Писма до сина ми чочо


ЕДИН БОКСОВ МАЧ В КРАЯ НА МИНАЛИЯ ВЕК



бет3/5
Дата21.07.2016
өлшемі4.7 Mb.
1   2   3   4   5

ЕДИН БОКСОВ МАЧ В КРАЯ НА МИНАЛИЯ ВЕК
Когато между купа със списания попаднах на ноемврийския брой на „Егоист" отпреди близо петнадесет години и препрочетох текста и пространното интервю на Ивайло Нойзи Цветков с теб, за сетен път се убедих колко странни шеги си прави времето и как, когато успеем да надникнем отново в изминалите години, можем да преосмислим събитията и хората, които сме срещали тогава, в този брой на корицата си ти - видимо гримиран с аркада над едното око, като след боксов мач. Под твоето лице стои надпис „Победител", подсказващ темата на броя.

Тогавашният ти партньор в боксовата ти среща, която редакцията на списанието организира като филмова постановка, днес е големият наш боксьор Кубрат Пулев, който очаква скоро да срещне в решителна битка за световната титла в тежка категория непобедимия все още Владимир Кличко.



През тази 1999 година, когато излиза броят на списанието, Кубрат Пулев е на 18 години, а ти на 35.
Седим, Чочо и аз на маса до прозореца във Виенската' на хотел „България“. Зяпате минувачите пред панорамното стъкло. Те ни отвръщат. Всевъзможни възрастови групи сякаш излъчват представители, които да лепят нос на стъклото и да махат в Чочова посока. Той обаче е навел глава, скрил очи под двете пречупени крила на черната си въздълга коса...

Чочо не изглежда много като себе си. От онзи див македонец, когото описвах с пионерски плам, в момента като че ли няма нищо. Ако сте следели вечно сангвиничните ту маниери в киното, телевизията и театъра и ако сте чели оптимистичните му мнения тук-таме, срещу мен май не е вашият човек. В избеляла черна тишъртка и маслиненозелени комбат панталони, със сенки под очите и отслабнало чернооко лице, той сякаш е свалил поне 10 от 35-те си години, но погледът му всъщност се колебае около 45-те. Въпреки напрежението от скандалните любовни разкрития той все пак прави от време на време дяволитата си физиономия и се чува смехът му - нисък, гърлен, бърз, сякаш самият той е изненадан, че е избухнал в него. Смехът ту всъщност, струва ми се, е в резултат от успешната формула, която инстинктивно съм открил, за да го разведря - обяснявам концепцията как животът нанася крошета, ъперкъти и леви прави на Чочо, но той, посинен от аркади и с цепната устна, все успява да се изправи. И като добрия в американските филми да се надигне с утроени сили и да му спука канчето на шибания живот. Актьорът като такъв, ударите на обстоятелствата под пояса, атаките му връз личния ту живот... Мощна концепция, няма спор.

За ролята на „живота “ обаче ни трябва човек. Два дни по-рано в боксовата зала на ЦСКА се спираме на Юношеския, младежки и мъжки шампион до 81 кг - Кубрат Пулев (Кобрата). Кобрата има мек боксьорски нос, котешка стъпка и максимум 7-8 % мазнини по жилавото си тяло. Представя ни го легендарният старши треньор и бивш боксьор в армейския клуб Костадин Петков (Железото), който е открит, сърдечен и уверява Чочо, че Кобрата ще внимава да не ту смени физиономията.

В залата е студено и няма пари. Единствено в треньорската стаичка, обкичена с надписи като „велики гадове и курви ”, плакати от международни профибокс турнири и с неизбежните метални шкафчета, се разлива топлота. Дело не само на немощния калорифер, но и на живите истории, разказани от Железото. Попйорданов нахлузва просторни сини шорти и чифт ръкавици: разменят си шеговити реплики с Кобрата, който казва на новоизпечения боец да не се притеснява. Новоизпеченият боец, на свой ред с озъбена усмивка, го призовава да не си пуска шампионските удари. После, като Шон Пен в „Тя е толкова прекрасна“, или Даниъл Дей-Луис в „Боксьорът“, Чочо актьорът разконсервира енергията си. Отстъпва назад, сякаш да подмами съперника напред: опитва атаки, търси пролуки през гарда на Кобрата, който изглежда предпазлив (вероятно го пази) и зашеметяващо професионален. Чочо инкасира десен прав и косите му хвръкват назад, но сякаш македонската му кръвчица кипва, порастват му криле и той се хвърля напред. И играе, играе, играе - трудно е да намериш тънката линия, която ограничава Чочо Истинския от Чочо Актьора. Докато го гледам, ми хрумва, че прословутата му естественост и холеризъм (с който се разкрива пред самия себе си - с неустойчивото съзнание, че трябва да е НЯКОИ ДРУГ) може би означават, че Чочо Истинския и Чочо Актьора са едно и също... Както и да е, понасяйки удар след удар от Кобрата, у Чочовото изражение се усеща шокът на истинската емоция. Разбира се, в крайна сметка житейската логика е спазена. Кобрата отпуска ръце смеешком, с милата снизходителност на добрия занаятчия към дебютанта, но и с разширени очи на общуващия със знаменитост. Гон-н-нг.
,Дасиебемайкатадасиебе “ проснат на въжетата, успява да изстреля Задъхано Чочо. Треньорът Петков в шеговит проблясък вдига ръката му. Победител.
Разделяйки се пред Народния, над нас забръмчава хеликоптер. Чочо вдига глава. Ма каква простотия с Клинтън, а? - казва. Потегляме с паджерото ту, което той кара почти с ярост, сякаш му има зъб. Оставя ме някъде из блокирания център на път към среща, на която ще обсъжда предстоящото си участие В „Хайка да Вълци“- ТиВи филм по едноименната селска класика на Ивайло Петров...
Сега се сещам какво е направил за нашите мащаби този образ Попйорданов .Гладен и почти подбелил очи от ентусиазъм, Чочо се появи да пръв път пред 1987 с „Вчера“ на същия Иван Андонов, заснел и тиви сериала ,Дунав мост“. Там беше в кампанията на силно дебютно поколение актьори...
Последваха (не задължително е този ред) все симпатично по родному несръчни, но доста често горчиви филми като „Любовното лято на един льохман“, „Екзитус“, „Без драскотина“, "Аз, графинята“, „Адио Рио“, „Сезонът на канарчетата“, „Вампири, таласъми... “, „Граница“, римейкът на „Козият рог“, Все смели, тромави, оголени емоционално кинотворби, нелишени от проблясъци на зрялост, както и от детински сантимент. В повечето случаи обаче - с един натрапващ се Чочо. (Съзнателно пропускам Всякакви коментари Върху театралните му изяви, тъй като театърът е отделно нещо, със свои мъчителни опити за очищение и състояние на риба на сухо. Друга тема.)...

Не съм те виждал от доста Време и май ми изглеждаш депресиран ?

Ами ние, българите, какви поводи имаме да сме Весели? Виж каква нация сме - от всички сме взели най-просташкото, най-гадното, да се провираме по най-наведения начин (гледа преминаващия кортеж на Клинтън и възбудените минувачи). Ето, виж какво представляваме.

Много мрачно начало. Какво точно те наведе на тия мисли?

Всичко е едно колело. Всичко се повтаря и имам чувството, че ние пак сме в начална позиция, все сме на някакъв старт. Ние сме наведени, обречени сме да бъдем наведени. Казват, че една държава трябва да а осланя на младите хора - и кво. Нищо. Няма никаква приемственост - ето тук, където седим сега, са седели всички герои на „ Тютюн – Борис Морев, Ирина, царят е серял. А ние не знаем накъде с главата.

Чакай, не стана много общочовешко и се обърках, говориш, може би за това, че нямаме национална идентичност ли?

Да, тя не съществува. Спасението на една талка нация е да се държи за това, което има, а не да се кланя на поредния американец.

10 години след 1989: твоето поколение - тридесет-тридесет и пет годишните, ли е Изгубеното поколение?

Не знам. Не искам да се жалвам, да ставам някакъв мъченик, но истината е, че аз бях преебан - точно това е думата, не я подменяй.

В какъв смисъл?

Не, не, по-скоро бях измамен - а това е по-страшното дори. Нашето поколение, уповавайки се на тази промяна, се надяваше много, но не стана нищо. Някой би се обидил сигурно, би казал, ама той визира мен, не ме интересува, казвам, че няма хора с чисти помисли, и не виждам нищо обнадеждаващо, съдейки по морала на всички власти пред това време. Проблемът обаче си е в самите нас, ние не искаме да се променяме, най-вече като начин на мислене. Моралът ни е вехт, абсолютно изпразнен от съдържание. А според мен той се възпитава с изкуство, с някакви съкровени и съхранени вътре в теб неща. Някой ще ме обвини в романтизъм, ще каже, чакай бе, пич - но си е така. Това общество се нуждае от един огромен катарзис, от едно огромно пречистване, да да падне едно голямо бреме.

Добре, моят морал например е в ужасно състояние и има нужда малко да се позакърпи, но не се почувствах възпитан от един тиви сериал като „Дунав мост“. Впрочем ти защо изобщо се нави да участваш в този сериал? Не знаеше ли с какво се заемаш?

Прочитайки сценария, бях убеден, че филмът ще предизвика тази истерия, на която сме свидетели от известно време. Но актьорът е дотолкова себичен, егоцентричен, че с цената на всичко е готов да докаже себе си, просто да играе... Не, чакай да довърша. Искам да кажа, че както в един случай те води страстта към жената, така тук те води страстта към професията, защо не и страстта към едно несъобразяване с правилата на играта. От какво идва то? 10 години нацията е възпитавана в тотална пошлост, освободени са абсолютно всички низки страсти в обществото. ,Дунав мост " беше опит да се обърнеш кът това. Всяка такава простотия и пошлост отразява ежедневието на много българи.

Да, но не можеше ли това някак да стане интелигентно - да споменавам ли тук примерно Чарлз Буковски или Селин, които също са живели в говната, но интерпретират това така, че си казваш, егати, това е невероятно интелигентно. Което този филм определено не е.

Виж сега, все пак става въпрос за телевизионен сериал и ако имаш някакви претенции за честност, така трябва. Далеч съм от мисълта да ги сравнявам, но ще ти припомня какво стана с Копола и „Апокалипсис сега “ - този най-скъп за времето си филм е бил тотален търговски неуспех просто защото Америка не е искала да види истината 3а себе си и войната във Виетнам.“


  • Кой не завижда на компанията от „Пет жени в еднакви рокли “

  • Портрет за списание „Егоист“

  • Кадър от филта „Екзитус“

  • С Мариян Вълев във филма „Граница“на режисьора Илиян Симеонов



  • Рекламният плакат на "Клуб НЛО* - Чочо, Антон Радичев, Георги Мамалев, Мария Сапунджиева и Велко Кънев, 2000



КЛУБ НЛО
Днес е понеделник и се сетих, че от 16 часа започва „Ретро следобед" по БНТ. Бяха подготвили сборната програма „Клуб НЛО" за стотното предаване, което издадохме на видеокасета съвместно с телевизията някъде през лятото на 2000 г. Не мога да повярвам, че вече са минали 13 години оттогава.

Нямам намерение да противопоставям програмите на днешните телевизионни канали и на някои от тези на БНТ преди петнайсет и повече години, но в едно съм категорично убеден - че предаванията като „Улицата", „Клуб НЛО" и „Как ще ги стигнем..." ще останат образец на много по-качествен хумор не само като съдържание, но и като реализация и актьорско присъствие, в сравнение със сегашните формати, които изпълват програмите на нароилите се телевизионни канали. Отсъствието на телевизионна критика, на системно професионално наблюдение на програмната политика на отделните телевизии и тяхната обективна оценка доведоха до масово налагане на ниски критерии за качество и превърнаха преобладаващата част от телевизиите в източници на лош вкус.

Когато си припомням кои автори работеха за „Клуб НЛО", за сетен път се убеждавам, че „софтуерът" е първото условие за успешно налагане на един телевизионен продукт. Весел Цанков, Любомир Пеевски, Димитър Бежански, Виктор Самуилов, Недялко Йорданов, Живко Колев, Стефан Димитров - това са все имена на утвърдени автори в областта на сатирата, текстовете на песни и музиката, и когато се прибави и фактът, че режисурата се поверява на млада, вече утвърдена професионалистка като Боряна Пунчева, а след като замина в чужбина, и на режисьора Илиян Симеонов, са налице условия за едно качествено предаване.

Биографията на „Клуб НЛО" не беше лишена от доста конфликтни периоди и на няколко пъти беше под въпрос по-нататъшното съществуване на предаването. Разбира се, никой от участниците в „Клуб НЛО" не си е правил илюзии, че то ще съществува вечно.

Както веднъж при една поредна кризисна ситуация Велко Кънев каза „Те „Битълсите" в един момент се разпаднаха, та ние ли ще сме някакво изключение".

Ще се опитам накратко да разкажа историята на „Клуб НЛО". Началото, както стана общоприето да се определят годините от миналия век, е през далечната 1983 година, когато Велко Кънев и Георги Мамалев изпяват първите си песни - пародии. Тук искам да отворя една скоба - двамата са изключително музикални, без да имат някаква професионална подготовка, изключвайки пеенето по време на следването във ВИТИЗ. Две години по-късно към този вече популярен дует се присъединява и Павел Поппандов - добре познат на публиката от многобройните изиграни вече герои в българското игрално кино. През 1986 година по време на представянето на триото пред варненска публика конферансието, тогава Йоско Сърчаджиев, импровизира и обявява тяхното участие като неидентифицирани летящи обекти - НЛО. Всъщност предаването „Клуб НЛО" за първи път се появява на бял свят почти десет години по късно - на 24 май 1995 година, след като Добромир Гущеров и Георги Мамалев основават продуцентска фирма, наречена „Шоумен". От този момент дотогавашната, преди всичко естрадна дейност на НЛО, се разширява в няколко продуцентски направления и на първо

място, в създаването и утвърждаването на телевизионен формат. В „Клуба", освен тримата пионери, се включваш ти, Антон Радиев, Мария Сапунджиева и на по-късен етап още млади актьори, днес вече популярни и от киното, телевизията и театъра, като Мария Статулова, Катето Евро, Тео Елмазов, Димитър Рачков.

Защо реших да се върна към историята на това, смея да твърдя, легендарно вече телевизионно предаване. Винаги съм се учудвал колко бързо ние българите забравяме за хора и събития, свързани с един или друг успех, извоювани с много труд и талант популярност и признание, за да подменим истинските стойности със съмнителни модни сурогати. Спомням си, че когато се отбелязваше 45-годишнината на БНТ, едно социологическо проучване посочи предаването „Клуб НЛО" на първо място сред шоупрограмите и беше на четвърто място след „Всяка неделя", „Панорама" и „По света и у нас". Спомням си концертите в препълнената Зала 1 на НДК, пътуванията ви в САЩ и десанта ви в Сараево по време на пребиваването на нашия военен контингент в Косово.

Сега, когато за пореден път излъчват част от продукцията на „Шоумен", и като следя отзивите на зрителите в социалните мрежи, се убедих, че преобладаващата част от предаванията на „Клуб НЛО", които са не по-малко от 150, нито са загубили актуалност, нито е намаляло въздействието на убедителното актьорско присъствие в скечовете и клиповете. И това е така, защото предаването наложи колоритни герои със своя биография и публиката ги прие като част от нашата действителност на така наречения преход. „Тримата от кухнята", бат' Сали и Седефчо, Старшинката и Каракочев, професор Гушев и асистентката му, Любов френска, Кмета на Жълтурково, бабата и дядото и още десетки герои, които публиката прие, в продължение на близо десет години бяха неотменима част от програмата на БНТ.

Дълго търсих да намеря из твоя архив специалния брой на изданието на БТА „Паралели", посветено на юбилейното стотно излъчване на „Клуб НЛО", и накрая го открих в един куфар в твоето мазе. Ще ти призная - бях забравил, че всъщност в това издание - на цели 40 страници голям формат, присъстват всички, които бяха част от биографията на предаването, и там открих едно, струва ми се, най-точно определение за „Клуб НЛО": „Клуб НЛО“ успя да запази един принцип - всичко, което прави, да е с усмивка и надежда. Да компенсира озлоблението в обществото, да покаже, че има много грешки, много лъжи и измами и въпреки това има надежда.

Неотдавна журналистката Стела Стоянова написа във вестник „Стандарт":
Всеки път когато пуснем хумористично предаване от миналото, нямаме сили да се засмеем, защото виждаме Велко, Чочо, Адама - хора, които вече не се между живите Хора, които са белязали живота ни, които са формирали света ни и благодарение на които детството и младостта са придобивали плътност и цвят. Които са били част от шегите ни, на поколението, расло с „Оркестър без име“, за което широкият свят приемаше невинния облик на „Кока-кола“ и бонбонки „Тик-так“. Което попълваше лексикони и не обитаваше фейсбук.
Сега чакам всеки понеделник предаването „Ретро следобед", за да видя отново твоя „хирург" със стъписаните роднини на пациента, който ти ще оперираш - очевидно по клинична пътека, битката за „Южен поток" и надеждата, че бат' Сали ще изпрати Седефчо като представител на България при нашия ром Вяхирев, или поредната мисия на Каракочев с нашия контингент по горещите точки на планетата. А може би да чуя за пореден път песента ви:
ПЕТЪК, ПЕТЪК ТРИНАЙСТИ Е

ДЕН НА БЕДИТЕ ...




  • Спиро Македонски - фотоси от телевизионния вариант на „Хъшове“ на режисьора Александър Морфов



  • Групова снимка на „отбора" на хъшовете след успеха на постановката „Загубена Станка "

  • Македонски

  • С Пламен Пеев в сцена от „Хъшове“

БОЖЕ, КОЛКО Е ХУБАВО ДА СИ БЪЛГАРИН“


Сигурно подобен патетичен изблик за много сънародници би звучал не само фалшиво, но нещо повече, биха го възприели по-скоро като откровена ирония. Но факт е, че такова заглавие се появи в един столичен вестник няколко дни след премиерата на „Хъшове" в Народния театър.

Доколкото си спомням, някъде в началото на 2004 година ти спомена при идването си у нас, че Сашо Морфов ще постави по случай предстоящото честване на стогодишнината на Народния театър нова постановка по Базовите „Немили-недраги". Както винаги пред премиера, или в начало на репетиции на нова пиеса, беше превъзбуден и бързаше да споделиш очакванията си от предстоящото разпределение на ролите за постановката на Сашо. Започна да ровиш в библиотеката и без да знам какво търсиш, предположих, че искаш да намериш нещо от Вазов или свързано с възрожденската епоха. Тогава ти препоръчах да прегледаш отново Захари Стоянов. Отнякъде в шкафа с грамофонните плочи изрових едно издание на „Балкантон" със записи от "Златния фонд", в което беше и монологът на Странджата с гласа на Константин Кисимов. Едва ли имаше смисъл да се припомня една постановка отпреди повече от половин век, но ти я взе и каза, че ще я дадеш на Сашо, ако не за друго, за кадем.

По-късно, може би непосредствено преди да започнат репетициите, отново разговаряхме за вазовите герои и за свидетелствата от онова време на Захари Стоянов в неговите „Записки по българските въстания" и „Четите в България". Тогава доста разпалено ме убеждаваше, че трябва да се освободим от определени митове и заблуди по отношение на нашите герои от предосвобожденската епоха и след нея. Явно Сашо Морфов подготвяше екипа, е който щеше да работи, по съвсем нов прочит на вазовия текст и неговите герои.

Оттук нататък не знам как са се развивали нещата около подготовката и репетициите на постановката до премиерата на 22 октомври 2004 година и затова бях изненадан, когато открих едно твое интервю от януари 2005 година, в което казваш следното:


Сашо (Александър Морфов) не беше те разпределил в „Хъшове". Връщаме се през пролетта от Албания заедно с него, Рени и дъщеря им Неда. А3 бързах да се прибера при жена ти, докато другите бяха останали да гледат остров Корфу. И на един огромем баир край Игуменица, когато спряхме да погледаме, го попитах защо не иска да те вземе в този спектакъл. Той каза:

Защото си нестабилен. “„Прав си - отвърнах - Но мислиш ли, че ако аз не вляза, представлението няма да загуби?“ Отговорът беше: "Абе, може и да е така, но ти си нестабилен.“ Продължих темата с въпроса, кой е стабилен на днешно врете, той замълча, нищо не каза. Прибрахте се в София. Няма и три месеца, започнаха репетиции и той ме вкара експериментално в пиесата. При него нищо не е сигурно до последния момент, дори и разпределението на ролите. После... загубихме един наш приятел, Ники Костадинов. Беше стрес за всички ни. Обърка ни. А Сашо тогава ми даде ролята на Македонски. До последния момент нито той ми е вярвал, нито аз си вярвах. Но - ела, ще ти покажа нещо. (Чочо ме води до камината в жилището си, край която е организиран личният му параклис. Там, наред с иконите, висят и старите фотографии на предците му - дядо му Петър Попйорданов и Миле Попйорданов.) Ей Заради тези двамата аз направих тази роля. Това е, което мен ме мотивира и ме спаси. Има моменти, в които човек се чувства без да иска не осенен, а предизвикан от това, че духовете на тези хора са в теб - в биографията, фамилията, историята ти. Те ме задължават мен да направя нещо, каквото и да ми коства, каквото и да се случи. Това за мен е мисия, съдба да го направя.



И то наистина стана.

Друг път не съм имал подобно усещане и мотивация, или поне не чак до такава степен. Аз мисля, че бях, от една страна, ужасно принизен, това беше период, част от живота ми, в който трябваше да се съхраня или да се откажа от самия себе си. От друга страна, се почувствах окрилен, и то заради тия двама души успях да се справя с ролята и с героя.

Аз наистина бях нестабилен, не бях във форма през този период, когато говорих със Сашо. Но ми помогна това, че възприех ролята на Македонски като морално задължение. То обаче едва ли би било достатъчно, ако Сашо не ми беше повярвал. Двамата с Радостина бяха през цялото време до мен. Сашо ме подбра още от ,Декамерон “, той е удивителен психолог, чувствителен човек, много точен мъж и ме познава изключително добре.

Македонски, както е трагична роля, това той го видя и направи спектакъла едва ли не за мен. Македонски е единственият оцелял от бандата хъшове.
Сега си давам сметка какъв риск е поел Сашо Морфов, поверявайки ти да бъдеш един от ключовите персонажи в постановката.
След като излезе изданието „Летопис", посветено на периода 1904- 2004 година на Народния театър, разбрах, че през тези сто години „Хъшове" е поставяна пет пъти - от четирима различни режисьори, между които Кръстю Мирски я е поставял на два пъти, а ролята на Македонски е била поверена на едни от най-популярните актьори за съответните периоди, като Иван Попов и Стефан Гецов.

Когато разбрах, че се готвят за генерална репетиция на постановката, поисках разрешение от проф. Васил Стефанов, който беше тогава директор на Народния театър, да присъствам на репетицията. В самия ден се обадих и на Морфов, за да поискам и неговото разрешение. Така се озовах в залата на Народния театър, където присъстваха десетина души, и предпочетох да седна на крайните редове далече от режисьорския пулт, за да не смущавам никого от присъстващите хора от театъра. Знам, че за всички, които седмици наред са работили върху една театрална постановка, дните преди премиерата са изпълнени с много напрежение.

Не само защото винаги се появява чувството, че времето не им е стигнало, че има още много недоизкусурени неща, но това, което е най-изнервящо, е дългото въртене на епизод по епизод, картина по картина... Всички от екипа, от режисьора и актьорите до осветителите и сценичните работници, губят представа всъщност успели ли са - след толкова усилия - да създадат успешен спектакъл. Генералната репетиция мина с доста прекъсвания, Сашо беше видимо изнервен от актьорски грешки и сценични гафове и всъщност, доколкото си спомням, не стигнаха до финалната картина с фургона. На излизане от залата се обадих на проф. Стефанов, за да благодаря за предоставената ми възможност да присъствам на репетицията, и докато вървяхме към фоайето на партера, професорът сподели с мене, че е доста разколебан в оценката за постановката и се опасява дали ще бъде приета еднозначно от публиката. Трябва да призная, че и аз бях смутен и трудно ми беше да дам каквато и да е оценка. На прибиране към вкъщи си припомних годините, през които работех в Киноцентъра, и при колко художествени съвети след първа прожекция на нов български филм не можехме да дадем категорична оценка за филма. Някои режисьори след художествените съвети събираха случайна публика, следяха реакцията ѝ по време на прожекцията и така се ориентираха за ритъма и общото възприемане на филмовия разказ. Не знам кой е дал идеята, но организираната предпремиера на „Хъшове" с публика от ученици от столицата показа неочакваната реакция на тези млади хора по време и след спектакъла - и това се оказа първият категоричен сигнал, че постановката на Александър Морфов ще се превърне в театрално събитие.

Гледам сега снимката ви, поместена в „Нощен труд" от 22 октомври 2004 г. (Сашо в средата и вие скупчени и прегърнати около него, а на земята Бальо Танев с патерица), а под снимката чета следния текст:


Каквито и критики да се изпишат да спектакъла, ще бледнеят в сравнение с факта, че превзетият от ученици на възраст от 12 до 16 години втори балкон 150 минути не шукна - освен точно на местата, на които трябваше. Страхотно беше, даже от време на време ме дострашаваше - коментира едно 12-годишнно момиче, след като децата на крака изпратиха актьорите.

В повече от стогодишната си история Народният театър налага „Хъшове" като знак - национален код, защото и през 1904-та при откриването си, и през 1954 година на своята петдесетгодишнина, и през 2004-та за стогодишнината на сцената са Базовите герои - немили-недраги, но все така предани на своята БЪЛГАРИЯ.

„Хъшове" на Александър Морфов и неговият актьорски тим безапелационно завладя театралната сцена и вече десет години кара нас, българите, да усетим смисъла на мъките и страданията в близката ни история с чувството за принадлежност към нещо, което ни обединява.
Неслучайно за първи път от сякаш един Век насам голямата зала на националния ни театър се оглася от възторжени викове "Да живее България" при това, без да прилича на митинг, (в. „Сега")
Сигурно не само аз съм си задавал въпроса, защо тази постановка получи така еднозначно спонтанното одобрение от публиката и критиката. Как е постигнат този рядко срещан завладяващ емоционален взрив?

Ти ми казваше как от първото представление, преди да излезете на сцената, всички хъшове се събирате зад кулисите... прегръщате се, както правят спортистите, преди да започне мачът, и произнасяте хорово вашата си „клетва". Така минаваше представление след представление, година след година, играхте в Русия, в Румъния, Македония и навсякъде се оценяваше огромният, неподражаем артистичен и емоционален заряд в този спектакъл.

През август 2007 г. започнаха снимките на телевизионната версия на „Хъшове". И до днес смятам, че БНТ не успя да ситуира подходящо сериала както програмно, така и в предварителното му популяризиране сред аудиторията. Но съм сигурен, че още дълго време ще се върти на телевизионния екран, защото и в телевизионната версия на „Хъшове" Морфов и неговият актьорски екип в голяма степен пренасят именно онази артистичност и енергия, с която превзеха театралната сцена.

Сега прелиствам юбилейната програма на „Хъшове", издадена по случай двестотното представление в Народния театър. Тя е посветена на теб, защото ти ще отсъстващ в това представление, което също е посветено на теб. Трудно ми беше да реша дали да гледам отново „Хъшове" вечерта на 24 май, след като вече ни напусна, но обстоятелството, че ти принадлежеше на този отбор през тези години, ме задължаваше да преглътна болката и да засвидетелствам уважението към всички тях. Затова заедно с Даниела бяхме в залата и присъствахме на нестихващите овации след финала на представлението, свидетелство за любовта и преклонението към теб и твоите колеги на сцената. От екрана, в дъното на твоята любима сцена, ти дръпна завесата с усмивка и изчезна, а хъшовете те изпратиха с вашата песен.


Всеки от нас има своя звездам

що го води, дорде е жив.

Кога свети ярко - човек има живот,

кога гасне - судбина.
Късно е, навън вали и някак много бързо октомври ни напомня, че идва краят на меката софийска есен. Реших, че е време за привърша това писмо, и отново прехвърляйки юбилейната програма от 24 май, погледът ми попадна на думите на Сашо Морфов:


Достарыңызбен бөлісу:
1   2   3   4   5




©dereksiz.org 2020
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет