ГЛАВА ПЕТА Не го изхвърляйте

Америка е засегната от проблем, който отказва да погледне в очите. Ако в основното образование на нашите деца не настане радикална промяна, нацията ще рухне отвътре. Нашата смърт няма да дойде от икономически колапс, а от морален срив.

Америка вече се е запътила натам. Всеки ден в Бушуик, Южен Бронкс и Харлем се сблъсквам със съвсем не изолирано социално явление, което няма да отшуми. Съвсем същите проблеми вербуват-като чума във всеки град на САЩ. Призовавам учителите, пасторите, политиците и родителите: „Събудете се!" Не може повече да си затваряме очите за това, което става с нашите деца. Защо поставяме табелка с цена 40 000 долара на ново, а напълно обезценяваме всяко дете, което не отговаря на нашите стандарти? Не можем да го захвърлим с лека ръка.
„Не пипай"

Всяка седмица посещавам мрачните апартаменти на деца, толкова природно надарени и талантливи, колкото и което и да било друго дете, за което се сещате. Поради средата и обстоятелствата, в които живеят обаче на челата им е лепнат Х - знак, който казва на света: „Не пипай. Не влагай. Не насърчавай. Губиш си времето."

Бог е дал няколко основни принципа как да се грижим за по-онеправданите от нас. Божието Слово Казва: „Когато жънете в земята си, не жънете до границите на нивата си и не събирайте падналите в жътвата класове. Да не обираш повторно лозето си, нито да събираш пабирък от лозето; да го оставиш на сиромаха и чужденеца. Аз съм Господ, вашия Бог." (Лев. 19:9-10)

Вече не живеем в малки селца, но още имаме отговорност към съседите си. Едно време, ако нечий хамбар изгори или ако някой се нуждае от помощ, цялото общество се е притичвало да помага. Но след Втората световна война комбинацията между икономическия бум и навлизането на автомобила създаде така наречените предградия. При миграцията обаче бедните останаха. Какъв е резултатът? Нуждаещите се, изолирани веднъж заради финансовото си положение и раса, бяха и географски изолирани. Те заеха празните черупки на изоставените сгради и оформиха това, което днес е познато като „гето". После дойде ред на размириците от шестдесетте. Огромни финансови правителствени програми се насочиха към проблемите на гетото. Но до края на осемдесетте години американците осъзнаха, че федералните усилия се оказаха до голяма степен неефективни. Разполагаме с дълбоко внедрени програми, които управляват живота на бедните. На думи, нуждаещите се могат да се обърнат за помощ към:

• образователната система

• системата за социални грижи

• полицията, прокуратурата, съдът

• жилищно-строителните служби

• програмата, осигуряваща купони за храна

• здравната служба

Има и още много други. Опитът сочи, че сам по себе си нито един подход не е в състояние да посрещне нуждите на живеещите в бедност. Още по-трагичен е фактът, че отделните програми не работят в синхрон. И въпреки всичко това са институциите, към които сме принудени да се обръщаме.
Опазване на личното пространство

За нещастие откриваме главния проблем на обществото и в църквата. Повечето започват с благородни намерения, но постепенно тяхната цел се превръща от „Как да помогнем?" в „Как да продължим да съществуваме?" Отворете някой вестник и ще осъзнаете, че социалните агенции ревностно бранят своето лично пространство. Те искат територията им - тяхното парче от тортата - да остане непокътнато. Колко по-различно би било, ако агенциите се заемат с преодоляването на проблема, като заработят заедно. Какво би станало, ако духовенството на някоя общност реши да обедини силите си, за да разреши някой неотложен проблем? Рядко се случва служители от една деноминация да работят заедно, а да не говорим за служители от различни деноминации.

Опитът ми подсказва, че служителите няма да заработят заедно. Дори в рамките на отделна деноминация самосъхранението и личната изгода са станали решаващите фактори при участието в даден проект. Вместо да се радват, че хиляди деца слушат позитивни послания, разни хора ми казват: „Не изпращайте автобусите си близо до нашата църква - там работим ние." Ще бъда безкрайно щастлив, ако сто църкви в Ню Йорк започнат програма като нашата. Дори и тогава общото ни влияние би докоснало само повърхността. За съжаление, когато повечето изготвят бюджета и определят приоритетите си, децата обикновено остават последни в списъка.
Лесни отговори

В урбанизираните райони на Америка, като Лос Анжелис, Маями, Бостън, Детройт и други се пораждат конфликти между различните култури и расова омраза, които нарастват със застрашително темпо. Как ще заздравее една рана, ако постоянно се маха коричката и ? Точно това става в Ню Йорк. Всеки или търси, или очаква да намери бързи и лесни отговори за проблема.

По време на размириците между чернокожи и евреи в квартал Краун Хейтс в Бруклин, замерваха кмета Дейвид Динкинс с бутилки и камъни, а тълпата крещеше: „Тук не е безопасно за кмета." Ако той не е в безопасност при положение, че две хиляди полицаи го охраняваха въпросния ден, то кой тогава е в безопасност?
Вътрешни и външни

Хората продължават да питат: „Бил, защо има насилие? Защо има убийства?" Първо трябва да се разгледа общественото устройство. Всеки квартал има собствена идентичност и атмосфера. Независимо дали става въпрос за един квадратен километър от Бруклин, или за някой многоетажен блок в Бронкс, те си остават едно затворено общество. Там цари противопоставянето-между „Вътрешни и Външни хора." Ако живееш в строго установените граници, ти си вътрешен човек. Но ако не си вътрешен и е нощ, по-добре да имаш очи и на гърба.

През деня обаче е различно. Тогава външните хора пресичат границите свободно. Бял човек в Харлем; испанец в Бейсайд, Куийнс; чернокож в Бенсънхърст се движат без притеснение. Но след като свърши работният ден, хората в тези квартали знаят кой е техен и кой - не.

Със залеза на слънцето голяма част от Ню Йорк изведнъж се разделя на малки градове като Спрингдейл, Арканзас или Уинслоу, Аризона. Това се отнася за всеки, независимо от расата или културния произход. Външните хора крият със себе си неизвестност и на тях се гледа с подозрение.

За нещастие бранители на квартала стават по-големите юноши. Понеже нямат друга работа, освен да висят навън, те се опитват - независимо от цената - да си изградят някакъв имидж. Първият им опит да получат признание понякога е просто да напишат със спрей името си по стената; или да откраднат чифт маратонки само за да докажат, че могат да го направят. Ако пък наистина искат да демонстрират мъжественост, проявяват способността си като държат далеч от квартала външните хора. В безброй райони всеки блок, всеки квартал се превръща в тяхна крепост. Всеки прави каквото сам сметне за правилно. На това му викат „Върша си работата". По-горе описаното е само една от причините толкова много служения в гетата да идват и да си заминават. След като ежедневно се сблъскваш с проблема, започва да се загнездва чувство за безнадеждност. Затова хората вече не пребоядисват изподрасканите стени. Изглежда толкова безсмислено.

Преди няколко години се чудех: „Защо толкова малко хора в обществото негодуват, когато видят, че става нещо лошо?" Повечето мълчат, защото са разбрали кой всъщност командва. Не е полицията, не е правителството, не е образователната система, не са църквите. На улицата властват самопровъзгласили се здравеняци, на които им доставя удоволствие да се правят на тъй наречените „яки скали". Описаната социална система поражда отчаяние, което се проявява под формата на омраза, борби за територии, убийства и всевъзможна саморазправа. Понеже нямат никакво бъдеще, хората развиват манталитета „Живей за мига". Днешният ден - това е всичко, с което те разполагат.

Вероятно ще попитате: „А държавните училища? Не могат ли да променят нещата?"
Криза в класната стая

Ще ми се да можех да ви кажа, че най-добрите учители в Америка хлопат на вратата, за да бъдат назначени в училищата, Където има най-остра нужда от тях, но не е така. Когато „ Тайм" или „Нюзуик" отличава някой учител на годината, събудил интереса на учениците в някой беден Квартал, става въпрос за частен случай, а не за правило. Прекарал съм безброй часове в разговори с ученици, учители, родители и администратори относно положението в класните стаи из гетата. Моето заключение е, че в повечето случаи началните училища предлагат безплатна ясла, носеща гръмкото име образование. Някой от тях не са нищо друго освен килии, в които държат децата далеч от улиците. Звучи грубо, знам, но нашите училища почти са се отказали да подготвят бедните и онеправдани деца за реалния свят. В повечето случаи учителите не желаят да работят в общински училища. Не един ми е споделял: „Тук съм, защото заплащането е малко по-добро." Колкото повече получават, толкова по-хубаво жилище ще си позволят и то възможно най-отдалечено от квартала. Всеки в нашата нация е наясно с цената на нещата, но никой не е в състояние да определи тяхната стойност. Неотдавна попитах двадесетина деца, които живеят по маршрута на моя автобус: „Ругаят ли ви учителите в училище?" Почти всички отговориха положително.

Каква е версията на учителите? Един от тях ме попита: „Ще ти хареса ли да прекарваш ден след ден с невежи деца в претъпкана сграда, която прилича на затвор?"

Все още очакваме да видим какво би станало, ако група професионални учители решат да предложат на младите хора динамична, жива, добре планирана учебна програма, която да научи учениците на конкретни умения и да им вдъхне самочувствие. Какво би станало, ако държавните училища образоват децата, влагайки също толкова време, усилия и творчество, колкото ние, за да служим на децата в неделното училище „Метро"? Наясно съм, че системата на държавните училища е много по-голяма от нашето служение, но същите принципи могат да се приложат, за да се постигнат същите положителни резултати. Американците нямат равни на себе си, когато стане въпрос да избират лесни възможности, които не действат, вместо да обмислят трудни, но ползотворни решения. Повечето социолози най-после признаха, че добрите модели за подражание и сериозното образование - конкретно при възрастта под четиринадесет - са най-голямата надежда за обрат в училищата ни. Отдавна съм стигнал до този извод.

Трябва да разгледаме внимателно и здравните нужди на младите хора - не само в гетото, но из цялата страна. Един директор на училище в миньорски град в Западна Вирджиния заяви: „Една четвърт от децата ни са включени във федералната програма за безплатни обеди. Но всъщност би трябвало да бъдат записани три четвърти. Много от тях така се срамуват от състоянието, В което са, че не биха потърсили помощ. Предпочитат да крият бедността си." Според националната статистика едно от всеки осем деца отива гладно на училище. Децата в Америка рядко умират от глад, но за сметка на това страдат от хронично недохранване - стават апатични и отпаднали, не могат да се съсредоточат над уроците си и често отсъстват от училище по болест. Спомням си какво ми разказа Марк Бънтейн, известният мисионер в Калкута. При първото му пътуване в Индия, хората го питали: „Как да слушаме Евангелието с празни стомаси?" Думите на Бънтейн отговарят на действителността. Неведнъж в нашето неделно училище деца са припадали, защото не са яли по няколко дни. Какво да очакваме, когато много от младежите се опитват да изкарат цял ден на безалкохолно и пакетче чипс за по двадесет и пет цента? Не е чудно, че толкова се вълнуват при вида на обикновен хамбургер.

На една сбирка в неделното училище връчихме парична награда на детето, което си спомняше с най-големи подробности библейската история от предишната седмица. После жена от персонала разказа, Как някакво момиченце й споделило: „Ех, да можех и аз да спечеля тези пари." „Какво би направила с тях?" - попитала служителката, като очаквала детето да отговори, че ще си купи кукла или играчка. „Ще купя храна за мама" - отвърнало момиченцето. Не е възможно да нахраним всичките десет хиляди, които идват в църква „Метро" всяка седмица. Но сме утвърдили програма за осигуряване на храна и облекло за крайно нуждаещи се семейства.
Това няма ефект

Сигурно мислите, че след като съм живял с години в Бушуик, съм свикнал с живота там, но не съм. Когато в средата на януари прекараш един месец без парно, налага се да положиш известни усилия, за да запазиш спокойствие. Навярно ще попитате: „Кому е нужно да спира парното?"

Никому. Такава е системата - просто не работи. Инфраструктурата на Ню Йорк е толкова стара, че водопроводите се спукват и каналите се изливат в мазетата. Тръбите и котлите на парното са износени. Няма достатъчно пари за непрекъснати ремонти.

В някой части на Манхатън много сгради са от времето на първите заселници - имигранти, пристигнали на Елис Айлънд. Много приказки се изприказваха по повод планираното извършване-на реконструкция на градовете ни отвътре навън - за това как ще се издигнат нови високи сгради на мястото на порутените бедняшки постройки.

В средата на шестдесетте направиха опит, но не се оказа много успешен. След две-три години новите сгради често ставаха негодни за обитаване - от тях бяха останали само изподраскани стени, отпадъци и мръсотия. Външната мазилка падаше. Асансьорите се разваляха и никой не ги поправяше, а дори и да ги ремонтираха, ползването им би означавало да рискуваш живота си.

Онези, които идват при нас, обикновено питат: „Защо тези хора стоят тук? Защо не напуснат града и не започнат отначало в някой друг щат, да речем Оклахома или Орегон?"

Когато си израснал в бедност и си намерил начин да оцелееш, не може и да става дума за преместване другаде. Срещал съм се с млади хора, обитатели на Бруклин, които никога не са прекосявали Ийст Ривър, за да идат до Манхатън. Как тогава да ги убедиш да отидат в Мемфис или Минеаполис? Повечето хора се превръщат в отражение на средата, в която живеят, защото не познават и не виждат друго. В събота сутрин ние се опитваме да разширим техния кръгозор; опитваме се да им предложим някои възможности за бъдещето.

Бедняшките квартали на града са в непрекъснат период на промяна. Едно нещо устоява, друго - запада. Някоя фирма открива бизнес и после изчезва. Днес посещаваме децата в блока, следващата седмица там се е настанило друго семейство. Месец по-късно и те се преместват. Къде отиват? Вероятно в претъпкания дом на роднини; вероятно в някои приют за бездомни.

За да разберем какво преживяват тези хора, три дни живяхме заедно с човек от нашия персонал на гарата Гранд Сентрал и спяхме в коридорите на метрото. Прекарах една нощ при-5С на стъпалата на обществената библиотека В Ню Йорк на Пето Авеню. Завързвахме разговори с бездомници, които станаха наши приятели. Житейските им истории имат нещо общо помежду си. Един бедняк ми каза: „Не можех повече да издържам. Трябваше да се измъкна от тази бясна надпревара за оцеляване." Ако при идването си в Ню Йорк не са били алкохолици, то скоро след това вече са станали такива. Дилемата на гетата не получи своето разрешение, когато изплува на повърхността през петдесетте и шестдесетте години. Сега това е проблем на редица населени места из цялата страна. Уморих се да чета заключенията на социолози и християнски-водачи, които пишат за „поредното поколение, изгубено сред уличното насилие". Колко още поколения ще загубим, преди да се събудим?

Оазис

Миналия месец един гост от друг град пътува с мен в автобуса по неделния маршрут. „Виж!" - възкликна той и посочи към една улица. Сред квартал с изпокъртени тротоари, алеи, покрити с боклуци и обковани с дъски магазини, се откри коренно различна гледка. Участъкът между двете пресечки изглеждаше като оазис в пустинята: фасадите на двуетажните сгради бяха красиво боядисани. По стъпалата бяха наредени саксии с ярки цветя. Тук-там дори имаше прясно избуяла зелена трева. “Как е възможно?” - полюбопитства той. “Много просто - обясних аз. - Тук хората са собственици на къщите. Просто се грижат за своите инвестиции.”

Един ден социалните служби и програмите за субсидиране на наеми ще се събудят. Вместо да използват парите на данъкоплатците, за да крепят съборетините на отсъстващи хазяи, те ще започнат да инвестират в хората. Не е нужно да си някои гениален ум, за да изчислиш, че правителството може да купи цели сгради за по-малко пари, отколкото дава за социални субсидии. Мнозина са убедени в необходимостта жилищата да станат собственост на наемателите и да им се предостави свободно право на собственост. Това ще им даде тъй нужното им самочувствие на собственици, което ще ги стимулира да полагат грижи за имота си. Никога няма да променим хората като им подхвърляме пари чрез сегашната система - особено когато не се държи сметка на получаващите. Ценностите и моралът не се въвеждат със закон, но определено може да се изисква честност и прозрачност при изразходване на фондовете. В нашия квартал децата нямат никакви пречки да влязат в магазина на ъгъла и с купоните за хранителни продукти да си купят бира и цигари.

Настоящата система не предлага никаква мотивация на хората. Хиляди напускат работа, защото парите от заплатата не им стигат, за да заплатят 400-500 долара на месец за наем в порутените жилища. Ако не работят, ще получат помощи за изплащане на наема. Ако работят - не получават нищо. Социалните помощи трябва да бъдат разпределени пропорционално, така че хората да не бъдат санкционирани за това, че са постъпили на работа. Ако искаме те да разчитат на собствените си сили, правителствените подаяния няма да помогнат. Трябва да съсредоточим усилията си върху промяна в начина на мислене. За мен това започва с промяна в сърцето.

Крайно време е правителствените агенции да си отворят очите за факта, че годишно биха спестили милиарди долари, стига да се справят с проблема, преди да се е появил. Консултациите на един тийнейджър относно секса преди брака например ще струват около 500 долара за шест месеца, фондът за социално подпомагане обаче ще изразходва в продължение на двадесет години 50 000 долара за издръжка на извънбрачно дете.

Трябва да научим урока от общественото здравеопазване. Ваксината срещу дребна шарка струва само 8 долара. За хоспитализация на дете, болно от тази болест, се харчат по 5 000 долара.

Цялото ни служение поставя ударение върху превантивните мерки. Искаме да достигнем до децата, преди иглата да е докоснала вените им или бутилката - устните им.
Комисията

„Предполагам знаете, че водите борба без изгледи за успех" - каза ми човек от администрацията на Белия дом. Коментарът беше направен в столицата Вашингтон на първата среща на националната комисия по въпросите на американските градски семейства, на която съм член. През януари 1992 г. президентът Джордж Буш - баща свика експертна група, за да подготви своето обръщение към народа. В речта си той отбеляза: „Време е да решим какво да направим, за да запазим семействата в градове те на Америка здрави, стабилни и сплотени."

От осемте члена на комисията, включително кмета на Далас и кмета на Ноксвил, Тенеси, всъщност единствено аз живея в гето. Председател бе губернаторът Джон Ашкрофт от Мисури един забележителен християнин. При подготовката за това събитие ми изпратиха подробен въпросник и ме интервюираха обстойно. Един адвокат ме попита: „Някога задържали ли са ви под стража?" „Разбира се. Всеки добър проповедник, който става за нещо, е бил арестуван" - отвърнах аз шеговито. Въпреки това дадоха ход на кандидатурата ми. Сред задачите ни беше да напишем доклад за срок от 12 месеца . Дама, която правеше проучване на екипа, ме попита: „Прочетохме някои истории за това, което ви се е случвало. Мисли те ли, че ще можем да разчитаме на вас още една година?" Тя говореше сериозно. На първата среща разбрах защо колелата на властта се въртят толкова бавно. Трябваше да започнем с дефиниране на понятието „градски". След пет часа дебати преминахме към следващата стъпка. От една страна се съмнявам, че някаква комисия ще промени нашите съсипани градове, но от друга е успокояващо, че градските семейства най-накрая са включени в дневния ред на правителството. В Бруклин обаче нямаме време да обсъждаме проблема. Необходимостта от действия не търпи отлагане.
„Почистване на улицата"

В църква „Метро" целта ни е да покрием цялата територия -сграда по сграда. Искаме да няма наркопласьори, проститутки и убийци. Постигаме го чрез програма за наблюдаване на околността. Ето как действа тя.

Определяме крепостите, това са местата, гъсто населени с деца от определен автобусен маршрут. Например между Ървинг и Никърбокър имаме 25-30 деца. След това проверяваме дали родителите посещават неделните ни богослужения. Ако идват, в този участък организираме „група за грижи и молитва". Ако не, насърчаваме ги да се включат към съответната група в квартала. Някои наричат това домашно общение или домашна група. Всяка седмица се събират за библейски уроци, хваление и молитва в апартамента на някой от нашите членове. Групите за грижи и молитви обикновено наброяват 15-20 души и едва се сместват в две стаи и кухня. Някои сядат на пода, защото няма достатъчно столове. Човек от нашия персонал, ангажиран с програмата, каза: „Не сме отстранили всички наркомани и наркопласьори, но сме постигнали значителен напредък." Когато загрижени хора обединят усилията си, всичко е възможно. Затова можем да кажем: извоюваме си обратно града - сграда по сграда. Два пъти на ден мъж от нашата църква провежда библейски уроци с девет постоянни ученика - той и осемте деца, които отглежда сам. Съпругата му - наркоманка - вечер не се прибира вкъщи, както и през по-голямата част от дните. Те нямат нито мебели, нито килими - само матраци. Възглавниците са без калъфки, матраците - без чаршафи. Бащата седи, опрял гръб до стената, и провежда библейски урок с децата си. Молят се майка им да се върне от улиците, а нашите им помагат в техните усилия. Точно заради такова семейство Христос дойде на земята.
Искрица светлина

И падналите са човешки същества. И най-долния човек заслужава нашата благосклонност, внимание и протегната ръка. В нашия квартал живеят хора, които по-рано пречеха на нашата програма, но аз се опитвам да им показвам състрадание и любов. Пророк Исая предсказа живота на Христос с думите: „Смазана тръстика няма да пречупи и замъждял фитил няма да угаси. (Мат. 12:20)

Още не съм срещнал човек, напълно лишен от искрица светлина в себе си или проблясък на надежда. Всеки има потенциал пълна промяна. „Елате сега, за да разискваме, казва Господ; ако греховете ви са като мораво, ще станат бели като сняг; ако са румени като червено, ще станат като бяла вълна." (Исая 1:1). В стария химн на Фани Кросби „Избави погиващите" има такива думи на надежда: „Скъсаните струни могат пак да завибрират." Аз се моля за детето, което никой не харесва, около което никой не иска да бъде. Моля се за бременната, но неомъжена девойка. Моля се за падналия в грях младеж. Аз се застъпвам за майката, която има пет деца от различни бащи. Дори да има са замъждял фитил, Господ няма да изгаси огъня. За Бог всеки е ценен и може да бъде полезен.

Всяко дете в Америка е съвършен детайл и само чака да стане част от мозайката, която Бог реди. Не можем да си позволи да захвърлим което и да било от тях.

„Не искам да се връщам вкъщи”

Автобусът беше почти празен. След втората неделна сбирка карах децата обратно до домовете им в Бушуик. Спрях пред дома на Хосе, но момченцето не искаше да слезе. Заби поглед в пода и седеше без да помръдне. “Побързай, Хосе. Трябва да тръгваш.” Не се помръдваше от седалката - нещо твърде необичайно за него, защото обикновено той е най-приказливият в автобуса и не го свърта на едно място. “Какво има?” - попитах аз и отбих встрани. Хосе не отрони нито дума, но долавях, че момчето има нужда от малко по-специално внимание. Неговото мълчание е твърде неестествено. “Искаш ли да те изпратя до вратата?” - попитах аз и го хванах за ръка. Той кимна и започнахме да се качваме по стълбите към апартамента му на третия етаж. Когато стигнахме, той пак почна да стиска ръката ми, сякаш не искаше да ме пусне. Седнах на последното стъпало, а Хосе ме прегърна силно: “Не искам да се връщам вкъщи” - каза той. “Защо?” - попитах го аз.

Повдигна фланелката си: върху корема му с нож беше прясно “изписано" името му. Направил го мъжът, който живеел с майка му. “Не искам да вляза - проплака детето. - Искам да ме отведеш със себе си.” И тогава на мрачното стълбище осъзнах, че не съм дошъл в гетото на Ню Йорк, за да достигна десет хиляди или сто хиляди деца, а за да подам ръка на Хосе. Гледаш тълпите и трябва да мислиш мащабно. Ала множеството се състои от отделни личности.

Уредих Хосе да замине да живее при баба си в Пуерторико , но неговото лице е постоянно пред очите ми. Той е един от хилядите. Ние обаче бяхме с него, когато той имаше нужда от нас.
Танци на улицата

„Лековата" - така всички определяха Руина, когато всяка седмица я виждаха да води двете си дъщери в църква „Метро". Щом децата влезеха вътре, на сигурно място, тя оставаше отпред на площадката и се присмиваше на служението. Руина беше привлекателна млада жена, но поведението й далеч не будеше възхищение. Обличаше се предизвикателно, подхвърляше похотливи коментари на минувачите и чуеше ли музика, започваше да танцува на тротоара и дори на уличното платно.

Някои хора от персонала се опитваха да поговорят с нея, но тя или ги изглеждаше заплашително или хулеше църквата. „Вървете по дяволите, йогита" - кълнеше тя, имайки предвид мечето Йоги, което по онова време използвахме като емблема. Очевидно в живота й нямаше място за Господа. Като дете Руина имала известни връзки с църквата, но по-късно обърнала гръб на Бога. Израснала в атмосфера на физически тормоз. Пред очите й пребивали от бой майка й. А с нея се гаврели бащите на децата й. Сега живееше с дъщерите си при своята майка. Ала Руина имаше и друга страна. Беше интелигентна млада дама, учила някога за медицинска сестра в Нюйоркския университет. Баба й познаваше Господа и продължаваше да се моли за нея. Дълбоко в сърцето си Руина знаеше, че ако иска дъщерите й да имат бъдеще, те трябва да са приобщени към Божия дом.

Един от младите мъже в църквата най-сетне успя да пробие бронята й и да подхване разговор с нея. По-късно, обяснявайки защо изобщо е решила да му обърне внимание, Руина сподели: „Реших, че е някак сладък." Той пренебрегнал странното й поведение и не флиртувал с нея. Говорил й за своето отношение Към Исус. И една неделя тя все пак приела поканата му да присъства на богослужение. Онази сутрин проповедта ми бе озаглавена „Построй собствения си олтар". Обърнах се към паството с думите: „Не разчитай някой друг християнин да издейства твоето спасение. Сам обърни поглед към Исус." Руина имаше нужда точно от такава проповед, тъй като според нея църквата беше пълна с лицемери. При толкова много новоповярвали лесно ще намериш хора, които не са се отказали изцяло от стария си начин на живот. Младата жена ги използваше като доказателство, че тази „работа с Исус" не действа. За изненада на мнозина, следващата неделя тя дойде пак. При призива за спасение Руина изтича до олтара и започна да плаче към Бога.

Нейното сърце беше напълно преобразено. Благословение замени богохулството; спасение - присмеха. Какъв обрат! Изведнъж църквата се превърна в смисъл на живота й. Тя стана доброволец в помощ на неделното училище и скоро й поверихме самостоятелен автобусен маршрут.

Вкъщи обаче напрежението нарастваше. Майка й проявяваше нетърпимост и в изблик на ярост изхвърли Руина и децата на улицата; отказа да присъства дори на церемонията по дипломирането й в Нюйоркския университет. Руина бе сред десетте студенти с най-добър успех от нейният випуск и получи като награда стипендия за специализация. На Руина и момичетата предстои блестящо бъдеще. Тя има добра професия; работи като частна медицинска сестра; посещава библейски уроци, за да се подготви за живот и служение с новия си съпруг - един чудесен християнин от служението. Неотдавна тя ми призна: „Побиват ме тръпки, като си помисля къде можеше да съм, ако не беше църквата. Вие бяхте там през цялото време, но най-важното е, че се оказахте на мястото си, когато имах нужда от вас."

Неведнъж съм се сблъсквал със ситуации, които само Господ е в състояние да разреши. Много нощи не съм мигвал. В такива случаи мога само да съзерцавам тавана и да мисля за трагичните истории на семействата по моя маршрут. Тези хора са „мои". Дотолкова се сближавам с децата и техните родители, че техните несгоди стават и мои. Това ме изцежда, но така би трябвало и да бъде. Поради опасния трафик на наркотици из някои от жилищните блокове, една майка, която познавам добре, се върна с едногодишната си дъщеричка в Сан Хуан, Пуерторико . По-големият й син остана в Щатите и се премести при роднини. Продължи да се вози на моя автобус до неделното училище всяка седмица. Една неделна сутрин две години по-късно, малкият скочи в автобуса и извика: „Тя си идва! Мама се връща следващата седмица." Отново щеше да живее с майка си и сестричката си. Пак щяха да бъдат семейство, дори това да означаваше да живеят в мръсна и порутена сграда. След няколко дни пак видях малкия, но този път той плачеше.

- Какво става? - попитах аз.

Той ми разказа една безкрайно нелепа история. Майката се върнала в Бушуик, но забравила едно от основните правила на квартала: никога не позволявай на децата да взимат храна в леглото.

Една вечер, без да помисли, майката оставила малката си дъщеря да си вземе закуска в леглото. Жената излязла от сградата само за няколко минути, но докато се върне, станал нещастен случай. Детето заспало с храна в устата. Един плъх се покатерил на креватчето и изял не само храната, но и долната устна на малкото момиченце. Веднага отидох у тях и се постарах да утеша майката и малката й дъщеря. „Не мислех, че някой ще го е грижа" - сподели тя със своя недобър английски. Синът й попита защо Бог е допуснал да се случи това. Тя не знаеше какво да прави. Нямаха медицинска застраховка, а бащата беше изчезнал от години. Тъжно е, но в Ню Йорк стават стотици хиляди подобни случаи. Опитайте се вие да им дадете отговор.

Успяхме да осигурим спешна медицинска помощ на малката, но изглежда никога не можем да направим достатъчно, и става все по-трудно. Жалко е, че милиони преживяват подобни трагедии всеки ден и няма към кого да се обърнат. Някой трябва да бъде там, за да им покаже любовта на Господа. Съществуват проблеми, които само Христос е в състояние да разреши. Аз съм само един човек, който ден след ден, година след година работи с няколко семейства, които обикнах и за които съм дълбоко загрижен. Всеки от нашия персонал има хроника за живота на тези, на които служи. Но помислете за милионите, които нямат рамо, на което да поплачат и няма никой, който да ги посещава всяка седмица. „Избавяйте погиващите и се грижете за умиращите". Звучи добре, но за избавянето на когото и да било ще са нужни повече от няколко посветени твърдоглавци.

Неотдавна говорих на конференция по въпросите на християнско образование в Пенсилвания. Там един мъж ме попита: „Бил, понякога не ти ли се иска да откриеш дом за сираци или да осиновиш някой от тези деца?" Мигом се сетих за Мигел, който прие Христос за Спасител едва на осем годишна възраст. Момчето нямаше никаква представа какво влияние ще окаже това решение на бъдещия развой на живота му. За по-малко от шест месеца той загуби и двамата си родители: през ноември майка му почина от диабет, а седмица преди Рождество баща му беше изпратен в затвора за убийство на проститутка. За нещастие дадоха Мигел за отглеждане в чужд дом. Новият баща се оказал алкохолик, а заварената сестра крадяла личните му вещи, за да си набавя наркотици. След време забелязах, че Мигел дни наред се застоява в църквата. Сякаш не искаше да си тръгне.

- Май това място наистина ти харесва, а? - заговорих го един следобед.

- Когато порасна, искам да живея точно тук и да помагам в неделното училище.

Най-накрая молитвите на Мигел бяха чути. Двама млади служители от нашия екип станаха негови законни попечители и той се присъедини към екипа.
Прегръдка за Дани

Стотици деца, с които работим, се раждат в семейства, където по един или друг начин любовта е загаснала. Такава е историята и на Дани. Една сутрин тригодишното момченце си седяло в креватчето с проврени между летвите крачета. Разярена от плача му, майката вдигнала рязко преградата и двете мънички крачета се счупили. Но физическия тормоз не свършва дотам. Лекарите твърдят, че леката форма на церебрална парализа е пряк резултат от силен удар по главата.

На единадесет години Дани взел нещата в свои ръце. Избягал от къщи и прекарал два дни из метрото. Крайно изтощен, се върнал вкъщи. Майка му го чакала на вратата с тухла в ръце.

Училищните власти забелязали раните му и незабавно изпратили социален работник в дома му. Майка му обаче го принудила да излъже за състоянието си, като го заплашила с още побой. И тъкмо тогава една жена от екипа на „Метро" почукала на вратата на апартамента и го поканила да дойде с автобус на неделно училище. „Исус те обича и аз те обичам!" - казала му тя и го прегърнала силно. Дани не бил свикнал да го прегръщат. Решил да дойде на неделно училище, защото по неговите думи: „Онази жена говореше за любов. Имам нужда точно от това." Така той стана редовен посетител в църквата. Когато навърши тринадесет години, предложихме на Дани да помага на един от служителите в автобусите. Родителите му го заплашиха, че ще го изгонят от къщи, както бяха правили много пъти и преди. Но той продължи. Дори доведе на неделно училище малката си сестричка и тя намери Христос. Днес повече от половината младежи в неговия квартал взимат наркотици или лежат в затвора. Но Дани намери изходен път. В момента работи с персонала на уличното неделно училище, но си има планове: „Моята цел е да стана служител на пълен работен ден" - казва той. Най-хубавото е, че Дани се стреми да изглади своите взаимоотношения с майка си.

„Исус е този, който променя всичко" - твърди момчето. От години слушам как християните се оплакват колко трудно било да достигнеш младите с Евангелието. Може и да е вярно. Ето какво обаче установявам непрекъснато. До младите хора се стига лесно чрез добронамерено и любящо отношение. Твърде често ревностни служители притискат хората да повярват в Исус и не разбират, че така само ги отблъскват. Младите хора имат нужда да „видят" Исус чрез нашата любов и загриженост към тях. Животът на Дани можеше да бъде опропастен завинаги, ако не беше нашата служителка, която го прегръщаше и ходеше в дома му всяка седмица, изслушваше го и на практика откликваше на нуждите му.
„Струва ли си?"

Запознатите отблизо с положението в Бушуик и в другите гета на Ню Йорк осъзнават, че нашият екип се е заел с нещо много повече от провеждането на забавни игрички или един час поучаване в неделното училище. Всяка седмица ние посещаваме лично по домовете над десет хиляди деца. Не само "както Господ ни води". Не само „когато Святия Дух ни подбуди". Това е всяка седмица. В дъжд, пек, сняг или болест. Ние следваме принципа: „като си болен, не се обаждаш по телефона, че няма да дойдеш, а просто допълзяваш болен." Точно така става истинското служение.

При тези жизненоважни посещения ние наблюдаваме децата отблизо, за да установим как се хранят, дали са облечени и как са условията им на живот. Когато някой от служителите види дете, изложено на риск, правим всичко по силите си, за да осигурим незабавна помощ. Различни църкви и хора от цялата страна ни дават храна и облекло, за да задоволим неотложните нужди. Чрез нашата програма за спонсориране на децата „Спечелени от Бога" сме в състояние да вдъхнем надежда за бъдещото развитие на все по-растящ брой жертви на порочния кръг в гетата. Постигаме го, като все повече навлизаме в живота им благодарение на помощта на спонсори от цялата страна.

Много истории могат да се напишат за децата от неделното училище „Метро". Те не са средностатистически цифри в правителствения доклад за бедността, а млади хора с имена и лица, които няма как да забравите. Седмици наред Джералд идвал угрижен в неделното училище. Най-накрая споделил притеснението си с отговорника на автобуса: „Брат ми не се е прибирал вкъщи от доста време. Не знаем какво му се е случило." Няколко дни по-късно работникът научил, че брат му бил намерен на улицата - починал от свръх доза наркотици.

Всяка седмица Кати се возела на автобуса, но при седмичните посещения никога не канела отговорника на автобуса да влезе в апартамента й, защото се срамувала от майка си. Един ден отговорникът на автобуса решил да посети Кати, но не я намерил. Били я изпратили да живее при роднини. Арестували майка й, понеже използвала апартамента за публичен дом.

Бащата на Патрик е в затвора за убийство първа степен.

Майката на Изабел е в психиатрично заведение заради пристрастяване към наркотици.

От петгодишна Ким е с трайни белези по челото вследствие на физическо насилие.

Заради заседналият в гръбначния му стълб куршум, братът на Тамара е на системи, поддържащи живота му. Марта и Оуен, брат и сестра, са под опеката на държавата, защото родителите им са ги изоставили. А някои хора все още питат: „Струва ли си?"
Един различен свят

В сравнение с броя на неделните училища в страната, броят на служенията в гетата е сравнително малък. Обяснението е просто: това е тежка, изтощителна и мръсна работа. Седмици наред нашият персонал се бори с какво ли не: от плъхове до пълно изтощение; от нападения до въшки в косите ни. Несъмнено много по-лесно е да приемеш поканата за директорски пост на християнска образователна програма към някоя градска църква в Далас или Дулут, отколкото ден след ден да се сблъскваш с напрежението в гетото. Наскоро използвахме пикап, за да транспортираме младежи по маршрутите ни за посещения в четвъртък и петък след обяд. Един ден някакъв мъж хвърли циментова плоча от покрива на една сграда и смачка бронята на камиона. Нещо повече - плочата падна на сантиметри от една от нашите служителки - като нищо можеше да я убие.

Средно-статистическият църковен служител няма такива премеждия. Ние обаче имаме.

Проблемът с уличните банди в Ню Йорк става все по-сериозен. Наред с азиатските банди в китайския квартал, специализирани в изнудване и дрога, децата и персоналът ни са изправени и пред заплахата от гангстери. Юношите от Южен Бронкс и Бруклин не се доверяват на никого. С разрастването на бандите, към това недоверие се прибавя и страхът.

- Нямам доверие нито на момичета, нито на момчета, нито на когото и да било. Някой ден те всички ще ти забият нож в гърба - каза ми едно момче.

Притиснатите от грижи младежи от Бруклин, Южен Бронкс, Харлем и други общности се мотаят заедно, но нямат вид на банди или организирани групи сами по себе си.

Всеки квартал, в който служим си има уникална култура, в която трябва да се вникне. Провеждаме например седмично улично неделно училище сред Китайската общност и това е единствен начин, по който благата вест е достигала в този район. Присъстват около триста души, но това е в пълен контраст с други прояви от нашето служение, защото много възрастни идват заедно с децата си. Китайците поддържат изключително силни семейни връзки. Листовките ни са на китайски, а главните ни служители са от организацията „Китайска вътрешна мисия".
Погълнати от културата

Всяка година спонсорираме национални практически семинари за служители в гетата във Финикс. Наскоро споделих с тях едно от най-големите си притеснения относно работата и живота в тези квартали: „Ако не сте внимателни, самите вие ще се превърнете в това, което искате да промените." Без съмнение задължително е човек да общува с хората, на които служи. Да прекарва известно време в домовете им, да споделя всекидневната им битка за оцеляване. С очите си обаче съм виждал как посветени, грижовни служители изгубват видението си, защото приемат манталитета и културата на гетото, според която: „Никой не го е грижа. Няма да се справя. Няма никакво бъдеще." Би било неразумно от моя страна да разпалвам копнежа и ревността си, ако спра да моля Бог да възвръща видението ми и да обновява духа ми. В противен случай би било невъзможно да вдъхновявам екипа и да набирам средствата, необходими, за да продължаваме тази мисия.

Понякога си мисля дали изобщо ще свикна да живея в такава „чужда" среда. Цвета на кожата ми винаги ще бъде бял. За мнозина аз ще си остана външен човек, независимо колко време живея тук.

Една вечер семейство, при което бях на посещение, ме покани да остана за вечеря. Приех, разбира се. Надуших миризма от кухнята и си помислих: „Или е ориз с боб, или боб с ориз!" Оказа се нещо по-вкусно: свинска пържола с картофено пюре. Мебелировката в дома беше оскъдна. Децата седяха върху пластмасови щайги. както си ядях, забелязах как две пипалца се показват от картофеното пюре. От купата изпълзя голяма хлебарка и се спусна по крака на масата.

- Не се тревожи, пасторе, тя не яде много - обади се някой.

Разговорът продължи и сякаш никой не се впечатли от неканения гост. Домакинята ми подаде купата и каза: “Ето, пасторе, сложи си още малко.”

- Ами, аз вече се нахраних - отвърнах аз.

Журналистка от списание „Гайдпоустс" ми се обади по повод статия за църква „Метро" във връзка с наградата „Църква на годината".

- Колко още ще продължите да се занимавате с това? - попита тя.

Вече нямам готови и ефектни отговори на такива въпроси. Преди имах отговор за всичко. Сега изслушвам с усилие дори самия въпрос.

И аз се обезсърчавам понякога. И аз се чувствам объркан понякога. Но тогава неизменно се случва нещо, което ме връща в релсите. Когато списание „Пърейд" публикува специална статия за църква „Метро", съпругата на известен атлет ми изпрати собственоръчно написано писмо: „Нашият скъп син почина от наркотици. Благодаря ви за изключителната помощ, която оказвате на тези деца."
Новото поколение

След поредния петъчен следобед, преминал в катерене по стълбища и посещения на децата, които живеят по автобусния ми маршрут, се върнах в офиса напълно изтощен. Вътрешния ми глас казваше: „Наистина съм уморен." Всички знаят програмата ми, но една от дежурните ни шеги в екипа е, че никой никога не се оплаква, че е уморен в мое присъствие. Като отворих вратата на нашата административна сграда и тръгнах по коридора, внезапно се спрях и се огледах. Видях същите помощници, асистенти и доброволци, с които работя от седмици, но в този момент осъзнах кои са те. В помещението имаше тийнейджъри и младежи, буквално израснали в нашето неделно училище. Още си спомнях как изглеждаха като малки. Сега те носеха отговорност за неделното училище, променило живота им. На свой ред те се превръщаха във водачи, които протягаха ръка към новото поколение. На едното бюро Мария довършваше доклада за посещенията.

Беше едва седем-осемгодишна, когато дойде на първото неделно училище, което отворихме в Бушуик. Сега завършва гимназия и е приета в колежа „Кингсбъроу".

Докато пътувам из Америка, непрекъснато срещам умни, интелигентни млади хора. Мария не прави изключение. За мен тя не отстъпва по нищо на останалите. Но много хора не могат изобщо да си представят какъв е бил животът в нейния дом - недалеч от църква „Метро". Майката на Мария е алкохоличка и няма време за Господа. Баща й е бил арестуван за търговия с наркотици - всеки ден го виждах да се навърта по улиците на Бушуик в компанията на какви ли не типове.

Някои младежи биха избягали от такава обстановка, но не и Мария.

- Защо ми е да ходя другаде? - каза ми тя неотдавна. - Никъде не са се грижили за мен така, както в „Метро". Ти си ми като баща.

Тя се включва във всички области на служението: уличното неделно училище, уроци за малките, административна дейност, посещения по домовете, помощ на автобусните служители. И подобно на много други млади хора Мария не възнамерява да напусне Бушуик.

- У дома имам две по-малки сестри. Кой ще се грижи за тях? - обяснява тя.

Този следобед видях Мария и другите млади хора, чийто живот беше променен от случилото се в Бушуик. „Трябва ли да забавя ход?" - запитах се аз. „Но как бих могъл".

Неотдавна прочетох купчинка писъмца от децата, които разказват защо харесват неделното училище „Метро". Ето какво пишат някои от тях:

• Макиша: „Шофьор на моя автобус е Керън. Всеки път щом се качим, тя ни целува. Обича всички ни до един. Харесвам неделното училище, защото учителите ни разказват за Бога и ни казват да не крадем и да не вършим грехове."

• Джъстин: „Харесвам неделното училище, защото там има игри и разни други неща и се говори за Бога. Харесвам хората в неделното училище. Харесвам шофьора на автобуса, който се грижи за нас."

• Еди: „Всяка събота ставам много рано и чакам -автобуса. Докато се возим, пеем много високо. Това е щастливият ми ден в седмицата. Благодаря ви!"

• Ле Мар е само на осем годинки. „Неделното училище е направило много неща за мен. Научи ме как да се моля на Исус. Научи ме още как да се пазя от греха. Неделното училище помогна и на хора от моето семейство. Сега мама и баба се молят заедно всеки ден."

Преди няколко седмици Крис Блейк, директорът на нашето неделно училище, донесе стара найлонова торба - дало му я едно от по-малките деца, които живеят по неговия маршрут.

- Искам да дадеш това на някой, който си няма дом - казало момченцето на Крис.

Торбата беше пълна със странно сортирани изтъркани и парцаливи играчки, които малкият беше събирал. „Ако нямат дом, сигурно нямат достатъчно дрехи, а и техните деца сигурно се нуждаят от играчки." Но Крис бе впечатлен от факта, че момченцето вероятно най-бедното дете от всички, които живеят по целия му автобусен маршрут. Точно такива деца превръщат пътуванията ни в голяма радост. На рождения ми ден един малчуган от моя маршрут с автобуса ми подари картичка - употребявана картичка, с оръфани ъгли и изпомачкана. Нечие име бе изтрито и заменено с моето. Картичката пишеше: Честит рожден ден! Вече си на три! Но отвътре той беше изписал думите: „Пастор Бил, обичам те." Какъв по-хубав подарък за рожден ден от този!