Градът на огледалата

обстоятелствата и да очертая мисловния си процес в точния контекст. За какво копнеех? Да превърна света в
пущинак: да го претворя по своя нов образ; да накажа Лиър, моя приятел, моя враг, който вярваше, че може да спаси
неспасяем свят, който така или иначе не заслужаваше да бъде спасен.
Толкова силен бе гневът ми в онези първи дни. Но не можех да пренебрегвам вечно метафизичните аспекти на
състоянието си. Като малък често говорех с Всевишния. Молитвите ми бяха повърхностни и детински, все едно
говорех с Дядо Коледа: спагети за вечеря, ново колело за рождения ден, да завали сняг и да не ходя на училище.
„Мили боже, ако е възможно…“ Каква ирония! Раждаме се изпълнени с вяра и страх, докато би трябвало да е
обратното; именно животът ни учи колко много ще изгубим. Когато пораснах, също като много други хора, изгубих
този импулс. Не бих казал, че станах атеист; по-скоро почти не се замислях по духовните въпроси. Струваше ми се,
че Бог не се интересува от незначителните човешки дела, но че този факт не ни освобождава от дълга да живеем
живота си в дух на добронамереност към другите. Вярно е, че всичко, което бях преживял, ме докара до състояние
на нихилистично отчаяние, но и в най-тежките мигове от човешкия си живот — мигове, за които мисля и до ден
днешен — обвинявах единствено себе си.
Но както любовта се превръща в скръб, а скръбта в ярост, така гневът отстъпва място на себепознанието.
Разбирах напълно какво символизирам. Творение на науката, аз бях съвършеният индустриален продукт,
олицетворението на неуморимата вяра на човечеството в себе си. Още откакто косматите ни предци са ударили
кремък в камък и са прогонили нощта с огън, се катерим към небето по стълба, изградена от собствената ни
арогантност. Но това ли беше всичко? Аз последното доказателство, че човечеството живее безцелно в пуст космос,
ли бях, или нещо повече?
Започнах да размишлявам върху битието си. С времето тези размишления доведоха до едно-единствено
заключение. Създаден бях с цел. Аз не бях инициаторът на унищожението, а негов инструмент, изкован в небесна
работилница от ужасяващ бог.
Какво можех да направя, за да изпълня предназначението си?
Що се отнася до сегашното ми, по-човешко на вид превъплъщение: мога да кажа само, че Джонас се оказа прав
за едно, макар проклетникът така и да не го разбра. Събитията, които ще опиша, се случиха няколко дни след като
избягах, в едно затънтено селце в прерията на име (както научих по-късно) Суани в щата Канзас. И до ден днешен
спомените ми за този период са изпълнени с радост. Каква опияняваща свобода! Каква възможност да задоволя
апетитите си! Нощта приличаше на пиршество за сетивата, безкраен банкет. И въпреки това действах предпазливо.
Не избивах клиентите в пълни крайпътни ресторанти. Не нападах цели семейства в леглата им. Не оставях
заведения за бързо хранене с окървавени стени и клиенти, пръснати по пода с откъснати крайници. И това щеше да
се случи по-нататък; но за момента се стараех да не оставям набиващи се на очи следи. Всяка нощ отивах на изток,
хранех се умерено, и то само ако беше лесно и можех бързо да се отърва от труповете.
Затова сърцето ми запя от щастие, когато зърнах автомобила.
Абсурдно тунингованият пикап с комини, двойни задни гуми, лампички по ролбара и лепенка със знамето на
Конфедерацията на бронята стоеше паркиран на самия ръб на наводнена каменоломна. Изолираното място бе
идеално, както и разсеяните пътници: мъж и жена, вкопчени страстно един в друг. Известно време просто гледах.
Не със сексуална наслада; наблюдавах ги с любопитството на учен. Защо бяха избрали това тясно пространство?
Защо бяха решили да се отдадат на животинския си нагон в неудобното купе на пикап (мъжът буквално смазваше
любимата си в таблото)? По света имаше предостатъчно легла. Не бяха млади — мъжът бе плешив и доста пълен,
жената кльощава и с увиснала кожа; двамата приличаха на изложба на старееща плът. Какво в това място ги беше
привлякло? Дали бяха идвали тук като млади? Блясъка на младостта ли претворяваха? И тогава се сетих. Тези хора
бяха женени, но не един за друг.
Първо се спуснах върху жената. Обкрачила любовника си на широката двойна седалка, тя така необуздано го
яздеше — стиснала с ръце облегалката, с набрана на кръста пола, бикини висящи на единия ѝ костелив глезен и
лице вдигнато към тавана в безмълвна молба — че когато отворих рязко вратата, тя изглеждаше по-скоро
подразнена, отколкото уплашена, сякаш бях прекъснала особено важен размисъл. Това, разбира се, продължи не
повече от две секунди. Интересен факт е, че без главата си човешкото тяло е просто торба кръв с вградена сламка.
Изправих обезглавения ѝ торс, обгърнах с уста отвора, от който шуртеше кръв, и отпих дълго и жадно. Не очаквах
кой знае какво. Мислех си, че нездравословната, богата на консерванти диета на жена от малко градче ще придаде
на кръвта ѝ привкус на химикали. Но се оказа невероятно вкусна. Кръвта ѝ представляваше букет от благоухания
като отлежало вино.
Отпих дълбоко още два пъти и я захвърлих настрани. Любовникът ѝ, с панталони свлечени около глезените и
бързо омекващ влажен пенис, бе намерил достатъчно присъствие на духа, за да се промъкне към шофьорското
място, където отчаяно се опитваше да намери ключа за колата на връзка с ключове. Ключодържателят беше огромен,

със сигурност беше служебен. С разтреперани пръсти мъжът пробваше ключовете един след друг безуспешно и
редеше шепнешком фрази като „о, боже“ и „мамка му“, които бяха разновидност на екзалтираните стонове и
окуражителните мръсни думи, които шептеше на любовницата си само преди секунди.
Комедийният елемент бе превъзходен. Честно казано, исках да го удължа. И това беше голямата ми грешка. Ако
го бях убил по-бързо, без да спирам, за да се насладя на комичния момент, днес светът щеше да е различен.
Забавянето ми му даде време да намери правилния ключ, да запали двигателя и да протегне ръка към скоростния
лост, преди да успея да се стрелна в колата, да сграбча главата му, да я наклоня настрани и да прегриза гръкляна му с
хрущене. Толкова погълнат бях от кървавото пиршество, че не забелязах какво се случва — злочестата ми жертва
беше успяла да включи пикапа на скорост.
Добре известно е, че нашият вид не понася вода; за нас водата носи смърт. Потъваме като камъни, телата ни не
изплуват като богата на мазнини плът. Имам само смътен спомен от падането в каменоломната. Бавното
приближаване на пикапа към ръба на бездната; притеглянето на гравитацията и неизбежния полет; отвсякъде ме
обгърна вода като какавида от студена смърт, изпълни очите, носа и дробовете ми. Дребните грешки водят до
големи катастрофи; неуязвим в почти всички останали отношения, бързо открих кой е най-бързият начин да умра.
Щом автомобилът стигна до дъното с приглушено тупване, аз се измъкнах от купето и започнах да пълзя в тинята.
Въпреки паниката, в която бях изпаднал, виждах иронията. Пациент Нула, Унищожителят на света да пълзи като
рак! Единствената ми надежда бе да стигна до края на каменоломната и да се покатеря на сушата. Времето не беше
на моя страна; разполагах само с един стаен дъх, с който да се спася. Най-накрая напипах отчаяно каменния склон;
започнах да се катеря. Чернееше ми пред очите, краят наближаваше…
Как успях навреме да се озова на четири крака — с розови, несъмнено човешки изглеждащи крака и ръце — и
да започна да плюя огромни количества мътна вода, е въпрос, който ще оставя на теолозите. Защото несъмнено
умрях; тялото помни тези неща. Измъкнах се от наводнената каменоломна мъртъв и незнайно колко съм лежал като
удавен труп върху скалите, но изведнъж се съживих.
Изглежда, в крайна сметка пътят към отвъдното не беше еднопосочен.
След като изплюх и последните капки мръсна вода, успях да се изправя слисано. Къде се намирах? Кое време
беше? Кой бях? Чувствах се толкова дезориентиран, че помислих дали не съм се събудил от сън — или пък точно
обратното, сънувам в момента. Вдигнах ръка на лунната светлина. Във всяко отношение изглеждаше човешка —
ръката на Тимъти Фанинг, носителят на наградата „Елоис Армстронг“ и така нататък. Погледнах надолу към тялото
си; опипах с треперещи пръсти лицето, гърдите, корема, белите си крака; гол под луната, изследвах всяка своя
физическа черта като слепец, четящ брайлово писмо.

жүктеу/скачать 3.26 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: