В близо шестдесетгодишната история на нато има няколко събития, предизвикали основни промени в посоката на развитие на Алианса

Работата по писмените доклади на подгрупите започва през 1967 г. и е привършена до септември. И те са в основата на обобщения документ, изготвен от Международния секретариат и внесен на съвещанието на външните министри през декември. Вместо „Бъдещето на Алианса” докладът е озаглавен „Бъдещите задачи на Алианса”, за да напомни на държавите-членки, че мисията на НАТО ще продължи и след двадесетата му годишнина през 1969. Сътрудничеството в работните групи между малките и големите държави е израз на сериозната промяна, настъпила през годините, изминали от „Доклада на Комитета на тримата за невоенното сътрудничество в НАТО” през 1956 г. Докладът на тримата мъдреци е в същност един вопъл на малките държави, които се чувстват изключени от процеса на вземане на решения. Те настояват за истинско сътрудничество в съветите на НАТО. Този доклад е изготвен под облака на Суецката криза, която сама по себе илюстрира маргинализацията на малките съюзнически държави. Когато през 1957 г. Съветът приема доклада, специалната му препоръка за „разширено сътрудничество и консултации на ранните етапи на формиране на политиката” ще бъде игнорирана през следващото десетилетие. Причината, която в средата на 60-те години извежда разведряването на важно място в историята на НАТО и позволява гласът на по-малките държави да бъде чут, е промяната на геополитическата сцена. Точно както англо-френският провал в Суец отвлича вниманието от съвета на „тримата мъдреци”, една поредица от събития вътре в Алианса и между двата блока обслужва целите на доклада Армел. Основният фактор е краят на кубинската криза с ракетите през 1962 г. и берлинската криза през 1964 г. И в двата случая Съветският съюз, на косъм от започването на война, се отказва – в Куба като изтегля ракетите си от острова, а в Берлин, подписвайки споразумение с Германската демократична република, в което не се споменава статутът на Западен Берлин. В резултат от това сред европейските държави-членки се заражда убеждението, че Съветският съюз и Варшавският блок се движат към все по-нормални, макар и често съпернически отношения с НАТО. Езикът, на който е написан докладът Армел, подсказва, че настъпилото намаляване на напрежението „не е крайната цел, а част от дългосрочен процес за изграждане на по-добри отношения и уреждане на проблемите в Европа”.

Изтеглянето на Франция от SHAPE също дава възможност малките държави да надигнат глас в Комитета за планиране на отбраната и в Групата за ядрено планиране, без да се страхуват от възраженията на Франция. Съединените щати обръщат специално внимание на Групата за ядрено планиране като заместител на неуспелите Многонационални сили. Макар че европейските държави не притежават ядрени оръжия, така те поне участват, макар и в ограничени рамки, в планирането на ядрената мощ. Всички съюзнически държави с изключение на Франция получават информация по ядрените въпроси, която до 1966 г. им е отказвана. Съвместното обсъждане, за което пледира докладът на „тримата мъдреци”, дава на по-малките страни липсващата им дотогава възможност да участват в определянето на залозите за бъдещето. Името на Армел в надслова на доклада е израз на истинска промяна.

При други обстоятелства Съединените щати може би щяха да се противопоставят на подхода на Федералната република към Източна Германия. Но в сянката от Виетнамската война духът на разведряването изглежда като възможност за укрепване на връзките на Америка с нейните съюзници и като най-лесният начин за изтегляне от Виетнам. Освен това администрацията Никсън приема своя версия на разведряването, тъй като националният съветник по сигурността Хенри Кисинджър се опитва да обвърже Съветския съюз в една система на равновесие на силите, а не да влиза в дипломатическа конфронтация.

В края на 80-те години “студената” война” между Изтока и Запада фактически свършва. Нейният край в голяма степен е свързан със смяната на съветското ръководство, което поема курс на преразглеждане на установените външнополитически стереотипи. То декларира настъпването на ера на “ново политическо мислене” , обявява се за връщане към реалните общочовешки приоритети и ценности.

Този период се характеризира с глобални политически изменения в Европа, сред които най – важните са обединяването на Германия, разпускането на Организацията на страните от Варшавския Договор и Съвета за Икономическа Взаимопомощ, краха на съветската система. През 1991 година прекратява своето съществуване един от центровете на биполярния свят - Съветския Съюз, който се разпада на редица независими държави. За негов първоприемник се обявява Русия. Това оказва силно влияние на външнополитическия климат, започва постепенно корегиране на задачите и стратегиите на НАТО.

Ръководството на Организацията на Североатлантическия Договор още до формалното разпадане на СССР осъзнава, че събитията от началото на 90-те години на миналия век ще доведат до коренно изменение на баланса на силите както на европейския континент, така и на глобално ниво. Както е известно, в настоящето системата на международните отношения се характеризира преди всичко с преобладаването на една държава – Съединените Щати, които използват Нато в качеството на инструмент за постигане на тази роля, която те трябва да играят, като изхождат от обективното съотношение на силите. Именно затова САЩ и другите западни държави поемат курс към разширяване на НАТО, което означава фактическо преразглеждане на следвоенната структура на системата за международна безопасност – тази структура, която е създадена при съществуването на биполярния модел на света.

Изхождайки от международните събития от последното десетилетие на миналия век, такива като въздушните удари по Ирак, Босна и Югославия, проведени без формални санкции от Съвета за безопасност на ООН, може да направим извода, че в настоящия момент в Брюксел и Вашингтон считат следвоенната система за вече неотговаряща на обективното съотношение на силите и се стремят да я подложат на ревизия, при което в центъра на новата система за безопасност, според тях, трябва да бъде не ООН, а НАТО, където Русия няма право на вето и съответно не може да блокира решенията на Североатлантическия Алианс. За повишаване на ефективността на дейността на Организацията на Североатлантическия договор в новата международна ситуация нейното ръководство започва мащабни изменения в структурата и стратегията на алианса с цел неговата модернизация. Тази модернизация се заключава в следното:

Първо, изменя се стратегическата концепция на НАТО. След разпадането на своя основен противник, Алианса все по – малко се ориентира към класическото междублоково противопоставяне от времето на “студената война” и в голяма степен се занимава с регионални конфликти, провеждайки хуманитарна интервенция като излиза извън рамките на своята традиционна зона на отговорност.

Второ, набира скорост приемането в блока на нови членове. НАТО постепенно запълва този вакум в Европа, който се образува след разпадането на страните от ОВД. След приемането в състава на Организацията на Висшеградската група се готви втора вълна за разширяване на Алианса, усилва се взаимодействието в рамките на програмите “Партньорство за мир” и “Средиземноморски диалог”.

И накрая, за последното десетилетие се установява тенденция на универсализация на НАТО и преход от чисто отбранителна проблематика към разглеждане на по – широк кръг от въпроси, включвайки политически, икономически, екологичен, научен и информационни аспекти. С други думи, може да предположим, че в настоящия момент НАТО се стреми да стане глобална универсална организация и да лигитимизира приемането на решенията по заобиколен ред от Съвета за Безопасност на ООН и ОБСЕ, съхранявайки последните като чисто декоративни учреждения . На 14 февруари 1994 г. България подписва Рамковия документ и се присъединява към програмата на НАТО “Партньорство за мир”. През март 1997 г. правителството приема Национална програма за подготовка и присъединяване на България към Северноатлантическия съюз и постановление на Министерския съвет, с което се създава правителствен механизъм за координация на усилията за подготовка и присъединяване към НАТО - Междуведомствен комитет за интегриране в НАТО. Комитетът се ръководи от министъра на външните работи и министъра на отбраната и включва началника на ГЩ на БА и заместник-министри от всички заинтересувани министерства. България получава покана за членство в НАТО на 22 ноември 2002 г. На 29 март 2004 г. България и още шест страни ( Естония, Латвия, Литва, Румъния, Словакия и Словения) стават пълноправни членове на Алианса.

Договорът на северния Атлантически Алиянс, подписан във Вашингтон на 4 април 1949г. предвижда взаимна защита и колективна безопасност, първоначално против заплахата от агресия от страна на Съветския Съюз. Това е първият съюз от следвоенно време, създаден от САЩ и представляващ съюз на капиталистическите държави. Повод за създаване на договора е увеличаващия се размах на студената война. Тъй като заподноевропейските страни се чувстват слаби за индивидуална защита срещу СССР, те започват през 1947г да създават структура за сътрудничество при защита. През март 1948 г 5 страни – Белгия, Франция, Люксембург, Нидерландия и Великобритания подписват Брюкселския договор, който става основа за създаването на НАТО година по – късно. НАТО е междуправителствена военно - политическа организация, в рамките на която страните членки запазват пълен суверенитет и независимост. Целите на НАТО са: Да гарантира свободата и сигурността на всички свои членове с политически и военни средства в съответствие с принципите на Устава на ООН. Първостепенна задача на НАТО от създаването му е да работи за установяването на справедлив и траен ред в Европа, основаващ се на общите ценности на демокрацията, зачитане на човешките права и върховенството на закона.

Основен принцип на НАТО, както и на всички военни съюзи става член 51: “Страните се съгласяват, че въоръжената атака против една или повече от тях, в Европа или северна Америка се разглежда като атака против всички”. НАТО се разработва в съответствие със 51 първи член от устава на Организацията на Обединените Нации, която предвижда право на колективна самозащита от регионалните организации. Това задължава нациите, които влизат в НАТО, към защита на западна Европа и Севера на Атлантика; също така договора се разработва с цел задълбочаване на политическите, икономическите и социални връзки между страните – членки.

Въоръжените сили на НАТО са създадени през 1950г в отговор на корейската война, която започва през юни 1950г. и се възприема от западните страни, като част от международното комунистическо настъпление. Войната свършва с примирие през 1953г. при това на тези позиции, на които започва. Главният орган, който определя политиката на НАТО е Североатлантическия Съвет, който се събира в Брюксел ( до 1967 година срещите се провеждат в Париж). Всяка страна – участник обезпечава присъствието на председател на ниво посолство, и тези представители се срещат като минимум един път в седмицата. Така също съветът се събира 2 пъти годишно на министерско ниво и рядко на ниво държавни глави. Северноатлантическият съвет е висш военнополитически орган. Оглавява се от генералния секретар на НАТО. Избира се за срок от една година почетен председател /президент/ от средата на министрите на външните работи. Генерален секретар на НАТО от 2004 година е холандеца Яп де Хоп Схефер. Той председателства Евроатлантическия съвет за партньорство и Групата за средиземноморско сътрудничество и е съпредседател на Постоянния съвместен съвет НАТО - Русия и на Комитета НАТО - Украйна.

Военните въпроси на НАТО се разглеждат от комитет за планиране на защитата. Военният комитет на НАТО (до началото на комитета за планиране на защитата), който се състои от старши военни представители на всяка страна – участничка в НАТО, освен

Исландия, която няма въоръжени сили, и Франция, която е представена от гражданско лице, която излиза през 1966 г. от военния съюз, оставайки при това участник в НАТО, препоръчва на комитета за планиране на защита план за защита. Военният комитет е висш военен орган. Дава препоръки на САС и на Комитета за планиране на отбраната във военната област. Оглавява се от председател с 3-годишен мандат; председателят се избира от началниците на генералните щабове. Той ръководи ежедневната работа на Военния комитет и от негово име дава указания на директора на Международния военен секратариат. Главнокомандващи на НАТО са Върховният съюзен командващ в Европа /SACEUR/ и Върховният съюзен командващ за Атлантика /SACLANT/. Отговарят пред Военния комитет за общото ръководство и осъществяване на всички военни дейности на НАТО в своята зона на отговорност. Международният военен секретарият има за задача да подпомага Военния комитет, като подготвя необходимите планове и проучвания и прави предложения от военно естество. Следи за изпълнение на приетите от Военния комитет решения. Оглавява се от директор.

Въоръжените сили на страните – членки на НАТО включват назначения в мирно време командир, който в случай на война изпълнява по места заповедите на военния комитет. Командирите отговарят за разработката на плановете за защита на техните области, за определяне на изискванията към войските и за провеждане на военни учения.

Създаването на НАТО е следствие на студената война затова и цялата му дейност е насочена към противопоставяне на Съветския Съюз и други страни ( впоследствие обединени от Варшавския Договор).

През 1949 година е ликвидиран атомния монопол на САЩ, което води до рязко засилване на тенденциите на съперничество и нарастване на производството на оръжия за масово унищожаване. След създаването на термоядрено оръжие през 50-те години на миналия век, а след това и доставянето му за целите СССР отправя своите усилия към установяване на военно – стратегически паритет със САЩ, което се случва през 60-те-70-те години на миналия век.

Първата криза започва година след образуванято на НАТО през 1950-та година – това е кризата в Корея. Военното командване на САЩ има намерение да използва атомно оръжие, то се спира само от опасенията за аналогични ответни мерки от страна на СССР. В създалата се ситуация СССР счита за необходимо да окаже военно – техническа помощ на Корея. Освен СССР, помощ на КНДР оказва КНР и други социалистически страни. Към средата на 1951 г. обстановката в Корея се стабилизира, започват мирни преговори, в резултат на които на 27 юли 1953 година е подписано съглашение за примирие.

Благодарение на смяната на висшето ръководство на СССР и така нареченото Хрушчевско затопляне през 1954 година се състои съвещание на министрите на външните работи на САЩ, Великобритания, Франция и СССР по редица въпроси за колективна безопасност в Европа и редица кризи. Тъй като западните представители рекламират отбранителният характер на НАТО, то след съвещанието съветското правителство излиза с предложение за встъпване на СССР в НАТО и сключва договор за колективна безопасност в Европа с участието на САЮ. Всички тези предложения се отхвърлени от Запада. На всички понататъшни инициативи на Съветския Съюз до началото на преговорите за сключване на пакт за ненападение между НАТО и страните от Варшаваския договор, НАТО отговаря с отказ и ги обявява за пропагандистки.

Най – опасната международна криза възниква през есента на 1962 г. във връзка с обстановката около Куба. След революцията в Куба и установяването на социализма, Съветския Съюз във връзка с териториалната близост между Куба и САЩ разполага там атомни ракети. В отговор на това, САЩ струпва на острова свой флот и издига ултиматум. На започналите преговори е постигнат компромис, и атомните ракети са изнесени от Куба. Ръководителите на САЩ и СССР в хода на Карибската и корейската кризи независимо от взаимната неприязън се отдава да избегнат пряко военно стълкновение, което вероятно би довело до атомна война с всичките й последствия.

Западните политици използват блокова стратегия за обграждане от запад, юг и изток на територията на СССР и приятелските му държави в Европа и Азия с верига военно – политически съюзи и бази, на които се помещават американските военновъздушни и военноморски сили. Впоследствие световната общественост разбира, че през 50-те години на миналия век в САЩ са разработени секретни планове за война срещу СССР, която предвижда атомни бомбардировки на десетки съветски градове. Нарушавайки нормите на международното право, американските военни самолети в течение на няколко години на голяма височина извършват полети във въздушното пространство на СССР с разузнавателни цели.