Чие е това дете? Бил Уилсън

Бях на четиринадесет. Вървях с майка ми из нашия квартал Парк Пинелас, Флорида, северно от Сейнт Питърсбърг, близо до кръчмата „Добре дошли" на Парк Булевард, където тя работеше като сервитьорка. Спряхме и седнахме върху една бетонна тръба над малка дренажна шахта. През онзи ден мама беше много мълчалива. След няколко минути се изправи и каза: „Не мога повече. Чакай тук." „За да отговори тя?" - чудех се аз. „Какво ли не може повече?" Послушах мама. Седях и я чаках да се върне. Слънцето залезе, а нея още я нямаше. На следващия ден продължих да седя на същата тръба сам с мислите си. Знаех, че майка и татко имат трудности. Животът не беше лесен.

Родил съм се, когато са живеели в Южен Бостън. Татко си намерил работа като шофьор на автобус, но не изкарвал достатъчно, за да издържа семейството. Мислел си, че „тревата е по-зелена" в Сан Франциско, затова тръгнал на запад. Когато живеехме по Западното крайбрежие, бях дванадесетгодишен. Сестра ми Сенди е осем години по-голяма. Винаги е била стабилизиращия фактор в живота ми - непрекъснато ме насърчаваше и защитаваше. Бях кльощаво дете - постоянна мишена за кварталните побойници. Неведнъж ме е отървавала, когато съм си мислел, че никой не би го направил. Но сякаш на семейство Уилсън никак не им потръгна в Сан Франциско. Татко съобщи, че ще се местим във Флорида, защото там имал роднини. След няколко седмици обаче стана ясно че пристигането ни в слънчевия щат е най-голямата грешка, която можехме да направим. Нашият дом не беше щастлив. Семейните отношения се влошиха дотолкова, че майка и татко се разведоха. Баща ми се разболя от туберкулоза и постъпи в специализирана болница в Тампа.
Къде е мама?

Като дете никога не изпитах обичта на родителите си. Не мога да кажа, че съм познавал баща си. А майка ми, за да смекчи ударите на живота, се отдаде на пиенето. Стана алкохоличка. След развода нейните пиянски истории зачестиха. Почти всяка вечер водеше у дома различни мъже от бара. Това бяха най-грубите хора, които някога съм виждал. Всяка вечер заспивах под звуците на псувни, побои и пиянства. Една вечер стана толкова непоносимо, че взех един пистолет и бях готов да застрелям компаньона на майка ми. Както си седях втори ден върху тръбата, си мислех за нощите, когато мама не се прибираше. Какво се беше случило пак? Сигурно скоро щеше да се върне.

Три дни седях под слънцето на Флорида върху горещата бетонна тръба. Не знаех на къде да поема. Сестра ми се беше омъжила и вече живееше в Ню Джърси. Татко го нямаше. Ако знаех как да се моля, щях да го направя, но в нашия дом религията нямаше място. Оставаше ми само да се опитам да бъда смел и да преглътна сълзите, които напираха. Мама така и не се върна.

Един мъж от същата улица забелязал, че седя три дни на това място. Приближи се и ме попита дали съм гладен. Казваше се Дейв Руденис. Веднъж бях говорил с него и бях гледал как поправя състезателната си кола пред дома си. Дейв беше автомеханик, който обичаше да кара състезателни коли. Беше и дякон в една местна църква, Първа Асамблея на Бога в Сейнт Питърсбърг.

- Искаш ли да отидеш на младежки лагер? - попита той.

- Какво е това? - учудих се аз.

- О-о, ще ти хареса. Ще има много деца на твоята възраст. играят бейзбол, плуват и присъстват на невероятни богослужения.

- Богослужения? - зачудих се. Какво ли е това?

Дейв Руденис плати едноседмичната такса от седемнадесет долара и петдесет цента и ме настани в колата на пастора с няколко други деца. Така се отправих към лагера Алафиа в горите на Централна Флорида - някъде между Малбъри и Брадли Джанкшън.
Край на самотата

По природа бях самотник - отчасти защото не знаех как да общувам с хората, отчасти защото имах ужасно мнение за себе си. Бях не само висок и слаб, но и кльощав. Зъбите ми стърчаха; имах видима деформация на челюстта и панталоните ми бяха винаги скъсани.

Прекарвах по-голямата част от времето си уединен, но в сряда вечер на онзи лагер чух нещо, което изцяло промени живота ми. За пръв път слушах простичката история как Исус умрял на кръста за мен и как възкръснал, за да прекарам вечността с Него. Не си спомням нито кой говори, нито каква е била темата на неговата проповед. Но онази вечер излязох напред и коленичих вляво от олтара. Казах: „Исусе, искам да простиш греха ми. Искам да ти дам живота си." Някак си знаех, че след онази вечер животът ми никога повече няма да бъде същият. Когато се върнах в Сейнт Питърсбърг, Дейв ме чакаше. Беше чул, че в лагера Алафиа съм намерил Господа.

- Синко - посрещна ме той, - искам да знаеш Колко много те обичаме. Само не се тревожи. Всичко ще бъде наред. Ние ще се погрижим за теб.

За пръв път чувах такива думи. Следващата седмица посетих първото неделно богослужение в живота си. Седях сам, защото се чувствах неудобно до други млади хора. Май наистина съм изглеждал доста зле със смешното си лице и изпокъсаните панталони. Водачът на хвалението каза: „Да отворим на страница 269 и да изпеем „Извори на жива вода". Никога преди не бях пял от песнарка. Мислех си, че песента се чете, както се чете книга - прочетеш един ред и продължаващ надолу. Но не беше така! Продължавах да пея, без да осъзнавам, че не пея като останалите. Зад мен седеше учтива, възрастна дама. Наведе се към мен, сложи ръка върху рамото ми и каза: „Дай да ти покажа как се пее тази песен." Хората в църквата бяха търпеливи с мен.

Няколко дни по-късно, малко след като изписаха баща ми от болницата за туберкулозно болни, той почина от инфаркт. Тогава двама от най-чудесните хора, които някога са се раждали, ме приютиха в своя дом, а по-късно ми дадоха място в църквата, Където да живея. Това са Уейн Питс и неговата съпруга - Евелин. Той беше пастор на Първа Асамблея. Аз бях много затворен в себе си и заради външния си вид. За кривите ми зъби и за деформираната ми челюст трябваха шини, а по-късно и операция, за да се коригират. Пастор Питс и съпругата му ми купиха първите шини. Хората в църквата бяха толкова мили. По-точно бяха загрижени. Дори ме поканиха да се присъединя към кралските рейнджъри - младежка програма за момчета. Командирът разбра колко съм чувствителен относно външния си вид и се погрижи да се почувствам като част от групата, а не отхвърлен.

На срещите на кралските рейнджъри учехме всевъзможни неща: Като се започне с връзване на възли и се стигне до палене на огън без кибрит. Учеха ни също колко е важно да споделяме вярата си в Христос с хората. „Това е част от християнския живот" - Казваше нашият водач. Но тъй като бях християнин отскоро, а и бях изключително срамежливо момче, тази задача изобщо не беше по силите ми. Когато тръгвахме да раздаваме евангелски брошури, почти изпадах в паника. Ако никой не ме наблюдаваше, аз се отделях от другите и поставях малките брошури в телефонните кабини, за да избегна преките контакти с хората.

Веднъж оставих няколко брошури в една телефонна кабина и преминах на отсрещния тротоар, за да видя дали изобщо някой ще ги прочете. След няколко минути в кабината влезе един мъж, за да телефонира. Взе една брошура, огледа я, пъхна я в джоба и излезе. Нямам думи да опиша колко много означаваше тази случка за мен. За пръв път в живота си осъзнах, че всъщност мога да въздействам на някого за Христос. Поради желанието ми да стана автомеханик като Дейв Руденис - превърнал се вече в моя герой - в гимназията посещавах професионален курс. Намерих си почасова работа - поправях разни стари коли и след като завърших, започнах да работя в търговско представителство на „Форд", Като използвах всеки удобен случай да покарам с висока скорост.

Дон Рипи замести Уейн Питс като пастор. Той и съпругата му Артелийн вярваха в мен повече, отколкото можех да си представя. Веднъж Дон каза: „Бил, чувстваме, че имаш възможности да постигнеш големи неща в живота си и искаме да ти помогнем. Дон Рипи ми купи първите чисто нови обувки, които някога съм притежавал. Бях на седемнадесет. Той и Артелийн ми позволиха да продължа да живея в църквата и непрекъснато ме подкрепяха с насърченията си. Един ден ми казаха: „Според нас трябва да отидеш в библейското училище „Лейклънд." Имаха предвид Югоизточния библейски колеж за обучение на служители и работници в църквата към Асамблея на Бога.

-Защо? - попитах аз. - Не смятам да ставам проповедник. Работя като автомеханик.

После си помислих: „ Защо пък не? Няма да ми навреди. "

Първата година в колежа беше меко казано трудна. Едва свързвах двата края, но истинската трудност идваше от липсата на ясна причина за следването ми там.

През неделните следобеди някои студенти водеха богослужения в местния затвор - наричаха го „каторгата". Седмици наред ме канеха, но аз все отказвах, като използвах всевъзможни неубедителни причини. Всъщност имаше истинска причина: никога не бях говорил пред публика. Не можех да говоря ясно заради издадените си зъби, а и нямах намерение да се правя на глупак.

През втория семестър най-сетне склоних и се присъединих към групата. По време на едно богослужение в затвора нашият ръководител каза: „Искаме да ви представим Бил Уилсън от Сейнт Питърсбърг. Бил, ела и сподели с тези мъже това, което е в сърцето ти."

„Нямам кой знае колко за споделяне" - помислих си аз. Моето свидетелство отне около четиридесет и пет секунди. Но по-късно вечерта, щом отпуснах глава върху възглавницата, на лицето ми изгря голяма усмивка. Разбрах, че съм открил нещо, което искам да правя непрекъснато.

През втората ми година в Югоизточния колеж при едно богослужение гост - служител каза: „Бог не търси хора, които имат много умения на разположение, а хора, които са на разположение. Само това е нужно." Знаех, че говори за мен. Когато ни приканиха да посветим целия си живот в служба на Христа, за втори път в моето съществуване си проправих път към олтара. Първият път беше на лагера Алафиа. И сега застанах вляво от олтара. Без много официалности казах: „Господи, ако можеш да използваш човек като мен, ще дам най-доброто от себе си." Никой не положи ръце върху мен, нямаше и пророчество - само едно решение за посвещение. Когато се върнах у дома, пастор Рипи ме попита: „Бил, какво ще кажеш това лято да работиш почасово към програмата на нашето библейско училище?" Звучи ми приемливо. Просто ми кажете какво искате да правя.

Разпънахме голяма палатка пред църквата. Искахме да привлечем вниманието на всички в квартала към ваканционното библейско училище. Една дама, Дагни Джонсън, купи микробус Фолксваген и го дари, за да събираме децата от квартала с него. Работата ми беше да карам микробуса. Прекарах чудесна седмица с децата. Ваканционното училище свърши и никой не знаеше какво да правим с микробуса. Пастор Рипи ми каза: „Ако измислиш как да го използваш, добре. Ако не, ще го продадем." Забелязах, че във ваканционното библейско училище идваха неколкостотин деца, но църквата в неделя посещаваха само неколцина. Именно тогава започнах да наблюдавам какво става в неделното училище. Установих колко е различно от ваканционното. Ходех из залите и слушах какво се преподава. Уроците бяха отегчителни. Самият аз не бих могъл да издържа там и един час. Дали децата щяха да посещават неделното училище, ако прилича повече на това, което преживяха в палатката? Замислих се по въпроса. Скоро щяхме да намерим отговора.

- Пасторе - казах, - може ли да предложа няколко промени в методите ни за работа с децата?

- Можеш да правиш каквото искаш. Той още вярваше в мен.
Клоуни и кашон

Стигнахме до идеята да създадем мрежа от квартални библейски клубове. Отидох заедно с няколко тийнейджъри на едно незастроено парче земя и издигнахме цветна платформа. Със сбирките на открито целяхме да привлечем вниманието на децата. Планът беше простичък: да преподаваме урок върху Библията и да направим всичко възможно, за да ги заинтересуваме да дойдат на нашето неделно училище, а после да продължат да идват. Някои жени от църквата извадиха шевните машини и ушиха клоунски костюми. После намерихме голям кашон от хладилник. Направихме отвор и го боядисахме в ярки цветове. Спуснахме малка завеса пред отвора и аз започнах да се упражнявам да имитирам куклите на Сид и Марти Крофт от нашумялото им през седемдесетте години телевизионно шоу. Спомням си първия ден, когато изпробвахме нашия куклен театър. Поставихме кашона върху едно издигнато място, а децата насядаха наоколо, за да го гледат.

Мислех си, че е страхотна идея. В определен момент от програмата се вмъкнах в кашона да си кажа репликите. Точно тогава обаче излезе силен вятър и събори кашона заедно с мен. Започнах да се търкалям надолу по възвишението под възторжените викове на децата. Смутих се, но те всички пляскаха. Мислеха си, че е част от програмата. В този момент повечето хора биха казали: "От това няма да излезе нищо. Сигурно не е Божията воля." На следващият ден поставихме на дъното на кашона две тухли. Тълпата нарасна. На третия ден - петък - повече от сто деца се събраха да пеят, да гледат куклен театър, да играят -библейски игри и да чуят Евангелието.

В онзи ден направих нещо, което не бях правил никога. Призовах-децата да приемат Исус в живота си. Истински се изненадах като видях, че повече от половината малчугани вдигнаха ръце. Понеже не знаех как да продължа по-нататък, повторих това, което пастор Рипи правеше в църквата. Приканих ги да наведат глави и ги поведох в молитва за покаяние.

После ги попитах: „Колко от вас харесаха библейския клуб тази седмица?" Всички деца вдигнаха ръце. „Колко ще дойдат на неделно училище, ако там има същите неща?" Отново всички вдигнаха високо ръце. „Колко искат да се возят на микробус Фолксваген до неделното училище тази седмица?" Всички поискаха. И преди да имат възможност да променят решението си, им казах:

- Ако наистина сте сериозни, наредете се в редичка - ние ще запишем имената и адресите ви. - Следващият ден се падаше събота, затова им казах: - Съобщете на родителите си, че утре ще минем да ги попитаме дали ще ви пуснат да дойдете на неделно училище с нас тази седмица.

Разпределихме имената и адресите между доброволците в нашата група и лично посетихме дома на всяко дете. Установихме, че повечето семейства не посещаваха никоя църква.

През онази неделя докарахме тридесет и шест деца за неделно училище. Микробусът пристигна на църковния паркинг с две спукани гуми. Беше претъпкан, но ние бяхме на път да изградим динамична програма за спасение на млади души. Този ден ще остане трайно отпечатан в календара на моя живот. Тази неделя - рожденият ден на служението ми в неделното училище - промени и моя живот, и живота на буквално стотици хиляди деца по целия свят.

През останалите месеци на онова лято кварталния библейски , клуб продължи да действа. Ходехме по домовете в събота, а в неделя обикаляхме по автобусните маршрути. До септември разполагахме с повече автобуси и докарвахме почти по сто деца за неделните събирания.

По това време пастор Рипи ме попита: „Бил, ще можеш ли да се прибираш всяка седмица от колежа, за да продължиш автобусното служение и детската църква?" Без съмнение аз приех с въодушевление. Освен радостта от мисълта за продължаване на служението, имаше още едно неочаквано благословение: църквата реши да плаща пътните ми разходи и да ми осигурява храната. След това Първа Асамблея се преименува на катедрала „Сънкоуст" и зад църковната сграда построи друга - специално за нашата програма. През 1969 г. на Възкресение, ние докарахме 102 деца.

Сформирахме екип за служение от по-големи тийнейджъри, които да изготвят програмата, да пеят, да преподават и да поставят куклените пиеси. Те се грижеха и за спазване на дисциплината. Нарисувахме голям плакат и го закачихме на стената на новата сграда. На него пишеше: „Тук е купонът!" Детското служение продължи да расте и да се увеличава. За сравнително кратко време се сдобихме с дванадесет автобуса и превозвахме всяка седмица 600 деца. През 1971 г. завърших Югоизточния колеж и пастор Рипи ме помоли да се присъединя към персонала на пълен работен ден.

Не това беше моята мечта, но знаех, че животът ми не ми принадлежи. Бях готов да направя всичко необходимо. Заех се с изпълнението на тази задача, сякаш утрешния ден изобщо не съществува. От призори до среднощ, седем дена в седмицата нямах покой. Имах една единствена цел - да стигна с Евангелието до колкото е възможно повече деца.

Един следобед направо припаднах в офиса. Наложи се да ме закарат в болницата. Беше само малък сърдечен проблем - според лекарите се оказа наследствено сърдечно заболяване, с което трябваше да се примиря. Освен това заради дългогодишно увреждане-на гласните ми струни, до ден днешен гласът ми е постоянно дрезгав. Докато работех в катедралата „Сънкоуст", младият евангелизатор Томи Барнет дойде за съживителен поход. Беше известен със своите онагледени проповеди. Един следобед щеше да ходи да купува дървен материал за реквизит на предстоящото си слово. Попита ме дали искам да го придружа. „Ще се радвам да ти помогна" - отвърнах аз. За неговата проповед, озаглавена „Бичът, чукът и пръстът" сковахме огромен дървен кръст.

През тази седмица Томи спечели изключителното ми уважение заради предприемчивостта и съзидателността в името на евангелизирането. С Томи имахме нещо много общо, що се отнася до евангелизирането. Всъщност през онази седмица станахме добри приятели.

Няколко години по-късно говорих с Томи по телефона. Каза ми, че е встъпил в първата си пасторска длъжност в Дейвънпорт, Айова. „Нужен ми е някой, който да помага за автобусното служение. Мисля, че ти ще си идеалният човек" - каза той. „Готово" - беше моят отговор.

Пастор Барнет вече беше разработил една от най-бързо разрастващите се програми за неделно училище в страната. През следващите пет години аз дадох възможно най-доброто от себе си. С един от най-страхотните екипи от доброволци, с които някога съм работил (сега много от тях се занимават изцяло с това), автобусното служение се разрасна от 450 на 2000 души. По това време започнаха да ни се обаждат от всички краища на страната.

- Ще дойдете ли да ни помогнете да разширим нашата детска програма? - помоли пастор от Портланд.

- Имате ли наръчник, който да използваме, за да започнем автобусно служение?-писа пи мирянин от църквата в Лансинг.

Пътувах със самолет едва ли не през седмица, за да говоря на семинари за организиране на такова служение. Същевременно изготвях и детайлна програма за детска църква на компанията “Влаково депо” в Тампа, Флорида, на която станах съсобственик. “Влаково депо” се превърна в един от най-новаторските производители на материали за неделни училища и младежки програми.

Макар програмата в Дейвънпорт да жънеше огромен успех, имах вътрешно безпокойство. Знаех, че Бог е планирал нещо друго за мен. Не знаех къде и какво ще бъде, но сърцето ми беше отворено. Непрекъснато имах желанието да направя нещо повече и вярвах, че мога да го постигна.

През годините научих, че Бог показва волята си по четири забележителни начина: чрез нужди, чрез обстоятелства, чрез взаимоотношения и чрез отворени врати. Никога не съм бил повалян от ангел, не съм чувал ясно глас от Бога да казва: „Бил, ето това искам да направиш". Но в избрано от него време той винаги ясно ми е показвал волята си.
Като магнит

В продължение на няколко месеца изпитвах нарастващо желание да видя разрастването на живо детско служение в гетата. Бях посетил достатъчно гета и знаех, че никой не носи Евангелието на тези деца. В Дейвънпорт пастор Барнет разработи програма, по която младежи от всички краища на страната се обучаваха практически как се изгражда църква и неделно училище, които да печелят души. Един ученик от Бруклин непрекъснато ми разказваше за градската действителност и за необходимостта животът на хората да се промени. Той се върна там като помощник-пастор в една църква. Беше краят на седемдесетте и аз отделях все повече време за областта на младежки служители и духовни ръководители в църквата на християнското образование от цялата страна.

Правех каквото правех, но използвах всяка удобна възможност да бъда близо до Ню Йорк. Привличаше ме като магнит. Поне веднъж в месеца бях там. Моят приятел от Бруклин ми помагаше да вникна в някои характерни местни особености. Пътувах с метрото през квартали с висока престъпност. Видях хиляди младежи, затънали в дълбока безизходица. Нито църквата, нито правителството се интересуваха от техните нужди. При едно от посещенията ми попитах местните хора: „Коя е най-западналата част на града?" „Целият град е западнал" - изсмяха се те.

При всеки мой разговор с хората тук постоянно се споменаваха имена като Харлем, Южен Бронкс, Бушуик, Бедфорд-Стайвесънт, Браунсвил, Лоу Ийст Сайд. Имах връзки с Бушуик -квартал от около три квадратни километра в Бруклин - един същински ад. Не бях виждал нещо по-страшно.

Не разбирах. „Защо тук никой не се захване с това, което аз правя в Дейвънпорт?" Не го проумявах. „Тук няма да стане" - твърдяха всички. Но аз не го вярвах. Където и да отидех, каквото и да правех, няколко месеца Ню Йорк не излизаше от главата ми. Нуждата беше огромна.

През 1979 г. реших да напусна Дейбъшюрт. Приятелите ми не ме насърчиха кой знае колко, не разполагах и с никакво финансово обезпечение, но тези неща нямаха голямо значение за мен. Знаех, че трябва да тръгна. Натоварих всичките си вещи в малко ремарке под наем и поех на изток. Стигнах до моста Веразано в Бруклин. Тук беше моят нов дом. Каква гледка! Погледнах в лицето бедността, враждебността, болката и глада. „Господи - помолих се аз, - тук ще ми е нужна твоята помощ!" В джоба си напипах бележка от пастор в нюйоркската Асамблея на Бога. Прочетох я: „Давам ти шест месеца и ще си тръгнеш както всички останали."

Представиха ме на пастора на испанската Петдесятна църква на улица Менахам в квартала Бушуик.

- Мога ли да наема сградата? - попитах служителя.

- За неделя не може, защото тогава около единадесет човека от църквата се събират тук за богослужение.

- Добре. А какво ще кажете за събота?

Бях реализирал идеята за съботно-неделното училище още в Айова, така че това не беше нещо ново за мен.

Тийнейджъри от квартала ни помогнаха да раздадем листовки, които оповестяваха започването на неделно училище през идната седмица. Повечето деца не знаеха какво означава неделно училище. Никога не бяха чували тези думи. За хората от квартала трябва да е било странна гледка. Сигурно са се чудили какво прави там някакъв дългокос проповедник със сини дънки и тениска. А освен това и бял. Не след дълго обаче неколцина испански и тъмнокожи християни от квартала, дочули за това, което се готвим да организираме, се присъединиха към нас. С едно малко ядро започнахме да провеждаме вечерни младежки събирания през седмицата.

Разделяхме децата на четири отбора. Състезаваха се за най-бързо ядене на торти, за хвърляне на балони, пълни с вода, за ядене на банани и какво ли още не. През първите двадесет минути си прекарвахме просто забавно и приятно. После около двадесетина минути пеехме динамични песни и аз приключвах със силно послание, като давах възможност на младежите да приемат Христос.

Мнозина откликваха. Броят им растеше с всяка изминала седмица. Тогава съобщих, че ще провеждаме курс за обучение на автобусни служители. Това си беше чист скок на вяра. Автобусни служители? Та ние нямахме дори автобуси! Няколко пастора, които дочули какво правим, ми се обадиха и обещаха да дадат някой и друг стар автобус. Удържаха на думата си. Ако ме питате, тези автобуси се крепяха само на боята си. Бяха с манивела - трябваше да се върти безкрайно, докато двигателят запали. А заработеше ли двигателят, не можехме да спрем автобусите!
Сграда по сграда

Изготвихме карта на квартала - сграда по сграда - и внимателно определихме автобусните маршрути и в кои часове децата ще се извозват до неделното училище.

На курсовете определихме отговорници на автобусите и по-мощни за всичките маршрути. Отпечатахме още листовки разгласяващи нашата първа среща в неделното училище и разпратихме тийнейджърите по техните квартали, за да уговорят срещи с родителите и записване на децата.

Беше очевидно, че нашите стари автобуси няма да свършат работа, затова предвидихме малко пари, за да наемем автобуси заедно със шофьорите от една местна транспортна Компания.

През юни 1979, в първия ден на неделното училище, нямахме представа какво точно да очакваме. Но онази събота, когато автобусите пристигнаха, преброихме 1010 деца. Възникна малък проблем. Църквата побираше само триста души. Задържахме останалите седемстотин навън и ги вкарахме на смени. Това беше едни от най-щастливите кошмари в живота ми. Няколко седмици след началото на нашето училище, пасторът на църквата ме извика в малкия си офис. „Килимът започва да се зацапва" - каза ми той.Невъзможно - помислих си аз, по-зацапано от това накъде!"

Все пак ни позволи да продължим богослуженията. По-късно, когато посетителите станаха повече от хиляда и триста, ме повика отново: „Наистина имаме проблем. Децата са повредили канализацията в тоалетните." Канализацията не работеше още преди ние да се появим. Не разбирах какво има пред вид. Все пак схванах намека. Най-учтиво ни посочиха вратата. Недоумявах: „Как е възможно да те изгонят от гетото? А сега накъде?" Вече така или иначе се намирахме на края на света.