Пурпурна есен – I част

На брега почти се съмваше. Соленият дъх на океана щипеше сетивата, заиграваше се с вятъра в симфония от бели пръски и неуморно се втурваше към късчето земя, издадено насред водната всеобятност, където най–големият храм на Халид бе впил снагата си в скалата. Океанът носеше бодрост и сила.

"И двете ще ми трябват. По много", трескаво си мислеше, докато изкачваше стълбите към покоите си. Никога не бе правил това, което възнамеряваше да стори, ала нямаше друг начин. "Може би ще разбере. Може би ще се върне в Ерисея. Може би всичко ще свърши… по–просто, отколкото очаквам". Само че знаеше, че това няма да се случи. Принцът бе достигнал заветната цел в живота си, смисълът на цялото съществуване на него и рода му, и нямаше да се откаже лесно от битката. "Дали има от какво да се притеснявам? Той… " – очите му се замъглиха от спомена за усещането – "той е толкова по–могъщ от всички нас…". И все пак пророчеството… "Не, трябва да бъда там!"

Стълбите най–сетне свършиха. Заключена стая, малка и схлупена, в една от слабо посещаваните части на Храма. Нишките на Баланса поеха от ръката на Първосвещеника, обвиха внимателно желязната топка на вратата и разрушиха вековното заклинание.

Вътре бе мрачно и пращно. Единствената мебел бе кръгъл дървен купол, който висеше от тавана, подобно на огромна траурна камбана. Без да губи време, Джоррам затвори зад себе си и се вмъкна под купола, осветявайки с магията си тясното място. Ръцете му опряха в дървените стени, той си пое дъх, след което лилавата светлина изведнъж обхвана цялата стая, подсилвана от дебелите лиани на Земната сила.

С избила на лицето пот, Първосвещеникът на Халид започна да заплита най–сложният ритуал в живота си, който щеше да го отведе до неговия Бог…

Астралната равнина нямаше измерения и все пак той можеше да почувства коя посока е правилната в тази изкривена реалност, пропита от могъщото усещане за Баланса. Докосването на Бога пламтеше в душата му, от очите му струеше енергията на Халидовата мощ и с леко изместване в ума си, Джоррам потърси силата на своя господар.

Отвори очи, само за да види гърба на тиен'харския принц, вкопчен в Силата на Въздушния камък. Една сила, срещу пет. "Няма да е толкова лесно, Ти'Сейн". Лицето на Бога се изправи срещу него, мисълта му проникна в съзнанието на Първосвещеника. "Пази се, Джоррам! Ти'сейн е твърде опасен!". Самоуверено отхвърли предупреждението, впусна се в двубоя, прорязвайки тялото на принца с енергията на Баланса. Вихърът на битката го пое на гърдите си и само непрестанната поредица от нападения и защити остана да съществува…

После светът изведнъж се усука около себе си….

… и той вече не беше с тях. "Как успя да направи това?", успя само да се запита удивено, преди тъмнината да обвие съзнанието му.

* * *

Безвремието завладя съня му и дори изтощен до краен предел, Джоррам безсъзнателно продължаваше да предава собствената си сила на своя Бог. Земя тържествуваше, тласкана ту назад, ту напред, от противоречащите стремежи на всеобхватната Сила.

Вечност…

И после го усети, все още потънал в пелената на безсъзнанието. Предсмъртният вик на Бога, докоснал единствено ума на Джоррам, разряза тишината, и той рязко отвори очи. В момента, в който с цялото си същество почувства как бездната на нищото поглъща Халид в несъществуващите си обятия, изведнъж го заля неспирен поток горещина.

– НЯМА ДА СПРА ДА СЪЩЕСТВУВАМ!

Знаеше, че той бе единственият, когото Халид можеше да докосне в последния си миг. Не се поколеба. Разтвори ума си, изпразни го от мисли, по–малко от секунда пълен покой, после сблъсъкът настъпи и последната частица от Божията душа нахлу в тялото му, обладавайки своето място там. Завинаги.

"Дишам", помисли си с удивление Джоррам. "Все още дишам"….

Не можеше да помръдне. Не можеше да мисли. Сливането бе настъпило и съзнанието му се нуждаеше от време да свикне с товара, че трябва да носи в себе си и ярката частица Баланс, последната прашинка от всеобятната душа на Халид. Все така застинал, като в мъгла осъзна трясъкът на пода до себе си, огледалото, и обгореното тяло на принца, протягащ с последни сили ръка към него.

Припадна, заедно с най–големия си враг.

* * *

Събуди се след дни. Никой не бе пристъпил в малката стая. Принцът изглеждаше полумъртъв, само недоловимото потрепване на скулите издаваше някакви признаци на живот. Осъзна, че не помни точно случилото се, но това бе най–малкото, което можеше да каже за светът около себе си. Можеше да види Баланса навсякъде, във всяка малка частица вещество, заобикалящо двете паднали тела. Усещаше го с кожата си, с вкуса си, с всяко едно сетиво, усещаше го с цялата си душа. "Нима това е да си Бог?"

Не беше бог. Но Богът още тлееше някъде в тъмните ъгълчета на душата му, изгорен, унищожен почти докрай. "Нима това е само частица от силите Му?", запита се с благоговение.

Не знаеше какво да мисли, какво да прави. В един миг всичко се бе преобърнало, сякаш светът, който бе съществувал, вече го нямаше. Усещаше Силите, всички тях, тласкащи се навън от хватката, в която Халид ги бе сграбчил преди хилядолетия. И знаеше, че трябва да запази тази хватка. Че това бе единственото, което имаше смисъл.

Погледът му се спря на падналия принц. Изненада се, че не изпитва нищо. Той бе вярвал в своята свещена мисия до самия й край. И бе успял. "Заслужава по–скоро възхищение, отколкото омраза", помисли си разсеяно Джоррам. Взе писмото в ръце и бавно го прочете. Усмихна се. "Да, поредният аватар на Баланса". Дали не бе имало други… и преди това.

Объркани спомени се лутаха из ума му, спомени наполовина негови, наполовина на Халид. Осъзна колко много е разбрал изведнъж, макар да не можеше да обхване всичко случило се с мисъл. Вълшебството на Бога бе неразбираемо, толкова сложно разбиране за самата същност на целия свят, на Баланса и на Силите. "Нима и той е бил просто човек?".

Не. "Не съвсем човек", обадиха се услужливо спомените от времена, когато хората още едва бяха проходили на този свят. Опиташе ли се да се вгледа в тях, те изчезваха, като отражения на ръба на погледа, бягащи късчета светлина.

Светлината. Свободният Баланс. Халид не бе овладял изцяло истинското равновесие на Силите. Дали го бе направил нарочно, или бе както тиен'харските крале вярваха? Не знаеше. Богът наистина бе узурпирал силата на Баланса, за да се слее с нея. Ала той също бе вярвал, че друг начин да бъдат обуздани стихиите няма и никога не бе имало.

"Щеше да се изненадаш, Ти'сейн."

Бавно щеше да разбере всичко. Ала сега имаше по–належащи задачи. Светът още не се бе сринал и от него зависеше да се погрижи това да остане така. Докато той живееше, хватката на Халид, макар и безмерно слаба, все още имаше контрол над Силите. "Но докога?". Той не бе Бог. Нямаше да се справи сам. "Едно по едно. Първо принца". Вдигна на гръб отслабналото тяло и бавно се запъти към собствените си покои. Беше нощ и никой не го притесни, но усилието го изтощи.

"Още не съм се възстановил. Дали някога и това ще стане, всъщност?"

Положи принца на собственото си легло, след което седна до него.

– Ще трябва да си поговорим, Ти'сейн. За света такъв, какъвто ти и аз си го представяме.

Преди да се предаде на съня, за последен път се докосна до вечната енергия на Баланса. Сега бе толкова по–лесно да го стори. Земя още имаше сила над него, но знаеше, че може да я контролира много по–добре. "И все пак сега съм по–слаб отпреди. Задължен да поддържам всичко това. За да не рухне." Колко ли щеше да издържи преди всеки свещеник да усети изгнилите подпори, на които Балансът още се крепеше? Колко време, преди жриците да се окъпят в новородената сила на свободния Огън, и селенитите да станат едно със своята Луна, алчна и неспирана от нищо? Не. Не можеше да го позволи.

Усмихна се на последната мисъл, която мина през ума му, преди тъмнината да го понесе на крилете си. Сега бе разбрал всичко. Чувството на странно притеснение в Бодар, шепотът на Бога, лутането на Силите, събудени в своите крепости, построени някога от халидянски ръце, страхът, пророчеството… и младежът от Файлиен. Бе разбрал… но твърде късно. Всичко бе свършило.

"В какъв свят ще се събудим утре?"…