глава: «Ур Халдейски» на Библията

2 глава: «Ур Халдейски» на Библията

ТОГАВА ТАРА ВЗЕ СИНА СИ АВРАМ И ЛОТ, СИНА НА СВОЯ СИН АРАН, И СНАХА СИ САРА, ЖЕНАТА НА СИНА МУ АВРАМ И ГИ ИЗВЕДЕ ОТ УР ХАЛДЕЙСКИ(2).

(Бит. 11:31)

... и ги изведе от Ур Халдейски — така звучи това в ушите на християните от почти две хиляди години. Ур, едно име така тайнствено и баснословно, както са поразително многото имена на царе и военачалници, на могъщи царства, на храмове и претоварени със злато дворци, за които ни разказва Библията. Никой не знаеше къде се намира Ур. Халдея значеше всъщност Месопотамия. Преди тридесет години никой не можеше още да допусне, че издирването на библейския Ур ще доведе до откриването на една култура, която се простира в полумрака на предисторическата епоха по-далеч, отколкото дори най-старите доказателства за човешки живот в Египет.

Днес Ур е железопътна станция на 190 километра северно от Басра близо до Персийския залив, една от многото спирки на прочутата Багдадска железница. Там влакът пристига по разписание тъкмо в ранния утринен здрач. Когато затихне шумът от колелата, които продължават търкалянето си на север, пътникът, който е слязъл тук, бива обгърнат от безмълвието на пустинята.

Неговият поглед се плъзга под монотонната жълтокафява повърхност на безкрайните пясъчни равнини. Струва му се, че стои по средата на необятна плоска чиния, прерязвана само от железопътните релси. Една-единствена точка прекъсва трептящата безутешна далечина: в лъчите на изгряващото слънце блести един могъщ колос в матова червенина. Той изглежда така, сякаш някой титан е прокопал дълбоки бразди в него.

Бедуините се отнасят с пълно доверие към този самотен конус, в чиито пукнатини горе високо вият гнезда кукумявките. Те го познават от незапомнени времена и го наричат Тел ал Мукайар — Планина на стъпалата. Техните прадеди са разпъвали палатките си в подножието му. От незапомнени времена той предлага желана закрила срещу опасните пясъчни бури. И днес те отсядат в подножието му със своите стада, когато дъждовният период неочаквано измъкне тревица от почвата.

Някога — преди четири хиляди години — тук се вълнуваха просторни пшенични и ечемични ниви, разстилаха се зеленчукови култури и гори от финикови палми и смокинови дървета, докъдето погледът стигаше. Разкошната зелена площ на нивите и лехите беше прорязана от напълно правилна система от канали и окопи, майсторски постижения на напоителното изкуство. Далече още в каменната епоха най-опитните измежду жителите бяха оползотворили водите на големите реки. Те довеждаха добре обмислено и ловко скъпоценната влага до техните брегове и превръщаха по този начин пустинни области в стопанства с райска растителност.

Почти скрит между гори от благодатно сенчести палми течеше тогава Ефрат там. Този голям дарител на живот осъществяваше и оживено корабно съобщение надолу, чак до морето. По онова време Персийският залив се врязваше много по-дълбоко в областта, където се намират устията на Ефрат и Тигър. Преди още да бъде построена първата пирамида край Нил, Тел ал Мукайар вече се издигаше в небесната синева. Четири грамадни куба, иззидани от тухли, се възвисяваха нагоре, високи почти 25 метра и великолепно оцветени, като се намаляваха постепенно един върху друг. Над черните ъгли на основата, чиито страни бяха дълги 40 метра, блестяха в червено и синьо разположените върху тях стъпала, всяко от които беше обшито с дървета. Най-горното стъпало образуваше малка площадка, върху която цареше една светиня, засенчена от златен покрив.

Тишина лежеше над това свещено място, където жреците извършваха своята служба пред олтара на бога на луната Нанар. Творческият шум на един от най-старите градове на света, на богатата столица Ур, отеква едва ли не и досега.

През 1854 година към самотния червен конус се отправи един керван от камили и магарета, натоварен с необикновен багаж от лопати, мотики и измервателни уреди, под ръководството на британския консул в Басра. Мистър Й. Е Тейлър идва не от жажда за приключения, нито пък от друга лична подбуда. Една поръчка на Форин Офис го насочва към това пътуване, чрез което трябва да се удовлетвори желанието на Британския музей в Лондон, а именно — да се изследва основно с оглед на старите паметници южната част на Месопотамия — областта, където Ефрат и Тигър преди навлизането си в Персийския залив се приближават най-много една към друга. Тейлър често бе чувал в Басра за своеобразната огромна каменна купчина, към която се приближаваше неговата експедиция. Тази грамада му изглеждаше благоприятен обект.

В средата на XIX век навсякъде в Египет, Месопотамия и Палестина започнаха изследвания и разкопки с внезапно възникналия стремеж да се открие една научнообоснована картина на историята на човечеството в тази част на земята. Целта на дълга редица експедиции беше Предният изток.

От около 550 години преди Христа и дотогава Библията беше единственият исторически източник за света на Мала Азия. Тя единствена разказваше за времена, които навлизат дълбоко в полумрака на миналото. От Библията се появяват народи и имена, за които дори гърците и римляните от древността на знаеха нищо.

В средата на миналото столетие тълпи от учени бяха привлечени неудържимо в страните на стария Изток. Никой не знаеше имената, които скоро щяха да бъдат в устата на всички. Изпълнени с удивление, хората от «века на просветлението» разчитаха своите находки и открития. Онова, което тези хора изтръгваха с безкрайно мъчителна работа от пустинния пясък край големите реки на Месопотамия и Египет, заслужаваше с право вниманието на милиони и милиони хора: тук науката отваряше за пръв път вратата към тайнствения свят на Библията.

Агентът на френското консулство в Мосул Пол-Емил Бота е въодушевен археолог. През 1843 година той започва разкопки в Хорсобад на Тигър и от развалините на един столичен град, стар повече от четири хиляди години, разкрива, изпълнен с гордост, първия свидетел на Библията: Саргон, баснословния владетел на Асирия. И Тартан дойде към Астод, когато го изпрати Саргон, царят на Асирия... — се казва в Исаия, 20:1.

Две години по-късно един млад английски дипломат и изследовател, А. X. Лейард, открива Нимруд (Калху), града, който се нарича в Библията Калах (Бит. 10:11) и сега носи името на библейския Нимрод, силния ловец пред Господа. И началото на неговото царство беше Вавилон, Ерех, Акад и Халне в земята Синаар. От тая земя дойде той в Асур и съгради Ниневия и Реховот-ир и Калах... (Бит. 10:10, 11).

Кратко време след това разкопките под ръководството на английския майор Хенри Кресуик Роулинсън, който стана един от най-видните асириолози, разкриха на 11 километра от Хорсобад асирийската столица Ниневия и прочутата библиотека на цар Асурбанипал. Това е Ниневия от Библията, чиито лоши дела пророците непрестанно порицават (Иона 1:2).

В Палестина американският учен Едуард Робинсън през 1838 и 1852 година се посвещава на реконструкцията на античната топография.

Германецът Рихард Лепсиус, по-късно директор на Египетския музей в Берлин, при една експедиция от 1842 до 1846 година установява паметниците край Нил.

Когато на французина Шамполион се удава да разгадае египетските йероглифи, бива разрешена след 1850 година и загадката на клиновидния шрифт и други от Роулинсън, откривателя на Ниневия. Старите документи започват да говорят!

Нека се върнем отново към кервана, който приближава до Тел ал Мукайар.

Консулът Тейлър разпъва палатките си в подножието на червения хълм. Той няма нито научни амбиции, нито предварителни познания. Откъде да започне? На кое място е най-добре да се разположат отрядите от туземци за разкопки? Могъщият колос от тухлени пластове, архитектурно постижение на едно тъмно минало, не му казва нищо като строително дело. Може би в неговата вътрешност дреме нещо, което би могло да се постави в музея и би интересувало господата в Лондон. Той си представя неясно някоя стара статуя, оръжие, накити или дори някое скрито съкровище. Опипва снагата на стария колос, чука по него на всяка стъпка. Нищо не говори за кухина. Исполинската постройка изглежда масивна. Долният блок стърчи стръмно от пясъка около десет метра нагоре. Две широки каменни стъпала водят нагоре до следващия по-малък конус, над който се издигат трети и четвърти.

Тейлър се катери стъпало по стъпало, пълзи в слънчевия пек по всички посоки край пукнатините и намира само строшени тухли. Изкъпан в пот, той възлиза един ден върху най-горната площадка и от пропуканите стени се пръсват уплашени няколко кукумявки. Това е всичко! Въпреки това той не се оставя да бъде обезкуражен. В своите усилия да разгадае тайните на колоса Тейлър взема решение, за което днес може само дълбоко да се съжалява. Той изтегля работническите отряди от основата на колоса и ги настанява от върха надолу. Онова, което е било пощадено от столетията, онова, което е издържало на пясъчните бури и слънчевия пек, става сега жертва на упоритите стоманени мотики. Тейлър заповядва да съборят най-горното стъпало. Разрушителното дело започва на четирите ъгли едновременно. Ден след ден разбитите тухлени пластове падат с тъп шум надолу. След много седмици гръмкият шум там горе утихва изведнъж, замлъкват грохотът и звънът на мотиките. Няколко души се спускат стремително по колоса надолу и се вмъкват в палатката на Тейлър. В ръцете си те държат малки пръчки, цилиндри от печена глина. Тейлър е разочарован. Той е очаквал повече. След внимателно почистване на находките той установява, че глинените тръбички са покрити напълно с надписи — знаци на клиновидния шрифт! Всъщност Тейлър не разбира нищо от това, но е много щастлив. Добре опаковани, цилиндрите заминават за Лондон. Обаче учените край Темза остават малко доволни от тази находка. Голямо чудо! В онези години погледът на изследователите е прикован към Северна Месопотамия. Там, край течението на Тигър, от хълмовете на Ниневия и Хорсобад, изникват дворци и грамадни релефи на асирийци, хиляди глинени плочи и статуи, които засенчват всичко друго. Какво значение имат тогава малките глинени цилиндри от Тел ал Мукайар! Тейлър търси още две години неуморно, ала без успех в Тел ал Мукайар. Тогава той бива отзован.

Какви неизмерими съкровища дремят под стария колос, това светът ще узнае едва почти седемдесет и пет години по-късно.

Сред учените Тел ал Мукайар потъва отново в забрава. Но въпреки това около него не настъпва самота. Скоро след заминаването на Тейлър там се появяват тълпи от други посетители. Разбитите стени и преди всичко най-горното стъпало, разрушено от отрядите на Тейлър, представляват желан и неизчерпаем източник на безкрайни количества безплатен строителен материал за арабите, които идват отдалеч години наред и товарят с тухли своите товарни животни. Направени от човешки ръце преди много хилядолетия, тухлите още носят четливо имената на Ур-Нану, първия голям строител, и Набонид, вавилонския владетел, който реставрира стъпаловидната кула. наречена от тях цигурат. Пясъчните бури, дъждът, вятърът и слънчевият пек й причиниха останалото в делото на разрушението.

През Първата световна война, когато английски войски при похода си към Багдад през 1915 година се установяват близо до старото архитектурно величие, неговият предишен вид е напълно променен. То е станало така безлично, така изтъркано и ограбено през десетилетията от 1854 година насам, че всеки от войниците може вече да извърши тук малък подвиг. Профилът на остро назъбените в миналото стъпала е така напълно изчезнал, че войникът би могъл да се изкачи на катър до самия връх на конуса.

По щастливо съвпадение между офицерите на войсковата част се намира един експерт, Р. Кампбел Томсън от Интелиджънс Стаф на армията в Месопотамия. В мирно време той е асистент в Британския музей. Томсън преравя като специалист грамадния куп тухли, оглежда смаян развалината. Проучванията на почвата около колоса го навеждат на предположението за по-нататъшни находки, развалини от селища, които дремят под пясъка на пустинята. Томсън записва грижливо и донася настоятелно за откритието си в Лондон. Това дава повод да бъдат отърсени от праха незначителните и почти изпаднали вече в забрава малки глинени цилиндри и този път същите да бъдат проучени с голямо старание. Надписите съдържат твърде интересна и същевременно куриозна информация.

Почти две хиляди и петстотин години преди консула Тейлър на същото място и със същия интерес е ровил и търсил вече друг човек! Почитател на древността, прочут човек, владетел на голямо царство и археолог — цар Набонид от Вавилон през шести век преди Христа. Той открил, че «цигуратът е доста стар». Обаче Набонид постъпва другояче в сравнение с Тейлър. «Аз направих структурата на този цигурат отново добра като в старите времена с хоросан и печени тухли.» Когато престарялата стъпаловидна кула е била възстановена изцяло, той накарал да издълбаят откритото от него име на първия строител именно върху тези малки глинени цилиндри. Както вавилонецът е можал да разгадае от един разрушен надпис, този строител се е казвал цар Ур-Нану! Ур-Нану? Нима строителят на грамадната стъпаловидна кула е бил цар на този Ур, за който говори Библията, владетел на Ур в Халдея?

Предположението е правдоподобно, понеже оттогава същото библейско име се явява още много пъти. Доказателства, изкопани от други местонаходки в Месопотамия, споменават също за Ур. Този град трябва да е бил, както потвърждават надписите с клиновиден шрифт, столица на великото племе на сумерите. И така, към разрушения Тел ал Мукайар се събужда пламтящ интерес. Заедно с археолозите от Британския музей учените от музея на Пенсилванския университет (САЩ) настояват за нови изследвания. Стъпаловидната кула на Долния Ефрат би могла да крие в себе си тайната на непознатото племе на сумерите и за библейския Ур! Но едва през 1923 година успява да замине една американо-английска група от археолози. Те биват избавени от изнурителното пътуване върху клатещите се гърбове на камилите, като се ползват от Багдадската железница. По релсовия път пристигат и техните инструменти, подвижни работилници, релси, мотики, лопати, кошове.

Археолозите разполагат със средства, които позволяват разработването на цяла област. Те започват разкопките планомерно и с голям замах. Понеже се предполагат големи находки, те разчитат на работа в продължение на няколко години. Експедицията се ръководи от сър Чарлс Леонард Уоли. Четиридесет и три годишният англичанин беше заслужил вече първите си похвали в изследователски пътувания и при разкопки в Египет, Нубия и Каркемиш на Горния Ефрат. Тел ал Мукайар става голямата задача в живота на способния, надарен с успехи мъж. Той насочва главното си внимание към стъпаловидната кула, както направи преди десетилетия усърдният, но лишен от находчивост Тейлър. Неговият изследователски стремеж завладява преди всичко онези плоски хълмове, които се издигат от широката пясъчна равнина в подножието на кулата.

Опитното око на Уоли не пропуска тяхната необикновена форма; те изглеждат като малки слабо наклонени планини. Отгоре са плоски, а склоновете им се спускат надолу почти равномерно. Такива хълмове, по-големи и по-малки, има безброй много в Предния изток, по бреговете на големите реки, сред плодородните долини, край пътеките и пътищата, по които керваните кръстосват страната от незапомнени времена. Никой не ги е изброил до днес. Те се срещат в делтата между устията на Ефрат и Тигър край Персийския залив и нагоре във високите местности на Мала Азия, където реката Халис се спуща в Черно море, по крайбрежието на Източно Средиземно море, в долините на Ливан, край Оронт и Сирия и в земята край Йордан, в Палестина.

Тези земни възвишения са големите желани и понякога неизчерпаеми източници на находки за археолозите. Те не са създадени от природата, а са изкуствени грамади, останали като наследство от безбройните поколения преди нас, грамадни купища от развалини и отпадъци от някога, съставени от останките на колиби и къщи, градски стени, храмове и палати. Всеки от тези хълмове е придобил съвсем постепенно, в течение на дълги столетия, дори хилядолетия, своята форма по същия начин. Някога, след като хората са създали там първото селище, то е било разрушено от война или пожар или пък е било напуснато от своите обитатели, дошли са завоеватели или нови заселници и са издигнали строежи на същото място. Поколения след поколения са построявали така на същото място своите селища и градове един над друг. И там с течение на времето са израснали развалини и останки от безбройни жилища, пласт върху пласт, метър по метър, до височината на хълм. Такава изкуствена планина арабите и днес наричат Тел. А и в стария Вавилон същата дума е била употребявана за това. Тел значи «висок». В Библията срещаме тази дума в книгата на Иисус Навин, глава 11, стих 13. Там, където — при завладяването на Ханаан — става дума за градове, разположени по хълмовете, се имат предвид такива тулул, — това е множествено число от Тел. Арабите могат напълно да различат един Тел от естествените земни възвишения, които те наричат Дшебел.

Всеки Тел е като че ли безмълвна книга на историята. За археолога неговите земни пластове могат да се сравнят преди всичко с листовете на календара и по тях той може да възстанови миналото ясно, страница по страница. Всеки пласт разказва за своето време, за живота и обичаите, за изкуството, културата и цивилизацията на своите жители, щом човек може да разчете неговите особени белези. И в това отношение изследователите са стигнали до удивителни резултати.

Камъни, дялани или недялани, тухли или остатъци от глина свидетелствуват как се е строило. Още по разпадащите се вече камъни или по остатъците от разрушените тухли могат да се познаят точно плановете на строежа. И тъмните сенки показват мястото на огнището, от което някога са се излъчвали светлина и топлина.

Строшени съдове, оръжия, домакински прибори и сечива, които се намират навсякъде измежду развалините, оказват по-нататъшна помощ при изследователската работа за миналото. Колко признателни са изследователите, че древността още не е познавала никаква градска служба по събиране на сметта! Онова, което е било негодно или излишно, е оставало на открито, изложено на природните стихии и на времето.

Днес по гърнетата и вазите могат да се познаят различните форми, цветове и образи така добре, че керамиката с право се счита за археологически хронометър номер едно. Отделни парчета, дори понякога само отломки дават възможност за точно определяне на времето, от което произхождат. Дори през второто хилядолетие преди Христа грешка при определяне на времето може да се допусне най-много до 50 години!

В течение на първите големи разкопки през миналото столетие неоценими открития пропаднаха затова, че на парчетата, които имаха нищожен вид, не се отдаде никакво внимание. Те бяха отхвърлени настрана; внимание заслужиха само големите паметници, релефи, статуи или съкровища. По този начин много скъпи неща бяха изгубени завинаги. Случаят с изследователя на древността Хенрих Шлиман е такъв именно пример. Обзет от пламенно честолюбие, той имаше предвид само едно нещо: да открие Троя на Омир. Дълги редици от остри лопати ровиха в дълбочина по негово нареждане. Пластове, които биха могли да послужат като «календар» от голямо значение, бяха отхвърлени настрана като непотребна смет. Най-после Шлиман измъкна от земята едно прекрасно съкровище, високо ценено от целия свят. Но това не беше, както той се надяваше, съкровището на Приам. Напротив, находката произхождаше от няколко столетия по-рано. Увлечен от горещо желания резултат на своите усилия, Шлиман беше копал настрана, премного дълбоко. Търговец по произход, Шлиман бе случаен човек, неспециалист в разкопките. Но и специалистите не постъпиха по-добре в началото. Едва от няколко десетилетия археолозите работят по изпитана схема. Започвайки отгоре, на всеки Тел се изследват сантиметър по сантиметър почвата, всяко най-малко намерено нещо, всеки отломък. Дълбоко в хълма се изкопава най-после яма. Разноцветните пластове се предлагат на изследващото око като нарязана торта и позволяват на познавача да направи първия груб преглед в историята на положените и потънали в тях човешки селища. По този изпитан път пристъпва към работа в Тел ал Мукайар и американо-английската експедиция през 1923 година.

В първите дни на декември се издига облак от прах над хълмовете от развалини в източната част на цигурата, само на няколко стъпки от широката площадка, на която някога жреците са приближавали в тържествена процесия до олтара на Нанар, бога на луната. Поеман от тихия вятър, този облак се разнася по-нататък и скоро всичко около древната стъпаловидна кула изглежда като забулено от лека пара. Синият пясък, подхвърлян от стотици лопати, показва, че големите разкопки са започнали.

От момента, в който първата лопата се забива в земята, над всяко разкопаване лежи атмосферата на възбудено напрежение. Всяко разкопаване прилича на пътуване в непознато царство, за което пътуване никой не знае предварително какви изненади ще донесе. Уоли и неговите сътрудници са обхванати също от напрежение. Дали важни находки ще наградят богато усилията и потта около тези хълмове? Ще им разкрие ли Ур своите тайни? Никой от мъжете не може да подозира, че те ще бъдат държани в напрежение от тази работа цели шест зимни полугодия, до пролетта на 1929 година. Това разкопаване от голям мащаб дълбоко в южната част на Месопотамия ще разкрие подробно онези времена, когато от делтата на двете големи реки израсна нова страна и първите заселници се установиха там. По техния труден път на изследване, който отвежда назад — чак до времето преди седем хиляди години, — ще приемат неведнъж конкретен образ много имена и събития, за които вече ни е разказала Библията.

Първото, което те разкриват, е един свещен участък с останките на пет храма, които са обгръщали някога в полукръг цигурата, построен от цар Ур-Нану. Те приличат на крепости, толкова здрави са техните стени. Най-големият с основна повърхност от 100 на 60 метра е бил посветен на бога на луната, а друг храм — на почитта към Нин-Гал, богиня на луната и съпруга на Нанар. Всеки храм има вътрешен двор, обкръжен от редица помещения. В тях още стоят старите чешми и дългите корита, облицовани с асфалт; а дълбоките следи от нож по големите тухлени маси показват къде са били разсичани животните, принасяни в жертва. Същите после са били приготвяни на огнищата в храмовите кухни за всеобщо жертвено угощение. Имало е дори пещи за печене на хляб. «След 38 столетия — отбелязва Уоли в доклада за своята експедиция — можеха пак да се запалят огньовете и най-старата кухня на света да се постави отново в действие.»

Ние знаем черквите, съдилищата, финансовите учреждения, фабриките само като строго разграничени една от друга постройки. В Ур това е било другояче. Свещеният участък, отделът на храмовете, не е бил запазен изключително за почитта към боговете. Освен с религиозните обреди неговите жреци са били заети и с много други задачи. Наред с жертвоприношенията те са приемали също «десятъка» и другите данъци. Впрочем това не е ставало без писмено потвърждение. Всеки внесен данък е бил отбелязан върху глинени плочки — това са първите данъчни квитанции, които хората са получили на ръка. Постъпленията от данъците са били резюмирани от писарите на жреците в седмични, месечни и годишни сведения.

Монетите не са били познати. Данъците са били заплащани в натура; всеки жител на Ур плащал по своему. Зехтин, зърнени храни, плодове, вълна и добитък са странствували в просторните магазини, като подлежащите на развала продукти отивали в продавниците при храмовете. Много стоки се преработвали в работилниците, принадлежащи на храмовете, например в предачниците, ръководени от жреците. Една работилница произвеждала дванадесет различни вида модно облекло. От намерените в нея плочи се виждат имената на заетите в нея тъкачки и отредените им количества материали, отбелязана е съвсем точно дори тежестта на количеството вълна, предавано на всяка работничка, както и броят на изработените от нея дрехи. В една съдебна сграда са намерили даже подредени грижливо протоколите за произнесените присъди, точно както в канцелариите на днешните наши съдилища.

Три зимни полугодия работи вече американо-английската експедиция на мястото на древния Ур и този знаменит музей на ранната човешка история все още не е разкрил всичките си съкровища. Извън участъка на храмовете изследователите преживяват нова несравнима изненада.

При събарянето на редица хълмове южно от стъпаловидната кула от развалините изведнъж се показват зидове, стени и фасади, плътно притиснати едни към други, редица до редица. Лопата след лопата пясъкът освобождава гъста редица от къщи, чиито останки някъде още са високи до 3 метра. Между тях се провират тесни улички. Тук-там уличната мрежа е пресечена от площади. В продължение на много седмици упорита работа трябва да бъдат разчистени безброй тонове пръст и камъни, за да се разкрие пред хората една незабравима картина.

Под пурпурно блестящия Тел ал Мукайар лежи потопен в слънчевите лъчи цял град, събуден наново от неуморимо дирещите изследователи след дълбок сън в продължение на хилядолетия! Уоли и сътрудниците му са извън себе си от радост. Защото пред тях лежи Ур, онзи Ур Халдейски, за който говори Библията!

И как удобно са живели неговите граждани, колко просторни са били техните къщи! В никой друг град в Двуречието не са открити такива хубави и удобни жилища.

Съпоставени с тях, останалите запазени жилища във Вавилон изглеждат скромни, дори оскъдни. Проф. Колдуей откри там, при германските разкопки в началото на нашето столетие, само прости глинени постройки, едноетажни, с три или четири помещения около открит двор. Така живееха значи хората около 600 години преди Христа в прекрасната и високо ценена столица на великия вавилонец Небукаднезар (Навуходоносор). Жителите на Ур, напротив, 1200 години преди това живееха вече в масивни постройки с формата на вили, повечето двуетажни, с 13 до 14 помещения! Долният етаж е изграден солидно от печени тухли, а вторият — от глинени плочи, стените са измазани чисто с хоросан и белосани.

През вратата посетителят влиза в малко преддверие, където са разположени легените, в които се измиват ръцете и краката от праха. Оттам той преминава в големия и светъл вътрешен двор, където земята е покрита с особено хубава каменна настилка. Около него са разположени приемната стая, кухнята, жилищните и персоналните помещения, както и домашният храм. По една каменна стълба, под която е скрит тоалетът, той се изкачва горе в кръгъл коридор; от него се разклоняват помещенията за членовете на семейството и гостните стаи.

Под съборените зидове и стени се появи наново всичко, което е принадлежало към вътрешната уредба и живота в тези благороднически къщи. Неизброими парчета от гърнета, стомни, вази и надписани глинени плочки образуваха мозайка, от която можеше да се възстанови ежедневието на Ур камъче по камъче. Ур Халдейски беше могъща, благоденствуваща, прекрасна, оживена столица в началото на второто хилядолетие преди Христа.

Уоли не може никак да се освободи от една мисъл. От Ур Халдейски е казано, че е излязъл някога Авраам — тогава той трябва да се е родил и да е израсъл в една от тези двуетажни благороднически постройки. Трябва да е минавал край стените на големите храмове през тези улици и поглеждайки нагоре, очите му са срещали величествената стъпаловидна кула с черните, червените и сините четириъгълни камъни, облицовани с дървета! «Ние трябва — пише Уоли въодушевено — да ревизираме решително нашето схващане за еврейския родоначалник, като виждаме в каква изискана обстановка е прекарал той своите младини. Той е бил жител на един голям град и е наследил традициите на една стара и високоуредена цивилизация. Самите къщи издават комфорт, дори лукс. Ние намерихме копия от химни из храмовата служба, а заедно с тях и математически таблици. Тези таблици съдържаха освен простите задачи по събиране, също и формули за извличане на квадратен и дори на кубичен корен. А в други текстове писарите бяха копирали надписите на градските постройки и по този начин бяха съставили кратка история на храмовете!»

Авраам не е прост скитник, Авраам е син на един световен град от второто хилядолетие преди Христа!

Това беше едно сензационно, поразително, блестящо откритие! Вестници и списания представят снимки от разрушената стара стъпаловидна кула и от развалините на откритата столица; те предизвикват необикновен интерес. С удоволствие бива разглеждана рисунката, която носи надписа «Къща от времето на Авраама». Уоли беше възложил приготвянето й на един художник. Тя представлява една правдоподобна реконструкция след находките. Вижда се вътрешният двор на вилообразна постройка, две високи кръгли вази стоят върху гладката каменна настилка, една дървена стълба с парапети свързва стаите от горния етаж с двора. Нима установената и любима представа на поколенията на Авраама като родоначалник, заобиколен от своите роднини и от стадата си, трябва да се приеме изведнъж за невярна?

Схващането на Уоли не остана неоспоримо. Твърде скоро богословите, а дори и археолозите оповестиха своята критика.

За схващането на Уоли говори 31 стих от 11 глава на книга Битие. «Тогава Тара взе сина си Авраама, внука си Лота... и ги изведе от Ур Халдейски.» Но има и пасажи в Библията, които сочат едно друго място: когато Авраам изпраща най-стария си слуга от Ханаан в града Нахоров, за да доведе жена за сина му Исаак, тогава Авраам нарича този Нахор свое отечество (Бит. 24:4), свой бащин дом и своя родина (Бит. 24:7). Нахор лежеше в Северна Месопотамия. След завладяването на Обетованата земя Иисус Навин каза на събрания народ: «Вашите отци, Тара, баща Авраамов и Нахоров живееха в старо време отвъд реката» (Нав. 24:2). Под думата «река» тук, както и на други места от Библията, се има предвид Ефрат. А градът Ур беше изкопан на десния бряг на Ефрат; гледан откъм Ханаан, той лежеше от тази страна и никога от другата страна на голямата река. Не беше ли направил Уоли твърде преждевременно своите изводи? На какво собствено се бе доверила експедицията? Къде остана доказателството, че Тара и неговият син Авраам са живели в Ур, че са били жители на този град?

«По-раншното пътуване от Ур Халдейски за Харан не е намерило, като се изключи самото изкопаване на града, никакво археологическо потвърждение», обяснява Уйлямс Ф. Олбрайт, професор в Джон-Хопкинсовия университет в Балтимор (САЩ). Този учен, сам той плодотворен изследовател, който се счита за най-значителния познавач на археологията на Палестина и Предния изток, добавя: «А забележителният факт, че гръцките преводачи не споменават никъде Ур, нo вместо него поставят по-естественото понятие «земя (на халдейците)», би могъл да означава, че преместването от родината на Авраама в Ур, може би повторно, и то в третото столетие преди Христа, не е било всеобщо признато.»