IV. Битката за Обетованата земя

IV. Битката за Обетованата земя

1 глава: Настъплението на Израил

СЛЕД СМЪРТТА НА МОИСЕЯ / РАБА ГОСПОДЕН / БОГ КАЗА НА ИИСУСА /НАВИНОВИЯ СИН / СЛУЖИТЕЛ НА МОИСЕЯ / МОЯТ РАБ, МОИСЕЙ, УМРЯ / ЗАТОВА СТАНИ / И МИНИ ПРЕЗ ТАЗИ РЕКА ЙОРДАН / ТИ И ЦЕЛИЯТ ТОЗИ НАРОД / В ЗЕМЯТА / В КОЯТО AЗ ДАВАМ / НА ТЯХ / СИНОВЕТЕ ИЗРАИЛЕВИ.

(Нав. 1:1, 2)

В онова време, когато Израил стои готов край р. Йордан за навлизането в Обетованата земя, край Средиземно море си пробива път съдбата на Троя — дните на гордата крепост на цар Приам са вече преброени. В Гърция героите на Омир Ахилес, Агамемнон и Одисей ще се приготвят скоро за борба. Стрелката на световния часовник се приближава към цифрите 1200 преди Христа. Израил не би могъл да избере по-благоприятен момент за своето настъпление. От Египет не го заплашва опасност, Нилската страна е отслабнала, нейната велика епоха е преминала. Двете хилядолетия изтощиха нейните сили. След политически слабия слънчев цар Ехнатон мощта на Египет се намали очевидно. Египетското предимство над Ханаан се намира в непрекъснат упадък.

Но и Ханаан, разяждан от вътрешните вражди на безбройните малки кралства и княжества в градските държавици помежду им и ограбван от една корумпирана египетска система на гарнизони, е похабил своите сили.

От прогонването на хиксите през 1550 година преди Христа Палестина беше непрекъснато египетска провинция. При управлението на хиксите примитивният патриархален порядък, който господствуваше в градовете по времето на Авраама, бе заменен там от една феодална система. Аристократичната владетелска клика, която управляваше самодоволно и деспотично, превърна народа в безправни поданици, в плебеи. Египет оставя тази феодална система в Палестина недокосната. Местните князе могат да се разпореждат и да капризничат както искат. Те разполагат със собствени военни сили — отряди от бойни колесници и пехота от плебеи, предоставени на благородниците. Кървавите битки на градските държавици помежду им не тревожат Египет; за него са важни само данъчните плащания, за които бдят неотстъпно и строго египетски инспектори. Гарнизоните и укрепените пунктове напълно им осигуряват необходимата тежест. Газа и Йопа представляват най-важните египетски административни центрове. С принудителни работници, чиито контингенти биват определяни от феодалните господари, се строят и поддържат пътища, стопанисват се държавните имения в плодородната Изреелска низина, южно от Назарет, изсичат се опустошително прекрасните кедрови гори на Ливан. Комисарите на фараона са корумпирани. Често пъти заплатата и продоволствието на войниците биват ограбвани. И тогава египетските наемни войски, критяни, бедуини и нубийци, оплячкосват на своя глава беззащитните селища.

Под владичеството на Египет Ханаанската земя е напълно изтощена. Населението е покрусено. Както находките ясно показват, къщите на благородниците в ХIII столетие преди Христа са по-примитивни, отколкото в предишните времена; луксозните предмети и скъпоценните украшения са по-редки, а подаянията в гробниците са оскъдни. Стените на укрепленията са изгубили своята здравина.

Само по крайбрежието пред Сирия, защитено към вътрешността от планинските вериги на Ливан и по-малко засегнато от враждата между градските князе, животът в приморските републики продължава да тече почти безгрижно. Пристанищата остават — както е било винаги в света — пазарните центрове на всичко желано от хората. Към 1200 година преди Христа в списъка на стоките влиза един съвсем нов метал — в началото ценен като златото и среброто: желязото. Понеже той идва от земята на хетейците, първи финикийците търгуват с този метал, на чието име ще бъде наречен един век от живота на нашата земя. Наистина египтяните познаваха желязото още от около две хиляди години и го ценяха като съвсем необикновена рядкост. Но това желязо не произхождаше от нашата планета, а беше придобито от метеорити. И малкото скъпоценни оръжия, приготвени от него, с право се наричаха при тях «ками от небето».

С новия метал се поставя началото на една нова епоха, железния период. Бронзовият век с неговите отлични цивилизаторски постижения отминава, една велика епоха от живота на стария свят отива към своя край.

В края на XIII столетие преди Христа от северната част на Егея се надига нова могъща вълна от чужди народи. По вода и по суша «морските народи» заливат Мала Азия. Те са издънките на едно движение от народи, към което принадлежи и «дорийското преселение» за Гърция. Посоката, в която нахлуват чужденците — това са индогермани, — сочи към Ханаан и към Египет. Израил, който стои готов край реката Йордан, няма още за какво да се бои от тях. Хананейците обаче са разединени и отслабнали. Часът на Израил значи е дошъл. Библейските тръби на Иерихон засвирват сигнала!

... И ТЕ ПОТЕГЛИХА ОТ СИДИМ / И ДОЙДОХА ПРИ ЙОРДАН... И ВСИЧКИ ИЗРАИЛТЯНИ ПРЕМИНАВАХА ПО СУХО / ДОКАТО ЦЕЛИЯТ НАРОД ПРЕМИНА ЙОРДАН /... И ТЕ СЕ РАЗПОЛОЖИХА НА СТАН В ГАЛГАЛ, НА ИЗТОК ОТ ГРАДА ИЕРИХОН.

(Нав. 3:1, 17; 4:19)

Днес на това място над реката минава мост. Този е впрочем единственият такъв на юг; само нагоре, при излизането на реката от Генисаретското езеро, е построен втори модерен мост. Реката Йордан е тясна, съвсем тясна и от старо време предлага множество бродове. Местното население ги знае добре. При Иерихон през време на сушата мътножълтите води са широки едва десет метра.

Когато Израил стига до реката Йордан, тя е пълноводна «Реката Йордан излизаше от всичките си брегове през цялото време на жетвата» (Нав. 3:15). Както всяка година снегът на Ермон е започнал вече да се топи. «Тогава водата, която течеше отгоре, се спря и стана като грамада» — тя се заприщи следователно — «... при града Адам... и всички израилтяни преминаваха по сухо, докато целият народ премина Йордан» (Haв. 3:16, 17). За това място напомня el-Damiyeh, един много използван брод в горното течение на реката. Щом настъпи неочаквано пълноводие, на такова място за късо време може да се образува заприщване и долното течение на реката да остане временно почти сухо.

Значителни заприщвания обаче на водата по реката Йордан са установени многократно като последица преди всичко от земетресенията. Последното такова заприщване се случи през 1927 година. Тогава, като резултат на едно силно земетресение, бреговете на реката се срутиха и в речното корито нахлуха тонове земни маси от ниските хълмове, които се издигат навсякъде покрай спираловидното течение на реката. Цели 21 часа водата беше напълно заприщена. Това се случи и през 1924 година. В 1906 година реката Йордан бе също така затрупана от земетресение и в продължение на 24 часа речното корито в долното течение при Йерихон остана напълно сухо. Арабски записвания споменават за подобно събитие и през 1267 година след Христа.

Ако човек погледне от самолет тази част от долината на Йордан, става му ясно защо тъкмо тя е била толкова важна от преди хиляди години. На изток, пред Арабската пустиня, се разстила хълмистата висока равнина на Йордания, отнякога родината на безбройни номадски племена, които са могли оттам да наблюдават плодородните ниви и пасища на Ханаан. Тук се намира един естествен вход за нахлуване: главният бряг на реката Йордан, по който може да се мине лесно и със стадата. Но тук, недалеч от Йордан, нашествениците от изток се сблъскват с първата сериозна пречка, Иерихон, стратегическата ключова позиция за овладяването на Ханаан.

ТОГАВА НАРОДЪТ ЗАВИКА, КАКТО БЕШЕ УГОВОРЕНО / И ТРЪБИТЕ ЗАСВИРИХА / ...И СТЕНИТЕ РУХНАХА / И НАРОДЪТ ВЪЗЛЕЗЕ В ГРАДА / ВСЕКИ ПРАВО ПРЕД СЕБЕ СИ / И ТАКА ЗАВЛАДЯХА ГРАДА / А ГРАДА ИЗГОРИХА / С ОГЪН И ВСИЧКО, КОЕТО СЕ НАМИРАШЕ В НЕГО.

(Нав. 6:9, 23)

Битката на Иисус Навин за този град направи града прочут. Днес учените се борят за него с лопати, мотики и хронологически таблици. Както Библията описва, Иисус Навин покори Иерихон за седем дни. А битката на археолозите за онова, което е останало от него, трае — с прекъсвания — вече близо петдесет години и съвсем не е решена. Впрочем днес задачата е да се определи безспорно времето, когато градът е бил разрушен.

Вълнуващите и драматични разкопки в Иерихон са възнаградени с шумни находки и безпримерни открития, с изненади и разочарования, с твърдения и опровержения, със спорове относно тълкуването и датирането им.

Низината на Йордан има тропически климат. Селото Ериху, сегашният Иерихон в края на тебеширената, лишена от растителност пустиня, изглежда като оазис. Тук растат само палми, които иначе, като се изключи областта южно от Газа, не се срещат никъде в Палестина. И Библията нарича Иерихон «града на палмите» (Съд. 3:13). Горичките от финикови палми, ту златисти, ту червени, сияят между зелените площи. От незапомнено време изворът «Аин ес-Султан» пленява тук с изобилна растителност. На негово име е наречен и един хълм от развалини, разположен северно от днешния Иерихон — Тел ес-Султан. Този хълм е бойното поле на археолозите. Всеки, който иска да го посети, трябва да представи разрешително. Местата на находките се намират зад телена ограда.

Останките на Иерихон са направили от Тел ес-Султан едно от най-забележителните места с находки на света, понеже тук отдавна вече не става въпрос само за библейската крепост. В хълма, под пластовете от бронзовия период, дремят доказателствата за каменния век. Те отправят погледа назад, към най-ранните епохи и към първите заседнали хора. Най-старите къщи на Иерихон датират от седем хиляди години и с облите си стени още наподобяват номадските шатри. Грънчарското изкуство обаче не е било още познато на техните обитатели. През 1953 година една британска експедиция разкри това изкуство. Ръководителката на експедицията, д-р Катлийн М. Кениън, обясни: «Иерихон може да изяви претенцията, че е безспорно най-старият град на света.»

В началото на нашия век археолозите насочиха вниманието си към самотния Тел ес-Султан. От 1907 до 1909 година лопатите и мотиките внимателно прехвърлят пласт след пласт в бележития хълм от развалини. И когато двамата археолози, проф. Ернст Зелин, австриец, и проф. Карл Ватцингер, германец, обявяват находките си, те предизвикват истинско удивление. Там бяха разкрити два концентрично разположени укрепителни пояса, а един вътрешен пояс се простираше покрай хълмистия гребен. Това е едно майсторско творение на стратегическото крепостно строителство, направено от изсушени на слънцето тухли, във форма на две успоредно разположени стени, които са раздалечени от 3 до 4 метра. Извънредно масивната вътрешна стена е широка навсякъде три метра и половина. Външният укрепителен пояс се простира в подножието на хълма и се състои от два метра широка и на онова време от 8 до 10 метра висока стена със здрави основи. Това са прочутите стени на Иерихон! Двата укрепителни пояса, тяхното точно класифициране по време, датите на построяването и разрушението им предизвикват оживен спор между учените, едно противоречие на мненията, предположенията, аргументите. Това започва с първите изказвания на Зелин и Ватцингер и трае в продължение на десетилетия.

Двамата откриватели сами идват до една — както те наричат това — «силна корекция» на първата си преценка. В своето общо заключение те обясняват, че външният укрепителен пояс «е паднал през 1200 година преди Христа; следователно той представлява щурмуваната от Иисус Навин градска стена». За да внесе нова светлина в нещата, през 1930 година една английска експедиция тръгва отново към Тел ес-Султан. След шестгодишни разкопки биват разкрити понататъшни части от крепостните стени. Проф. Джон Гарстанг като ръководещ археолог отбелязва всяка подробност с най-голяма точност. Той описва картинно степента на разрушенията във вътрешния двоен укрепителен пояс: «Пространството между двете стени е изпълнено с развалини и остатъци. Виждат се ясните следи на един огромен пожар — почернели компактни грамади от тухли, пропукани камъни, овъглена дървена конструкция и пепел. Къщите покрай стената са изгорели до основи, покривите им са срутени върху покъщнината.»

След като Гарстанг е свикал на предварителен съвет най-опитните специалисти, прозвучава ехото от втората битка на археолозите: вътрешният укрепителен пояс е по-новият; следователно това е поясът, разрушен от Израил. Но и с тази констатация спорът не е прекратен. Разплитането на загадката около иерихонските стени продължава. Гарстанг определя, че разрушаването на вътрешния пояс е станало през 1400 година преди Христа. Пастор Хюг Венсен, знаменит археолог и един от най-плодотворните изследователи на Иерусалим, изучава също така находките и определя, че разрушаването на градските стени е станало между 1250 и 1200 година преди Христа. Въпреки всички противни доводи до днес той държи на това датиране. Иерихон поднася на археолозите един твърд орех за строшаване; защото липсва най-важното указание: парчета от грънчарски изделия. Разрушените къщи са празни. Ние трябва да предоставим на проницателните експерти окончателното изясняване на въпроса за времето. Във всеки случай иерихонските стени са съществували и по тях личат ясно следите от един огромен пожар. «А града изгориха с огън и всичко, което се намираше в него.»

Но кое предизвика сгромолясването на стените? «И тръбите засвириха — се казва в станалия прочут и често повтарян стих — ... и стените рухнаха.» При изследването на техните развалини Гарстанг забеляза нещо твърде странно. Камъните на външното укрепление бяха паднали навън и надолу по склона. Вътрешната стена обаче покрай хълмистия гребен бе срутена точно в противоположна посока, а именно — навътре. Тя беше погребала постройките, лежащи зад нея. Освен това по стените се виждаха множество грамадни разпуквания и цепнатини.

Тези наблюдения извеждат неминуемо според Гарстанг до заключението, че градът трябва да е бил раздрусан от земетресение. Както показват геофизическите карти, местността около Иерихон лежи в една земетръсна зона, която пресича Азия и минава през Хималаите и Тибет.

Иерихон беше първата крепост към Обетованата земя. По-нататъшният завоевателен поход на израилевите синове през Ханаан е могъл точно да бъде проследен от археолозите на други места.

Около 20 километра югозападно от Хеврон бе разположен библейският Давир. Защитен от здрава обиколна стена, той господствуваше над Негеб. Американските разкопки, започнати от 1926 година под ръководството на У. Ф. Олбрайт и М. Дж. Кул, разкриха тук, в Тел Беит Мирсим, пласт от пепел и големи разрушения. Пепелният пласт крие отломки, които произхождат безспорно от края на XIII столетие преди Христа. Непосредствено над пепелта от пожара лежат останките от едно ново селище на Израил. «Тогава Иисус се обърна заедно с целия Израил, към Давир и воюва против него» (Нав. 10:38).

На 45 километра югоизточно от Иерусалим бива отъждествен библейският Лахис, който трябва да е бил необикновено голям град за Ханаан; защото през тридесетте години една английска експедиция под ръководството на Джеймс Лесли Старки измерва на Тел ет-Дувеир една строителна площ от 24 уврата, която е била защитена някога от силно укрепление. И този град е паднал жертва на унищожителен пожар. Едно блюдо, изровено от развалините, носи надпис, който споменава «година четвърта» на фараона Меренптах. Това съответствува на 1230 година преди Христа! «И Господ предаде Лахис, също, в ръцете на Израил» (Нав. 10:32).

В музея на Кайро има паметник от един храм на мъртвите при Тевен, чийто надпис възпява и величае победата на фараона Меренптах(31) над ливийците. За да се увеличи славата му, споменати са и други велики дела, които владетелят трябва да е извършил. Така в края на песента се казва: «Взет е в плячка Ханаан с всичко лошо. Отведен е в плен Аскалон, завладян е Газер, Иеноам е унищожен. Народът на Израил е безутешен, той няма младо поколение; Палестина се превърна на вдовица за Египет.»

Това триумфално стихотворение, написано през 1229 година преди Христа, е ценно и богато с разяснения в много отношения. За пръв път в историята на човечеството тук ние виждаме увековечено името «Израил», и то от един чужденец и съвременник. Израил е означен дословно като народ и освен това — във връзка с имената на палестински градове. Това е сигурно доказателство, на което не може да противостои и най-упоритият скептик, че през 1229 година преди Христа израилският народ е бил наистина вече заселен в Ханаан и не е бил повече съвсем непознат.

Малко преди 1200 година преди Христа Израил е достигнал дълго жадуваната цел; той се намира вече в Ханаан, но още не е господар на страната. Пепелните пластове от пожари сочат пътя и доказват наличността на една твърде ловка стратегия. Най-силните крепости, Газер и Иерусалим, са били избягнати от Иисуса. Очевидно той е настъпвал според принципа на най-малкото съпротивление. Също така плодородните низини и речни долини са в ръцете на хананейците и остават техни още в продължение на много поколения. На Израил липсват оръжията, за да се противопостави на страшните бойни колесници, липсва му техниката и опитността в битката за силно укрепени градове. Но той е стъпил вече в по-слабо населените области, хълмистите земи от двете страни на реката Йордан са в негово притежание.

Задачата на Иисуса е изпълнена. Той умира в дълбока старост и бива погребан «... в Тамнат-Сараи, който се намира в Ефремовата планина, на север от Гааш планина» (Нав. 24:30). Гръцкият текст (LXX 24, 30–в) съдържа по случая още една твърде съществена бележка: «Заедно с него в гроба, който бяха издълбали в скалата за него, положиха и каменните ножове, с които той беше обрязал израилтяните в Галгал...» В Галгал, на половината път между Йордан и Иерихон, е бил извършен спрямо израилевите синове, според преданието, обредът на обрязването с «каменни ножове». «Защото всички излезли бяха обрязани; а всички, които бяха родени в пустинята, по пътя, след излизането от Египет, те не бяха обрязани» (Нав. 5:5). На 15 километра северозападно от Ветил е разположено Kefr Ishu’a «селото на Иисуса». В скалите около него са издълбани гробници. През 1870 година в една от тези гробници биват открити многобройни каменни ножове...

2 глава: Под ръководството на Девора и Гедеон

Израил става уседнал — Пионерна работа в планинската земя — Селски хижи вместо дворци — Девора предизвиква въстанието — Сблъскването в Изреелската низина — Победа над «железните колесници» — Израилски принадлежности в Мегидо — Грабителски нападения от пустинята — Спасителната тактика на Гедеон — Първата битка в историята с ездачи на камили — Един новоотгледан «носач на далечни товари»

ТАКА, ГОСПОД ПРЕДАДЕ НА ИЗРАИЛ ЦЯЛАТА ЗЕМЯ / ЗА КОЯТО БЕШЕ ОБЕЩАЛ / НА ОТЦИТЕ ИМ, ЧЕ ЩЕ Я ДАДЕ / И ТЕ Я ЗАВЛАДЯХА / И СЕ ЗАСЕЛИХА В НЕЯ.

(Нав. 21:43)

Веднага след завладяването става чудото: родовете на Израил пускат здрави корени в завладяната земя. Следователно те не могат да се считат повече за типичен скитнически народ. От незапомнени времена Ханаан е търпял номадски нашествия, но те винаги са оставали само епизоди. Племената са пасели стадата си и са изчезвали някой ден така внезапно, както са се били появили. Израил обаче става уседнал, той обработва ниви и изкоренява гори; «... ако сте многобройни, идете в горите и ги разчистете...» (Нав. 17:15). Те изоставят шатрите и строят колиби, а в завладените градове се установяват в полуразрушените къщи. Между пепелта от пожарите в Давир, Вет-Семес и Ветил са намерени останки от тяхната примитивна и оскъдна покъщнина.

При разкопките ясно се разпознава границата на изтеклото преди това време. Там, където по-рано са се издигали благородническите къщи и дворците на отдавна заседналите феодални господари, сега възникват селски хижи и плетени огради. Масивните укрепления изискват във всеки случай неизбежни поправки. Ала новото, което синовете на Израил изграждат, е само тънка каменна зидария. Строежът на нови и мощни укрепления би изисквал принудителна работа, а нищо не е по-омразно на израилтяните. Те се чувствуват като свободни хора, като независими селяни. «И всеки правеше онова — както се казва в Книга на Съдиите, — което смяташе за право» (17:6). Дори употребяемата в Ханаан дума за подчинени хора се употребява от израилтяните в съвсем противоположен смисъл, а именно — свободни хора. При феодалната система на градските господари работеха робите; при израилтяните полската работа се извършва от свободните синове на родовете. Техен глава е бащата, родоначалникът. Там възникват безброй нови селища. Археолозите намират техните следи в цялата хълмиста страна. Впрочем от тях са останали запазени съвсем малко, защото сушените на въздуха глинени тухли са първият строителен материал, а сградите, направени от тях, нямат трайност.

Израилтяните извършват истинска пионерна работа в планинската земя. Съживени биват необитаеми райони, местности без извори и без водни канали. Колкото и невероятно да звучи това, новата държава Израел възстанови действието на част от съоръженията на една нова техника, прилагана от праотците. Те разкриват цистерни за събиране на утаената вода в земята, които са покрити отвътре с една дотогава непозната облицовка от варовик. Тези съоръжения са построени така солидно, че са устояли пред зъбите на времето в продължение на хилядолетия.

Както е предадено в Книга на Съдиите и потвърдено от изследването, израилтяните пускат корени в новата родина като заселници и земеделци. В продължителни битки с техните съседи и във вражди помежду си те придобиват постепенно бойна сила и опитност. Библията разказва за стълкновения с моавците, амонейците и арамейските племена от сирийската пустиня, за кървавата междуособна война, за битката на родовете против Вениамин (Съд. 20). Ветил се намираше в областта Вениамин; на това място Олбрайт разкри четири пласта разрушения от времето между 1200 и 1000 година преди Христа.

Тези неспокойни и размирни години на първото заселване са намерили незаличимо отражение в три описания от Книга на Съдиите: в песента на Девора, в повестта за Гедеон и в геройските дела на Самсон. В основата на тези «благочестиви истории» лежат факти, съвременни събития, които, според най-новите изследвания, могат да бъдат датирани с достатъчна точност. При нашествието в 1230 година преди Христа Израил е трябвало да се задоволи само с планината, «защото не можа да прогони жителите на долината, понеже те имаха железни колесници» (Съд. 1:19). Едва след около сто години работата взема друг обрат. Родовете, заселени в Галилейската планина, трябва да са отдали принудителен труд на хананейците, между тях и родът Исахар, който бива осмиван и укоряван в Библията като «як осел». Той бил «подложил плещите си да носи товар» и бил «станал роб, подлежащ на данък» (Бит. 49:14, 15).

От Галилея се разнася пламъкът на въстанието, на бунта срещу потисничеството. Поводът бива даден от една жена, съдийката Девора. Тя пее пред събрания народ една прекрасна, една вълшебна песен, призовава родовете на Израил към освобождение.

Варак от рода Исахар поема предводителството. Присъединяват се и други родове. Събира се голяма войска. И тогава Варак извършва нещо много решително, каквото преди това Израил не е смеел да стори. Той приема в низината сблъскването с противника, от когото се е страхувал досега: «И Варак слезе от Тавор планина, и десетте хиляди души след него» (Съд. 4:14). Боен театър е широката и плодородна Изреелска низина, между планинските страни Галилея, на север, и Самария, на юг — област, в която управляват неограничено хананейските градски князе и феодални господари. Там ги очаква опасната войскова сила на хананейците, «... тогава ханаанските царе се сбиха в Таанах, при водите Мегидонски» (Съд. 5:19). И невероятното става — Израил побеждава! За пръв път се случва корпусът от бойни колесници да претърпи такова унищожително поражение в открита битка. Проклятието е сразено; Израил е доказал, че той вече е достигнал, дори надминал бойната техника на хананейците.

Два хълма с развалини в Изреелската низина съхраняват останките от Таанах и десет километра по-далеч от Мегидо. Двата града си съперничат много пъти в значението, което имат. В 1450 година преди Христа Таанах е голяма градска държава, а Мегидо е само малък египетски гарнизон. През 1150 година преди Христа Мегидо бива разрушен и напуснат от неговите жители. Тази площ от развалини, изоставена за дълго време, бива отново застроена и заселена едва през 1100 година преди Христа. И удивителното е това, че грънчарските изделия на новите жители, големи глинени съдове за припаси, са точно от същия вид, какъвто е бил употребяван от израилтяните до това време. Изследователите ги намериха и при всички други селища в планините на Самария и Иудея. В песента на Девора Таанах е споменат изрично като място на битката. Указанието «при водите Мегидонски» има за цел да определи по-ясно местоположението на Таанах. Самият Мегидо, чиито води са от извора Кисон, трябва тогава да не е съществувал.

Преценката на археолозите и указанията на Библията дават възможност да се определи, че първата битка срещу корпуса на хананейските бойни колесници е станала през времето между разрушението на Мегидо и неговото възстановяване, тоест в 1125 година преди Христа.

Повестта за Гедеон описва втората победа на Израил. От изток върху Израил налита един ден ново, непознато и страшно зло. В страната нахлуват на камили мадиамски скитнически орди, които грабят, опожаряват и убиват, «защото нито те, нито камилите им имаха брои; и ходеха из страната, за да я опустошават» (Съд. 6:5). В продължение на години Израил е изложен безпомощно на мадиамските нашествия. След това в лицето на Гедеон възкръсва спасителят му. Както Библията подробно описва (Съд. 7:20 и сл.), той прилага успешно една нова, изненадваща тактика в нападението; мадиамците побягват и оставят напълно спокойни израилтяните занапред.

Мирните изобретения имат често съдбата да бъдат приложени най-напред във войната. Новото «изобретение», което улесни терора на мадиамците над Израил, е опитомената камила!

В древния свят питомната камила е нещо съвсем ново. За голямо удивление народите от бронзовия период не са я познавали. Египетските текстове не я споменават никъде. Дори в Мари, в непосредствена близост с голямата Арабска пустиня, досега в многобройната архива от документи не се е намерило нито едно-единствено указание за това. И ние трябва да заличим камилите от нашата представа за живота и дейността в света на древния Изток. А в книга Битие тя трябва да е вмъкната по-късно. Хубавата сцена, например когато за пръв път срещаме Ревека в нейния роден град Нахор, трябва да е предизвикана от някоя смяна на декорите. «Камилите» на бъдещия Авраамов тъст при чешмата бяха осли (Бит. 24:10 и сл.). Осли са и животните, които в продължение на хилядолетия мъкнат върху гърбовете си товарите и скъпоценните стоки по далечните търговски пътища — докато бъдат заместени от питомната камила.

Кога е станало това опитомяване не може наистина да се определи с абсолютна точност, но има известни опорни точки. В XI столетие преди Христа камилата се появява в текстовете с клиновиден шрифт и по релефите; и оттогава нататък тя бива споменавана все по-често. Към това време трябва да бъде отнесена и повестта за Гедеон. Разбойническите нападения с камилите, познати дотогава само като диви животни, са предизвикали безспорно ужасен страх!

Третият сигнал за война крие най-голямата и смъртна опасност, най-тежкото изпитание за Израил: сблъскването с филистимците.

3 глава: Войниците от Кафтор

Крети и Флети — Нахлуване на морските народи — Грамадната стихия от Егейско море — Завоевателен поход с волски коли и кораби — Хетейското царство изчезва — Горящи приморски градове по Ханаанското крайбрежие — Обща мобилизация край Нил — Фараонът Раамсес III спасява Египет — Голямата сухопътна и морска битка — Военнопленнически лагер с въпросник — Големите портрети на филистимците

НАЛИ A3 ИЗВЕДОХ ИЗРАИЛ ОТ ЕГИПЕТ /И ФИЛИСТИМЦИТЕ ИЗ КАФТОР...?

(Амос 9:7)

Голямото сблъскване е свързано с баснословните разкази за силния като мечка Самсон, за неговите подвизи и геройски дела.

Филистимци! Тяхното име е влязло дълбоко в езиковата съкровищница на съвременния свят: ние казваме «той е истински филистимец» или говорим за «великана Голиат»; той беше един от тях. Ние казваме за преценка «Крети и Флети», без да подозираме, че това означава критяни и филистимци. Кой не познава трагичната любовна история на Самсон и Далила, която го предава изменнически на филистимците? Кой не си спомня за свръхчовешките сили на Самсон, който удушава лъвове с ръката си, убива хиляди филистимци с една магарешка челюст; а ослепен и най-после изоставен от любимата си докарва до срутване един храм на филистимците в необуздания си гняв? Въпреки това ние едва ли съзнаваме колко малко всъщност знаем за прочутите филистимци!

Филистимският народ, който играе решителна роля в живота на Израил, остана дълго време забулен в тайна. Едва в най-близкото минало можа да се повдигне малко това було. От преработените с мъка резултати на изследването се добива постепенно една все по-ясна картина в това отношение. Парчета от керамични изделия, храмови надписи и останки от пожари представляват мозайката на първото филистимско нашествие, което едва ли има равно на себе си по драматичност.

Ужасни слухове изпреварват чужденците, куриери носят лоши новини за непознатите хора, които се появяват в края на жизненото пространство на древния свят, по крайбрежията на Гърция. Волски коли, груби возила с дискови колела, теглени от гърбави говеда, претоварени с покъщнина и припаси и придружавани от жени и деца, идват насам. Пред тях маршируват въоръжени мъже. Те носят кръгли щитове и бронзови мечове. Гъст облак прах ги обвива, защото те са неизброимо множество. Никой не знае откъде идват те. Безкрайната върволица бива забелязана за пръв път край Мраморно море, откъдето тя продължава пътя си на юг, по крайбрежието на Средиземно море. В същото направление по зелените морски вълни се носи красива флота, орляк от кораби с високи укрепителни греди на носа и края им и с въоръжени хора на борда.

Където и да спре тази стихия, всяваща ужас, оставя зад себе си пожарища, развалини и опустошени полета. Никой не е в състояние да спре нашествениците, които сломяват всяка съпротива. В Мала Азия биват покорени градове и селища. Могъщото укрепление Щатусас на реката Халис бива разрушено. Прекрасните конезаводи на Киликия биват ограбени. Богатствата на сребърните мини в Тарсус биват оплячкосани. От заводите при рудните залежи бива изтръгната строго пазената тайна за производството на най-скъпия метал на онова време — желязото. Под такива удари се сгромолясва една от трите световни сили на второто хилядолетие преди Христа: великото царство на хетейците бива заличено!

Една от флотите на чуждите завоеватели спира пред Кипър и завладява острова. Валякът продължава търкалянето си по суша, прониква към Северна Сирия, стига до Каркемиш на реката Ефрат и върви след това нагоре, по долината на Оронт. Чрез кръстосан пристъп по море и суша падат богатите приморски градове на финикийците. Угарит бива последван от Библос, Сидон и Тир. Пожари вилнеят в градовете на плодородните крайбрежни равнини на Палестина. От своите ниви и пасища в хълмистата страна израилтяните трябва да са видели унищожителната стихия, макар че Библията не съобщава нищо за това. Защото Израил не е засегнат; онова, което се руши там долу в пламъците, са укрепленията на омразните хананейци.

И лавината от народи продължава да се търкаля по вода и суша, с направление на удара към Нил, към Египет...

В Мединет Хабу, западно от Тевен край Нил, стърчат импозантните развалини от великолепния храм на Амон, от времето, когато е управлявал Раамсес III, а именно — от 1195 до 1164 година преди Христа, Неговите кули край портите, високите колони, стените в галериите и дворовете са осеяни с надписи и монументални релефи. Това са хиляди квадратни метри исторически документи, издълбани в камъка. Този храм е една-единствена, но грамадна илюстрация на бойните походи на фараона, изразени в думи и картини; той е коронен свидетел на тогавашните събития край Нил.

В тези описания отеква убедително колко голям е бил страхът, колко голяма е била опасността, в която се е намерил Египет. Един от текстовете съобщава със загриженост и тревога: «Година осма от управлението на Негово Величество Раамсес III... Никоя земя не можа да устои пред техните оръжия. Хетейското царство, Коде(32), Каркемиш... и Кипър бяха унищожени с един удар... Те погубиха техните народи, а земите им направиха такива, като че ли не са съществували никога. Те бяха в настъпление към Египет... Завладяха страните до обиколката на земята. Техните сърца бяха изпълнени с вяра и упование: «Нашите планове ще успеят!»

Раамсес III пристъпва трескаво към приготовления за война; той заповядва обща мобилизация: «Аз подготвих границите си... изправих срещу тях: князете, командирите на гарнизоните и войниците. Превърнах устията на реките в здрави крепости, с бойни кораби, гемии и крайбрежни кораби... всички изпълнени от носа до задната им част с храбри войници, които носеха оръжията си. Войските бяха съставени от най-избраните мъже на Египет. Те бяха като лъвове, ревящи на планински върхове. Отрядите с бойни колесници се състояха от бързоходци, от избрани хора, от всички добри и способни бойци на колесници. Конете трепереха с цялото си тяло, готови да смачкат чуждите земи под своите копита...»

С грамадна бойна сила, с всички способни за оръжие мъже, които Египет може да излъчи, Раамсес III тръгва на решителна сухопътна битка срещу неприятелските пълчища. Но върху това надписите дават малко конкретни сведения. Както винаги, така и в този случай, египетските военни доклади се ограничават с хвалебни химни за победителя. «Неговите войски — така се казва за Раамсес III — са готови като бикове на бойното поле; неговите коне са като соколи сред малки птички...» Но един голям релеф и след три хиляди години ни дава представа за ужасната битка: отрядите от египетски бойни коли са притиснати от въоръжения валяк на противника. Между тежко подвижните волски коли, заобиколени от жени и деца, бушува ожесточена сеч. Под копитата на воловете и конете са натрупани телата на убитите. Победата изглежда вече спечелена, египетски наемни войници ограбват волските коли.

Египет е спечелил една битка от световно историческо значение; сухопътните военни сили на противника са сразени унищожително. С бързи колесници Раамсес III се насочва към крайбрежието, защото «те са нахлули в устията на реките» с корабите си.

В храма на Мединет Хабу на един грамаден каменен релеф е увековечена и голямата морска битка: ладиите на противниците са се приближили едни към други на групи. Малко преди сблъскването трябва да е настъпило внезапно затишие, понеже платната са прибрани. За чужденците това означава крайно неизгодно положение. По тази причина техните кораби са неспособни да маневрират. Войниците им стоят готови за бой, но са беззащитни; те държат мечове и копия, които са годни само за ръкопашно сражение, когато гемиите бъдат прилепени една към друга. Затишието дава предимство на египтяните. Техните кораби, екипирани с гребци, се приближават до неприятелските гемии на безопасна далечина и тогава бива дадена заповед за атака на стрелците с лъкове. Убийствен дъжд от стрели обсипва нашествениците, които биват пронизвани и падат масово през борда. Телата на тежко ранените и мъртвите се носят по вълните. Когато неприятелят е вече разстроен и суматохата му е стигнала до крайния си предел, египтяните се приближават с гребане и преобръщат вражеските гемии. Останалите живи след градушката от стрели и яростта на вълните биват избити или пленени на близкия бряг от египетските войници.

Раамсес III е можал да отблъсне смъртната заплаха за Египет по вода и суша чрез две решителни битки, което представлява несравнима победа в древната история на Нилските земи.

При установяване на ужасните резултати след победата ръцете на мъртвите и ранените биват отсечени и натрупани на грамада. Така се пресмята числото на унищожените врагове. Надписите премълчават за онова, което е станало с жените и децата на чужденците. Релефите показват първите военнопленнически лагери в световната история. Победените войници биват събрани на общи места.

По принцип преживяното от мнозинството пленници е такова, каквото си остава то и в нашето време. Поставени в редици, те чакат, приклекнали на пода, разпита си. Не липсва дори и омразният «въпросник»: египетски офицери диктуват на писарите показанията на пленниците. Само едно е било правено другояче тогава. Докато днес върху куртката на военнопленниците се рисува с маслена боя знакът «ВП», тогава върху кожата на египетските военнопленници е било обгаряно името на фараона. Това е по-трайно!

На йероглифите върху най-стария «въпросник» на света ние дължим първите исторически данни за прочутия библейски народ на филистимците.

Сред «морските народи», както египтяните наричат чуждите завоеватели, особено положение заема един народ — пелесите или Prst. Това са филистимците от Стария Завет!

Египетските художници са умеели отлично да изобразяват физиономията на чуждите народи, като са проявявали необикновена способност в различаване на характерните им особености. Така и релефите в Мединет Хабу показват с обичайната точност образите на библейските филистимци. Издялани в камъка преди три хилядолетия, те изглеждат като снимки. Високите, стройни фигури превъзхождат тези на египтяните с височината на главата. Ние различаваме особеностите на тяхното облекло и на оръжията им, тяхното държане в боя. Ако вместо египетските наемни войници си представим синовете на Израил, тогава ще имаме естествено правдива картина на битките, които са се развили години по-късно в Палестина и при управлението на царете Саул и Давид, в 1000 година преди Христа, са достигнали голяма ожесточеност.

4 глава: Под робството на филистимците

Филистимци по крайбрежието — Грънчарски изделия с рисунки на лебеди — Стомни за бира с прибор за прецеждане — Строго запазен монопол на желязото — Филистимците завземат хълмистата област — Следи от пожар в Силом — Избор на цар в крайна неволя — Алънби побеждава по тактиката на Саул — Ненадейно нападение върху турците — Олбрайт намира крепостта на Саул — Две религиозни места във Вет Саан — Краят на Саул

НО ИЗРАИЛЕВИТЕ СИНОВЕ/ПРОДЪЛЖАВАХА ДА ПРАВЯТ ЗЛО ПРЕД ОЧИТЕ НА ГОСПОДА/И ГОСПОД ГИ ПРЕДАДЕ В РЪЦЕТЕ/НА ФИЛИСТИМЦИТЕ ЗА ЧЕТИРИДЕСЕТ ГОДИНИ.

(Съд. 13:1)

През 1188 година преди Христа филистимците претърпяха тежкото си поражение от Раамсес III. Тринадесет години по-късно те са се затвърдили вече по крайбрежната низина в южната част на Ханаан, в плодородната тучна равнина между Иудейската планина и морето. Библията споменава завладените от тях пет града — Аскалон, Азот, Акарон, Гет и Газа (1 Цар 6:17). Всеки град и съседната му околност, в която войници обработват нивите под командата на наети ръководители, са управлявани от един «господар», който е независим и свободен. В политическите и военните работи обаче петимата градски владетели действуват винаги общо. В противовес на израилевите родове филистимците са единни по всички животрептящи въпроси. И това ги прави така силни.

Библейският летописец разказва и за други морски народи, които са дошли в страната заедно с филистимците и са се установили по крайбрежията: «Ето, аз ще простра ръката Си над филистимците, ще изтребя критяните и ще унищожа всички останали на морския бряг» (Иезек. 25:16). Крит е остров в Средиземно море, отдалечен много от Израил. Откакто стана известно историческото нашествие на «морските народи» в Ханаан, изясни се и тъмният иначе смисъл на тези думи, които рисуват вярно тогавашното положение.

От времето, когато филистимците се появяват в Ханаан, там възниква една съвсем типична керамика. Тя се различава ясно от грънчарските изделия, които са били употребявани дотогава както в градовете на хананейците, така и в планинските селища на израилтяните. В цялата област на петте филистимски града — и само там — изследователите се натъкнаха на тази керамика. Филистимците значи трябва да са изработвали сами грънчарските си изделия.

Първата находка на филистимски съдове предизвика удивление сред археолозите. Те бяха срещали вече на друго място тези форми, цветове и рисунки. Кожножълтите бокали и стомни, украсени в червено и черно с геометрични знаци и лебеди, които чистят перата си, им бяха познати от Микене. Още от 1400 години преди Христа прекрасните домакински съдове на микенските фабриканти бяха силно желани в древния свят и външната търговия беше наводнила всички страни с тях. Но няколко десетилетия преди 1200 година преди Христа заедно с разрушаването на Микене този износ от Гърция престана изведнъж. Филистимците трябва да са надминали Микене. В Ханаан те са подновили познатото им производство. «Нали Аз изведох Израил от Египет и филистимците из Кафтор...?» (Амос 9:7). «Кафтор» това е Крит, големият остров, разположен пред Гърция. Но грънчарските изделия на филистимците илюстрират още един интересен факт, споменат и от Библията. Много от красивите стомни са снабдени с филтър, който не оставя никакво съмнение относно тяхната употреба. Това са типични стомни за бира. Филтърът е служил да задържа люспите на ечемика. Те са плували в домашно варената бира и при пиенето биха могли иначе да попаднат лесно в гърлото В селищата на филистимците са намерени купища от бирени стомни и винени бокали. Следователно те трябва да са пиели много. За пиршествата се споменава и в разказите за Самсон (Съд. 14:10; 16; 25), при което изрично се подчертава, че героят не е пиел алкохол.

Впрочем бирата не е откритие на филистимците. Първите големи пивоварници цъфтяха вече в древния Изток. В питиепродавниците на Вавилон е имало дори пет различни вида бира — тъмна, светла, прясна, отлежала и една смесена бира за износ и пътувания, наречена още и медена бира. Последната представляваше сгъстен ароматичен екстракт, който се запазва дълго време. Достатъчно беше да се размеси той с вода и бирата ставаше готова — древен прототип на сегашната суха бира за тропиците.

Но много по-важно беше едно друго откритие. Първи в Ханаан филистимците са притежавали желязото, и то в голямо количество. Техните гробници съдържаха оръжия, прибори и украшения от този още рядък и затова скъпоценен метал. И също като микенските стомни те са произвеждали и желязото сами. Първите заводи за желязо в Ханаан трябва да са се намирали на територията на филистимците. Те са донесли тайната на топенето му като плячка от своя поход през Мала Азия, където до 1200 година преди Христа хетейците са били първите производители на желязо в света.

Филистимските князе пазят откраднатата формула като зеницата на очите си. Тя е техен монопол и те правят сделки с нея. В първите години след заселването си в планината Израил е премного беден а не може да добива желязо. Недостигът на железни земеделски сечива, на гвоздеи за жилищното строителство и на оръжия е голяма беда за израилтяните. След като филистимците са завладели и планината, те се опитват да възпрепятствуват приготвянето на нови оръжия. И забраняват на израилтяните коваческия занаят. «Но в цялата земя на Израил нямаше ковачи: понеже филистимците се бояха да не би евреите да правят мечове и копия. И всички израилтяни трябваше да ходят при филистимците, когато имаха нужда да наострят своите палешници, търнокопи, брадви или коси» (1 Цар. 13:19, 20).

След 1200 година преди Христа народът на филистимците, снабден с най-модерни оръжия, изпробван и добил опит в постоянните бойни походи и организиран политически отлично, стои жаден за нови завоевания на западното крайбрежие. Той преследва същата цел като израилтяните: Ханаан!

Делата и подвизите на Самсон представляват геройски басни (Съд. 14–16). В тях обаче се крият жестоки събития. Филистимците започват да настъпват и да разширяват на изток областта на своето заселване.

Между крайбрежната низина и планинската земя на Иудея, разделени от последната чрез продълговати долини, се разстилат редици от хълмове. Една от тези продълговати долини е долината на Сорек. Самсон живееше в Цора (Съд. 13:2) и се ожени за дъщерята на филистимците в Тимната, недалеч от Цора (Съд. 14:1). Там живееше и Далила (Съд. 16:4). През тази долина филистимците връщат по-късно откраднатата скиния (1 Цар. 6:12 и сл.). Нахлуването на филистимците в хълмистата област пред иудейските планини е само увертюрата, която беше последвана години по-късно от големия им боен поход срещу Израил.

НО ИЗРАИЛТЯНИТЕ ИЗЛЯЗОХА/ПРОТИВ ФИЛИСТИМЦИТЕ/НА ВОЙНА/И СЕ РАЗПОЛОЖИХА НА СТАН ПРИ АВЕН-ЕЗЕР/А ФИЛИСТИМЦИТЕ СЕ БЯХА/РАЗПОЛОЖИЛИ ПРИ АФЕК.

(1 Цар. 4:1)

Афек лежеше в северния край на територията, управлявана от филистимците. Един хълм от развалини, Тел ел-Мушмар, крие останките на това селище край горното течение на една река, която се влива в морето северно от Яфа. Стратегически Афек имаше извънредно благоприятно разположение. На изток се отиваше към планината на Средна Палестина, в областта, заселена от израилтяните. В края на планината срещу Афек бе разположен Авен-Езер, където се сблъскаха бойните сили. При първото сражение филистимците изтръгват победа. Притиснати зле, израилтяните донасят от Силом своята светиня, скинията. Но при втората битка те биват съкрушени унищожително от превъзхождащите ги филистимци. Разковничето на израилевата мощ бива разрушено и победителите отнасят свещената скиния като плячка (1 Цар. 4:2–11).

Хълмистата област бива завладяна, Израил — обезоръжен, и на територията на родовете биват поставени караулни постове (1 Цар. 10:5; 13:3). При първото нападение филистимците са постигнали целта си — Средна Палестина е в техни ръце.

Както се подразбира от намерените доказателства от онова време, настъплението на филистимците трябва да е било проведено с жестокост. Храмът в Силом, построен от израилтяните за скинията, е станал жертва на пламъците. На 22 километра южно от Сихем е разположен Сейлун, някогашният цветущ град Силом. Там, на един близък хълм, се е намирал свещеният участък, светинята за поклонение на израилтяните (Нав. 18:1; Съд. 21:19 и сл.; 1 Цар. 3:21), на чието място след смяната на столетията са били издигнати първите християнски храмове и мохамедански светилища.

От 1926 до 1929 година една датска експедиция, под ръководството на археолога X. Кяерс, прави разкопки там. Сред останките от Силом се различават ясно разрушенията от времето около 1050 година преди Христа — следите от победата на филистимците над Израил. Развалините на Силом трябва дълго още да са съществували; понеже пророкът говори за тях четири столетия след унищожението на града: «Но идете на Моето място в Силом, където по преди се почиташе Моето име, и вижте, какво направих с него, поради злодейството на Моя народ Израилев» (Иерем. 7:12). И други селища в планинската област на Иудея споделиха съдбата на Силом. В Тел Виет Мирсим, при Хеврон, библейския Давир, във Вет-Цур, южно от Иерусалим, археолозите намериха следи от пепел, които важат като доказателство на това твърдение.

В 1050 година преди Христа съществуването на Израил е застрашено; той се вижда лишен от плодовете на завоеванията си и на своята колонизаторска дейност в продължение на около двеста години. Да, Израил е застрашен да падне в безнадеждно робство под ярема на филистимците! Той може да противостои на страшната опасност само чрез спояването на слабите родови съюзи в една здрава и единна общност. И под смъртоносния натиск на околния свят Израил се превръща в единен народ. Формите на управление през онова време позволяват само една възможност — царството. Изборът пада върху Саул, един вениаминит, прочут със своята храброст и високия си ръст (1 Цар. 9:2); изборът е мъдър, защото Саул се числи към най-слабия род (1 Цар. 9:21) и затова другите родове нямат основание за ревност.

Саул издига родното си място Гива в столица (1 Цар. 10:26; 11:4), събира около себе си малка, но постоянна войска и започва партизанска война (1 Цар. 13:1 и сл.). Чрез ненадейни нападения той прогонва филистимския гарнизон от областта на своя род.

След три хиляди години можа отново да се установи, че Саул е бил тактик от голям мащаб. Един пример, който по рода си остава единствен, потвърждава, че Библията има право и в най-малките подробности, че датите и описанията в нея са достоверни.

На британския майор Вивиан Джилберт ние дължим описанието на една действително необикновена случка. В спомените от негови походи(33) той пише: «В Първата световна война един английски бригаден адютант от армията на генерал Алънби в Палестина подири веднъж в Библията си, при светлината на една свещ, известно име. Неговата бригада беше получила заповед да завземе едно село, което бе разположено на скалиста стръмнина отвъд една дълбока низина и се казваше Михмас. Това име му се стори познато. Най-после той го намери в глава 13 от Първа книга Царства, където прочете: «Но Саул със сина си Йонатан u хората, които се намираха при тях, се установиха в Гива Вениаминова. А филистимците бяха се разположили в Михмас.» По-нататък беше разказано как Йонатан и неговият оръженосец са отишли през нощта «при филистимската стража», като са минали при това край «две остри скали, едната от тази страна, а другата — отвъд; едната се казваше Боцец, а другата — Сене» (1 Цар. 14:4). Те се покатерили по склона нагоре и надвили стражата «върху половина нива, обработвана от чифт волове в един ден». Събудена от тази схватка, неприятелската войска се помисли за обкръжена от войската на Саул и «се пръсна, разбяга се и беше унищожена» (1 Цар. 14:14, 16).

След това Саул нападна с цялата си бойна сила и победи: «И в онзи ден Господ спаси Израиля.»

Адютантът съобразява, че тази скалиста теснина, двата скалисти носа и «нивата» сигурно съществуват още. Той събужда командира и прочита с него още веднъж този пасаж, след което биват изпратени патрули. Те намират теснината, която е охранявана от малко турски войници и се провира между две остри скали — очевидно Боцец и Сене. Високо горе, при Михмас, се вижда на лунната светлина малка поляна. Командирът променя своя нападателен план. Вместо цялата бригада той изпраща в полунощ само една рота през теснината. Малцината турски войници, на които ротата се натъква, биват обезвредени безшумно, склоновете биват овладени чрез катерене и малко преди разсъмване ротата се озовава на «половината нива».

Турците се събуждат и побягват през глава, защото помислят, че са обградени от армията на генерал Алънби. Те всички биват избити или пленени.

«И така след хилядолетия — заключава майор Джилберт — една британска войскова част се възползва успешно от тактиката на Саула и Йонатана.»

Сауловите успехи дават нова смелост на израилтяните. Натискът на гарнизонните войски е отстранен наистина, но само за твърде кратко време. Още през пролетта филистимците пристъпват към противоудар.

В края на зимния дъждовен период те събират отново своите бойни сили в Афек (1 Цар. 29:11). Но този път постъпват другояче. Те се отказват от нападението в планината, където израилтяните са запознати много добре с местността. Филистимските князе потеглят през крайбрежната равнина, към Изреелската низина (1 Цар. 29:11) на север от бойния театър на Деворската битка «при Таанах, край водите Мегидонски», а после на изток, почти до бреговете на Йордан.

«При извора в Изреел» (1 Цар. 29:1) — това е изворът Харод в подножието на Гелвуйската планина — цар Саул и войските му се осмеляват да приемат едно сражение в равнината! И това довежда до съдбоносна злополука. Още при първата атака войските биват разбити, а бягащите — преследвани и убивани. Саул посяга сам на живота си, след като и синовете му биват убити.

Триумфът на филистимците е пълен. Те завладяват цялата земя на Израил — централната му част, Галилея и Източна Йордания (1 Цар. 31:7). Филистимците вземат труповете на Саул и синовете му и ги окачват за показ върху градската стена на Вет-Саан, недалеч от бойното поле, «а оръжието му положиха в капището на Астарта» (1 Цар. 31:10), богинята на плодородието. Изглежда, че е ударил последният час на Израиля! Като че ли той е прокълнат да загине. Първото му царство, основано с големи надежди, завършва ужасно. Един свободен народ попада в робство, неговата «Обетована земя» преминава в ръцете на чужденците.

Лопатите са разкрили безмълвните свидетели на тази съдбовно трагична епоха, изровени от мрачните и тежки развалини. Вятърът гали разронените и разтрошени камъни на зидовете, които са преживели щастието и трагедията на Израил. Това са развалини, които са видели Саула в най-щастливите му часове като млад цар, както и неговия печален край!

На 5 километра северно от Иерусалим, непосредствено до пътя, който води нагоре към Самария, от старо време се намира Тел ел-фул, което значи буквално «Бобова планина». Това беше някога Гива.

През 1922 година там започва да копае една група от Американската школа за разкопки в Ориента. Проф. Уйлям Ф. Олбрайт, инициаторът, ръководи работите. Там се появяват остатъци от стени. След продължително прекъсване Олбрайт продължава работата си през 1933 година върху Тел ел-фул. Разкрита бива една масивна ъгловата кула, която бива последвана скоро от три други. Кулите са свързани чрез двойна стена. Един открит двор образува вътрешността. Цялата постройка е голяма 40 на 25 метра. Грамадният строеж от дялан камък има груб и внушителен вид.

Олбрайт изследва парчетата от глинени съдове, пръснати между развалините. Това са съдове, които са били в употреба през 1020 до 1000 години преди Христа. Олбрайт е открил цитаделата на Саул, първата царска крепост на Израил, където «царят седна на мястото си, както бе свикнал, до стената» (1 Цар. 20:25). Там Саул е седял като цар в тесния кръг от съратници, с Йонатан, своя син, с братовчеда си Авенир, пълководеца, и с Давид, своя млад оръженосец. Там е ковял той планове за освобождението на Израил, оттам е ръководил партизанските борби срещу омразните филистимци.

Другото място, където бе решена съдбата на цар Саул и което беше разкрито също от изследователите, се намира на 70 километра северно оттам.

В края на Изреелската низина се издига грамадният хълм от развалини Тел ел-Хусн, видим далече над долината на Йордан, към която теренът се спуска отвесно на това място. Там е местоположението на стария Вет-Саан. От разчистените купища камъни на северния и на южния склон израстват здравите основни зидове на две храмови сгради.

Археолози от Пенсилванския университет, водени от Кларънс С. Фисър, Алан Роу и Г. М. Фитцджералд, ги разкриха през 1921 и 1933 година, почти по същото време, когато в Гива беше открита столицата на цар Саул.

Обредните пособия сред развалините, преди всичко възпоменателни плочки и малки шкафчета със змиеобразни мотиви, подсказват, че тези храмове са били посветени на Астарта, богинята на плодородието в Ханаан, и на Дагон, главния бог на филистимците — едно същество, което е било получовек, полуриба. Техните стени са били свидетели на онова, което филистимците са направили със Саула след победата, както Библията предава: «И положиха оръжието му в капището на Астарта, а трупа му окачиха на стената във Вет-Саан» (1 Цар 31:10); капището на Астарта — това са развалините от храма на южния склон... А главата му набодоха в дома на Дагона» (1 Парал. 10:10); това е храмът, разкрит на северния склон.

жүктеу/скачать 1.66 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: