Ангел Димов Власт на всяка цена Ангел Димов Издателство "Нова Зора" I8вn 954-9741-09 Всички права запазени. Нито една част от тази книга
жүктеу/скачать 2.38 Mb.
|
| 278
нителите, камъни улучиха и нараниха главите на редица депутати, в т.ч. вървящият зад мен проф. Владимир Топенчаров. А при потеглянето на един от автобусите към страничния му прозорец бе хвърлен пет-килограмов камък, премина над главите на депутатите, които в този момент бяха нак-лякали между седалките и почистваха кръвта от раната на проф. Владимир Топенчаров.7 Камъкът се удари в отсрещната стена на автобуса и единият му край раз-ряза бузата на проф. Тодор Иванов Живков.8 През последното десетилетие в печата и електронните медии много се пише и говори за същността на станалото на 10 януари 1997 г. политическо събитие. Засега обаче то се разглежда умозрително и без анализи на движещите го обществени сили. Интерпретира се по начини, чрез които да бъдат оправдавани и оневинявани неговите организатори и извършители - политици, местни и чуждестранни мафиотски босове, служители на тайни служби. Десетоянуарското събитие се представя така, че цялата (или поне половината) вина за катастрофалните резултати от неизпъл-
неното обещание да бъде съставено второ социалистическо правителство, да се стовари върху тогавашния министър-предсе-дател Жан Виденов и работния български народ. Тон за това беше даден от социолога Андрей Райчев, който при отбелязване на първата годишнина на въпросната дата в Националния дворец на културата (1998 г), изнесе встъпителен доклад и нарече де-сетоянуарския пуч "народна революция". В подкрепа на това невярно твърдение той дори посвоему тълкува определените от В.И. Ленин критерии за наличие на "революционна ситуация". Според великия революционер такава ситуация има, когато:
- активност на народните маси.9 Едва дочаках края на посочения док лад и си тръгнах възмутен от поредната подигравка с измамените и ограбени тру дови хора. Седящият до мен Георги Пи- 280 рински настоя да остана да чуя и другите доклади, но се боях, че в даден момент мога да се поддам на емоции, да взема неподготвен думата и да злепоставя поканилите ме (акад. Благовест Сендов) на мероприятието. При излизането си казах на любознателните журналисти, че съм сбъркал номера на аудиторията. Добавих, че не съм разбрал от референтчика защо в настоящия момент няма "революционна ситуация" и народни бунтове, след като за изминалата една година от 10 януари 1997 г. жизненият стандарт на мнозинството от българския народ е спаднал наполовина. Напоследък се появяват и статии, в които мрачната за народа (и светлата за мафията) дата 10 януари 1997 г. се обявява за своеобразен "рубикон",10 т.е. за ден, когато у нас вече е станало невъзможно да бъде продължено социалистическото управление. Прокарва се тезата, че не на 4 февруари, а на 10 януари у нас е бил извършен "антидържавния преврат", при чиято подготовка бяха причинени на повечето български граждани неизмерими злини -стопяване на многогодишните им спестявания, отнемане на притежаваните средс- 281 Власт на Всяка цена тва за производство, масово обедняване, безработица, жестока експлоатация. Станалото на 10 януари 1997 г. у нас политическо събитие е по същество неуспешен акт на държавен преврат, на пуч, приключил с погром на парламента.п Този държавен преврат завърши с успех на местната и чуждестранната мафия и олигархия на 4 февруари 1997 г., когато председателят на ПГ на БСП Георги Първанов и номинираният за министър-председател Николай Добрев върнаха на българския президент Петър Стоянов предоставения им мандат за съставяне на второ социалистическо правителство. Главната цел на всяка политика е завладяването, удържането и упражняването на държавната власт. „Договореното" (с превратаджиите и пучистите) сдаване на тази власт е съучастничество в извършения на 4 февруари 1997 г. държавен и социален преврат. Обикновено четвъртофевруарският (1997 г.) държавен (и социален) преврат се представя за обикновен „договор", чрез който е предотвратена въображаема опасност от масово насилие в страната. Глав-
ното действащо лице на този преврат и настоящ български президент Георги Първанов се обявява за „спасител" на нашата нация, понеже не е изпълнил приетите от централните органи на БСП решения за съставяне на второ социалистическо правителство и е поднесъл на тепсия народната власт на представители на местната и чуждестранната мафия и олигархия. Досега обаче никой не е посочил кой и защо до и след 10 януари 1997 г. е създавал „опасност от насилие". Единственото, което мафиотските апологети и „полито-лози" повтарят до втръсване е, че тогава имало недоволство от управлението на Жан Виденов. Макар с просто око да се вижда, че в сравнение с времето, когато се осъществяваше това управление (1995-1996 г.), сега измамените и ограбените от мафията трудещи се имат многократно повече основания да негодуват и да се бунтуват, но мълчат. А както е казал великият френски оратор Мирабо - „Народ, който мълчи, иска да каже твърде много". Истината е, че по онова време представители на местната и чуждестранната мафия и олигархия „воюваха" за заграб- 283 Власт на Всяка цена ване на българските държавни банки, заводи и туристически комплекси. Те създаваха „опасност от насилие", като манипулираха доверчивия народ и го настройваха срещу пречещия им Жан Виденов, даваха пари на „сини" лумпени активисти и екзалтирани студенти да „окупират" кръстовища и основни пътни магистрали и да създават смут и суматоха в обществото. Впрочем известно време след 10 януари 1997 г. приемах за достоверна информацията на медиите и най-вече на министъра (в оставка) на вътрешните работи Николай Добрев, че из страната имало „окупации" на „кръстовища и основни пътни магистрали". Даже повторих тази информация на състояла се дни след 10 януари 1997 г. среща със симпатизанти от община Съединение. Но изпаднах в „безтегловност", когато моят приятел Никола Вълчев от с. Неделево, Пловдивско, ме запита: „И ти ли, другарю Димов, на когото вярваме, си дошъл да ни лъжеш?" После той и други хора разказаха, че са били на магистралата край гр. Пловдив, където няколко десетки общински чиновници и градски активисти на СДС „блокирали"
движението. Деблокирането можело да стане за кратко време от няколко полицаи, пазещи „протестантите". През януари и февруари 1997 г. партийните лидери на БСП и СДС изкуствено създаваха безвластие и хаос в нашата държава. Първият (Георги Първанов) чрез търсене на форма, под която да предаде на представители на други кланове на мафията изпълнителната държавна власт. При това без да си навлече гнева на своите съпартийци. Вторият (Иван Костов) предизвикваше анархия в обществото, като възпрепятстваше създаването на второто социалистическо правителство, организирайки почти ежедневно на пл. „Александър Невски" митинги с рок-концерти и колективни подскачания. Така той беше превърнал площада във втори център на „управление" на нашата страна, откъдето даваше указания, изпращаше послания и командваше своите съпартизани. В такава анархична среда у нас бяха извършени мащабни кражби на държавни пари (изнасяни в чужбина) и се предизвика шокова инфлация. Въпреки това държавните сили (полиция, съд, затвори) бяха все още в със-
тояние за часове и безпроблемно да се справят с мафиотските босове, да защитят изоставеното и объркано мнозинство от народа и да опазят от разграбване държавните имоти и пари. Представям си как биха реагирали сегашните български (в т.ч. и Георги Първанов) и чуждестранни буржоазни управници, ако народни водители направят блока-ди на улици и предприятия с искания да бъдат върнати на народа харизаните на чужденци от Иван Костов и Симеон Сакс-кобургготски държавни банки („Булбанк", ДСК, Пощенска банка) или стратегическите компании - БГА „Балкан", БТК и т.н. Почти е сигурно, че „протестиращите" ще бъдат мачкани и малтретирани от наши и чуждестранни „сили за бързо реагиране", а водителите им ще бъдат обявени за „международни терористи". Още от древността господарите угнетяват обикновените хора и ги държат в подчинение чрез всяване на страх (със смърт, богове, "врящи казани"). Съвременните мафиотски босове и техните адвокати плашат трудещите се с „насилие" и „кръвопролития", за да кротуват и се спо- 286 тайват, когато им вземат парите и имуществото. Така че вместо да се правят догадки за евентуални опасности от обществени насилия е целесъобразно да се разкриват вътрешните пружини, движещите сили на десетоянуарския пуч. При това като се търси отговор на задавания в древноримска-та епоха въпрос: „За кого е полезно деянието".12 През периода 1995-1997 г. най-голям интерес за сваляне на БСП от държавната власт имаха следните лица и обществени групи:
287 Власт на Всяка цена на власт за лично забогатяване; - мафиоти, незаконно завладели в
Тези сили (пряко или косвено) са в дъното на извършения у нас десетоянуарски пуч (1997 г), чрез който беше разклатена 288 политическата стабилност в българската държава и се откри пътя за разграбване на народното богатство. Но справянето на малцина доблестни пазители на реда с пу-чистите показва, че би могло да се състави второ социалистическо правителство и да се избегне извършеното на 4 февруари 1997 г. предаване на народната власт на представители на местната и чуждестранната мафия и олигархия. Впрочем с акцията за силово саморазпускане на Народното събрание организаторите на десетоянуарския пуч у нас сигурно са целили и да подготвят общественото мнение за евентуална тяхна следваща стъпка - доброволно отстъпване на държавната власт от БСП на СДС. Те са смятали да представят погрома на парламента за „народно въстание", т.е. за изразено пред света нежелание на народа да бъде продължено управлението на държавата от социалистите. Едва ли е случаен фактът, че на 25 януари 1997 г. в бившия Партиен дом беше симулирано (в т.ч. и пред екип на „Ефир 2" на Националната телевизия) и обсъждане на набързо подготвена про-мафиотска правителствена програма. В то-
ва обсъждане взеха участие предимно кан-дидат-министри от фракцията на Андрей Луканов, банкери и „експерти" (от предизборния щаб на президента Петър Стоянов), които твърдяха, че у нас имало „хи-перинфлация" и за БСП щяло да бъде по-добре да върне предоставения й правителствен мандат. В отговор на тези нелепи твърдения и за да повдигна духа на посърналите кан-дидат-министри, обосновах тезата (излъчена по Националната телевизия „Ефир 2"), че в България няма „хиперинфлация", т.е. няма инфлация, която за период от една година ежемесечно да превишава 100%. Тогава по редица причини (включително очакването на приватизация) у нас бяха оставени да бездействат производствени мощности в хиляди модерни държавни предприятия. В оставената на автопилот българска държава се зароди шокова инфлация, главно защото значителна част от валутните ресурси се изнасяха извън страната. Но след назначаването на служебен правителствен кабинет (средата на февруари 1997 г.) за броени дни курсът на лева спрямо долара се повиши двукратно.
Вместо за близо 3000 неденоминирани лева един долар започна да се разменя за по-малко от 1600 неденоминирани лева. Още на другия ден, след като Националната телевизия показа моето изказване за „хиперинфлацията", Янаки Стоилов и други „социалдемократи" заявиха, че съм постъпил „безотговорно". Но както е известно, през май 1997 г. (т.е. само три месеца по-късно) у нас, след изкуствено предизвиканата шокова инфлация настъпи дефлация и на състоялия се пленум на Висшия съвет на БСП моите „критици" изпаднаха в конфузно положение. Практиката потвърди тезата, че и след десетояну-арския пуч от 1997 г. би могло да бъде избрано второ социалистическо правителство, което успешно да управлява страната. Но мислейки само за оставането си по върховете на държавната власт, „социалдемократическите" водачи на БСП игнорираха народните интереси и се поставиха в услуга на представители на местната и чуждестранната мафия и олигархия.
Четвъртофевруарският преврат Бурната 1997 г. е преломна в българската история. Държавната власт беше овладяна от представители на местната и чуждестранната мафия и олигархия. Под формата на реституция и приватизация започна бързо и открито разграбване и присвояване на държавните банки, предприятия, туристически комплекси, гори и земи от частни лица. В страната беше въведен колониален валутен борд. Българската държава стана напълно зависима от от-въдокеански политически и финансови институции и организации, включително Международния валутен фонд, институция, която кубинският народен вожд Фидел Кастро нарича „екзекутор" на експлоатираните нации и държави. Всичко това стана след 4 февруари 1997 г., когато в нашата страна беше извършен държавен преврат. Тогава новоиз-
браният лидер на Българската социалистическа партия (БСП) Георги Първанов заедно с номинирания за министър-предсе-дател Николай Добрев посетиха президента на Република България Петър Стоянов и върнаха предоставения им мандат за съставяне на второ (след това на Жан Виденов) социалистическо правителство. Четвъртофевруарскитевластоотстъп-ници сдадоха (1997 г.) принадлежащото на БСП държавно управление, за да запазят своята партийна и депутатска власт. Отказаха да бранят народните имоти и пари от настървените да ги присвоят местни и чуждестранни мафиоти и олигарси. Понеже този акт беше извършен в пълен дисонанс с партийните решения, Георги Първанов започна да се оправдава заявявайки, че с изключение на него и партийната върхушка БСП и трудовите хора не се борили за "власт на всяка цена". Те се разграничавали от лозунга: "Тази власт с кръв сме взели и само с кръв ще я дадем". Впрочем този лозунг никога не е бил официално издиган от Българската комунистическа партия (БКП). Такива изказва-
ния са правени по време на частни разговори от някои антифашисти, живели у нас при монархо-фашисткия режим (1923-1944 г.), при който са били избити десетки хиляди български комунисти и сдружени земеделци. Въпросните властоотстъпници можеха да докажат на обществото, че наистина не желаят "власт на всяка цена" (включително и с проливане на "капка човешка кръв"), като отстъпят партийните си постове на по-способни политически личности. Те можеха да направят това седмици, преди да им бъде връчен от президента мандат за съставяне на второ социалистическо правителство - на 28 януари 1997 г. На 10 февруари, т.е. седмица след чет-въртофевруарския държавен преврат у нас (1997 г.), председателят на БСП и Парламентарната група Георги Първанов, пак на своя глава и против волята на повечето наши социалисти и симпатизанти, е подписал с лидера на Съюза на демократичните сили (СДС) Иван Костов т. нар. Декларация за национално спасение. Тази декларация включва противонародни, но изгодни за мафиотските групировки мерки: про- 294 веждане на предсрочни парламентарни избори; въвеждане на колониален валутен борд; бърза и повсеместна "приватизация" на държавни и общински банки и предприятия; закриване на "губещи" държавни предприятия (за разграбването им от ма-фиоти). Предсрочните парламентарни избори бяха използвани за извършване на вътрешнопартийни чистки в БСП и СДС. В партийните изборни листи нежеланите от мафиотските босове кандидати за депутати бяха зачеркнати. В тези партийни листи не бяха включени бивши депутати, които на дело бранеха народното богатство от обградилите се с множество охранители и вече придобили пари и имоти български и чуждестранни мафиоти. В тогавашните партийни листи за предсрочните парламентарни избори бяха включени на избираеми места кандидат-депутати, предложени от мафиотски босове и гангстери. Това включване направиха партийни лидери срещу определени парични суми. Станали с мафиотски пари депутати, те и днес заемат ключови места в Народното събрание, Министерския съвет и други
държавни институции. Продължават да изпълняват поръчки на представители на едрия мафиотски капитал и да вредят на българското общество. Така след 4 февруари 1997 г. българската държава стана плутократична, тоест, държава на богатите мафиоти. В страната ни се прилага противонародна политика и се изгражда неолиберален обществен модел, който трудно може да се интегрира със социалните европейски държави (Франция, Швеция, Германия). В този смисъл четвъртофевруарският държавен преврат (1997 г.) е криминален и мафиотски. Чрез този преврат представители на местната и чуждестранната мафия и олигархия се сдобиха с цялата изпълнителна, парламентарна и друга държавна власт. Бяха предадени трудовите хора и бе открит пътя за разграбване и обсебване на принадлежащото на народа огромно държавно богатство. След това на обществото се внушаваше, че управлението на минис-тър-председателя Жан Виденов е "неуспешно" (според мафиотските босове и "по-литолози") и поради това БСП загубила общественото си влияние. Ръководни пар- 296 тийни деятели (в това число председателят на БСП Георги Първанов) публично отправяха призиви към Жан Виденов да не издига кандидатурата си за народен представител, защото с присъствието си "дразнел" избирателите и те нямало да гласуват за БСП. Впрочем месец преди да стане председател на БСП, Георги Първанов е заявил, че: "Виденов е с един голям потенциал", но срещу него била предприета "жестока атака" от "мощни икономически групировки", които използвали държавата "за да се облагодетелстват" (в. "Нощен Труд", 14-15 ноември 1996 г.). След като се добра до председателския пост обаче, Георги Първанов започна публично да изрича злословия по адрес на бившия си началник и да използва предоставената му партийна и държавна власт предимно за удовлетворяване интересите на босове на частни банки и икономически групировки. После, когато СДС имаше пълно мнозинство в Тридесет и осмото Народно събрание (1997-2001 г.) от неговата трибуна често се заявяваше, че Жан Виденов е предизвикал у нас "хиперинфлация", вследс- 297 Власт на Всяка цена твие на която средната месечна заплата и пенсия станали по няколко долара. Председателят на ПГ на БСП нито веднъж не изрази отношението си към тази отвратителна лъжа. Истината е, че през 1996 г. един долар се разменяше средно за около 176 не-деноминиранилева.1 На 28 декември 1996 г., когато в Народното събрание беше приета оставката на министър-председателя Жан Виденов, един долар се разменяше за 480 неденоминирани лв. На 9 януари 1997 г., тоест преди погрома на парламента, 1 долар се разменяше за около 580 неденоминирани лв., на 3 февруари - за около 1000 неденоминирани лв., а на 12 февруари 1997 г. - за близо 3000 неденоминирани лева. Следователно изкуствено предизвиканият от представители на мафията вакуум в държавната власт и уличния диктат са главната причина за възникналата през втората половина на януари и февруари 1997 г. у нас шокова инфлация и за стопя-ване на спестените от българските граждани левове. Впрочем и през онази трудна за пре-
живяване година Жан Виденов показа, че е честен и високоотговорен български политик и държавник. След като напусна Министерския съвет, той години наред беше безработен, въпреки че можеше да бъде народен представител в Тридесет и осмото народно събрание. През пролетта на 1997 г. на вътрешнопартийни избори Жан Виденов беше избран за водач на канди-дат-депутатската листа на 17-и Пловдивски избирателен район. Получи вот на доверие от Висшия съвет на БСП и можеше да оглави предизборната партийна канди-дат-депутатска листа. Но след като благодари за оказаната му подкрепа, той отказа да стане депутат в знак на протест срещу публичните нападки, които му отправяха новите партийни лидери и други ръководни дейци в БСП. С този неочакван ход Жан Виденов се прояви като безкористен политик и се разграничи от своите политически наследници, които възнамеряваха да стоварят върху него и вината за тежката изборна загуба на БСП през 1997 г. Някои от причините за четвъртофев-руарското абдикиране на лидерите на БСП от изпълнителната държавна власт през
1997 г. бяха изтъкнати и в изповедта на Николай Добрев. Това стана месеци, преди да почине, на последната ни среща, която се състоя пролетта на 1998 г., на редовния конгрес на БСП в Националния дворец на културата. През една от почивките група делегати от Пловдивски окръг, включително Радка Шикова от с. Ръжево Конаре, седяхме край малка маса и към нас се запъти придружаван от своята съпруга и сина си, Николай Добрев, вече тежко болен. Станах прав и докато се здрависвах-ме, той каза, че в болницата е прочел моята статия, озаглавена "Властоотсъпници-те трябва да бъдат порицани".2 Боял се да не умре, преди да ме види, и ми сподели някои четвъртофевруарски факти "за историята". Промълвих, че трябва да си дава кураж, но той ми отвърна, че идва от онкологията и ще бъде чудо да остане жив. После добави, че не е "страхопъзльо", т.е. не поради страх от управленска отговорност е предал изпълнителната власт (както е написано в моята статия за него и Георги Първанов). Причините за връщането на правителствения мандат на 4 февруари 300 1997 г. били три:
|