Пурпурна есен – I част

"Дишай… Дишай… Дишай, Таю… Дишай…"

Гласът тихо пъплеше по ъглите на съня, галеше набъбналите гънки по умореното й съзнание, бодеше с настойчивостта си. Дишай. Ако не беше гласът…

"Това е моят глас". Мисълта я прониза с яркостта си и Таю отвори очи под напора й. Каменен под. Все същата гледка, за кой ли вече ден. Настрани – опразнената паница от рядката чорба, която й даваха. Горе – малкото, свито прозорче, което свидливо пропускаше сивата сутрешна светлина.

Зад нея беше металната врата и решетката. Момичето виждаше ручейчетата засъхнала кръв по вратата, останали от собственото й отчаяно блъскане и изранените ръце. Не си спомняше кога бе правила това. Не си спомняше защо е тук, нито кой я е довел. Помнеше само студения под, върху който лежеше, свита на кълбо, тихо хлипаща и останала без дъх.

Навън се дочу тътрузене на крака, груби гласове, сетне вратата се отвори със скърцане и войнствен устрем. Помнеше и лицето на мъжа, който влезе. Наричаха го Полар, или може би Йозеф. Не можеше да разбере, а не се й опитваше. Шепотите бавно заглъхнаха в ума й, светлината на едничката мисъл, която пазеше, омекна и се потули. Таю стегна тялото си и с усилие на волята се изправи, гледайки мъжа в очите. Той изглеждаше невъзмутим. Отвори уста – същите думи:

– Ще ми кажеш ли какво се случи, дете?

Въздъхна. Защо не можеха да разберат? Мъжът започна да нарежда с монотонен сух глас:

– Ще ти разкажа аз. Преди три дни Щитът Кайло се събужда с лошо предчувствие в малка колиба на два часа от цитаделата на Умбра, по пътя към северния бряг. Жрица Нестени я няма в колибата. Изглежда я няма и никъде наблизо. Щитът започва да губи самообладание и трескаво обикаля часове наред околността. Накрая намира теб, приклекнала до тялото на жрицата...

Думите се сипеха безчувствено върху премалялото момиче. Спомените се размърдаха из главата й. "Студено ми е", помисли си Таю уплашено. Зароиха се картини – прелитаха из студа. Огнената жена се наведе към лицето й, пое ръката й в своите ръце и зашепна успокоителни думи. От дни не бе виждала човешко същество. Топлината се разля по тялото й, светът пламна в алените багри на Огъня. Таю се сви в ръцете на жрицата и се притисна благодарно към нея. "Колко съм гладна… колко съм гладна…" – самотната мисъл разкъса краищата на краткия й покой и Таю усети как съзнанието й се изплъзва, потъва във вековния студ. Погледна умолително лицето на жената… "Аз.. искам.."

– Краката са изцяло разкъсани – нотка на страхопочитание изведнъж изпълни гласа на мъжа, сякаш внезапно осъзнал, че някой би могъл да причини това на истинска жрица на Огъня, и запъването му накара Таю да обърне плувналите си в сълзи очи към него. – По тялото има белези от животински зъби. От нокти. По твоите ръце има кръв.

Вятърът бе навсякъде около нея, шумящ, хриптящ, виещ. Сякаш в него тя можеше да избяга от Огъня, който бе изпълнил целия свят. Тялото й се изви гъвкаво, скочи… Картините се заредиха пред безчувствени очи, обонянието й се взриви в пиршество на безкрай от миризми. Мигът се разтегли във вечността на изпънатите й мускули, собственият й рев се смеси с този, който бушуваше в ума й. Докосването Му изгаряше всичко в нея, всяка мисъл. Освен "скачай". Освен "бий се". "Яж". "Скачай". "Бий се". "Яж". Смаяният поглед на огнената жена, вдигнатите за защита ръце, твърде късно… Светът се завъртя в миазмата на хаоса и Таю можа само да затвори очи…

После мъжко докосване разтърси грубо рамото й.

– Силоска ли си, дете? – гласът на разпитвача бе станал изведнъж много по–настоятелен.

– Силоска… – промълви тихо Таю. Тялото й трепереше неконтролируемо.

– Омръзна ми от твоите игрички! – Ярост. А беше толкова спокоен. – Призовала ли си звяра, който е убил жрицата? Или си го насъскала? Ти ли си я убила? Намерила ли си я само? Говори!! – гласът вече се задъхваше от яд. – Нестени бе жрица на Огъня! Нищо не би могло да я убие просто така. Дори да си призовала звяр… Искам да ми кажеш какво по дяволите се е случило в онази нощ!

– Аз... – изхлипа задавено момичето, присвивайки се под напора на мъжа. – Аз… аз не зная какво е силоска! Не зная какво е жрица! Оставете ме на мира! – вече нищо нямаше значение. Гласът й се пречупи във виковете и тя покри лицето си в шепи. – Аз нищо не знам… нищо не знам… бях гладна… бях гладна, гладна, гладна… гладна…

Полар Йозеф отвратено се надигна от мръсния под. Погледа още миг свилото се в краката му момиче, след което се обърна да си върви. На вратата се спря.

– Утре ще бъдеш изгорена. За убийството на жрица на Умбра. Три дни не си казала нищо, което да те оневини. Щитът ще изпълни присъдата ти. Както е редно. Нека Майката се смили над недостойната ти душа.

Направи ритуален жест с ръка, после излезе. На пода Таю бавно губеше съзнание, приплъзваше се между изкривени спомени, които Хаосът блъскаше като чук в обърканата й душа. Гладът се събуди отново, после утихна и момичето потъна в своя сън без сънища.

На сутринта я отведоха. Не губиха много време, а тя не се съпротивляваше. Очите й бяха затворени. Кичури от сплъстената й руса коса слабо се вееха на сутрешния вятър, докато стражите я влачеха напред. Тя сякаш усещаше студените им погледи върху кожата си, влажна и възпалена от килийния студ. Щеше да умре. Мисълта глухо тътнеше из умореното й съзнание. Толкова много и неразбираеми неща се бяха случили, откакто тя… ето, дори не помнеше какво всъщност изобщо имаше преди това. Какво се бе случило тогава. Какво се беше случило с огнената жена? Нещо я гъделичкаше отвътре, някаква важна мисъл, която бе пропаднала дълбоко, забравена, много важна мисъл, и светла, горяща. Но я нямаше вече. Може би така беше най–добре. Нека всичко най–после свърши. Този живот, от който Таю не разбираше нищо, тези хора – непознати, чужди, неистински същества…

Кайло стоеше прав на площада пред Цитаделата, изпъната струна, готова да се скъса всеки миг. Черните му очи изгледаха студено момичето. Нито една емоция дори за миг не разкриви грубите му черти.

Запратиха я към огромния кол, забит между съчките. Подхлъзна се, вкопчи се в ръката на Щита. Усети как мускулите му се стягат за миг, после той я изтика обратно към кладата. Приковаха ръцете й в метални пранги. Таю вдигна поглед и сините й очи срещнаха тъмните езера на мъжкото лице. Нищо. Никакво чувство. Искаше да му каже, че съжалява, ала гласът я бе напуснал.

Някой донесе огън и сякаш след миг съчките запращяха зловещо. Хората на площада зашепнаха своите молитви към Майката. Пламъците подеха, извисиха се към небето и бързо се втурнаха към нея.

"Не мога да си ида!" – проблесна в ума й в последния миг преди алените езици да докоснат косите й – сякаш чак сега сънят разтвори здравата си прегръдка – "Не мога да си ида! Не съм го намерила!"

Тъмнината я обгърна отведнъж и лицето й се сгърчи от болката. После дойде ревът…

Земята бе като че ли оголена до кост на това плато, въглено–черна под булото на обсипаната с ярки цветове нощ. Не изорана, нито изгорена, а сякаш почва там никога не бе имало – сякаш всички онези внимателно нареждани от майката природа пласт сред пласт камъни, пясък, глина, хумус, живот бяха отхвърлени и отказани. Отречени от хаотичният водовъртеж на голата земна сила и огнените й недра.

Небето сияеше в гоненица от цветни ветрове и сред водовъртежа от звуци небето потъваше и се издигаше нагоре, объркваше перспективите и замайваше сетивата.

Осъзнаването дойде бавно, неохотно. Краката не го слушаха, всички образи и звуци – толкова силни, че главата му се пръскаше от болка – бяха някак забавени, на пристъпи – като диханието на огромен морски звяр. Вдишване – и светът се забързваше, после бегемотският Му рев разхвърляше въздуха по краищата на платото и забавяше самото съществуване.

И все пак това бе неговият дом. Неговият свят. Докато трепереше, застанал на колене, запушил ушите си яростно с ръце, Икбал си спомняше всичко. Паметта нахлуваше в него на вълни, запълваше празните места, разпалваше тлеещите главни на омразата и ронеше късчетата на сърцето му. Когато и последното парче от пъзела намери своето място, черните му очи пронизаха тъмно–цветното небе и собственият му крясък се сля с великанския Му грохот.

Изправи се бавно и клатушкайки се си запроправя път през стената от звуци към центъра на ужасното място, което – сега знаеше добре – бе ненавиждал и продължаваше да ненавижда с цялата си душа. Противно на цялата му същност, на собствения му род и разум… противно на брат му. И той го бе приел.

За да отмъсти.

Земята бавно се спускаше надолу към средата на платото, огъващо се във всички посоки насред Великата Пустиня. Там, навътре, миризмите и звуците ставаха непоносими, сенки се гонеха наопаки – светли, на фона на мрака – но дори оттук той можеше да почувства нишките на безкрайното съзнание на звяра. Не бе пристъпвал по–навътре. Нямаше и да го направи. Създание или просто мисъл, въплътена в тази ужасна бездна, дълбоко под каменистата плът, същество отвъд разбирането и отвъд пределите на този свят, Пълзящият Хаос унищожаваше всичко, което се доближеше твърде много до вечната му прегръдка.

Като пеперуда. Пеперуда на пламъка на свещта.

Умът му се замъгляваше. Докосването на Хаоса се пробуди във вените му и отведнъж изгори всяка способност да мисли. Никога нямаше да разбере дали наистина Той говори в ума му, или Икбал просто си въобразява, че тълкува водовъртежът от безсмислици, който се изсипваше в съзнанието му. Защото Той не говореше, нито мислеше, Той бе… нещо като смесица от желания и картини, от миризми и планове и разруха и неспирният стремеж към лудостта. И все пак някак, без да разбира, Икбал можеше да почувства волята на звяра. Насочена натам, накъдето искаше и той. Чувстваше го, докато гърлото му пресъхна от крясъците и бавно утихна под напора на безкрайния рев. Чувстваше го, докато изранените му ръце се отпуснаха и престанаха да удрят бясно голата скала под краката му. Умът му малко по малко се проясни и Икбал започна да си спомня отново. Той го бе върнал тук, хилядолетия назад в собствения му свят, тъй както го бе изпратил там, в онова чуждо място. С едно вдишване там. С едно издишване обратно. Беше се провалил. Една мисъл внезапно го прониза и той трескаво се заоглежда, после замря…

Първо почувства света с ръцете си и чак след това отвори очи. Спомените я подхванаха на бързеите си и тя изпищя силно, закривайки лицето си с ръце. Затътри се напред, сякаш миазмата от цветове наоколо въобще не съществуваше. Напред и само напред, където безумието щеше да я посрещне в отворените си обятия.

В мига, в който очите му се спряха на клатушкащата се фигура, облечена в разпокъсана бяла рокля, сърцето му пропусна два удара, а после бясно заби. Спусна се към нея, сграбчи тялото й в прегръдките си, после се отдръпна рязко, докосна я едва–едва, сякаш щеше да я счупи, повдигна брадичката й, за да срещне очите й. Здраво стиснати. Прегърна я отново.

– Таю…

– Халид!

Икбал стоеше неподвижен, само очите му пламтяха с огън, по–суров от мощта на адските видения, които заливаха това прокълнато място. Таю сякаш с кожата си усети студа, който цялото същество на нейния любим излъчваше.

– Икбал, аз, аз… – разхлипа се.

– След всичко, което той ти стори, Таю – глас от камъни. Нажежени камъни, фучащи под леден покров. – Подигра се с нас. Предаде и мен, и теб. Избяга – почти изплю думата – избяга от нас със скъпоценната си нова играчка. За да не му се пречкаме. За да е сам–самичък с цялата сила на света. Кажи ми, Таю – лавината от нажежените камъни изведнъж изгуби подпора и се срина върху им – ТОЗИ ЧОВЕК ЛИ ТИ ВСЕ ОЩЕ ОБИЧАШ!!

Жената се бе присвила под бляскавия му поглед и уморено гледаше някъде встрани.

– Съжалявам, Икбал…

Той я погледа още миг, после също обърна глава. Болка и яд се промъкнаха в гласа му:

– А аз съм глупак, Таю… да мисля, че ти наистина…

– Наистина е! – рязко и звънко. Икбал хвана ръцете й в своите.

– Той заслужава отмъщението ни. Трябва да страда, така както неговият брат и обречената му жена страдаха за него и за неговото предателство.

Лицето на Таю се изкриви под тежестта на спомена. Мургавото широко лице на Халид, очите, които толкова много обичаше. Очи, които вече не гледаха нея, не търсеха нея.

– Той дори не каза сбогом… – прошепна тя.

– Обичаш ли ме, Таю? – звучеше почти отчаяно.

Погледна ръцете му. Силните ръце, които бяха поели мъката й. Чертите – някак по–остри, по–младежки от братовите му, сякаш черният пламък на очите му бе прогорил мъдростта, сякаш бе отпратил всичката сдържаност надалеч. Сляпата му обич Халид бе превърнал в омраза. Омраза, на чиито гребен тя самата се носеше. За да забрави.

Сляпата му обич… и още нещо. Не искаше да си го мисли.

Притисна се до гърдите му и го прегърна.

– С теб…

БОЛКА, ПРОВАЛ, НЕСПОСОБНОСТ, ОГЪН, БЕЗДНА, КРАЙ, ОТНОВО, ОТНОВО, КРЪВ, ОТМЪЩАВАМ, СТРОШАВАМ, КАМЪК, ЛАВА, ПРЪСТ, ОТНОВО, ОТНОВО, ОТНОВО–

Ревът отне гласа от гърдите на жената, а после ги притисна до черната земя, смачка всички други мисли и те само зяпнаха безмълвни един към друг, несигурни дали и другият е видял в ума си бесът на Хаоса.

– Мисля, че не е доволен – промълви най–сетне момичето. Разрошената й руса коса се бе сплъстила по слепоочията и Икбал едва сега си даде сметка колко измъчено изглеждаше тя. Понечи да я погали и усети как тялото й се стегна уплашено. Отдръпна се и наведе глава.

– Може би винаги е недоволен. Дали наистина Той иска това, което мислим, че иска?

– Защо сме тук, Икбал?

Той я погледна удивено.

– Не си спомням всичко… – тихо каза Таю, – Разкажи ми. Какво търсим на това ужасно място?

* * *

Всичко беше вече подготвено. "Липсва само главното действащо лице", помисли си Джоррам, бавно отпивайки от чашата с вино. "А приличието изискваше да я изчакам, за да започна с виното… Но пък между Кларис дьо Мертьой и мен приличието така или иначе отдавна е само на думи". Замислена усмивка изкриви лицето му и той леко докосна с ума си малката импровизирана камина в ъгъла на стаята. Внимателно, почти нежно, като дете, играещо си с мравка, размести баланса на Силите, подсили Огъня, отне капчица от Водата, развихри леко Въздуха. Светът сякаш се отдалечи от Първосвещеника. Позагасналите главни лумнаха красиво, извиквайки изражение на задоволство по умореното му, но все още добре поддържано лице. "За огнената дева огнено посрещане…".

Мисълта още отекваше сред останалите, когато вратата се отвори с леко скърцане и тя грациозно пристъпи в стаята, избутвайки настрани омаяния вратар.

– Джоррам.

– Таис.

Жрицата очаквателно наклони глава, разкривайки прелестната си усмивка.

– Но разбира се – усмихна се на свой ред Първосвещеникът. – Къде са ми обноските? Чаша вино, милейди херцогиньо? – без да дочака отговор, взе чашата й в ръка и внимателно отля от виното. Поколеба се, после изведнъж зелената светлина го обгърна от горе до долу и той отметна глава назад. Кларис изумено ахна, ала мигът вече бе отминал. Джоррам сведе поглед към нея и самоуверено й подаде чашата:

– Но защо ме гледате така, уважаема приятелко? Ароматът на Земя е толкова сладък в младото вино…

Таис подозрително я пое и се загледа за секунда към нея, явно претегляйки ситуацията. "Сега остава и да използва Гласа, за да ме попита какво има във виното", усмихна се наум той, после пак наум се плесна през устата. "Първожрицата на Умбра… все пак. Не ставай смешен."

– И така – заговори Кларис, докато невъзмутимо отпи глътка от виното и доволно го остави настрани – старанията Ви за подобна приятна атмосфера – погледна одобрително към буйния огън в камината – в този скромен Бодарски храм са за отбелязване… Ваше Преосвещенство. Но нека не ни отклоняват от темата на нашата среща.

– Камъкът…

– Убийството на жриците ми! – гласът й яростно ужили тишината и пукота на огъня. Джоррам си наложи да остане невъзмутим.

– Ужасна грешка. Имате моите извинения.

– Подигравате ли ми се, Първосвещеник? – студени думи. Гласът на Великата майка изведнъж се пробуди в мислите му. "Не е ли толкова възбуждащо да си играеш с огъня?". Поклати леко глава. "Последното нещо, което бих казал в момента". Имаше чувството, че всяка негова дума беше грешен ход. "Но проклет да съм, ако оставя тя да го разбере".

– Ни най малко, Таис. Но това е минало и е непоправимо. Няма компенсация, която да върне загубените животи, нито можете да изискате нещо от мен. Дори публичното извинение е немислимо, тъй като вече сте обвинили горкия лорд Сетий. Бих искал просто… да вярвате в искреността ми, когато казвам, че станалото е грешка.

Първожрицата го изгледа безизразно, после бавно се приближи до него и взе чашата от ръката му. Дъхът й опари страните му. Аромат на мед и акация. Почти неволно, Земя затрепери по свитите му длани.

– Боиш ли се от мен, Джоррам?

Халидянинът само се усмихна и си наложи да успокои волята на Силата.

– Би било твърде хубаво, за да е истина, нали, Таис?

– Камъкът.

– Чудиш се какво общо имат селенитите.

Първожрицата само го изгледа.

"Май нищо повече няма да разбера. Проклятие."

Позволи си още секунда на размисъл. После отхвърли гамбита.

"Просто внимавай. Ако всички вярват, че нямаш контрол, значи нямаш контрол."

– Приеми го както искаш. Но не мога да кажа нищо за Камъка.

"За какво си мислиш сега, Таис? Че не знам къде е? Че го крия от теб? Че си играя? Каквото и да си мислиш, грешиш… Врод, мили ми Врод…". Стисна зъби.

– Тогава няма какво повече да говорим.

Първожрицата рязко се извъртя. Грубата пелерина, прикриваща блестящата черна рокля, го забърса с края си. Джоррам изчака своите няколко секунди.

– Почакай.

Кларис спря.

– Скоро… ще стане нещо.

– Ставате нелеп, Първосвещеник.

– Засяга всички ни, Таис. И Камъка. И Силите. И Даная. Аз…

"Не. Не бива да споменаваш. Кралицата ще се съгласи и без нея. Ефектът може да е обратен. Тук няма място за риск."

– Аз… може би ще се наложи да разчитам на помощта на Умбра.

– За?

– Ще разберем.

– Сбогом, Джоррам.

– Довиждане, Кларис.

Вратата се затвори зад нея. Първосвещеникът бавно се отпусна назад върху стола си. "По–добре, отколкото очаквах. И по–зле, отколкото се надявах."

Пребори се с желанието да склони глава на облегалката, стегна се и стана. Земя зашари с дъх на лято около главата му. Веднага почувства прилива на сили и ободрението. Но не си позволяваше да черпи от Силата твърде много. Тя бе само една. А той въплъщаваше всички тях. Нямаше да й се предаде.

Картов го чакаше в съседната стая.

– Тя…

– … не каза нищо, което да си струва – довърши думите му Джоррам. – Искам да останеш в Бодар до второ нареждане.

– Не е толкова зле, момчето ми. Малко време в добрата стара църква ще ти се отрази освежаващо.

После излезе. Нямаше време за губене.

* * *

По това време на денонощието единствено лунните лъчи бяха господарите в господарската градина, обхванала в черно–зелената си прегръдка кралския замък в Бодар. Изумен за пореден път от странното усещане по кожата си, което го преследваше на това място, Джоррам прекоси бързо двора и премина покрай смаяните пазачи.

Церемониалмайсторът на кралицата го догони в коридора.

– Но моля ви, вижте кое време е.

– Въпросът е спешен. Моля, повикайте кралицата.

Възмутеният човечец го изгледа мрачно, после изчезна нанякъде. Известно време единствено тишината на замъка бе компания на Джоррам, но Първосвещеникът отдавна се бе научил да чака. Бързането тепърва щеше да започне.

Церемониалмайсторът се върна и без да каже и дума, посочи към една от страничните врати по коридора. Джоррам също толкова безмълвно пое натам. Почука леко, после влезе още по–леко.

– Моля да ми простите, кралице.

– Явно е нещо важно, съветник.

– Все още ще трябва да ми се доверите по този въпрос.

Анара само изсумтя. Обърна се към него.

– Все така прелестна – позволи си скромен комплимент той, покланяйки се леко. Кралицата се усмихна, сякаш не го бе очаквала точно от него.

– Слушам Ви.

– Бих искал да зная Вашето решение по моя… въпрос. Налага се да замина за Даная. Тази нощ.

– Припряността Ви ме прави донякъде подозрителна, Ваше Преосвещенство.

– Давам си сметка. Сега аз Ви слушам.

– С изключение на херцогинята на Мертьой, успях да говоря с всички останали свои наместници.

Джоррам продължаваше да я гледа. Зелените очи не трепваха под погледа му, но ъгълчетата на устата й леко се изкривиха нагоре, когато Анара заговори отново:

– Имате съгласието ми.

Облекчение. Само че защо товарът на гърба му никак не изглеждаше по–малък…

– Да обявите Даная за свещен град на Халид. Както може би знаете, синът ми замина за крайбрежието. Заедно с него ще провъзгласите в Даная преместването на столицата в Бодар.

– Благодаря ви за доверието, кралице – усмихна се Джоррам и отривисто взе ръцете й в своите. Тя го погледна настоятелно и внимателно отдръпна ръцете си зад гърба.

– Не мога да кажа, че такова съществува, Първосвещеник. Да кажем, че в момента приемам съвпадението на желанията ни.

Той кимна.

– До скоро виждане, Анара.

– Помнете това – не искам народът ми да се забърква във войни. Както и да го представяте, молбата Ви все още подозрително напомня сформиране на армия. Знаете, че аз няма да позволя данайци да страдат заради Вашите абстрактни каузи.

– Боя се, че сама ще разберете колко малко абстрактни са моите каузи, Ваше Величество. Когато моментът да се поколебаете в мен дойде, спомнете си тези ми думи – Църквата на Халид винаги е била благодарна за подкрепата на Данайските владетели, но тя живее свой собствен живот и може би ще Ви се стори, че целите й все пак противоречат на Вашите. Това не е така, ала не съм аз този, който би могъл да Ви убеди. Затова Ви обещавам, че новите свещеници, които се надявам Църквата да обучи в Даная, ще прославят славата на Халид… единствено в своя град.

"Можеше и без това. А може би не можеше."

Видимо доволна, Анара само кимна.

– Желая Ви лек път, съветник.

Бесният тормоз над конете бе дал резултат. Проклинаше се, че не бе взел ндегето още когато бе заминал за Бодар, но сега вече бе късно за съжаления. Беше сменил няколко впряга, но спечели нужния ден. Три дни до Даная, срещата с Аркип – бе успял да успокои подозренията на принца, че ще му вземат управлението на града, нелепа мисъл, така или иначе – и след това декретът за столицата и за Даная.

Ден по–късно към извора под храма вече се стичаха любопитни граждани. Един или двама излекувани от по–леки заболявания, които силата на Земя можеше да преодолее, като просто подсили телата им, се оказаха достатъчни. Народът бе приел доста противоречиво декрета. Хората на Първосвещеника му донасяха достатъчно от настроението по улиците на града, за да можеше да прецени и сам това. Разчиташе младият принц да покаже воля и да ги обедини около личността си. Не смяташе да му се бърка. Свещен град или не, той нямаше нито ресурса, нито намерението да узурпира властта на Аркип. Засега.

В замяна на проявените усилия, принцът явно се бе доверил на желанието на Първосвещеника да подсили редиците на Църквата. Обявленията и слуховете, че всеки, който желае, би могъл да стане посветен в Халидовите тайнства, даваха резултат, макар и силно ограничен за тези два дни. Халидяни се ползваха с авторитет в Даная, но малко бяха хората, желаещи да изоставят досегашния си живот, за да се сдобият с този авторитет. Предимно отчаяни мъже на средна възраст и недоказали се младоци бяха сред онези, които се бяха отзовали и сега пълнеха бараките на обучаващите се. Не всички искаха да стават свещеници, разбира се. Джоррам се бе погрижил и за това. Имаше достатъчно работа за онези, които не горяха от желание да разказват притчи. Съдници, пратеници или просто изучаващи Баланса и собствените си сили, основната задача на тези хора всъщност беше да не оставят храмовете празни, след като истинските адепти на Халид ги напуснат. Известно време Джоррам бе разсъждавал над мисълта да използва по–младите новопостъпили за магьосническа сила, но обещанието пред Анара така или иначе бе сложило край на това. А и едва ли щяха да са от полза. Твърде кратко бе времето за обучението им. Не, трябваха му тук, направлявани от няколко опитни свещеници. А останалите… останалите вече пътуваха на изток.

За толкова кратко време не бе постигнал малко. Само че цялото това бързане се оказваше напразно! Пълнолунието бе минало предния ден. И той не бе почувствал нищо…

Чувстваше се объркан. Пророчеството ясно споменаваше Луна в текста си, но пълнолунието не бе довело до никакви действия от страна на принца. Кое време би било по–добро за действие? Новолунието? Притесняваше го това, че може би така и нямаше да разбере, че може би всичко вече е отминало. Ала ако бе така, то плановете на Ти'сейн може би просто не бяха толкова опасни за Баланса.

"Може би изобщо няма никакви планове на Ти'сейн. Може би бълнувам и се предавам на твърде глупави страхове." Не беше така. Знаеше го, чувстваше го по някакъв начин, който можеше да определи единствено като неопределим. А това значеше само едно. Богът също го чувстваше в безсмъртната си душа. Не можеше да греши.

"Ала проклет да съм, ако изпратя всички тези хора на заколение, преди той да предприеме нещо!". Ядосваше се едновременно на задръжките си и на това, че се ядосваше на задръжките си. Беше в пат, а от всички възможни вариации, които опитът му бе показал на шахматната дъска, най–много ненавиждаше тази глупава ситуация на изчакване. Джоррам можеше да бъде търпелив, колкото поиска. Ала съмненията, че просто ще реагира твърде късно, не му даваха мира.

Джоррам застана по средата между всички тях, затвори очи и потъна в медитация, изтиквайки Земната сила надалеч и прегръщайки здраво Баланса. Това, което възнамеряваше да стори, изискваше твърде много от силите му.

Мина време, в което само тихото трептене на свещите нарушаваше тишината на върха на големия Халидски храм. После бавно, едно след друго, кълбата започнаха да се изпълват с образи. Когато всичките най–сетне оживяха, Джоррам сякаш се пробуди отново и се огледа наоколо, спирайки очи на всяко лице. Върховните жреци на Халид очакваха мълчаливо нарежданията му.

– Всички поддържате връзка с групите, които сте изпратили към Тиен'хара. Ще им наредите да наобиколят крепостта на малки групи, готови да се слеят. Достатъчно далеч от града и достатъчно малки, че да не събудят веднага подозрение. Да използват някакво прикритие. Да могат да поддържат връзка помежду си. Тимул е със свещениците от Триумвирата. На него ще дам нареждането… когато дойде моментът. Сега действайте.

Няколко гримаси, повече делови кимвания, тук–таме усмивка…

– Врод, искам ти да останеш.

Селенийският жрец безмълвно се загледа в Джоррам през стъклената повърхност на кълбото. Останалите отново бавно се замъглиха и продължиха да плават из стаята.

– Няма как машинациите ти да не достигнат и до мен. Вероятно си го знаел.

– Машинации?

– Не се прави на ударен. Убийството на жриците беше достатъчно глупаво, а доколкото разбирам не е единствената ти проява. Камъкът на огъня е по–важен от моментната власт в Периал и ти много добре го знаеш! – позволи се лека усмивка, когато зениците на жреца се разшириха учудено – Не си чак толкова далеч оттук, за да се чувстваш недосегаем. Не си мисли и че те сплашвам. Игричките ти за власт не ме вълнуват, докато не забъркват Църквата. Не можем да си позволим да изгубим Селения… особено сега.

– Сега?

– Не извъртай, Врод – гласът на Първосвещеника съумя да остане леден, макар твърде дълго продължилото използване на силата на Баланса, за да поддържа връзката с Върховния селенийски жрец, вече да го задъхваше – А действай по–умерено. За да не се налага да въртиш интригите си от доста по–ниска позиция. Не е нужно да отговаряш – добави, за да предотврати необходимостта да продължава разговора.

Лицето на Врод се стопи в кълбото, но нещо все още драскаше по повърхността на покоя, който тялото на Джоррам вече неистово копнееше. Едно от кълбата бързо се завъртя и застана пред него.

– Хорсан? – учудено попита Първожрецът.

– Има нещо, което мисля, че бихте искали да знаете, Ваше преосвещенство… – Хорсан се поколеба и пълното му лице се сгърчи от колебание. – Ще бъда бърз.

Джоррам кимна благодарно.

– Преди около десет дни бях във Файлиен и срещнах много странен младеж, който питаше за вас и за Църквата. Това само по себе си не е толкова заслужаващо внимание, но той твърдеше, че… че крепостта била докосната от Въздуха. Че била пробудена. А после посочи един от местните велможи с обвинението, че той също е подвластен на Силата. Тогава реших, че говори глупости, но после…

– Благодаря ти, Хорсан! – успя единствено трескаво да промълви Джоррам, преди силите му напълно да го напуснат. Проклета да беше Земя, която точно сега нямаше как да подхрани тялото му. Връзката с жреците го бе изтощила твърде много. Но това бе важно. По някакъв начин… помъчи се да задържи мисълта в главата си, докато се свличаше на пода.

На сутринта бе успял да посъбере силите си и веднага се отправи към библиотеката. Казаното от Хорсан бе събудило някакъв спомен… Опитваше се да се върне към времето на собственото си обучение, докато бавно прелистваше древните страници история.

Няколко часа по–късно мозайката в ума му най–сетне се нареди. Всичко сега придобиваше смисъл. Лунната сила в Бодар. Неустойчивостта на Баланса… Крепостите, за които историите разказваха, наистина се връщаха към живот! Ярка мисъл изведнъж го прониза. Какво ако предчувствията му все пак го лъжеха? Какво ако бе подведен от това разместване на Силите, което може би бе само реакция на Лунния камък, отново върнат на мястото му в Храма на Очите? И все пак… това би отслабило Луна, а не обратното… "Много въпроси, никакви отговори… Или поне никакви отговори тук", добави наум.

Час по–късно двама затворници се зарадваха твърде прибързано на странното си освобождение насред деня. Отчаяните ситуации изискваха отчаяни мерки.

Една мисъл продължаваше да не му дава мира, докато яздеше към Портала. Какъв беше този странен младеж във Файлиен…

* * * * *