Чие е това дете? Бил Уилсън

Какво ще стане от тези деца? Задавали са ми този въпрос стотици пъти. За мен въпросът е поставен неправилно. От години повтарям, че много повече ме интересува какво няма да стане от тези деца. За страничен наблюдател, дошъл само за събота и неделя, е трудно да разбере думите ми и естеството на работата ни тук. Той вижда само вълнуващата програма и посветения екип, но не разбира пред какви предизвикателства сме изправени. Да протегнеш ръка на двадесет хиляди човешки същества положително звучи впечатляващо, но ако живеете в общество от четиридесет хиляди. Но в петте административни райони на Ню Йорк има повече от един милион. Ние успяваме да стигнем до по-малко от 1%.

Когато гледам по улицата младежите, замесени в наркотици, проституция и всичко останало, си мисля: „Можехме да им помогнем, ако бяхме тук, докато те са били още малки."

Очаквам ли децата, които сега се возят в нашите автобуси, да станат лекари, адвокати, счетоводители? Не е изключено естествено да станат. Но, пак повтарям - не ме е грижа толкова за тяхната професия, колкото да ги държим далеч от калта. За мен успехът се изразява в това да не са на „Флашинг авеню" с проститутките или да продават наркотици на „Траутмън".

Точно заради това работим толкова усилено.

Развълнувах се от разговора с един от бившите ученици в неделното училище „Мечока Йоги", който сега работи като боклукчия. Като начало получавал около 32 000 долара на година. В сравнение с това, което можеше да бъде сега, постижението му е огромно.

Целта ни не е да видим нашите ученици с диплома за средно образование или колеж, така че после да си намерят по-подходяща среда. Гетата нямаше да ги има, ако хората не разсъждаваха по този начин. Кой ще остане на бойното поле? Кой ще си купи къща в Бушуик и ще стане катализатор на промяната?

Човек от нашия екип насърчаваше млада дама с големи способности да кандидатства за стипендия в християнски колеж във Флорида. „В никакъв случай. Няма да отида и да оставя малката си сестра на място като това" - възрази тя.

Какво става с младите хора, в които сме инвестирали живота си? Някои са в колеж. Други остават в района и работят. Трети се подготвят за служение на пълен работен ден. Други вече са част от персонала на „Метро".

Често ме питат: „Бил, ще постигнеш ли някога 80, 90 или 100 процентов успех?" Вероятно не.

Социолозите непрекъснато изследват проблема на градското гето. Аз им казвам, че само един от всеки четирима младежи ще успее в живота. Притчата за сеяча и четирите видове почва много точно описва положението тук. Ако след десет години половината от тези, които обучаваме, станат продуктивни граждани и християнски родители, ще сме удвоили процента на успеха.

Дълбоко в сърцето си знам, че ако мащабът на нашата работа не се разшири чрез нови последователи, ще пропуснем милиони млади хора. Точно затова полагаме толкова усилия нашата програма да премине в ръцете на християнски педагози и младежки служители. Цялата ни дейност в неделното училище е включена в програмите, публикувани от „Каризма лайф" и сега се разпространява в страната и извън нея.
Липса на отговорност

Бях в Лос Анжелис в края на размириците през 1992 година. Събитията там нямат връзка с побоя на полицаите над Родни Кинг. Те са свързани с общество без ценности - хора, които нямат отношение към Христос, което пък води до безотговорно отношение. В Лос Анжелис разговарях с редник от американската армия. Подразделението му било мобилизирано за възстановяването на реда.

- Особено ме притесни - сподели той, - когато една майка излезе от магазина заедно с двете си деца, натоварени със стоки. Изтичах до едното момче и му казах да върне стоките, откъдето ги е взело. Осем-девет годишното дете ме погледна - бях в униформа - и отвърна, че не било длъжно да ме слуша. После тръгна след майка си.

Нямам претенции, че знам всички причини за западането на гетата. Но като християни сме длъжни да прекроим нашите приоритети по отношение на мисиите. Съединените щати снабдяват над 90% от финансовите средства за чуждестранни мисии. Издържането на християнски работник в Хаити или Унгария е добро начинание, но ако изгубим собствената си нация, няма да има за какво да се притесняваме и да изпращаме пари където и да било. Ние се нуждаем от масово присъствие на християнски работници в гетата. Например, за да се достигнат ефективно децата от осем-девет жилищни блока е необходим един работник на пълен работен ден. Ню Йорк има нужда от стотици служители. Не по малко хора трябват за подобно служение във всеки голям град на Америка.

През последните няколко години развихме концепция с неограничен потенциал как да достигнем младите хора. Това е уличното неделно училище. Наложи се да приложим идеята, защото църква „Метро" не бе в състояние физически да поеме всички деца. На практика тя представлява изцяло подобрен вариант на кварталните библейски клубове, с които започнах в Сейнт Питърсбърг преди много години. Всеки ден след училище отиваме в кварталите, откъдето не е възможно да осъществим извозването на деца за неделно училище. Наши групи отиват с камионите на място и провеждат неделни уроци на открито в паркове или строителни обекти. Изработени по поръчка малки камиони се превръщат в открити сцени. Всяка седмица отиваме по едно и също време на едно и също място. Опитваме се да убедим децата, че е важно да присъстват, независимо от атмосферните условия. Идват не само деца, но и юноши, и техните родители.

Всички казват, че не сградата е църквата, а хората. И нашият призив е: „Добре, нека го направим по този начин." Организирахме събрания на вярващи, на които идват от 150 до 500 човека. В много отношения те приличат на истински църковни -богослужения - от встъпителната молитва до призива за покаяние. Единствената разлика е, че хората се събират на открито.

Всяка седмица в най-нуждаещите се райони на града - Лоуър Ийст Сайд, Харлем и Южен Бронкс, изнасяме повече от тридесет урока на уличното неделно училище. Едно от местата е в съседство с приют за бездомни семейства. С всяка изминала седмица хората от челните редици на тази програма се запалват все повече. Бивш служител на нашия екип и ръководител на програмата в Лоуър Ийст Сайд ми сподели: „Ако не съществуваха финансови затруднения и ако разполагаш с достатъчно посветени хора, това положително ще бъде служение номер едно в света. Това е най-онагледеното представяне на Евангелието, което някога съм виждал."

Според редица наблюдатели идеята е толкова силна, че ще се превърне в острието на съживлението в наши дни. Нейното реализиране е евтино и е приложимо за всеки град в Америка - независимо от размерите или икономическото му състояние. Тя може да се представя в квартали с население от всички възможни слоеве на обществото.

Обичаме да казваме: „Посланието е толкова просто, че дори възрастните биха го разбрали."

Тази идея вече е приложена в Маями, Моубил, столицата Вашингтон, Детройт, Лос Анжелис, Атланта, Сейнт Луис, Гранд Рапидс, Сиатъл, Далас и в още стотици градове на Съединените щати и в чужбина. Надяваме се това движение да е докоснало до милиони по целия свят.
Без оправдания

Вероятно ще кажете: „Искам да участвам в нещо такова, но нямам време." На деветнадесет години и аз си служех с това оправдание. Но открих, че в живота си ние отделяме време за това, което искаме. Имам ли време да помагам за основаването на неделни училища в други градове, в други държави? Не. Но го правя, защото е важно. Неотдавна се завърнахме от обучение на служители в Аржентина, където хиляди деца посещават La Escuela en la Calle, тоест „Училище на улицата" - техния вариант на уличното неделно училище. Полетът продължи по седемнадесет часа в двете посоки. Беше невероятно изтощително, но отделихме време за това, което вярваме, че е важно.

Божието Слово ни казва, че от този, комуто е дадено много, се изисква много (Лука 12:48). Напълно осъзнавам, че когато бях момче, което си нямаше никой, някой ме избави. Сега аз се наслаждавам на радостта да подавам ръка на младите хора в нужда.
„Не го искаме повече"

Това бяха думите на едно объркано семейство, което една вечер се изправи пред вратата ми, докато бях младежки пастор във Флорида. Водеха ми сина си Джейсън.

- Ако го искате, вземете го - рече бащата.

Джейсън беше от децата, които бързо си създават врагове. Постоянно създаваше проблеми - в училище, вкъщи, в църквата. Почти неизбежно в негово присъствие дяконите от църквата изпускаха нервите си. Веднъж Джейсън взел на заем мотоциклет и минал през тревата пред църквата точно преди началото на богослужението. Един от дяконите го сграбчил за ризата, вдигнал го от мотоциклета и го повалил на земята. И последвало нещо, което не бихте очаквали от един дякон. Така го ругал, че все едно слушате словесните престрелки на някои гангстери.

Какво свидетелство само! Ако не те харесват, хората не те слушат. Мнозина посещават църква, защото харесват пастора или някой друг в нея. Ако не беше така, нямаше да са там. Това е истината. Изтичах до мястото на инцидента с мотоциклета и се опитах да се застъпя за Джейсън пред дякона. Онази нощ в моя апартамент пак се застъпих за него. Приех го в дома си и през следващите няколко години го гледах като свой собствен син. Неговите родители го захвърлиха, но Исус никога не би направил подобно нещо. Посветил съм живота си да плащам дълг не само към този, който ме взе, когато бях сам, но и към Христос за това, че даде живота Си за мен на Голгота.
Стратегията

Във всеки град на Америка има деца в криза. Семейните конфликти съществуват и в Манхатън, щата Канзас, и в Манхатън, щата Ню Йорк. Независимо къде живеят или как изглеждат, хората са еднакви. В Ню Йорк обаче те са повече на брой. Това е разликата. Около девет милиона души са натъпкани на територия от 25 на 50 километра. Не е чудно, че сме свидетели на толкова враждебност и насилие. При разговорите си с младежки директори и служители из цялата страна открих, че всички си имаме работа с едни и същи човешки несгоди и проблеми. Грехът си е грях независимо от местонахождението. Ако искаме да видим нацията ни обърната към Господа, нашата стратегия трябва да се насочи към спечелването на един град, на един квартал, дори на една пресечка. Трябва да започнем от стремежа да спечелим нацията човек по човек. Успехът на нашето служение не се измерва в многолюдното събрание, а в отделните хора, които служат на Господа.

Телевизионните камери и пълните стадиони имат своето място, но те никога няма да имат влиянието, което оказват посветените християни, които живеят християнски живот, служат в местната църква и отделят време да служат на някое загубило пътя дете. Не бива да забравяме, че Бог основа местната църква. Тя е по-стабилна от което и да било бляскаво служение, за което се сещате. Това беше и все още е новозаветният план. Местната църква притежава потенциала да ръководи, да привлича последователи и да гради взаимоотношения, необходими за изпълнението на Божията мисия. Вероятно ще кажете: „Моята църква е мъртва! Как да я променим?"

Преди всичко, никога не критикувайте пастора си. Не винаги виждате това, което вижда той. Вие не носите неговия товар. А и в местното събрание е нужен един единствен човек, за да промени коренно църквата. Наблюдавал съм много пъти как става това. Ако Господ работи в теб и те призовава ти да бъдеш този човек, направи крачка и започни. Ние сме запознати с успешните методи и можем да те научим как се прави. Но не можем да те научим как в душата ти да пламти изгарящо желание да спечелиш града си човек по човек. Това е нещо между теб и Бога.

Един ден ще кажеш: “Не ме е грижа дали някой ще дойде с мен, или не. Тръгвам с пълна пара, за да превзема този град за Христос душа по душа.” Щом се захванеш за работа, ще се изненадаш колко много хора са чакали да ги поведеш. Чрез принципа на умножаването се създава служение, за каквото никога не си и мечтал. Днес из цялата страна неделните училища в гетата никнат като гигантски гъби. Прицелни точки обаче не бива да са само местата с концентрирана бедност и престъпност. Убеден съм, че е дошло време да поведем едно здраво, праведно и морално общество и да направим посвещение да го опазим такова. Безполезно е големите служения да се намесват, след като наркотиците и извращенията са взели своите жертви. Редно е да се насочат към предотвратяването на тези трагедии така, че да не се налага младите хора да преживяват опустошението на греха. Трябва да се научим да се молим: „Господи, помогни ми да ги достигна, преди Сатана да опетни техните тела и души." В много държави от третия свят 60% от населението е под четиринадесетгодишна възраст и въпреки това твърде малко мисионерски организации разполагат със стратегия как да стигнат до децата. Предпочитат да организират палаткови евангелизации за възрастни или да строят библейски училища.

Виждал съм как в Мексико местната Комунистическа партия спонсорира танци по улицата в петък и събота вечер, след което раздава марксистка политическа литература. Хиляди млади се тълпят около сцената. Защо толкова бавно усвояваме подобни идеи?

Един критик на нашата програма заяви: „Бил, ти промиваш мозъците на тези деца!" Ще ми се да беше възможно. Те са при нас само по час и половина на седмица. Това съвсем скромно компенсира боклука, който ги залива всеки ден. Ако искаме да видим как се променя животът на хората, наложително е да предприемем необичайни стъпки. Свършиха дните на наивните историйки в неделното училище. Поднасянето на уроците трябва да става от дъното на душата и да действа разтърсващо, сякаш детето ще чуе Евангелието за последен път. Стремежът ни е да завладеем отново нашата нация и сърцата на младежите.

През годините съм виждал много хора да започват, но малцина завършват успешно. Има само един начин да стигнеш до финала на състезанието - да действаш смело в посвещението си. Това не е игра. Това е въпрос на живот и смърт. Всеки ден е ден на живот и смърт.

Няма да спечелим всички, но ще спечелим един и още един, и още един. Неотдавна говорих с едно момиче от моя автобус, което посещава неделното училище „Метро" от години. Тя ми сподели: „Пастор Бил, искам да знаеш, че половината от нещата, които знам за живота, научих от вас." Поговорихме още и стигнахме до заключението, че ценностите, които тя е научила при нас, са резултат от постоянното наблягане върху основните библейски истини. Седмица след седмица ние продължавахме да го набиваме в главите им.

Една наша служителка в автобус на име Мили участва в програмата ни от юношеските си години. Вече е майка на две от момчетата в нашето неделно училище. Попитах я защо продължава да участва.

- Видях как толкова много мои приятели пропиляват живота си, а неделното училище промени моя живот. Искам синовете ми да станат християни като мен.

Съпругът на Мили е във федералния затвор. Осъден е за убийство.

- Събра се с лоша компания - обяснява тя. - Моля се момчетата ми да следват пътя на Исус.

Преди да почине, Дейвид Файнголд, директор по благоустройство на изостаналите квартали в Бруклин, ми каза: „Една от причините да се планира изграждането на нови държавни жилища с нисък наем в Бушуик е промяната, която вашето служение донесе в настроенията и отношението на обществото. Откакто се появи вашето служение, районът стана „обещаващ за инвестиции." Промяната е очевидна дори за светското общество. Но ни чака още дълъг път.

В църква „Метро" Норман Винсент Пийл се наведе от амвона и изрече незабравими за мен думи. Деветдесет и три годишният, позитивно настроен мъж дойде да ни връчи годишната награда на списание „Гайдпоустс" - „Църква на годината".

- Свършил си огромна работа за Бога тук, синко, но те чака още дълъг път.

Какво ще стане утре? Още ли имаме мечти и планове?

Определено да! Имаме нужда от закрит гараж за автобусите, по-голяма печатница, жилища за служителите ни, по-голяма сграда за растящия брой на гостите ни, повече камиони за уличното неделно училище и още предани служители.

До този момент сме покрили само около 5% от града. През първата година имахме желание да се погрижим за всички в нужда наоколо - проститутки, бездомници, наркомани, крадци.

После насочихме погледа си нагоре и извикахме: „Господи, не можем да посрещнем всички тези нужди."

С времето се научихме да се съсредоточаваме върху това, което правим най-добре. В моя случай това е да докосвам живота на децата - едно по едно.

Какви са нашите ограничения? Накратко казано, имаме недостиг на служители и пари. Знам какво може да се направи с посветени хора и финансова подкрепа. Само се моля това да стане някак си по-скоро. За много хора от цялата страна програмата е била вдъхновение сами да започнат нови евангелизаторски начинания:

• Джим Дейвидсън, клиничен психолог от Аштабула, Охайо, закри частната си практика и започна служението „Сърце и ръка" в Клийбланд, което е докоснало хиляди.

• Бил Грей, банкер, се пенсионира рано, за да започне широко мащабно служение в Моубил, Алабама.

Нашата собствена програма сега расте като гигантско дърво с клонове на неделни училища в столицата Вашингтон, Далас, Хюстън, Детройт и Лос Анжелис.
„Нямах ни най-малка представа"
Дейв Руденис, човекът, изпратен от Бога, който ме намери да седя върху бетонната канализационна тръба и плати, за да отида на младежки лагер, гостува на предаването “Това е твоят живот", с което ме изненадаха във Флорида.

- Очаквал ли си, че това някога ще се случи? - попитах го аз. Той ме погледна и каза:

- Нямах ни най-малка представа - призна той и добави, - ако имах шанс пак да го направя, щях да постъпя по същия начин. Никога в живота си Дейв не се е радвал на особено признание. Никога не се е появявал по телевизията, никога не е говорил пред големи тълпи. Той е собственик на монтьорска работилница, участва в автомобилни състезания и тихо служи на Господа на местна църква. Според представите на мнозина той е съвсем обикновен човек. Но той видя едно тъжно, малко момченце и се зачуди: „Чие е това дете?" В онзи ден аз бях Божият призив за него.

Животът на Дейв изглежда съвсем обикновен, но само погледнете какво предизвика той. Дори не искам да си помисля какъв би бил животът ми, ако Дейв не беше видял нуждата.

Всяка събота, когато сядам зад волана на големия жълт автобус, знам кои ще бъдат пътниците ми.

- Чие е това дете?

- Това дете е мое.

* * *
По новините често съобщават колко нормално било да застрелят тъмнокож тийнейджър - това важи особено за квартала, в който живея. Хората казват, че след няколко години вероятно и аз ще нося оръжие. Но те не знаят каква промяна внесе Бог в моя живот. Ходя на неделно училище от тригодишна възраст и оттогава научих доста за Бога и неговите пътища. И реших да следвам Исус.

Не, никога няма да ме видите да стрелям по някого с пистолет. Никога! Защото, независимо какво става около мен, аз служа на Исус.

Винсънт, дванадесетгодишен

Ернан, единадесетгодишен

Едуин, десетгодишен

Найджиърия, осемгодишна

Обичам неделното училище по няколко причини: 1/ Там ме учат за Бога. 2/ Много е забавно да научаваме различни неща. 3/ Хората в неделното училище се отнасят към нас като към семейство. 4/ Там ме учат, че в живота има нещо повече от това да се в лоша компания. 5/ Най-важното е, че ни учат да ходим на училище и да не използваме наркотици. Затова обичам неделното училище.

Карлос, десетгодишен

Монесиа, дванадесетгодишна

В неделното училище има невероятно поучение за нашия Отец, Син и Святи Дух и аз наистина се уча да обичам Бога с цялото си сърце и душа. В неделното училище научаваме как е била сътворена земята; кой е бил първият мъж и коя - първата жена. Учат ни да уважаваме и себе си, и другите. Получаваме насока в живота. За мен неделното училище е начин да се доближа до Бога. Затова го обичам толкова много.

Торсандиа, деветгодишна
Харесвам неделното училище, защото тук учим за Библията и ми е забавно да отговарям на въпроси. Надявам се то да бъде тук и когато порасна и имам свои деца, за да могат и те да видят добротата на Господа, която носят някои хора тук. Харесва ми всяка служба, която посещавам.

Тадеус, осемгодишен

Джоан, шестгодишна

Ерика, дванадесетгодишна

Аарон, деветгодишен

Деймиън, седемгодишен

Мария, единадесетгодишна

Трейси, единадесетгодишна

Шона, шестгодишна

Киана, десетгодишна