Градът на огледалата

Шейсет и девет 
Циркулярите замлъкнаха; стоманените плоскости бяха нарязани. През огромната дупка на щирборда се
виждаха долните палуби и свързващите ги коридори. Последните слънчеви лъчи блещукаха по водите на каната;
прожекторите бяха включени.
Ранд управляваше крана. От дъното на дока Майкъл проследи с поглед как първата плоскост се спусна.
Наоколо ехтяха гласове, а Лор даваше нареждания от палубата.
Ранд вдигна плоскостта до необходимата височина. Работници с висящи от коланите бормашини и чукове я
придържаха отвън; друга група работници я пое отвътре. Със силно издрънчаване металният лист беше наместен.
Майкъл се качи по стълбите на палубата.
— Дотук добре — каза Лор.
Колкото и невероятно да звучеше, се движеха по график. Изминаващите часове сякаш се стичаха през фуния, за
да достигнат до този момент. Всяко решение беше критично; нямаше да имат втори шанс.
Лор отиде до перилата и закрещя нареждания в опит да надвика бръмченето на генераторите и бормашините;
Майкъл я последва. Първата метална плоскост беше поставена. Оставаха още шест.
— Искаш ли да ти кажа как са го направили?
Лор го изгледа озадачено.
— Как са се самоубили пасажерите.
Не беше възнамерявал да повдига въпроса. Сякаш думите излязоха неволно от устата му; поредната тайна, която
искаше да излезе наяве.
— Добре.
— Оставили малко гориво. Затворили вратите и пренасочили изгорелите газове във вентилационната система.
Просто заспали.
Лицето на Лор беше безизразно. След миг тя кимна и каза:
— Радвам се, че ми го каза.
— Може би не трябваше.
— Не се извинявай.
Майкъл осъзна защо ѝ каза. Ако се наложеше, и те можеха да постъпят по същия начин.

Седемдесет 
Свечеряваше се.
Вестителите хукнаха; от командния пост на стената Питър осъзна хладнокръвно колко слаба е защитата им.
Периметър от десет километра, необучени хора, безстрашен враг.
Макар Апгар да не каза нищо, Питър знаеше какво си мисли. Може би Ейми бе заминала с Алиша, за да се
предаде; може би в крайна сметка драките нямаше да ги нападнат. Или пък щяха да ги нападнат въпреки всичко.
Спомни си съня: Ейми, отдалечаваща се под лунната светлина, без да се обърне назад. Държеше го единствено
онова, което предстоеше през следващите няколко часа. Имаше роля и щеше да я изиграе.
Чейс се качи при тях. Питър за малко да не познае началника на кабинета си. Форд носеше офицерска
униформа, макар пагоните да бяха отрязани набързо, вероятно от уважение. Държеше пушка и се опитваше да си
придаде уверен вид. Оръжието изглеждаше така, сякаш беше висяло години наред над нечия камина. Питър понечи
да каже нещо, но замълча. Апгар повдигна скептично вежди, но също не каза нищо.
— Къде е Оливия?
— В президентското укритие — отвърна колебливо Чейс. — Надявам се, че не възразяваш.
Тримата мъже се смълчаха, когато постовете започнаха да се преброяват. Готови бяха за нападението. Сенките
из долината се издължаваха. Прекрасна лятна вечер с обагрено в оранжево небе.

жүктеу/скачать 3.26 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: