II. В царството на фараоните

II. В царството на фараоните

1 глава: Йосиф в Египет

А ЙОСИФ БЕШЕ ОТВЕДЕН В ЕГИПЕТ /И ПОТИФАР, ЕГИПТЯНИН, ФАРАОНОВ ЦАРЕДВОРЕЦ И НАЧАЛНИК НА ТЕЛОПАЗИТЕЛИТЕ/ ГО КУПИ ОТ ИЗМАИЛТЯНИТЕ, КОИТО БЯХА ГО ДОВЕЛИ.

(Бит. 39:1)

Разказът за Йосифа, който бива продаден от своите братя в Египет и по-късно, като велик везир, се помирява с тях, е безспорно един от най-хубавите разкази в световната литература!

Бенакиба — промълвиха усмихнато египтолозите още при първото изследване на превода на «Папирус Орбинеи». Онова, което те разгадаха там от йероглифите, беше една много четена повест от времето на 19 династия с дискретното заглавие «Приказка за двамата братя»: «Имало някога двама братя... Името на по-стария било Анубис, а по-младият се казвал Вата. Анубис имал къща и жена и по-младият му брат живеел при него, като че ли бил негово чедо. Той откарвал стадото на полето, а вечер го връщал у дома и спял с добитъка в обора. Когато идвало време за оран, двамата братя орели заедно нивите. Веднъж те прекарали няколко дни на полето и свършили семето. Тогава по-старият изпратил своя по-млад брат: «Иди и донеси семе за нас от дома!» Неговият по-млад брат намерил жената на по-стария брат тъкмо когато се решела. Тогава той й казал: «Стани и ми дай семе, за да се върна скоро на полето; защото моят брат каза: Върви бързо и не се бави!» Той се натоварил с жито и лимец и излязъл вън с този товар... Тогава тя му казала: «Ти имаш голяма сила в себе си! Аз гледам всеки ден твоята сила... Ела! Ела да прекараме един час в леглото! — Това сигурно ще ти бъде приятно. Освен това аз ще ти направя и хубави дрехи.» Но младежът се разгневил като пантера от юг... поради лошите думи, които тя му казала. И той й отвърнал: «Голям позор е това, което ти ми рече! Не ми го казвай повторно! Тогава и аз не ще го кажа никому...» А след това вдигнал своя товар и отишъл на полето. Но жената се уплашила заради думите, които била казала. Тя взела мазнина и се изцапала като жена, която е осквернена от някой безсрамник. И нейният мъж... намерил жена си да лежи там, болна поради насилието... Тогава мъжът й я запитал: «Кой е говорил с тебе?» А тя му отвърнала: «Никой... освен твоя по-млад брат. Когато дойде, за да вземе... семе, той ме намери да седя тук сама и ми каза: «Ела да прекараме един час в леглото! Разпусни косата си...» Но аз не го послушах. «Не съм ли аз като майка за тебе! И твоят по-голям брат не ти ли е като баща!» Така му казах аз. Тогава той се уплаши и ме наби, за да не кажа това на тебе. И ако ти го оставиш жив, тогава аз ще умра.» След това по-старият брат станал зъл като пантера от юг. Той наострил своя нож... за да убие по-младия си брат...»

Ние сякаш виждаме как царедворците на фараона започват многозначително да си шепнат. Тази приказка им е харесала. Сексуалната проблема и въпросът за женската психика са били интересни и тогава, хиляди години преди Кинси.

Историята на една прелюбодейка, пресъздадена в тази египетска приказка, не е ли прототип на библейската история за Йосиф?

По този въпрос учените спориха въз основа на документа «Папирус Орбинеи» дълго време и след смяната на столетията. Напротив, относно пребиваването на израилтяните в Египет липсваше — като се изключи Библията — всяка следа. Историци, както и професори по теология, говореха за «Легендата за Йосиф». Тъкмо от една такава страна като Египет можеше да се очаква, да се разчита на една съвременна документация относно събитието, за което Библията разказва. Най-малко що се отнася до Йосифа. Защото той беше велик везир на фараона и като такъв бе могъщ човек в Нилската земя.

Никоя държава от древния Изток не ни е предала така вярно своята история както Египет. Ние можем да проследим дори до 3000 година преди Христа почти безупречно имената на фараоните и познаваме всички династии последователно от старото, средното и новото царство. При никой друг народ не са описани така точно важните събития, делата на владетелите, техните бойни походи, техните строежи на храмове и дворци, а също така литературата и поезията.

Но този път Египет не даде никакъв отговор на изследователите. Не стига това, че не намериха нищо за Йосифа, но те не откриха и от неговото време въобще нито документи, нито паметници. Описанията за отдавна миналите столетия, едва ли някъде прекъснати, се свършват изведнъж в 1730 година преди Христа. Оттогава нататък и за дълго време върху Египет лежи дълбока тъмнина. Едва през 1580 година преди Христа се появяват отново съвременни доказателства. Как може да се обясни липсата на всякакви данни за такъв дълъг период и при това за един така високоразвит народ и държава?

Нещо непонятно и чудовищно се случва с Египет през 1730 година преди Христа. Изведнъж, като гръм от ясно небе, в страната нахлуват воини на бързи като стрела коли, безкрайни колони, обвити в облаци от прах. Край граничните укрепления гърми денонощно тропотът на копитата, а после отеква през дългите улици на градовете, над площадите, пред храмовете и над прекрасните дворове на фараоновите палати. И преди още египтяните да могат да разберат това, то е вече станало: тяхната страна е нападната ненадейно, прегазена, покорена. Нилският великан, който никога преди това в своята история не е виждал чужди завоеватели, лежи окован на земята.

Владичеството на покорителите започва с кървава баня. Хиксите, семитски племена от Ханаан и Сирия, не познават милост. И през съдбоносната 1730 година преди Христа внезапно завършва хиляда и триста годишното владичество на династиите. Средното царство на фараоните пропада под пристъпа на азиатските народи, «владетелите на чужди земи». Това означава името хикси. Споменът за тази политическа катастрофа остана жив сред жителите край Нил, както доказва едно запазено подробно описание от египетския историк Мането: «Тогава имаше един цар от нашите, наречен Тимаиос. И това се случи през време на неговото царуване! Аз не зная защо Бог не беше доволен от нас. Тогава дойдоха неочаквано хора с неизвестен произход от източните земи. Те се осмелиха да нахлуят в нашата страна и я покориха със сила, лесно, без една-единствена битка. И когато наложиха своята власт на нашите владетели, те опожариха варварски градовете ни и разрушиха храмовете на боговете. И към всички жители се отнесоха жестоко, като избиха една част от тях, а децата и жените на други отведоха в робство. Най-после те назначиха един от техните за цар. Неговото име бе Салатис. Той живееше в Мемфис и обложи с данъци Горния и Долния Египет; а в селищата, които намери за най-удобни, той установи гарнизони... и когато откри в Саитската област един град, който беше подходящ за неговите цели, който лежеше източно от ръкава на Нил, при Бубастис, и бе наричан също Аварис, той го изгради наново и го направи много силен чрез зидове, които бяха пригодени за тази цел, и чрез един гарнизон от 240 000 души, който настани в него, за да го пази. Там Салатис отиваше всяко лято, от една страна, за да прибере своите зърнени храни и да изплати заплатите на войниците си, а, от друга, за да обучава своите въоръжени хора и чрез това да насажда страх сред чужденците.»

Аварис е градът, който играе важна роля в библейската история под друго име. Аварис, наречен по-късно Пи-Раамсес, е един от израилските градове в Египет, обременени с робски труд (Изх. 1:11).

Библейската история за Йосифа и пребиванието на синовете на Израил в Египет се числят към времето на тревожните събития край Нил, под владичеството на чуждестранните хикси. И затова не е чудно, че до нас не са стигнали никакви съвременни египетски данни за тях. Въпреки това съществуват странични доказателства за истинността на историята за Йосифа. Библейското описание на историческия фон е правдиво; до подробности правдиво е и египетското изображение. Египтологията го потвърждава чрез безбройни находки.

Измаилтяните, арабски търговци, носят подправки и ароматни билки в Египет, където те продават Йосифа (Бит. 37:25). В Нилската земя цари остра нужда от такива неща. Употребяват ги при богослуженията, когато прекрасно миришещите билки биват изгаряни в храмовете като тамян. Те са необходими на лекарите за лекуването на болните, а жреците имат нужда от тях, когато балсамират благородните мъртъвци.

Въздигането на Йосифа до вицекрал на Египет е предадено в Библията, така да се каже, с протоколна точност. Той бива облечен с доспехите на своя висок чин, получава пръстена, печата на фараона, една скъпоценна ленена дреха и златна огърлица (Бит, 41:42). Точно така са представили египетските художници това тържествено коронясване на стенни картини и релефи.

Като вицекрал Йосиф се качва на «втората колесница» на фараона (Бит. 41:43). Това значи — времето на хиксите. «Владетелите на чужди земи» първи донесли в Египет бързата бойна кола. И ние знаем, че господарите на хиксите също така първи употребили разкошната колесница за своите церемонии в Египет. Преди тяхното време край Нил не съществувал такъв обичай. Тържествената колесница, впрегната с подбрани коне, била тогавашната каляска (Rolls Royce) на държавните ръководители. Първата колесница се следвала на владетеля, а във «втората колесница» заемал място най-висшият служител на царството.

Йосиф взема за съпруга Асенета, жена, която отговаря на високия му чин (Бит. 41:45). Така той става зет на един влиятелен човек, на Потифара, илиополски жрец. Илиополис е библейският Он, разположен малко на север от днешния Кайро, на десния бряг на Нил.

Йосиф е 30–годишен, когато се приготвя «да посети Египетската земя» (Бит. 41:45). Библията не казва нищо повече от това. Но едно място в Египет до днес е запазило името Йосиф.

Като «египетска Венеция» се слави градът Мединет-ел-Файум, разположен на 130 километра южно от Кайро сред плодородния Файум. В разкошните градини на този грамаден, цветущ оазис виреят портокали, мандарини, праскови, маслини, нарове и лозя. Файум дължи тези прекрасни плодове на изкуствения напоителен канал, дълъг 334 километра, който довежда нилската вода и превръща в рай тази местност, която иначе би била пустиня. Бар Юсуф, «Каналът на Йосифа», се нарича и днес древният воден път не само сред фелахите, но под това име той е познат също така и в цял Египет. Сред народа съществува преданието, че той е бил построен от библейския Йосиф, според арабските легенди — «великия везир» на фараона.

Библията описва Йосифа като вещ организатор, който в тежки времена помага на египетския народ с думи и дела, като велик везир, и в годините на изобилие проявява предвидливост за годините на оскъдност. Така той нарежда да се събират зърнени храни, които да се запазват в хамбари за дните на нужда.

И ИЗМИНАХА СЕДЕМТЕ ГОДИНИ НА ИЗОБИЛИЕ В ЕГИПЕТСКАТА ЗЕМЯ /И НАСТЪПИХА СЕДЕМТЕ ГЛАДНИ ГОДИНИ/ И НАСТАНА ГЛАД ВЪВ ВСИЧКИ ЗЕМИ.

(Бит. 41:53, 54)

Годините на суша, неурожаите и периодите на глад са потвърдени многократно в нилските земи. В най-древно време, към началото на третото хилядолетие например, според един надпис върху скала от птоломеите трябва да е бил преживян седемгодишен глад. Цар Цозер нарежда да изпратят на областния владетел, управляващ край големите нилски водопади, на остров Елефантина, следното известие: «Аз съм загрижен много за тези, които се намират в двореца. Сърцето ми е в голяма тревога поради нещастието, защото реката Нил не е дошла в продължение на седем години. Тук има малко полски плодове, липсват зеленчуци, липсва всичко за ядене. Всеки човек ограбва ближния си... Децата плачат, младите хора унило се влачат. Сърцето на старите е свито, бедрата им са схванати; те седят на земята. Дворцовите хора са безпомощни. Складовете за припаси бяха отворени, но... всичко, което се е намирало там, беше привършено.» От хамбарите за зърнени храни, каквито е имало вече в старото царство, бяха открити остатъци. По много надгробни паметници се намериха малки техни копия от глина. Очевидно мислило се е за мъртвите с оглед на вероятните години на глад.

Този е поводът за голямото пътуване, което довежда до свиждането с продадения брат и до влизането на израилтяните в Египет. Вицекралят довежда своя баща, своите братя и роднини в страната: «... всички хора от дома на Иакова, дошли в Египет, бяха седемдесет души... И те стигнаха в земята Гесем» (Бит. 46:27, 28). За преминаването на границата вицекралят беше издействувал височайшо разрешение; и онова, за което Библията разказва, отговаря напълно на съответните правителствени разпореждания.

Един граничен чиновник пише на своя началник върху папирус: «Ето една друга случка, която трябва да съобщя на моя господар, а именно: Ние разрешихме... преминаването на бедуинските племена от Идумея през укреплението на Менефта в Зеку и оттам за блатистите места край града Пер-Атум, за да запазим... техния живот и живота на техните стада във владенията на царя, доброто слънце на всяка земя...»

Пер-Атум, който се появява тук, в йероглифния текст, е градът Питом от Библията в земята Гесем, един от по-късните израилски градове в Египет, обременени с робски труд (Изх. 1:11).

В такива случаи египетската гранична полиция, както и по-висшите длъжностни лица, като се стигне до двореца, са единодушни. Това се извършва по установен правителствен шаблон: просители за пасища и бежанци от страните, в които цари глад, биват приемани и почти винаги настанявани в същата област. Тя се намира при делтата, край десния бряг на Нил, в библейската земя Гесем. От делтата нататък управляват също владетелите хикси.

Синовете на Израил трябва да са се чувствували много добре в земята Гесем. Тя е била — точно както Библията описва това (Бит. 45:18; 46:32; 47:3) — необикновено плодородна и — като пасище — просто идеална за скотовъдството. Когато старият Иаков умира, с него става нещо, което е непознато и необичайно в Ханаан и Месопотамия, както и сред неговите сънародници, и затова направя силно впечатление на близките му: неговият труп бива балсамиран.

И ЙОСИФ ЗАПОВЯДА НА СВОИТЕ СЛУГИ, НА ЛЕКАРИТЕ, ДА БАЛСАМИРАТ БАЩА МУ /И ЛЕКАРИТЕ БАЛСАМИРАХА ИЗРАИЛЯ(20)/, ДОКАТО ИЗМИНАХА ЧЕТИРИДЕСЕТ ДЕНЯ/ ЗАЩОТО ТОЛКОВА ДНИ СА ПОТРЕБНИ ЗА БАЛСАМИРАНЕТО.

(Бит. 50:2, 3)

При Херодот, големия пътешественик на античния свят и пътеписател номер първи, можем да прочетем колко точно отговаря това описание на египетския обичай. По-късно Йосиф бива погребан по същия начин.

При управлението на фараоните един «пясъчен жител» никога не би могъл да стане вицекрал. Номадите отглеждаха магарета, овци и кози, а нищо не било по-омразно за египтяните от дребното скотовъдство. «Защото египтяните се гнусят от всеки овчар» (Бит. 46:34). Само при чуждестранните владетели хиксите един «азиатец» е имал щастието да се издигне до най-висок функционер в държавното устройство. При управлението на хиксите имало често чиновници със семитски имена. По скарабеите от времето на хиксите необоримо бе разгадавано името «Иаков-хер». «И не е невъзможно», така гласи преценката на видния американски египтолог Джеймс Хенри Бристед, «един водач на Иакововите поколения в Нилската долина през онези тъмни времена. Едно такова събитие сигурно се е отразило извънредно благоприятно върху нашествието на израилските поколения към Египет, което трябва да е станало тъкмо около това време.»

2 глава: 400 години мълчание

А ИЗРАИЛ ЖИВЕЕШЕ В ЕГИПЕТ, В ЗЕМЯТА ГЕСЕМ /КОЯТО ТЕ ВЛАДЕЕХА, И СЕ ПЛОДЯХА И ТВЪРДЕ СЕ УМНОЖИХА/.

(Бит. 47:27)

Библията пази мълчание за един период от 400 години, през които политическият образ на «Плодородния Полумесец» напълно се променя. През тези четири столетия в структурата на народите стават огромни размествания. Те прекъсват повече от хилядагодишната история на семитските царства край Ефрат и Тигър. Великият остров на културата в Предния Изток бива изтръгнат внезапно от своето самобитно съществуване. Чужди народи и култури налитат от далечни, досега непознати страни на земята. Този остров преживява първото сблъскване с останалия свят.

В продължение на 150 години Египет също бива обвит в мълчание. Увертюрата към възраждането на великана край Нил започва с един забележителен мотив: цвиленето на речните коне.

При княза на южния град, така гласи един откъслек от папирус(21) идва пратеникът на царя на хиксите, Апофис, от Аварис. Южният град е Тевен, негов княз е египтянинът Секененре, задължен да плаща данъци на чуждите владетели край горната делта. Удивен, князът пита пратеника на азиатската завоевателна власт: «Защо са те изпратили в Южния град? Как стигна до идеята да направиш това пътуване?» Пратеникът му отговаря: «Цар Апофис — нека той има дълъг живот, благополучие и здраве! — ми поръча да ти кажа. Премести стадото от речни коне в източната част на твоя град, понеже те не ме оставят да спя. Тяхното цвилене гърми денонощно в ушите ми.» Тогава князът на Южния град остава за известно време като поразен от мълния, защото не знае какъв отговор да даде на пратеника на цар Апофис — нека той има дълъг живот, благополучие и здраве! Най-после князът казва: «Е, добре, вашият господар — нека той има дълъг живот, благополучие и здраве! — ще чуе нещо за това стадо в източната част на Южния град.» Пратеникът обаче не се задоволява с този отговор. Той става категоричен: «Работата, по която той ме изпрати тук, трябва да бъде уредена!» Но князът на Южния град се опитва по свой маниер да убеди настойчивия пратеник. Днес той е много ловък в изпитаната тактика на приятната закуска, която трябва да създаде приятелска атмосфера и благоразположение. Съобразно със сезона и по свой начин той нагощава ядосания пълномощник на хиксите «с хубави неща, месо и сладки...» Но без успех! Понеже, когато последният си заминава, той носи в дисагите едно княжеско обещание върху папирус: «Аз ще направя всичко, което си ми казал. Предай му това.» «Тогава князът на Южния град събра най-висшите си чиновници, както и всички по-високи военачалници, които имаше, и повтори пред тях всяка вест, която цар Апофис — нека той има дълъг живот, благополучие и здраве! — му беше пратил. След това те, всички до един, мълчаха дълго време...» Тук папирусовият текст се прекъсва. За съжаление краят на разказа липсва, но от други съвременни източници ние можем да възстановим онова, което е станало по-нататък.

В музея на Кайро лежи мумията на някой си Секененре. Когато е била открита в Деил-ел-бари при Тевен, тя е събудила особен интерес у медиците. Покривката на черепа показва пет тежки рани от удар. Секененре е загубил живота си в битка.

Това звучи като приказка, но то беше едно предизвикателно твърдение: цвиленето на речните коне край Тевен е смущавало владетеля на хиксите още горе, в делтата. Това цвилене именно става най-необикновения повод за война в световната история(22).

От Тевен въстанието срещу омразните потисници се разширява из страната. За първи път по течението на Нил отново маршируват египетски батальони. Заедно с тях плува по свещеното течение към север една добре въоръжена флота. В ожесточени, кървави битки след дългогодишни пристъпи през 1580 година преди Христа пада Аварис, главната крепост на хиксите в делтата. Амозис I, син на Секененре, е възхваленият освободител на Египет. Един негов едноименник, Амозе, морски офицер в новата египетска царска флота, е оставил за потомството върху стените на своята гробница в Ел-Каб едно описание на това решително бойно събитие. След като разказва подробно за неговото развитие, той съобщава с военна лаконичност: «Превзехме Аварис. Там аз плених един мъж и три жени, всичко четирима души. Негово Величество ми ги даде като роби.»

Морският офицер знае да разкаже и за сухопътната война: «Шаруен беше подложен на тригодишна обсада и Негово Величество го превзе.» И този път е имало награда за Амозе: «Тогава аз плених там две жени и взех плячка. Дадоха ми златото на храбростта, независимо от това, че ми подариха пленниците като роби.»

Шаруен е библейският Вет-Палет (Нав. 15:27) поради господстващото си положение в Негеб — важен стратегически пункт южно от тъмните планински вериги на Иудея. Малкият хълм от развалини Тел Фара е всичко, което остана от него. През 1928 година Флиндърс Петри, известен английски археолог, разкри тук един дебел зид.

Многоцветните наемни войски на египтяните, съставени от негри, азиатци и нубийци, маршируват по-нататък на север през Ханаан. Новите фараони са извлекли урок от горчивия опит на миналото. Тяхната страна никога вече не трябва да бъде подложела на едно неочаквано нападение. Египет не губи време, а бърза да си осигури една междинна приятелска държава далече пред своите гранични укрепления. Останалата част от царството на хиксите бива сломена и Палестина става египетска провинция. Някогашните консулски постове, търговски складове и куриерски станции в Ханаан и по финикийското крайбрежие се превръщат в постоянни гарнизони, укрепени защитни пунктове, египетски фортове в една покорена страна.

След една повече от двехилядигодишна история великанът край Нил излиза от сянката на своите пирамиди и сфинксове с претенцията да навлезе дейно в събитията извън границите си и да бъде зачитан в останалия свят. Египет израства постепенно до една световна сила. Всички, които живееха извън Нилската долина, бяха преди това само достойни за презрение «азиатци, «пясъчни скитници», скотовъдци — хора, недостойни за вниманието на един фараон. Сега египтяните стават по-общителни. Те започват да кореспондират с други страни. По-рано това беше немислимо. Сред разменените дипломатически ноти в архивата на двореца Мари не съществува нито едно-единствено послание от Нил. Tempora mutantur — времената се менят!

Проникването на египтяните стига най-после до Сирия, дори до бреговете на Ефрат. Там те се натъкват неочаквано на народи, за чието съществуване не са дори подозирали. Жреците търсят напразно в старите папирусови свитъци на храмовите архиви, те изучават без успех описанията за военните походи на предишните фараони. Никъде не се намира дори един камък за непознатите митанити!

В Северна Месопотамия, между горното течение на реките Ефрат и Тигър, египтяните стигат до могъщото царство Митани. Неговите царе имат около себе си аристокрация от преносими бойци и носят индоарийски имена. Аристократите на тази страна се наричат «мариа», което има същото значение като «млад боец». Мариа е староиндийска дума; и техните храмове са посветени също на староиндийски божества. Вълшебните песни на Ригведа отекват пред статуите на Митра, победоносния борец на светлината против мрака, на Индра, който заповядва на бурите, и пред статуите на Варуна, повелителя на вечно равномерния световен ход. Старите богове на семитите са свалени от техните пиедестали.

Митанитите са неоспорими любители на коне, дори маниаци в това отношение. По бреговете на широките реките отглеждат първите дерби на света. Цели библиотеки с глинени плочи съдържат указания за развъждането и отглеждането в конезаводите, предписания за успешното снабдяване на войската с потребните коне, наставления за дресирането на младите животни, както и правила за храната и тренировката им при устройваните конни надбягвания. Това са произведения от познавачи на коне, които могат да се мерят с всяко модерно ръководство в тази област. Сред мариа, аристократичните преносими бойци, конят се ценеше по-високо от човека.

С тази държава Митани сега Египет има обща граница, която впрочем не му дава спокойствие. Там местните инциденти не престават. При нападенията от различни посоки цели отряди от египетските лъкови стрелци биват постоянно заплитани в жестоки сблъсквания с преносимите бойци. Така при взаимните си походи нахлуват веднъж египетските бойни сили, а друг път колоните на митанитите дълбоко в противниковата територия. Долините на Ливан, бреговете на Оронт и Ефрат са театър на безкрайни битки и кървави стълкновения. Почти цяло столетие двете велики царства се намират в постоянна вражда.

Малко преди 1400 година преди Христа войнствените митанити предлагат мир на египтяните. Врагът става приятел. Царете на Митани се насочват стремително към домашна политика. С голям разкош и богати подаръци те изпращат своите дъщери в Египет; техните принцеси се омъжват за фараони. По този начин в три последователни владетелски поколения индоарийска кръв се смесва за пръв път с кръвта на египтяните. И сигурно една от техните княгини беше тази, която стана най-известната между всички фараонови жени: Нефертита, на чиято красота светът и днес се възхищава. Нейният съпруг, Аменофис IV, беше египетският слънчев цар Ехнатон.

Коя бе причината за това неочаквано миролюбие на войнствените митанити?

Поводът дойде отвън, тяхното царство внезапно бе заплашено от война на два фронта. От северозапад, от Мала Азия, един силен втори противник започна да напада границите им с войските си. Това беше народ, за който учените дори в нашето столетие едва ли знаеха нещо, но който играе голяма роля в Стария Завет — хетейците.

Сред «Хетовите синове» разпъна Авраам своята шатра в южната част на иудейските планини, при Хеврон, и купи от тях земята, върху която съгради гробницата за своята жена Сара (Бит. 23:3 сл.). За голяма скръб на своите родители Исаак и Ревека Исав се ожени за две хетейки (Бит. 26:34); цар Давид също взе «жената на Урия, хетееца» (2 Цар. 11). От пророк Иезекиил узнаваме, че хетейците са взели участие в основаването на Иерусалим: «Твоят корен и твоята родина е в Ханаанската земя; баща ти е амореец, а майка ти — хетейка» (Иезек. 16:3, 45).

Повторното откриване на хетейския народ, потънал напълно в царството на забравата, става в началото на нашия век в сърцето на Турция.

В планинската местност, източно от столицата Анкара, реката Халис описва грамадна дъга в пътя си към Черно море. Почти точно в средата й лежи селището Богхаскьой; на турски «богхас» значи клисура, а «кьой» значи село. При това «село в една клисура» през 1905 година немският египтолог проф. Хуго Винклер открива множество надписи на клиновиден шрифт, между които се намира и един своеобразен йероглиф. Те възбуждат извънредно голям интерес не само сред учените. Обществото узнава с удивление какви хора са били така наречените в Библията «Хетови синове». Преводът на надписите с клиновиден шрифт отново издига в очите на хората непознатите дотогава хетейци от индогерманската раса и пропадналото заедно с тях велико царство.

Две години по-късно една експедиция от Берлин тръгва наново за Богхаскьой. Този път под ръководството на председателя на Берлинския археологически институт Ото Пухщайн бива подложена на изследване голямата площ от развалини над селото. На това място се е издигал някога Шатусас, гордата столица на хетейското царство От нея са останали грамадни развалини, остатъци от зидове, скелети от храмове, порти от укрепления, останки от цял град. Неговите стени са обхващали едно пространство от 170 хектара. Шатусас е бил голям почти колкото Нюрнберг в средните векове. На градските порти са се облягали релефни образи с човешки ръст. Благодарение на тези фигури от чер стоманенотвърд базалт ние имаме ясна представа за външността на хетейските царе и войници: дългата им коса лежи като навита плетеница на гърба. Върху нея стои висока подвита фуражка. Широк пояс придържа една къса престилка. При това те носят обувки с остър нос.

През 1370 година преди Христа, когато хетейският цар Супилулиумас потегли със силна войска към югоизток, дните на царство Митани, въпреки цялата ловкост на домашната му политика, бяха вече преброени. Супилулиумас разби царството на преносимите бойци, направи го подвластно и продължи тогава настъплението си към планините на Ливан, северно от Ханаан. Изведнъж като че ли Египет придоби в лицето на Сирия един нов, немалко силен и жаден за владичество съсед.

От това време съществува един скъпоценен документ. Княз Мурсилис, синът на Супилулиумас, предава в спомените от живота си един епизод от царския двор на хетейците, който трябва да му е направил такова трайно впечатление, че той е счел за необходимо да го опише.

Анхес-ен-Амон, съпругата на фараона Тут-енх-Амон, остава вдовица. Тя има много известни родители, Ехнатон и Нифертита. От прекрасните египетски изображения ние я познаваме като нежно, съвсем младо същество. Въпреки това тя трябва да е била жена, която е знаела точно какво иска и се е опитвала, използвайки цялата си пленителна личност, да води висша политика за благото на своя народ. С едно хубаво приготвено фараоново легло и трон — каква примамна стръв! — тя се старае да отклони нападателните планове на новия си могъщ съсед. Хетейските войници са нахлули вече в Амка, плодородната земя между Ливан и Антиливан.

Мурсилис диктува: «Когато хората от земята на египтяните чуха за нападението от Амка, те се уплашиха. И понеже, за да направи положението още по-лошо (техният господар (Тут-енх-Амон) току-що бе умрял), египетската царица, която беше останала вдовица, изпрати един посланик до моя баща, комуто писа, както следва: «Мъжът ми умря и аз нямам син. Говори се, че Ти си имал много синове. Ако би ми изпратил един от Твоите синове, той би могъл да стане мой съпруг. Мисълта — да взема един от моите слуги и да го направя свой мъж — ме отвращава.» Щом баща ми разбра това, той събра старейшините на съвет и каза: «Откогато светът съществува, още не ми се е случвало такова нещо.» Той изпрати своя дворцов съветник Хату-зитис с думите: «Иди и ми донеси достоверни сведения. Те биха могли да се опитат да ме измамят: може би те имат някой принц; донеси ми по този въпрос достоверни сведения». Египетският посланик, уважаваният Ханис, дойде при баща ми. Понеже моят баща беше предупредил Хату-зитис при отпътуването му за Египет: «Може би те имат някой принц; те биха могли да се опитат да ме измамят и може би съвсем не им е потребен един от моите синове, за да поеме царската власт», затова египетската царица отговори на баща ми в едно писмо: «Защо казваш — те биха могли да се опитат да ме измамят! Ако имах син, бих ли писала тогава до една чужда страна по такъв начин, който е унизителен за мене и моята страна? Ти не ми вярваш и ми казваш даже такова нещо! Този, който беше мой съпруг, умря и аз нямам синове. Нима трябва да взема един от моите слуги и него да направя свой мъж? Аз не съм писала до никоя друга страна, а писах само на Тебе. Говори се, че си имал толкова много синове. Дай ми един от Твоите синове и той ще стане мой съпруг и цар в страната на египтяните.» И понеже баща ми беше много великодушен, той отстъпи пред желанията на тази дама и реши да й изпрати измоления син.»

Но съдбата по своеобразен начин отказа успеха на това необикновено предложение за женитба. Фараоновият трон и леглото на Анхес-ен-Амон останаха празни. На път за Египет обреченият приемник бива убит.

Около 75 години по-късно на същата ос Халис — Нил едно друго предложение за женитба стига до щастлив край, макар че според увертюрата от боен шум и звън на оръжия е могло да се очаква всичко друго. Раамсес II, наречен «Великият», е потеглил с войските си през Палестина към Сирия. Той иска най-после да удари решително омразните хетейци.

В долината на Оронт, където днес се разстилат просторни памукови ниви и старата крепост на кръстоносците «Страж на рицарите» бди над плодородната низина Букеа, малко на юг от тъмнозеленото езеро Хьомс, се простираше тогава градът Кадеш. Пред неговите порти четири египетски армии се сблъскаха с бързите бойни коли и пехотата на хетейците. Уви, битката не донася желаната победа на Раамсес II — за малко самият той не попада в плен; но с тази битка се прекратяват и бойните стълкновения. В 1280 година преди Христа хетейците и египтяните сключват първия пакт за ненападение и закрила в световната история. Доброто споразумение бива подпечатано освен това с женитбата на Раамсес II с една хетейска принцеса. Много надписи, дълги по цели метри, описват подробно и правдиво пъстрата картина на това събитие, което може направо да се нарече международно в тогавашния мащаб. По стените на храмовете в Карнак, в Елефантина, в Абу Симбел или по многобройните релефни колони, навсякъде описанието има точно същия текст.

Що се отнася до пропагандата в своя полза и самохвалството, Раамсес II поставя всичките си предшественици напълно в сянка. «Тогава дойде някой, за да направи съобщението на Негово Величество. Той каза: «Ето, дори великият княз от Хати (хетеец)! Довеждат най-възрастната му дъщеря, която носи безчислено количество дарове от всякакъв вид... Те стигнаха границата на Ваше Величество. Наредете да дойдат нашите бойци и сановници, за да я посрещнат!» Тогава Негово Величество изпита голяма радост и дворецът бе щастлив, когато чу тези странни неща, които бяха съвсем непознати в Египет. И така, той изпрати бързо войската и сановниците, за да я посрещнат.»

Многобройна делегация се отправя към северната част на Палестина, за да доведе невестата. Довчерашните врагове се побратимяват: «И дъщерята на великия княз от Хати тръгна за Египет. Тогава, докато пехотата, преносимите бойци и сановниците на Негово Величество я придружаваха, те се размесиха с пехотата и преносимите бойци от Хати; целият народ от страната на хетейците беше размесен в пъстър хаос с този на египтяните. Те ядоха и пиха заедно, станаха близки като братя...»

Голямата сватбарска процесия тръгва от Палестина за града Пи-Раамсес-Мери-Амон в делтата на Нил: «Тогава те доведоха дъщерята на великия княз от Хати... пред Негово Величество. И Негово Величество видя, че по външност тя беше хубава като богиня... И той я обикна повече от всичко друго...»

Чедата на Израил трябва да са били очевидци на тържественото пристигане на сватбената процесия в града Пи-Раамсес-Мери-Амон — което значи «Дом на Раамсес, любимеца на бога Амон». Впрочем, както потвърждава библейското описание, пребиванието на израилските чеда в този град съвсем не е било доброволно. По това време именно Библията поема отново тяхната история, след като е покрила с мълчание четиристотингодишната мирна и щастлива емиграция на израилските чеда в Нилската земя. Лоши новини стоят в началото на този нов и важен период от историята на библейския народ.

3 глава: Робски труд в Питом и Раамсес

И ВЪЗЦАРИ СЕ В ЕГИПЕТ НОВ ЦАР / КОЙТО НЕ ЗНАЕШЕ НИЩО ЗА ЙОСИФА / И ПОСТАВИХА НАД ТЯХ НАДЗОРНИЦИ / КОИТО ДА ГИ ИЗНУРЯВАТ С ТЕЖЪК ТРУД / ПОНЕЖЕ ТОГАВА СЕ СТРОЯХА НА ФАРАОНА ГРАДОВЕТЕ ПИТОМ И РААМСЕС, КАТО СКЛАДОВЕ ЗА ПРИПАСИ.

(Изх. 1:8, 11)

Новият цар, който не знае нищо за Йосифа, е Раамсес II. Неговото неведение е напълно понятно. Защото Йосиф живя столетия преди него, във времето на хиксите, от което едва ли са запазени имената на царете хикси, дълбоко мразени от египтяните, а още по-малко — имената на сановниците и чиновниците. Дори ако Раамсес II би познавал Йосифа, сигурно е, че той не би желал да знае нищо за него. Всеки самосъзнателен египтянин би се отнесъл с пренебрежение към Йосифа по две причини. Първо, като азиатец и следователно — презрян «пясъчен скитник»; и, второ, поради качеството му на най-висш ръководен орган на омразната владетелска сила. Във всеки случай, с оглед на последното обстоятелство, цената на Йосифа в очите на фараона едва ли е била благоприятна за Израил.

Какво е представлявал робският труд в стария Египет, който са изпитали и чедата на Израил при великите строежи край Нил, това може да се разбере от една древна картина, която Пърси А. Нюбъри — откривателят на картината в Бени-Хасан, представляваща родоначалниците — е намерил в една скалиста гробница, западно от царския град Тевен.

По стените на тази грамадна сводестна гробница са изобразени сцени из живота на един висш сановник, везира Рекмире, от които се вижда какво е направил някога той за благото на своята страна. Една сцена го представя при проверката на обществените работи. От детайлното изображение на египетското тухлено производство, където са представени работници, препасани само с ленена престилка, прави впечатление преди всичко светлият цвят на кожата им. Сравнението с тъмнокожите им надзиратели показва, че светлокожите хора са вероятно семити, но в никой случай — египтяни. «Той ни снабдява с хляб, бира и всички добри неща»; обаче, въпреки похвалата за доброто продоволствие, не остава никакво съмнение върху обстоятелството, че те работят тук не доброволно, а принудително. «Тоягата е в ръката ми — казва според йероглифите един от египетските надзиратели, — не бъдете лениви!»

Тази картина е убедителна илюстрация към библейските думи: «И египтяните принуждаваха с жестокост Израилевите синове да работят и правеха живота им горчив с тежката работа над глина и тухли» (Изх. 1: 13, 14). Като пастири израилтяните не бяха свикнали на друга работа, и затова последната им се струваше двойно по-тежка. Производството на тухли и строителните работи бяха робски труд.

Картината в скалистата гробница показва една сцена от строежа на Амоновия храм в града Тевен. Но «класическите» градове на робския труд за чедата на Израил бяха Питом и Раамсес. В малко променена форма и двете имена се явяват в египетските записвания. «Пи-Тум», «Дом на бога Тум», се казва за един град, достроен при царуването на Раамсес II. А споменатият вече Пи-Раамсес-Мери-Амон се счита за библейския Раамсес. Един надпис от времето на Раамсес II говори за «пр», «които влачат камъни за голямата крепост на града Пи-Раамсес-Мери-Амон». С «пр» египетският писмен език означава семитите.

Остава още въпросът, къде са били разположени двата града на робския труд. Това може да се разбере: господарите на новото царство бяха преместили своята столица на север от стария Тевен в Аварис, откъдето и хиксите бяха управлявали страната. Новата международна политика на държавата счете за полезно да не бъде толкова далеч от издънката, какъвто беше случаят с Тевен, разположен много по на юг. От делтата можеше по-лесно да се надзирава неспокойната «Азия», владенията в Ханаан и Сирия. Фараонът Раамсес II даде своето име на новия столичен град. От предишния Аварис произлезе градът Пи-Раамсес-Мери-Амон.

След много неясни указания и предположения мотиката на археолозите завърши несъгласието в мненията относно мястото на един от двата града на робския труд. Този, който пътува за Египет, може да включи в програмата си и една обиколка през неговите развалини. От Кайро това са 100 километра пътуване с автомобил. Приблизително в средата на Суецкия канал, там, където той е прокаран през старото Крокодилово езеро(23), започва на запад една суха долина, която се простира до най-източния ръкав на Нил и е позната под името Вади Тумилат. Десет километра път разделя два хълма от развалини. Единият е Тел ер-Ретаба, библейският Питом, а другият — Тел ел-Машута, библейският Сокхот (Изх. 12:37; 13:20). Освен остатъците от хамбари тук се намериха надписи, в които става дума за складове за припаси.

Ако преди 4000 години съществуваше вече закрила на изобретенията, тя би трябвало да бъде призната на египтяните за техните хамбари. Силозите по канадските и американските земеделски стопанства се строят и днес по същия принцип. Действително египетските силози не са достигнали истински гигантски размери. Но големите хамбари, кръгли строежи с диаметър от 8 метра и висока рампа за насипване на зърното, не бяха рядкост в Нилската страна. Като велик везир Йосиф нареди да се построят складове за зърнени храни (Бит. 41:48 и сл.), а приемниците му съградиха такива хамбари в земята Гесем чрез принудителна работа.

Издирването на другия град на робския труд, Раамсес(24), дълго време не доведе до резултат. Едва около три десетилетия след откриването на Питом той беше издирен най-после през 1930 година.

Фараонът Раамсес II, наречен «Великият», причини доста трудности на археолозите. Неговата суетност е била по всяка вероятност още по-голяма от строителната му ярост, така че той нито веднъж не се е уплашил от своята слабост да се кичи с чужди пера: нека поколенията се удивляват на строителя Раамсес II! И това наистина стана. В началото изследователите на древността едва ли можеха да обхванат на колко храмове, светски строежи и къде ли не другаде се сблъскаха с инициалите «Раамсес II». Но когато строежите бяха разгледани по-отблизо с лупата, тогава обяснението на това явление не представляваше вече трудност: много от тези строежи трябва да са били издигнати дори столетия преди Раамсес II. За да удовлетвори своята суетност, Раамсес II е наредил категорично да издълбаят и върху тях неговия монограм.

В делтата издирването на града Пи-Раамсес-Мери-Амон водеше от хълм на хълм. В областта на източната Нилска делта всяко от находищата биваше приемано в началото за търсеното такова: Питом, Хелиополис, Пелусиум и други. Това лутане завърши едва през 1929 година, когато лопатата на страсбургския професор Пиер Монте проникна в земята близо до днешното рибарско село Сан. На 50 километра югозападно от Порт Саид Монте изкопа от 1929 до 1932 година необикновено количество статуи, сфинксове, релефни колони и остатъци от сгради, всички снабдени с монограма «Раамсес II». Този път нямаше никакво съмнение, че той се намира пред останките на Пи-Раамсес-Мери-Амон, града на робския труд Раамсес от Библията. И точно както в Питом, тук също се намериха развалини от хамбари и складове за припаси.

Израилтяните в буквалния смисъл на думата паднаха жертва пред строителната ярост на фараона. Разположението на областта, в която те бяха заселени, благоприятствуваше за вербуването на робския труд. Библейската област Гесем с тучните си пасища започваше само няколко километра южно от новата столица и стигаше до Питом. Тези чужденци, живеещи, така да се каже, пред вратите на големите строителни начинания, можеха най-лесно да се вземат от техните стада и палатки за принудителен труд.

Развалините при Сан не издават вече нищо от блясъка на някогашната столица. Благодарение само на едно писмо върху папирус от онова време ние можем да добием представа за това, което колоните от израилтяни са виждали всеки ден при отвеждането им на принудителна работа до мястото на строежите. Ученикът Пай-Бес пише въодушевено до своя учител Амен-ем-Опет:

«... Дойдох в Пи-Раамсес — Любимеца-на-Амон и намирам, че той е прекрасен. Един великолепен град, който няма равен на себе си. Същият бог Ра го е построил според плана на Тевен. Пребиваването в него означава прелестен живот. Неговите ниви предлагат изобилие от хубави неща. Той получава прясна храна и месо всеки ден. Езерата му са пълни с риба, в лагуните му изобилствуват птици, неговите ливади са покрити със зелена трева, овощията му имат вкуса на меда по обработените полета. Неговите складове за припаси са пълни с ечемик и пшеница; те се издигат до небето. Там има лук и чесън за ястията, също — нарове, ябълки, маслини и смокини от овощните градини. Сладко вино от Кенкеме, което е по-вкусно от меда. Ръкавът на делтата Си-Хор доставя сол и селитра. Неговите кораби пристигат и заминават. Тук има ежедневно пресни хранителни продукти и добитък. Радост е за човека, който може да живее там, и никой не извиква в този град: Дай Боже! Простите хора живеят там като знатните. Напред! Нека отпразнуваме в този град неговите небесни празници и началото на годишните времена!»

След години животът в голата пустиня заличава спомена за тежкия робски труд сред чедата на Израил; остава само споменът за изобилието на храната в делтата; «По волята Божия, да бяхме умрели от ръката на Господа в Египет, когато седяхме при котлите с месо и ядяхме хляб до насита!» (Изх. 16:3) «Кой ще ни даде месо да ядем? Ние помним рибата, която ядяхме даром в Египет, и тиквите, пъпешите, праза, лука и чесъна.» — «Кой ще ни даде месо да ядем? Защото в Египет ни беше добре» (Второзак. 11:4–5, 18).

Изкопани находки и съвременни текстове, при отчасти почти буквално сходство, потвърждават библейското описание. Но не може да се приеме, че с това е завършен академичният спор за историчността на тези събития от живота на Израил.

Почти гневно звучат думите на американския професор Уйлям Ф. Олбрайт, справедливо считан за един от малцината учени от универсален мащаб — той е богослов, историк, философ, ориенталист и археолог, — който се осмелява да заяви:

«Доколкото днес ни е позната топографията на източната делта, описанието на тръгването за Екзодус (Сокхот), за което се говори в глава 12, стих 37 (Изх. 12:37), и в глава 13, стих 20, е топографически съвсем вярно. По-нататъшни доказателства за историческата стойност на това описание в неговата същност и на странствуването в областите на Синай, Мидиан и Кадеш могат лесно да се добият благодарение на растящите ни познания в областта на топографията и археологията. Тук ние трябва да се задоволим с увереността, че все още господствуващото хиперкритично отношение, взето спрямо предишните исторически традиции на Израил, няма вече привилегия. Дори дългооспорваната дата на тръгването може сега да се постави между не толкова далечни граници... Ако приемем, че това тръгване е станало в около 1290 година преди Христа, ние едва ли ще сгрешим, защото първите години на Раамсес II (1301 до 1234 година) в най-голямата си част са били посветени на строителната дейност в града, комуто той е дал името си — в Раамсес на израилтянската традиция. Убедителното сходство между тази дата и дадената според глава 12, стих 40, където се говори за 430 години — А времето, през което чедата на Израил преживяха в Египет, е 430 години (Изх. 12:40) — преселването трябва да е станало в 1720 година преди Христа, — това сходство може да бъде, разбира се, и съвсем случайно; то обаче е твърде забележително.»

Управлението на Раамсес II е времето на потисничеството и робския труд на Израил; но то е също така и времето, в което за народа се явява великият освободител — Моисей.

ПО ВРЕМЕТО, КОГАТО МОИСЕЙ ПОРАСНА, ТОЙ ИЗЛЕЗЕ ПРИ БРАТЯТА СИ / И ВИДЯ ТЯХНОТО БРЕМЕ И РАЗБРА, ЧЕ ЕДИН ЕГИПТЯНИН БИЕ ЕДНОГО ОТ БРАТЯТА МУ, ЕВРЕИТЕ, / И СЕ ОГЛЕДА НАСАМ-НАТАТЪК; И КАТО ВИДЯ, ЧЕ ТАМ НЯМА НИКОГО / ТОЙ УБИ ЕГИПТЯНИНА И ГО ЗАРОВИ В ПЯСЪКА / И ТОВА СТИГНА ДО ФАРАОНА / КОЙТО ПОТЪРСИ МОИСЕЯ, ЗА ДА ГО ПОГУБИ / НО МОИСЕЙ ПОБЯГНА ОТ ФАРАОНА / И СЕ СПРЯ В МАДИАМСКАТА ЗЕМЯ И ОСТАНА ПРИ ЕДИН КЛАДЕНЕЦ.

(Изх. 2:11, 12, 15)

Това са факти, познати на египтолозите. Но широката общественост взема на прицел известния библейски разказ за Моисея и кошчето; и за вечните скептици става лесно да се въоръжат с един привиден аргумент против достоверността на този пленителен разказ. «Но това е легендата за рождението на Саргон!», казват скептиците — и «преписана» — подразбират те.

За цар Саргон, основателя на семитската династия в Акад през 2360 година преди Христа, текстовете с клиновиден шрифт разказват следното: «Саргон, могъщият цар, царят на Акад съм аз. Моята майка беше служителка при храма, а баща си не познавах. Зачена ме майка ми и ме роди тайно. Тя ме постави в едно кошче от тръстика и затвори капака му със смола. Тя ме сложи в реката... Реката ме понесе и ме закара при Аки, поливача. Аки, поливачът, ме прие за син и ме отгледа...»

Сходството с библейския разказ за Моисея е наистина поразително: «И като не можеше повече да го крие, тя направи едно кошче от тръстика, намаза го с асфалт и смола, сложи детето в него и го постави в тръсталака край брега на реката...» (Изх. 2:3 и сл.). Историята с кошчето е древен народен разказ на семитите. В продължение на много столетия той преминава от уста на уста. Легендата за Саргон от третото хилядолетие преди Христа се намира дори по нововавилонските плочи с клиновиден шрифт от първото хилядолетие преди Христа: нищо повече от примамна рамка, с която потомството отдавна украсява живота на великите хора. Кому би хрумнало да се усъмни в историчността на император Барбароса, понеже той и днес седи в Кифхойзер?

Служебните лица се намират навсякъде и винаги под държавна закрила. И по времето на фараоните това не беше иначе, а така, както е днес. Затова на Моисея, след като в справедливия си гняв е убил държавния надзирател на робския труд, му остава само бягството, за да се отърве от сигурното наказание.

Моисей постъпва така, както и преди него — Синухе. Той избягва от територията на египетската власт към изток. И понеже Ханаан е област, подвластна на Египет, Моисей избира място на изгнание планинската земя Mадиам, източно от Акабския залив, с която знае, че е свързан чрез роднински връзки. Xетура стана жена на праотеца Авраама, след като Сара умря (Бит. 25:1). Един от нейните синове се казваше Мадиан. В Стария Завет племето мадиан бива наричано често кенейци (Числ. 24:21). Това значи «принадлежащ към ковачите на мед»; на арабски «qain», на арамейски «qainâya» значи ковач. Това означение е свързано с наличността на метали недалеч от седалището на това племе. Планинските вериги източно от Акабския залив са богати с мед, както доказаха неотдавнашните изследвания на почвата от американеца Нелсън Глук.

Никоя държава не позволява на евтините принудителни и чужди работници да излязат доброволно от страната. Това сигурно е било изпитано и от израилтяните. Ала най-после мъките им трябва да са изтръгнали необходимото позволение от египтяните. Дали те точно по това време са били гневни към Моисея, досега не може да бъде отговорено с да или не, защото още не са открити съвременни сведения по този въпрос. Но мъките им не са нито нещо невероятно, нито нещо необикновено. Напротив, те се числят към чисто египетски местен колорит. Водата на Нил «се превърна в кръв» — «Излязоха жаби, които покриха Египетската земя» — Явиха се комари, гадини, чума по добитъка и гнойни струпеи — най-после, град, скакалци и тъмнина (Изх. 7–10). Египтяните и в сегашни дни преживяват злочестини, каквито Библията описва тук, например «червения Нил».

Утаени вещества от абисинските езера боядисват речната вода, преди всичко в горното течение, често пъти в тъмночервен цвят. Това много наподобява кръв, ако човек поиска. — По времето на заливания жабите, а също и комарите се увеличават понякога толкова много, че стават истински бич за страната. — В категорията на гадините се числят безспорно и кучешките мухи. Те нападат често на рояци цели области, проникват в очите, носа и ушите и могат да причинят чувствителни болки.

Наистина край Нил градушката е извънредно рядко явление, ала не и непознато. Годишното време за това е януари или февруари. — Напротив, рояците от скакалци са характерно катастрофално явление в страните на Ориента. Въпросът с внезапната тъмнина не стои другояче. Шамсинът, наречен и самун, е огнен вятър, който издига грамадни количества пясък и ги понася пред себе си. Те засенчват слънцето, придават му матова, жълтеникава светлина и превръщат ясния ден в мрачен. — Само смъртта на първородството е нещастие, за което не съществува обяснение (Изх. 12).