Произход на безвластническите идеи и движение
жүктеу/скачать 0.69 Mb.
|
| Саботажът е друго средство на пряко действие, което също може да бъде спонтанен или организиран, личен или колективен акт. Той не е измислен от анархистите, но е получил своята обосновка и "освещение" от тях, за да стане след това неразделна част от революционната им тактика. Най-напред саботажът е бил практикуван в Англия през миналия век. Едва към края на века той е официално приет и обоснован от френските анархисти-синдикалисти по предложение на Емил Пуже. Самото му име произлиза от наименованието на националните френски груби дървени обувки - "сабо". Смисълът, който е вложен в думата саботаж обяснява и самата му същност - да се работи лошо, като с крака, като с грубата дървена обувка, сиреч за лошо плащане - лоша работа.
Формите и начините на приложение на саботажа са най-разнообразни, като се започне от бавната и лошокачествена робата и се свърши с повреждане на машини, инсталации и уреди, за да се спре цяло производствено предприятие или цяла обществена служба. В обикновения език понятието саботаж е придобило и известен превратен смисъл, който няма нищо общо нито с разбиранията на онези, които го препоръчват и прилагат, нито с морала, който мотивира като форма на пряко действие на работническата класа, в защита на нейните интереси. Затова френските синдикалисти начело с Емил Пуже винаги са изтъквали и подчертавали неговото високо нравствено съдържание, обяснявайки при всички случаи, че саботажът има за цел да увреди на господарите, на капиталистите, на правителствената администрация, но в никой случай на гражданите, на потребителите. Неговата пряка задача е да принуди противника да отстъпи и приеме предявените искания или да спре и отмени провеждането на приети или предвидени мерки, които са насочени против интересите на трудещите се или на всички граждани. Неговата ефикасност е многократно доказвана и днес. Без преувеличение може да се каже, че във Франция например много от социалните придобивки, на които се радват сега работниците, са плод на тактиката на саботажното действие, провеждано някога енергично от френските революционни синдикалисти - техни бащи и по-стари братя. На трето място прякото действие се проявява чрез стачката, която в много случаи осмисля и синтезира бойкота и саботажа, доколкото те имат само частичен или спонтанен характер. Днес мнозина приемат и прилагат стачката като средство за борба. Но ако се хвърли един бегъл поглед върху историята на работническите борби, ще се види, че макар и тя също да не е измислена от анархистите, на тях стачката дължи широкото си провеждане и възприемане. И в това няма нищо чудно, защото стачката най-точно и най-пълно отговаря на основните принципи на анархистичната концепция. С още по-голяма сила това важи за генералната стачка. И историята е богата с факти в тази област. Марксистите, които днес приемат и прилагат стачката, най-често го правят окарикатурено, а някога я осмиваха, докато анархистите горещо я препоръчваха на националните и международни работнически конференции и конгреси. Дори ако погледнем по-внимателно нашата епоха, ще видим, че предимно анархистите й дават истински характер, с действителна ефикасност. Няма по-мощно средство от стачката, когато тя взема всеобщ и революционен характер. Испания, страната на стачките и на анархистичните традиции у работничеството, дава блестящи примери. Стачната борба е разтърсвала из основи целия стопански и социален живот, а стачните движения в някои производства и предприятия са продължавали месеци и години и в края на краищата са завършвали с победа. Но стачката, и особено генералната стачка, не е средство за забавление, нито за политически игри, в полза на сметки и комбинации, продиктувани от интересите на партийни централи. Ние сме свидетели на много такива частични стачки, предприемани разпокъсано и сякаш нарочно не едновременно, за да свършат с поражения, които са с много вредни последствия за работническата класа. Когато испанските анархосиндикалисти се решават на стачка и особено на генерална стачка, те винаги знаят каква голяма отговорност поемат, а също, че всеки подобен конфликт може да доведе до сътресения и усложнения, за които те трябва да са готови. Испанският анархист гледа на генералната стачка като на начало на революция и взема всички мерки против евентуални усложнения. Така бе някога и в Аржентина, където ФОРД провеждаше същата тактика. И следа от подобно отношение към стачката и генералната стачка няма в инсценираните от болшевиките стачки, провеждани най-често с оглед да подкрепят известни ходове на комунистическата партия или политическите комбинации на СССР. Те не държат сметка за непосредственото й отражение върху работническата класа в дадената страна, нито за хода на по-нататъшните борби на същото работничество, често преуморявано от безуспешни и лошо проведени стачни движения. И какво чудно може да има в тези факти? Марксистите никога не са вземали присърце интересите на работническата класа, нито са гледали сериозно на средствата на пряка борба. Всяко средство за борба отговаря на определена идеология. Стачката е типично анархистическо средство за борба. На марксистите и политиците това средство не допада, техният логичен път на борба е парламентаризмът. Всеки инструмент си иска майстора. Стачката не е за хора, очакващи меки места в парламента, тъй като тя често води до барикади и в резултат - до затворнически килии. Разстрелването на Франциско Ферер в Испания бе както заради "Модерното училище", така и за страшните стачни движения в началото на този век, на които той се смиташе интелектуален подбудител. По това време марксистите наричаха на подбив генералната стачка "генерална глупост", самодоволни от своята "духовитост". Оттогава много вода изтече и фактите са позабравени. жүктеу/скачать 0.69 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|