V. Когато Израил беше велико царство

V. Когато Израил беше велико царство

1 глава: Великият цар Давид

ТОГАВА ВСИЧКИ ИЗРАИЛЕВИ СТАРЕЙШИНИ ДОЙДОХА /ПРИ ЦАРЯ В ХЕВРОН/ И ЦАР ДАВИД /СКЛЮЧИ С ТЯХ СЪЮЗ/ В ХЕВРОН ПРЕД ГОСПОДА/ И ТЕ ПОМАЗАХА ДАВИДА /ЗА ЦАР НАД ИЗРАИЛ/ И ТОЙ ЦАРУВА ЧЕТИРИДЕСЕТ ГОДИНИ.

(2 Цар. 5:3, 4)

Новият цар е надарен така многостранно, че е трудно да се определи кои от неговите способности са достойни за най-голямо удивление. Трудно би било също така да се намери на нашата земя през последните столетия друга личност, така гениална и от такава величина като Давид. Къде е човекът, който като стратег и държавен реформатор, като поет и музикант заслужава да бъде славен по същия начин? Само за неговите поетически творения на един съвременен Давид би била присъдена днес Нобеловата награда. При това той беше като певците на любовта от средните векове поет, композитор и музикант в едно и също лице.

И не случайно! Никой народ не е бил посветен на музиката повече от жителите на Ханаан. Палестина и Сирия са прочути с техните музиканти, както знаем от египетски и месопотамски източници. Към най-важното имущество, което групата на родоначалниците от стенната картина в Бени-Хасан е взела със себе си при пътуването за Египет, принадлежат и музикалните инструменти. Между тях домашен инструмент е осемструнната лира.

Пред шести и единадесети псалми на Давида стой указанието: «На осмострунно свирало». От Ханаан лирата намира достъп и в Египет и Гърция.

В новата египетска държава (1580–1085 година преди Христа) цели серии от надписи и релефи се занимават с темата — музиканти и инструменти от Ханаан. Ханаан е неизчерпаемата борса на музиканти, от която дворцовите управители и камериери се снабдяват със солисти и дори с оркестри, за да забавляват с тях владетелите край Нил, Ефрат или Тигър. Много търсени са преди всичко дамските оркестри и танцьорките. Художниците с международни ангажименти съвсем не са рядкост. И иудейският цар Хиския знае много добре защо през 701 година преди Христа изпраща певци и певици на жестокия асирийски цар Санхериб.

И така, от най-дълбокото отчаяние, от безнадеждното положение под ярема на филистимците Израил се издига за няколко десетилетия до положението на сила, почит и величие. Това е изключително дело на поета и псалмопевеца Давид. Като непознат човек носи той оръжието на Саула, става партизански водач, бива ценен като опасен партизански боец против филистимците — и седи като възрастен човек върху трона на един народ, който се издига до велика сила.

Делото на Давид бива подпомогнато от външни обстоятелства също като завладяването на Ханаан преди две столетия под водителствотo на Иисус Навин. В края на предпоследното хилядолетие преди Христа нямаше както в Месопотамия, така и в Мала Азия, Сирия или Египет нито една държава, която би могла да спре една експанзия от територията на Ханаан.

От 1085 година преди Христа, когато Раамсес XI. последният от Рамесидската династия, склопи очи, Египет се разпадна под властолюбивите домогвания на една клика от жреци, която управляваше страната от Тевен. Грамадни богатства станаха притежание на храмовете.

Както папирусът на Харис съобщава още преди сто години, 2 процента от населението са работили като роби при храмовете, а 15 процента от обработваемата земя са били собственост на последните. Стадата, принадлежащи на храмовете, са броели половин милион глави добитък. На жреците са били подчинени 53 работилници и корабостроителници, една флота от 88 плавателни съда, 169 града и други селища. Блясъкът, с който се извършваше ежедневният ритуал към великите богове, съперничеше на всяко описание. Само за изработването на храмовите везни, с които в Хелиополис се претегляха жертвоприношенията, са били употребени 212 фунта злато и 461 фунта сребро. За поддържане на прекрасните градини на Амон в старата столица Пи-Раамсес при делтата бяха отредени 8000 роби.

За външнополитическото значение на Египет при управлението на жреците дава осветление един несравним документ — пътеписът на египетския пратеник Вен-Амон от 1080 година преди Христа. На Вен-Амон е било възложено да достави от Финикия кедрово дърво за свещената ладия на бога Амон в Тевен. Херихор, първожрецът, го снабдява само с незначително количество злато и сребро, но му дава и едно изображение на Амон, от което той очаква безспорно много по-голям успех.

Ужасът на преживяванията през време на пътуването му още трепти в описанието на Вен-Амон. В крайбрежните градове той бива третиран като просяк и безправен човек, бива ограбен, подложен на гавра и едва ли не пребит. И това е направено с него, един пратеник на Египет, чиито предшественици са били посрещани винаги с голяма тържественост и високо почитание!

Почти ограбен напълно по пътя, Вен-Амон постига най-после целта на пътуването си. «Дойдох в пристанището на Библос. Тогава князът на Библос изпрати при мене хора и нареди да ми кажат: «Напусни моето пристанище.»

Това е траяло 19 дни. И когато отчаяният Вен-Амон е бил готов вече да се връща, «тогава началникът на пристанището дойде при мене и каза: «Остани до утре на разположение на княза!»... Щом се съмна, той изпрати хора, които да ме заведат при него... Намерих го да седи в неговата горна стая, облегнат на гръб на прозореца... Той ми каза: «С каква поръчка собствено си дошъл ти тук?» Аз му отвърнах: «Дошъл съм, за да ми дадеш кедрово дърво за голямата прекрасна ладия на Амон-Ре, царя на боговете. Твоят баща е направил това, твоят дядо е направил същото, ще го направиш и ти»... Но той ми каза: «Вярно е, че те са го направили... Наистина моите са изпълнили тази поръчка, но и фараонът е изпратил тук 6 кораба, натоварени с произведенията на Египет... Що се отнася обаче до мене, аз не съм твой слуга, нито слуга на този, който те е изпратил... Що за мизерно пътуване е това, което са те накарали да извършиш!» Аз му отвърнах: «О-хо! Не е мизерно пътуването, което аз съм предприел...»

Вен-Амон напразно призовава мощта и славата на Египет, напразно се опитва да добие строителния материал от княза вместо с налични пари с оракули и с изображението на един бог, който трябва да го награди с живот и здраве! Едва когато един куриер на Вен-Амон пристига от Египет със сребърни и златни съдове, с фино ленено платно, свитъци чист папирус, говежди кожи, въжета, както и 20 чувала леща и 30 коша риба, князът разрешава да се изсекат желаните кедрови дървета.

«...През третия летен месец те ги довлякоха на морския бряг. Князът дойде навън... и ми каза: «...Ето, дошло е и последното от твоите строителни дървета и то лежи там. Сега постъпи според желанието ми и ела да ги натовариш, понеже те наистина ще ти бъдат дадени. Хайде, започвай; и не се оправдавай с лошото годишно време.»

Давид нямаше защо да се бои от една страна, чиито пратеници можеха да бъдат подлагани на такива незачитания и унижения от едни градски князе. И той нахлу дълбоко на юг и завладя Идумейското царство, което някога беше отказало на Моисея преминаването по Царския път (2 Цар. 8:14). Чрез това Давид спечели една област с голямо стопанско значение. Арабската пустиня, която се простира от южния бряг на Мъртво море до Акабския залив, е богата с мед и желязо. Давид реши да се залови най-напред с железните руди. Най-опасните врагове на Израил, филистимците, владееха монопола на желязото (1 Цар. 13:19, 20). Този, който владееше Идумея, беше в състояние да провали монопола на филистимците. И Давид не закъсня да направи това. «Давид приготви още много желязо за гвоздеи по крилата на вратите и за скоби, както и толкова много мед, че тя не можеше да се претегли» (1 Парал. 22:3).

На юг от Идумея завършваше и най-важният кервански път от Южна Арабия, прочутият «Тамянов път». С проникването до бреговете на Акабския залив пред него лежеше открит и морският път през Червено море до далечните крайбрежия на Южна Арабия и на Източна Африка.

Благоприятно беше положението и за настъпването на север.

Просторните равнини в подножието на Ермон и плодородните долини, разположени пред Антиливан, бяха заселени с арабски племена от пустинята, принадлежащи към един народ, комуто беше отредено да изиграе още една важна роля в живота на Израил: арамейците. Библията ги нарича кратко сирийци. Те бяха основали градски държавици и по-малки царства надолу до реката Ярмук, южно от Генисаретското езеро в Източна Йордания.

В 1000 година преди Христа те бяха в състояние да напреднат на изток, към Месопотамия. Тогава се сблъскаха с народа на асирийците, който в следващите столетия се издигна като доминираща световна сила в древния Изток. След покоряването на Вавилония асирийците завладяха Двуречието до горното течение на Ефрат. Текстовете с клиновиден шрифт от дворците край Тигър през онова време споменават за една опасност, заплашваща Асирия откъм запад, която се заключава във все по-честите пристъпи и нападения на арамейците.

При това положение Давид нахлува от Източна Йордания на север до реката Оронт. Както Библията предава, «той порази и Адраазара, царя на Сува в Емат, когато последният отиваше, за да утвърди властта си край реката Ефрат» (1 Парал. 18:3). Сравнението с тогавашните асирийски текстове доказва колко точно описват тези библейски думи историческото положение на случая. Цар Давид е поразил царя на арамейците, когато последният е бил готов да завладее асирийската област край Ефрат.

По този начин Давид е дал, без да подозира това, военна помощ на онези асирийци, които по-късно унищожиха израилското царство.

Давид измести граничните знаци на Израил навътре в плодородната долина на Оронт. Най-северният му караулен пост стоеше край Хьомското езеро, в подножието на Ливан, където днес земното масло от далечния Киркук гъргори през дебелите тръбопроводи. Оттам има 600 километра по въздушна линия до Ецион-Гавер на Червено море, южния край на царството.

Лопатите разкриха и други многобройни доказателства за покоряването и въздигането на царството при управлението на Давид. Ясни следи, между които и такива от стихийни пожари в градовете на Изреелската низина, очертават пътя на походите. Не много време след 1000 година преди Христа Вет-Саан, заедно с езическите храмове, е бил изравнен със земята. Археолозите от Пенсилванския университет разкриха на мястото на тази безмилостна битка разрушени храмове, дебели пластове пепел над съборени зидове, обредни прибори и съдове на филистимците. Отмъщението на Давид нанесе на този град, в който завърши печално живота си първият израилски цар, такъв унищожителен удар, от който градът не можа да се съвземе за дълго време. Над пепелния пласт няма никакви следи от селище през следващите столетия.

От първите години на Давидовото управление са останали запазени някои строежи, преди всичко — укрепления в Иудея, които са били изградени за отбрана срещу филистимците. Тези строежи отразяват ясно типа на Сауловата крепост в Гива. Това са същите несъвършени крепости с подземия. В Иерусалим, по-късната столица на Давида, основите на една кула и големи части от една стенна облицовка свидетелствуват със сигурност за строителя Давид. «И Давид се засели в крепостта, която нарече Давидовград. И застрои наоколо...» (2 Цар. 5:9).

По какъв чудноват начин е паднала в ръцете на Давида здравата крепост на Иерусалим, това беше обяснено през миналото столетие случайно, и то благодарение на тънката наблюдателност, проявена от британския капитан Уорън.

До източния склон на Иерусалим, в Кидроновата долина, се намира «Ain Sitti Maryam», «изворът на света Дева Мария». В Стария Завет той се нарича «Гихон», «Водоскок», и представлява от незапомнени времена главният водоизточник на жителите. Покрай останките от малка джамия пътят води в едно подземие. По 30 стъпала се слиза в дълбочината до един малък басейн, в който се събира бистрата вода от вътрешността на планината.

През 1867 година капитан Уорън посещава заедно с група поклонници прочутия извор, за който една легенда разказва, че там св. Мария е прала някога пелените на своето дете. При това посещение Уорън съзира, въпреки полумрака, един тъмен отвор в подземието, който зее в скалата няколко метра над извора на водата. Става ясно, че никой преди това не е забелязал този отвор, понеже Уорън не получава никакъв отговор, когато попитва за него. Заинтригуван, той посещава на другия ден още веднъж извора на св. Мария, снабден със стълба и дълго въже. Уорън не подозира, че му предстои едно странно и почти опасно за живота му проучване.

Над извора започва тясна шахта, която води право нагоре. Уорън е алпинист и вещ в катеренето по стръмнини. Стъпка по стъпка той се провира предпазливо нагоре. След около 13 метра шахтата изведнъж се свършва. В тъмнината Уорън напипва най-после един тесен коридор. Той пропълзява по-нататък на четири крака. Нагоре в скалата са издълбани много стъпала. След доста време Уорън забелязва пред себе си проникваща светлина. Той стига в едно сводообразно помещение, което не съдържа нищо друго освен потънали в прах стари гърнета и стъклени бутилки. Уорън се провира през тясна цепнатина и излиза на открито — той се озовава сред града изворът на св. Мария остава дълбоко под него!

По-точните изследвания, направени през 1910 година от английския учен Паркър по поръчка на Института за палестински проучвания, доказват, че това забележително съоръжение датира от второто хилядолетие преди Христа. Жителите на древния Иерусалим са издълбали в скалите чрез мъчителен труд един коридор, за да могат, във време на обсада, да стигат безпрепятствено до жизненоважния извор.

И така, любопитството на Уорън откри пътя, който беше дал възможност на Давида преди около 3000 години да превземе чрез изненада крепостта на Иерусалим. Давидовите разузнавачи трябва да са узнали за този таен достъп, както впрочем се вижда от едно библейско указание, което по-рано беше непонятно; Давид казва; «Всеки, който убива йевусейци и стига до олуците» (2 Цар. 5:8). Онова, което Лютер превежда с думата «олуците», се съдържа в еврейската дума «sinnor», която е равнозначеща на тръба или канал.

С Давида в Стария Завет навлиза точното историческо описание. «В по-голямата си част описанието за Давида трябва да бъде таксувано като историческо описание», пише твърде критичният професор по богословие Мартин Нот. Растящата нагледност на тогавашното описание е свързана тясно с постепенното създаване на една силна държава, което е голямата заслуга на Давида и представлява за Израил нещо необикновено ново. От слабия съюз на родовете произлезе един народ; заселническата страна израсна до велико царство в пространството на Палестина и Сирия.

За тази обширна държавна територия Давид създаде едно гражданско управление, на чието чело до канцлера стоеше сеферът. «Сефер» значи «писар» (2 Цар. 8:16, 17). Как може един «писар» да стои на второто най-високо място в държавното управление?

С настъплението на милионната армия от секретарки и секретари, с изразходването на хиляди тонове хартия, която в нашия съвременен свят те прокарват през техните пишещи машини и изписват всеки ден, е изчезнало отдавна и митичното величие на «писаря». Нито една главна секретарка на някой петролен магнат, която все още буди голяма завист, не може да се мери с някой от своите древни колеги по заплатата, а още по-малко що се отнася до влиянието му. Върху сцената на древния Изток писарите са играли несравнимата някогашна роля на своята професия. И това не е чудно, понеже от тях е зависело толкова много! Могъщи завоеватели и владетели на велики царства са били техни работодатели, а не са знаели да четат и да пишат!

Последното може ясно да се разбере от стила на писмата. Първите редове не се отнасят до лицето, на което се праща писмото или известието. Предимство имат тук поздравите и благопожеланията към колегата. Не липсва и молбата — съдържанието на писмото да бъде прочетено съвсем ясно и, което е най-важното, добросъвестно, като не се укрие нищо от него!

Една пълна с живот сцена из службата за външните работи на фараона Меренптах ни показва как е била устроена завидната служба на писарите. Канцеларията е разположена в три помещения. В двете странични помещения седят притиснати по десет секретари. Понякога единият им крак почива на столчето; върху коленете им лежат големи свитъци папирус. Обширното средно помещение е предоставено на главния началник. Един служител усърдно пъди досадните мухи край него. На входа стоят двама вратари. Единият смело заповядва на другия: «Напръскай вода, за да разхладиш канцеларията! Началникът седи и пише!»

Впрочем такъв голям разкош сигурно не е имало в канцеларията при двореца в Иерусалим. Младата израилска държава е била още много бедна и неуредена, за да си позволи това. Все пак Давидовият писар трябва да е бил висш респектиращ чиновник. Нему е било възложено да води «царските летописи», които несъмнено са легнали в основата на всички конкретни библейски указания за изграждането на администрацията и общото благополучие при управлението на Давида. Към тях се числи и всеобщото преброяване на населението по изпитаната система на Мари (2 Цар. 24), както и указанието за Царската стража на Давида «Крети и Флети», един вид почетна гвардия, която се е състояла от критяни и фелетейци(34) (2 Цар. 8:18; 15:18; 20:7).

Сигурно «сеферът» е пишел пръв и новото име на своя господар.

И Давид навярно съвсем не се е казвал Давид! — едно откритие, с което изследователите ни изненадаха едва в най-последно време, подтикнати от точния смисъл на известни текстове от двореца на Мари при Ефрат. В тях отново се появява думата «dâvidum». Тя означава «предводител», «военачалник»; не е следователно собствено име, а титла.

Собственото име «Цезар» се превърна по-късно в титла. От Цезар произлезе «кайзер» и «цар». При Давид, изглежда, е станало обратното. Неговата военна титла, която може би датира още от времето му като партизански водач, се превърна в собствено име за него. От «давидум» стана Давид и това остана като собствено име и в днешно време.

Темата «писане» подсказва един аргумент за критиците:

В Египет са открити цели вагони с папируси, а във Вавилон и Асирия — планини от плочи с клиновиден шрифт; къде обаче са писмените документи от Палестина?

Археолозите и метеоролозите могат да си помогнат за отговора на този въпрос.

В края на предпоследното хилядолетие преди Христа Ханаан се отказа от острия клиновиден шрифт, а заедно с това и от тежките глинени плочи, за да възприеме един по-малко труден метод на писане. Дотогава трябваше най-напред текстът да се надраска с калем на мека глина, която след това биваше изпичана или изсушавана на слънцето. Това беше значи една процедура, която отнемаше много време, преди да бъдат отправени към получателя дебелите глинени писма. Един нов шрифт със заоблени знаци идваше все повече и повече на мода; това беше азбуката, която срещнахме още в опитите за писане сред семитските минни работници на Синай. Калемът и глината се оказаха вече негодни за меко закръглените букви. Поради това бяха потърсени нови канцеларски принадлежности и такива бяха намерени в тънката, печена глинена плоча, в мастилницата и туша. «Остракон» нарича археологът една такава плочка, изписана вдъхновено, към която в особени случаи се присъединяваше най-елегантният канцеларски материал на древността — папирусът. Описанието на Вен-Амон потвърждава колко търсен е бил този египетски износен артикул. Князът на Библос е получил 500 свитъка от нега като отплата за кедровите дървета. Петстотин свитъка — това са 2000 метра площ за писане!

В Палестина климатът през зимата е влажен поради дъжда. А при влажния климат мастилото се изтрива твърде скоро от камъка и папирусът изгнива за кратко време. За голямо съжаление на любознателните археолози, изследователи и историци по тази причина бяха загубени за потомството почти всички стари надписи и документи от Ханаан. Ако в Египет археолозите можаха да съберат такова убедително богатство, за това трябва да се благодари само на близката пустиня и на необикновено сухия климат.