Градът на огледалата

аз може би съм единственият приятел, който някога е имал. И е изненадващо, че след толкова много години от
време на време неизменно се сещам за него въпреки незначителната роля, която бе изиграл в живота ми. Вероятно
бездействието ме навежда на тези размисли. Когато ти се налага да убиваш време с години, неизбежно стигаш до
всяка възможна тема, разравяш всяко кътче от съзнанието си. Не познавах Лучеси добре; никой не го познаваше
добре. Но това, че не опознаваме някого дълбоко, не означава, че той не е оказал голямо влияние върху живота ни.
Чудя се какво ли би помислил Лучеси за мен, ако ме видеше сега? Ако по някакво чудо беше жив и случайно
попаднеше в този затвор, който сам си бях изградил, в този забравен от времето мавзолей, ако се качеше по
мраморните стълби с тромавата си походка и застанеше пред мен с масивните си обувки, широките си панталони и
фланелка на Янките, воняща както винаги на пот, какво би ми казал? Може би: Виждаш ли? Сега разбираш,
Фанинг. Най-накрая разбра, нали?
Прибрах се в Охайо за Коледа. Радвах се, че съм си у дома, но с радост, присъща на изгнаник; всичко ми
изглеждаше чуждо, сякаш бях отсъствал с години, а не само няколко месеца. Харвард все още не беше мой дом, но и
в Мърси, Охайо не се чувствах у дома. Мисълта за дом, за един-единствен истински дом, вече ми се струваше
странна.
Майка ми не изглеждаше добре. Много беше отслабнала и кашлицата ѝ се беше влошила. И при най-малкото
натоварване по челото ѝ избиваше пот. Не обърнах особено внимание на тези неща и приех обяснението на баща ми,
че се е претоварила в подготовката за празниците. Прилежно изпълнявах сантименталните традиции: украсяването
на елхата, приготвянето на пая, посещение на литургията в полунощ (само за нея ходехме на църква), отварянето на
подаръците под погледите на родителите ми — неловка церемония, на която са обречени всички единствени деца
— но го правех неохотно и си тръгнах два дни по-рано с оправданието, че ми предстоят изпити и трябва да уча.
(Истина беше, но не истинската причина.) Също както през септември, баща ми ме закара до автогарата. Летният
дъжд беше заменен от сняг и лют студ, топлият вятър, нахлуващ през прозорците — от сухия въздух, духащ от
вентилационните отвори на таблото. Моментът бе идеален да си кажем нещо важно, но нито един от двама ни
нямаше какво да каже. Когато автобусът потегли, не се обърнах назад.
До края на годината не се случи нищо съществено. Оценките ми бяха добри — дори отлични. Макар да знаех,
че съм се справил добре, се изненадах, когато видях студентската си книжка с резултатите от първия семестър с
колоната от шестици, всяка отпечатана релефно върху хартията на стар матричен принтер. Не използвах този факт
като оправдание да се отпусна, а започнах да се старая още повече. Освен това за кратко се сдобих с приятелка,
дъщерята на южноамериканския диктатор. (Всъщност се оказа, че е финансовият министър на Аржентина.) Нямам
представа какво намираше тя у мен, но не възнамерявах да я разпитвам по въпроса. Кармен имаше много по-богат
сексуален опит от мен — много по-богат. Тя беше от жените, за които думата „любовник“ означаваше човек, когото
е избрала да ѝ доставя наслада, и аз изпълнявах ролята си с огромен ентусиазъм. Кармен имаше късмета да е в
единична стая, рядкост за първокурсник, и в тази обител на закачени навсякъде шалове и женски ухания тя ми
показа какво е истинска еротика, като подбираше от богато меню с плътски наслади — от ордьоврите до десерта.
Не се обичахме — тази свята емоция все още ми убягваше, а Кармен не се интересуваше особено от любов — пък и
тя не беше традиционно красива. (Казвам го само защото и аз не бях традиционно красив.) Беше малко пълна и с
мъжествено масивна челюст като на боксьор. Но гола и страстна, мълвяща палави думи на испански с аржентински
акцент, тя беше най-чувственото създание на света, факт стократно по-въздействащ, тъй като напълно го съзнаваше.
Заради плътските наслади — с Кармен често тичахме в стаята ѝ между лекции за час бурно съвкупление — и
натоварената ми програма, и, разбира се, работата ми в библиотеката — виждах Лучеси все по-рядко. Той
обикновено учеше нощем и подремваше през деня, но с напредването на семестъра се засичахме все по-малко.
Когато преспивах при Кармен, се случваше да не го виждам по няколко дни подред. По това време вече бях
разширил кръга от познатите си отвъд стените на Уигълсуърт и сега той включваше приятели на Кармен, далеч по-
космополитни от мен. На Лучеси това явно не му се нравеше и опитите ми да го приобщя срещаха пълна съпротива.
Личната му хигиена се влоши още повече; стаята ни вонеше на чорапи и се напълни с подноси мухлясала храна,
които той носеше от столовата и забравяше да изхвърли. Често го заварвах седнал на леглото си полугол, да си
мърмори под носа и да прави странни, подобни на тикове жестове с ръце, сякаш водеше задълбочен разговор с
невидим човек. Преди да си легне — независимо дали беше посред бял ден — Лучеси мажеше лицето си с крем
срещу акне, нанесен на дебел слой като грим на мим; започна да спи с нож за водолази в гумена ножница, завързана
за крака. (Това обаче не ме притесняваше толкова, колкото би трябвало.)
Тревожех се за него, разбира се, но не кой знае колко; просто бях твърде зает. Въпреки новите си по-интересни
приятели смятах, че с него ще продължим да бъдем съквартиранти. В края на годината всички първокурсници
участваха в лотария за определяне на общежитието, в което ще живеят през следващите три години. В социално
отношение този ритуал беше също толкова влиятелен, колкото за кого ще се ожениш, и в молбата си кандидатите

трябваше да посочат две неща. Първо, в кое общежитие искат да живеят. Общежитията бяха дванайсет на брой, всяко
със собствена репутация: елитното, артистичното, спортното и така нататък. Най-предпочитаните се намираха на
брега на река Чарлз — изключително престижни сгради. Най-нежеланите общежития се намираха в стария
Радклиф Куод в далечния край на Гардън стрийт. Да те изпратят там беше равносилно на изгнание; животът ти
ставаше изцяло зависим от разписанието на автобусите, които правеха последния си курс далеч преди края на
купона.
Второто и по-важно, разбира се, беше с кого ще делиш стая. Поради това имаше период от няколко неловки
седмици, в които всеки подреждаше по приоритет приятелите си. Често се случваше някой да предпочете нов
съквартирант пред онзи, с когото беше живял в първи курс, и отношенията помежду им ставаха неловки като при
развод. Първоначално възнамерявах и аз да проведа подобен разговор с Лучеси, но установих, че сърце не ми дава.
Та кой друг би се съгласил да дели с него една стая? Кой друг би понесъл особеностите му, необщителността му,
неприятните миризми? Отгоре на всичко никой не беше изявил желание да живее с мен. Изглеждаше, че ще си
остана с Лучеси.
Малко преди тегленето на лотарията го потърсих, за да поговорим. Казах му, че според мен може да
кандидатстваме за Уинтроп или Лоуъл. Като резервен вариант Куинси. Тези общежития се намираха край реката, но
не бяха от най-престижните. Разговорът се проведе в един топъл пролетен следобед, малко след като Лучеси беше
станал от сън. Седеше на бюрото си по слипове и долна тениска и, докато говорех, въвеждаше на калкулатора си
безсмислени числа с гумичката на молив. По устата му имаше изсъхнала паста за зъби.
— Е, какво ще кажеш?
Лучеси сви рамене.
— Аз вече се записах.
Не го разбрах.
— Моля?
— Подадох молба за единична стая в Радклиф Куод.
Наричаха ги психо стаите. Там настаняваха студентите, които не се разбираха добре с другите; хора, които не
съумяваха да живеят със съквартиранти.
— Там всъщност е много приятно — продължи Лучеси. — По-тихо е. Както и да е, въпросът е приключен.
Слисах се.
— По дяволите, Лучеси, защо? Лотарията е следващата седмица. Мислех, че ще участваме заедно.
— Предположих, че не искаш. Имаш много приятели. Мислех си, че ще останеш доволен.
— И ти си ми приятел. — Започнах да крача ядосано из стаята. — Това ли е проблемът? Не мога да повярвам!
Виж стаята. Погледни себе си. Нямаш други приятели. И се държиш така с мен?
Ужасни думи, които не можех да си взема обратно: изражението на Лучеси посърна.
— Божичко, извинявай. Не исках…
Той не ме остави да довърша.
— Не, прав си. Наистина съм жалка картинка. Повярвай ми, добре го знам.
— Не говори така за себе си. — Изпитвах смазващо чувство за вина. Седнах на леглото и се опитах да го
накарам да ме погледне. — И аз не биваше да говоря така. Просто бях разстроен.
— Няма нищо. Забрави. — Лучеси гледаше калкулатора намръщено. — Казвал ли съм ти, че съм осиновен? С
нея дори не сме кръвни роднини.
Думите му така ме изненадаха, че ми трябваше момент да осъзная, че има предвид Ариана.
— Всички си мислят, че е обратното. Виж я само как изглежда. Но не. Родителите ми ме взели от някакво
сиропиталище. Мислели, че не могат да имат деца. Единайсет месеца по-късно обаче се ражда госпожица
Съвършенство.
Не бях чувал по-съкрушителна изповед. Как да реагирам? И защо ми го казваше точно сега?
— Тя ме мрази истински. Да я чуеш само с какви епитети ме нарича.
— Сигурен съм, че грешиш.
Лучеси сви примирено рамене.
— Всички го правят. Мислят, че не зная, но аз съм наясно. Добре, смотан съм. Много добре го знам. Но
Ариана… Виждал си я, знаеш за какво говоря. Това ме убива.
— Сестра ти е истинска кучка. Вероятно се държи така с всички. Просто забрави за нея.
— Да, но проблемът не е в това. — Той вдигна глава и ме погледна в очите. — Ти се отнасяш добре с мен, Тим,
и съм ти благодарен. Говоря сериозно. Обещай, че ще останем приятели.
Осъзнах какво прави Лучеси. Онова, което първоначално бях взел за завист или самосъжаление, всъщност беше
един вид великодушие. Също като баща ми, Лучеси прекъсваше всякакви връзки с мен, защото смяташе, че е за мое
добро. Най-лошото в случая беше, че е прав.

— Разбира се — отвърнах аз. — Оставаме си приятели.
Той ми подаде ръка.
— Да си стиснем ръцете? Искам да се уверя, че не ми се сърдиш.
Стиснахме си ръце, макар и двамата да знаехме, че не означава нищо.
— Това ли е всичко? — попитах аз.
— Да, така мисля.
Той беше влюбен в нея, разбира се. Макар да го бе намекнал, ми отне най-дълго — прекалено дълго — да
прозра точно тази истина. Той я обичаше и я мразеше, и това го убиваше. Другото, което Лучеси ми бе казал
завоалирано, беше че възнамерява да се провали по всички предмети. Не го беше грижа къде ще живее, защото
нямаше да се върне.
Междувременно аз трябваше да видя какво ще правя с общежитието. Чувствах се предаден и се ядосвах на себе
си задето бях изтълкувал толкова погрешно ситуацията. В същото време се бях примирил със съдбата си, защото ми
се струваше, че я заслужавам. Сякаш бях изгубил игра на музикални столове с космически измерения; музиката
беше спряла, а аз не си бях намерил стол и просто нямаше какво да направя. Разпитах дали някой си търси трети
или четвърти съквартирант за апартамент, но никой не търсеше и вместо да продължа да разпитвам всевъзможни
познати и да се унижавам, просто се отказах. В общежитията край реката нямаше единични стаи, но все още можех
да участвам в лотарията като „плаващ“; щяха да ме включат в списъка на чакащите за трите избрани от мен
общежития и ако някой студент се откажеше през лятото, университетът щеше да ме настани на негово място.
Попълних в молбата си Лоуъл, Уинтроп и Куинси, като вече не ме беше грижа къде ще попадна, и зачаках
резултатите.
Годината приключи. С Кармен се разделихме. Един от преподавателите ми предложи работа в лабораторията
си. Заплащането беше нищожно, но поканата бе голяма чест и ми даваше възможност да остана в Кеймбридж през
лятото. Взех си стая под наем в Олстън при старица на осемдесет години, която предпочиташе наематели от
Харвард; с изключение на огромното количество котки — така и не успях да разбера колко точно са на брой — и
силната миризма на котешки тоалетни, квартирата беше почти идеална. Излизах рано и се прибирах късно,
обикновено се хранех в някоя от многобройните евтини закусвални в покрайнините на Кеймбридж и рядко се
засичах с хазяйката. Всичките ми приятели бяха заминали за лятото и очаквах, че ще се чувствам самотен, но
грешах. Учебната година ме бе изтощила и пренаситила, сякаш бях преял с прекалено мазно ястие, и спокойствието
ми се отрази добре. Можех да върша работата си, която се състоеше в съпоставяне на данни за биологичната
структура на плазмени клетки на мишки, буквално без да общувам с други хора. Понякога дни наред почти не
говорех.
Със срам трябва да призная, че през онова изпълнено с мълчание лято съвсем забравих за родителите си.
Нямам предвид, че не им обръщах внимание, а че напълно забравих за съществуването им. Изпратих им писмо, в
което им съобщавах, че ще остана тук през лятото, за да работя, но не им дадох телефонен номер, защото по онова
време нямах такъв — и после просто забравих. Не им се обаждах и те нямаше как да се свържат с мен, а с течение
на лятото това недоглеждане се превърна в психологически буфер, който ги изличи от мислите ми. Несъмнено
подсъзнателно съм знаел какво правя и че ще трябва да им се обадя преди есента, за да попълня документите за
стипендията си, но на съзнателно ниво напълно ги забравих.
И тогава майка ми почина.
Баща ми съобщи новината в писмо. Месец преди да замина за Харвард ѝ открили рак на яйчниците. Тя беше
отложила операцията — пълна хистеректомия — докато замина, за да не помрачава радостта ми. Биопсиите след
операцията показали, че ракът е агресивен и рядък аденосарком, от който няма надежда да се излекува. През зимата
вече имала метастази в белия дроб и костите. Нищо не можело да се направи. Баща ми пишеше, че последното
желание на майка било обичният ѝ син да не се разсейва от осъществяването на надеждите ѝ: с други думи да не ми
се казва нищо. Починала беше преди две седмици, погребали праха ѝ скромно, без фанфари, както пожелала. Баща
ми пишеше сухо, че не страдала много и че си отишла с любящи мисли за мен.
В заключение пишеше:
Вероятно си ми ядосан, може би си ядосан и на двама ни, задето пазихме всичко това в тайна. Не
знам дали ще ти донесе утеха, но аз настоявах да ти кажем, майка ти обаче беше против. Онова, което ти
казах на автогарата, бяха нейни думи, а не мои, макар че в крайна сметка разбрах, че е права. С майка ти
бяхме много щастливи заедно, но нито за миг не съм се съмнявал, че ти си голямата любов на живота ѝ. Тя
искаше най-доброто за теб, Тимъти. Вероятно искаш да се прибереш у дома, но те съветвам да почакаш. Аз
съм сравнително добре предвид обстоятелствата и няма смисъл да прекъсваш учението си заради

гостуване, което ще ти донесе само болка. Обичам те, синко. Надявам се да го знаеш и да ми простиш —
да простиш и на двама ни, — и следващия път, когато се видим, да не скърбим за смъртта на майка ти, а
да празнуваме постиженията ти.
Прочетох писмото с котки, увъртащи се около краката ми, в коридора на жена, която почти не познавах, в десет
часа една топла августовска вечер, когато бях на осемнайсет години. Не мога да опиша как се почувствах и дори
няма да се опитвам да го изразя с думи. Прииска ми се да звънна на баща си; исках да му крещя, докато гласните ми
струни се скъсат и от гърлото ми рукне кръв. Прииска ми се да се кача на автобус за Охайо, да отида право вкъщи и
да го удуша в леглото — в леглото, което бе делил с майка ми трийсет години и където несъмнено бях заченат. Но не
направих нищо подобно.
Осъзнах, че съм гладен. Тялото има нужди — полезен урок — и се възползвах от продуктите в килера на
хазяйката, за да си направя сандвич със сирене и вчерашен хляб. Налях си и от млякото, което тя оставяше в
чинийки из цялата къща. Беше се вкиснало, но го изпих и това помня най-ясно от всичко: вкусът на прокисналото
мляко.

жүктеу/скачать 3.26 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: