граница се оказват изправени пред двойния риск – да не са информирани (качествено) повече от своите колеги и политиците в собствената си държава и в същото време да се окажат твърде изолирани от процесите в нея – при което да отслабне връзката с реалната ситуация в родината им, а заедно с това и с нейните приоритети и интереси в момента.

В новата комуникационна среда дипломацията, ако иска да бъде достатъчно ефективна, трябва да търси ново лице, в което рутина, паркетни навици, натруфени маниери, отчасти лежерно поведение, патината на старата професия са принудени да отстъпят на доста различна, с компресирана енергия и напрежение динамика, в която събирането на информацията отстъпва на нейното анализиране, наблюдаването на процесите дава път на тяхното прогнозиране.

За да изработим вярна дългосрочна стратегия за страната, ние трябва да можем да си представим как ще изглежда светът утре.

Ако екстраполираме изброените тенденции, то може би ще имаме основание да предположим един от следните два утрешни свята:

1. “US”-world. Силно еднополюсният модел се задълбочава; съхранява се американското доминиране (лидерство, господство).

Всяка държава ще бъде изправена пред дилемата да сътрудничи или да е опонент на САЩ. Основните конфликти ще се породят от съпротивата срещу този модел и ще бъдат на най-различна основа – етнически, религиозни, политически, икономически, демографски, социални, екологични и др. Всеки проблем ще бъде пречупван през призмата на безпрецедентния глобален статут на САЩ. Ще има множество групи несъгласни с този модел и те ще се обединяват и консолидират в своеобразен алианс на недоволните и губещите от еднополюсния модел, а САЩ ще бъдат за тях огромен дразнител и в същото време – основание за тяхното сплотяване. Това ще прави САЩ особено уязвими. Но и всеки, който е близък сателит на САЩ е неизбежно застрашен да се окаже обект на възмездие. България, ако съхрани сегашната проамериканска ориентация на външната си политика, ще навлезе във време и пространство на уязвимост.

Характерът на съпротивата срещу доминирането на САЩ ще се проявява чрез асиметричните насилия, разпространяващи се по мрежовите структури, чиито различни нива, гнезда и резервоари ще се преплитат. В такъв свят на разпространяване, припокриване, и мутация на мрежови структури (те са практически неизтребими), тероризмът ще бъде ежедневие, а борбата с него много трудна. В нея първа жертва ще се окажат много от демократичните свободи.

Ще живеем в нестабилност и непредсказуемост. На насилието ще се отговаря с насилие. Ожесточението ще нараства и ще се търси безпощадно изкореняване на терора, което ще ражда още терор.

Това е “EU”-world, защото Европейският съюз дава добър пример как големи държави впрягат своите ресурси, воля, разум и мощ в плуралистична, солидарна структура – за да се изгради общество, което се бори задружно за просперитет на всеки отделен член чрез просперитет на общността, което решава споровете си по мирен начин. Кавичките тук са още по-важни, защото става дума за метафора.

В този различен свят САЩ ще желаят или ще бъдат принудени да съучастват в съвместни колективни усилия, да ангажират своето превъзходство за работа в името на общото благо. Те ще действат заедно с развитите страни, ще спомагат за решаване на реалните проблеми на човечеството, ще се опитват да атакуват не толкова и не само проявите на тероризъм, колкото причините за тях. Така ще се създадат условия по-ясно и по-зримо да бъдат идентифицирани реалните конфликти. Ресурсите няма да се влагат само в армии и части за специални операции, а и в модернизация на изоставащите общества, на които ще им се предлагат (но за доброволен избор от тях) различни стратегии за догонващо развитие (това донякъде ще облекчи и демографските проблеми – знае се, че модернизацията е най-мощното контрацептивно средство). Опонентите на САЩ, на Запада, на развитите държави в голяма степен ще бъдат лишени от основания да фокусират своя гняв срещу САЩ и да опаковат разрушителните си действия с антиамериканизъм; ще се окажат без оправдание за насилието си, а фактът, че се полагат усилия за лекуване на реалните язви на света ще отнеме на недоволните от наличието на тези язви немалко мотиви за съпротива и така ще ги затрудни в намирането на масова подкрепа, в рекрутирането на още и още недоволни, с които те да попълват своите редици.

Независимо от идеализираното му описание, този, вторият свят може да има съвсем практическа реализация – втората тенденция би могла да се осъществи като САЩ отчасти доброволно, отчасти принудително, под натиска на събитията, възприемат подхода на колективните действия. В такъв свят по-трудно ще възникне база за съюзяване на недоволните, по-сложно ще се изплитат мрежови структури, защото ще отсъства основният дразнител – “имперското поведение на САЩ” - който да обединява всевъзможните гнезда, ядра и ядки от радикали и екстремисти. Тяхното консолидиране ще се натъква на прегради, ще намалеят стимулите и енергията им за алианс: различните региони имат различни проблеми; различните прослойки имат различни проблеми; различните идеологии имат различни проблеми. И проблемите не се оставят да се възпаляват, ами се атакуват. Най-малкото – показва се воля за решаването им.

Разбира се, небето над света няма да е безоблачно, на редица места ще възникват гроздове на ярост и клетки на съпротива. Но те ще са атомизирани, много по-малки и по-уязвими, лидерите им ще могат по-леко да бъдат идентифицирани и елиминирани, актовете ще бъдат изолирани, по-лесно предотвратими. С тия общности ще може да се води борба - леговище след леговище; терористичните групи ще бъдат бити - една по една; изтръгвани като кътни зъби – един след друг, докато остане беззъбото чене на тероризма.

* * *

Както преди няколко години, така и сега; както преди тия сакрални години 2004 и 2007, така и след тях, дебатът за националната ни сигурност, за мястото и ролята на България, за нашата национална идентичност трябва да стои неизменно в най-актуалния дневен ред на обществото. Няма готови истини. Това е сложна и нелинейна система от уравнения и неравенства без предварително известни и постоянни начални и гранични условия. Висшата политика е по-трудна от висшата математика и по-рискована от висшия пилотаж.

Не бива да множим илюзии дали, докога и доколко България има право на самостоятелно поведение на международната сцена. Но даже да приемем, че в голяма степен мястото и ролята на България са предрешени в близко- и средносрочен план, т.е. дори да приемем, че това Какво трябва да прави България е безалтернативно и не подлежи на остри дискусии, все пак по отношение на това Как то трябва да се прави, в начина на неговото реализиране, в нюансите, спецификите и детайлите има място за национална позиция, за глътка суверенитет, независимост, гордост и чест - пример за умно, достойно, рационално и (ако се налага!) хитро поведение е Гърция.

Очертаните тенденции в международните отношения показват и доказват колко сложна и рискова е външната среда, за да мислим, че външната политика се прави лесно, по линията на най-малкото съпротивление или по посока на геополитическия вятър. Затова е нужно точно да се дефинират възможните параметри на нашето поведение. А това изисква мобилизация на експертния ресурс за дебат по цялостната политика на България на международната сцена – външна, отбранителна и политика на сигурност.

1. John Newhous, “Europe’s Rising Regionalism”, “Foreign Affairs”, Vol. 76, No. 1, January/February 1997, pp. 67-84, here p. 69, p. 76.

2. Arthur Schlesinger, Jr., “Has Democracy a Future?”, “Foreign Affairs”, Vol. 76, No. 5, September/October, 1997, pp. 2-12, here p. 12.

3. По израз на Александр Неклесса, във: “Конец цивилизации или конфликт истории”, “МЭиМО”, Nо. 3, 1999 г., стр. 32-38, тук стр. 33.

4. Самюъл Хънтингтън, "Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред", С., “Обсидиан”, 1999 г., напр. стр. 80 и следващи.

5. Збигнев Бжежински, "Голямата шахматна дъска”, С., “Обсидиан”, 1997, тук стр. 238.

6. Хенри Кисинджър, "Дипломацията", С., Книгоиздателска къща "Труд", 1997 г., тук стр. 15.

7. Джоузеф С. Най, “Международните конфликти. Теория и история”, С., "Прагма", София 1998 г., тук стр. 238.

8. Борис Хорев, "Прогнозные оценки роста мирного населения", "ОНС", No. 1, 1999, стр. 115-123, тук стр. 115.

9. Виктор Рымалов, “Новые демографические контуры”, “Международная жизнь”, Nо. 9, 1997 г., стр. 105-112, тук стр. 112.

10. Георги Тодорчев, “Без паспорт в новия век”, “Новинар”, 4 януари 2000 г., стр. 5.

11. Arthur Schlesinger, Jr., “Has Democracy a Future?”, “Foreign Affairs”, Vol. 76, No. 5, September/October, 1997, pp. 2-12, here p. 8.

12. Патрик Кенън, “Залезът на демокрацията”, С., “Обсидиан”, 1995 г., тук стр. 71.

13. Робърт Кейгън, “За рая и силата. Америка и Европа в новия световен ред”, С., “Обсидиан”, 2003 г., виж стр. 8-10 и следващи.

14. Timothy Garton Ash, “Anti-Europeanism in America”, “The New York Review of Books”, February 13, 2003, www.nybooks.com.

15. Самюъл Хънтингтън, “Самотната суперсила”, “Демократически преглед”, книга 46, Пролет, 2001 г., стр. 11-23.

16. Виж отново Самюъл Хънтингтън, "Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред", С., “Обсидиан”, 1999 г.

17. Джовани де Луна, “Явлението камикадзе”, “Стампа”, 5 март 2004 г., превод: Министерство на отбраната, Дирекция “Отбранителна политика”, Ситуационен и информационен център.