Чие е това дете? Бил Уилсън

“Наистина ли ме е грижа?"

В събота, през паузата между автобусните обиколки, обядвам набързо в „Мак Доналдс". Руби, брат й и сестрите й седяха там и убиваха времето, докато дойде автобусът да ги закара на неделно училище. Преди тя се возеше в моя автобус, но след като наркопласьори окупираха сградата им, те се преместиха и сега се вози в друг автобус. Нашето приятелство обаче си е все така здраво. Докато разговаряхме, забелязах, че рамките на очилата й са счупени и едното стъкло постоянно пада. Случи се няколко пъти, но тя го прикрепваше и продължаваше да се смее и говори. Руби започна да идва в църква „Метро", когато семейството й живееше в Бруклин. За да присъстват на неделно училище, всяка седмица тя и брат й идваха с метрото от Южен Бронкс, като правеха три смени. Когато се запътих към автобуса си, тъй като беше време да поема обиколката за следващата група за богослужение, Руби изтича след мен: „Пастор Бил, можеш ли да ми ги оправиш?" - и ми подаде очилата си. “Я да видя.” Нямах много време, но бързо отскочих до магазина и купих ролка сребристо лепило - не е най-идеалния начин за поправка, но това имах на разположение. С него се ремонтира почти всичко. Закрепих някак стъклото и Руби си тръгна. След няколко секунди тя се върна и се качи на стъпалото на автобуса: „Благодаря ти, че ми поправи очилата. Мама каза че нямала време за такива неща. Обичам те" - прегърна ме силно и си тръгна. Неотдавна ръководих сватбената церемония на Руби. Тя се омъжи за добър млад мъж от църквата. Чудесно е да гледаш как растат тези деца. Но всичко започва от един човек, когото го е грижа за тях. Повечето хора не желаят да отделят малко време, за да поправят очилата. Всички са твърде заети, предполагам. Не е ли жалко?
Най-големият урок

Моето детство не беше по-различно от това на Руби. Чрез делата си хората в моя живот неизменно даваха да се разбере, че нямат време за мен. „Нямам време да ти купя обувки." Затова ходех със скъсани обувки и всички ми се присмиваха. „Нямам време да ти купя нови дрехи от магазина." Затова, когато сядах, слагах ръце върху коленете си, за да прикрия дупките на дънките си.

Не се изискват големи усилия, за да се поспреш за малко и да кажеш: „Ще ти оправя очилата, разбира се." При положение, че през седмицата съм натоварен с всякакви ангажименти: да изработвам реквизит, да подготвям послания, да посещавам семейства, да шофирам по автобусните маршрути, да летя тук и там, за да проповядвам, би било лесно да казвам на децата: „Нямам време."

Преди много години осъзнах едно: Въпреки успешното ми служение и отличното представяне на Евангелието, ако отделя време, за да прегърна някое дете и не да се преструвам, а наистина да го изслушам, това ще окаже по-голям ефект от който и да било мой урок.

Когато животът ми се промени, започнах да посещавам редовно неделното училище. Трябва да съм чул най-малко двеста или триста урока, но днес не съм в състояние да си спомня нито един, а наистина съм опитвал да си припомня някой. Но определено се сещам как една съботна сутрин нашият ръководител ни покани на закуска и се отнесе с мен като със специален човек. Взе ни с колата си и разговаря с нас. Беше го грижа. Споменът за лагерния огън в къмпинга „Кралските рейнджъри" още е жив в съзнанието ми: как си пекохме вкусотии на огъня и разговаряхме лично с водача. Ще ми се да има бърза формула или лесен отговор за това как се стига до наранените хора. Но няма. Всеки ден ние срещаме още една Руби или още един Бил, които се нуждаят от нашето време и внимание. Точно от тук трябва да започнем.
Пламенно поучаване

Наистина ли ме е грижа? Всички трябва да си зададем този въпрос. Мога да ви дам какви ли не съвети за преподаването в неделното училище. Преподавам вече години наред. Но техниките в класната стая и методическите умения са загуба на време, ако не сте дълбоко загрижени за младите хора, които се опитвате да достигнете. Това започва отвътре. Без изгарящото отвътре желание няма значение колко наръчника за учителя сте прочели или колко години сте прекарали в класната стая.

Авторката Хенриета Миърс, посветила целия си живот на християнското образование, пише: „Учителят не е преподал нищо, докато ученикът не е научил нещо". Как се научават децата? Ако обичат посланика, те са отворени за посланието. Именно по тази причина грижата трябва да предшества предаването на информация. Не те ли харесват хората, няма да те слушат. Толкова е просто. Ключът за успешна програма за неделно училище не се намира в писаните и издавани от десетилетия подробни планове за часовете. Някои хора възприемат наръчника за учителя като едва ли не вдъхновен и помазан от Бога, ала в повечето случаи препоръките в него никога не са били прилагани върху деца! Всяка седмица планът за уроците в неделното училище „Метро” се превръща в писмена програма, която се използва по света. Никой урок не се публикува, преди да бъде изнесен и то след като е бил разработен, усъвършенстван и показан нагледно.

Нашите разработки могат да бъдат най-забавния и полезен материал, но те биха били невероятно отегчителни, ако не са представяни от сърцати хора. Ако не „почувствате" урока, атмосферата в класната ви стая ще бъде като на погребение. Посланието прониква само когато вашето „така казва Господ" идва от състрадателно и загрижено сърце. Независимо от възрастта, хората ще откликват, стига да чувстват това, което ние чувстваме. Ако не даваме пет пари за тях, и те няма да дават пет пари за нас.

Всяка седмица, когато изнасям подготвеното с толкова труд, гледам на този час сякаш е въпрос на живот и смърт, защото всъщност е точно така. Наскоро говорих доста прямо пред група християни-педагози: „Ако не гледате на часовете си като на въпрос на живот и смърт, не заслужавате да бъдете учители. Ако седмица след седмица влизате в класната стая с десет минути закъснение, трябва да напуснете. Вие не бихте си позволили да закъснявате за работа в делничен ден, но ще дръзна да предположа - някои от вас го правят в неделя."

Няма място за оправдание. Съжалявам, просто няма. Какво общо има това с християнското образование? Има много общо. Учителите от неделното училище трябва да са пропити от любов и загриженост. Ако хората не знаят колко много ви е грижа за тях, няма да ги е грижа и какво знаете.

Дори да сте учител от тридесет години и да сте награден с дузина грамоти, те не биха имали никаква стойност, ако нямате сърце за своя клас. Плачете ли, когато те плачат? Трогвате ли се от техните чувства? Библията казва, че не само хорските страдания са докосвали Исус, но и чувствата на страдащите. Светът се насити от игричките, които се разиграват в много църкви. Хората бързо разпознават това, което търсят. То се нарича истинност. Като християни ние сме заучили правилните думи на правилните песни и сме станали експерти по темата за любовта и прошката. Упражнявали сме се как да се усмихваме и да показваме загриженост. Дори можем едновременно да се прозяваме и да хвалим Господа. Не е ли изумително? Има само един проблем. Хората разпознават лицемера и повърхностното отношение излиза наяве доста по-бързо, отколкото мнозина си представят.

Време е да спрем да се правим, че вършим ефективна работа. И се залавяме с тази работа, тласкани от истински подбуди и то за достатъчно дълго време, или да не се пречкаме и да оставим някой друг да поеме нещата. Светът гледа. Всички са били свидетели на достатъчно скандали. Сега искат да видят дали ние вярваме в нещо, което наистина дава резултат. Нараненото дете търси едно едничко нещо - някой, изпълнен със състрадание и грижа. То търси любов, бликаща от дълбините на нечие сърце, за да докосне неговото. Защо преподаваме? Защото трябва да бъде преобразен нечий човешки живот, или защото няма кой друг да поеме класа? Не е за вярване, но някои учители преподават уроци седмици наред и никога не отделят време лично да разговарят с някои ученик. В повечето случаи никога не са посещавали домовете на тези деца и дори изобщо не ги познават. Какъв извод да си направя за учител, който никога не посещава домовете, никога не се обажда на отсъствало дете, не кани никого да дойде на неделно училище? За каква загриженост става въпрос? Животът е твърде кратък, а проблемите твърде големи, да си позволяваме за петнадесет-двадесет минути набързо да подготвяме някакъв блудкав урок в събота вечер. Време е да спрем да мислим как да проведем урока и да започнем да мислим как с любов и загриженост да протегнем ръка на детето. От нас не се очаква просто да преподаваме уроци. Ние ги преподаваме, за да учим хората.
Специалните Божии хора

След края на неделно богослужение в Лос Анжелис една жена пожела да разговаря с мен. Онази сутрин говорих за устояване и какво означава „да стоиш твърдо".

- Слушах посланието ви, как никога не бива да се предаваме, не съм сигурна доколко това е възможно за мен - сподели жената. - Болна съм от левкемия, а имам четири малки деца. Какво ще стане с тях, когато умра? Седнах с нея на една пейка пред църквата и заедно плакахме. Само това можех да направя. Помолих се: „Господи, вземи това семейство в ръцете Си и им покажи Своята любов." По-късно, на път към вкъщи, не спирах да мисля за тези деца, които вероятно щяха скоро да останат без майка. „Кой ще ги гледа?" - чудех се. „Дали някой ще се погрижи?" Господ обръща специално внимание на хората в нужда и ми се струва, че Той очаква и ние да направим същото.

Години наред ме поучаваха да вярвам, че Бог не е пристрастен че Той се грижи еднакво за всички. Сигурно това е допълнение на стиха: „Понеже Бог не гледа на лице" (Римл. 2:11). Но макар Господ да обича всички ни еднакво, в Писанието ясно се казва, че Той знае нашите уникални и специфични нужди и дори ни назовава по име. Веднага след разпятието Исус е погребан в гроб, изсечен в скала. На третия ден Мария Магдалина и някои други отиват при гробницата, за да помажат тялото Му с благоухания. „И в първия ден на седмицата дойдоха на гроба много рано, когато изгря слънцето. И говореха помежду си: Кой ще ни отвали камъка от гробната врата? - Защото беше твърде голям. А като повдигнаха очи, видяха, че камъкът беше отвален. И като влязоха в гроба, видяха, че един юноша седеше отдясно, облечен в дълга бяла дреха, и много се уплашиха. А той им каза: Не се плашете; вие търсите Исус назарянина, разпнатия. Той Възкръсна! Няма Го тук; ето мястото, където Го положиха." (Марк 16:2-6). След това ангелът казва: „Но идете, кажете на учениците Му и на Петър, че Той отива преди вас в Галилея; там ще Го видите, както ви каза" (ст. 7).

Петър е един от учениците, но въпреки това Бог го разграничава. Жените, чули думите на ангела, трябва да разгласят добрата вест за Христовото Възкресение на учениците, но специално трябва да идат и да кажат на Петър. Защо Бог го нарича по име? Защо Петър е толкова специален? Сякаш ангелът иска да каже: „Ако изобщо ще казвате на някой, гледайте да кажете на него."
Неудържано обещание

По характер Петър може да бъде определен като необуздан, енергичен и импулсивен. Поведението му е толкова безразсъдно, че веднъж дори отсича ухото на един човек (Йоан 18:26).

“Човечността" му го прави един от най-възлюбените сред кръга на апостолите. Но характерът на Петър има и друга страна. Той се влияе лесно. В очите на някои той е непостоянен, дори страхлив и крайно неприятен. Петър дава големи обещания на Господа, но не удържа на думата си. „Господи, готов съм да отида с Теб и в тъмница, и на смърт." (Лука 22:33). Исус го поглежда с думите: „Казвам ти, Петре, петелът няма да пропее днес, докато три пъти не си се отрекъл, че Ме познаваш." (стих 34)

Когато залавят Христос, Петър Го следва на разстояние. Войниците палят огън в двора на къщата на първосвещеника, където са докарали Исус. Петър се приближава. „И една слугиня, като го видя седнал до огъня, вгледа се в него и каза: И този беше с Него. А той се отрече и каза: Жено, не Го познавам." (Лука 22:56-57). „След малко друг го видя и каза: И ти си от тях. Но Петър отговори: Човече, не съм. И като се мина около час, друг някой взе да настоява и казваше: Наистина, и той беше с Него, защото е галилеянин. А Петър каза: Човече, не знам за какво говориш. И на часа, докато още изричаше тези думи, един петел пропя." (Лука 22:58-60)

Точно тогава Исус се обръща и поглежда Петър. Ученикът побягва навън, ронейки горчиви сълзи. Петър сигурно се е раздирал от болка при смъртта и погребението на Исус. В сърцето си той искрено обича Господа и несъмнено изпитва голямо угризение поради това, че се отрича от Него. Знае, че е направил ужасна грешка. Не е нужно някой да му го казва, той го знае.

Петър - в действителност презиран заради отричането си от Христос - е заедно с останалите ученици, когато Мария донася добрата вест. И именно той изтичва при гроба. Това е свидетелствано ясно в Евангелието от Лука. Но Бог иска тъкмо Петър да узнае, че Христос е жив. „Кажете му - той трябва да научи за това днес." Повече от когато и да е било преди той трябва да узнае това. Петър не само приема вестта, но тръгва на духовно пътешествие с Христос, пътешествие, което го възстановява напълно Той става уравновесен, смирен човек и смело служи на Бога.

Има случаи в живота ни, когато подобно на Петър и ние се нуждаем от специалното внимание на Господа. Аз определено съм преминавал през такива моменти и никога не съм оставал разочарован от Него. Когато жената в Лос Анжелис ме попита: „Какво ще стане с децата ми?" - аз вярвам, че в този момент Господ слушаше.
“Не е позволено”

Недалеч от нашата църква, на улиците „Джеферсън" и „Траутмън" се намира едно от най-опасните места в Бруклин. Тук потокът на наркотици и проституция се движи с бясна скорост. Научил съм се да оцелявам в трудна среда. Но това място надминава всякакви представи. Една вечер се движех из квартала с човек от нашия персонал. Няколко „жени от занаята" ни познаха, че сме от църква „Метро". Подхванахме с тях разговор за Господа и едната каза: „Вършили сме какво ли не. Бог не може да ни прости." „Защо трябва изобщо да ходим на църква? За нас няма надежда" - намеси се приятелката й. По очите им личеше убедеността, че са отишли твърде далеч, за да им бъде простено. Но нещо друго е още по-тъжно - има християни с такова мнение за други хора.

Една неделя вечер пристигнах твърде рано в църквата в Оклахома, където щях да проповядвам. Стоях в дъното на залата и слушах репетицията на хора. Вратата зад мен се отвори и влезе един доста размъкнат мъж. Помислих си: „Само е бездомник". Приличаше на някои от момчетата, с които се занимаваме в Ню Йорк. Мъжът свали малката си раница, постави я на пейката и седна. В залата веднага дойде един разпоредител и му каза нещо. Човекът си взе нещата и излезе.

Беше ми любопитно какво е станало и попитах разпоредителя: “Какво казахте на този човек?”

- Казах му, че в тази църква не пускаме хора като него - отговори той.

Като по-млад обичах да си правя един експеримент. Все се случваше да пристигна в църквата, където щях да проповядвам малко след началото на богослужението. Не беше нарочно, просто така се получаваше. Оставях куфара си в коридора и минута-две се разхождах насам-натам все още облечен, както съм пътувал - с дънки, тениска и маратонки. Ето какво научих: когато бях облечен със стари дрехи, с непрозрачен вид, рядко се случваше да се здрависат с мен или да ме приветстват в църквата. После намирах къде да си облека костюм и вратовръзка и хората вече разпознаваха госта-проповедник. “Бог да ви благослови! - поздравяваха те. - Радваме се, че сте между нас тази вечер.”

Единствено костюмът променяше отношението им към мен. Така някак си им ставах приятен. По дънки и тениска аз говорех по същия начин, движех се по същия начин, държах се по същия начин. Но понеже видът ми не будеше одобрение, не бях добре дошъл.
Какво вижда Бог?

Запитвали ли сте се някога как бихте се чувствали, ако ви мразят заради цвета на кожата? Имам право да говоря от собствен опит, защото съм сред малцината бели, които живеят в моя квартал. В началото в Бушуик не беше никак забавно. Заплюваха ме, нападаха ме и ме наричаха как ли не. Предразсъдъците се явяват под различни форми. След доста години, прекарани в гетото вече съм развил усет и си давам сметка за напрежението, което пораждат. Мога да се поставя на мястото на някое малко дете, което е „различно" - което понася хули и подигравки заради разликите в културата. Никак не е забавно да си дете и да не си в състояние нито да проумееш, нито да си обясниш защо другите не те харесват. Всяка седмица пътувам в различни части на страната и виждам как навсякъде хората се движат в своята групичка. Чувстват се удобно само сред себеподобни и бързат да осъдят всеки, който не отговаря на техните стандарти. Ако в Бруклин се бяхме опитали да създадем църква за „достатъчно добри" хора, никога нямаше да отворим врати. Но благодаря на Бога, че олтарите ни са облени от сълзите на онези, които без съмнение се нуждаят най-много от Него. Миналата година десетки по-възрастни членове на църквата ни починаха от СПИН. Наблюдаваме как бавно умират заразени от „вируса". Преди да почине, един HIV-позитивен мъж ми каза: „Пастор Бил, ходил съм в петнадесет други църкви из Бруклин и щом научеха, че съм болен от СПИН, ме молеха да не се връщам при тях. Вие сте единствените, които ме приехте."

При седмичните посещения в големите жилищни блокове се качваме с асансьора до последния етаж и започваме да слизаме по домовете на децата. В една петнадесет етажна сграда на дванадесетия етаж чух да плаче дете. На този етаж живееше наш служител и едно малко момченце, което всяка седмица се возеше в моя автобус, седеше пред вратата му и чакаше да се завърне майка му. Беше около 4,30 следобед и училището беше свършило. “Защо плачеш?” - попитах аз. Наоколо нямаше никого. “Мама я няма вкъщи и не ми е оставила нищо за обяд. Нищо не съм ял и съм гладен. Не знам какво да правя.” Заведох го в пицарията на ъгъла и му купих едно парче пица и газирана вода. През останалите посещения за деня малкият беше с мен. Накрая заедно се върнахме в църквата. Момчето ме следваше като сянка. На всеки две минути звъняхме у тях, за да проверим дали майка му се е прибрала. Към единадесет вечерта най-накрая успяхме да се свържем с нея. Заведохме момчето вкъщи. Майката нито благодари, нито прояви елементарна загриженост за него. Вместо това го изруга и му плесна шамар, защото беше привлякло вниманието ни върху нейното неблагоразумие. Какво правиш, когато плаче дете? Осъзнаваш, че някой трябва да се погрижи.

Веднъж някакъв мъж в Южен Бронкс се опита да ми обясни защо красивият му квартал е западнал дотолкова, че прилича на пустиня: „Никой вече не го е грижа. А беше чудесно място. Но ни налегна апатия и така и не се съвзехме." Апатията е заразна болест, разпространява се бързо и помита всичко по пътя си - не само сгради, но и семейства. Тя не се ограничава само в гетата. Ще я откриете в предградията, в училищата и в църквите. Когато хората ги е грижа повече за себе си, отколкото за хората около тях, обществото започва да се руши. Наскоро почина служител, когото познавах много добре. Никога няма да забравя какъв въпрос написа в църковния бюлетин. Под снимката на малко момче и момиче, хванати за ръка, се четеше: „Колко струва спасяването на едно дете?"

С напредване на годините все по-ясно осъзнавам, че цената на протегнатата към едно дете ръка не може да се измери в долари и центове. Можем да спасим някое момче или момиче само, когато им дадем част от живота си. Чудим се защо в толкова богата и благословена нация има много хора в отчайваща нужда. Трудно е да се проумее как страна с повече от четиристотин хиляди църкви се намира в такъв морален упадък. Какво стана с реформацията, дала началото си, когато Мартин Лутер заковава своите деветдесет и пет тезиса върху вратата на Витенбергския университет? Какво се случи със съживлението, дошло чрез верижното проповядване на Джон и Чарлз Уесли? Защо в деноминациите, зародили се от споменатите движения, толкова малко църкви печелят нови души?

Когато християните престанат да проявяват загриженост, църквата започва да умира. Не организациите, хората трябва да ги е грижа. Религиозните общества, чиято главна грижа е да поддържат собственото си удобство и традиции, скоро ще изгубят причината за съществуването си. Точно заради това днешните евангелски църкви трябва да разпалват копнеж за спечелване на хората. Това е единствената надежда за църквата. Църковните бюлетини и проповедниците в големите палатки заявяват: „Ние ви обичаме." Но щом непривлекателен посетител престъпи вътре, отношението е: „Ние те обичаме, но просто стой далеч от мен."

При събиране на дарения за мисиите, мнозина откликват само поради чувството си за вина. Много по-лесно е да оставиш един долар, отколкото да се включиш лично със служение.

Преди да почине, бележитият индийски водач Махатма Ганди казал: „Единственото, което ми попречи да стана християнин, бяха християните." Тъжно, нали? Тъжно, защото е истина. Време е да престанем да се оглеждаме в огледалото, за да видим външността си. Вместо това нека помолим Бог да насочи Своята проникновена светлина право към сърцето ни. Нека прегледаме мотивите си за служение. Аплодисменти ли търсим или сме искрено загрижени за тези около нас? Господ не иска ние лично да спасим целия свят. Той много повече иска да започнем да се грижим за някого, който се нуждае от нашата любов. Ние не дойдохме в гетото, за да ни служат, а за да служим.
Каква полза?

Всяка година в Австралия в определени дни океанът изхвърля хиляди морски звезди на пясъка по брега. Обикновено нощем, при прилив, някоя голяма вълна ги запраща толкова навътре в сушата, че водата не може да ги върне обратно. Когато слънцето напече, морските звезди бавно изсъхват и умират. Една сутрин при изгрев слънце някакъв турист излязъл от хотела си за кратък крос. На брега видял как малко момченце събира безпомощните морски звезди и ги хвърля в морето. Но целият бряг бил обсипан с хиляди такива звезди. Мъжът дотичал до момченцето и казал: „Знам какво правиш, и мисля че знам и защо го правиш. Но тук и по цялото протежение на плажа има хиляди морски звезди. Каква полза има от това, което правиш?" „Не знам. Но мисля, че ще е от полза за ето тази тук" - детето взело една морска звезда и я хвърлило в океана, но Господ издирва хора по земята като това малко момче - достатъчно загрижени, за да служат индивидуално на всеки. Такива хора са специални в очите Му. Замислете се върху думите на Исус относно завръщането Му: А като дойде Човешкият Син в славата Си и всички святи ангели с Него, тогава ще седне на славния Си престол. И ще се съберат пред Него всички народи; и ще ги отлъчи един от друг, както овчарят отлъчва овцете от козите и ще постави овцете от дясната Си страна, а козите от лявата." (Мат. 25:31-33). Въз основа на какво ще бъдат разделени те? „Тогава Царят ще каже на тези, които са от дясната Му страна: Елате вие, благословени от Моя Отец, наследете царството, приготвено за вас от създанието на света. Защото огладнях и Ме нахранихте; ожаднях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте; гол бях и Ме облякохте; болен бях и Ме посетихте; в тъмница бях и Ме споходихте." (стихове 34-36).

Библията ни казва, че праведните ще Му отговорят с думите: „Господи, кога Те видяхме гладен и Те нахранихме; или жаден и Те напоихме? И кога Те видяхме странник и Те прибрахме; или гол и Те облякохме? И кога Те видяхме болен или в тъмница и Те посетихме?" (стихове 37-39)

Господ ще им отговори: „Истина ви казвам: Понеже сте направили това на един от тези най-малки Мои братя, на Мен сте го направили. Тогава ще каже и на тези, които са от лявата Му страна: Идете си от Мен вие, проклети, във вечния огън, приготвен за дявола и неговите ангели. Защото огладнях и не Ме нахранихте; ожаднях, и не Ме напоихте; странник бях, и не Ме прибрахте; гол бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница бях и не Ме посетихте." (стихове 40-43). „Тогава и те в отговор ще кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, или жаден, или странник, или гол, или болен, или в тъмница, и не Ти послужихме? Тогава в отговор ще им каже: Истина ви казвам: Понеже не сте направили това на ни един от тези най-малките, то и на Мен не сте го направили. И тези ще отидат във вечно наказание, а праведните - във вечен живот." (стихове 44-46).

Има едно малко момче, което живее близо до църквата и посещава нашето неделно училище. Майка му е наркоманка. Често я виждаме да стои пред магазина за хранителни стоки от другата страна на улицата. Няколко седмици преди да навърши десет години, малкият започнал да пита някои служители от нашия екип: „Ще ми направите ли парти за рождения ден?"

Никога през живота си момчето не бе празнувало своя рожден ден и си мислеше само за това. Веднъж влезе в офиса и се заприказва с един шофьор на автобус: “Виж - момчето изтърси купчинка монети върху масата. - Имам осемдесет и четири цента. Ще стигнат ли да направим парти тук, в офиса?” Обясни, че събирал парите по улиците в продължение на няколко седмици.

За празненството купихме няколко малки кекса, направихме сок и сандвичи. Дори закачихме гирлянди на стената и изпяхме „Нарру birthday". По същото време някои хора от нашия екип изживяваха тежък период в личния си живот. Можеха да си намерят извинение и да кажат: „Не можем да го направим. Нямаме време. Глупаво е. Ако няма да е както трябва, защо изобщо да го правим?" На тържеството забелязах сълзи в очите на хората от екипа - осъзнаваха колко много означава това за малкото момче. По-късно попитах водача на автобуса: “Защо реши да направим тържеството?” “Някой трябваше да направи нещо” - отвърна той. Някой направи нещо. Някой го беше грижа.