Размиването на блокираните информации
Ако начините са много, то целта е една: да се пробие непрозрачната обвивка на несъзнаваното с всичко изтласкано в него, да се прокопае тунел, за да се стигне до постепенно осъзнаване на блокираните в комплекса информации. А това може да стане, ако просто ги „размием". Нека не забравяме, че всеки комплекс създава поведение, което се превръща във втора природа и се слива с истинската личност. С една дума, да имаш комплекс означава да смесиш лицето с опакото, привидното с реалното.
Кои са начините, по които постепенно (и в един момент на натрупване - внезапно) можем да стигнем до този важен вид освобождение?
Известен е дългият класически път - психоанализата, около която гравитират различни форми на психотерапия. Но също толкова многобройни са и заобиколните пътища.
Всъщност става дума за това да достигнем ядрото на комплекса и да извършим изместване на информациите му. Да си припомним, че комплексът представлява втвърдено ядро от „забравени информации" там някъде в организма-компютър. Тези информации - или по-ско-ро дезинформации - стоят неподвижно в паметта на тялото ни и, разбира се, на психиката ни.
Не е възможно да „изтрием" комплекса, както изтриваме неправилно нанесена черта в рисунка. Но можем да натрупаме други информации, които да избутат и разнесат из личността неговите информации, като така се омесят с тях, че практически ги обезвредят.
Миналото в сегашно време
Да си припомним още, че информациите на комплекса образуват едно вкоренено, „замразено" в миналото цяло, но че ние непрекъснато ги съживяваме в настоящето чрез
компенсаторни реакции, които предизвикват един и същи тип поведение.
Много, е важно впрочем добре да разберем понятието „информации". Комплексът се е появил в резултат на неуспешно адаптиране към получени навремето информации (от родителите, училището, семейството, възпитанието, религията и пр.). Организмът е реагирал, създавайки си собствена информация.
Схема на постепенното освобождаване на един 41-годишен мъж
Към колко ли хора би могла да се приложи тази схема?
1
Майката: властна и вездесъща; кастрираща. Бащата: „кастриран" от жена си; превърнал се в „несъществуващ", в обратното на добрия наставник. Базова информация М 1: негативно присъствие на майката; Анимата на сина е погълната от образа на майката; смесване на майката и Анимата; ненавист към майката, станала афективно недосегаема и възприемана ту като богиня, ту като дяволица.
Мъжкият свят е непознат (тъй като бащата никога не е служил за пример); страх от мъжете, усещани като опасни; отслабване на Аза; девирилизиране; общо усещане за безсилие.
Компенсаторни информации
Мнимо самовглъбяване; лъжлива стеснителност; лъжлива омраза към жените; мнима интровертност в резултат на страхове блокиране на екстравертността; перфек-ционизъм; потайност.
Изтласкване на емоциите; поддържане на всяка цена на компенсаторната защитна фасада.
Въпросните компенсации, послужили за афективното „оцеляване", естествено непрекъснато се подхранват от (1).
Става дума следователно за:
Постепенно осъзнаване на (2). Осъзнаване на положителното или отрицателното идеализиране на майката и на жената, на това, че миналото непрекъснато се възражда в настоящето. Опити да се осъзнае какво се изтласква, което е най-трудното.
Размиване на компенсаторните информации в нови, постепенно придобивани информации.
Как да направи това мъжът, за когото става дума? Като отхвърли желанието за самота и самовглъбяване, които му носят сигурност. Като се откаже от мнимите си тайни (маски, страх от смъкването на маската, страх да не го видят такъв, какъвто е, и т. н.). Като постепенно се освободи от тревожността, пораждана у него от жените (чрез установяване на контакт с цел постепенно да ги постави на истинското им място). Като се освободи и от страха от мъжете (и тук чрез повече контакти с тях).
По какъв начин?
Мъжът ми каза следното:
- Смятах, че обществото ме е отритнало, и това ми причиняваше страдание. Бях си внушил, че предпочитам самотата. Гроздето беше много кисело... Изпълваше ме фалшива гордост, желание да се различавам напълно от другите, да съм над тях, в резултат на което те не знаеха как да се отнасят към мен.
Така този мъж се превърнал в затворен кръг. Никой не знаел „откъде да го подхване". Включил се в система без връзка с околния свят.
И се оказал в плен на процес, който:
а) нямал начало (обърканите информации от миналото се смесвали с изтласкваните в момента усещания);
б) нямал и край (основната цел на мъжа била да оцелее, като запази на всяка цена защитната си фасада и рефлекторното си поведение). Множеството други възможни цели - с една дума, животът му - били унищожени.
Впрочем той каза още:
-Живеех като прикован към „отрицателния си двойник", към черния си двойник в някакво лъже-равновесие, равнозначно на афективна смърт. Бях се превърнал в чужденец за самия себе си...
1. създали комплекса
2. осигурили афективното оцеляване
до известна степен съзнавани компенсации
3. Информации от сегашния живот (смесени с тези от 1)
смесица от съзнавано и изтласкано
4. Работа, която
трябва да се извърши постепенно: осъзнаване на Т; „размиване" на информациите 1 и 2 в тези на сегашния живот (3)
все по-голямо осъзнаване
Как е постъпил мъжът?
Изучавал е трудове по психология и психоанализа, включвал се е в групова терапия. Започнал е да спортува, за да може да се сравнява с различни мъже и жени. Известно време е играл в любителски театър и е свирил в малък оркестър.
Размиването на старите информации (комплексът и компенсаторните реакции) е станало постепенно.
- Осъзнах, че нито светът, нито мъжете и жените са толкова страшни, колкото ми изглеждаха през кривото огледало на афективността ми, което отразяваше фантазмите на болезне-нето ми въображение.
Поуката от тази история? Виждаме как всеки „патологичен" навик, вкоренен в несъзнаваното и несъзнателно подхранван, чертае затворен кръг без друга връзка с външния свят освен изкуствените самозащитни реакции спрямо всичко наоколо, дори спрямо приятелите и близките.
„Дребни начини" за постигане на големи резултати
Те са много на брой и всеки може да открие онзи, който най-добре подхожда на желанието и възможностите му.
Целта е да се изкарат на бял свят отрицателните навици (включително и комплексите), предизвикали вторично съществуване, и да се възвърне усещането за пълнокръвен живот, присъщо на всеки човек, но обикновено задушавано още през детството или юношеството.
Ето някои лесни начини, подсказани ми от хора, които до голяма степен са успели да се „освободят", без да
прибягват до крути мерки, като психоанализата например.
- Просто се научих да гледам около себе си, да слушам разговорите на улицата, в метрото. Повечето от тях ми се видяха напълно безинтересни и си казах: „И аз съм като тези хора с техните навици, рефлекси, глупави интереси, но повече не искам да бъда такъв."
- Търсех, откривах, после бавно еволюирах и мисля, че в значителна степен си възвърнах истинската личност.
- Наблюдавах колкото е възможно повече стойката си, походката си. Как сковано се движех, как превивах рамене, сякаш носех на плещите си целия товар на света!
-Научих се да не се смятам за център на света...
-Когато подавах някому ръка, правех го с плътно прилепнали до тялото лакти. Като че ли бях излят от бронз. Осъзнах, че нищо у мен не можеше да „се отвори", да се насочи навън, да се изрази. Всичките ми жестове бяха вдървени. И дишането ми не го биваше - едно такова учестено, плитко...
- Вглеждах се възможно най-често в дребните си страхове и натрапливи идеи, в стресовите си състояния, в хроничната си нестабилност и припряност...
- Когато плащах в магазина и зад мен имаше опашка, направо изпадах в паника. Обърквах се,
правех грешки, изпитвах желание да избягам. Постепенно се научих да не бързам и да си казвам, че светът няма да се срути, ако другите изчакат няколко секунди. И осъзнах какво усещане съм имал преди - че нямам право да съм там, където съм. А то означаваше само едно: чисто и просто се бях чувствал виновен, че съществувам...
- Осъзнах, че в поведението си следвам някакви стереотипи, много отдавна възприети и останали напълно непроменени. Сякаш, бях кукла на конци и играех все една и съща роля...
-Дадох си сметка, че приписвам на другите усещането, че съм излишна. Струваше ми се, че си казват: „Какво чака тая, та не се маха оттук? Защо не си обира крушите?"
-Постепенно осъзнах многобройните си езикови тикове. Употребявах определени изрази, за да бъда като другите, за да не се отличавам от тях. Нагаждах се към долнопробния им речник само и само да не ме отхвърлят, да не ме изоставят.
Ето нещо много важно: да се опитаме да не се боим от това, че ще се променим в очите на другите. Всъщност всеки от тези други има за нас мислена представа, в повечето случаи определена веднъж завинаги. Ще дам пример с една млада, трийсетгодишна моя пациентка. В началото изпитваше силна тревожност. В процеса на психоанализата успя да отвори вратите на многобройните си вътрешни затвори и да възвърне в доста голяма степен истинската си същност. Въпреки това обаче продължаваше да се стъписва пред някои житейски препятствия, които й пречеха да „върви напред".
- От петгодишна живея на същата улица, на същия трети етаж, в същата сграда; откакто се помня, във всички други апартаменти живеят мои роднини - чичовци, лели, братовчедки... Родителите ми пък живеят в съседната къща. И всички непрекъснато общуват помежду си.
Веднага откриваме препятствието - роднините са си изработили стереотипна, вдъхваща им сигурност „мислена представа" за младата жена. И най-дребното разминаване с тази представа ги хвърля в недоумение и предизвиква агресивните им реакции: „Братовчедка ми е станала неузнаваема..." „Все едно, че си имам работа с чужд човек..." „Виж ти, тя се осмелява да изразява лично мнение?" - и тъй нататък.
-Вярно е, че се бях превърнала в чужденка в афек-тивно отношение. Че се бях измъкнала от затворения семеен кръг. Вярно е и това, че бягах от въпросите, разпитите, сарказмите им... Не желаех да говоря за обновената си личност. С една дума, единственото решение за мен бе да се махна оттам...
Младата жена така и постъпила - пренесла се в друго жилище. Какво от това, че временно се скарала с роднините си.
- След известно време семейството отново ме прие, макар и много сдържано. Само че междувременно си бях намерила много други „семейства" - вече имах нови приятели, нови познати. В началото се чувствах малко виновна, но после си казах, че в края на краищата проблемът си е техен, не мой...
Необходима ли е била смелост на тази жена? Сигурно. Но пътят й напред се е опирал на самоуважението - нещо изключително важно.
Този пример показва, че откриването на сковаващите ни навици изисква продължителна работа, но че усилията ни биват богати възнаграждавали на всеки етап от пътя. Въпросът е да се погледнем по нов начин и да проявим нов вид внимание към себе си. Не по-малко важно е да съумеем все по-малко да изтласкваме емоциите, чувствата, спонтанността си.
За кого се отнася това?
За всички без изключение. За всички, които като този мъж биха могли да заявят:
- Поради комплексите си и породените от тях патологични навици бях изгубил желание за живот. Бях притеснен, скован, уплашен и заедно с това агресивен, загубих способността да се наслаждавам на работата си, която иначе обичах, не можех да се радвам на семейството си...
Отнася се и за тези, които:
а) могат да проникнат през обвивката си, да хвърлят поглед върху себе си и върху живота си като цяло. Защото страхът не е в дъното на душите ни, както обикновено си мислим, той е изградена от обстоятелствата повърхностна структура;
б) не са убедени в нещата „веднъж завинаги", не вярват, че те са „такива, каквито са", не са в плен на окончателни мнения;
в) не смятат, че „за всичко са виновни другите";
г) могат да бъдат убедени, че организмът ни е много по-интелигентен от нас и отлично знае какво върши, било
като ни „вкарва в затвора", за да ни съхрани, било като ни освобождава;
д) са в състояние да се разглеждат не като непристъпни за врага „бункери" (виж главата „Цивилизацията на убийството");
е) смятат задължителната надпревара, както и прекалената работа, за сериозно заболяване;
ж) си дават сметка, че възприемат другия през мрежа от проекции и че чрез тях продължават и повтарят ситуации от детството и юношеството си; но че и другите ги наблюдават през собствените си проекции и никога не ги виждат такива, каквито са. Защото при проекцията винаги виждаме някой друг на мястото на Другия (това е много важно - ще го анализираме по-обстойно в главата за психоанализата).
Всичко това ни напомня за един от принципите на дзен-будизма: По цял ден стоим с лице към себе си и въпреки това никога не сме се срещали...
Да превъзмогнем дуализма
Освобождаването изисква от нас непрекъснато внимание към всичко, внимание, чиято сила ще зависи било от дълбочината на комплекса, било от могъществото на навиците, заличили повечето от видовете поведение, на които сме способни.
То изисква и онова превъзмогване на дуализма, за което говоря в „Изумителните пътища на новата психология". Дуалистичните идеи са оказали прекалено влияние върху цивилизацията ни: това е добро, това - лошо, това е вярно, това - грешно, това е бяло, това - черно, и т. н.
Желанието да си винаги прав често е дуалистичен белег за отслабнала или скована психика; то прикрива страха, че може да не си прав, че ще „се изложиш" пред себе си или пред другите. Дуализмът ръководи повечето пси-
хики и е в основата на толкова разпространеното „праволинейно", а всъщност почти роботизирано поведение. Така могат да се обяснят граничещите с глупост постъпки на сравнително интелигентни хора, поставили наочници на психиката си и автоматично разделящи останалите на два лагера: добри и лоши, правилно и неправилно мислещи и т. н. Казано накратко, изправени сме пред затворените системи, за които ще стане дума по-на-татък.
Веднъж един мъж ми писа:
- В началото трудно понесох разкритието за многобройните затвори, които сам си бях изградил. Истински се ужасих. Да нося толкова белезници от толкова отдавна! И как да се освободя от тях, без да разбия собствения си живот и живота на близките си! Да, истината ме заслепи внезапно, като светкавица. Това продължи няколко секунди, след което си дадох сметка, че съм се променил. Бях готов за ново съществуване и нов начин на живот.
Ето това може да се случи. Самото осъзнаване на факта, че си умъртвил толкова части от себе си, е в състояние да предизвика мощно вътрешно поемане на въздух с много надежда за бъдещето и болка за миналото. Впрочем същият мъж заявява:
-Беше като внезапен и неудържим световъртеж. Значи това е бил моят живот? И животът на милиарди други хора? Огромна маса от смътни страхове, измислени задължения, безкритично приемани вярвания, натрапени отвън схващания, за които дори не ми е хрумнало да проверя дали отговарят на моята истина?
Между два свята
Лесно разбираме здравословния шок, предизвикван от подобни внезапни усещания. Чрез тях интуитивно обхващаме всичко онова, което е задушавало Аза ни, макар и да не можем в един-единствен миг да го анализираме подробно.
Но да се върнем на нашия пример. От момента на просветлението нататък мъжът се почувствал „между два свята":
-Не беше лесно. От една страна, бях обсебен от мисълта, че съм съществувал, без да съм живял; от друга, чувствах, че навлизам в света на свобода, която дотогава не познавах. Трудно ми е да обясня. Това е усещане на целия организъм - и на тялото, и на психиката. Намирах се на най-важната межда в живота си.
И ето го пак споменатото препятствие, на което ще се натъкваме отново и отново, сякаш е част от „играта":
- Все така внезапно получих и една плесница. „Другите!" Усещането за тяхното съществуване се стовари върху ми като канара. Почувствах се самотен... защото се бях променил, бях станал друг... После се замислих: не мога да се освободя, ако близките ми не ме последват. За щастие жена ми и дъщеря ми извършиха своята част от работата...
Какво станало после с този мъж? След връхлетялото го чувство на освобождение той едно по едно анализирал всички менгемета, които стягали психиката му. Търпеливо направил пълна равносметка - вгледал се в
своята работа и в отношението си към нея, в поведението си към колегите, към приятелите, в начина, по който прекарвал вечерите си, и т. н.
А после се появили и много по-важни неща. Постепенно осъзнал най-дълбоко скритите си окови - множеството наложени му отвън морални ценности, към които безкритично се бил придържал.
- Верността към жена ми? Градеше се върху лъжливи основи. Бях й верен по много причини, като първата бе страхът от чуждото мнение и потребността ми от почтеност (в очите на обществото, разбира се, тъй като всъщност ми беше безразлично). Бях пленник на някакъв псев-доморал, основан на страха: страх да напусна някого (което не бе нищо друго освен проекция на страха ми от самотата), страх да не причиня някому зло (по-късно открих сянката на майка ми зад този страх), страх да не ме презрат и какво ли не още. Така или иначе, тези криворазбрани ценности бяха обуславяли повечето от постъпките ми през целия ми живот! Кажете ми тогава къде под тази камара боклуци трябваше да търся верността си? Размислих и успях да отделя чувствата си към жена ми от натрупаните морални и социални нелепици. Така любовта ми към нея се появи като нова и неоспорима истина. Дълго й разказвах за капаните, от които исках да се освободя...
А приятелите? Този човек несъзнателно бе прилагал почти абсолютния човешки закон за „търсенето на прилики". (Излишно е да напомняме, че всяка любов или приятелство се основават на приликата на обекта им със самите нас или с нашата Сянка.) След като променил вътрешната си гледна точка и възприел ново поведение,
някои от познатите и приятелите му се отдръпнали. Играта на прилики не можела да продължава повече. Но той завързал нови приятелства, запознал се с нови хора, активно подпомаган от жена си.
Целият му живот се променил. Появили се нови четива, нови стремежи, основани на нови интереси; и най-главното - появили се нови афективни явления.
- Най-учудващото бе, че много хора - дори колегите ми - започнаха да търсят компанията ми! Говореха ми за себе си, за трудностите си, за децата си. При това без и дума да съм споменал за изживяната от мен промяна. Струва ми се, че в учреждението, където работех, можех да открия „център по човешки отношения"!
Напълно в реда на нещата. Всяка значителна вътрешна промяна предизвиква появата на нещо като „аура", която околните смътно долавят, придава ново качество на вътрешния живот, по-верен поглед върху нещата, способност да изслушваш и да разбираш...
Историята на този човек е историята на едно излизане от затвора, на проникване в друг свят и най-вече на постигане на онази вътрешна свобода, без която не си струва да живеем.
Ефектът на освобождаването върху партньора
Ето какво сподели с мен една 39-годишна жена:
- Кратката терапия, на която се подложих, и участието ми в любителски театрални трупи ми показаха, че мога да съществувам по-съвсем различен и далеч по-истински начин. Станах много по-ведра и общителна. Започнах да разсъжда-
вам другояче. Мненията ми вече не бяха дуалис-тични, понякога направо не можех да си съставя мнение. Излишно е да ви казвам, че това объркваше другите, които познаваха склонността ми да правя категорични и окончателни изводи. Вече не бях дребната буржоазка, затворена в пашкула на сигурността, която постепенно ме убиваше. Но се появи проблем със съпруга ми. Аз бях неговият затвор, той - моят. Той имаше нужда от покорна, уплашена и безлична жена. Това му позволяваше да ме закриля и по този начин да вярва, че контролира живота, от който всъщност се страхуваше. Изглежда парадоксално, но тъкмо аз, беззащитната, бях спасителната му лодка. И изведнъж лодката напусна кораба. „Равновесието" в брака ни се оказа нарушено и съпругът ми започна да се затваря в себе си...
Това показва, че в допълващите се семейни двойки поведението на единия прекрасно „урежда" другия; в човешките отношения никога нищо не е еднопосочно. Смайващо е например да се видят семейните двойки, които участват в някои наистина глупави телевизионни игри -фактът, че се допълват, просто бие на очи; при това допълването непременно е в духа на дуализма: твърдост -мекота; сила (външна) - слабост (външна); грубост -нежност; непринуденост - скованост и т. н.
Така напълно несъзнателно се постига мнимо „равновесие" още с формирането на двойката. И крехката семейна лодка се понася по вълните, докато единият от „допълващите се" партньори не премине в „противниковия лагер" на възвърнатата идентичност.
Обикновено когато единият започне да се освобождава, реакциите у другия са следните: страх от възможната афективна самота, агресивност, подигравки и сарказми, мазохизъм или садизъм, повече или по-малко изтласка-
ни враждебност или омраза. Освен ако и той не е започнал да се „връща към себе си".
Да обобщим казаното дотук:
-допълваща се двойка: идентичността и на двамата партньори е осакатена; всеки служи за „алиби" на другия;
- освобождаване на единия от партньорите: нарушаване на мнимото равновесие;
- освобождаване и на двамата партньори: всеки от двамата възвръща идентичността си; появяват се две нови личности, които не са се срещали преди...
Затворът на здравето
Изглежда парадоксално? Да видим:
50-годишна жена: скованост, тревожност, никаква радост от живота; много добро физическо състояние; спортен тип, дава вид на неуморима. От 35-годишна е на диетично хранене. Кухнята й, естествено, отговаря на личността й - „строга", без нищо излишно, без никаква фантазия. Губи много време в обикаляне на магазините за диетични храни. Отишла е на лекар заради „страховата си невроза".
-...Да, в добро здраве съм, но изпитвам паничес-ки ужас от болести. Не мога да доближа болен човек. Гледам да се заобикалям само с напълно „здрави" хора.
- Какво изпитвате, като видите инвалид?
- Ужас, дълбок, органически страх. Боя се и от старостта, от смъртта.
- Мъжът ми често казва, че не би могъл да понесе слаба или болна жена. Ай аз не мога да си представя мъжа ми да е болен или инвалид.
- Защо мъжът ви...?
- Не би ме понасял, ако се разболея? Предполагам, че се страхува от живота...
- Възможно е.
- Впрочем той иска от мен да се държа като момче при всички обстоятелства.
И наистина, достатъчно е да погледнем тази жена, за да видим до каква степен се е вирилизирала. Чиста проба „мъжкарана".
- От това най-много се страхувам. Ако се разболея, мъжът ми ще се отдръпне от мен...
Очевидно е, че и жената, и мъжът са в еднаква степен затворници. И двамата запълват живота си, като заключват вратите, през които биха могли да излязат на въздух.
Какво ще стане, ако тази жена успее да преодолее страховете си?
Ако стори това, тя ще се освободи от почти диктатор-ската опека на съпруга си. И фалшивото равновесие на семейната двойка ще се наруши отново.
Не знам какво се е случило с нея след нашия разговор. Най-доброто, което можем да й пожелаем, е да опита прелестите на нормалното и вкусно ястие, без да й се струва, че настъпва краят на света.
А после?... После дано да живее по-добре...
Достарыңызбен бөлісу: |