Библейски събития
III. Четиридесет години в пустинята
жүктеу/скачать 1.66 Mb.
|
- Бұл бет үшін навигация:
- 2 глава: На Моисеевата планина
- 3 глава: Под небето на пустинята
- 4 глава: Пред прага на Обетованата земя
III. Четиридесет години в пустинятаОт Нил до Йордан 1 глава: По пътя за СинайТръгването от Раамсес — Два театъра на морското чудо — Следи от брод при Суецкия канал — Три дни пътуване в жажда — Ята от пъдпъдъци през време на прелитането на птиците — Експедиция обяснява случая с манната — Египетски минен център в Синай — Азбуката в храма на Хатор И ПОТЕГЛИХА ЧЕДАТА ИЗРАИЛЕВИ ОТ РААМСЕС ЗА СОКХОТ... (ИЗХ. 12:37) И БОГ ОСТАВИ НАРОДА ДА СЕ НАСОЧИ ПО ПЪТЯ ПРЕЗ ПУСТИНЯТА КЪМ ТРЪСТИКОВОТО МОРЕ (ИЗХ. 13:18) /И ПОТЕГЛИХА ТЕ ОТ СОКХОТ И СЕ РАЗПОЛОЖИХА НА СТАН В ЕТАМ, В КРАЯ НА ПУСТИНЯТА (ИЗХ. 13:20) И ЕГИПТЯНИТЕ СЕ СПУСНАХА СЛЕД ТЯХ И ГИ ДОГОНИХА/ КАКТО БЯХА РАЗПОЛОЖЕНИ КРАЙ МОРЕТО /С КОНЕ И КОЛЕСНИЦИ И ЕЗДАЧИ/ И ЦЯЛАТА ВОЙСКА НА ФАРАОНА, ПРИ ПИ-ХАХИРОТ, СРЕЩУ ВААЛ-ЦЕФОН. (Изх. 14:9) Първата част от пътя на бягството може ясно да бъде проследена по картата. Тя не минава — това се отбелязва изрично — по направление на по-сетнешния «Филистимски път» (Изх. 13:17), който е пътят номер първи (Highway Number 1) от Египет през Палестина за Азия. Този главен път за керваните и военните отряди минава почти паралелно на Средиземноморското крайбрежие и е най-късата, най-удобната и същевременно най-строго охраняваната съобщителна артерия. Цяла армия от войници и чиновници в граничните укрепления извършва точна проверка върху всяко влизане и излизане. Този път крие преголям риск. Затова израилският народ тръгва на юг. В началото от Пи-Раамсес при източния ръкав на делтата за Сокхот във Вади Тумилат. Пи-Хахирот е следната спирка към Етам. Библията обяснява, че това селище се намирало «между Мигдол и морето, срещу Ваал-Цефон» (Изх. 14:2). «Миктол» се явява и в египетските текстове, то има значението на «кула». Едно укрепление е охранявало там на юг керванския път за Синайската област. Неговите останки бяха изкопани в Абу Хасан, 25 километра северно от Суец. В египетските писания се споменава и самият Пи-Хахирот. ТОГАВА МОИСЕЙ ПРОСТРЯ РЪКАТА СИ НАД МОРЕТО/ И ГОСПОД ГО ТЛАСКАШЕ НАСТРАНА/ ЧРЕЗ СИЛЕН ИЗТОЧЕН ВЯТЪР ПРЕЗ ЦЯЛАТА НОЩ/ ТА НАПРАВИ МОРЕТО СУША/ И ВОДИТЕ СЕ РАЗДЕЛИХА ЕДНИ ОТ ДРУГИ/ И ТРЪГНАХА ИЗРАИЛЕВИТЕ СИНОВЕ ВЪТРЕ/ ПОСРЕД МОРЕТО ПО СУШАТА/ А ВОДАТА ИМ БЕШЕ КАТО СТЕНА, ОТДЯСНО И ОТЛЯВО. (Изх. 14:11, 22) ... Морето поглъща с конете и ездачите един египетски отряд преносими войници, който се опитва да настигне израилския народ. Това «морско чудо» е занимавало непрестанно духовете на хората. Онова, което науката и изследването не са могли досега да изяснят, не е в никой случай самото бягство, за което съществуват повече реални възможности. Спорен е още само въпросът за мястото на морското чудо, в който едва ли може вече да се внесе пълна яснота. Първата трудност лежи в превода. Еврейската дума «Yam suph» е преведена веднъж като «Червено море», а друг път — като «Ried Meer», тоест Тръстиково море. За «Тръстиково море» се говори повторно: «Защото ние чухме, как Господ изсушил пред вас водата на Тръстиковото море, когато сте идели от Египет...» (Нав. 2.10). В Стария Завет до пророк Иеремия се говори за «Тръстиково море». Новият Завет назовава само «Червеното море» (Откр. 7:38; Евр. 11:29). По бреговете на Червено море не расте тръстика. Действителното Тръстиково море е лежало по-нататък, на север. Едно достоверно възстановяване на тогавашното положение едва ли е възможно; това именно е втората трудност. Строежът на Суецкия канал през миналото столетие промени извънредно облика на тази местност. Според пресмятанията, на които може да се припише най-висока правдоподобност, така нареченото «морско чудо» трябва да се е случило тъкмо в неговата област. Така например старото езеро Балах, което бе разположено южно от Филистимския път, е изчезнало при строежа на канала; то се е превърнало на плитко блато. На юг по времето на Раамсес II е съществувала връзка от Суецкия залив и нагоре до Горчивите езера. Вероятно тя е стигнала по-нататък даже до езерото Тимсах, Крокодилското езеро. В тази област е имало някога тръстиково море. Водната връзка с Горчивите езера е била проходима на няколко места. И действително тук са могли да бъдат открити следите на бродове. Следователно бягството от Египет през Тръстиковото море е напълно допустимо. В първите години след Христа поклонниците са предполагали, че бягството на Израил е станало през Червено море. В случая те имали предвид северния край на залива, близо до града Ессувес, днешния Суец; защото преминаването би могло да стане и тук. Понякога силните северозападни ветрове тласкат водата назад в северния край на Суецкия залив с такава мощ, че през това място може да се мине пеша. В Египет преобладава западният вятър. Напротив, за Палестина е характерен споменатият в Библията «източен вятър». ТОГАВА МОИСЕЙ ИЗВЕДЕ ЧЕДАТА НА ИЗРАИЛ/ ОТ ТРЪСТИКОВОТО МОРЕ В ПУСТИНЯТА СУР/ И ТЕ ВЪРВЯХА ТРИ ДЕНЯ ИЗ ПУСТИНЯТА/ НО НЕ НАМЕРИХА ВОДА/ ТОГАВА ТЕ ДОЙДОХА В МЕРА/ АЛА НЕ МОЖАХА ДА ПИЯТ ВОДАТА В МЕРА/ ЗАЩОТО ТЯ БЕШЕ ТВЪРДЕ ГОРЧИВА. (Изх. 15:22, 23) СЛЕД ТОВА ДОЙДОХА В ЕЛИМ/ ТАМ ИМАШЕ ДВАНАДЕСЕТ ИЗВОРИ ВОДА/ И СЕДЕМДЕСЕТ ФИНИКОВИ ДЪРВЕТА. (Изх. 15:27) И ПОТЕГЛИХА ОТ ЕЛИМ/ И ЦЯЛОТО ОБЩЕСТВО НА ИЗРАИЛЕВИТЕ ЧЕДА/ ДОЙДЕ В ПУСТИНЯТА СИН/ КОЯТО СЕ НАМИРА ТАМ, МЕЖДУ ЕЛИМ И СИНАЙ... (Изх. 16:1) Мъчителният поход започва — скитнически живот в голата пустинна област, който ще трае 40 години! С магарета, кози и овци могат да се преодолеят само къси дневни разстояния от около 20 километра; целта на пътуването през деня е винаги най-близкият водоизточник. Четиридесет дълги години чедата на Израил странствуват по краищата на пустинята от извор на извор, от водоизточник на водоизточник. Благодарение на местата за почивка, които Библията назовава, най-важните етапи могат да бъдат точно обозначени. Това пътуване е представено по напълно правдоподобен и убедителен начин в книга Числа, глава 33. Както следва именно да бъде за една съвкупност от хора и животни, то не се отдалечава от оазисите и пасищата както в Негеб, така и в Синайската област. От Нил до планините на Синайския полуостров се простира един древен път. Той беше пътят, по които още от 3000 година преди Христа копаеха мед и тюркоази в планините на Синай. Много пъти в течение на хилядолетията мините са били напускани и са изпадали в забрава за столетия. Раамсес II си припомни за съкровищата, които дремят там, и нареди да се възстанови експлоатацията на мините. Моисей повежда своя народ покрай този път, водещ за мините. Той започва от Мемфис, минава през носа на заливния ръкав край днешния Суец и завива след това през една безводна местност от 70 километра на юг без оазиси, без един-единствен извор. За началото на това странствуване в Библията се казва буквално, че те скитали в пустинята три дни без вода, после спрели при един горчив извор и скоро след това — при един особено богат оазис с «дванадесет извори вода и седемдесет финикови дървета». Това извънредно точно библейско обозначение помогна на изследователите да открият историческия път на преселението. За една процесия от стада с добитък и много хора 70 километра означават поход от три дни. Номадите могат да преодолеят едно такова пътуване, без вода, защото в багажа си носят винаги своя «неприкосновен запас» — вода с мехове от кози кожи, както семейството на родоначалниците според стенната картина в Бени-Хасан. На 70 километра от северния край на Червено море блика и днес извор, «Ain Hawarah», според езика на бедуините. Номадите съвсем неохотно спират тук с добитъка си. Водата не мами към почивка. Тя е солена и сярна, «горчива» — казва Библията. Това е старото Мера. 24 километра по-навътре в южна посока, точно след пътуване от още един ден, се разстила Вади Гарандел, великолепен оазис със сенчести палми и много водоизточници. Това е библейският Елим, второто място за почивка. Отвъд Елим започва пустинята Син край брега на Червено море, днес — низината Ел Каа. Наистина чедата на Израил са преминали досега едно късо разстояние, ала то е достатъчно необичайно и отрупано с лишения след един, макар и тежък, но урегулиран и сит живот в Египет. И не е чудно, че разочарованието и недоволството стават явни. Но между това те успяват да подобрят жалкото си продоволствие през две неочаквани и много добре дошли придобивки. ВЕЧЕРТА ДОЛЕТЯХА ПЪДПЪДЪЦИ/ И ПОКРИХА СТАНА/ А НА СУТРИНТА... / КОГАТО РОСАТА СЕ ВДИГНА/ ЕТО, ПО ЛИЦЕТО НА ПУСТИНЯТА ЛЕЖЕШЕ НЕЩО/ ОБЛО И ДРЕБНО, КАТО СКРЕЖ ПО ЗЕМЯТА/ И КОГАТО ИЗРАИЛЕВИТЕ ЧЕДА ГО ВИДЯХА/ КАЗАХА СИ ЕДИН НА ДРУГ: «МАН ХУ». ТО ЗНАЧИ — КАКВО Е ТОВА?/... ТОГАВА МОИСЕЙ ИМ КАЗА/ ТОВА Е ХЛЯБЪТ/ КОЙТО ВИ ДАДЕ ГОСПОД ЗА ХРАНА. (Изх. 16:13–15) Относно думите пъдпъдъци и манна се е спорило винаги и винаги с по-голямо или по-малко основание. Какво недоверие са предизвиквали те! Библията описва неща, които са като че ли чудни и необясними. Пъдпъдъците и манната обаче са неща съвсем естествени. Достатъчно е да се попита за това някой естествовед или туземците, които и днес могат да наблюдават същите явления. Странствуването на израилтяните започва през пролетта, времето на голямото прелитане на птиците. От Африка, която през лятото става непоносимо гореща и суха, птиците прелитат от векове по два пътя за Европа Единият минава над западния край на Африка към Испания, а другият — около източната част на Средиземно море към Балканския полуостров. Заедно с другите птици през пролетните месеци над водите на Червено море прелитат и пъдпъдъци, които трябва да пресекат това море по източния път. Уморени от дългото летене те падат просто по равното крайбрежие, за да съберат нови сили за пътя над високите планини към Средиземно море. Йосиф Флавий (Alt., III, 1, 5) описва едно такова събитие; а и в наши дни, през пролетта и есента, бедуините ловят с ръка изнурените пъдпъдъци в същата област. Що се отнася до известната манна, за нея ние научаваме достоверни данни от ботаниците. Нека бъдем по-кратки: този, който се интересува за манната, ще я намери в експортния списък на Синайския полуостров. Впрочем нейният доставчик е отбелязан във всички ботанически таблици на Предния изток, а именно — Tamarix mannifera Ehr. В широката и недостатъчно осведомена общественост библейската манна се счита, както и преди, за необяснимо чудо. Случаят с манната е истински класически пример за това, колко упорито се налагат понякога предубежденията и преднамерените схващания върху поколенията и колко трудно успява истината често пъти да си пробие път. Получава се такова впечатление, сякаш никой не би желал да повярва, че «манната» действително съществува. А всъщност никак не липсват достатъчно убедителни описания за нейното съществуване. Следващото такова описание на един очевидец е старо почти петстотин години. «Във всички долини около цялата Синайска планина се намира и в днешно време манната, която монасите и арабите събират, запазват и продават на поклонниците и на чуждите хора, които идват там», така пише през 1483 година майнският декан Брайтенбах за поклонническото си пътуване до Синай. «Тази манна пада рано сутрин, също като роса или скреж, и блести на капчици по тревата, камъните и клоните на дърветата. Тя е сладка като мед, залепва и остава по зъбите, когато се яде, и ние купувахме от нея голямо количество.» През 1823 година германският ботаник Г. Еренберг публикува едно описание(26), което дори колегите му по специалността приеха с голямо недоверие. В действителност неговото тълкуване изглаждаше малко необикновено: известната манна не била друго освен един секрет, какъвто тамарисковите дървета и храсти отделяли, когато били пробождани от един вид кърмъзов червей (Schildlaus), който се среща често в Синай! Сто години по-късно се урежда истинска експедиция за манната. Ботаниците Фридрих Симон Боденхаймер и Оскар Теодор от Еврейския университет в Иерусалим тръгват за Синайския полуостров, за да изяснят най-после много оспорвания въпрос за манната. Няколко месеца двамата учени изследват щателно, в широка периферия, сухите низини и оазисите около Синайската планина. И техният доклад разгадава една сензация. Те не само донасят със себе си първата снимка на манната, но резултатите от тяхното изследване потвърждават изцяло както изложенията на Брайтенбах и Еренберг, така и пълната истинност, с която Библията описва странствуването на израилския народ в пустинята. Без щитовидната въшка (кошенила) спомената за пръв път от Еренберг, не би имало фактически манна. Малките насекоми живеят предимно по тамариските, един вид акация, който се среща често в Синай. Те излъчват своеобразен смолист секрет, който според описанието на Боденхаймер има формата и големината на кориандрово семе. При отделянето си той е бял; и едва след по дълго престояване приема жълтеникавокестеняв цвят. Разбира се, двамата изследoватели не са пропуснали да вкусят и от манната. «Вкусът на втвърдените зрънца от манна е своеобразно сладък — казва Боденхаймер. — Той може да се сравни най-сполучливо с този на медната захар, продукт от дълго престоялия пчелен мед.» «Тя беше като кориандрово семе и бяла — описва я Библията, — а на вкус като питка с мед» (Изх. 16:31). Резултатите от експедицията потвърждават също така и останалите библейски сведения за манната. «И те я събираха всяка сутрин, толкова, колкото всеки можеше да изяде; а когато припечеше слънцето, тя се разтопяваше» (Изх. 16:21). Също така и бедуините на Синайския полуостров бързат днес в най-ранна зора да съберат своята «Man sessamâ», «манната от небето», защото мравките са техни лакоми съперници. «Но те започват своята събирателна дейност едва когато почвата придобие температура от 21 градуса по Целзий», се казва в доклада на експедицията. «Това става около 8 ч и 30 м преди обяд. Дотогава насекомите са още неподвижни. «Щом мравките се раздвижат, изчезва и манната. Това именно трябва да е имал предвид библейският летописец, като казва, че тя се стопявала. Бедуините са благоразумни и не забравят да приберат събраната манна грижливо в делва, понеже мравките иначе биха се нахвърлили върху нея. Нещо подобно е било и през време на странствуването под водителството на Моисея: «И някои оставиха от него до сутринта; но то червяса...» (Изх. 16:20). Появяването на манната зависи от един благоприятен зимен дъжд и е различно през отделните години. При добра година бедуините на Синайския полуостров събират сутрин по един килограм и половина на човек! Това е една внушителна порция, която е напълно достатъчна, за да насити възрастен човек. И Моисей е могъл наистина да изиска от чедата на Израил: «Нека всеки да събира толкова, колкото може да изяде» (Изх. 16:16). От капките манна бедуините правят каша, която употребяват като любима и богата с витамини прибавка към често еднообразната си храна. Манната е дори износен продукт и добре запазена, тя представлява също превъзходен «неприкосновен запас», понеже може да се съхранява неограничено дълго време. «И Моисей каза на Аарона: Вземи една стомничка и сложи в нея пълен гомор манна и я постави пред Господа, за да се запази за потомството ви» (Изх. 16:33). «И чедата на Израил ядоха манна четиридесет години, докато стигнаха до земята, където щяха да живеят; те ядоха манна до границата на Ханаанската земя» (Изх. 16:35). Тамариски с манна виреят все още в Синай и по дължината на Арабската пустиня, до Мъртво море. ТЕ ТРЪГНАХА ОТ ПУСТИНЯТА СИН И СЕ РАЗПОЛОЖИХА НА СТАН В ДОФКА. (Числ. 33:12) Неколкостотин метра над водите на Червено море се разстила в монотонна широта пустинята Син. Само камилски тръни и оскъдни храсти прекъсват блестящо жълтите пясъчни ивици на горещото високо плато. Никакъв лъх на вятър, нито морски зефир не разхлажда челото и врата на пътника. Този, който тръгне тук на югоизток, следвайки стария камилски път, преживява незабравима гледка: от високата равнина ненадейно израства на хоризонта остро назъбен планински профил — Синайският масив. При наближаването геологичните формации блясват в необикновена и рядка гама от цветове. Стени от розов и слезовочервен гранит се издигат назъбени и стръмни високо в синьото небе. Между тях блестят бледокехлибарени и серночервени склонове и пропасти, прорязани от порфирови жили с оловен цвят и тъмнозелени ивици от тюркоаз. Картината е такава, сякаш пъстротата и великолепието на някоя цветна градина са се влели в тази демонична симфония от камък! В края на пустинята Син старият път свършва неочаквано и се изгубва в една долина. До началото на нашия век никой не знаеше къде трябва да се търси Дофка. Единственото такова указание се съдържа в самото име на това селище. «Дофка», така установиха изследователите на езика, е дума, сродна на еврейски с думите «процес на топенето». Процеси на топенето има там, където се крие метал. През пролетните дни на 1904 година англичанинът Флиндърс Петри, който си извоюва име като пионер на библейската археология, тръгва от Суец с дълъг керван от камили. Придружава го истинска армия от учени, 30 архитекти, египтолози и асистенти. От пристанищните сгради на Суецкия канал експедицията тръгва по следите на стария египетски кервански път в дебрите на Синай. През пустинята Син до планинската верига тя минава по същия път като израилтяните. Керванът се движи бавно в една от долините около острия планински масив — и сякаш стрелката на всемирния часовник се е върнала изведнъж три, дори четири хилядолетия назад. Керванът се озовал неочаквано в света на фараоните. Петри нарежда да спрат. В долината върху една скалиста тераса стърчи храм. От четириъгълните колони край входните порти гледа втренчено образът на една богиня с големи кравешки уши. Истински хаос от релефни колони и към тях една висока врата изглеждат като израснали от земята. Жълтият пясък около малките каменни олтари показва тесни пепелни следи от жертвоприношения. Входове в тъмни пещери зеят по склоновете наоколо, а високо над долината се издига внушителният масив на Синай. Викът на водачите е престанал. Керванът се заковава на място, победен като че ли от призрачната гледка. В разрушения храм Петри намира вдълбано името на Великия Раамсес II. Експедицията е пристигнала в Серабит ел-Шадем, староегипетския минен и индустриален център за мед и тюркоази. С голяма вероятност ние можем да търсим тук библейското селище Дофка. Цели две години един лагер от палатки пред древния храм внасят нов живот в долината. Обредните сцени и картините на жертвоприношения по стените на храма припомнят, че тук е била почитана богинята Хатор. Един почти необятен хаос от полуразрушени галерии в скалите, пръснати наоколо из долините, свидетелствува за търсенето на мед и тюркоази. Следите от удари на инструментите са несъмнени. Разрушени селища, местопребиваванията на работниците, лежат в околността. Слънцето пече немилостиво в котловината, изпълва я с непоносима жега и затруднява работата на експедицията. В тези пустинни мини работата особено през лятото трябва да е била истински ад. Един надпис от 1800 година преди Христа — времето, когато е управлявал Аменем-хет III, разказва на изследователите за това. Хор-ур-Ре, носител на печата и «ръководител на работниците» на фараона, държи кратка реч пред минните работници и робите. Той се опитва да ги насърчи, да им вдъхне кураж: «Колко щастлив може да се счита този, който се намира в тая минна област!» Ала те отвръщат: «Тюркоази има винаги в планината. Но кожата е онова, за което трябва да се мисли в това годишно време. Ние чухме вече да се говори, че в това годишно време е добивана руда. Ала наистина кожата е тази, която страда, тук в това тежко годишно време. «Във всички времена — уверява ги след това Хор-ур-Ре, — когато съм водил хора в минната област, ме е ръководила славата на царя... Изразът на моето лице не стана малодушен поради работата... Тогава нямаше никаква «въздишка за хубава кожа»! А очите блестяха...» Докато разкопките в старите мини, селищата и храмовия участък са в пълен ход, на няколко крачки по-далеч от светилището на богинята Хатор от пясъка биват изровени отломки от каменни плочи, при които се намира и една статуя с кръстосани нозе. Върху плочите, както и върху скулптурата са вдълбани особени знаци. Както Флиндърс Петри, така и египтолозите измежду неговите сътрудници не могат да разберат нищо от тези знаци. Това са очевидно записвания на един невиждан досега шрифт. Макар че надписите притежават силна образност, с която напомнят египетските йероглифи, тук едва ли може да се касае до йероглифен шрифт, щом като знаците нямат голяма разлика помежду си. След като всички подробности на находката са проверени обстойно, Флиндърс Петри идва до следното смело заключение: «Работниците от Ретену(27), които са били ангажирани от Египет и биват често споменавани, са имали тази система от праволинейни знаци. По-нататъшното следствие от това е твърде важно, а именно — простите хавански работници са били запознати с писането още през 1500 година преди Христа и това писане е независимо от йероглифите и клиновидния шрифт. Освен това то обезсилва окончателно хипотезата, че израилтяните, дошли от Египет и минали през тази област, още не са могли да пишат!» Този извод възбуди огромен интерес в средите на учените, които се занимават с древността, на изследователите на писмеността и историците. Чрез това бяха обезценени всички дотогавашни познания относно възникването и първата употреба на писмеността в Ханаан. Странно изглеждаше обстоятелството, че жителите на Ханаан още в средата на второто хилядолетие преди Христа са могли да имат собствена азбука. И само от текста на синайските плочи можеше да се извлече доказателството дали Петри има наистина право. Веднага след завръщането си в Англия Флиндърс Петри се заема с копирането на плочите. Експерти, запознати с писмеността, се втурват от всички държави към непохватно надрасканите знаци. Но никому не се удава да изтръгне от тях някакъв смисъл. Едва десет години по-късно сър Алан Гардинър, гениалният неуморим преводач на египетски текстове, повдига булото. Той успява да разгадае някои части от надписите. Вдълбаният на много места «пастирски жезъл» му помага в това направление. В една комбинация от четири или пет знака, която се среща повече пъти, Гардинър съзира най-после староеврейски думи! Петте знака л-B- -л-т той определя като посветени на «богинята Ваалат». През второто хилядолетие преди Христа в крайбрежния град Библос е било почитано едно женско божество на име Ваалат. В чест на същото божество е бил издигнат от египтяните храмът в Серабит ел-Шадем; но при египтяните тази богиня се е наричала Хатор. Недалеч от нейния храм работници от Ханаан са копаели мед и тюркоази. Веригата от доказателства беше приключила. Но значението на находката в Синай се прояви в цялата си величина едва след по-нататъшните мъчни изследвания и проучвания, шест години подир смъртта на Флиндърс Петри. Гардинър бе успял да разгадае само една част от чудните знаци. Три десетилетия след това, през 1948 година, група археолози от Калифорнийския университет в Лос Анжелос откриват ключа, който дава възможност да се направи точен превод на всички знаци по синайските плочи. Надписите произхождат несъмнено от времето около 1500 година преди Христа и са написани на хананейски диалект! Това, което Флиндърс Петри бе изтръгнал от горещата синайска земя през 1905 година, стои в променена форма пред очите на хората от целия свят по вестниците, списанията, книгите и по валяците на техните пишещи машини. Камъните в Серабит ел-Шадем показват предвестниците на нашата азбука! Двете важни изразни средства на «Плодородния Полумесец», знаците на картинното писане и буквите на клиновидния шрифт, са били вече престарели, когато във второто хилядолетие преди Христа е било създадено третото важно изразно средство — азбуката. Подтикнати вероятно от картинното писмо на своите колеги по работа от Египет, семитите в Синай създават свой собствен и напълно различен начин на писане. Прочутите синайски надписи са първото стъпало на северосемитската азбука, която е непосредственият праотец на днешната наша азбука. На нея са пишели в Палестина, в Ханаан, във финикийските приморски републики; а в края на деветото столетие преди Христа са я възприели гърците. От Елада тя преминава в Рим, а оттам — по земното кълбо. «И рече Господ на Моисея: Запиши това за спомен в една книга...» (Изх. 17:14). За пръв път в Стария Завет става дума за «писане», когато израилтяните са стигнали следното място за почивка подир Дофка. Никога преди това не се среща тази дума, нито един-единствен път. Разгадаването на синайските плочи постави това място от Библията в съвсем нова светлина на едно историческо показание; защото ние знаем оттогава, че триста години преди Моисей да е минал тук с народа си от Египет, хора от Ханаан са «пишели» вече в тази област на свой език, много сроден с езика на израилтяните. 2 глава: На Моисеевата планина«Бисерът на Синай» — Израил брои 6000 души — Избликване на вода от скалата — Разузнавателната техника на номадите — В долината на монасите и отшелниците — Великото чудо И ЦЯЛОТО ОБЩЕСТВО ИЗРАИЛЕВИ ЧЕДА/ ПОТЕГЛИ НА ПЪТ ОТ ПУСТИНЯТА СИН/ КАКТО ГОСПОД ИМ ЗАПОВЯДА/ И ТЕ СЕ РАЗПОЛОЖИХА НА СТАН В РЕФИДИМ/ И ДОЙДОХА АМАЛИКИТЦИ/ И СЕ БИХА С ИЗРАИЛТЯНИТЕ В РЕФИДИМ. (Изх. 17:1)
От лагера на експедицията Флиндърс Петри предприема излети, за да изучи и съседната околност. В походи, свързани с много лишения, той се запознава с долините и планините, като слиза до бреговете на Червено море. Петри установява, че Фейран е единственият оазис в цялата южна част на планинския масив. За местните номади той е бил и си остава жизненоважен център и тяхно най скъпоценно имущество. «Амаликитците са искали — заключава Флиндърс Петри — да спасят Вади Фейран от чуждите нашественици.» А следното му разсъждение гласи: «Когато климатът не се променя», което ни потвърждават напълно запазените през хилядолетия колони от песъчлив камък в Серабит-ел Шадем, тогава и броят на населението е оставал същият. В наше дни на Синайския полуостров живеят около 5000 до 7000 номади със стадата си. Приблизително 6000 души трябва да е броил следователно и Израил — това показва нерешена битка с амаликитците.» «И когато Моисей вдигнеше ръката cи надвиваше Израил, а когато спуснеше ръката си, надвиваше Амалик» (Изх. 17:11). «Докато слънцето залезе», е траяла ожесточената битка; и тогава Иисус е можал най-после да изтръгне победата за Израил. По този начин пътят за извора в оазиса Рефидим е бил освободен. Но преди това «народът нямаше вода за пиене» (Изх. 17:1). В това затруднително положение Моисей трябва да е взел тоягата си и да е изтръгнал вода от една скала (Изх. 17:6), което се счита за съвсем непонятно не само от скептиците, макар че и с това описание Библията предава едно естествено явление. Майор Ч. С. Джарвис, който през тридесетте години беше британски губернатор в Синайската област, веднъж е преживял лично това. Той пише(28): «Удрянето на скалата при Рефидим от Моисея и бликването на вода от нея звучи като че ли да е невъзможно, но авторът на тези редове го е видял да става наистина. Няколко души от Синайския камилен корпус бяха спрели в една суха долина и отхвърляха настрана едрия пясък, който се бе натрупал в подножието на една скала. Те искаха да стигнат до водата, която се просмукваше бавно през варовитата скала. Хората работеха лениво а Бас Савис, тъмнокожият подофицер, каза: «Дай малко тук!» При това той грабна лопатата на един от войниците и започна така бързо да копае, както правят подофицерите в целия свят, когато искат да покажат на своите хора какво могат, но всъщност нямат намерение да правят това повече от две минути. При това един от силните удари засегна скалата. Тогава твърдата й гладка повърхност, която се образува винаги върху разпадащия се от времето варовик, се разпука и падна. По този начин мекият камък под нея беше оголен и от шуплите му бликна силна водна струя. Суданезите, които са запознати добре с делата на пророците, но се отнасят към тях не особено почтително, обсипаха своя подофицер с похвалите: «О, ето го пророк Моисей!» Това е едно твърде очевидно обяснение на онова, което се е случило и с Моисея, когато е ударил скалата при Рефидим.» Ч. С. Джарвис е бил очевидец на една чиста случайност; защото хората от камилния корпус бяха суданези, а не местни жители на Синай, запознати добре с техниката на това вододобиване. По пътя на Кадес за Едом Моисей прилага още веднъж изкуството за добиване на вода чрез удар. «И Моисей вдигна ръката си и удари два пъти в скалата с жезъла си — е казано в Числ. 20:11. — И протече много вода, от която пи народът и добитъкът му.» През време на изгнанието си при мидианитите в онези местности той се е запознал очевидно с този извънредно необикновен начин за намиране на вода. След смяната на столетията във Фейран, където на Израил бе съдено да изтърпи под водителството на Моисея първото неприятелско нападение, се установиха многобройни отшелници и монаси. Те построиха скромните си жилища в клисурите и по склоновете на планината. Във Фейран се издигна църква, а на четиридесет километра южно от оазиса, в подножието на Дшебел Муса, бе изграден малък параклис. Но дивите номадски племена не дават покой на отшелниците и монасите в Синай. Мнозина загубват живота си при често повтаряните нападения. През 327 година след Христа, когато осемдесетгодишната майка на първия император-християнин Константин света Елена при своето пребивание в Иерусалим узнава за страданията на синайските монаси, тя основава един приют за тях, който бива изграден в подножието на Моисеевата планина. През 530 година след Христа източноримският император Юстиниан нарежда малкият параклис на Моисеевата планина да бъде снабден допълнително със здрав укрепителен вал. И дори до средните векове укрепената църквица на Дшебел Муса си остава благочестива и свещена цел на синайските поклонници от всички страни. Според една легенда това забележително място е получило името «Манастир света Катерина», което име носи и днес. Наполеон нареди да се поправят зидовете на тази усамотена крепост от ранното Христово време, които бяха застрашени от събаряне. През 1859 година германският богослов Константин Ф. Тишендорф открива на Синай един от ценните останали запазени пергаментни ръкописи на Свещеното Писание, прочутия Синайски кодекс (Codex Sinaiticus). Той произхожда от четвъртото столетие и съдържа на гръцки език Новия Завет и части от Стария Завет. Руският император го получава като подарък; срещу него той прави подаяние на манастира от 9000 рубли. Скъпоценната вещ пристига в Петербургската библиотека. През 1933 година Британският музей придобива Синайския кодекс. Малкият параклис в подножието на Дшебел Муса е бил построен върху мястото, на което Моисей според Библията е видял горящия храст: «И той видя, че храстът гори с огън, ала не изгаря» (Изх. 3:2). И ТЕ ТРЪГНАХА ОТ РЕФИДИМ/ ТА ДОЙДОХА В СИНАЙСКАТА ПУСТИНЯ/ И СЕ РАЗПОЛОЖИХА НА СТАН ТАМ, В ПУСТИНЯТА, СРЕЩУ ПЛАНИНАТА/ И МОИСЕЙ ВЪЗЛЕЗЕ НАГОРЕ ПРИ ГОСПОДА. (Изх. 19:2, 3) И СЛЕЗЕ МОИСЕЙ ПРИ НАРОДА И МУ РАЗКАЗА ТОВА/ ТОГАВА БОГ ИЗРЕЧЕ ВСИЧКИ ТЕЗИ ДУМИ/ A3 СЪМ ГОСПОД, БОГ ТВОЙ.../ ДА НЯМАШ ДРУГИ БОГОВЕ, ОСВЕН МЕНЕ. (Изх. 19:25; 20:1–3) На Синай става нещо единствено в историята на човечеството. Тук лежат корените и величието на една религия без пример и подражание, която беше достатъчно силна, за да завладее земното кълбо. Моисей, синът на един първобитен свят, изпълнен с вярата към много божества, към богове в най-различна форма, оповестява вярата в единия Бог! Моисей става основател на единоверието — това е великото, истинско и незаменимо чудо на Синай. Моисей, един непознат син и внук на номадите, отрасъл в чуждата египетска земя, «слезе при народа и му разказа това». Номадите, които живеят в палатки от кози кожи, сред пустинята и под открито небе, чуват първи безпримерната вест, възприемат я и я предават по-нататък. В продължение на 39 години те я разнасят преди всичко помежду си, в усамотението на пустините, край шуртящите извори, край тихите водопои на сенчестите оазиси и сред жалбите на вятъра, който вее над безводната местност. При пасенето на овците, козите и ослите те говорят за единствения велик Бог, за Иехова. Така започва чудната история за тази вяра, която завладя света. Простите овчари странствуват в бедствия и носят великата нова идея, новата вяра в своята нова родина, откъдето тази вест преминава един ден в света, до всички народи на земята. Могъщите народи и великите царства на онова далечно време са потънали отдавна в тъмното царство на миналото. Но потомците на тези овчари, които първи възприеха вярата в единия и всемогъщ Бог, живеят и днес.
Сигурността на това знание ние дължим на археологичните находки и открития в Египет, страната, където Моисей израсна и беше възпитан, и в други страни на стария Изток. Както слънчевият култ на Ехнатон, така и показаната в Месопотамия манифестация на много божества, събрани в един-единствен бог — бога на войната Нинурта, са само смътни предвестници на монотеизма. Но всички тези представи са лишени от спояващата сила, лишени са от спасителната нравствена идея, положена в десетте заповеди, които Моисей свали от самотните височини на Синайската планина и закотви в сърцата и умовете на хората. Само в народа на Израил, в «Плодородния Полумесец», новата идея за Бога се явява в ясна и чиста форма, свободна от вълшебство, свободна от пъстрообразни и чудновати картинни представи. Без пример и подражание е също ясната повелителна форма на десетте заповеди. На израилтяните се заповядва да не грешат, защото Иехова иска това!
ТОГАВА ЧЕДАТА ИЗРАИЛЕВИ ТРЪГНАХА / И ИЗЛЯЗОХА ОТ СИНАЙСКATA ПУСТИНЯ . (Числ. 10:12) Израил бе се подчинил на вярата в единия Бог и Неговите закони. Подвижното светилище, което Му построиха — скинията, беше направено от дървото на ситим (Изх. 25:10), вид акация, която и днес е добре позната и твърде разпространена на Синайския полуостров. Пребиванието на израилтяните в Синайската планина бе траяло почти една година. Сега те продължават странствуването си като вземат посока на север, право към Ханаан. Кадес, следният етап, който представлява граничен камък за дългото пребивание на израилевите чеда в пустинята, е отдалечен на 230 километра от Синай по въздушна линия. Благодарение на много прецизните топографични указания в Библията и тази част от пътуването им може да се проследи точно. Пътят минава край западния бряг на Акабския залив и води за пустинята Фаран (Числ. 13:1), днешната Бадиет ет-Тин — което значи «пустиня на самотата», като продължава по нейния източен край. Измежду местата за почивка по този път (Числ. 33:16–36) могат със сигурност да се отъждествят Асирот и Ецион-Гавер. Асирот е днешният Ain Huderah, разположен близо до залива. Ецион-Гавер лежи на самия край на Акабския залив — мястото, където някога се е намирал пристанищният и индустриален център при управлението са цар Соломон (3 Цар. 9:26). През време на пътуването покрай брега на залива се повтаря случаят с пъдпъдъците. Тогава пак е пролет — времето, когато прелитат птиците, и преданието се явява пак природосъобразно: «Тогава повея вятър от Господа и донесе пъдпъдъци откъм морето и ги натрупа около стана» (Числ. 11:31). «Те тръгнаха от Ецион-Гавер и се разположиха на стан в пустинята Син, това е Кадес» (Числ. 33:36). Под Хеврон хълмистата земя на Иудея се снишава в една доста плоска низина, чиято южна част — към често споменавания «Египетски поток», към далеч разклонената суха долина — стана все по-безводна (Числ. 34:5; Нав. 15:4; 3 Цар. 8:65). Това е Негеб, библейската Южна страна (Числ. 13:18). Посред безбройните «Wadis» — сухи долини, — през които тече вода само в дъждовно време през зимните месеци, лежи Кадес. Старото име Кадес е останало запазено поради малкия извор «Ain Qedeis», на който номадите, минаващи край него, поят добитъка си. Оскъдно бликащата изворна вода едва ли е била достатъчна да задоволи за по-дълго време шестте хиляди израилеви чеда и техните стада. Само около 7 километра обаче на северозапад от Кадес извира от земята «Ain el-Qudeirât», най-богатият водоизточник в цялата далечна околност. Нему дължи Wadi Qudeirât своето плодородие. Оттук чедата на Израил видяха далечната земя, която им беше обречена и за която те още не можеха да имат никаква представа. Може би бързината на тръгването им беше попречила да проучат обстойно това още в Египет. Палестина бе така добре известна на хората край Нил, че недостатъчното познаване от някого дори на подробностите се считаше като укорителна липса на достатъчно образование. Аман-aпa, един «писар на заповедите по армията при управлението на Раамсес II, е претърпял дори присмех и подигравки заради своето невежество относно Палестина. Хори, надзирател на царската конюшня, отговаря на едно негово писмо с почти сатирична острота, като го подлага при това на същински изпит по география: «Твоето писмо е богато и претоварено с големи думи. И ето, ти получаваш такава отплата, каквато заслужават тези, които се стремят към претоварване — тебе те натоварват повече, отколкото си желал. Ние казваме: Ако в твоите думи има истина, тогава от нея следва правото да бъдеш подложен на изпит. За теб е толкова лесно да сложиш юздата на един кон, колкото на един... чакал. Нека да видим какво прави твоята ръка. Ти не си ли видял областта Упе при Дамаск? Не познаваш ли нейното състояние, какво е то? Как е устроена реката й? Не си ли ходил в Кадеш? Не си ли минал по пътя за Ливан, където небето е тъмно през деня? Той е обрасъл с кипариси и дъбове и с кедрови дървета, които стигат до небето. Ще ти кажа и за един тайнствен град; Библос е неговото име. Как изглежда той? По-добре разправи ми за Сидон и Сарепта. Говори се за един друг град, който лежи сред морето; той е пристанище — Тир е неговото име. Водата за него се докарва с кораби. Ако приближаваш към Яфа, ще видиш, че полето се зеленее. Ти се промъкваш... намираш красивата девойка, която пази лозята. Тя те приема като другар и ти предоставя прелестите на своето лоно... Ти задремваш и ставаш бездеен. Тогава открадват... твоя лък, ножа от пояса ти, паласката с твоите стрели; и волята ти бива парализирана... Твоята смелост посърва. Ти казваш: Дайте ми храна и вода, защото аз съм пристигнал щастливо! Но те се преструват на глухи и не те чуват... Хайде, заведи ме на пътя към юг, в околността на Ако. Къде е планината на Сихем? Опитният писар — къде пътува той към Хазор? Как е устроена неговата река? А сега нека да ти кажа за други градове! Разправи ми например за изгледа на Кин при Мегидо, запознай ме с Рехов, разкажи ми за Ветшаан и Кириат-ел. Обясни ми как се минава край Мегидо. Реката Йордан — как се преминава на другата й страна? Чуй — така завършва писмото си надзирателят на царската конюшня Хори, — аз пребродих за тебе земята Палестина... разгледай я спокойно, за да те намерят в състояние занапред да я опишеш и за да станеш... един... сановник.» Царските чиновници, войниците и търговците имаха най-малко ясна представа за Палестина. Моисей, принадлежащ към един беден пастирски народ, трябва тепърва да опознава тази страна. И той изпраща разузнавачи. И МОИСЕЙ ГИ ИЗПРАТИ / ДА ПРОУЧАТ ХАНААНСКАТА ЗЕМЯ/ КАТО ИМ КАЗА / ИДЕТЕ В ТАЗИ ЮЖНА СТРАНА/ И СЕ КАЧЕТЕ НА ПЛАНИНАТА/ И ОГЛЕДАЙТЕ ЗЕМЯТА/ КАКВА Е ТЯ/ И НАРОДА/ КОЙТО ЖИВЕЕ ТАМ/ ДАЛИ Е СИЛЕН ИЛИ СЛАБ, ДАЛИ Е МАЛОБРОЕН ИЛИ МНОГОБРОЕН... (Числ. 13:18, 19) Измежду дванадесетте разузнавачи се намира и Иисус, човек с големи стратегически способности, както се установява по-късно при завладяването на Ханаан. Като главна област за техните проучвания те избират околността на Хеврон, на юг от Иудея. След 40 дни пратениците се явяват отново пред Моисея. За доказателство, че са изпълнили задачата си, те носят плодове от проучената област, смокини и нарове. Невероятно удивление предизвиква един грамаден грозд, отрязан в «долината Есхол», защото «двама го понесоха на върлина»! (Числ. 13:24). И потомството се удивлява също недоверчиво, понеже летописецът говори за един-единствен грозд. В действителност това трябва да е била една лоза с плода си. Разузнавачите са я отрязали заедно с гроздето, което по този начин се запазва прясно по-дълго време. Във всеки случай указанието на Библията за произхода му е достоверно. «Есхол» значи «Лозова долина». Тя лежи югозападно от Хеврон; тази област е богата и сега с лозя. Едрите гроздове, тежки от 5 до 6 килограма, не са рядкост. Разузнавачите дават отчет и описват Ханаан както Синухе още преди 650 години като земя, «в която тече мляко и мед», но «в която живее силен народ и градовете й са твърде големи и укрепени...» (Числ. 13:28, 29; Второзак. 1:28). При изброяването на различните жители на тази страна те споменават познатите ни днес хетейци, аморейците, заселените около Иерусалим иевусийци, хананейците и амаликитците, с които израилтяните имаха стълкновение още в Синай. Те споменават също и «синовете Енакови», които трябва да са «синове на исполина» (Числ. 13:23, 29, 34). «Енак» значи буквално е «дълъг врат»; повече науката не може да каже до днес по това. Изказано е само предположението, че «исполините» представляват може би остатъци от стари предсемитски народностни елементи, за което впрочем липсва всяко доказателство. Тогава в Ханаан са живеели наистина хора от чужда раса, които трябва да са били непознати на идващите от Египет израилтяни. А на кой народ са «синове», това те сами са известили на потомството, и то чрез глинените плочи, намерени случайно през 1887 година при Тел ел-Амарна(29) от една жена измежду фелахите. Като краен резултат на по-нататъшното изследване се получава една сбирка от всичко 377 документа. Това са писма на клиновиден шрифт от царските архиви на Аменофис III и неговия син Ехнатон, който е изградил новата си столица в ел-Амарна край Нил. Плочите съдържат една кореспонденция на князете на Палестина, Финикия н Южна Сирия с ведомството за външните работи на двамата фараони, съставена на акадски, дипломатически език през второто хилядолетие преди Христа. В повечето от ръкописите изобилствуват типичните хананейски думи; някои дори са написани почти изключително на това наречие. Тази неоценима находка хвърля за пръв път ясна светлина върху положението в Палестина през XV и XIV столетие преди Христа. Едно от писмата гласи: «Предай на царя, моя господар, моето слънце, моя бог: И така (говори) Сувардата, твоят слуга, слугата на царя и прахът на неговите нозе, земята, върху която ти стъпваш: В нозете на царя, моя господар, слънцето от небето, се хвърлям седем пъти аз, седем пъти, както по корем, така и по гръб...» Това е, както трябва да се разбира, само въведението. И то съвсем не е пресилено, а строго формално, както е предписвал тогавашният протокол. Сувардата пристъпва към същността: «Нека знае царят, моят господар, че хапирейците (Hapiru) ce надигат в земите, които ми даде богът на царя, на моя господар, и че аз ги разбих; но нека знае царят, моят господар, че всички мои братя ме изоставиха и че само аз и Абду Кева сме тези, които се бием срещу вожда на хапирейците. А Зурата, княз на Ако (Съд. 1:31), и Индарута, княз на Ахсаф (Нав. 11:1), бяха тези, които побързаха да ми помогнат срещу 50 колесници, от които сега съм лишен. Но, чуй, те се биха (сега) против мене и ако на царя, моя господар, е угодно, нека изпрати Ианхаму, за да поведем сериозна война и да възстановим земята на царя, моя господар, в нейните предишни граници...» Това княжеско писмо от Ханаан рисува една вярна картина на епохата. В малкото фрази се отразяват ясно интригите и непрестанните ожесточени вражди на князете помежду им или с войнствените номадски племена. Писмото, като се изключи стилът и съдържанието му, представлява интерес преди всичко с подателя си Сувардата, княз на Хеврон. Самото му име показва недвусмислено индоарийско потекло. Индоариец е също и споменатият княз Индарута. Колкото и чудно да звучи това, но една трета от князете, автори на писма от Ханаан, имат индоарийски произход. Бириаваза от Дамаск, Биридийа от Мегидо, Видиа от Аскалон, Бирасхсена и Сихем в Самария са индоарийски имена. Индарута, името на княза на Ахсаф, е дори идентично с имената във ведите и другите ранни съчинения на санскритски език. Споменатият Абду-Кева от Иерусалим принадлежи към често цитирания в Библията народ на хорейците, наричани също евейци. По времето на Иисуса Навина евейците владееха северозападно от Иерусалим четири обединени града, градовете Гаваон, Беерот, Кефира и Кириат Баал (Нав. 9:1; 11:3, 12:8). Колко достоверно е това предание, се потвърди неотдавна чрез египетските папируси от XV столетие преди Христа, в които Ханаанската земя се нарича нееднократно според името на библейските хорейци «Кхуру». Следователно хорейците трябва да са били поне временно разпръснати в цялата страна. Близо до петролните полета на Киркук в Ирак, където понастоящем американските петролни кули извличат от земята неизмеримо богатство, археолози от САЩ и Ирак се натъкват на едно просторно селище, древния град Нузу на хорейците. Умело скритите ръкописи, между които преди всичко договори за венчавка и наследство, съдържат твърде интересното указание: библейските хорейци не са били семитски народ. Тяхната родина, бяха планините край Черно море. Имената в ръкописите от Нузу показват, че на индоарийците трябва да се признае поне качеството на ръководители. Дори тяхната външност свидетелствува за това, те имаха къс череп като арменците в наши дни. ТОГАВА ЦЕЛИЯТ НАРОД СЕ РАЗГНЕВИ И НАДАДЕ ВИК / И ПЛАКА ПРЕЗ НОЩТА / ЗАЩО ГОСПОД НИ ВОДИ В ТАЗИ ЗЕМЯ / ЗА ДА ПАДНЕМ ОТ МЕЧ / А ЖЕНИТЕ И ДЕЦАТА НИ ДА СТАНАТ ПЛЯЧКА? (Числ. 14:1–3) Това, което разузнавачите докладваха за силно укрепените градове на Ханаан, които «са големи и с укрепления до небето» (Второзак. 1:28), и за техните отлично въоръжени жители, не беше преувеличено. Укрепленията, заградени с огромни зидове, представляваха необикновена и заплашителна гледка за чедата на Израил. В земята Гесем, която беше тяхна родина през много поколения, имаше само един укрепен град — Раамсес. В Ханаан обаче укрепленията се виждаха едно от друго; страната беше буквално осеяна с тях. Многобройните крепости стърчаха внушително по хълмовете и планинските върхове, а това ги правеше още по-могъщи и заплашителни. Затова не е чудно, че описанието на разузнавачите е предизвикало истинска тревога. Израил е съвсем неопитен във военното изкуство. Той разполага само с примитивни оръжия като лъкове, хвъргателни копия, мечове и ножове. За бойни колесници, каквито хананейците масово притежават, тук не може и да се мисли. Израилтяните са все още много изнежени от «котлите с месо в Египет», за които често жалят с болка и негодувание, преди всичко по-възрастните от тях. И въпреки новата им вяра и техните общи преживявания във време на бягството те не са още достатъчно сплотени, за да посрещнат бойното стълкновение с една превъзхождаща сила. С оглед на тези обстоятелства Моисей взема извънредно мъдрото решение да продължи пътуването през Ханаан не откъм юг, както е било запланувано. Времето и хората още не са узрели за великия час. Странствуването трябва да бъде подновено, времето на изпитанията и каляването трябва да се удължи, за да могат тези бежанци и търсачи на земя да израснат до висотата на един уверен в себе си, устойчив и привикнал на лишения народ. Трябва най-напред да се създаде нова генерация. Ние знаем само малко за тъмното време, което сега следва. Това са 38 години — почти един човешки живот и достатъчно врече, за да претопи един народ. Макар че указанията на Библията за този период са твърде оскъдни, от малкото селища, които изследването можа да установи съвсем необоримо, се добива достатъчно ясна представа. После чедата на Израил са прекарали твърде дълго заедно със стадата си в Негеб, в областта на двата извора при Кадес. Те са се върнали още веднъж и при Акабския залив, в околностите на Мидиан и на Синайския полуостров. Сравнени със смъртоносния климат на африканските пясъчни дюни в Сахара, споменатите области не са били никога истинска пустиня. Изследванията на почвата доказаха, че както състоянието на водоизточниците, така и количеството на утайките не са се променили съществено; следователно в най-лошия случай «пустинята» трябва да е имала характера на една степна област с наличност на пасища и водоизточници. Археологическите изследвания на американеца Нелсън Глук тъкмо през последните години задълбочиха опознаването на тогавашните всеобщи условия. След това онези области са били заселени през XIII столетие преди Христа от полуномадски племена, които са били свързани с Египет и Ханаан чрез оживена търговия и цветущи занаяти. Към тях спадат и индианците, при които Моисей живя през време на своето изгнание и се ожени за Сепфора, дъщеря на това племе (Изх. 2:21).
И ТОЙ ГИ ОСТАВИ ДА СКИТАТ НАСАМ-НАТАМ ИЗ ПУСТИНЯТА/ ДОКАТО СЕ ЗАТРИ ЦЕЛИЯТ ИМ РОД/ КОЙТО БЕ СТОРИЛ ЗЛО ПРЕД ГОСПОДА. (Числ. 32:13) Едва когато дългите години на странствуване приближават към края си, Библията поема отново нишката на разказа за синовете на Израил. Едно ново поколение е израснало и е готово да прекрачи прага към обещаната земя. Нито един от мъжете, които ръководеха излизането от Египет, не ще стъпи, според Библията, в Обетованата земя — не, дори и самият Моисей. Новият стратегически план предвижда завладяването на Ханаан от изток, тоест откъм областите източно от реката Йордан. Но пътят от Кадес за Източна Йордания е преграден от пет царства, които заемат широката площ между канала от р. Йордан и Арабската пустиня: на север царството Васан, което започва близо до разклоненията на Ермон, по-нататък — аморейското царство на Сихом, после — царството Амон, след това — Моавското царство край източния бряг на Мъртво море, и дълбоко на юг — Едом. Едом е първото царство, през което синовете на Израил трябва да минат по пътя си за Източна Йордания. И те молят за пропуск: «И Моисей изпрати от Кадес послание до едомския цар: позволи ни да минем през твоята земя» (Числ. 20:14, 17). Човек постига най-лесно целта си по най-удобните пътища. На първокласните пътища и автострадите от XX столетие след Христа съответствуваше тогава един път, който водеше през средата на Едом. Те искат да минат по него. Това е старият «царски път», който съществува още от времето на Авраама. «Позволи ни да минем през твоята земя — предлагат те, — ние ще вървим... само по големия път» (Числ. 20:17, 19). Заседналото население в Ориента се отнася винаги с недоверие към номадите и днес както някога. И парламентьорите на Израил обясняват буквално: «Ние няма да вървим през ниви, нито през лозя... няма да се отбиваме нито надясно, нито наляво, докато изминем твоите предели... и колкото изпием от твоята вода ние и нашият добитък, ще ти я заплатим» (Числ. 20:17, 19). Колко вярно е библейското описание на Едом, беше потвърдено от неколкогодишното пътуване на Нелсън Глук с изследователска цел. В южната част на Трансйордания, в областта на старото царство Едом и Моав, той се натъкна на многобройни следи от едно селище, датиращо от началото на XIII столетие преди Христа. Намерените при това остатъци от обработване на земята говорят за добре обработени ниви. По този начин става ясно, че Едом, въпреки всички уверения, е отказал на израилевите чеда исканото използване на пътя и съгласие за преминаване през земята му. Тази нелюбезност принуждава Израил да тръгне по страничен път. Сега вече те се отправят към западната граница на Едом в северна посока към Мъртво море. Така биват засегнати Фунон, днешният Кирбет-фенан, стара медна мина, и Овот с неговите извори. После израилтяните минават през граничния поток Серед, който разделя Едом и Моав, и навлизат в Източна Йордания. Моавското царство на югоизточния бряг на Мъртво море бива обходено чрез една голяма дъга. След това те стигат до реката Арнон и по този начин се озовават до южната граница на Аморейското царство (Числ. 21:13). Израилтяните молят отново за позволение да преминат по «царския път» (Числ. 21:2). И отново им бива отказано, този път от аморейския цар Сихон. Идва се до битка, въоръженото завладяване започва. С побеждаването на аморейците израилтяните пожънват първия си триумф. Съзнавайки вече своята сила, те преминават реката Яббок и продължават нахлуването си на север, като завладяват и царството Васан. По този начин с първия си решителен пристъп те стават господари на Източна Йордания, от реката Арнон до бреговете на Генисаретското езеро. В безпристрастното описание на настъплението и битките в Източна Йордания е вмъкната бележка за «железния одър» на един исполин, царя на Васан, Ог (Второзак. 3:11). която е създала вече трудности на мнозина. Впрочем това тайнствено библейско описание, което звучи невероятно, получи едно твърде естествено и удивително в същото време обяснение. Тук Библията добросъвестно е запазила само един спомен, който ни връща в древността на Ханаан. Когато учените обходиха Йордания по указанията на библейската история, те се натъкнаха на интересни находки, срещани вече от изследователите на древността и в други страни. Това са високи камъни, които образуват овални фигури и тук-там са покрити с грамадни каменни блокове; касае се в случая за прочутите големи каменни гробници. Те биват наричани още мегалитови гробници или долми; и са гробниците, в които някога са били полагани мъртвите. Някои от тях са останали запазени в Европа — в Северна Германия, Дания, Англия, Северозападна Франция и Сардиния, като в народния говор се наричат и «исполински одри» или великански гробове. Понеже тези огромни паметници се срещат също така в Индия. Източна Азия и дори на островите в Южно море, те биват обяснявани с едно голямо странствуване на хората, станало в древността. През 1918 година германският изследовател Густав Далман открива близо до Аман, днешната столица на Йордания, една такава гробница, която събужда необикновено внимание, понеже илюстрира, както изглежда, с голяма поразителност едно съвсем конкретно указание на Библията. Аман е разположен точно върху старото място на Рават-Амон. За исполинския цар Ог в книга Второзаконие, глава 3, стих 11, се казва: «Ето, железният му одър е в Рава, у синовете на Амон (Рават-Амон), десет лакти дълъг и четири лакти широк, мъжки лакти.» И големината на «исполинския одър», открит от Далман, се съгласува с тези размери. «Одърът» е направен от базалт, един сивочер, желязнотвърд камък. Видът на една такава гробница трябва да е легнал в основата на библейското описание за «железния одър» на исполинския цар. Както по-нататъшните изследвания доказват, великанските гробници се срещат често в Палестина, преди всичко — в Източна Йордания, над реката Яббок. Това е в днешния Аглун. Там, над грубата трева на високата местност стърчат много повече от хиляда такива древни паметници. Областта над реката Яббок, така отбелязва Библията, е царството, в което трябва да е управлявал царят на Васан Ог, който «бе останал още от исполините» (Второзак. 3:11). Завладяното от Израил царство Васан се нарича и «земя на исполините» (Второзак. 3:13). Западно от Йордан исполински гробници се срещат само в околността на Хеврон. Разузнавачите, които Моисей изпрати от Кадес, «отидоха и в Южната страна и стигнаха до Хеврон; там живееха... Енаковите чеда на исполините» (Числ. 13:23, 34). Те трябва да са видели и каменните гробници, открити сега при Хеврон, близо до Лозовата долина. Кои са били всъщност «исполините», това още е съвсем неизвестно. Вероятно те са били хора, които са надвишавали по ръст заседналото отдавна население край Йордан. Споменът за по-едрите хора е останал жив в народния говор, очевидно като сензация, и трябва така да е дошъл и в Библията. Грамадните каменни гробници и разказите за исполините свидетелствуват наново за тогавашната пъстра и променлива история на онази тясна ивица земя покрай Средиземноморското крайбрежие, в която от незапомнени времена непрекъснато са нахлували вълни от чужди народи и са оставяли там следите си: Ханаанската земя. Вестта, че Израил е завладял цяла Йордания, хвърля в ужас моавския цар Валак. Той се страхува, че и неговият народ не ще може да се противопостави физически и военно на тези упорити номадски синове. Той свиква «мадиамските старейшини» и ги насъсква срещу синовете на Израил (Числ. 22:4). Те решават употребата на други, невоенни средства. Искат да опитат спирането на Израил чрез магьосничество. Вълшебните заклинания и проклятията, в чието въздействие народите от древния Изток вярват твърдо, ще сломят сигурно силата на Израил. Валаам бива извикан бързо от Петор(30) във Вавилония, където цъфтят тези тайнствени изкуства. Но Валаам, великият магьосник и вълшебник, не може да помогне. Щом Валаам реши да произнесе едно проклятие, от него се получава благословия за Израил (Числ. 23). Тогава царят на Моав хвърля в блюдото на везната най-опасния коз, какъвто въобще съществува, един неумолим враг, който ще действува продължително върху живота на израилевите синове. Това място от Библията, което съдържа описание на отвратителната военна хитрост, приложена от цар Валак, се счита за неприятно от някои богослови и затова се избягва с удоволствие от тях. Поставя се дори въпросът, защо в Библията въобще е поместено нещо толкова оскърбително. Но отговорът е прост: за израилския народ това събитие има най-дълбоко, съдбоносно значение. Тази е била и причината, поради която летописецът не е премълчал нищо срамотно, а е описал правдиво и с безпощадна откровеност онова, което се е случило. Едва след като през тридесетте години инструментите на френските изследователи под ръководството на проф. Клод Шефер от Страсбург разкриха при средиземноморското пристанище Рас Самра — «Бялото пристанище» на финикийското крайбрежие — една част от религиозните обреди на Ханаан, ние можем вече да преценим и разберем онова нещастие, което се описва в книга Числа, глава 25. ИЗРАИЛ ЖИВЯ В СИТИМ / И НАРОДЪТ ЗАПОЧНА / ДА БЛУДСТВУВА С ДЪЩЕРИТЕ НА МОАВА / КОИТО ПРИКАНВАХА НАРОДА ДА ПРИНАСЯ ЖЕРТВИ НА ТЕХНИТЕ БОГОВЕ. (Числ. 25:1, 2) Не е примамката на порока, която подвежда в случая израилевите синове, а порокът, който е съществувал и съществува в целия свят и сред всички народи. Това не са професионални развратници, които изкушават Израил. Това са дъщерите на моавците и мадиамците, техните собствени жени и девойки. Те примамват и съблазняват синовете на Израил към своите религиозни обреди, към порочните и развратни култове на Ханаан. Още от другата страна на реката Йордан Израил бива поразен от помрачаващия разума и нечестив религиозен мир на Финикия с неговите божества, които са без морал и срещу които през идващите столетия Израил ще трябва да изпита и докаже своята нравствена сила. Но моавците и мадиамците напразно се надяват, че ще подчинят младия, непохабен номадски народ чрез примамните изкушения на своите обреди и по този начин ще сломят силата на израилевите синове. Още при тази първа среща става ясно, че между Иехова и Ваал никога не може и не трябва да има компромис. Водачите на Израил отбиват удара бързо и смело. Те не щадят и собствените си мъже. Този, който се е провинил, бива удушен и обесен. Финеес, правнукът на Моисея, който вижда, че един израилтянин влиза в шатрата с една мадиамка, взема копието и «промуши и двамата, израилтянина и жената, в корема» (Числ. 25:8). Моавският народ, с който Израил е свързан чрез родствени връзки — Лот, внукът на Авраама, се счита за негов праотец (Бит. 19:37), — бива пощаден. Срещу мадиамците обаче пламва унищожителна война, класическата «военна анатема», начертана във Второзаконие (7:2 и сл.; 20:13 и сл.). «И така, избийте всички деца от мъжки пол и всички жени, които са познали мъже, и са лежали при тях», заповядва Моисей. Пощадени биват само девойките, всички други биват умъртвени (Числ. 31:7, 17, 18). ТОГАВА МОИСЕЙ СЕ КАЧИ / ОТ МОАВСКАТА РАВНИНА / НА ПЛАНИНАТА НЕВО / НА ВЪРХА ПЛАНИНСКИ ФАСГА / СРЕЩУ ИЕРИХОН / И ГОСПОД ИМ ПОКАЗА ЦЯЛАТА ЗЕМЯ... (Второзак. 34:1) Той беше изпълнил вече тежката задача. От градовете на робския труд в Египет през десетилетията в степите, изпълнени с лишения, и до този момент той бе изминал дълъг и много труден път. Моисей беше определил за свой заместник изпитания и верен Иисус Навин, човек с необикновени стратегически способности, от какъвто Израил имаше нужда сега. Животът на Моисея е запълнен, той може да си вземе сбогом от света. На самия него не ще бъде позволено вече да сложи крака си на обещаната земя. Но той може още да я погледне отдалеч, от планината Нево. Ако човек иска да направи посещение на библейската планина, трябва да измине 27 километра, малко повече от половин час пътуване с джип, минаващ по всякакъв терен, от Аман, столица и средищен пункт на младото и напредничаво царство Йордания, през висока местност по края на Арабската пустиня, през долини и понякога край обработени полета, точно на югоизток, в направление към Мъртво море. След кратко катерене по голи скалисти хребети стига се на едно широко незалесено плато, 800 метра над морското равнище. На западния му край към долината на р. Йордан се спускат отвесни пропасти. Свеж морски ветрец вее там горе. Под безоблачното синьо небе, пред възхитените очи на наблюдателя се разстила в обширната площ прекрасна панорама. На юг блести в сребристи багри просторната повърхнина на Солено море. На отвъдния му бряг се издига безжизнена, пустинна грамада от скалисти възвишения и изпъкналости. Зад тях стърчи дългата верига от мургавобели планини на Иудея. Там, където тя започва, като се издига стръмно от Негеб, е разположен Хеврон. На запад, към Средиземно море, върху планинския профил, рязко очертан на хоризонта, се различават, видими ясно с просто око, две дребни точки — кулите на Витлеем и Иерусалим. На север погледът се плъзга над високата площ на Самария край Галилея и стига в трептящата далечина до върховете на Ермон, увенчани със сняг. В подножието на Нево се очертават тесни котловини, от които сияе зеленината на наровите дървета с техните червеножълти плодове. След това се слиза дълбоко надолу в безлюдната степ на Йорданската низина. Един почти призрачен лунен пейзаж от ослепително бели тебеширени хълмове, по които не расте нито едно стръкче, обкръжава реката Йордан, широка едва 10 метра. Само пред стръмно издигащите се планини на Западна Йордания едно тясно зелено петно радва окото; това е оазисът Иерихон. С тази гледка от Нево към Палестина Моисей завърши своя живот. Долу обаче в ширината на Моавската степ се издигат по това време тънки ивици дим към небето. Лагерните огньове горят денонощно между безбройните палатки от кози и овчи кожи. Заедно с цялата дисхармония от гласове на мъжете, жените и децата вятърът носи нагоре и блеенето на стадата, които пасат в долината на Йордан. Картина на мирен живот! Но това е само мигновението пред дълго жадувания ден, благодатният покой пред бурята, която ще промени решително съдбата на Израил и на Ханаанската земя! жүктеу/скачать 1.66 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|