II. Времеви и пространствени характеристики на мегалитната култура

Шумер и Акад, като първи цивилизации, са били наследени от Асирия и Вавилония. По-късно са възникнали организираните общества на Египет, Минойската цивилизация на остров Крит и Мохенджо Даро в Индия. Всички култури, за които не са открити писмени следи и не са имали някаква форма на държавно устройство, не се считат за цивилизации и се датират като археологически култури. Те се отнасят към така наречения праисторически период на историята, с който се наименуват неписмените времена на човечеството. Ако се приеме тази теза, отстоявана от повечето археолози и историци за меродавна, то човешката цивилизация е на около пет хиляди години. Доминиращата в биологичните науки еволюционна теория се е наложила и в обществознанието и дава едни приемливи и логични на пръв поглед схеми на човешкото развитие. В същото време, именно археологическите открития правят спорна тази общовъзприета теза. Артефактите на мегалитната култура и усъвършенстваните методи на датиране поставят въпроси, на които традиционната теория не дава задоволителни отговори.

Въпросите - кой, кога, как и защо е изградил мегалитите, засега остават без отговор. Тези въпроси са свързани и опитите да се отговори поотделно на всеки от тях, пораждат нови противоречия.

И така, на въпроса, кога са създадени мегалитите, отговорите са се променяли в зависимост от използваните методи на датиране и приетата периодизация на историята.

Привържениците на еволюционната теория отнасят мегалитната култура към праисторията. Този период се характеризира с примитивна организация на обществото – племена, родове, общини; с липса на култура в цивилизационния смисъл на понятието – писменост, научни познания, изкуство. Всичко това е възникнало по-късно – по времето на античността. Различни мнения има и по отношение на датировката. В Европа те основно се датират към енеолита и бронзовата епоха (3-2 х. пр. н. е. ). Мегалитите на Британските острови, Португалия и Франция се отнасят към епохата на неолита. Ситуацията с определянето на времето на мегалитната култура се комплицира и от датировката на обектите в Америка и Океания. На оформилото се през XX век становище за съществуването на единна глобална мегалитна култура се противопоставят съвременни изследвания, (хипо)тези и методи на датиране. Те се основават на нееднозначни методи на датиране (радио-въглеродния метод), определящи периода на базата на анализ на артефакти с органичен произход и материали, които биха могли да бъдат следи от повторно или последващо използване на мегалитите.

Общовъзприетата терминология борави с понятия, като „най- вероятното приблизително начало” на изграждане на мегалитите – края на неолитната (енеолитната – каменно-медна фаза) или „допустимо – ориентировъчна датировка”, каквото и да значи това определение, не са убедителни. Няма единно становище по тяхната класификация и датировка.

Хипотезите за тяхната етнокултурна принадлежност и предназначение са многобройни. Спорен е и въпросът, дали куполните гробници могат да бъдат отнесени към мегалитите? Тяхната конструкция, строителната технология на изграждане са различни от тези на долмените и менхирите и като цяло от скално – изсечените съоръжения. Една от хипотезите е, че те са следващ етап от развитие на същите култури, а друга – че те принадлежат към принципно и времево различни културни общности. И за двете хипотези липсват доказателства, които биха им придали достоверност. Евентуално, едни нови геофизични методи на датиране биха дали по-точни времеви характеристики на различните типове мегалити.

Голямата загадка - кои са „хората на мегалитите” или „скалните хора, хората на/от скалите”, както ги нарича проф. Николай Овчаров, засега остава неразкрита. Липсата на аргументи не е аргумент. Не е много логична тезата на историци и археолози да се търсят като аргументи писмени свидетелства от времена, за които, те самите твърдят, че са неписмени. Редица писмени свидетелства са от „втора ръка”, чути от авторите или резултат на предубеденост (например писанията на древногръцки автори за „звероподобните траки” или, че те са варвари, защото пиели виното неразредено). Съществуват косвени писмени извори за мегалитите или по-скоро за обредност, която се предполага, че е свързана с тях - старосемитската номадска вяра – обредност от Плодородния полумесец, Египет – душа (Ба) – вселяваща се в „дом/врата”; Елевзинските мистериални обреди и Тракийския орфизъм; древната ”страна на Хипербореите” (обитатели на прекрасните простори отвъд северния вятър Борей).

Хората на култа към скалите са имали удивителни познания, които по-късно са изчезнали, може би с обществото, което ги е създало. Скалните паметници са свидетелство на епоха на инженерни, технически и архитектурни знания, позволяващи да се осъществи строителство, което и днес озадачава със сложността и мащабите си. Живеещите тогава са притежавали системни астрономически и математически знания, посредством които да изчисляват дължината на дните и сезоните, движенията на Слънцето и Луната, разположението на звездите. Логично е да са имали развит транспорт, технологии и инфраструктура, позволяващи им да изсекат, обработят и пренесат огромни скални блокове. Допустимо е да се предположи, че техният начин на живот, бит и стопански живот са били на равнище, съответстващо на строителството, следите от което са останали до днес. Всекидневният живот на хора, способни правилно да интерпретират информацията, която са получавали чрез наблюденията си, би трябвало да е цивилизован, съразмерен с това натрупване на знания.

Не само времевите, но и пространствените характеристики на мегалитната култура също пораждат различни хипотези. Мегалитите са разпространени по целият свят, преимуществено на острови и територии в близост до морета. Това поражда хипотези за „хората от морето”, за които се споменава в древно египетски източници, както и в легендите за Атлантида и в митологията на древните американски цивилизации. Контрааргумент е местоположението на мегалитните обекти в Англия и Ирландия, както и на Гьобекли тепе в Турция. Една от хипотезите е за съществуване на древен безименен народ от мигранти – нашественици, пътували по море и издигали голямокаменните си строежи, разпространявайки цивилизацията си.

До изобретяването на радио-въглеродния анализ през 1952 г., широко разпространение имат тезите на школата на дифузионизма, според която културните достижения се пренасят от едно място на друго, а не възникват самостоятелно. Един от първите изследователи на мегалитите – Джеймс Фергюсън, публикува през 1872 г. книгата „Монументите от необработен камък в различните страни”, където описва мегалитите в Европа, Северна Африка, Западна Азия и Средния Изток. Той счита, че началото на мегалитното строителство е поставено в Индия, от където се е разпространило по целия свят. По-късно мегалити са били открити в Източна Азия, Океания и в двете Америки. Възникнал е въпросът „съществува ли връзка между мегалитите по света и ако има такава, къде е центърът на мегалитното строителство”? Считало се е, че такъв център би могъл да бъде Египет и цивилизациите в Месопотамия. Привържениците на тази школа Елиът Смит и Джон Пери, в книгата „Децата на слънцето”, публикувана през 1920 г. твърдят, че търговците и пътешествениците от Египет в додинастическата епоха (четвърто хилядолетие преди новата ера) са плавали по целия свят, като са основавали колонии и разпространявали цивилизация, основана на три основни елемента – култа към слънцето; култа към мъртвите и мумификацията, като път към реинкарнацията. Твърдението на Тур Хейердал, че жителите на Великденския остров не са могли да издигнат статуите сами с наличната технология, както и опитът му с легендарното пътешествие с лодката „Ра” да докаже миграцията на хора от Южна Америка, беше опровергано. Същевременно и тук се потвърждава печалната истина за опровергаване на теза с голямо настървение и ресурси, без да се предлага приемлива алтернатива.

Радио-въглеродните датировки са оборили съществуващите до тогава тези, но както вече бе споменато и те не могат да бъдат абсолютно достоверни, защото датират органичен материал, който би могъл да бъде привнесен по-късно в мегалитните съоръжения. Следващите хипотези акцентират върху факта, че редица мегалитни съоръжения в Европа (основно на Британските острови) са датирани много преди възникването на Египетската и Шумеро-акатската цивилизации. Към това се добавят и фактите за използваните различни строителни технологии и архитектурен облик. Доскоро се приемаше, че най-старите мегалити са тези в Британските острови и Бретан (Северозападна Франция), построени около 4700 години пр. н. е. (около 2000 години преди първите египетски пирамиди). И тази теза пада с разкопките в Гюбекли тепе и Чатал Хьоюк (Турция) в края на миналия век, чиято датировка е 9000 години пр. н. е.

Една спорна област е така наречената „култова” археология. Често професионалистите твърдят, че няма древни тайни и всичко е обяснено в тесните общоприети рамки вътре в съответната научна област. Предлагат се формални, а не реалистични отговори. Парадоксът е в това, че самите нови археологически разкрития понякога радикално опровергават приетите тези. Непрекъснато се намират нови артефакти, предшестващи значително известните и отнасящи се за непознати досега култури и цивилизации.

При туристическата интерпретация на мегалитните обекти успешно могат да бъдат използвани митове, легенди и предания, чиято истинност не се нуждае от научни доказателства. Нещо повече – през хилядолетната история на съществуване върху мегалитите са се натрупвали легенди на различни народи, религии и цивилизации, които съхраняват отпечатъците на времето.

Удивителни и романтични легенди са свързани с мегалитите на Британските острови. За страната на вечната младост в планините на Англия и Ирландия, които в определено време на годината се разтварят през нощта и неземна светлина води в страната на сидите – джуджета, които са дошли в древни времена от острови в океана. И тук присъства мотивът за пришълците от морето. Те са дълголетници и владеят необикновени сили и несметни съкровища, стават невидими или променят своята външност, способни са да променят живота на хората. В келтските митове също присъстват обитатели на мегалитите и морски пътешествия до приказните страни, от които те са дошли. В ирландски и исландски саги се говори за менхирите, чрез които хората се срещат със сидите, които притежават голяма мъдрост и необикновени умения.

В Холандия мегалитните коридорни гробници, достигащи дължина 60 фута, са известни като „леглата на великаните”. В Германия долмените са известни като хълмовете на великаните”. Историкът от 13 век Саксон Граматик описва долмените в Дания: „този факт, че земята на Дания някога е била населявана от племе на великани, се потвърждава от огромните камъни, разположени до древните гробници и пещери. Всеки който е бил свидетел на това чудо ще каже, че обикновени хора не могат да повдигнат такава тежест на голяма височина”. Галфрид Монмутски в своя исторически труд от 1136 г. пише, че Стоунхендж е бил първоначално построен в Ирландия от ръцете на великани. Те са пренесли камъните, притежаващи вълшебни лечителни свойстваот от далечени земи в Африка и са ги разположили в кръг, който е получил наименованието „кръг на великаните”. По-късно, магьосникът Мерлин е преместил мегалитния комплекс на днешното място в долината Солзбъри. Подобна била и реакцията на европейските пътешественици, когато са видели мегалитните конструкции на индианците в Централна и Южна Америка, като са лансирали идеята за изгубена раса от гиганти. В 20 век швейцарецът Ерих фон Денекен публикува книга, която се превръща в бестселър - „Колесницата на боговете”. В нея и в следващите си книги той лансира идеята за извънземни пришълци, които са построили мегалитите и начертали геоглифите.

И до днес няма доказателства за начина на построяването на каменните монументи от древния свят – египетските пирамиди, статуите от Великденския остров, градът Тиауанако, праисторическите храмове в Малта, Стоунхендж и други мегалитни конструкции.

Във Вавилонската митология се говори за странно, приличащо на риба същество на име Онаес, което заедно със своите придружители ги е научил на писменост, селско стопанство, математика и основи на законодателството. Египтяните са вярвали, че са научили всичките си науки и изкуства от боговете. Античните историци отбелязват, че Египетската цивилизация се е появила около 3000 година пр. н. е, много бързо достига разцвет със сложна писменост, монументална архитектура и развити изкуства и занаяти. Съществува хипотеза, че Сфинксът е от преди няколко хиляди години в сравнение с пирамидите.

Маите говорят за Кукулкан като „велик организатор, основател на градове, създател на закони и изобретател на календара”. За ацтеките подобна митологична фигура е Кетцакуатъл, а за инките – Веракоча. Той се е появил в мегалитния град Тиауанаку (на територията на днешна Боливия), за да донесе на света култура и ред. След като е завършил своите дела, Веракоча изчезнал, както и всички останали тайнствени просветители. За негово дело се счита самият град, който според някои учени е построен 15 000 години пр. н. е., а 5000 години по-късно е бил унищожен от катастрофално наводнение, като жителите му са се разселили по целия континент, разпространявайки придобитите знания. И необикновените постижения на маите, олмеките и инките, особено техните удивителни астрономически календари и майсторството в обработката на огромни каменни блокове, се счита за тяхно наследство. Една от версиите за огромните каменни глави от негроиден тип, намерени в териториите, населявани от олмеките е, че те принадлежат към раса от значително по-ранен период. Друга версия, която противоречи на традиционното разбиране на историята, че не е имало контакти между Африка и Америка до Колумб, е по-малко вероятна.

Строители на мегалитите в митовете на Полинезия са бели червенобради богове, които са дошли от океана, което поразително прилича на легендите на маите и ацтеките. В други предания се говори за джуджета, които са се спуснали от летящия остров Куаихелани. И тук, като в Британия, те се явяват след залеза на слънцето и могат да се видоизменят и телепортират. В митовете на Австралия строители на мегалитите отново са или джуджета или същества, дошли от океана и изобразявани с нимб около главата и без уста.

Поразителен е фактът, че според африканското племе на догоните, долмените, които се намират на територията, населявана от тях, са дело на джуджета, наречени иебани. Те са деца на лисицата Йоруги и Земята като резултат от кръвосмешение и са били безсмъртни, добивали са огън и са били първите металурзи (в легендата - ковачи).

Загадка са и мегалитите под вода, които се намират на една географска ширина в Атлантическия и Тихия океан в добилите печална слава Бермудски и Драконов триъгълници. Мегалитите Йоногуми в териториалните води на Япония, както фигурите „догу”, наподобяващи същества в скафандри, са датирани между 14 000 и 3000 години пр. н. е. В първия случай, периодът е преди или в края на ледниковия период. Тъй като не е логично това да са подводни строежи, остава трудно приемливият факт от научните класификатори на историята за цивилизации, съществували преди последния ледников период. Това, което сега виждаме, са може би остатъци, части от „скелета” на гигантски съоръжения, отмити от хилядолетията на времето.

Ако се вземе предвид тясната връзка между наблюдаването на небесните тела (астрономията) и религията, древните астрономи са били жреци и резултатите на техния труд често се е вграждал в религиозните монументи.

Преди 5000 години входният проход на мегалитната гробница Ню грейндж е бил прокаран по такъв начин, че лъчите на слънцето да падат в нейния център в деня на зимното слънцестоене. Стоунхендж и други мегалити са били ориентирани по слънцето. Мегалитът Кинтроу на Западното крайбрежие на Шотландия - менхир с височина 12 фута, позволява да се види залезът на слънцето в деня на зимното слънцестоене. Тези функции на мегалитните съоръжения дават основание да бъдат определяни като ритуална астрономия.

Астрономически съответствия се наблюдават при много мегалити - предполага се, че цикълът на движение на слънцето и луната се е свързвал с цикъла на човешкия живот от раждането до смъртта и може би прераждането, ако древните хора са вярвали в него. Съществуващата тенденция от средата на миналия век, мегалитите да се възприемат като астрономически комплекси, възбужда разгорещени научни спорове. Те са доказателство, че древните народи, населяващи тези територии са имали забележителни достижения в областта на инженерното строителство и организацията на труда. Продължават споровете за това, явяват ли се мегалитите религиозни паметници или са дело на жреци–астрономи, висша каста на древното общество, строили обсерватории с използването на невероятно точен математически апарат и стандартни мерни единици? Ако това се потвърди, ще паднат традиционните представи на еволюционната теория за примитивните общества по това време. Идеите за съществуването на класа от жреци-астрономи, играла водеща роля в живота на праисторическото общество не само в религията, но и в икономиката, медицината и общественото устройство, не се приемат от голяма част от археолозите и историците, тъй като не се вписва в традиционната представа за „варварския” период от доисторическото развитие на обществото.

Не са убедителни и тезите, как са построени мегалитите - за изчезналите технологии на тяхното транспортиране и тяхната обработка. Трудно може да се приеме, че с наличните оръдия на труда в каменната епоха могат да бъдат обработени толкова равни повърхности на огромни каменни блокове. Една от хипотезите за строителството на мегалитите и големите каменни постройки е в масовото използване на евтина работна сила. В 16 век испанският конкистадор Педро де Сиеза де Леон е записал количеството на работниците инки при строителството на крепостта Саксайуаман – 4 000 души са изсичали и обработвали камъните и 6000 са ги пренасяли. В други източници се споменава за 30 000 работника. Подобна е ситуацията и при строителството по време на Египетската цивилизация. За най-големите каменни скулптури на Древен Египет се считат колосите от Мемнон, издигнати в долината на Тива през 1375 г. пр. н. е. при фараона Амемхотеп ІІІ. Всяка от статуите, вече обработена, тежи около 1000 тона. Но тези сведения са за епохи и цивилизации с развита култура и обществено устройство. Дали това е било възможно в мегалитната епоха, като се има предвид необходимостта от архитектурни и инженерни познания за проекта, организацията на труда на толкова хора, както и на социалните общности, в рамките на които такова количество от хора може да бъде управлявано? Това е време, отдалечено с хиляди години назад от ерата на големите империи.

Редица въпроси са свързани не само с технологията на мегалитното строителство и предназначението на мегалитите, но и с обема и смисъла от такова мащабно строителство. Една от тезите е, че по този начин се осигурява подчинението и благоговениетона поданиците. Но и тук тезите са без доказателства, като се има предвид числеността на населението и мащабите на тогавашните социални образувания. Например, Мегалитните храмове на Малта, за които се предполага че са построени в периода от 3600 – 2500 години пр. н. е. Изследването на малтийските подземни храмове, главно на най-добре съхранения от тях, наречен Хипогеум, показва, че това е лабиринт от стаи и стенни ниши, изсечени в скалата на три равнища. Проф. Джон Евънс от Лондонския университет, който е изучавал Малтийските храмове повече от 30 години пише: ”Самите постройки и тяхното съдържание недвусмислено указват за съществуването на привилегировано малцинство, което ги е използвало, за да внушава суеверен страх и контролира голямата част от населението”.

Английски и американски учени лансират тезата за мегалитните университети. Изследвайки каменните кръгове (кромлехи), те - Норман Локайър, Дъглас Хеч, Джералд Хоукинс, Александър Том, стигат до преосмисляне на археологическите възгледи за достиженията на праисторическите хора в областта на геометрията, картографията, астрономията, архитектурата и инженерното дело. Според проф. Ал. Том от Оксфордския университет, мегалитните конструкции са се планирали с използването на стандартна мярка – 2. 72 фута, която той нарича „мегалитен ярд”. Той е обърнал внимание на факта, че някои кромлехи имали формата на окръжност, докато други се приближавали до по-сложни геометрични форми, включително овали и елипси, което говори за достижения в теоретичната геометрия почти 2000 години преди Питагор и древногръцките математици. В мегалитите се наблюдава последователно съответствие със слънчевите и лунните феномени.

По всеки от спорните проблеми има поне две взаимно изключващи се тези, едната от които убедително опровергавана и същевременно другата - неубедително доказана.

По тези въпроси пишат автори, които нямат специално образование, в съответстващите области на знанието – история на древния свят, археология, геология и астрономия. Много от книгите са пълни със сензации и тези за атланти, изчезнали цивилизации, извънземни пришълци, изгубено познание.

На другия полюс са тезите на професионални историци и археолози. В повечето случаи те излагат сухи факти, аргументирайки се с липса на писмени източници и формално разобличение на тезите на авторите от първата категория. Те имат менторски тон и често са демонстрация на също така неаргументирани научни претенции и на затворено, а не търсещо мислене. Липсата на писмени източници, допълнително демотивира професионалистите да изказват тези, които могат да бъдат неприемливи от научната общност.

Подобно е положението на взаимно изключващи се твърдения във възгледите за историята на човечеството между еволюционистите и креационистите. Теориите, разработени от непрофесионални археолози се отхвърлят априори, като се претендира за монопол върху знанието за миналото. Тук се намесват теолозите и религията и объркването за интересуващите се от проблемите непрофесионалисти, става пълно. Може би именно туризмът е сферата, където могат да бъдат търсени приемливи компромиси между двете отричащи се тези и митовете, легендите и оригиналните хипотези да компенсират липсата на писмени свидетелства за следите, оставени от древните хора. Тук би могла да намери място и приемливата от научна гледна точка теория за цикличното развитие. В много народи от древността има легенди за тайнствени просветители, дошли неизвестно от къде и положили основите на тяхната цивилизация.

Парадоксът, че еволюционистите реагират като креационисти – с всички средства и всевъзможни аргументи защитават датировки от общоприета схема, сякаш има определено начало на времето (когато бог е създал света) от което започва цивилизованото летоброене и всяка различна теза е ерес.

Срещу всяка нова теза се създава такъв организиран отпор, че на човек му се ще да повярва в теориите за световната конспирация. Археолозите се противопоставят с развитието на керамиката, радиовъглеродния метод на датиране и сравненията с близката социо-културна среда. Други учени се противопоставят със съмнителни експерименти, неотчитащи напредъка в организационните и управленски умения и същевременно отричайки експерименталните доказателства на опонентите.

Въпреки сравнително късно приетата удобна теза за неолитната революция (трансформация), преобладават консервативните схващания за задължителни писмени доказателства при доказване на всяка теза. Писмените източници могат да бъдат субективни, непроверени, митологизирани и дори политизирани, а би следвало да се отчита фактът, че са съществували и други начини на предаване на информация - устното предаване на знания при келтите; друг вид информационни носители – кипу на инките.

Дори да се приемат всички твърдения (а повечето от тях са също предположения) за това как и защо са създадени мегалитите, остават навсякъде открити въпросите – кой ги е построил, защо повечето от тях са в близост до морето, как така са възникнали самостоятелно и независимо от другите?

Едни митове се заменят с други – в митологията на ранните индиански култури белите хора са били измислени от католическите испански монаси за по-лесно приемане на новата религия от местното население.

Толкова усилия се хвърлиха срещу тезите за по-ранното построяване на Сфинкса, а няма сериозни аргументи за възникването на забележителната египетска култура внезапно или в кратко историческо време. За документираните твърдения на египетските жреци, че знанията са получени от боговете, за удивителните сходства на елементи от египетската религия с по късни, включително монотеистични религии, за липсата на исторически писмени доказателства (освен, разбира се свещените книги) за живота на Мойсей и Христос. Не прозира ли зад всичко това негласно и преднамерено споразумение или може би защита на удобно статукво и професионални интереси на гилдии за недопускане на тези, изказани от „непрофесионалисти”? (примерът с Троя и Шлиман ).

Еволюционизмът е и теза на твърденията за мегалитите като ранна тракийска култура, която по-късно се е развила до куполните гробници с елинско влияние, въпреки аналогичния случай с келтите и британските мегалити.

Аргументи в подкрепа на тезата за неизвестни и изчезнали цивилизации и цикличното развитие на историята от социално – икономически характер са изчезването на културата на маите и населението на Тиуанако в Перу, минойската цивилизация и културата от Гьобекли тепе.

Отхвърлянето на всякакви „ненаучни” хипотези от страна на професионалистите, без да се дават адекватни отговори на очевидните факти и причините, довели до тях, е честа практика. Например, геоглифите на платото Наска в Перу, огромната част от мегалитите, драматичните внезапни изчезвания на цивилизацията на маите в Централна Америка, на Минойската цивилизация на остров Крит, както и сякаш „наготово” възникнала Египетска цивилизация, остават напълно необясними, независимо от многогодишните изследвания.

И може би сега, в началните години на XXI век, са знаменателни думитена големият английски художник Джон Констенбъл, нарисувал един от най-известните акварели на Стоунхендж. През 1835 г. той е написал „тайнственият монумент Стоунхендж, възвишаващ се уединено сред голата и безплодна пустош, толкова отдалечен от събитията на миналите епохи, колкото и от нуждите на съвременността, ни пренася извън пределите на историческата памет, в тъмнината на съвършено неизвестен период”.

Обособен район с възможен общ произход на мегалитните паметници са Британските острови – Англия, Ирландия, Шотландия и Оркнейските острови, Уелс, остров Джърси, както и Бретан в Североизточна Франция.