Градът на огледалата

Алиша завърза въже за юздата на Воин. Преди две вечери, когато спряха да пренощуват в покрайнините на
Нюарк, беше направила факла от боров клон. Сега клекна на тротоара, настърга малко прахан, запали го с огнивото
и допря края на факлата до пламъка, докато се разгори. След това стана и вдигна клона. Щеше да гори часове наред
с оранжева светлина, обгърната от пушек. Алиша стегна ремъците с ножовете на гърдите си и протегна дясна ръка
през лявото рамо, за да извади меча. Острите ръбове, закалената стомана, износената от дълги тренировки дръжка
— предметът нямаше символично значение, а беше просто инструмент. Замахна бавно с него и усети как силата му
се слива с нейната. Воин я наблюдаваше. Когато реши, че моментът е подходящ, Алиша прибра оръжието в
ножницата и отвори вратата на гарата.
— Време е.
Поведе коня вътре. Под краката ѝ хрущяха счупени стъкла; чуваше се писукането на плъхове. На три метра от
входа трябваше да реши накъде да тръгне: направо по наклонен надолу коридор до пероните или наляво през
сводест портал.
Тръгна наляво.
Озова се в просторно помещение — чакалнята, която приличаше на църква. Място, където огромни тълпи от
хора се събираха, за да общуват един с друг в присъствието на някаква висша сила. Снопове лунна светлина
нахлуваха през високите прозорци и се разливаха по пода като бледожълта течност. Тишината беше напрегната;
Алиша чуваше бученето на кръвта в ушите си. Вдигна очи нагоре и осъзна, че всъщност не гледа небето, а картина.
Звезди осейваха тавана, а сред тях имаше фигури — бик, овен, мъж, изливащ вода от ведро.
— Алиша. Здравей.
Алиша се стресна. Неговият глас. Реален, напълно човешки глас.
— Тук съм.
Звукът идваше от другия край на чакалнята. Алиша тръгна към него с Воин след себе си. Пред себе си видя
постройка. Приличаше на малка къща. На върха ѝ като корона се извисяваше часовник с четири циферблата. С
приближаването ѝ първото, което отрази светлината от факлата, беше часовникът — дори не толкова я отразяваше,
колкото я поглъщаше — и обагри циферблатите с оранжево сияние.
— Тук горе съм, Лиш.
Широко стълбище водеше до балкон. Алиша отвърза въжето и постави ръка на врата на Воин. Козината му беше
мокра от пот. Тя го погали успокоително: Чакай тук.
— Не се тревожи, няма опасност за приятеля ти. Той е прекрасен спътник, Лиш. По-прекрасен, отколкото си
представях. Истински воин, като теб. Като моята Лиш.
Алиша се качи по стълбите, без да прави опит да се прикрива — нямаше смисъл. Що за създание я очакваше?
Гласът беше човешки, немощен до известна степен, но тялото със сигурност нямаше да е немощно. Щеше да е
гигантско, като на чудовище с исполински размери, титан за расата си.
Стигна до балкона. Отдясно имаше бар с високи столове, по-нататък имаше маси, някои прекатурени, по други
все още имаше чинии и прибори.
На една от масите седеше мъж.
Номер ли ѝ правеха? Нещо с ума ѝ ли бяха сторили? Той седеше спокойно, с ръце в скута, облечен с черен
костюм и бяла риза с разкопчана яка. Руса, почти рижава коса, стесняваща се назад от челото му в остър връх; леко
увиснали бузи; очи, блестящи загадъчно. Изведнъж всичко наоколо ѝ се стори нереално. Това беше безумна шега.
Той изглеждаше като обикновен човек, който с нищо не би се отличавал сред тълпа от хора.
— Видът ми изненадва ли те? — попита той. — Май трябваше да те предупредя.
Гласът му я пришпори към действие. Тя хвърли факлата и тръгна към него като извади меча си в движение;
замахна настрани, изви тяло, вложи сила във всички мускулни групи — рамене, таз, крака — и спря полета на
оръжието на сантиметри от врата му.
— Що за същество си ти?
Той не трепна. Дори изражението му беше спокойно.
— На какво ти приличам?
— Не си човек. Не е възможно.
— Запитай се какво означава да си човек. — Той кимна към меча. — Ако ще го използваш, действай.
— Това ли искаш?
Той вдигна леко брадичка. В ъгълчетата на устата му проблеснаха остри като нож зъби. Това бяха зъби на
хищник и въпреки това лицето му изглеждаше кротко.
— Чакам тук от много дълго време. За сто години имаш възможност да размишляваш за всичко. За делата си, за
хората, които си познавал, за допуснатите грешки. За книгите, които си чел, за музиката, която си слушал, какво е
усещането на слънчевите лъчи и дъждовните капки по кожата ти. Всичко това е в спомените ти. Но не е достатъчно,
нали? В това е проблемът. Миналото никога не е достатъчно.

Мечът беше съвсем близо до врата му. Колко простичко би било, колко лесно. Той я гледаше с напълно
спокойно изражение. Един бърз удар и Алиша щеше да е свободна.
— С теб си приличаме — гласът му бе тих, почти като на търпелив учител. — Съжаляваме за толкова много
неща. Изгубили сме толкова много.
Защо не го беше посякла преди малко? Усети, че не може да се движи — не физическа парализа, а по-скоро
отслабване на волята.
— Не се съмнявам, че си напълно способна да го направиш. — Той докосна врата си. — Ето тук мисля, че ще е
най-удачно.
Нещо не беше наред. Трябваше само да замахне с меча, но не намираше сили.
— Не можеш, нали? — Той се намръщи; в гласа му прозвуча нотка на разочарование. — Отцеубийството все пак
е непростим грях.
— Убих Мартинез. Той умря пред очите ми.
— Да, но ти не принадлежеше на Мартинез, Лиш. Принадлежиш на мен. Виралът, който те ухапа, бе един от
моите. Ейми е само една част от теб; аз съм другата. Не можеш да ме посечеш с този меч, както не можеш да
посечеш и нея. Изненадан съм, че не си се досетила.
Алиша усети, че той казва истината. Мечът, мечът; не можеше да помръдне меча.
— Мисля обаче, че не си дошла, за да ме убиеш. Изобщо не си тук с тази цел. Виждам го. Имаш въпроси. Искаш
да научиш някои неща.
Тя отговори през зъби:
— Не искам нищо от теб.
— Нима? Тогава нека аз те попитам, Алиша, какво постигна в човешки облик?
Почувства се дезориентирана; не разбираше какво става.
— Въпросът е съвсем простичък. В крайна сметка почти всичко на света е съвсем просто.
— Имах приятели — отвърна Алиша с разтреперан глас. — Хора, които ме обичаха.
— Нима? Затова ли ги изостави?
— Говориш глупости.
— Напротив. Съзнанието ти е като отворена книга за мен. Питър, Майкъл, Сара, Холис, Гриър. И Ейми.
Великата и могъща Ейми. Знам всичко за тях. Дори за момчето, Маратонката, което умря в ръцете ти. Ти му обеща,
че ще го пазиш. Но в крайна сметка не успя да го спасиш.
Алиша имаше чувството, че се разпада; мечът тежеше като наковалня в ръката ѝ.
— Какво биха казали приятелите ти сега? Аз ще ти отговоря. Ще те нарекат чудовище. Ще те прокудят, ако
първо не те убият.
— Затваряй си устата!
— Ти не си една от тях. Не си още от деня, в който Полковника те изведе извън стените и те остави там. Седя
под дърветата и плака цяла нощ, нали?
Откъде знаеше всичко това?
— Той успокои ли те, Алиша? Извини ли се? Ти беше малко момиченце, а той те остави съвсем сама. Винаги си
била… сама.
Напускаха я и последните капчици решителност; едва държеше меча вдигнат.
— Знам, защото познавам теб, Алиша Донадио. Знам съкровените ти тайни. Не разбираш ли? Затова дойде при
мен. Аз съм единственият, който те познава толкова добре.
— Моля те, замълчи.
— Кажи ми, как я кръсти?
Алиша бе изгубена; нищо не ѝ бе останало. Която и да бе преди и която и да искаше да бъде, тази личност я
напускаше.
— Лиш, кажи ми името на дъщеря си.
— Роуз. — Името излезе от устата ѝ задавено. — Кръстих я Роуз.
Плачеше. Някъде далеч мечът падна на земята с издрънчаване. Мъжът стана и я прегърна топло. Тя не оказа
съпротива, нямаше сили. Можеше само да плаче. Дъщеричката ѝ. Нейната Роуз.
— Затова дойде тук, нали? — каза той тихо в ухото ѝ. — За да изречеш на глас името на дъщеря си.
Алиша кимна и промълви:
— Да.
— О, милата ми Алиша. Знаеш ли къде се намираш? Скитанията ти приключиха. Какво е домът, ако не мястото,
където те познават истински? Кажи го заедно с мен. „Прибрах се у дома.“
У нея проблесна искрица съпротива, но тя я пропъди.
— Прибрах се у дома.

— „И никога няма да си тръгна.“
Изведнъж ѝ се стори толкова лесно.
— И никога няма да си тръгна.
След миг той се отдръпна назад. През сълзи тя се взря в благото му, изпълнено с разбиране лице. Той придърпа
стол към масата.
— Седни при мен. Разполагаме с неограничено време. Поседни и ще ти разкажа всичко.

жүктеу/скачать 3.26 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: