VI: Двама царе — две царства

VI: Двама царе — две царства

1 глава: В сянката на идващата световна сила

И ИЗРАИЛ СЕ ОТМЕТНА /ОТ ДАВИДОВИЯ ДОМ/... И НЕ ОСТАНА НИКОЙ /С ДАВИДОВИЯ ДОМ/ ОСВЕН КОЛЯНОТО ИУДИНО.

(3 Цар. 12:19, 20).

Великият цар Соломон умира в 926 година преди Христа. Заедно с него бива погребана и мечтата на Израил да стане велика сила. Завинаги! Под ръководството на двама необикновено способни водачи — Давид и Соломон, две поколения бяха градили, камък по камък, пиедестала на тази амбициозна мечта. Но от същия миг, в който Соломон затвори очи, пламна отново старата вражда между племената и великото царство в пространството Сирия — Палестина рухна скоро като неизбежна последица от раздора. Две царства се появиха на негово място — Израилското царство на север и царство Иудея на юг. С това започва нов отдел в историята на библейския народ.

Израилският народ сам разрушава своята могъща позиция и унищожава великото си царство. А с това е трасиран пътят, по който занапред ще се движат бавно до печалния си край жителите на Израил като плячка на асирийците, а населението на Иудея като плячка на Вавилония. Несъгласни помежду си, с тях се случва нещо по-лошо от пропадането в забрава и незначителност. Те попадат между воденичните камъни на онези сили, които овладяха световната сцена в следващите столетия. Израил и Иудея загиват във водовъртежите на големите стълкновения; едва триста и петдесет години след смъртта на Соломона двете царства са унищожени.

Последната воля на Соломона обаче бива осъществена; Ровоам, неговият син, прекарва на трона в Иерусалим като господар над всички родове късо време. Непрестанните раздори на родовете помежду им ускоряват края на великото царство, като довеждат до гражданска война. Десет рода на север се отделят. Иеровоам, един емигрант, завърнал се набързо от Египет, поставя короната на главата си в 926 година преди Христа и става цар на северното царство Израил. На Ровоам остана другата част — южното царство Иудея със столицата Иерусалим (3 Цар. 12:19, 20, 21).

Между Иудея и Израил няма сговор. В много вражди се пролива братска кръв. Около границата пламтят непрестанно битки. «Но между Ровоама и Иеровоама имаше война през целия им живот» (3 Цар. 14:30). Нищо не се изменя в това отношение и при управлението на техните приемници. «И между Аса и Вааса, израилския цар, имаше война през всичките им дни» (3 Цар. 15:16). Иудея построява крепостта Мицпа, на главния изходен път от Иерусалим към север, а по-нататък, на изток, бива подсилена Гива «... и с тях царят съгради Гива Виниаминова и Мицпа» (3 Цар. 15:22). Тук се установява окончателната граница.

През 1947 година една американска експедиция на Pacificschool of Religion, под ръководството на Уйлям Фредерик Баде, разкри 12 километра на север от Иерусалим, в Тел ен-насве, необикновено здрава зидария. Това са остатъци от древната гранична крепост Мицпа. Обиколният вал има осем метра ширина. Мощното укрепление доказва колко сурово и ожесточено е бушувала братоубийствената война между северното и южното царство.

Израил бива притиснат в клещи — на юг от Иудея, която призовава на помощ за тази цел дори омразните филистимци, а на север от царството на сирийците, чиято значителна сила Иудея си беше осигурила чрез един съюз (3 Цар. 15:18 и сл.).

Столетия са изпълнени с борбата против този превъзхождащ смъртен враг на Израил и непрекъснатата верига от битки завършва едва тогава, когато новата световна сила Асирия разгромява сирийците. С появяването на Асирия обаче биват преброени също часовете на Израил, тоест и на двете царства.

На всичко това отгоре страната, в която току-що е пламнала братоубийствената война, преживява — за пръв път от поколения — ненадейно чуждо нашествие. От Египет нахлува Сусаким(45) с войскова сила и опустошава страната с грабежи. Той събира най-голяма плячка от древната столица Иерусалим «... и взе съкровищата от дома Господен и съкровищата на царския дом и всичко, което можеше да се вземе, взе и всички златни щитове, които Соломон бе заповядал да направят» (3 Цар. 14:25, 26). Едва двадесет години съществуват храмът и ливанският дом, както Библията нарича царския дворец, и тези горди символи на Соломоновата велика сила са вече лишени от техния блясък. Вместо ограбените златни прибори «цар Ровоам направи медни щитове...» (3 Цар. 14:27). Това звучи като лошо предсказание.

Първият истински европеец, който застава — без да подозира това, защото по негово време никой още не е могъл да разгадава йероглифи — пред един важен документ от библейския фараон Сусаким, е Наполеон Бонапарт. Заинтригуван силно от една огромна египетска религиозна сграда в Карнак, през 1799 година той обикаля край източния бряг на Тевен заедно с група френски учени. В средата на тази най-голяма храмова постройка, каквато някога е била изграждана от човешки ръце, 134 стълба, високи до 23 метра, поддържат покрива на една грамадна зала. Върху южната външна стена блести на яркото египетско слънце един внушителен релеф, който увековечава грабителския поход на фараона, описан в Библията.

Богът Амон, който държи сърповиден меч в дясната си ръка, поднася с лявата на фараона Шешонк 1156 души палестински пленници, вързани с въжета. Всеки пленник олицетворява един град или една местност. За означаване на това той носи съответното библейско име. Тук е представен и градът-крепост Мегидо. В останките на Мегидо бе намерено името на Шешонк I.

«Походът» на Шешонк остава последен за дълго време. Едва след повече от триста години Египет е отново в състояние да предяви старите си претенции за владичество върху пространството Сирия — Палестина.

Смъртната опасност за Израил идва от север и се нарича Асирия. При управлението на цар Амврий (882–871 година преди Христа) Асирия става мощна за пръв път. Като маневрен поход в случай на опасност тя отблъсва внезапното нападение от Месопотамия на запад.

«Тръгнах от Алепо и преминах Оронт»; този надпис с клиновиден шрифт от Асурнарсипал II звучи като призив на фанфари. Асирия употреби повече от 200 години, за да се справи с вътрешните и външните врагове в Месопотамия. От древния град Асур на р. Тигър, който носи името на неговия най-висш бог, семитският народ на асирийците, жаден за владичество и надарен с високи организаторски способности, разпростира господството си над всички народи в Двуречието. И се стреми вече към световно владичество. Предпоставка за това е завладяването на тясната крайбрежна ивица на Сирия и Палестина, която му преграждаше достъпа към Средиземно море, тоест притежаването на важните морски пристанища и надзора върху най-важния кервански път и върху единствения военен път към Египет.

С поставянето на тази цел от страна на Асур съдбата на Сирия — Палестина е решена.

Надписът на Асурнарсипал предава в най-къса форма това, което предстои незабавно и на Израил и Иудея. «Тръгнах от Оронт... завладях градовете... подложих ги на страшна сеч, разруших ги, хвърлих ги в пламъци. Войниците, останали живи, взех пленници. Набих ги на колове пред техните градове. На местата им заселих асирийци... В голямото море измих оръжието си...»

Както ненадейно са се появили асирийците, точно така ненадейно се отдръпват те, претоварени със «сребро, злато, олово, мед...», данъците на финикийските градове Тир, Сидон, Библос.

Израилският цар Амврий възприема това като смътно предчувствие. Както по-рано, като военачалник, така и сега, като цар, той доказва притежаването на отличен боен инстинкт. Сред хълмистата земя на Самария Амврий купува една планина, на която изгражда като силна крепост новата столица на Израил — Самария (3 Цар 16:24). Израил ще има голяма нужда от нея, което му е добре известно.

Изборът на мястото свидетелствува за специалиста, който се ръководи от стратегически съображения. Самария лежи върху един около 100 метра висок, слабо наклонен, изолиран хълм, заобиколен в полукръг от по-високи планини, в обширна плодородна долина. Един самостоятелен водоизточник прави мястото идеално за отбрана. От върха погледът стига на запад до Средиземно море.

Цар Амврий става проблем за асирийците. Дори сто години след като тази династия на Израилското царство е свалена, те още употребяват думите «домът на Амврий» в текстовете с клиновиден шрифт като официално име на Израил.

Петнадесет години след смъртта на Амврий очакваният ужас действително настъпва. Салманасар III напада ненадейно Каркемиш на р. Ефрат и е на път за Палестина(46).

Ахав, син и престолонаследник на Амврий, предвижда тежестта на сблъскването с растящата световна сила Асирия и постъпва при това положение по единствения правилен начин. Той току-що е победил заклетия си враг, сирийския цар Венадат от Дамаск. Но вместо да го застави напълно да изпита мощта на победителя, той се отнася към него с необикновено великодушие, позволява му «да се качи при него в колесницата», нарича го «мой брат» и не само това, а сключва «с него договор и го пусна да си отиде» (3 Цар. 20:33, 32, 34). По този начин той превръща своя неприятел в съюзник. Народът не разбира неговата постъпка и един пророк го порицава за нея. Но бъдещето доказва ясно колко добре обмислена е била тя. Войната на два фронта бива избегната.

«На кораби от овнешки кожи преминах... Ефрат, въпреки неговото пълноводие...», се казва в надписите с клиновиден шрифт на асирийския цар Салманасар III. Неговите пионерни войски се оказаха вещи в строежа на понтони от надути животински кожи!

В Сирия излиза насреща му една противникова коалиция от Сирия — Палестина, чиито войскови контингенти са точно отбелязани от него. Освен войските на библейския Венадат от Дамаск и на един друг сирийски княз има «2000 бойни колесници, 10 000 войници на Ахав, сириеца...» — Ахав, сириецът, който предоставя най-силната от трите войскови групи, е израилският цар Ахав.

Но съюзът на Израил с Дамаск трая кратко. Асирийците едва бяха напуснали страната, когато старите вражди пламнаха отново и Ахав загуби живота си в битката със сирийците. «Но един човек опна лък... и рани израилския цар през шевовете на бронята... И кръвта от раната се лееше сред колесницата... Царят умря и беше докаран в Самария. И когато миеха колесницата на Самарийското езеро, псета лижеха кръвта му...» (3 Цар. 22:34–38).

Библията е посветила шест глави на живота на този цар. Някои от тези събития са отнесени в царството на легендата, като «къщата от слонова кост, която е съградил» (3 Цар. 22:39), неговата женитба с една финикийска принцеса, която донесла чужди религиозни обреди, «... а си взе за жена Иезавел, дъщерята на сидонския цар Етваала, и отиде там и започна да служи на Воала и да му се покланя... и направи дъбрава...» (3 Цар. 16:31, 33), или голямата суша в страната, «и пророк Илия... каза на Ахава: жив ми е Господ, Бог Израилев, пред Когото стоя! През тези години не ще има нито роса, нито дъжд, докато аз не кажа това» (3 Цар. 17:1).

След два етапа продължителни разкопки бе достигната глъбината на стария хълм от развалини при Самария. Там работиха от 1908 до 1910 година американците Джордж А. Рейзнър, Кларънс С. Фишър и Д. Г. Лион от Харвардския университет, а от 1931 до 1935 година — една американо-британска група под ръководството на английския археолог Дж. У. Гроуфут.

Основите на израилската столица почиват в девствена почва. Амврий действително беше придобил нова земя.

През шестте години, в които той управляваше там, самотният и тих иначе хълм трябва да е бил единственото място на шумни строежи. Грамадните четвъртити камъни на мощните укрепления показват ясно стратегическата цел на строителя. Насипите са широки пет метра. В акропола, на западната страна на хълма, биват разкрити основи и зидове на една сграда, която заобикаля широк двор — царската резиденция на северното царство Израил.

Там след Амврий е управлявал неговият син Ахав, новият цар. Той продължил да строи според плановете на своя баща. Строителните работи са изпълнени със забележителна ловкост, като са употребявани само грамадни и грижливо издялани блокове от варовик.

При разравянето на големите количества развалини изследователите бяха изненадани твърде скоро от безбройни парчета разтрошена слонова кост. При разкопките в Палестина находките на слонова кост не представляват от себе си нищо необикновено. Почти на всяко място с разкопки бива намиран този скъпоценен материал, но винаги само в единични отломки. В Самария обаче почвата е буквално осеяна с него. На всеки квадратен метър, на всяка крачка се намират пожълтелите, станали възкафяви парченца и плочки, както и фрагменти, по които още личи чудесната преработка, красиви релефи, изрязани от финикийски майстори.

За тези находки има само едно обяснение: този дворец е бил прочутата «къща от слонова кост» на цар Ахав! (3 Цар. 22:39).

Но владетелят едва ли си е построил цял дворец от слонова кост. И понеже това е било приемано многократно, затова истината в съответното място от Библията е била подлагана лесно на съмнение, което е лишено от всяко основание: Ахав е украсил стените на двореца си с този прекрасен материал; от слонова кост е била и покъщнината му.

В северната част на просторния царски двор лопатите разкриха един грамаден подзидан басейн; това трябва да е било «езерото», на което бойната колесница на Ахав е била измита от кръвта на мъртвия цар.

Менандър от Ефес, финикийски историк, приведе доказателства за историческата достоверност на сушата и на Етваал от Сидон, тъста на Ахав. Библейският цар Етваал се казваше при финикийците Итоваал и по времето на Ахав беше цар в приморския град Тир(47). Менандър описва катастрофалната суша, която настъпила в Палестина и Сирия по времето на цар Итоваал и траяла цяла година.

При управлението на цар Йорам, сина на Ахав, Израил претърпя нашествие с ужасни последици и чувствителна териториална загуба.

Сирийците нахлуват в страната и обсаждат Самария. Страшен глад обхваща народа. Цар Йорам иска да бъде умъртвен пророк Елисей, когато счита виновен за това нещастие. Но Елисей предсказва, че гладът ще се прекрати още на следния ден. «... Сановникът, върху чиято ръка се опираше царят», говори Библията, се усъмни в това предсказание (4 Цар. 7:2).

Този «сановник» създаде много трудности. Неговата функция изглеждаше повече от загадъчна. За дворцова длъжност от такъв вид не беше известно нищо: и тълкувателите на Библията напразно търсеха обяснение. Най-после изследването на езика намери смътна диря. Еврейската дума «shlish», преведена с думата «сановник», произлиза от «три». Но офицер от трети ранг не е имало. И когато разгледаха под лупа асирийските релефи по-внимателно, намери се правилното обяснение.

Всяка бойна колесница имаше екипаж от трима души: коларят, войникът и един трети мъж, който заемаше място зад първите двама. С прострените си ръце той държеше здраво два къси колана, привързани към колесницата, от лявата и дясната й страна. По този начин третият човек осигуряваше на войника и коларя пред себе си прикритие на тила и ги предпазваше да не бъдат изхвърлени от откритата колесница при лудото каране, когато тя минава през трупове и ранени, в разгара на битката. Това е «третият човек»; необяснимият «сановник, върху чиято ръка се опираше царят», беше човекът, който държеше коланите в бойната колесница на цар Йорам!

При управлението на Йорам Израил загуби една голяма област в Източна Йордания. Моавското царство в Трансйордания плащаше данъци на Израил. Един военен поход срещу Меса, вероломния «цар на овните», е описан подробно: «Моавският цар Меса имаше много овци и пращаше на израилския цар като данък вълната от 100 000 агнета и от 100 000 овни. Но щом Ахав умря, моавският цар измени на израилския цар (4 Цар. 3:4, 5). Израил повиква на помощ южното царство Иудея и страната Едом. Те решават да проведат заедно атаката срещу Моавското царство откъм юг. Пътят за там води около Червено море. Доверявайки се на предсказанието — «Вие не ще видите вятър, нито дъжд; но тази вада ще се напълни с вода, от която ще пиете вие, вашите слуги и добитъкът ви» (4 Цар. 3:17), съюзниците се осмеляват да предприемат похода през пустинната местност. «И като вървяха седем дена по околен път, нямаше вода за войската и за добитъка, който идеше след тях.» По съвета на пророк Елисей те направиха «тук-таме ями». «И на сутринта ... ето, по пътя от Едом изведнъж потече вода и земята се напълни с вода.» Моавските разузнавачи съгледаха това и «тази вода се стори на моавците червена като кръв» (4 Цар. 3:9, 16, 20, 22), поради което помислиха, че сред враговете им е настъпило кръвопролитие.

Съюзените бойни сили имат успех в Моав, те опустошават страната. «Те разрушиха градовете и всеки хвърли камъни във всяка добра нива и я засипа, заприщиха и всички водни извори и отсякоха всички добри дървета, така, че в Кир-Харешет останаха само камъните» (4 Цар. 3:25).

По чудноват начин успешният боен поход завършва с това, «че те се оттеглиха от него и се върнаха в земята си» (4 Цар. 3:27).

Невъзможно изглеждаше да се провери истинността на това библейско описание.

През 1868 година германският мисионер Ф. А. Клайн обхожда библейските места в Палестина. Между другото неговият път води през Източна Йордания, през Едом и най-после за Моав. При един излет с кон в околността на Диван, древния Дивон край средното течение на р. Арнон, един голям издялан камък възбужда особен интерес у него. Жълтият пясък го е засипал почти напълно. Заинтригуван, Клайн скача от коня и се навежда над камъка. Но това е безспорно древноеврейски шрифт! Той не може просто да повярва на очите си! Под лъчите на жаркото обедно слънце Клайн употребява големи усилия, за да изправи тежкия базалтов камък. Той е висок един метър и заоблен отгоре. Клайн го почиства грижливо с ножчето и с кърпата си. Тогава излиза наяве един надпис от 34 реда.

С най-голямо удоволствие би взел той веднага каменния документ със себе си, но последният е премного тежък. Освен това на мястото се явяват за миг множество въоръжени араби. С диви жестове те заобикалят мисионера, заявяват, че камъкът бил тяхна собственост и искат от него да им заплати невъобразимо висока цена.

Клайн предвижда, че това е знаменита находка и изпада в отчаяние. Мисионерите не разполагат с много пари. Той се опитва напразно да придума туземците. И тогава не му остава друго, освен да нанесе точно на една карта мястото на тази находка. Той се отказва от по-нататъшното си пътуване, отправя се бързо към Иерусалим и заминава незабавно за Германия, където иска да се опита да събере необходимата сума за арабите.

Но в това време действуваха други хора! И слава Богу, че бе така, защото иначе това извънредно ценно доказателство за библейската история би било загубено може би завинаги.

Френският изследовател Клермон-Жано узна в Иерусалим за откритието на германския мисионер и се отправи незабавно за Диван. Той употреби цялото си убедително изкуство, за да получи от недоверчивите араби разрешение поне за грижливо изследване на надписа върху базалтовия камък. Обкръжен от най-внимателно наблюдаващите го туземци, Клермон-Жано взема отпечатъци от повърхността на камъка. След месеци, когато на учените в Париж е възложено да преведат текста, френското правителство разрешава покупката без колебание. Но кой би могъл да измери разочарованието на французина, когато той, снабден с необходимата сума, пристига в Диван с един керван и не намира вече камъка на мястото му! Само едно петно от дим и сажди показва мястото, където той е стоял. Арабите са го разбили с пушечен барут — от жажда за пари. Чрез продажбата на отделните му парчета, те са разчитали на още по-голям доход от европейците, полудели за древни неща.

Какво друго остава на Клермон-Жано, освен да започне лов на отделните части от скъпоценния документ? След много трудности и действия за издирване, след безкрайни спазарявания той успява най-после да събере всички отломки. Два по-големи къса и 18 по-малки парчета от камъка биват съединени с помощта на отпечатъка; и преди още германският мисионер Клайн да е събрал въобще исканата сума, знаменитият камък от Диван се намира вече в Лувърския музей, Париж, като скъпоценна придобивка.

Той носи тази вест: «Аз съм Меса, синът на Кемош, цар на Моав... Моят баща е бил 30 години цар на Моав; а аз станах цар след моя баща. И съградих тази висока светиня в чест на Кемош(48), в Керихох(49), като светиня на спасението; понеже той ме спаси от всички мои угнетители и ми помогна да спечеля надмощие срещу всички мои врагове. Амврий беше цар на Израил и потискаше Моав през много дни, защото Кемош бе сърдит на своята земя. После го наследи неговият син, но и той каза: Искам да продължа потисничеството над Моав! През моя живот каза той така, но аз спечелих надмощието срещу неговия дом; и Израил пропадна завинаги... По мое нареждане изкопите за Керихох бяха направени от израилски пленници...»

Това описание на моавските победи възбужда доста голямо внимание сред научните кръгове. Някои учени изказват дори съмнение в неговата достоверност. И експертите от целия свят проучват внимателно камъка заедно с надписа. Но всички проучвания доказват безспорно, че тук се касае за един исторически документ — тогавашно описание за делата на библейския цар Меса в Моав.

Той е един от най-старите писмени документи от Палестина, написан в 840 година преди Христа на моавски език, едно наречие, много сродно на библейския еврейски език. Това е истинска сензация.

Audiator et altera pars! — Нека изслушаме и противната страна!

Ако човек иска да се информира обективно, целесъобразно е винаги да изучи военните бюлетини и на двамата противници. Така ще бъде по-сигурен, че е добил по-ясна картина за фактическото положение. В този особен случай библейското описание и моавският текст се допълват сполучливо и по безпримерен начин. Колоната на Меса(50) дава липсващата илюстрация и обяснява това, което е останало неясно в библейското описание. И на решителното място колоната и Библията се съгласуват: походът е завършил с поражението на израилския цар. Библията описва подробно началните успехи на Израил, които цар Меса отминава с мълчание. Библията отбелязва само накратко неблагоприятния изход на военния поход, а моавският цар се опиянява от своята победа. Но и на двете места е казана истината.

За «окървавената вода», която е помогнала на съюзниците да не умрат от жажда при похода им през пустинната област, беше намерено естествено обяснение от един геолог. Ако се направят вдлъбнатини в шуплестия камък край Мъртво море, те веднага се изпълват с вода, която се просмуква от високите плата и дължи червеникавия си цвят на почвения състав. И днес още овчарите в Източна Йордания често се снабдяват с вода точно по същия начин.

«И Израил пропадна завинаги», е написано триумфално върху колоната на Меса. С тези думи е означено кървавото унищожение на династията Амврий върху израилския трон. Цар Йорам бива убит. Не остава пощаден нито един от членовете на владетелския дом, който чрез женитбата на цар Ахав с финикийската княгиня Иезавел улесни достъпа на омразния ваалов култ в Израил (4 Цар. 9:24 и сл.; 10:1 и сл.).

Пророците Илия и Елисей предизвикват преврата и през 841 година преди Христа военачалникът Ииуй, верен на Иехова, бива издигнат за цар (4 Цар. 9:1 и сл.). Съдбата на Амвриевото семейство сполетява и свещениците на Ваала — те биват изклани безмилостно (4 Цар. 10:25 и сл.). Като последица от това настъпва разривът с Финикия.

Сведенията относно управлението на цар Ииуй са оскъдни: «В онези дни Господ начена да къса части от Израил; защото Азаил ги биеше по всички граници...» (4 Цар. 10:32). Впрочем целият размер на загубите и пораженията става известен на следното място в Библията от времето на Иоахаза, сина на Ииуя(51): «Защото на Иоахазовия народ не остана нищо друго, освен петдесет конници, десет колесници и десет хиляди пешаци. Понеже сирийският цар ги беше изтребил и превърнал на прах при вършитба» (4 Цар. 13:7).

Гордата войска на цар Ахав, съставена от бойни колесници, бе стопена — от две хиляди на десет колесници! Как е било възможно това?

Един млад англичанин, Хенри Лайърд, по професия юрист, кандидат-аташе за Константинопол, постига неочаквано през 1845 година съвсем невероятен успех. С цифром и словом 50 английски лири в джоба той тръгва да изследва един древен хълм край р. Тигър — Тел нимруд. На третия ден Лайърд търси останки от дворец. Той започва да копае трап. Но при тази работа излизат само пясъчни маси, все нови пясъчни маси. Когато трапът е станал дълбок 20 метра, Лайърд е разочарован и трябва да преустанови работата, понеже слабият му паричен източник е пресъхнал.

В лошо настроение той поставя скромните си инструменти на товарните животни, когато възбудените викове на туземците го заставят да наостри уши. Един от тях дотичва бързо при него и го извиква до края на ямата, където се забелязва нещо тъмно сред златистожълтия пясък. Лопатите подновяват бързо работата си и разкриват един тъмночер каменен предмет с формата на обелиск. С голяма нежност Лайърд освобождава находката от древния прах и нечистота. И тогава изпъкват релефи, картини и надписи с клиновидни знаци на всяка от четирите страни.

Опакован добре и пазен като зеницата на око, черният камък пътува в слаба речна лодка нагоре по Тигър, за да бъде представен на немалко удивените господа от британското посолство в Константинопол. Скромните 50 английски лири са донесли неочаквани лихви! Никога досега в историята на археологията не се е добивала такава ценна находка срещу толкова нищожен разход.

Изпълнени с гордост, препараторите освобождават заслужено място на този камък в Британския музей. Хиляди лондончани и учени от Европа се любуват на тоя древен свидетел от Далечния изток. Върхът на два метра високия обелиск от чер базалт представлява храмова кула на три стъпала. Удивени, посетителите разглеждат чудесните релефи, разположени в пет редици наоколо.

Разкошно облечените царски фигури са изваяни като живи; някои привеждат покорно лицето си до земята пред фигурата на един владетел. Дълги колони от носачи са натоварени с най-скъпоценни неща като слонова кост, топове плат, украсен с ресни, който виси на върлини, пълни стомни и кошници. Между животните, които те водят след себе си, изпъква един слон със забележително малки уши; там има и двугърби камили, маймуни, антилопи, дори един див бик и едно загадъчно животно с един рог.

Този, който би се опитал да разтълкува релефните изображения, би стигнал само до предположения; защото никой още в целия свят не може да разчете текстовете с клиновиден шрифт. Камъкът остава безмълвен. И самите учени знаят за асирийците само това именно, което Библията предава за тях. В началото на XIX столетие сумерите и акадците бяха също загадка, не само по името си. «Една каса, не по-голяма от квадратен метър — пише Лайърд, — напълнена с малки изписани цилиндри, отпечатъци и фрагменти от текстове, които обаче не можеха още да бъдат наредени системно — това беше от ранния период на Месопотамия всичко, което се намираше тогава в Лондон.»

Едва след години от превода на текстовете се установява, че този чер обелиск е триумфален паметник на асирийския цар Салманасар III(52), съвременник и противник на израилския цар Ахав. Той възхвалява непрекъснатата верига от кървави военни походи.

Това описание съдържа едно много интересно потвърждение на библейското предание от онова време.

При своите завоевателни походи на запад асирийският цар се сблъсква три пъти, през 6, 11 и 14 година от неговото управление, с един съюз на царете от Сирия и Палестина. В похода през 18 година на управлението му обаче срещу него излиза вече само един цар в тази територия. Тук асирийските текстове споменават като противник само библейския цар Азаил от Дамаск.

За предишния съюзник на царя на Дамаск, Ииуй от Израил, триумфалният паметник дава поучително сведение.

Втората ивица от релефи показва дълга редица тежко натоварени пратеници в богато украсени туники и островърхи шапки. Текстът, придаден към тези релефи, гласи:

«Данъци на Иауа от Вит-Хумри: Аз получих от него сребро, злато, златно блюдо, златни чинийки, чаши от злато, златни кофи, парчета олово, скиптър за царя и балсамодендронови дървени предмети.»

«Иауа от Вит-Хумри» не е никой друг освен цар Ииуй от Израил. Асирийците наричаха Израил «Вит-Хумри», което означава «Дома на Амврий».

Това указание от столицата край Тигър дава ключа за установяване на загубите, претърпени от северното царство Израил при управлението на Ииуй.

Данък плаща само този, който се покорява доброволно; от победения неприятел се взема плячка. Ииуй бе изменил на Дамаск и беше пратил подаръци на асирийския цар. За вероломството им срещу стария съюзник, за измяната към Дамаск, Ииуй и неговия син Иохаз, а преди всичко народът на Израил е трябвало да платят горчиво. Асирийският цар едва беше обърнал гръб на Сирия, когато Азаил от Дамаск започна унищожителна война за отмъщение срещу Израил. С какъв резултат, това казва Библията: «В онези дни Господ начена да къса части от Израил; защото Азаил ги биеше по всички граници на Израил... беше ги превърнал на прах при вършитба.»

И СПИТЕ НА ОДРИ ОТ СЛОНОВА КОСТ /И СЕ ОБТЯГАТЕ НА ЛЕГЛАТА СИ/ ЯДЕТЕ АГНЕТАТА ОТ СТАДОТО /И УГОЕНИТЕ ТЕЛЕТА/ И СВИРИТЕ НА АРФА /И СИ СЪЧИНЯВАТЕ ПЕСНИ КАТО ДАВИДА/ ПИЕТЕ ВИНО ОТ ЧАШИ /И СЕ МАЖЕТЕ С БЛАГОВОННИ МАСЛА...

(Амос 6:4–6)

Обстоятелството, че след Салманасар III Асирия е имала редица слаби владетели, създава още веднъж условия за почивка на двете царства Израил и Иудея, която впрочем означава само една отсрочка. Понеже Асирия е заета с безредиците в собствената си страна, Израил и Иудея могат да се радват на мирен период от 825 до 745 година преди Христа.

Археоложките доклади и безпристрастните бележници на експедициите хвърлят доказателствена светлина върху предупрежденията на пророка. В Израил, в хълма от развалини на древния град Самария, както и около него дремеха доказателствата за материалното изобилие при управлението на Иеровоам II; те се намираха в земните пластове от десетилетията след 800 година преди Христа. Царският дворец на Самария още криеше значително количество от красивите глинени плочки, изписани с мастило и туш. На 63 съпроводителни писма към значителните доставки на вино и дървено масло за царския дворец са означени като изпращачи управителите на именията, владени от Иеровоам II, наемателите и чиновниците, които са имали вече забележителен почерк.

От същото време произхождат и множество красиви изделия от слонова кост, които са разхубавени отчасти със скъпа гравюра от злато и полублагородни камъни и са украсени с пъстроцветен стъклен прах. Те представляват митологически мотиви, заимствувани от Египет, като Харпократ на лотосовия цвят или образи на богове като Изис и Хорус, както и херувими. Навсякъде в Израил са били строени тогава и складове за припаси и хамбари, които са приемали излишъка от всякакви стоки и блага.

С какво може да се обясни този внезапен обрат, това неочаквано богатство?

Само няколко десетилетия преди това Израил е имал безрадостен вид. Една фраза на летописеца от четиридесет и една годишното царуване на Иеровоам II съдържа отговора на този въпрос: «Той възстанови границите на Израил от Емат до морето, което лежи в пустинната област....» (4 Цар. 14:25). «Морето в пустинната област», това е Мъртво море. Израилското царство обхваща отново Източна Йордания и — както във времето на Давида и Соломона — стига до Сирия.

Завладяването на Дамаск от асирийците в 800 година преди Христа бе сломило мощта на сирийците и по този начин — това звучи като ирония на съдбата — беше премахнало смъртния враг от пътя на Израил. Това събуди надеждата за възвръщане на владичеството върху отдавна загубени области, завъртя колелото в полза на Израил и с данъците от Източна Йордания в Израил потече изворът на новите богатства.

Строго и зловещо отекват думите на пророк Амос в дните на привидния разцвет: «Горко... на тези, които се надяват на планината Самарийска,... които смятате, че е далеч злочестият ден и се стремите винаги към тържеството на насилието... Затова те сега ще тръгнат начело на тези, които ще бъдат отведени в плен, и ще свърши разгулният живот на изнежените» (Амос 6:1, 3, 7). Напразно — те звучат в безчувствени уши! Само цар Иеровоам, изглежда, не е вярвал в трайността на този мир; може би предупредителните думи на пророка са намерили отзвук в сърцето му. За всеки случай той подсилил бързо здравата и без това крепост на своята столица Самария.

Англичанинът Дж. У. Кроуфут откри онова, което беше направил Иеровоам, благодарение на мъдрата си предвидливост. Самария е била заобиколена от двоен насип, мощните и без това стени са били укрепени още повече. В разположената на север част от акропола, където Самария трябва да е била най-уязвима, Кроуфут разкрива една исполинска укрепителна стена. Той развива ролетката и остава с убеждението, че се е излъгал. След това измерва грижливо още веднъж. Няма никакво съмнение, стената — иззидана здраво камък по камък — е широка десет метра!