Ангел Димов Власт на всяка цена Ангел Димов Издателство "Нова Зора" I8вn 954-9741-09 Всички права запазени. Нито една част от тази книга

"Решенията за отпускане на кредити и безвъзмездна помощ за някои развива­щи се страни са дали изключително теж­ко отражение върху икономиката на стра­ната, тези решения са довели обективно до необслужваемост на външния ни дълг". Какво значи "обективно" не мога точно да схвана. И тук цитирам: "Поради подобни вредни за държавата ни решения и други (неназовани) противоправни прояви на партийни и държавни ръководители през споменатия период..." (край на цитата), външният ни дълг се е увеличил до 10 млрд. 657 млн. долара в края на 1989 г.

Всичко това давало основание за тър­сене на наказателна отговорност по чле­нове 204 и 219 от Наказателния кодекс, съ­ответно за длъжностно присвояване и без­стопанственост.

...В тази връзка бих искал да имате предвид следното. Първо, предоставяне­то на кредити, а в отделни случаи и помо­щи на развиващите се страни, е елемент от политиката на българската държава, на­сочена към активизиране на връзките с онази част от света, която не съвсем пра­вилно се нарича "трети свят". Тази поли­тика... включва и неотменната грижа за стопанската изгода както за българската държава, така и за фирмите и предприя­тията, ...изгодата не може да се оценява на парче, тя се измерва в рамките на цялост­ните ни отношения със страните партньо­ри...

Достатъчно е да посоча пред вас след­ните данни: за периода 1980-1989 г. Бъл­гария е продала стоки и услуги в развива­щите се страни на обща стойност около 19 млрд. долара, а е внесла от тези страни стоки и услуги на сума за около 9 млрд. долара. С други думи, активното салдо на

България в икономическото сътрудничес­тво с тези страни за 10 години е от поря­дъка на 10 млрд. долара. (Шум и реплики в залата.)

Ако вземем по-кратък период, който за Прокуратурата "случайно" съвпада с мандата на Георги Атанасов, но би тряб­вало да се анализира от 1985 г., тъй като именно тогава нашият външен дълг започ­ва отново да расте, ще видим, че за 5 годи­ни - 1985-1989 г. чистата разлика в полза на България между износа и вноса от раз­виващите се страни е около 3 млрд. дола­ра...

Второ, решително протестирам като българин против лекомисленото обявява­не на нашите вземания от развиващите се страни за несъбираеми. За да вземе глава­та на един депутат, главният прокурор е готов да отпише български вземания за около 2 млрд. долара.

Трето, абсолютно несъстоятелни и до­ри комични от професионална гледна точ­ка са твърденията, че кредитите и помо­щите за развиващите се страни били уве­личили външния ни дълг и довели до не­говата "необслужваемост". ...

103

Власт на Всяка цена

Работата е там, че между нашите кре­дити и помощи за развиващите се страни и заемите, които получавахме от банки и институции на Запад, практически няма никаква връзка или зависимост...

Четвърто, България е оказвала, макар и в скромни размери, хуманитарна помощ на развиващите се страни, намиращи се в особено тежко или бедствено положение. Мисля, че нямаме никакви основания и днес да се срамуваме от това...

Пето, вземайки решение за предоста­вянето на кредити и помощи за развива­щите се страни, правителствата на Бълга­рия са действали въз основата на конкрет­ни основания и преценки и са го правили изцяло в рамките на своите конституци­онни пълномощия...

Шесто, поразително е все пак, че юристи могат да говорят за присвояване, когато не само липсва всякаква корист или облага, но става дума за отношения меж­ду държави. Тоест между правни субекти, чиито отношения изобщо не се регулират от разпоредбите на българското или дру­го наказателно право...".

По време на пленарното заседание, на

което се разглеждаше прокурорската доклад­на записка за отнемане на депутатския иму­нитет на Андрей Луканов, прецених, че не е целесъобразно да правя изказване. Защото първо, нямах какво да добавя към неговата образцова реч, и второ, във вестниците бе­ше съобщено за предстоящо отнемане и на моя депутатски имунитет. Очакваше се са­мо решение на Парламентарната група на СДС и нейния председател Александър Йор­данов. Броят на депутатите на тази група за­едно с тази на нейния съюзник ДПС образу­ваше абсолютно мнозинство, което можеше автоматично да ме изпрати в кауша. Тази мярка е предвидена, понеже към края на м. април 1992 г. в с. Цалапица и над 60 села на Пловдивски окръг бях подкрепил "селските бунтове" за защита и опазване на коопера­тивното имущество. Такива бунтове имаше в над 600 български села, където по силата на приетия по-рано Закон за собствеността и ползването на земеделските земи (ДВ бр. 18, 1992 г), започна назначаване на ликви­дационни съвети, насилствена ликвидация натрудово-кооперативните земеделски сто­панства (ТКЗС) и разграбване на техните сгради, земи, машини и инвентар.

Впрочем ликвидационните съвети на ТКЗС бяха насилствено въведени през пролетта на 1992 г., когато бе приет въп­росният закон за земята. Всеки ликвида­ционен съвет наброяваше по 5-13 души, назначавани от областните управители предимно по предложение на политичес­ки партии. "Ликвидаторите" (чийто общ брой в страната превишаваше 20 хил. ду­ши) се занимаваха едновременно с отглеж­дане на селскостопански култури (главно пшеница) и ликвидация на юридическото лице - ТКЗС. Заплатите им се осигуряваха от съответните ТКЗС и разпродажбите на тяхното имущество.

През месец април-юли 1992 г. в сто­панските дворове на стотици наши села, член-кооператорите се барикадираха и ус­пяха да опазят своите сгради, машини и други средства за производство. В с. Ца-лапица, Пловдивско, и още много села властите направиха неуспешни опити да наложат ликвидаторите с полиция, палки и кучета. Към края на 1992 г. в Народното събрание правителството на Филип Ди­митров не получи вот на доверие и бе сва­лено от власт. Но и съставеното с мандата

106

на ДПС правителство на проф. Любен Бе-ров дълго време не изпълняваше обявено­то в програмната си декларация обещание да "преустанови" разрушителната дейност на ликвидационните съвети на ТКЗС. Във връзка с това през пролетта на 1993 г. по моя инициатива бяха организирани мно­жество срещи, включително и с президен­та на Р България Желю Желев. На тях ста­на ясно, че интересите на ликвидаторите и грабителите на кооперативното имущес­тво у нас се бранят от високопоставени държавни лица. Група депутати (Стойчо Шапатов, Донка Дончева, Тодор Тодоров) прибегнахме до заплашителни мерки, в то­ва число и подписка с искане на вот на не­доверие на правителството. Дни след като агенция "Ройтерс" разпространи новина­та за събиране на такава подписка, в На­родното събрание беше приет закон, чрез който беше редуциран броят на ликвида­ционните съвети на ТКЗС (до 3 души) и бе определен краен срок на тяхното същес­твуване.

През лятото на 1992 г. депутатският ми имунитет бе запазен, главно защото в Парламентарната група на СДС са ме за-

107

Власт на Всяка цена

щитили седем депутати, които преди 9 сеп­тември 1944 г. са били легионери и благо­дарение най-вече на застъпилия се за мен тогавашен лидер на легионерската партия "Демократически форум" Васил Златаров. До момента на решаване на въпроса за моя депутатски имунитет с него не се позна­вахме лично, въпреки че бяхме работили близо десет месеца в една зала. Факт, кой­то показва, че през 1992 г. в парламента имаше остра политическа конфронтация.

След като е чул разговора ми с пред­седателя на Парламентарната група на СДС на тази тема, Васил Златаров ми се представи и каза, че неговият "легион" (от седем депутати в СДС) е решил да не бъда предаден на следствието. С присъщия си идеализъм (заради идеи след 9.09.1944 г. е бил изпращан в лагери) той добави: "Ти защитаваш нас, бедните".

На следващия ден (9 юли 1992 г.) в ПГ на СДС е било отхвърлено предложение­то за премахване на депутатския ми иму­нитет. Без подкрепата на седемте легио­нери и всички депутати от ДПС трудно мо­жеше в пленарната зала да се наберат нуж­ните 121 гласа за формиране на мнозинст-

во (броят на депутатите от БСП беше 110 души). Така се сприятелих с легионера Ва­сил Златаров, който понякога ми разказ­ваше интересни случки из живота в лаге­рите, където самостоятелно е научил чужд език и станал преводач. Той (за разлика от някои бивши комунисти) не се оплакваше от комунистическата власт, при която е ла-герувал в най-цветущата си възраст.

Престоят на Андрей Луканов в арес­та (основно във Военномедицинската ака­демия) продължи до края на 1992 г., т.е. шест месеца. Междувременно под ръко­водството на председателя на ПГ проф. Нора Ананиева беше организирана кампа­ния за освобождаването му от "затвора". На отлично владеещите западни езици де­путатки - Елена Поптодорова и Нина Ге-ринска, беше възложено да пишат писма до централни органи и съдилища на Ев­ропейския съюз. Голяма подкрепа на Ан­дрей Луканов оказа в. "Дума", където бяха публикувани десетки материали на тази те­ма. Особена активност прояви главният ре­дактор на вестника Стефан Продев, който ми е споделял, че "много вярва в момчета­та" от ОСД.

109

Власт на Всяка цена

Междувременно "социалдемократи­те" от ПГ на БСП изобщо не се занимава­ха с освобождаването на арестувания още през пролетта на 1992 г. и несправедливо осъден на затвор бивш министър-предсе-дател и партиен член Георги Атанасов. Не­говият няколкогодишен престой в хладни­те килии на Кремиковския затвор завина­ги ще остане като пример на извършена у нас политическа репресия над един дос­тоен български политик и държавник.

За преждевременното му освобожда­ване от затвора допринесоха Стефан Са­вов (тогава председател на ПГ на СДС) и Александър Сталийски (лека им пръст), чиито бащи са били министри по време на Втората световна война (1941-1945 г.) и осъдени (1945 г.) на смърт от Народния съд. С тяхно съдействие бяха събрани 13 подписа на депутати (в т.ч. и на популяр­ния Георги Марков) от СДС. Така беше съставен общ списък на 123 (от 240) на­родни представители и се формира парла­ментарно мнозинство (от БСП - 100, СДС - 13 и ГОР (Гражданско обединение за ре­публиката) - 10), настояващо пред прези­дента на Република България да бъде пус-

110

нат на свобода Георги Атанасов. Към съ­биране на подписи се пристъпи след пос­тигната договореност с президента Желю Желев на състояла се към края на м. март 1994 г. среща в президентската сграда. На тази среща освен мен присъстваха депу­тати от Пловдивски окръг - ръководителя на групата Георги Пирински, Стойчо Ша-патов, Донка Дончева и Велислава Дъре-ва.

Преди да поискам тази среща, бях из­пълнил поръчението на председателя на ПГ на БСП Красимир Премянов и на го­лемия български историк акад. Илчо Ди­митров и заедно със съпругата си Руска отидох в Кремиковския затвор на свижда­не на Георги Атанасов (родом от с. Пра­вославен, Пловдивско). Сигурно докато съм жив няма да забравя този мразовит мартенски петък, през който станах сви­детел на жалка гледка: невинен и болен от простуда български министър-председа-тел, поставен в студена, без сервизни по­мещения и задушна килия, заедно със зат­ворник, излежаващ двадесетгодишна при­съда за убийство.

Едва дочаках да минат празничните

дни и в понеделник сутринта позвъних (по телефонната петолъчка) на президента Желю Желев. Обади се началникът на не­говата канцелария доц. Ивайло Трифонов. Помолих го да уреди спешна среща на пре­зидента с пловдивските депутати за обсъж­дане на по-скорошното освобождаване на Георги Атанасов от затвора. Със задовол­ство чух изразената от Ивайло готовност бързо да свърши тази работа. Не се нало­жи да бъдат свиквани пред президентст­вото протестни акции на селяни, членува­щи в над три хиляди земеделски коопера­ции.

Дни преди да се състои въпросната среща президентът Желю Желев е изпол­звал "невидимата" си власт за премества­не на Георги Атанасов в друг по-малко строг затвор. С този ход (за който узнах преди срещата от съпругата на Атанасов -Людмила), той допринесе за провеждане на по-спокооен разговор и дори за взаим­на обмяна на любезности. Например след като се здрависа с нас (прегърна Велисла­ва Дърева) и седна на стола, президентът най-напред се обърна към мен с компли­мента, че предвижданията ми винаги се

112

сбъдвали и затова първият въпрос към мен бил дали ще има предсрочни парламентар­ни избори. Отговорих чистосърдечно, че такива избори сигурно ще има, но провеж­дането им би имало смисъл, ако се проме­ни прилаганата неолиберална монетарна политика.

За близо два месеца след срещата с президента Стойчо Шапатов беше събрал 110 подписа на депутати от БСП и ГОР с обещание на Георги Марков да се подпи­ше на 121-во място. По съвета на Алек­сандър Сталийски - член на Демократи­ческата партия, се срещнахме в бюфета на НС със Стефан Савов и го помолих: пър­во, да не пречи на депутати от ПГ на СДС да участват в подписката за предсрочно ос­вобождаване на Георги Атанасов от зат­вора, и второ, да не прави по този въпрос изявления по медиите. Получих поискано­то от Стефан Савов съгласие, без което струва ми се това благородно дело няма­ше да се увенчае с успех. Освен това той ме увери, че винаги е бил против полити­ческите съдебни процеси, към които при­числявал и този на Георги Атанасов.

След завръщането си в парламента

(началото на 1993 г.) имахме коректни от­ношения с Андрей Луканов. Например по време на обща вечеря на ПГ на БСП в бив­ша почивна станция на ЦК на БКП (гр. Ве­линград) той изпратил организаторката Петя Шопова (депутатка от Пазарджиш­ки район) да ме заведе да седна на масата на неговото семейство. Там беше и него­вият син, който дни преди това беше за­вършил висше образование в Москва. По този повод Андрей Луканов изглеждаше горд и щастлив. Бащински се грижеше за доброто настроение на сина си.

Присъствах и на петдесет и петия рожден ден на Андрей Луканов в кабине­та (северната част на НС) на председателя на ПГ другарката Нора Ананиева. От име­то на рожденика ме покани тогавашият де­путат и главен редактор на в. "Дума" Сте­фан Продев. Честването се състоя през ед­на от почивките на заседаващия парла­мент. Участваха предимно членове на "со­циалдемократическото" Обединение за со­циална демокрация (ОСД).

Преди тези другарски срещи само вед­нъж публично бях скастрил Андрей Лука­нов. Това стана на състояло се в пленар-

ната зала на Народното събрание заседа­ние на парламентарната икономическа ко­мисия. По време на това заседание Анд­рей Луканов и тогавашната шефка на Аген­цията за приватизация Ренета Инджова на­рушиха дневния ред и близо два часа (от 10 до 12 ч) един след друг се изказваха от трибуната (вероятно по поръчение на ма­фиотски босове), за да ни убедят, че тряб­ва час по-скоро да бъде приватизиран на­миращият се срещу сградата на НС дър­жавен хотел "София" (сега "Радисън"). Търпението ми се изчерпа, когато Андрей Луканов заяви, че срещу определена сума в долари "одмах" щял да продаде въпрос­ния хотел. Взех думата и напомних на при­състващите (в това число и журналисти), че държавната собственост принадлежи на народа, а някои хора се разпореждат с нея сякаш им е "бащиния". Призовах при вся­ка приватизация на държавни обекти, включително и на хотели, да се мисли най-напред за бъдещето на трудовите хора. До­като се изказвах, Андрей Луканов стоеше прав на противоположния край на пленар­ната зала и не възразяваше на казаното в защита на държавната собственост и на

трудещите се български граждани. Но той не изрази и съжаление за пропиляното ценно време и фактическия провал на ед­но от редовните заседания на парламен­тарната икономическа комисия.

През лятото на 1994 г. с Андрей Лука­нов бяхме на една позиция по предложе­нието за предизвикване на предсрочни парламентарни избори. При поименното (по азбучен ред) гласуване в ПГ след мен и той гласува против това предложение. После разбрах, че "единодействието" ни е станало по различни мотиви. Моят отри­цателен вот беше продиктуван от следни­те обстоятелства: БСП няма ясна "банко­ва", "външнотърговска и въобще икономи­ческа политика"; не разполага с нужните управленски кадри; няма солиден коали­ционен партньор.⁴ Докато Андрей Луканов е бил за отлагане на предсрочните парла­ментарни избори и за запазване на ръко­воденото от проф. Любен Беров правител­ство, при чието управление можеха тайно да се "приватизират" държавни обекти, предприятия и пари и да се укрепват вече създадените мафиотски банки и икономи­чески групировки. По това време в Ико-

116

номическата комисия на НС Андрей Лу­канов прокарваше законодателни мерки за държавна подкрепа на "частния национа­лен капитал". Представяше се за съвреме­нен социалдемократ от западноевропейс­ки тип.

„Социалдемократически"

По време на шестмесечния си престой (юли - декември 1992 г.) в следствената сграда на софийската улица „Развигор" и във Военномеди­цинска академия Андрей Луканов е написал самостоятелна брошура.¹ В тази брошура той представя себе си като социалдемократ от западноев­ропейски тип. Нищо не споменава за резултатите от своето министерства-не през 1990 г. и за неолибералната си политика на изграждане на „де­мократичен капитализъм" в Бълга­рия. Изживява се като социалдемок­ратически лидер на Българската со­циалистическа партия. Изтъква на преден план нейното „деболшивизи-ране" и „социалдемократизиране" след 1989 г, намерило израз в отричането на на­силствени и радикални методи на общест­вено преустройство и отказ от „марксист-ко-ленинската доктрина" и „принципа на демократическия централизъм".²

С написаното в брошурата Андрей Лу­канов очевидно е искал да се хареса и на западноевропейските социалдемократи­чески лидери, чиито партии по онова вре­ме управляваха повечето от 12-те стари страни - членки на Европейския съюз. Обявява се за поклонник на западноевро­пейския модел социална държава и за со­циалдемократ, който едва ли не по прину­да е властвал и ползвал привилегии и бла­гини по време на „тоталитарния режим" и „тоталитарната власт на комунистическа­та партия" у нас. Правил е кариера, възх­валявайки противния нему първи парти­ен и държавен ръководител Тодор Живков. Подкрепял е антидемократичната „узурпа-ция и концентрация на властта в ръцете на една личност и нейния вечно сменящ се антураж." ³ По всичко личи, че въпрос­ната брошура е била поредната нова заяв­ка на Андрей Луканов за върховната пар­тийна и държавна власт. Това не е съчине­ние, в което анализира и преосмисля ре­зултатите от своето управление или запъл­ва излишното си свободно време в „затво­ра". В брошурата са очертани представи­те на Андрей Луканов за смяна на систе-

мата на „казармения социализъм с демок­ратично общество по западен образец. При това, като се прилага еволюционен подход на постепенна реституция на одържавени имоти и приватизация на държавната соб­ственост. Според него тези процеси тряб­вало да протичат десетилетия наред, за да се избегнат сривове в националната ико­номика, „социални и граждански сблъсъ­ци".⁴ По еволюционен път и на основата на социалдемократическите ценности" ⁵ (демокрация, хуманизъм и справедливост) следвало да се осъществява и интегрира­нето на България към западноевропейски­те политически и стопански структури.

Според Андрей Луканов „казармени­ят социализъм" претърпял „провал" пора­ди „утопичната" му природа, „липсата на демокрация", „потискане на личността". Но признава, че „казарменият социализъм ни остави добре развита обществена инф­раструктура, мощна държавна индустрия... силна кооперативна традиция, общодос­тъпно здравеопазване и разгърната систе­ма на социално осигуряване".⁶ В брошу­рата Андрей Луканов предлага „социалде­мократическа алтернатива" за България.

120

Тази алтернатива обхваща: съставяне на лявоцентристко правителство; подкрепа на републиканската и многопартийната форма на държавно управление; изграж­дане на „динамична и конкурентоспособ­на пазарна икономика"; поставяне на от­ношенията между държавните органи и обществените предприятия на пазарна ос­нова; бонова или друга форма на социал­но справедлива приватизация на държав­ната собственост; държавно регулиране на стопанския живот; държавно подпомага­не на земеделските производители и на ко­оперативното движение.

Определените насоки на политичес­ко и икономическо развитие на българс­ката държава са алтернатива и на водена­та от правителството на Съюза на демок­ратичните сили политика на „шокова те­рапия" на нашата икономика (1992 г.). Та­зи терапия се извършваше предимно с мо-нетаристки механизми - премахване на държавния контрол и либерализация на цените на стоките и на валутния курс, во-лунтаристично и прекомерно повишаване на основния лихвен процент. Впрочем ми-нистър-председателят Андрей Луканов

121

Власт на Всяка цена

всячески ухажваше и подпомагаше с кад­ри, сгради, печатарска хартия, коли, съз­дадения след 10 ноември 1989 г. Съюз на демократичните сили (СДС).

През лятото на 1990 г. той успя да убе­ди народните представители от Великото народно събрание да изберат лидера на СДС Желю Желев за президент-председа-тел на Република България. По сведения на Жан Виденов преди тези избори във Ве­ликото народно събрание имало нагласа български президент да бъде представи­телят на Българския земеделски народен съюз (БЗНС) Виктор Вълков. Този избор бил осуетен от Андрей Луканов, който се "погрижил" да няма нужното парламен­тарно мнозинство, задължавайки депута­тите от БСП Захари Захариев и Росен Ка­радимов да се скрият в чужбина. Тогава Андрей Луканов едва ли е предполагал, че в СДС ще се появят лидери, които ще нас­тояват да бъде предаден на съд. Дали е до­пускал, че борбата за „демокрация" и „па­зарна икономика" ще се сведе главно до реституиране на одържавени имоти (фаб­рики, жилища, магазини и ателиета) и при­ватизация (т.е. узаконена кражба) на дър-

122

жавни и общински банки и предприятия?! В брошурата Луканов изразява трево­га от разрушителната сила и антинарод­ния характер на водената от „десните" (ръ­ководителите на СДС) политика на „смя­на на системата". Обвинява ги, че проявя­вали припряност и прибързаност при при­лагането на тази политика и подменяли „идеята за действителна смяна на систе­мата с реституция" ⁷, която плодяла „мно­гобройна прослойка от рентиери". Всъщ­ност лидерите на СДС следват прилагана­та от Андрей Луканов и БСП политика на „смяна" на социалистическата система. С тази разлика, че издигат лозунга за „неза­бавна смяна на системата" чрез пълното й разрушаване. Докато „социалдемократи­те" са за еволюционно, плавно сменяне на социалистическия обществен строй. За тях „смяната на системата не е и не може да бъде революционен акт, акт на разруше­ние и тотално отрицание".⁸ „Социалдемок­ратите" и „десните" обслужват интереси­те на постсоциалистическата буржоазия от мафиотски тип. Затова провеждат и еднак­ва политика. Но в борбата за власт и над­мощие между тях „социалдемократите"

убеждават обществото, че могат по-умело да прилагат някои политически и иконо­мически механизми: приватизация; прив­личане на чуждестранни „инвеститори"; „възстановяване на частната собственост върху земята"⁹ (точната формулировка бе уточняване на титулите на частната позем­лена собственост у нас).

„Социалдемократите" (които и сега оглавяват БСП) са единодушни, че у нас цялата държавна собственост трябва да бъ­де приватизирана, разпродадена. Спорове­те им с представителите на нашата комп-радорска буржоазия, т.е. СДС, се въртят са­мо около това колко време трябва да про­дължи приватизационният процес, на ко­го и как да бъдат „продадени" български­те държавни банки и предприятия. Родни­те „социалдемократи" се борят за правото да бъдат единствени приватизатори на държавните и общинските имоти в наша­та страна. Твърдят, че знаели как да ги про­дават на високи цени и да предоставят част от тях на местния частен бизнес, за разли­ка от компрадорите, които играят роля на чуждестранни комисионери.

Главно поради това Андрей Луканов

настоява държавата „да наблюдава и ре­гулира" участието на „чужди капитали в преструктурирането и развитието на бъл­гарската икономика".¹⁰ Основателно кон­статира, че приетият от парламентарното мнозинство на СДС ултралиберален Закон за чуждите инвестиции у нас (1992 г.) съз­дал „режим, близък до този на капитула­циите".¹¹ Като министър-председател Ан­дрей Луканов пусна дълго потисканите и позабравени фурии на частнособствени-ческия интерес. Очакваше, че това ще спо­собства и за повишаване на личната заин­тересованост на земеделските производи­тели, за повече и по-качествени селскос­топански стоки. Две години по-късно той разбра, че събудждането на частнособст-венически страсти се използва за насилс­твена ликвидация на земеделските коопе­рации и за разграбване на тяхното имущес­тво. С късна дата изрази възмущението си от обявената „война на кооперациите" и „връщането на селското стопанство с пет­десет години назад".¹²

Общо взето брошурата на Андрей Лу­канов може да бъде полезна предимно на съвременните „социалдемократи". В нея

125

Власт на Всяка цена

има твърде много еклектика, благопоже-лания и неверни изводи и заключения. Например механично се смесват понятия­та „разновидност на тоталитаризма" (ста-линисткия модел на социализма) с хитле­ристкия „десен тоталитаризъм".¹³ Не по­чива на историческите факти и твърдени­ето на Луканов, че Сталин бил изпратил „в архива" идеите на Георги Димитров за единство на „демократите" срещу настъп­ващия хитлеризъм и подписал „позорния пакт с Хитлер".

Съветско-германският пакт за ненапа­дение е подписан на 23 август 1939 г. по предложение на Германия. С този пакт во­деното от Й.В. Сталин правителство на Съветския съюз се надявало да отложи надвисналата война със силната германс­ка войска. Преди това са направени мно­гобройни предложения към западните дър­жавни ръководители Даладие (Франция) и Чембърлейн (Англия) да бъде подписа­на тристранна „конвенция за колективна безопасност в Европа" и за организиране на военна отбрана срещу евентуална агре­сия. За целта са водени и преговори меж­ду военни делегации на трите държави.

126

Протакането от страна на английските и френските представители и отказът им да поемат „определени задължения", убеди­ли съветската военна делегация, че няма изгледи да бъде прието споразумение. Междувременно съветските ръководители получавали информация, че управляващи­те кръгове в буржоазна Англия и Франция отдавна планирали да сблъскат Германия и Съветския съюз. Очевидно няма нищо лошо в миротворческата дипломатическа дейност на Сталиновото съветско прави­телство. По-скоро позорни са увъртания-та на английските и френските буржоазни лидери, които тласкали два велики наро­да към взаимно изтребление, за да могат след това да ги покорят и да им отнемат богатствата. Удивително е, че тези неслож-ни за разбиране факти се игнорират и изо­пачават от дипломирания дипломат Анд­рей Луканов.

Прославеният съветски пълководец, маршалът на Съветския съюз Георгий Жу-ков пише, че ако „правителствата на Анг­лия и Франция бяха пожелали в 1939 г. да обединят военните си сили с тия на Съ­ветския съюз против агресора, както пред-

127

Власт на Всяка цена

лагахме ние, съдбата на Европа щеше да бъде друга".¹⁴

Еклектични са и формулировките на Луканов за различията между „сталиниз-ма" и „ленинизма".¹⁵ Например трудно мо­же да се разбере смисъла на твърдението, че „сталинизмът" е „мутант", но и „отри­цание" на „ленинизма". От своя страна пък ленинизмът бил „логично и сюблимно раз­витие на левия марксически радикализъм". Непонятно е и обяснението, че сталиниз­мът бил „един десен вариант на болшевиз­ма, който се характеризира с подчертан консерватизъм, абсурдна етатизация (одържавяване) и бюрократизиране на об-ществено-политическия и стопанския жи­вот".

През 1921 г., т.е. четири години след Октомврийската социалистическа револю­ция (1917 г.), В.И. Ленин признава, че бол­шевиките са отишли „твърде далеч по пъ­тя на национализацията на търговията и промишлеността".¹⁶ Този процес придобил широки размери най-вече в периода 1918-1921 г., когато над един милион белогвар-дейци и чуждестранни наемници от САЩ, Франция, Англия, Япония и Италия некол-

кократно извършват интервенция в Русия, мъчат се да завладеят Москва и да отне­мат от съветските комунисти държавната власт. Тогава съветското правителство трябвало да действа и в икономиката „по военному". Но след разгрома на интервен-тите В.И. Ленин разработва нова иконо­мическа политика, в която по-голямо при­ложение да намират пазарните инструмен­ти за оживление на икономиката. По не­гово настояване в съветската държава е да­дено правото на селяните след издължа­ване на „натуралния данък" да могат сво­бодно да обменят своята селскостопанска продукция.

В ролята на „социалдемократ" Анд­рей Луканов се разграничава от „болше­визма". Представя руските комунисти -болшевики за едва ли не жестоки насил-ници и гамени, понеже наред с другите форми на политическа борба допускали и „насилието като метод за революционно преустройство" ^п на обществото. Той ся­каш ги обвинява, задето през октомври (по стар стил) 1917 г. те с въоръжено въс­тание взели държавната власт в Русия и я използвали за освобождаване на стотици

129

Власт на Всяка цена

милиони крепостни селяни от вековна ек­сплоатация, нищета и робска зависимост. Намеква, че съгласно еволюционния въз­глед на „социалдемократите" трябвало да се чака, докато узреят икономическите ус­ловия и крепостното робство отпадне от само себе си.

По принцип болшевиките са против насилието над хората. Споделят обаче формулата на Карл Маркс, че „Насилието е акушерка на всяко старо общество, кога­то то е бременно с ново".¹⁸

Този извод произтича от хилядолет­ното развитие на човешкото общество, претърпявало революционни преобразува­ния главно вследствие на постоянното усъ­вършенстване на обществените произво­дителни сили и най-вече на оръдията на труда. Сред тях се открояват буржоазните революции и гражданските войни в Анг­лия (1653 г), Франция (1789 г), САЩ (1862 г.), Русия (февруари 1917 г).

Още през 1847 г. големият немски учен Фридрих Енгелс написва проект на комунистическа програма, озаглавена „Принципите на комунизма". Под форма­та на въпроси и отговори посочва, че ко-

130

мунистите са за обществени преобразува­ния по мирен начин.¹⁹ „Комунистите - пи­ше той - твърде добре знаят, че всички за­говори са не само безполезни, но дори вредни." Авторът по научен път е стигнал до важния извод, че „революциите вина­ги и навсякъде са били последица от обс­тоятелства, които не зависели от волята и ръководството на отделни партии и на це­ли класи". Онези, които потискат проле­тариата и трудовите хора, „работят за ре­волюцията". "Когато угнетителите подтик­ват пролетариата към революция - пише Енгелс - тогава комунистите сигурно ще защитават „каузата на пролетариата с де­ла, и то не по-зле отколкото сега с думи". Впрочем и днес лидерите на парла­ментарно представените буржоазни и со­циалдемократически партии в България неусетно създават революционна ситуа­ция. Законите им засилват експлоатация­та на трудещите се и укрепват буржоазна­та диктатура, като осигуряват на партиите бюджетни субсидии (по 60 хил. лв. на де­путат годишно), въвеждат имуществен ценз (депозиране на 20 хил. лв. на партия) за участие в парламентарните избори.

През 1917 г. в Русия е имало револю­ционна ситуация за събаряне на „прогни­лия" помешчически строй, при който от­делният помешчик притежавал няколко имения и хиляди крепостни селяни. По време на четиригодишното участие на рус­ката държава в Първата световна война (1914-1918 г.) са загинали милиони руски воини, а останалите живи (около 15 млн. войници) се обявили за прекратяване на войната. Мнозинството от цивилното на­селение (18 млн. работници и селски про­летарии и над 130 млн. селяни)²⁰ гладува­ло и искало мир, хляб и земя. Само бол-шевишкият лидер Владимир Илич Ленин и неговите съпартийци изразили готовност да използват държавната власт за сключ­ване на сепаративен мир с Германия и да се осигури земя и хляб на всички руски граждани. Всъщност още от началото на Първата световна война руските болшеви­ки са водили борба за мир и предупрежда­вали, че тази империалистическа война може да прерасне в гражданска. „Социал­демократите", в т.ч. и руските „меншеви-ки",²¹ както винаги застанали на страната на буржоазните правителства и агитира-

ли за активна подкрепа на водената от тях касапническа война. През нощта срещу 26 октомври (7 ноември нов стил) 1917 г. под ръководството на болшевишката партия и работническите съвети е извършен щурм на Зимния царски дворец в Петербург и са арестувани намиращите се там членове на буржоазното правителство (преди щурма министър-председателят Александър Ке-ренски избягал от двореца, после правил неуспешни опити да организира антибол-шевишки метежи и накрая заминал в чуж­бина, където живял до 1970 г.). Първият месец след завладяването на държавната власт болшевиките управлявали държава­та самостоятелно. Веднага била национа­лизирана помешчическата земя, която е раздадена (по равно) на безимотните. Из­вършена е национализация и на банките и промишлените предприятия. През ноемв­ри било съставено коалиционно правител­ство заедно с „левите есери" (селски со-циалреволюционери). Няколко месеца по-късно е постигнато и споразумение за мир с Германия. И досега обаче потомци на руски политици, банкери и индустрилци продължават да изливат (чрез литератур-

ни и медийни изяви) дивата си злоба към болшевиките и техния лидер В.И. Ленин. Още повече че под негово ръководство за първи път в човешката история е създаде­на държава на работниците и селяните. Те не могат да се примирят с факта, че този вожд на "презрените" пролетарии и "гол­таци" е най-великият за времето си поли­тик и организатор на народните маси. В началото на 20 век той е успял да създаде от политически кръжок руска Работничес­ка партия, въоръжена с прогресивни идеи и стройна организация. Тази партия изпол­зва възникналата следвоенна революцион­на ситуация, взема държавната власт и ос­новава работническо-селска държава. След това под нейно ръководство форми­ра многомилионна Червена армия и се по­вежда борба срещу "белия" (буржоазно-монархичен) тероризъм и масираните на­бези на добре екипирани, въоръжени и платени от световната буржоазия интер-венти.

Преди да стане авторитетен и всеприз­нат пролетарски лидер, В.И. Ленин се пос­ветил на огромна, къртовска изследовател­ска работа около две десетилетия, по вре-

134

ме на заточението му в Сибир, емигрантс­кия му живот в Швейцария и в други за­падноевропейски страни. За изясняване на всеки значим проблем, все едно национа­лен или аграрен, той правил по 40-50 изс­ледвания и публикации. С много труд и са-моусъвършенстване на публицистичните и изследователските си заложби Ленин става най-точният интерпретатор на Мар-ксовата теория за развитие на общество­то. Израства като крупен теоретик в сфе­рата на обществените науки. Допринася за обогатяването на тези науки и за изграж­дане на научно обоснован светоглед. Той например формулирал действащия и в на­ше време Закон за неравномерното иконо­мическо и политическо развитие на капи­тализма.²² Това му дало основание да нап­рави заключението, че се откриват въз­можности за победа на социализма пър­воначално в няколко или "даже в една от­делно взета капиталистическа страна". Класическият руски писател Максим Гор­ки с възмущение отхвърлял и опроверга­вал разпространяваните лъжи и клевети за "жестокостта на Ленин".²³ Нарекъл "пре­калено отвратително лицемерието" на

ония моралисти , които говорят за кръ-вожадността на руската революция", след като са разпалили Първата световна вой­на и са въвлекли народите в "позорно об­щоевропейско клане", без да жалят "ми­лионите изтребвани хора". По време на срещите на Максим Горки с руския дър­жавен глава В.И. Ленин често ставало ду­ма и за "насилието". Ленин припомнял, че "ние, (болшевиките) по идеала си сме про­тив всякакво насилие над хората".²⁴ Но гневно питал дали може "да има хуман­ност в такъв небивало свиреп бой?" ²⁵ Къ­де има място за "мекосърдечност и вели­кодушие" при положение, че "Европа ни блокира", а срещу столицата Москва, рус­кия народ и болшевиките "от всички стра­ни като мечка настъпва контрареволюци-ята"... Главна движеща сила на тогаваш­ната контрареволюция в Русия били по­мешчиците, кулаците, банкерите, индуст­риалците и царските офицери, които да­вали "мило и драго" за реставрация на бур-жоазно-помешчическия обществен строй. Те били изправени пред дилемата или да си върнат загубените обществени приви­легии и национализираните и социализи-

рани богатства, или да поемат по трудния емигрантски път към чужбина.

След петмесечно съвместно управле­ние с болшевиките левите есери излезли от коалиционното правителство (март 1918 г.) и започнали да претендират за ця­лата съветска власт. Оставили своите кад­ри, заемащи ръководни държавни и общес­твени длъжности, включително във Все-съюзната извънредна (чрезвичайна) коми­сия (ВЧК), оглавявана от Феликс Дзержин­ски. Огромната руска страна била залята от т. нар. бял терор. Контрареволюционе-рите убивали наред: висши ръководни пар­тийни и държавни дейци на Съветската ре­публика; местни активисти и редови ко­мунисти; работници от продоволствени­те отряди; селяни от комитетите на селс­ката беднота.

През юни 1918 г. левите есери, наче­ло със своята лидерка ("богородица") Спи­ридонова, се опитали чрез кадрите си във ВЧК и ареста на Дзержински да извършат държавен преврат. Но Ленин и други бол-шевишки ръководители го осуетили, мо­билизирайки московските комунисти, ра­ботнически отряди и червеноармейци, ко-

ито разоръжили есеровските метежници.

След всичко това той започнал да убеждава членовете на правителството и Дзержински, че "на белия терор ние тряб­ва да отговорим с червен терор".²⁶ Към та­зи акция обаче се пристъпва едва след теж­кото му раняване на 30 август 1918 г., на изхода на московски завод. Членът на пар­тията на есерите Каплан стреляла в Ленин с пистолет от близко разстояние. Прието е правителствено постановление, в което се констатира, че при създалата се ситуа­ция - външна и вътрешна интервенция и "бял терор" - за осигуряване на тила е "не­обходимо да се обезопаси Съветската ре­публика от класови врагове по пътя на тях­ното изолиране в концентрационни лаге­ри".²⁷ Освен това е написано, че "подле­жат на разстрел съпричастни към белог-вардейски организации, заговорници и ме­тежници" . По-нататък в постановлението е указано, че имената на всички разстре­ляни и причините за прилагане на тази мярка "трябва да се публикуват". В общес­твото да има "гласност" и "прозрачност".

"Социалдемократическите" лидери, в т.ч. и Андрей Луканов, се застъпват за бур-

жоазията и мафията главно защото са ней­ни агенти в работническото движение. Те заклеймяват мерките за самоотбрана и са­мосъхранение на болшевиките и най-вече за борба с организираната престъпност, но тихомълком одобряват извършените от цар Николай Втори и буржоазните прави­телства злодеяния - изпращане на хиляди хора на заточение и каторжен труд в Си­бир; масови разстрели на манифестиращи работници, студенти и представители на народната интелигенция.

Само на болшевиките се приписва и извършеното на 16 срещу 17 юли 1918 г. убийство на цар Николай Втори и негово­то семейство, в северния руски град Ека-теринбург.

Преки изпълнители на този полити­чески акт са руски евреи - членове на Урал­ския областен съвет.

Преди всичко се премълчава обстоя­телството, че още от началото на 1918 г. основните контрареволюционни сили (бе-логвардейски и "доброволчески" войски, партизани, Чехословашки военен корпус - наброяващ 50 хиляди души) се събират и настаняват около района на град То-

139

Власт на Всяка цена

бол ек, където през лятото на 1917 г. е бил заточен цар Николай Втори и неговото се­мейство. Изпращането му на заточение (след арест) е станало по нареждане на вре­менното правителство, извършило през февруари 1917 г. буржоазна революция. Тогава повечето болшевишки лидери са били в чужбина или на заточение. През пролетта на 1918 г. в редица градове (Омск, Томск, Новосибирск) на района около гр. Тоболск бил формиран антиболшевишки политически и военен блок. Същевремен­но били дислоцирани и английски, френ­ски и други интервенти, чиято първосте­пенна задача е избиването на болшевики­те и завземането на държавната власт.

Твърде вероятно е това обкръжаване на Тоболск да цели "освобождаването" на цар Николай Втори и поставянето му на­чело на антиболшевишки "бели" армии, които се подготвяли за поход към Моск­ва. Смятало се, че така може да бъде пов­дигнат бойния дух на белогвардейските войници и офицери в Русия, а също и на промонархически настроеното руско на­селение. За да предотвратят това развитие на ситуацията, болшевишките власти пре-

140

местили през пролетта на 1918 г. цар Ни­колай Втори и семейството му от гр. То-больск в гр. Екатеринбург, т.е. по-близо до Москва.

Лично В.И. Ленин предложил, по дип­ломатически път, на английския крал Джордж Пети (Кобургготски) да даде на братовчед си цар Николай Втори и на не­говите близки политическо убежище в Ан­глия. Кралят и користните английски бур­жоазни държавници отхвърлили хуманно­то предложение. Сигурно са възнамерява­ли да използват цар Николай Втори като знаме в подготвяната мащабна интервен­ция срещу болшевиките и за възстановя­ване на монархията.

В този смисъл главна вина за разст­рела на цар Николай Втори и на членове­те на неговото семейство имат белогвар-дейските и други антиболшевишки интер-венти, които със своята недалновидна по­литика дали повод на посочените ционис-тки представители да си разчистват пътя към овладяването на руската държавна власт. Вина за това носят и английският крал, и подвластните му буржоазни управ­ници, които по онова време разполагали с

част от сибирските богатства и имали ико­номически интерес руският цар да си ос­тане в Русия.

Напоследък наследници на бившите руски и международни господари влагат много пари и сили за демонизиране на В.И. Ленин. Сякаш се страхуват от появата на подобни нему народни водители, способ­ни да поведат народа срещу глобалното господство на олигархията.

Впрочем в нашия политически живот взеха връх много "политици", които пора­ди некомпетентност или зла умисъл изпол­зват думите "болшевик" и "болшевизъм" за уязвяване и оскърбяване на свои опо­ненти. С тези думи обозначават всяка про­ява на бруталност, нахалство, или насилие в обществото. Всъщност болшевишките първи ръководители (В .И. Ленин, Георгий Чичерин и др.) са били високо ерудирани и нравствено възвисени личности. Жерт­вали са живота си за освобождаване от робство на стотици милиони руски крепос­тни селяни и наемни работници. Главно поради това В.И. Ленин завинаги ще си остане всепризнат пролетарски вожд и свя­та личност. Но потомците на живелите по

негово време богати и привилегировани помешчици и банкери сигурно вечно ще го мразят и представят като кръвожадно чудовище. Повечето от тях и днес велича­ят църковните "светци", които са водили борба за укрепване на робовладелския об­ществен строй, проповядвайки покорство и смирение на робите и страх от свръхес­тествена сила. Впрочем някои от христи­янските светци са били хладнокръвни и жестоки убийци. Римският император Константин (306-337 г.) убил своя баща, удушил жена си в банята, заклал сина си, убил своя тъст, шурея и племенника.²⁸ По заповед на някогашния ковчежник на хрис­тиянската църква Петър са убити мъж и жена, продали нивата си, за да "спонсори­рат" християнската партия, но запазили за себе си част от получените пари. Ренега­тът Павел признава, че преди да се прех­върли от юдейската в християнската пар­тия, бил "изверг".²⁹ Може би хилядолет­ното съществуване на религиозните хрис­тиянски и други движения се дължи и на факта, че техни върховни лидери дават ин­дулгенции (т.е. срещу заплащане опроща­ват грехове на престъпници и мафиоти) и

обявяват за светци църковни служители или спомоществуватели на църквата. Провалът на комунистическите партии в бившия Съветски съюз, България и други държави е резултат и на кампаниите за раз-венчаване на "култа" към свои ръководни личности, за отричане на историческите им дела и заслуги, дори за тяхното демо-низиране.

Спрямо болшевиките коригира мне­нието си и високо интелигентната "смела и честна" (по думите на прочутия френс­ки писател Андре Мороа) дъщеря на ге­ниалния руски писател Лев Толстой - Со­фия. През октомври 1919 г. в имението на нейния баща Ясна поляна пристигнал на посещение председателят на Съвета на на­родните комисари М. Калинин. По този повод тя записала в своя дневник преките си впечатления: "Бях чувала, че този дру­гар е доста груб и жесток. Представих си го като млад и нахален лумпен, като пове­чето болшевики. След като се срещнала и разговаряла с Калинин, дъщерята на пи­сателя пише: "Самият той (Калинин) ми се видя доста по-различен от представите ми за него... Изглеждаше интелигентен и

144

спокоен... Държеше се доста скромно и прилично и веднага ме спечели. Един до­бър и интелигентен селянин, който пред­разполагаше и будеше доверие".³⁰

По онова време недоволство от бол­шевиките и водителя им В.И. Ленин изра­зявали и лидерите на българските социал­демократи (Янко Сакъзов и Кръстьо Пас-тухов). В Народното събрание те осъжда­ли Великата октомврийска социалистичес­ка революция от 1917 г. и заедно с буржо­азните депутати тъгували за победения руски царизъм. Това не убегнало от погле­да и на притежаващия високо хуманен мо­рал и заклет републиканец Александър Стамболийски.

На 22 октомври 1921 г., като минис-тър-председател, той произнесъл реч в НС и потвърдил старото си гледище, че от па­дането на царизма "руският народ ще спе­чели". Социалдемократът Кръстьо Пасту-хов не могъл да се въздържи и от място се провикнал "Ха, ма, спечелил руския народ, ха!" В отговор на този апостроф Алексан­дър Стамболийски казал: "А ето го там со­циалиста, фалшивия републиканец! Съжа­лява, че е паднал Николай Втори". После

риторично попитал: "Кой държеше в не­вежество 300 години този обширен народ, тоя голям народ от 180 милиона души? Ле­нин ли го държеше в невежеството? Дър­жеше го руският царизъм...".³¹ Добавил и че съборилите руския царизъм буржоазни лидери (Керенски, Милюков, Гучков) за­губили осеммесечното управление на Ру­сия, защото по внушение на френски со­циалисти продължили да воюват на стра­ната на Франция в Първата световна вой­на. И заключил, че болшевиките можели винаги да изхвърлят тези буржоазни по­литици от държавната власт, защото "не е дадено на бабите да управляват." ³²

В.И. Ленин е бичувал конформизма и нагаждачеството на "опортюнистите" (со­циалдемократи). Доказвал, че всеки от тях се отличава със своя прекомерен егоизъм и дребноинтелигентски морал, проявен в стремежа към лично благополучие и фал­шива загриженост за тежкия живот на бед­ните и безработните. По време на Първа­та световна война писал, че повечето со­циалдемократически партии, включител­но в Германия, провеждат политика на со-циалшовинизъм. Според Ленин между со-

146

циалдемократите опортюнисти и социал-шовинистите, някои от които по-късно станали националсоциалисти и нацисти, съществуват "тесни и неразривни връз­ки".³³

И едните, и другите водят политика на война за завладяване на чужди земи и богатства; покоряване на чужди народи; гласуване на военни кредити; съюзяване с буржоазията; предаване интересите на тру­дещите се и угнетените; разединяване и националистическо оглупяване на масите.

Според мен такава политика следват и съвременните български "социалдемок­рати", които през 1997 г. извършиха вът­решнопартиен преврат и трайно овладяха централното ръководство на БСП. Техни­те лидери използват държавната власт и поддържат чрез военни батальони амери­канската окупация на древната арабска държава Ирак, прокарват закони в полза на мафиотската буржоазия и срещу широ­ките народни маси.

В.И. Ленин е обосновал тезата, че "со­циалдемократите" и социалшовинистите се опират предимно на "тънък слой" обур-жоазени работници и служители, които

147

Власт на Всяка цена

формират така наречената работническа аристокрация. Тези аристократи бранят своите привилегии и работни места, свое­то "право" на "трохи" от печалбите, които получава "тяхната" национална буржоазия от грабежа на чужди нации".³⁴ Тези текс­тове на Ленин от 1915 г. изплуваха в съз­нанието ми, когато в София минавах край митинга на служители и синдикалисти от АЕЦ "Козлодуй". Те протестираха срещу правителственото решение за спиране (от 1 януари 2007 г.) на още два ядрени реак­тора на централата. На плакатите им пи­шеше, че те не са против буржоазното пра­вителство на Симеон Сакскобургготски, което ги предаде, а само молят да бъдат запазени собствените им работни места.

Явно у повечето лидери на родните "социалдемократически" партии няма чо­вечност, принципност и идеализъм, пора­ди което в решаващи моменти те застават на страната на мафиотизираната буржоа­зия и олигархия. Проявяват користен кариеризъм. А както е писал В. И. Ленин, "в кариериста няма никакви идеи, няма честност".³⁵ "Социалдемократите" поста­вят над всичко личната кариера и себе-

148

устройването си в обществото. Предават интересите на мнозинството от народа, за­лъгват го с "леви", националистически и популистки лозунги и обещания.

По подобен начин постъпи и Андрей Луканов, който след излизането си от арес­та (началото на 1993 г.) все по-видимо ло-бираше в полза на мафиотски банки (нап­ример приватизираната от неговия прия­тел Атанас Тилев Банка за земеделски кре­дит - БЗК), икономически групировки и преди всичко "Мултигруп". Така полека-лека Луканов се обвърза с техните шефо­ве и им стана обикновен заложник.

149

Власт на Всяка цена

Заложник на мафията

Още през периода 1987-1989 г. в България беше създадена законо­ва база, в т.ч. "Указ 56", която обус­лови възникването на мафиотски структури в обществото. Регистри­рани бяха хиляди частни "снабди­телни" и търговски фирми, които се поставяха на входа и изхода на дър­жавните предприятия, за да източ­ват техните печалби заедно с под­купни директори. Но едва при уп­равлението на Андрей Луканов бя­ха формирани големи мафиотски групировки с порочно придобити от държавата банки и предприятия. В тях, срещу високи заплати, бяха привлечени утвърдени български финансисти, юристи и уволнени от Лука-новото правителство опитни служители на Министерството на вътрешните работи.

Тогава се пристъпи и към създаване на частни фирми за изкупуване на мета­ли, скрап и други видове вторични суро­вини. В страната се откриха възможности

за кражби на жици от държавните елект­ропроводи, на машини и оборудване. Пос­тепенно се формира буржоазна обществе­на класа, чиито представители трупаха бо­гатства основно чрез присвояване на дър­жавни ресурси (пари, сгради, машини и съ­оръжения). Тази класа включва: новоизлю­пени частни банкери, застрахователи, рес-титути, бизнесмени, в чиито фирми се прехвърлят производствени и други дей­ности, извършвани от държавни предпри­ятия, външнотърговци. Правителството на Андрей Луканов реализира промафиотс-ки законодателни и организационни мер­ки, чрез които у нас не само се рушеше социалистическата система, но се предиз­викваше и анархия, и икономически хаос. Вследствие на това националната иконо­мика се срина и жизненият стандарт на на­рода рязко спадна.

Извършената от правителството на Андрей Луканов "денационализация" и "малка приватизация" на повече от 70 дър­жавни външнотърговски предприятия, със стокообмен близо 30 млрд. щатски долара годишно, доведе България до загуба на стратегически позиции на международни-

151

Власт на Всяка цена

те пазари. Значителна част от валутните постъпления на тези предприятия бяха присвоени от частни физически и юриди­чески лица. Това потвърдиха и бивши слу­жители на тези предприятия. Например през 1992 г., т.е. две години след въпрос­ната "демонополизация", пред сградата на Българската народна банка един от тези служители ми сподели, че "зорлем" бил направен милионер. Извади от вътрешния джоб на сакото луксозен бележник, пока­за записаните в него имена на западни фирми, с които неговото държавно външ­нотърговско предприятие десетилетия на­ред поддържало търговски и други иконо­мически връзки. След "демонополизаци­ята" бившият държавен външнотърговец, който се ползвал с доверието на западни­те си партньори, продължил да работи с тях, но вече като частно лице. Вместо да изпълнява държавен годишен експортен план за десетки милиони долари, ограни­чил българския износ максимум до един милион долара, тъй като се страхувал да не му "завидят и да го гръмнат".

По време на въпросната "демонопо­лизация" милионер станал и един от из-

152

вестните пловдивски "бизнесмени". Две години по-късно той ми разказа, че при ре­организацията на нашите външнотъргов­ски предприятия (и при формиращата се многопартийна система на държавно уп­равление) в българската външна търговия настъпила страхотна бъркотия. Стигнало се дотам, че нямало кой да приема прис­тигащите с кораби от Бразилия предвари­телно договорени и платени с държавни пари стотици хиляди тона соев шрот.

Тогава въпросният "бизнесмен" в ка­чеството си на снабдител на големи дър­жавни и кооперативни свинекомплекси и други животновъдни стопанства се заел да организира посрещането и разтоварване­то на соевия шрот и така предотвратил плащането на неустойки от страна на дър­жавата. В условията на разпадащи се дър­жавни политически и стопански структу­ри той не намерил стабилна институция, на която да преведе парите (по няколко ми­лиона щатски долара за кораб соев шрот), които дължали посочените и също оста­вени на призвола на съдбата животновъд­ни стопанства.

С течение на времето Андрей Лука-

нов стана заложник на мафията, чийто кръстник бе станал преди това. Особено ясно стана това след победата на БСП на предсрочните парламентарни избори от 1994 г. и съставянето на социалистическо правителство през януари 1995 г., оглавя­вано от Жан Виденов. Макар да беше ре­дови депутат Андрей Луканов, все още имаше силно влияние върху централното ръководство на БСП и висши държавни служители. Продължаваше да е неформа­лен лидер на вътрешнопартийната фрак­ция, наречена Обединение за социална де­мокрация (ОСД). В него членуваха пре­димно лица, заемали висши държавни длъжности. Избирането на някои от тях за министри стана не само по ходатайство на Андрей Луканов, но и поради факта, че партията не разполагаше с по-подходящи управленски кадри за изпълнителната власт. По време на управлението на соци­алистите (1995-1996 г.) Андрей Луканов рядко присъстваше на заседанията на На­родното събрание. Впоследствие научих, че често пребивавал в Банката за земедел­ски кредит (БЗК) на неговия приятел Ата­нас Тилев и при боса на "Мултигруп" Илия

Павлов. Още в първите месеци след изби­рането на социалистическото правителс­тво пролича, че Андрей Луканов изпълня­ва мафиотски поръчки. Очевидно бе, че идваше на ежеседмичните заседания на Парламентарната група, само когато му е възложено да прокара законови или други решения в полза на местния и чуждестран­ния мафиотски капитал. Така например през март 1995 г. на заседание на ПГ, в за­лата на ул. "Позитано" 20, Андрей Лука­нов и членове на ОСД успяха да издейст­ват правителствено решение за вдигане на наложената от правителството на проф. Любен Беров забрана за износ на зърно. Луканов и проф. Тодор Пандов се изказа­ха, че миналогодишното зърно, реколта 1994 г., "мухлясвало" в зърнохранилища-та и трябвало да бъде експортирано, за да се освободи място за складиране на нова­та реколта от 1995 г.

"Държавническата загриженост" на "нашите другари" за "мухлясващото" зър­но, видяно лично от Пандов, направи при­ятно впечатление на членовете на ПГ и на младия министър-председател, присъства­ли на заседанието. Едва ли на някои от тях

155

Власт на Всяка цена

е минало през ума, че предложението е направено по поръчение на мафиотски бо­сове. В онзи момент дори бях готов да се откажа от мои публикации, където е обос­нована тезата, че нашата страна би тряб­вало да изнася главно валутодоходни сел­скостопански стоки и преди всичко прес­ни и преработени зеленчуци и плодове. Из­носът на зърно обаче носи големи печал­би предимно на мафиотски икономичес­ки групировки, които изнудват и принуж­дават зърнопрозводителите да продават своята продукция на ниски цени. Този из­нос е неизгоден за останалите членове на обществото.

След като се вслушаха в "съветите" на своите другари, членовете на правителст­вото вдигнаха забраната за износ на зърно и мафиотски групировки като тези на Марк Рич - "Гленкор", "Балканагро" - на "Мултигруп", БЗК и др. изнесоха от Бъл­гария близо един милион тона зърнени храни, стара и нова реколта. През следва­щата 1996 г. имаше продължителна суша и производството на пшеница бе едва 1,8 млн. тона.

На едно от заседанията на ПГ Андрей

Луканов предложи да се внесе пшеница. Този внос да бъде поверен на тогавашно­то полудържавно външнотърговско пред­приятие "Хранмаш". След това цената на един бял хляб щеше да се повиши от 0,15 на 0,30 лв. Тогава правителството взе вяр­но решение - да извърши бартерна сделка - внос на зърно срещу нефт. Босовете на мафиотските групировки и Андрей Лука­нов саботираха министър-председателя Жан Виденов, защото им пречел да прис­вояват държавната и кооперативната соб­ственост, предизвиквайки хлебна криза. Използваха част от спечелените при изно­са на зърно пари за антиправителствена пропаганда. Тиражираха лъжата, че фир­ма "Орион", свързана с правителството и лично с министър-председателя Жан Ви­денов, е изнесла българското зърно и е пре­дизвикала "зърнена криза". Всячески по­тулваха истината, че дребните търговски фирми около "Орион" през 1995 г. са из­несли общо едва 25 хил. т българско зър­но. Мафиотски икономически групиров­ки, чиито шефове бяха близки на Андрей Луканов, криха в своите тайно приватизи­рани зърнохранилища стотици хиляди то-

нове зърнени храни. Използваха връзките си с банкери и държавни служители, за да пречат на правителството при решаване на зърнения проблем у нас.

През лятото на 1995 г. Андрей Лука­нов присъства на регулярно заседание на ПГ, в салона на ул. "Позитано" 20. Заяви, че скоро ще напусне парламента. Бил изб­ран за шеф (с месечна заплата 10 хил. щат­ски долара) на новоучреденото (месец май 1995 г.) българо-руско енергийно акцио­нерно дружество "Топенерджи". В това дружество по 50 процента от капитала имали руският гигант "Газпром" (тогава полуприватизиран, а сега държавен) и на­шата държавна фирма "Булгаргаз" ЕАД. Дружеството е учредено за доставяне на руски природен газ в България, а също и за транспортирането му, включително чрез строителство на компресорни стан­ции, към Турция, Гърция, Македония и Сърбия. Но още при създаването на "То­пенерджи" част от неговите акции били предоставени - зад гърба на министър-председателя и ПГ на БСП, на частната икономическа групировка "Мултигруп". Тази частна компания трябваше да се за-

755

Днес неоснователно се твърди, че чрез

"Топенерджи" Андрей Луканов целял не­забавно да бъде започнато строителство на нефтопровода "Бургас-Александруполис". Така съвременните геополитически реал­ности щели да придобият друг вид. Не би­ва да се забравя обаче, че през 1995-1996 г. начело на руската държава бяха проаме­рикански настроени политици, които про­карваха политиката на Вашингтонската ад­министрация в Русия. Освен това изграж­дането на въпросния нефтопровод зависи и от Гърция.

Историята по създаването на българо-руското дружество "Топенерджи" показва преди всичко падението на Андрей Лука­нов от виден държавник до обикновен представител на мафиотски кланове. Раз­крива склонността му към използване на сенчести, мафиотски подходи и похвати в обществените и политическите отноше­ния. Издава и неговия стремеж да властва задкулисно в България чрез монополизи­ране на доставяните у нас жизнено важни руски енергоносители. Историята около "Топенерджи" доказва също, че обслуж­вайки мафиотски интереси, Луканов е иг­норирал българското социалистическо

160

правителство, а извън нашата страна се е представял за най-меродавния фактор във вътрешнополитическия ни живот.

След като се сблъска с неотстъпчивия характер на Жан Виденов и не успя да нап­рави частно мафиотско българо-руско енергийно дружество, Андрей Луканов се зае да организира заговор за правителст­вен преврат. Пристъпи към отстраняване на младия и опърничав министър-предсе-дател, като освен членове на ОСД в заве­рата включи и своето протеже и предсе­дател на СДС Иван Костов, а също и ше­фове на частни банки, търговски органи­зации и новобогаташи.

Непосредствената задача, която Лука­нов си бе поставил през лятото на 1995 г. е чрез активни мероприятия ("зърнена, "хлебна" и други афери") и в. "Континент", на "банкера" Атанас Тилев, да предизвика народно недоволство, което да доведе до отстраняване на министър-председателя от поста му. После Луканов трябваше да оглави "ляво центристки" правителствен кабинет на БСП и СДС на Иван Костов. През този критичен за българската нация период БСП фактически беше овладяна от

лица, подвластни на местната и чуждест­ранната мафия. В интерес на мафията бя­ха и реализираните монетаристки, демо-нополистки, либерализационни, привати­зационни и редица други мероприятия.

Чрез печата и на партийни пленуми отправях апели да бъде извършена обмя­на на парите по прогресивна скала, да се работи и за създаване на общ българо-рус-ки пазар. Това се посрещаше на нож или с високомерни обиди, като тази на поета-де-путат Добромир Задгорски, че съм "слън­часал". По повод на мое интервю, в което направих сбъдналата се впоследствие прогноза, че на предстоящия през декем­ври 1996 г. партиен конгрес "ОСД може да овладее "централното ръководство на БСП", главният редактор на в. "Дума" Сте­фан Продев специално писа, че от време на време съм хвърлял "някоя бомба, която хем разсмива, хем разваля смеха".¹

Тогава предлагах да се води народо-полезна политика, която да включва: на­маляване на основния лихвен процент под 10 на сто; обмяна на парите по прогресив­на скала²; отписване на огромния вътре­шен държавен дълг към "частните" бан-

ки, които с държавни пари бяха кредити­рали държавата и получаваха от нейния ос­къден бюджет лихви в размер на 50-100%³; в страната да останат да функционират са­мо няколко държавни банки; изключване от приватизацията на стратегически дър­жавни предприятия, включително на зър-нохранилища, мелници и хлебозаводи⁴; връщане на държавния монопол върху външната търговия с петрол, зърно, оръ­жия, цигари, алкохол и вторични сурови­ни⁵; създаване на общ българо-руски па­зар⁶; отстраняване на либералното крило в правителството.⁷

Ако това беше направено български­ят народ щеше да тръгне по свой, незави­сим път на социално-икономическо разви­тие. БСП можеше да възстанови влияние­то си сред широките народни маси и до ден-днешен да управлява самостоятелно и народ ополезно.

Резултатите от тоталното разпродава­не на българските банки и предприятия разкриват колонизаторския характер на па­костната приватизационна политика. То­ва констатират с късна дата и някои бъл­гарски банкери. Например една сутрин

през 2004 г. ми позвъниха банкерите Кра­симир Ангарски - изпълнителен директор на Банка ДСК, и Чавдар Кънчев - бивш шеф на "Булбанк", и изразиха съжаление, че в тези банки, закупени съответно от ун­гарци и италианци, са влошени менидж­мънтът и обслужването, а на българските банкови служители се гледа като на роби. По този повод си спомнили за внесения от мен на 20 януари 1992 г. приватизацио­нен закон, който беше алтернатива на раз­глеждания в Народното събрание прави­телствен Закон за преобразуване и прива­тизация на държавни и общински предп­риятия (на Филип Димитров). Въпросни­ят закон ми бе предоставен от идейно те­чение "Народовластие" в БСП и го депо­зирах в НС, след като направих основна преработка, съобразно моите разбирания за политическите и икономическите цели на приватизацията. В Глава Пета е записа­но, че чуждестранни лица не могат да учас­тват в приватизацията на наши банки, фи­нансови и осигурителни институти и да придобиват над 40-50 на сто от дяловете и акциите на българските предприятия. Социалдемократическото нагажда-

чество обаче беше станало норма на пове­дение и на повечето управленски кадри на БСП (министри, областни управители, кметове). Те дори не благоволяваха да из­пълняват закони, приети от НС с големи мъки. Някои отказваха да го направят по­ради обвързаността им с местни мафиотс­ки фирми и групировки. Други пък иска­ха да изглеждат "либерални" ръководите­ли, като си затварят очите пред народните грабители.

Представа за състоянието на БСП и нашата държава през 1995-1996 г. би мог­ла да се придобие и от един случай, който още не ми дава покой. Струва ми се, че пе­чалните резултати от него могат да послу­жат за извличане на ценни управленски по­уки.

Към края на 1994 г. като кандидат за народен представител посетих с. Злати Трап, Пловдивско, където турска фирма за шиене на юргани се беше самонастанила в сградите на бившето трудово-коопера-тивно земеделско стопанство (ТКЗС). Ве­черта присъствах на предизборно събра­ние, на което трябваше да призовавам мес­тните избиратели да гласуват за кандидат-

депутатите на БСП. В речта си обещах, че щом БСП спечели държавната власт, ще върне кооперативните сгради и земята под тях на истинските им собственици. Кога­то давах това обещание, забелязах как две възрастни жени започнаха да се кръстят. Попитах ги да не би да съм казал нещо бо­гохулно. Те ми отговориха, че се молят да доживеят до предстоящия (след броени дни) изборен ден. После добавиха, че им е мъчно, задето насилствено са завладени сгради, чиито камъни, тухли, керемиди и вар са носили с ръцете си.

Както е известно, на предсрочните парламентарни избори през 1994 г. БСП, заедно с коалиционните си партньори, спе­чели абсолютно мнозинство - 125 депу­тати, в 37-ото НС. Известният юрист и де­путат Златомир Орсов бързо написа зако­нодателна разпоредба за връщане - със за­повед на областните управители - на без-церемонно заграбените народни имоти в аграрния сектор. При нейното изготвяне се изясни, че в страната има обсебени над хиляда държавни и кооперативни аграр-но-промишлени обекти, в т.ч. модерни и скъпоструващи зърно- и плодохранилища,

166

главно от софийски частни фирми. Само в Пловдивски окръг техният брой преви­шаваше числото 70.

Въпросната разпоредба беше включе­на към параграф 11 на Закона за собстве­ността и ползването на земеделските зе­ми и своевременно се прие от НС. Тази разпоредба гласи: "Ал. 2. Обявяват се за нищожни търговете за имущество на ор­ганизациите по § 12, извършени в наруше­ние на определените за провеждането им условия и ред, както и сключените въз ос­нова на тях сделки. Изземването на това имущество става по реда на чл. 16 от За­кона за собствеността, като заповедта се издава от областния управител".⁸

С чувство на изпълнено предизборно обещание взех Държавния вестник, в кой­то беше публикувана въпросната разпоред­ба, и посетих пловдивския областен упра­вител (за чието назначаване ходих с дру­гите пловдивски депутати при министър-председателя Жан Виденов). Неочаквано той започна да шикалкави и да бяга от от­говорност с довода, че не областният уп­равител, а съдът следвало да изземва заг­рабените имоти. Напомних му, че негова-

та длъжност е да изпълнява, а не да тълку­ва приетите закони. След дълги препирни се убедих, че лични интереси го възпират да изпълни тази архиважна за общество­то задача и го помолих да си напише ос­тавката.

Часове след като поразмислил, той по­иска да му върна писмената оставка, уве­рявайки ме, че ще изпълни закона. Тази оставка остана у мен, макар че от набеля­заните по списък над 70 обекта бяха иззе­ти едва 5-6 броя. Може би щях да я пре­дам на министър-председателя за резолю­ция, но до това не се стигна, понеже БСП преждевременно беше изхвърлена от из­пълнителната власт. В уличните безчинс-тва и изстъпления през януари-февруари 1997 г., насочени срещу съставянето на второ социалистическо правителство, най-свирепи бяха стотиците засегнати от раз­глеждания закон мафиоти. Те бранеха не­законно придобитото имущество дори и с убийства (като например в с. Първенец -Пловдивско). Няколко години, след като "социалдемократическото" ръководство на БСП доброволно се отказа от изпълнител­ната власт - на 4 февруари 1997 г., бях на

168

път за централната железопътна гара в гр. Пловдив и случайно се качих в таксимет­рова кола на млад шофьор. Той добродуш­но ме назова по име. Оказа се, че бил от с. Злати Трап и присъствал на посоченото предизборно събрание. От него научих, че турската фирма за юргани продължава да владее кооперативните сгради. Идеше ми да сляза от колата и да потъна в земята.

Този случай ясно показва, че извър­шената от Андрей Луканов и другите "пе-рестройчици" "деболшевизация" на БСП фактически я деморализира и изпразни от идейно съдържание.⁹ В нейните ръковод­ни органи взеха връх себични и безотго­ворни политически фигури, които освен че не разбират що е това власт, на думи отстояват народните интереси, а на дело служат на местната и чуждестранната ма­фия и олигархия. Представа за пипалата на българската мафия дава и следният слу­чай. Със Златимир Орсов бяхме подготви­ли Винзавода в гр. Асеновград да бъде пре­доставен на трудовия колектив (в т.ч. 10 на сто от акциите да принадлежат на ръ­ководителите) и на производителите на грозде от околните лозарски села Червен,

169

Власт на Всяка цена

Тополово, Долно Воден, Куклен, Брестник и т.н. Мои приятели от българо-американ-ския фонд предложиха да отпуснат на бъ­дещия работническо-селски винзавод ня­колко милиона долара за засаждане на но­ви лозя от сорта "Мавруд". Те щяха да оси­гурят и стабилен пазар в страни отвъд оке­ана. За тази схема на приватизация на Асе-новградския винзавод имаше и решение от 1996 г. на Колегиума на Министерство­то на земеделието. Един топъл ден бях в Пловдив, в сградата на БСП, до старата библиотека, и на излизане от пресконфе­ренцията, продължила до 14-15 ч, ме за­сече голям автомобил "Мерцедес". Въз-пълничък мъж слезе от него и като ме поз­драви учтиво, добави, че ме чакал, за да ми каже да спра да се боря "с вятъра". Бил от "Мултигруп" и имал за задача да ми съ­общи, че приватизацията на Асеновградс-кия винзавод ще бъде направена по друга схема. Възразих му с аргумента, че за то­ва е късно, тъй като вече има решение на Колегиума на Министерството на земеде­лието. Той ми обясни, че само преди дни същият Колегиум е решил винзаводът да бъде преоценен. При положение че цена-

та му се повиши от 170 на повече от 400 милиона (неденоминирани) лева, работни­ците и селяните сами ще се откажат да го купуват. За да се уверя в това, ми даде мо­билния си телефон и ме посъветва да про­веря дали във винзавода има нови оцени­тели. Позвъних на директора инж. Йордан Стефанов, който е един от най-големите технолози в производството на вина у нас, и се оказа, че казаното от моя събеседник е вярно. После ми съобщи и името на тех­ния човек в Министерството на земедели­ето. Корпорацията "Мултигруп" му дава­ла десетократно по-висока заплата от зае­маната държавна длъжност. Още на дру­гия ден посетих безкористния заместник-министър на земеделието, дългогодишен директор на захарни заводи и мой прия­тел от комсомолските години Димчо Шо­пов, и го попитах за въпросния служител. Той потвърди, изтъквайки, че го е назна­чил, защото бил утвърден специалист в хранително-вкусовата индустрия. Мафия­та залага на кадърни кадри!

Мафията създаваше обществена ат­мосфера, при която беше почти невъзмож­но да се води смислена градивна иконо-

171

Власт на Всяка цена

мическа, включително и приватизацион­на политика. Едва ли е случаен фактът, че за две години -1995-1996 г., в Министерс­твото на земеделието бяха сменени трима министри. Босове на мафиотски икономи­чески групировки бяха проникнали и в парламента и дирижираха законотворчес-ката дейност на народните представители. Само групировката "Мултигруп" имаше по няколко свои депутати в основните парла­ментарни групи. Това се постигаше глав­но чрез определени суми, давани на пред­седатели на парламентарно представени партии,¹⁰ при условие, че в предизборни­те партийни листи на избираеми места бъ­дат включени определени лица за канди­дат-депутати. Подборът на тези депутати се прави, като се отчитат техните полити­чески способности и потенциалните им възможности да станат министри във въз­лови министерства - на труда, финансите, икономиката, енергетиката, строежите. Основните задължения на мафиотските депутати и министри е да прокарват нужните на мафиотските босове закони и да им осигуряват държавни поръчки за строителство, обслужване на данъчни,

пенсионни, здравеопазващи и т.н. инсти­туции и служби. За тези и други „услуги" мафиотските шефове се отплащат на сво­ите депутати и министри, като им осигу­ряват постоянно присъствие в парламен­та и държавната изпълнителна власт.

По този въпрос Жан Виденов е отбе­лязал, че икономическата групировка "Мултигруп" е създадена по идея на пе-рестроечния елит на БКП. До скандалния конфликт през лятото на 1996 г. между Ан­дрей Луканов и боса на групировката Илия Павлов за ролята на газовото дружество "Топенерджи" на Балканите, компанията "Мултигруп" имала пълна подкрепа на пе-рестройчиците в държавната власт, тайни­те служби и централите на основните пар­тии, включително СДС. През 1991 г. тази групировка платила предизборната кампа­ния на кандидата за президент Желю Же­лев, а през януари и февруари 1997 г. фи­нансирала Иван-Костовата клика при ор­ганизирането на "метежи" срещу парла­ментарното мнозинство и министър-пред-седателя.

Босовете на мафиотските банки и ико­номически групировки у нас наложиха

свои правила и схеми и на боновата, "ма­совата" приватизация на държавните и об­щинските предприятия. Така те успяха да обсебят предоставените на българските граждани приватизационни бонове и да присвоят ноовооборудвани валутодоход-ни и печеливши държавни предприятия, хотели и имоти. Беше опорочена идеята за превръщане на всеки член на нашето общество в съсобственик на огромното държавно богатство. Населението ни бе­ше разслоено на малцина богаташи (кои­то заграбиха основните средства за про­изводство в страната) и милиони бедни хо­ра и наемни работници.

Въпросните банки и икономически гру­пировки имаха цяла армия от експерти - бив­ши държавни и стопански ръководители, юристи, икономисти, които подготвяха стра­тегии и проектозакони за придобиване на предварително набелязани държавни и об­щински заводи и имоти. После тези страте­гии се реализираха от обслужващи мафията високо платени държавни чиновници, а про­ектозаконите или отделни законови поправ­ки и допълнения се прокарваха в парламен­та от мафиотски лобита.

174

Мнозина тогавашни държавници и народни представители се мъчеха да спрат този процес, но бяха атакувани от "свобод­ните" частни медии с компромати, лъжи и заплахи. Върху някои от тях беше упраж­няван и терор. Мафиотските представите­ли (предимно подвластните на Андрей Лу­канов) в правителството и парламента нап­равиха всичко възможно за отлагане на из­вършваната чрез приватизационни боно­ве "масова" приватизация. Нейният старт се забави с около година и не беше изпъл­нено даденото от социалистите през 1994 г. предизборно обещание след спечелване на парламентарните избори да се пристъ­пи - още в първите месеци - към раздър­жавяване на държавната собственост чрез приватизационни бонове. Предпоставка за това бяха приетите през лятото на 1994 г., при управлението на правителството на проф. Любен Беров, изменения в прива­тизационния закон, чрез който държавни­те заводи и хотели можеха бързо да бъдат предоставени на техните трудови колек­тиви. В Полша така бяха приватизирани стотици държавни предприятия, които и сега успешно функционират и имат висо-

ка рентабилност. Но изглежда, български­те мафиоти вече бяха пуснали свои пипа­ла в държавните структури и искаха да сло­жат ръка и върху всички народни предп­риятия. Техни представители в държавна­та власт бавеха старта на боновата прива­тизация и междувременно подготвяха из­годна за мафията приватизационна техно­логия.

Съдбата ме направи свидетел и на ма­фиотските акции за обсебване на държав­ните предприятия чрез тяхната "масова" приватизация. Тези акции бяха предприе­ти в началото на август 1995 г., когато пар­ламентът беше във ваканция. Случайно бях останал в София. Заедно с депутата Ивайло Калфин присъствахме на съве­щание при вицепремиера Румен Гечев. Об­съждано бе предложението за промяна на приватизационния закон с оглед да бъде осигурено свободно и незабавно разпро­даване на приватизационните бонове (въз­лизащи на милиарди левове) от Чикагска­та борса. Взех думата и казах, че ще се бо­ря срещу приемането на такова законода­телно решение, защото:

- то противоречи на идеята за прев-

ръщане на всеки български гражданин в съсобственик и акционер на държавните предприятия, здравни и други обекти;

- едновременното предлагане на
предстоящите за раздаване милиони боно-
ви книжки ще ги обезцени;

- изкупуването на боновете сигурно

Изказването ми беше подкрепено от тогавашния зам.-директор на Центъра за масова приватизация при Министерския съвет доц. Аксентия Замфирова. Отделни постановки в това изказване бяха цитира­ни (въпреки че съвещанието беше закри­то) в съобщение на в. "Стандарт".

След като узнал за разискванията на въпросното съвещание, министър-предсе-дателят Жан Виденов уволнил шефове на Центъра за масова приватизация. Била предотвратена далавера за милиони дола­ри между Чикагската борса и фирми на за-местник-министри.

Дни по-късно заедно с моята съпруга и сина ми заминахме на почивка на Слън-

чев бряг. С пристигането ни ръководство­то на все още държавния курортен комп­лекс настоятелно ме покани на среща, на която присъстваха и кореспонденти на сто­лични вестници. След тази среща в печа­та пишеше, че съм бил противник на при­ватизацията. В притежавания по онова време от Петьо Блъсков в. "168 часа" се появи голям мой портрет и статия, озагла­вена "Бай Ангел секирата в левицата".¹¹

Авторът на статията бе подписан с псевдонима Герго Манчовски. В нея се твърди, че съм приличал на непреодолим "десен защитник", който по време на фут­болен мач рита глезените на противнико­вите играчи ( в случая мафиоти). Правеха се предположения, че до края на депутат­ския ми мандат може да се изживея "като субект на свръхвъзможности или обект на транснационален заговор".

През есенната сесия на Народното съб­рание (1995 г.) на заседание в зала "Запад", на икономическата комисия беше предста­вен нов законопроект за изменение и до­пълнение на Закона за приватизация на дър­жавни и общински предприятия. Поради прекалената ми заетост с този законопро-