глава: Царят на медта Соломон

2 глава: Царят на медта Соломон

ЦАР СОЛОМОН БЕШЕ /ЦАР НАД ЦЯЛ ИЗРАИЛ (3 Ц. 4:1) СОЛОМОН ИМАШЕ ЧЕТИРИДЕСЕТ ХИЛЯДИ ЯСЛИ ЗА ВПРЕГАТНИ КОНЕ И ДВАНАДЕСЕТ ХИЛЯДИ ЗА ЯЗДИТНИ.

(3 Цар. 4:26)

И СОЛОМОН ПОСТРОИ... ВСИЧКИ ГРАДОВЕ ЗА ЖИТНИЦИ... И ВСИЧКИ ГРАДОВЕ ЗА КОЛЕСНИЦИ /И ГРАДОВЕТЕ ЗА КОННИЦАТА...

(3 Цар. 9:19)

ЦАР СОЛОМОН НАПРАВИ /СЪЩО КОРАБИ В ЕЦИОН-ГАВЕР КОЙТО СЕ НАМИРА ПРИ ЕЛОТ... /И ТЕ ОТИДОХА В ОФИР...

(3 Цар. 9: 26, 28)

ВСИЧКИ СЪДОВЕ ЗА ПИЕНЕ /НА ЦАР СОЛОМОНА/ БЯХА ЗЛАТНИ... /ЗАЩОТО СРЕБРОТО НЕ СЕ СМЯТАШЕ ЗА НИЩО/ В ДНИТЕ НА СОЛОМОНА /ПОНЕЖЕ МОРСКИТЕ КОРАБИ НА ЦАРЯ... /ДОКАРВАХА ЗЛАТО/ СРЕБРО /СЛОНОВА КОСТ/ МАЙМУНИ И ПАУНИ.

(3 Цар. 10:21, 22)

И ХРАМЪТ /КОЙТО ЦАР СОЛОМОН/ СЪГРАДИ НА ГОСПОДА БЕШЕ... ОБКОВАН ЦЕЛИЯТ СЪС ЗЛАТО...

(3 Цар. 6:2, 22)

А КОНЕ ЗА ЦАР СОЛОМОНА /ДОКАРВАХА ОТ ЕГИПЕТ/ И ВСЯКАКВА СТОКА... / И ТЕ СЪС СВОИ РЪЦЕ/ ГИ ДОСТАВЯХА СЪЩО ТАКА /НА ВСИЧКИ ЦАРЕ/ НА ХЕТЕЙЦИТЕ И /НА АРАМЕЙСКИТЕ ЦАРЕ.

(3 Цар. 10:28, 29)

А ЗЛАТОТО /КОЕТО СОЛОМОН ПОЛУЧАВАШЕ ВСЯКА ГОДИНА/ ТЕЖЕШЕ ШЕСТСТОТИН ШЕСТДЕСЕТ И ШЕСТ ТАЛАНТА.

(3 Цар. 10:14)

Не звучи ли това направо като басня?

Един човек, макар и самият цар, за когото се разказва толкова много, мъчно може да избегне обвинението в самохвалство. И летописецът, който разказва такива неща, би могъл лесно да бъде обвинен в преувеличение. Но този разказ не е в действителност никаква басня.

Благодарение на лопатата, археолозите изследваха основно достоверността на разказите за цар Соломона и в резултат на това Соломон стана за тях неповторима забележителност!

Ако «баснята» — както все още мислят мнозина — за цар Соломон бъде лишена от своята украса, ще останат като скелет само безпристрастни исторически факти. Това е едно от най-вълнуващите открития от съвсем последно време. Едва през 1937 година при разкопките на две американски експедиции бяха открити такива изобилни и поразителни находки, които доказаха истинността на това библейско описание.

Добре снабден с най-новите уреди за издирване, със сонди, лопати и мотики и придружен от геолози, историци, архитекти, изследователи, както и от станалия неизбежен за съвременните експедиции фотограф, един керван от камили напуска Иерусалим. Негов ръководител е Нелсън Глук, член като всички други на прочутата Американска школа за ориенталски проучвания.

Скоро мрачните планини на Иудея остават зад тях. През безлюдния Негеб те продължават пътя си на юг. По-късно керванът навлиза във «wadi el-araba», «пустинната долина». Хората се чувствуват пренесени в една първобитна местност, върху която исполинските сили от глъбината са оставили своите следи, когато са преобразували тук земята. «Пустинната долина» е част от огромната земна вдлъбнатина, която започва в Мала Азия и завършва чак в Африка.

Изследователите удостояват страхотната панорама с удивлението си и се заемат тогава със задачата, която ги очаква нетърпеливо. Погледите им се плъзгат изпитателно по стръмните скали. Заедно с движението на слънцето се изменя цветът и нюансът на скалите, от които биват взети проби тук-там с кирката. Резултатът от изследването им показва наличност на глиненокафяв фелдшпат, сребристо-бяла слюда и там, където камъкът показва червеникаво оцветяване — наличност на желязна руда и на един зелен минерал — малахит, купфершпат!

Навсякъде в продълговатата долина американските изследователи се натъкват на железни и медни руди. Там, където пробите от камъка показват наличност на руда, изследователите намират входовете на галерии, издълбани в скалата — останките на отдавна напуснати рудници.

Най-после керванът стига до брега на залива. Но колкото и приветливо да ги канят белите къщи на Акаба, на библейския Елот, огрени от яркото слънце, колкото и примамно — след пътуването през безутешната пустинна долина — да отеква шумът на ориенталски оживения пристанищен град, изследователите обръщат гръб на този средищен пункт за три свята(35); понеже тяхна цел е сега «Тел ел-Келейфех», Самотният хълм, който не прилича на нищо друго, освен на грамадна купчина от развалини, постепенно расте пред тях от безсенчестата низина.

Изследването започва с внимателни прониквания на лопатата, които дават непредвидено бърз успех. Появяват се въдични куки; те са от мед. Следват тухли, останка от стени. Няколко закоравели купчини близо до хълма показват зелени следи. Това е пляка. Навсякъде хората срещат пясъчника с типично зеления цвят...

Вечерта в палатката Глук преглежда мислено резултата от досегашната работа; и всъщност не установява нищо забележително. Впрочем цяла Трансйордания стои още в програмата. Глук иска да открие следите на миналото в Едом, Моав, Амон и дори в Дамаск! Прелиствайки дневните бележки, той се спира замислено. Желязна руда и малахит в Арабската пустиня, а тук, в хълма от развалини, пред неговата палатка — останки от стени, пляка и въдични куки от мед... и всичко това в непосредствена близост със залива, който се нарича в Библията «Тръстиково море»! Замислен Глук потърсва онова място в Библията, което споменава за Тръстиковото море във връзка с един велик цар: «Цар Соломон направи също и кораби в Ецион-Гавер, който се намира при Елот, край брега на Тръстиковото (Червено) море, в Идумейската земя» (3 Цар. 9:26). Дотам, при залива на Червено море, в библейско време се простираше Идумея, Нима тази част...?

Още през нощта Глук свиква сътрудниците си на съвещание. За следния ден се предвижда планомерно претърсване на Тел ел-Келейфех. При изваждането на проби от пластовете те се натъкват на зидове на няколко места едновременно. Под тях има девствена земя. Глинени съдове дават възможност да се определи времето, когато зидовете са градени. Те датират от десетилетията на Соломоновото царуване, значи от времето след 1000 година преди Христа.

Липсата на време принуждава Глук да прекрати разкопките. Тази експедиция има и други задачи. Но през последните години американците продължават разкопките на три етапа, които биват завършени през 1940 година и потвърждават предположенията на Глук. Както се установява, откритите най-напред развалини са останки от някогашни работнически жилища. Явяват се и окопни заграждения от типа на подземните крепости — безспорният начин на такова строителство от първата желязна ера. След това биват изкопани останките на едно просторно селище. Най-интересни са там леярските форми и големите количества медна пляка.

Какво значат тези леярски форми и пластове медна пляка сред нажежената от слънцето, безмилостно гореща низина?

Глук търси обяснение на това странно обстоятелство. Защо заводите са били разположени тъкмо в областта на пясъчните бури, които налитат почти непрекъснато от пустинната долина, разположена на север? Защо те не са били построени неколкостотин метра по-нататък под закрилата на хълмовете, където ромолят и сладководните извори? Удивителният отговор на тези въпроси се получи едва от разкопките през последния етап.

По средата на един правоъгълен окоп се вижда обемист строеж. Зеленият цвят на стените му дава лесно да се разбере за какво се касае: това е пещ за топене на руда. По стените, направени от глинени тухли, се виждат две редици отверстия. Това са комини; специална система от въздушни канали минава през този строеж. Цялото съоръжение представлява истинска и най-модерна пещ за топене на руда, изградена по един принцип, който отпразнува възкресението в нашата индустрия преди едно столетие като система Bessemer! Комините и вентилаторите са разположени точно в северно и в южно направление; защото вечните ветрове и бури, идващи от Вади ел-араба, са били заставени да играят ролята на духала. Това е било преди три хиляди години; днес през пещите за топене на руда се прокарва сгъстен въздух.

Но и досега един въпрос остава без никакъв отговор: как е била пречиствана медта в това древно съоръжение? Тук експертите от днешните металургични заводи са изправени пред загадка.

Глинени тигли за топене на рудата се намират още наоколо; някои от тях имат внушителна вместимост от 14 кубически стъпки. Множеството отверстия, издълбани в скалите по околните планински склонове, показват входовете към галериите. Отломки от меден сулфат напомнят за трудолюбивите ръце, които са ровили в тези мини преди хилядолетия. Чрез разузнавателни походи в по-далечната околност членовете на експедицията успяват да открият многобройни медни и железни рудници и в долините на Арабската пустиня.

Най-после Нелсън Глук открива в останките от подземната крепост, зарита в хълма с развалини, още една солидна порта с трикратно защитен вход. Сега за него не съществува вече никакво съмнение, че Тел ел-Келейфех е бил някога Ецион-Гавер, изчезналият и дълго търсен пристанищен град на Соломона. «Цар Соломон направи също и кораби в Ецион-Гавер, който се намира при Елот...»

И така Ецион-Гавер не бе само пристанищен град. В неговите корабостроителници се строяха и кораби за далечните пътувания. Преди всичко обаче Ецион-Гавер беше центърът на медната индустрия. Никъде другаде в «Плодородния Полумесец», нито във Вавилония, нито в Египет, не е била въобще открита такава висока пещ. Следователно Ецион-Гавер е разполагал с най-голямото съоръжение за топене на руда в древния Изток. То е произвеждало метала за обредните прибори в храма на Иерусалим — за «медния олтар», «морето», както бе наречен един грамаден меден леген, за «десетте медни подставки», за «котлите, лопатките, умивалниците» и за двата високи стълба «Иахин и Воаз» пред входа на храма (3 Цар 7:15 и сл.; 2 Парал. 3 и 4). Защото «царят ги излива в глинена пръст в околността на Йордан...» (3 Цар. 7:46).

Въодушевлението на Глук от безпримерните находки още звучи в официалния доклад, който съдържа резултатите от изследванията край Акабския залив.

«Ецион-Гавер е бил заплануван предварително и изграден като планомерен строеж, със забележителен архитектурен и технически похват. В действителност целият град Ецион-Гавер, като се вземе предвид мястото и времето на създаването му, е представлявал истински феноменален индустриален център, който не е имал подобен на себе си в цялата история на древния Изток. Ецион-Гавер е бил като Питсбърг за древна Палестина и същевременно нейното най-важно пристанище.

Цар Соломон, когото Глук нарича «великия цар на медта», трябва да е бил и най-важният износител на мед в древния свят. Изследванията на други места допълват стопанския облик на Палестина при управлението на цар Соломон. Южно от древния град на филистимците Газа Флиндърс Пети откри във «Wadi ghazze» заводи за преработване на желязна руда. Пещите за топенето й наподобяват тези при Тел ел-Келейфех, но са по-малки. Давид беше оспорил вече на филистимците монопола за желязото, а с победата си над тях беше им изтръгнал и формулата за топене на рудата. А после, при управлението на цар Соломон, медните и другите руди бяха подложени на цялостна експлоатация и преработка.

Соломон е бил извънредно напредничав владетел. Той е проявявал истинска гениалност в привличането на чужди експерти и специалисти към себе си. Това е тайната на иначе едва обяснимото невероятно бързо развитие, при което родината на неговия баща Давид достигна от проста назадничава държава до царство с първостепенно стопанско значение. Тук се намират също изворите на богатствата, за които Библията говори. Соломон довежда от Финикия техници за топене на руда. Хурамаби(37), един художник от Тир, бива натоварен с отливането на обредните прибори (3 Цар. 7:13, 14). В Ецион-Гавер Соломон основава едно важно предприятие за търговия по море. Израилевите синове не бяха пътували никога по море, а не разбираха нищо и от корабното строителство. Финикийците обаче разполагаха с многостолетна практика и опитност. Затова Соломон довежда от Тир специалисти по корабно строителство, както и моряци: «И Хирам(38) прати на тези кораби свои поданици, които бяха добри корабници и опитни по морето...» (3 Цар. 9:27).

Изграждането на пристанището на Червено море е споменато фактически и във финикийски източници. Това събитие е описано от жреца Санхуниатон. Хирам от Тир изявява готовност «пред княза на иудеите да му достави строителен материал за нов дворец, ако последният му отстъпи едно пристанище на Етиопското море»; и князът на Иудея «му даде града и пристанището Ейлота(39). Цар Соломон си построи дворец; това е неговият прочут «дом от ливанско дърво (3 Цар. 7:1 и сл.) .., за който Хирам, тирският цар, доставяше на Соломона кедрово дърво и кипарисово дърво, както и злато, всичко по желанието му» (3 Цар. 9:11). Библейското предание се допълва извънредно ясно от следното интересно описание на същия Санхуниатон за строежа на корабите:

Макар че близо до това място имаше големи палмови гори, пак не се намираше строителен материал; и Йорам(40) се видя принуден да изпрати там материала на 8000 камили. От него беше построена една флота от 10 кораба. Санхуниатон не е пропуснал дори имената на финикийските капитани, на които е било поверено командуването на флотата. «Добрите корабници» се наричаха Кедарус, Йаминус и Котилус.

Ецион-Гавер беше добре пригоденото и здраво укрепеното изходно пристанище за новата далечна търговия. От Ецион-Гавер тръгнаха корабите за тайнствените пътувания към далечните непознати брегове. Офир? — Къде се намираше баснословната страна Офир, «универсалният магазин», от който древният Изток си доставяше най-ценните и най-отбрани стоки?

Между учените бе започнат ненадейно спор относно Офир. Те обикновено мислеха, че са го открили. През 1864 година германецът Карл Маух се натъкна на развалините на един град от храмове край южнородезийската граница на Мозамбик в Източна Африка. Петнадесет години по-късно бурът Щайнберг откри на няколко километра южно от това място рудници от времето преди Христа, които трябва да са се намирали във връзка с храмовия град. Доказа се, както потвърдиха пробите от почвата, че там по-рано е било копано злато и сребро. През 1910 година известният германски изследовател на Африка д-р Карл Петерс фотографира на това място скулптурни произведения, по които експертите съзряха чуждестранно, вероятно финикийско влияние.

Въпреки това Офир, баснословната страна, остава и до днес недостъпна за изследователите. Във всеки случай известни указания насочват изследването към Източна Африка. Изследователи като проф. Олбрайт предполагат, че тя се е намирала в Сомалия. Това би съвпаднало напълно и с времето на пътуването, посочено в Библията.

«Защото морските кораби на царя... дохождаха веднъж в три години...» (3 Цар. 10:22). «Флотата трябва да е тръгвала — допуска Олбрайт — от Ецион-Гавер през ноември или декември на първата годна. Тя се е връщала обратно през май или юни на третата година, като е избягвала по този начин лятната горещина, доколкото е било възможно. Така преценено, пътуването не е траяло повече от една година и половина.» Купуваните стоки като «злато, сребро, слонова кост и маймуни» (3 Цар. 10:22), подсказват също ясно, че Африка е била първоизточникът им.

Както и да е било, египтяните, изглежда, са били запознати много добре с Офир, който са наричали «Пунт». Те трябва да са наблюдавали със собствените си очи това място. Как иначе биха могли да създадат ефектните картинни изображения на «Пунт», които сияят по стените на терасовидния храм в Диер ел Вари? Храмът на запад от Тевен е украсен с прекрасни цветни релефи, които придават блясък и вълшебство на една тъмнокожа дама — царицата на Пунт — и на нейната свита. Както навсякъде, така и в този случай египтяните са посветили особено внимание на облеклата, на кръглите жилища, на животните и растенията в «Пунт». По този начин зрителят получава нагледна представа за легендарния Офир.

Съпровождащи текстове описват удивителната експедиция за «Пунт», заповядана през 1500 година преди Христа от една жена. Тогава на фараоновия трон седеше като сърегентка на Тутмозис III прочутата царица Хатшепсут, «първата велика жена в историята», както я нарича египтологът Бристед. Следвайки един оракул на бога Амон, който повелява изучаването на пътищата за «Пунт» и възстановяването на връзката с крайбрежията на Червено море, прекъсната поради войните с хиксите, царицата изпраща в деветата година на своето управление една флота от пет морски кораба. Те трябва да донесат ароматични дървета за терасите на храма. Флотата тръгва от Нил, минава през един канал в източната делта, оттам — в Червено море, и «стига благополучно в Пунт», където натоварва богати съкровища от ароматични дървета, абаносово дърво, злато, както и най-различни благоуханни дървета и други чуждестранни неща като бакамово дърво, пантерови кожи и маймуни, в замяна на стоки от Египет.

Пред жителите на Тевен се е разкрила невиждана дотогава картина, когато — след щастливото завръщане в родината — към двореца на царицата се е отправила странната процесия от тъмнокожите жители на Пунт с чудните произведения на тяхната страна. «Аз му направих един Пунт в неговата градина, както той ми бе заповядал това...», казва Хатшепсут възторжено във връзка с ароматичните дървета върху терасата на храма. Остатъци от изсъхнали корени на тези дървета бяха намерени от египтолозите в горещия жълт пясък пред храма в Деир ел Вари.

Също като жителите на Тевен мъжете и жените на Израил трябва да са стояли така, изпълнени с голямо удивление, върху пристанищните зидове на Ецион-Гавер, когато флотата на техния цар Соломон се е завръщала от далечния Офир и е сваляла на пристанището своя товар от «червено дърво и драгоценни камъни, от злато, сребро, слонова кост, маймуни и пауни» (3 Цар. 10:22, 11).

Прието е работата на археолозите да започне едва когато от собственика на земята или от управлението на страната се получи необходимото съгласие за разкопките. Последното се добива невинаги лесно; а независимо от това през време на работата някои възражения и ограничения могат да затруднят живота на изследователите. През 1925 година американците се досетиха за един необикновен изход, за да могат да работят необезпокоявани, както намерят за добре. Те купиха набързо хълма от развалини Тел ел-Мутеселим в Изреелската низина, който им беше продаден изцяло от деветдесет местни собственици, земеделци и овчари. Защото Ориенталският институт на университета в Чикаго реши да започне образцови разкопки за целия Близък изток, най-обширните и с най-голяма точност провеждани разкопки, каквито някога са били извършвани в Палестина.

Тел ел-Мутеселим крие мястото на библейския Мегидо. Това откритие се базира на първите опитни разкопки, които бяха проведени тук от Германското ориенталско дружество под ръководството на д-р Й. Шумахер от 1903 до 1905 година.

Тел ел-Мутеселим е разположен като малка столова планина сред несравнимо живописна местност. От това плато на зрителя се струва, че вижда пред себе си едно голямо зелено море, така далеч се простира обширната низина, «Изреелската долина» (Нав. 17:16), в която блатистозелените ливади и буйните ниви се редят едни след други. Ята от жерави и щъркели се чувствуват тук като у дома си. Там, където низината се губи, над брега на Средиземно море се издига обраслият в гори хребет на Кармел. Нежносини планините на Галилея се изправят на север с малкото село Назарет; а далеч на дясно мрачният връх на Тавор планина препречва погледа към дълбоко врязалата се долина на реката Йордан.

Нищо в този плодороден и така приветлив триъгълник, заобиколен от нежни планински очертания, не показва, че тази тясна ивица земя е била театър на огромни сблъсквания и на исторически събития с дълбоко значение през време на много хилядолетия.

В 1500 година преди Христа фараонът Тутмозис III на «златна колесница» бърза с войските си през една клисура за низината и разбива хананейците, които побягват през глава към Мегидо, обзети от ужас. В същата низина израилтяните, подбудени от героичната съдийка Девора, разгромяват надмощието на хананейските бойни колесници. Там Гедеон напада ненадейно разбойническите орди на мадиамците, които налитат на камили; а цар Саул загубва битката с филистимците. В тази низина умира в 600 година преди Христа иудейският цар Иосия, когато се хвърля отчаяно с войската си срещу превъзхождащите я войски на фараона Нехо. Развалини свидетелствуват още за франкския замък Фаба, който йоханитите и рицарите монаси владееха през време на кръстоносния поход, докато Саладин ги прогони от тази низина след една ужасна сеч. На 16 април 1799 година тук се биха французи и турци. Само с 1500 души френският генерал Клебер постави под заплаха 25 000 души от противниковата армия. Френските войници се бият геройски от изгрев слънце до обяд. Тогава от едно възвишение се спуска светкавично кавалерийски отряд от 600 души в помощ на притиснатите. Офицерът, който ги води, се казва Наполеон Бонапарт. Вечерта след спечелената «битка при Тавор» Наполеон язди нагоре в планините на Галилея; той вечеря в Назарет. През същата клисура като Тутмозис III нахлува в 1918 година британската кавалерия под командуването на лорд Алънби и разгромява турската армия, разположена в низината.

Ням свидетел на всички тези събития е Тел ел-Мутеселим, на който Кларънс С. Фишър започва образцовите разкопки през пролетта на 1925 година.

Хълмът бива нарязан буквално на филии, сантиметър по сантиметър, като торта, но хоризонтално. Столетията блясват като калейдоскоп. Всеки разкрит пласт представлява една глава от книгата на световната история от IV до X столетие преди Христа.

От четирите най-горни пласта стратум I(41) съдържа развалини от времето на персийското и вавилонското владичество. През 539 година преди Христа персийският цар Кир разгроми великото царство Вавилон. Половин столетие преди това, в 597 година преди Христа, вавилонският цар Навуходоносор беше покорил Сирия и Палестина. От това време останаха запазени укрепленията на един необикновено масивен дворец. Стратум II се представя като свидетел на асирийското господство, с развалини от дворците, датиращи от VIII столетие преди Христа. Тиглатпилезер III покори Палестина в 733 година преди Христа. Стратум III и стратум IV олицетворяват времето на израилтяните. Оттогава заслужават внимание преди всичко два печата с древноеврейски букви, единият от които носи надписа: «Сема, служител на Иеровеам». Иеровеам I беше първият израилски владетел в поделеното царство — от 926 до 907 година преди Христа. Един паметник е съхранил друго познато име: Шешонк I, египетски фараон. Библията го нарича фараона Сисак. В петата година от управлението на цар Иеровеам той нахлу в Палестина; това стана през 922 година преди Христа.

След почти десетгодишни усилия лопатите и мотиките са стигнали вече до пластовете от времето на цар Соломона, който затворил очи завинаги четири години преди нахлуването на Шешонк — в 926 година преди Христа. Долната част на останките в стратум IV разкрива вече за археолозите Гордън Лойд и Р. Л. О. Ги, както и за потомството, сензационни изненади от времето на цар Соломона.

При управлението на Соломона се е наложил нов метод в строежа на сградите, защитните стени и др. Противно на дотогавашните строежи сега в ъглите на сградите, както и на отстояния в останалата зидария, се вмъкват гладко издялани камъни. В най-долния пласт на стратум IV биват разкрити останките на една столица, чиито строежи показват тази характерна особеност. Те са оградени със стени във форма на четириъгълник, които са дълги по 60 метра. Като допълнителна защита е служила една внушителна порта с три чифта стълбове, плътно прилепнали един към друг. Подобен трикратно защитен достъп в града беше открит от изследователите и в Ецион-Гавер, както и в Лахис. Разкритата почти по същото време сграда с дебели стени се оказа склад за припаси, един от «градовете за житници, които Соломон имаше...» (3 Цар. 9:19). Складовете от този вид бяха намерени и във Вет-Саан и Лахис. Мегидо бе седалище на управлението на пети район в Израил при царуването на Соломон. В двореца управляваше от името на Соломона и беше отговорен за прибирането в «склада» на данъците в натура «Ваана, синът на Ахилуда, за Таанах и за Мегидо...» (3 Цар. 4:12).

Колкото и величави да бяха тези находки, все пак те не представляваха сензация. Последната се таеше още недосегната в глъбината на Тел ел-Мутеселим, като че ли именно старият хълм искаше да запази до последния момент най-хубавото за себе си. В течение на разкопките по периферията на този тел се появяват измежду натрупаните камъни симетрични каменни площи, осеяни с останки от каменни стълбове. Последните са четириъгълни и са разположени в дълги редици, един след друг.

В началото Лойд и Ги нямат представа какво е могло да бъде това някога. Краят на тези чудновати площи не се вижда; те растат от развалините квадратен метър след квадратен метър. Ги се досеща, че това биха могли да бъдат останки от конюшни. Не говори ли Библията за неизброимите коне на цар Соломон?

В често монотонното еднообразие на многогодишните разкопки, сред ежедневната прилежна работа, съставена от пренасяне, насипване, пресяване и подреждане на всички забележителни останки, предположението на Ги дава нов внезапен тласък на работата, който обхваща дори групите, правещи разкопки по склона.

Удивлението на изследователите расте с всяка по-нататъшна постройка, която излиза наяве. Около всеки двор, застлан с пресован хоросан, са групирани винаги няколко продълговати конюшни. По средата на всяка конюшня минава коридор, широк три метра. Груба каменна настилка е осуетявала подхлъзването на конете. От двете страни, зад каменните стълбове, са разположени обемисти отделения, всяко от които също има точно три метра на ширина. В някои от тях още стоят останки от яслите, могат да се разпознаят и части от водната инсталация. Дори по днешните разбирания това са истински луксозни конюшни! От необикновената грижливост, вложена в строежа и устройството на последните, може да се заключи на каква висока почит е стоял тогава конят. И наистина в онова време за конете са се грижили по-добре, отколкото за хората!

След като бива разкрит целият комплекс, Ги изброява отделения за най-малко 450 коня и зали за 150 колесници. Това е една гигантска конюшня! «Това предизвика и разпоредбата за данъка, който цар Соломон наложи, за да съгради... стените иерусалимски, Хацор и Мегидо» (3 Цар. 9:15). «И Соломон набра колесници и конници; той имаше хиляда и четиристотин колесници и дванадесет хиляди конници, които разположи в колесничните градове...» (3 Цар. 10:26). С оглед на размерите на конюшнята в Мегидо и на оборите и залите за колесници от същия строителен вид, които биват открити в Тел ел-Хеси(42), в Хацор, Таанах, както и в Иерусалим (там те не бяха изкопани, защото са били издълбани на открито, в скалите), библейските указания за тях трябва наистина да се приемат като недостатъчни. Тези внушителни резултати от разкопките дават конкретна представа за величината на размерите, с които древният Израил е бил свикнал да работи през своя период като велико царство.

Следователно Мегидо бе само едно от многото седалища на устроените от Соломона нови войскови поделения с бойни колесници, които се числяха към редовната войска на царя.

В една от древните конюшни, които са били издълбани навътре в скалите под високата градска стена на Иерусалим, настаниха конете си — почти две хиляди години след цар Соломона — рицарите-кръстоносци подир завладяването на свещения град от Готфрид фон Буйон.

При управлението на Соломона конете и колесниците бяха считани същевременно и за важен търговски обект. Тъкмо в тази област Израил притежаваше истински монопол (3 Цар. 10:28, 29).

През царството на Соломона минаваха всички важни кервански пътища между Египет и Сирия — Мала Азия. Египет беше главен износител на бойни колесници; «... и търговците на царя купуваха стоката и я изнасяха от Египет, всяка колесница за шестстотин сребърници...»

Египетските колари бяха ненадминати майстори в направата на бързи двуколни колесници за война и лов. Здравото дърво за тях трябваше да се внася от Сирия. Така следва да се обясни и високата им разменна стойност. Според указанията на Библията за една колесница са били давани четири коня (3 Цар. 10:29).

3 глава: Царицата на Сава като съучастница в търговията

И КОГАТО САВСКАТА ЦАРИЦА/ЧУ ЗА СЛАВАТА НА СОЛОМОНА/ТЯ ДОЙДЕ С ТВЪРДЕ МНОГО ХОРА/В ИЕРУСАЛИМ С КАМИЛИ/КОИТО НОСЕХА ГОЛЕМИ КОЛИЧЕСТВА/БЛАГОВОНИЯ И ЗЛАТО/И ДРАГОЦЕННИ КАМЪНИ.

(2 Парал. 9:1)

Хилядолетия вече пътуват на север богато натоварени кервани от «щастливата Арабия»; те са добре познати в Египет, в Гърция, в Римската империя. Заедно с тях тръгва и новината за баснословни градове и за гробници, изпълнени със злато, и странствува упорито през столетията. Римският император Август(43) иска да разбере истината за нещата, чиято слава водачите на камили непрекъснато разнасят далеч от своята родина. Той заповядва на Аелий Гал да подготви една военна експедиция и да се увери на самото място, в Южна Арабия, каква истина съдържат тези баснословни разкази. С една армия от 10 000 римски войници Гал тръгва от Египет на юг и продължава по безлюдното крайбрежие на Червено море. Мариб, приказната столица, е негова цел. Но той не я достига никога, защото в безжалостната жега на пустинята тази грамадна войскова сила бива унищожена в безбройни битки с диви племена и от коварни болести. Малцината останали живи, които успяват да се завърнат в родината си не могат да прибавят никакви достоверни и безпристрастни сведения към баснословните разкази за «Феликс Арабия».

«В щастлива Арабия — пише гъркът Дионисий през 90 година след Христа — дишаш винаги сладките благоухания на прекрасните растения, било на тамяна или на чудесните ароматични дървета. Нейните жители притежават големи стада от овци по пасищата, а птиците прелитат от далечните острови към нея и носят листа от истинска канела.»

Още в древния свят Южна Арабия бе страната-износителка № 1 на подправки, каквато е останала и до днес. Въпреки това тя изглеждаше обвита в непрозрачен тайнствен воал. Никой не беше я видял със собствените си очи. «Феликс Арабия» оставаше книга, запечатана със седем печата! Първият, който в последно време се осмели да предприеме опасната авантюра, беше германецът Карстен Нибур. В XVIII столетие той пое ръководството на една датска експедиция за Южна Арабия. Но и Нибур стигна само до Сана. Оставаха му още 100 километра до града от развалини Мариб, когато трябваше да се върне обратно.

Французинът Халеви и австриецът Глазер преди около едно столетие постигнаха най-после като първите бели хора наистина древната цел. Понеже никой чужденец, а още по-малко един европеец, не можеше да премине границите на Йемен, нито можеше да се получи разрешение за това, Халеви и Глазер се решиха на една рискована постъпка, опасна за живота им. Те наеха един платноход, промъкнаха се тайно в Аденския залив и слязоха на сушата, преоблечени като бедуини. След едно мъчително пътуване, дълго повече от 300 километра през безводната и необитаема планинска страна, те достигнаха най-после Мариб. Дълбоко заинтригувани от това, което намират при своето пристигане, те пренебрегват всяка предпазливост и започват да се катерят по развалините. Но към тях се приближават туземци, изпълнени с недоверие. Двамата изследователи разбират, че може да се появи опасност за живота им, ако бъде прозряна тяхната потайна цел. Те побягват през глава. По чудновати околни пътища те се промъкват най-после в Аден. Скрити под своите бурнуси, двамата изследователи носят копия и отпечатъци от надписите, които са могли да направят тайно; и чрез тях доказват на света, че Мариб съществува наистина!

По-късно кервански търговци донасят също така надписи. В течение на десетилетията до нас е натрупана вече внушителна сбирка от 4000 броя. Учените изучават и подреждат този материал. Шрифтът е азбучен; произхожда следователно от Палестина. Свещени надписи дават сведения за божества, племена и за много богати градове. И там са споменати имената на четири държави — «царства на благовонията»: Минея, Катаван, Хадрамаут и — Сава!

Минейското царство бе разположено в Северен Йемен и съществуването му е доказано до през XII столетие преди Христа. За неговия южен съсед, царството на савейците, говорят надписи от IX столетие преди Христа. Асирийски документи от VIII столетие преди Христа разказват също така за Сава и за оживени търговски сношения с тази страна, чиито царе са се казвали «Mukarrib», «княжежреци».

От намерените документи се очертава постепенно образът на приказното царство Сава.

Една гигантска баражна стена в Сава е преграждала реката Аданат, събирала е стичащите се води от голяма далечина и после ги е пускала да нахлуят в напоителните съоръжения, на които страната е дължала плодородието си. Останките от това чудно техническо постижение, високи двадесет метра, стърчат и днес над пясъчните дюни на пустинята. Както в наши дни Холандия е градината на лалетата, така и царство Сава е било тогава страна на благовонните растения, единствената цветуща, приказна, ароматна градина на скъпоценните подправки през онова време. А в средата й е била разположена столицата, която се наричала Мариб. Градината на подправките около Мариб е цъфтяла в продължение на едно хилядолетие и половина, до 542 година след Христа, когато баражът е рухнал. Пустинята се понесла неудържимо над плодородната земя и я унищожила. «Народът на Сава — се казва в Корана — имаше хубави градини, в които вирееха най-вкусните плодове!» Тогава обаче народът се отклони от бога и той го наказа, като направи да рухне баражът. След това в градините на Сава растяха вече само горчиви плодове.

През 1928 година германските учени Карл Ратйенс и X. фон Висман разкриха при Сава, която съотечественикът им Нибур видя пръв, един храмов строеж. Това е знаменателно начало, но то бива отново прекъснато почти четвърт столетие, докато в края на 1951 година най-голямата дотогава група от експерти предприема ново изследователско пътуване, за да разгадае археологичните загадки на Сава. Американската фондация за изучаване на човека снабдява експедицията с необикновено големи финансови средства. Организаторът на изследователското пътуване е извънредно способният едва 29–годишен палеонтолог на Калифорнийския университет Уендъл Филипс. След твърде продължителни преговори експедицията успява да получи разрешение от султана на Йемен Ахмед за разкопки в Мариб. Мариб се намира в южния край на Арабския полуостров, на около 2000 метра височина, в източните разклонения на крайната арабска планинска верига при Червено море. Изследователите започват с най-големи очаквания.

През пустинната планинска страна, лишена от пътища и пътеки, се търкаля към север една дълга колона от джипове и специални камиони, забулени в облаци прах. Изведнъж от трептящата мараня на жълтеникавите дюни пред очите на хората се появяват като фантом грамадни развалини и стълбове — Харам Вилгис! Това е древният храм на Алмаках в Аум, легендарно свещено място при Мариб, столицата на староарабското царство Сава. Макар и отчасти заринати от високите колкото къща пясъчни дюни, очертанията на свещената овална сграда, дълга повече от 110 метра, се различават съвсем ясно. Тази светиня има същата форма като развалините на Мозамбик във високата девствена гора на Източна Африка, сред които бе търсен библейският Офир. Плановете на двете свещени места се съгласуват поразително!

Както потвърждава надписът на една стена, в Харам Вилгис е бил почитан Илумкух — юначният бог на луната. Храмът в средата на овалната постройка е засипан от пясъчни маси. Затова лопатите почват работа отначало при входа на големия кръгъл строеж. Изследователите искат да опитат оттам да се приближат постепенно към храма.

С понятен интерес бива разкрита, въпреки непоносимата горещина, една входна кула с поразителна красота и великолепие. Широки стъпала, облицовани с бронз, водят в нея. Вътрешният двор е заобиколен от колонна зала. Каменните колони, високи пет метра, са поддържали някога покрива, даряващ благодатна сянка. Украсен от двете страни с колони, оттук е минавал пътят на процесията за светилището на бога на луната. Едно необикновено украшение предизвиква учудване. Тихият двор трябва да е бил огласян някога от водоскоци, високи пет метра. Падащата вода се е събирала в тясно елипсовидно корито и е минавала през целия двор, заобиколен с колони.

Как ли са се чувствували поклонниците, които са минавали край ромолящите и пръскащи водоскоци и са дишали упоителния аромат на тамяна и благовонната смола, за да преминават в колонните зали на това най-красиво архитектурно постижение на древна Арабия!

Отрядите от работници са се приближили вече на няколко метра до храма и изследователите виждат пред себе си великолепната му порта, украсена с високи ъглови кули от двете й страни. Но разкопките трябва да бъдат прекратени безусловно! Интригите, провеждани в продължение на седмици чрез губернатора на Мариб, са се изострили до опасна степен; изследователите не са сигурни вече за живота си. Те трябва незабавно да изоставят всичко. За щастие между малкото ценности, които спасяват при бързото си тръгване за град Йемен, се намират и няколко фотографии.

През следващите години в съседния Хадрамаут(44) можаха да се проведат разкопки на три етапа, които бяха увенчани с по-голям успех.

Резултатите от изследванията на тези четири кратки и отчасти драматични експедиции още не са постъпили. Какви големи изненади крият те, това се вижда от следните думи на проф. У. Ф. Олбрайт: «Те са в състояние да разстроят нашето становище за културната история и хронология на Южна Арабия. Досега известните резултати дават представа за политическото и културното развитие на Савското царство в първите столетия след 1000 година преди Христа.»

Наред с далечните пътувания на цар Соломона с кораби от Червено море за Арабия и Африка са били извършвани далечни пътувания и по суша край Червено море, през морето на пустинята от юг. Новите «камиони» — наречени не случайно «кораби на пустинята» — бяха камилите. Те овладяха вече по суша разстоянията, считани по-рано за непреодолими. В около 1000 година преди Христа с опитомяването и отглеждането на тези пустинни животни започна неподозирано развитие на съобщенията и транспорта през грамадните безлюдни области. Южна Арабия, която се намираше така дълго в почти непостижима далечина, внезапно дойде по-близо до Средиземно море, а заедно с това и в по-тясна връзка с другите царства на древния свят. Както с въвеждането на бързите самолети през стратосферата Америка дойде изведнъж по-близо до Европа чрез презокеанската служба, така е станало и тогава с Южна Арабия и стария свят, макар и в друг мащаб.

По-рано скъпите стоки изминаваха бавно разстоянието от 2000 километра през пустинята по древния «тамянов път» на север; те бяха натоварени върху магарета, които пътуваха безкрайно мъчително месеци наред, чрез къси ежедневни придвижвания от водоизточник до водоизточник и застрашени постоянно от неочаквани нападения. С новите «камиони» обаче започна да тече широк прилив на стоки от «Феликс Арабия». Новите преносвачи бяха по-бързи, почти независими от водоизточниците и затова не бяха привързани към лъкатушенията на древните оживени пътища от извор до извор. Освен това те разполагаха с по-голяма «товарна площ». Камилата пренася многократно по-голям товар от този, който едно магаре може да носи.

Крайна станция на тамяновия път беше Израил. Там държавните агенти на Соломона, «царските търговци», получаваха скъпоценните стоки. От тях зависеше също дали керваните ще продължат пътуването си през земята на Соломона за Египет, Финикия и Сирия.

Не е чудно следователно, че «славата на Соломона стигна... до Савската царица...» (3 Цар. 10:1). След като знаем всичко това, ако прочетем внимателно десета глава от Книга трета на Царете, тогава това място от Библията не може вече да бъде считано за «набожна история», а царицата на Сава престава да бъде баснословна личност. Всичко звучи вече достоверно и може ясно да се разбере. «Савската царица ... дойде в Иерусалим... и когато отиде при цар Соломона, разговаря с него за всичко, което беше на сърцето й» (3 Цар. 10:2). Царицата на Сава сигурно е имала цял списък от въпроси за обсъждане. Ръководителката на една държава, чийто главен износ, поради принудителни географски причини, е трябвало да става само за или през Израил, е имала безспорно да разговаря за много неща с царя на тази страна. Днес ние бихме нарекли този акт по-конкретно водене на търговски преговори, за което бихме изпратили некороновани експерти в другите страни. Но и те ще носят в дипломатическия си багаж подаръци, за да окажат дължимото внимание към държавния глава на посещаваната страна, като Савската царица.

4 глава: От пъстрото ежедневие на Израил

Под тежестта на доказателствата за разкошния живот на вавилонците, египтяните и асирийците до днес ежедневието на Израил стоеше забравено като еднообразно и сиво явление. И наистина тук не се споменаваше за никакво златно съкровище като при Троя, нямаше никакъв Тутанкамон и никаква омагьосваща Нефертита. Но беше ли действително ежедневието на Израил така незначително и без светли моменти, които да му придават блясък?

Израилтяните обичат разкошната пъстрота. Те оцветяват дрехите си, стените на своите къщи и лицата на жените си. Радостта от цветовете им беше позната още през времето на родоначалниците: «Но Израил обичаше Йосифа повече от всичките си синове... и му направи пъстра дреха» (Бит. 37:3). Една надгробна картина в Бени Хасан показва тази дреха, чудесно изпъстрена с червени и сини шарки. Червеният и синият цвят са били определени за облеклото на мъжете, а зеленият, изглежда, е бил запазен за жените. За «вълна синя, пурпурна и червена» се говори още във време на странствуването през пустинята (Изх. 25:4). «Вие, дъщери израилски, плачете за Саула, който ви обличаше в багреници...» (2 Цар. 1:24), призовава Давид, изпълнен от болка след смъртта на първия цар. «Тя носеше шарена дреха — се казва за Тамар, дъщерята на Давид, — понеже такива дрехи носеха царските дъщери, които бяха девици» (2 Цар. 13:18)

Природата бе надарила Ханаанската земя с една от най-прекрасните палитри на света. И синовете на Израил трябваше само да посегнат. Наровете и шафранът доставяха чудесна жълта боя, корените на броша и аспурът — огненочервена боя, сърпицата — небесносиния, имаше охра, както и червен тебешир. А морето ги надаряваше с царя на всички цветни дарове, багрилния охлюв. Неговото нежно, безцветно тяло придобиваше пурпурен цвят на слънчевата светлина. И това му качество беше фатално за него. Неизмерими планини от празни черупки на такива охлюви бяха намерени при Тир и Сидон; от това може да се заключи, че там е бил центърът за добиването на пурпурна боя. Финикийците първи индустриализираха напълно добиването на такава пурпурна боя в приморските градове, а по-късно и Палестина се зае с доходния лов на тези морски охлюви.

Текстилният град Вет-Асвеа в Южна Иудея беше прочут с производството на висон, най-финия вид избелено ленено платно. «Десет ризи от висон», отбелязва дори един надпис на могъщия асирийски цар Асархадон. Хеврон и Кириат-Сефер бяха добре известни като градове на боите. Разкритите на тези места големи каменни басейни и съоръжения с форма на котли, снабдени с тръби за вливане и отливане, се оформиха като някогашни фабрики за бои. В Тел веит мирсим, древния Давир, са владеели дори техниката на студеното боядисване.

«Ето, искам да си построя голяма къща... — казва Иеремия (22:14) — ... да я обкова с кедрово дърво и да я обагря с червена боя.» Стените биват белосвани; боядисвани биват мозаичните камъни и тъканите, кожите и дървото. Боядисвани биват също устните, бузите и клепачите на хубавите жени... «Твоите устни са като яркочервена панделка... Бузите ти са като половинки от нар...»; «косата на твоята глава е като пурпура на царя...»; «... а миризмата на твоите благоуханни масла е по приятна от всички аромати», пее самият цар Соломон в своята книга Песен на песните (4:3; 7:6, 4:10) — една от най-хубавите нежни поеми на света.

Това напомня по високо поетичен начин за склонността на израилевите синове към украшения, за ловките козметични тайни на техните жени. Парфюмите и гримовете, благовонните помади и средствата за боядисване на косите от онова време, изискани, превъзходни и рафинирани до най-голяма тънкост, на която е бил способен тогавашният свят, биха могли и днес да съперничат с прехвалената козметика в Европа, както и в страните отвъд океана.

Благовонията още тогава са били ценени високо; ароматичните смоли са били търсени повече от всичко не само за религиозна служба като благовонни вещества за храмовете, а са имали приложение и във всекидневния живот, в жилището и облеклото, в прическата и... в постелята, в леглото.

«Украсих чудесно леглото си с пъстроцветни килими от Египет. Накадих спалнята си със смирна, алое и канела» (Притч. 7:16 и сл.), се казва за прелюбодейката като предупреждение за похватите на женската прелъстителност. «Всички твои дрехи благоухаят на смирна, алое и касия, когато пристъпваш насам из чертозите от слонова кост, в твоята прекрасна радост», възхвалява псалом 44, стих 9.

Ботаниците получиха описанията, звучащи често пъти като басни, и изследваха съставните части на благовонията, както и веществата за направа на боите. Те откриха последните в някои нежни цветя и треви, в соковете от храсти и цветове. Едни от тях произхождаха от чужди страни; много обаче виреят и днес в Палестина.

От Индия произхождат касията (Cinnamomum cassia), едно дърво с канелоподобна кора, и калмусът (Andropogon aromaticus), наречен още ингверова трева. Като предмети на далечната търговия те стигаха през Индийския океан до местата за претоварване на ароматични стоки в Южна Арабия и продължаваха оттам с керваните нагоре към Средиземно море.

Канелата беше подложена на твърде дълго странствуване. От своята родина Китай тя пристигаше най-напред в Персия, оттам отиваше в Индия, където ставаше местна стока и пристигаше в Арабия като износен артикул.

Тамянът се добива от храста Boswellia. Последният се среща най-много в Арабия и Сомалия, както и Commiphora myrrha, ароматното дърво. Родината на алоето е остров Сокотра, на изхода от Червено море, който остров е дал и наименованието му — Aloë succotrina.

Около произхода на балсама се развива известен спор, защото ботаниците знаят добре, че балсамовият храст (Commiphora opobalsamum) вирее само в Арабия. Как е могъл тогава пророк Иезекиил (27:17) да твърди, че Иудея и Израил доставяли «балсам и мед, дървено масло и благовонна смола» на Тир?

Но както и ботаниците Иезекиил е имал също право. Първите само са пропуснали да се справят с видния иудейски историк Йосиф, който обяснява как се е появил балсамът в Палестина от времето на цар Соломона. Най-напред тези храсти са били отглеждани в околността на град Иерихон. Йосиф отговаря и на въпроса как те са се появили там. Балсамовите храсти са поникнали от семена, които са се намирали между ароматичните стоки — подаръци от Савската царица.

Това звучи като смело твърдение.

Но за него има и други доказателства. Когато римляните нахлуха в Палестина, те намериха действително балсамови плантации в низината на Иерихон. Победителите отдадоха такова голямо внимание на редкия храст, че изпратиха клони от него в Рим като символ на тяхната победа над иудеите. В 70 година след Христа Тит Веспасиан назначи императорски пазач на плантациите, който бе задължен да ги пази от всяка повреда. Хиляда години по-късно рицарите-кръстоносци не намериха вече никаква следа от скъпоценните храсти. Турците ги занемариха и ги оставиха да загинат.

Благовонната смола, за която говори пророк Иезекиил, се намира и днес в Палестина. Това са жълтеникаво-белите прозрачни сълзи на един фъстъков храст (Pistacia lentiscus). Те се ценят много като ароматично средство и намират употреба в медицината. Децата жертвуват охотно последния си бакшиш за няколко зрънца от тази местна дъвка, която възрастните умееха да хвалят, че усилвала зъбите и небцето.

Ароматни смоли се намират и в Обетованата земя: халван от едно чадърообразно растение (Изх. 30:34), стакта от цъфтящия в бяло стираксов храст (Изх. 30:34), леден от чистусова роза и трагант (Бит. 37:25) от един храст, сроден на детелината. Естествоведите откриха всички библейски ароматични вещества.

Прекрасните често хранилища на тези благовония бяха открити от археолозите под съборени стени, сред развалини от благороднически къщи и в царски сгради. Блюда от варовик, от слонова кост, а понякога и от скъп алабастър, както и специални пръчки са служили за размесване на ароматичните съставни части, образуващи най-фините помади. Рецептите на опитните майстори на помади са били ценени високо. Прекрасни шишенца от печена глина са служили за съхраняване на парфюмите. Ароматните подправки са били размесвани с дървено масло и в по-големи стомни и делви. Знаело се е, че маслото прави косата мека, а кожата — гъвкава. Дори бедните хора в страната са мажели косата и кожата си с него, макар и без ароматичните и често пъти много скъпи примеси. А дървено масло са добивали в големи количества от маслинените гори.

Измиването с вода е било ежедневна потреба, която се е разбирала от само себе си. Миели са се преди и след ядене, измивали са нозете на госта, миели са се и преди лягане. Каменните басейни, легените за измиване на нозете и глинените блюда, намерени от изследователите навсякъде в страната, потвърждават многобройните библейски цитати с такова съдържание (Бит. 18:4; 19:2; 24:32; Песен на песните 5:3; Иов 9:30; Лук. 7:44; Марк. 7:3 и др.). Лугата от растения и минерали е замествала сапуна като средство за измиване (Иерем. 2:22; Иов 9:30).

«Моят възлюбен ми е като смирнова китка, която стои на гърдите ми» (Песен на песните 1:12). Този текст потвърждава дискретната привичка на дамите да носят под дрехата си торбичка с благоуханна смирна. На тоалетната им маса не са липсвали нито игли за коса и книжки за къдренето й, нито огледала — блестящо полирани дискове от метал. Тези три важни за женската хубост неща се числяха към вносните луксозни предмети на Нил, където те бяха незаменими за фараоновите жени от много династии вече.

И колкото и да са бичували пророците грима и чернилото за сенки на очите, те не са могли никога да ги премахнат напълно от благородническите къщи.

Жените са обичали да украсяват косата си с жълтите нежни цветни метлици на любимия им кисел храст. Но те са ценели много повече един жълто-червен прах, който се е добивал от кората и листата на киселия храст. Арабите го наричат «къна». С къна са боядисвали косата и ноктите на ръцете и нозете си. Удивените археолози намериха това ярко червено багрилно вещество като лак за нокти по ръцете и нозете на египетските мумии. И днес козметичните лаборатории и фабрики си служат с къна въпреки всички нови открития. Веждите и миглите са били боядисвани с оловно вещество, а стритият лазурен камък е придавал желаните сенки на клепките. Кошенили — Cochenille, — стрити на прах, са доставяли също като при направа на днешното червило за устни силно желаната пурпурна боя за една прелъстителна уста.

Като се вземат предвид красивите парфюмени шишенца, кутийките за помада от слонова кост, делвите за правене на сместа и бурканите за грим, които можеха да бъдат извадени от развалините на израилските градове, може ясно да се прецени колко силно трябва да е звучала заплахата на пророка Исаия към този свят на любими бои, гримове и аромати: «И вместо благовоние ще бъде зловоние, вместо пояс ще бъде въже, вместо накъдрена коса — плешива глава, вместо широко наметало — тясна дрипа; всичко това — вместо твоята хубост» (Ис. 3:23).

В Стария Завет често се говори за сядане на столове при трапезата, но никой не ползва леглото, както ние разбираме това. Леглото е рядка луксозна принадлежност!

Фараоните и най-видните благородници от тяхната свита са имали първи щастието да спят на легло. Край Нил беше измислен първообразът на този мебел, от който ние не можем никак да се лишим. Изпълнен от радост, завърналият се Синухе отбелязва: «Аз спах отново на легло.» Дори 500 години след това леглото е все още рядкост. И когато Тадушепа, княгинята на Митани, вероятно по-сетнешната царица Нефертита, бива омъжена в египетския дворец, тя донася като зестра — покривки; наистина прекрасно изтъкани, но само — покривки! Нейният роден дворец не бе виждал никога легло; там през нощта спяха на пода!

И в Израил тази толкова скъпоценна вещ беше притежание само на дворцовите кръгове и на състоятелните хора. Леглото на простия човек беше наметката. В нея се увиваше той през нощта (Изх. 22:26). Правосъдието водеше сметка за това, като считаше едно такова «легло» наистина за подлежащо на опис, но само през деня! За през нощта то трябваше да бъде върнато непременно (Изх. 22:26). Тази «наметка» беше в действителност само една вълнена покривка, направена като че ли за най-различните възможности на употребата й. Освен като защита против студа по нашето разбиране и като постеля и завивка, тя служеше на това отгоре и за килим (4 Цар. 9:13; Мат. 21:7, 8).

Леглото не стана никога идеалната принадлежност за почивка на Израил и въобще на древния Изток. То беше и си остана чужд мебел за тях. Популярност придоби неговият събрат, диванът, изнамерен също в «Плодородния Полумесец»; той беше удобна постеля с бухнали възглавници. Този тапициран мебел за през деня, който се разширяваше за през нощта, е първообразът на днешното канапе. Това постижение на Средна Европа, пострадала от бомбардировките, и на най-малките жилища в XX век беше последната дума на мебелировката преди 3000 години! Диванът беше познат и на Израил. «И сядаше на прекрасен диван, пред който имаше наредена маса»... (Иезек. 23:41).

Ние негодуваме против нервноизтощителния шум на нашия век на техниката и често пъти копнеем завистливо за старото спокойно време. Но дали израилтяните са се чувствували по-добре?

Вместо досадния крясък на високоговорителите с настъпването на деня от къщите и колибите се е разнасял шумът на каменните ръчни воденици. От най-ранно утро е почвало меленето на зърнените храни, за да се добие брашно. Тази работа е била възложена на жените, както и днес — меленето на кафето. Но смилането на брашното по този начин е било несравнимо по-груба и по-тежка работа, често пъти двама души е трябвало да въртят тежкия камък, а при многодетните семейства във воденицата е било впрягано магарето.

Повикът за радикална борба против шума, за какъвто днес става често дума, трябва да е означавал нещо ужасно при тези обстоятелства. Щом е замлъквал шумът на водениците, в страната незабавно е нахлувал гладът. Пророк Иеремия съзира това като ясновидец в предсказанието си за вавилонското изгнание. «И ще прекратя у тях всяка радостна песен... гласа на воденицата и светлината на лампата, така, че тази цялата земя ще стане пустиня и ужас...» (Иерем. 25:10, 11).