Градът на огледалата

но преди да се усетим, си отиваме, помисли си Майкъл. Всичко, което сме постигнали в живота си, угасва за един
миг. Той хвърли пистолета и притисна Алиша към себе си. Постави ръка върху буталото.
— Затвори очи.
Трансформацията завърши.
Фанинг бе вдигнал лице нагоре със затворени очи и стиснати устни. От гърдите му се откъсна силна облекчена
въздишка. Ейми не бе виждала подобно същество — приличаше на Фанинг, но не беше нито човек, нито вирал.
Представляваше смесица от двете — нов биологичен вид. Носът му наподобяваше муцуна на гризач, заострените му
уши се издължаваха назад. Косата му беше опадала и на нейно място бе поникнал розовеещ мъх. Зъбите му не се
бяха променили, но устата му се бе разширила в подобие на усмивка, а в ъгълчетата се подаваха острите му зъби.
Крайниците му изглеждаха деликатни; показалците на двете ръце се издължаваха и завършваха с извити остри
върхове.
Приличаше на гигантски прилеп без криле.
Съществото пристъпи към Ейми. Впери очи в нея и тя не посмя да извърне поглед. Скована бе от страх. Фанинг
вдигна дясната си ръка. Между пръстите си имаше прозрачна мембрана. Посегна с остър показалец към лицето ѝ.
Ейми затвори инстинктивно очи. Усети натиска върху бузата си, не толкова силен, че да пусне кръв, но зловещ.
Болезнено бавно нокътят се спусна по извивките на лицето ѝ. Сякаш Фанинг вкусваше плътта ѝ с пръст.
— Колко хубаво е най-накрая да разкрия истината.
Гласът му също се бе променил; притежаваше загадъчна, писклива нотка. Около него се носеше миризма на
животни. На дребни гризачи.
— Отвори очи, Ейми.
Фанинг стоеше до Питър, когото виралите държаха изправен.
— Този мъж е твоето проклятие, както Лиз беше моето. Любовта ни поробва, Ейми. Тя е сцената, на която се
разиграва трагичната драма на човешкия ни живот. Това е урокът, който искам да ти дам.
С тези думи Фанинг отвори широко уста, повдигна главата на Питър с пръст — с бащинска нежност — и впи
зъби във врата му.
Токът на буталото не бе достатъчен, за да отвори шлюза докрай, но все пак през образувалия се отвор шурна
вода. След секунда тунелът приличаше на бушуваща река. Майкъл се опита да стане, но водата го блъсна и повлече
него и Алиша по течението.
Изхвърчаха от тунела в метростанцията като изстреляни с топ. Наоколо беше тъмно, единствената светлина се
процеждаше откъм стълбището, покрай което прехвърчаха за миг. Устата и носът на Майкъл се напълниха с
отвратителна на вкус вода — помисли си, че сигурно това е вкусът на плъхове — и малко го задави. Минаваха
покрай перона. Той стисна Алиша за китката, протегна свободната си ръка и направи отчаян опит да сграбчи ръба
на платформата. Докосна я с пръсти, но се изплъзна.
Отминаха станцията. Нивото на водата се повишаваше бързо; скоро щеше да ги залее. Следващата станция по
линията беше Четиринайсета улица — намираше се прекалено далеч. Отпред зърнаха светлина. Когато наближиха,
стана ясно, че влиза през отвор в покрива на тунела.
— Има стълба! — извика Алиша, преди водата отново да залее главата ѝ.
— Какво?
Алиша отново подаде глава; едва дишаше.
— На стената има стълба! — посочи тя.
Приближаваха се към стълбата с бясна скорост. Алиша успя да се хване първа. Майкъл се завъртя около тялото
ѝ, но успя да протегне ръка и да я промуши до лакътя през пречката. Стълбата водеше до метална решетка, през
която струеше дневна светлина.
— Ще се справиш ли? — попита Майкъл.
Бурното течение ги блъскаше. Лиш поклати глава.
— Поне опитай, по дяволите!
Силите я бяха напуснали окончателно.
— Не мога.
Щеше да се наложи да я изтегли. Майкъл се набра и се качи на стълбата. Решетката също представляваше
проблем. Ако не успееха да я отворят, щяха да се удавят. Той вдигна ръка и натисна. Решетката не помръдна. Започна
да я блъска силно с длан. На четвъртия удар капакът се помести.
Той го избута настрани, покатери се навън и легна по корем върху асфалта. Повишаващото се ниво на водата бе

вдигнало Алиша до средата на стълбата. Светлината падаше върху лицето ѝ като ореол.
Той протегна ръка.
— Хвани се…
Но преди да довърши мисълта си, през отвора изригна гейзер вода и го отпрати в другия край на улицата.
Срутването на шлюза южно от станция Астор Плейс — един от седемте, които пазеха тунелите на метрото в
Манхатън от алчния Атлантически океан — бе първото от поредица събития, които никой, включително Майкъл, не
беше предвидил. След като преградата падна, водата нахлу в тунела със силата на десетки локомотиви. Помиташе
всичко по пътя си през подземията на Долен Манхатън. На осем пресечки северно от Астор Плейс, на
Четиринайсета улица потокът се разклони. Основната част продължи с грохот право на север под Лексингтън авеню
към Гранд Сентръл, а другият поток пое на изток по тунела под Бродуей към дигата при Таймс Скуеър, която също
се срути и наводни тунелите на юг от Четирийсет и втора улица между Бродуей и Осмо авеню и отвори цял Уест
Сайд за морето.
И това беше само началото.
След себе си водата оставяше разруха. Капаци на шахти хвърчаха във въздуха. Отходни канали избухваха с
трясък. Цели улици се нагъваха и срутваха. Под земята бе започнала верижна реакция. Бушуващият океан
настъпваше неумолимо в желанието си да погълне целия остров, който, пустеещ от век, бе прогнил из основи.
Майкъл се свести на ъгъла на Десета улица и Четвърто авеню с тревожното чувство, че земята вече не се
подчинява на законите на гравитацията. Всичко наоколо летеше хаотично. Той примигна и изчака замайването да
отмине, но нищо не се промени. От шахтата извираше висок гейзер, чиито пръски хвърляха пъстроцветни дъги над
наводнената улица. Майкъл зяпаше слисано, без да може да проумее какво се случва, и в същото време започна да
забелязва други неща, които изискваха належащо внимание, само да успееше да събере мислите си. Улицата
потъваше — или сградите наоколо се издигаха нагоре. От фасадите летяха отломки.
Я чакай малко.
Сградата пред очите му — средно висока постройка с тъмни стъкла — правеше нещо странно. Сякаш…
дишаше. Сякаш беше бебе, поемащо първите си глътки въздух. Сякаш тази безлична постройка, една от хилядите на
острова, се бе пробудила след десетилетия дълбок сън. По огледалната ѝ стена се появиха пукнатини. Майкъл седна
и се подпря на ръце. Под него асфалтът се движеше обезпокоително.
Разхвърчаха се стъкла.
Майкъл се претърколи, легна по корем и скри глава, върху която се изсипаха милиони стъклени парченца. По
улицата около него падаха по-големи късове. Той закрещя с цяло гърло възклицания от ужас и ругатни. Стъклата
щяха да го накълцат на парченца. Нямаше да остане дори какво да погребат, не че имаше кой да го погребе. Стъклата
продължаваха да се сипят около него. За втори път през деня Майкъл зачака да умре.
Но не умря.
Надигна глава. Слънцето се бе скрило. Тялото му беше покрито с блещукащи стъкълца, полепнали по ръцете,
дланите, косата и дрехите му. Духаше силен вятър. От небето като че ли валеше сняг. Не, не беше сняг, а хартии.
Една страница кацна бавно в ръцете му. На нея пишеше „От: Отдел «Човешки ресурси». До: Всички служители.
Относно: Годишни бонуси“. Чудатите думи го хипнотизираха. Приличаха на шифър. В непонятното им значение се
криеше цял изгубен свят.
Изведнъж листът изхвръкна от ръцете му, подет от порива на вятъра. Смрачаваше се. Отляво се чу силно бучене.
С всяка следваща секунда се усилваше заедно с вятъра. Той се обърна в посоката, от която идваше шумът.
Към него връхлиташе сиво чудовище.
Той скочи на крака. Зави му се свят; краката му тежаха.
Въпреки това хукна да бяга с всички сили.
Майкъл не видя първата рухнала сграда. По това време средната част на Манхатън вече се рушеше от няколко
минути. От южния край на Сентръл Парк по посока на Уошингтън Скуеър големи и малки здания се сриваха едно
след друго. Някои се срутваха отвесно върху основите си като затворници, повалени при разстрел. Други биваха
повлечени от съседни сгради и падаха като плочки за домино. Някои, като големия стъклен небостъргач на Петдесет
и пета улица и Бродуей, като че ли падаха единствено от съпричастие: Щом съседите ми си отиват, защо да не ги

жүктеу/скачать 3.26 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: