Градът на огледалата



Pdf көрінісі
бет44/159
Дата10.02.2024
өлшемі3.26 Mb.
#491534
1   ...   40   41   42   43   44   45   46   47   ...   159
Dzhystin Kronin - Prohodyt 03 - Gradyt na ogledalata

колко прекрасен е животът ни! Наистина! Заклеваме се! Започнах да забелязвам и други подробности. Джонас
изглеждаше великолепно, както винаги, но Лиз остаряваше стремглаво, и то не само във физическо отношение. На
първите снимки погледът ѝ бе разсеян, сякаш снимката я бе хванала в непринуден момент. Сега гледаше право в
камерата като на снимките на заложници във вестника. Усмивката ѝ изглеждаше изкуствена. Въобразявах ли си?
Внушавах ли си, че все по-мрачният ѝ поглед е някакво послание за мен? А и позите им. На първата снимка в
пустинята Лиър стоеше зад нея, обвил ръце около тялото ѝ. С течение на годините стояха все по-далеч един от друг.
На последната картичка, която получих през 2010 г., се намираха в кафене край река, която несъмнено бе Сена.
Седяха един срещу друг, разделени от масата, върху която имаше чаши с вино. Чашата на бившия ми съквартирант
беше почти празна. Лиз не бе докосвала своята.
В същото време започнаха да се носят слухове за Джонас. Отдавна знаех за необичайните му възгледи и
разгорещения начин, по който ги отстояваше, но историите, които чувах, бяха притеснителни. Говореха, че Джонас
Лиър съвсем е превъртял. Изследванията му преминавали в сферата на научната фантастика. В последния му научен


труд, публикуван в списание Природа, имаше само косвени намеци, но думата „вампир“ вече започваше да се
споменава във връзка с името му. Оттогава не беше публикувал никакви доклади и не се беше появявал на
обичайните конференции, където в бара често се смееха със задоволство на негов гръб. Някои от колегите му дори
твърдяха, че скоро ще го уволнят от университета. В нашата професия има едно неизбежно злорадство, тъй като се
предполага, че падението на един е възможност за друг да се издигне. Но аз искрено се разтревожих за Джонас.
Малко след като Джулиана реши, че ѝ е дошло до гуша от мен, ми се обади мъж на име Пол Кирнан. Срещали
се бяхме няколко пъти; той беше клетъчен биолог от Харвард, асистент на Джонас с отлична репутация. Личеше си,
че му е неудобно. Разбрал, че се познаваме отдавна, и се обаждаше, тъй като се притесняваше, че може да не го
вземат на постоянна в работа в университета заради връзката му с Джонас. Попита ме дали бих му написал
препоръчително писмо. В първия момент мислех да му кажа да се вземе в ръце и да се радва, че има късмета дори
да познава човек като Джонас, каквито и клюки да се носят. Но като се има предвид позорните практики в
комисиите по разглеждането на тези случаи, осъзнах, че е прав.
— До голяма степен всичко е заради жена му — каза Пол. — Съчувствам му.
За малко да изпусна слушалката.
— За какво говориш?
— Съжалявам, мислех, че знаете. Нали сте близки приятели. Тя е тежко болна и няма изгледи да се възстанови.
Май не трябваше да го споменавам.
— Ще ти напиша препоръка — отвърнах и затворих телефона.
Не знаех какво да правя. Намерих номера на Лиз в Бостънския колеж и започнах да го набирам, но затворих
слушалката. Какво щях да ѝ кажа след толкова години? Какво право имах отново да се меся в живота ѝ? Лиз
умираше; и за миг не бях спрял да я обичам, но беше омъжена за друг. В подобен момент близостта им бе особено
важна; ако имаше нещо, което бях научил от родителите си, то бе, че съпрузите се изправят заедно срещу неумолимо
приближаващата смърт. Може би просто се страхувах, но не понечих да ѝ се обадя повече.
Чаках вести. Всеки ден преглеждах страницата с некролозите в Ню Йорк Таймс със свито сърце. Дразнех се на
колегите, отбягвах приятелите си. Оставих апартамента си на Джулиана и живеех в гарсониера в Уест Вилидж,
което улесняваше усамотението ми. Какво щях да правя, когато Лиз почине? Осъзнах, че подсъзнателно съм се
надявал, че един ден все пак ще бъдем заедно. Че може би ще се разведат; че може би Джонас ще умре. Сега нямах
никаква надежда.
Една вечер, малко преди Коледа, телефонът иззвъня. Наближаваше полунощ; тъкмо си бях легнал.
— Тим?
— Да, Тим Фанинг е на телефона. — Подразних се от късното обаждане и не разпознах гласа.
— Обажда се Лиз.
Сърцето ми се разтуптя. Останах без думи.
— Ало?
— Тук съм — успях да промълвя. — Радвам се да те чуя. Къде си?
— В Гринуич при майка.
Забелязах, че не каза „при родителите ми“. Оскар явно беше починал.
— Искам да се видим.
— Разбира се, да. — Ровех несръчно в чекмеджето за молив. — Само кажи кога и къде.
Каза, че на другия ден ще ходи до Ню Йорк по работа, и се разбрахме да се срещнем на гара Гранд Сентръл в
пет часа, преди да хване влак обратно за Гринуич.
Излязох от работа по-рано, тъй като исках да пристигна пръв. Цял ден валеше, но с падането на ранния зимен
мрак дъждът премина в сняг. Метрото беше претъпкано; имах чувството, че се движи на забавен кадър. Пристигнах
на гарата и застанах под часовника пет минути преди часа на срещата. Покрай мен минаваха безликите тълпи от
хора — прибиращи се от работа с шлифери и чадъри под мишниците, жените заменили официалните обувки със
спортни, с полепнали по косите снежинки. Много от пътниците носеха пазарски торби с коледни украси от
магазини като Мейсис, Нордстром, Бергдорф Гудман. Само при вида на тези щастливи, обнадеждени хора се
дразнех неописуемо. Как можеха да мислят за Коледа в подобен момент? Не знаеха ли какво предстоеше да се случи
тук?
И тогава Лиз се появи. Дъхът ми спря; имах чувството, че се събуждам от дълъг сън. Носеше тъмно дълго палто;
главата ѝ беше покрита с копринен шал. Вървеше към мен през забързаната тълпа. Имах абсурдното чувство, че няма
да успее да дойде, че тълпата ще я погълне като в сън. Тя ме зърна, усмихна ми се и ме повика с жест зад гърба на
мъж, който препречваше пътя ѝ. Тръгнах към нея.
— Ето те и теб — каза Лиз.


Последва най-топлата и прочувствена прегръдка в живота ми. Само уханието ѝ изпълни сетивата ми с радост.
Но не изпитвах само щастие. Докато я държах в обятията си, имах чувството, че прегръщам крехко птиче.
Лиз отстъпи назад.
— Изглеждаш прекрасно.
— Ти също.
Тя се засмя тихо.
Голям си лъжец, но ти благодаря. — Тя свали шала и разкри рядката си къса коса, никнеща след
химиотерапията. — Какво ще кажеш за новата ми прическа? Предполагам си чул.
Кимнах.
— Един колега на Джонас ми се обади, той ми разказа.
— Несъмнено става въпрос за онази невестулка Пол Кирнан. Вие учените сте големи клюкари.
— Гладна ли си?
— Не. Но бих пийнала нещо.
Качихме се в бара на западния балкон. Дори това малко усилие я изтощи. Седнахме на маса край парапета с
изглед към просторната чакалня. Аз си поръчах скоч, а Лиз мартини и чаша вода.
— Помниш ли първия път, в който се срещнахме тук? — попитах аз.
— Нещо ужасно се беше случило с твой приятел, нали?
— Точно така, Лучеси. — Не бях изричал името му от години. — Много съм ти благодарен, че тогава дойде с
мен. Много ми помогна.
— Разбира се. Но доколкото помня, и ти доста ми помогна. Може би повече отколкото аз на теб. — Тя ме
погледна. — Изглеждаш чудесно, Тим. Успехът ти се отразява добре, но отдавна знаех, че ще преуспееш. Следя какво
се случва с теб. Кажи ми, щастлив ли си?
— В момента съм щастлив.
Лиз се усмихна. Устните ѝ бяха тънки и бледи.
— Умело отклони въпроса, доктор Фанинг.
Пресегнах се над масата и я хванах за ръка. Дланта ѝ беше леденостудена.
— Кажи ми, какво се случва?
— Умирам.
— Не мога да го приема. Със сигурност може да се направи нещо. Позволи ми да се обадя тук-там.
Тя поклати глава.
— Пробвах всичко. Повярвай ми, няма да се предам без бой. Но е време да развея бялото знаме.
— Колко ти остава?
— Четири месеца. Шест, ако извадя късмет. Всъщност идвам от преглед при лекар в Слоун Кетъринг. По
думите му нямам никакви шансове.
Шест месеца: колко малко. Защо пропилях толкова много години?
— Боже, Лиз…
— Не, не казвай, че съжаляваш, защото аз не съжалявам. — Тя стисна ръката ми. — Искам да те помоля нещо,
Тим.
— Каквото кажеш.
— Искам да помогнеш на Джонас. Със сигурност си чувал слуховете. Истина са. В момента е в Южна Америка,
продължава с напразното си търсене. Не иска да приеме, че ще умра. Все още си въобразява, че може да ме спаси.
— С какво мога да помогна?
— Просто поговори с него. Той ти има доверие. Не само като учен, но и като приятел. Непрекъснато говори за
теб. Следи всяка твоя стъпка. Сигурно знае и какво си закусвал тази сутрин.
— Не разбирам. Би трябвало да ме ненавижда.
— Защо?
Дори тогава не можах да го изрека на глас. Лиз умираше, а не можех да ѝ кажа.
— Заради неочакваното ми заминаване. Задето не му казах истината.
— О, той знае причината. Поне така си мисли.
Изненадах се.
— Какво си му казала?
— Истината. Казах му, че най-накрая си разбрал, че сме под нивото ти.
— Пълна лудост! Това не беше истинската причина.
— Знам, Тим.
Смълчахме се. Отпих от уискито. По уредбата съобщаваха кои влакове потеглят; хората бързаха да се качат на
тях и да отпътуват в зимния мрак.


— С теб сме като войници — каза Лиз и се усмихна немощно. — Верни до гроб.
— Значи така и не е разбрал?
— Нима не познаваш Джонас? Подобно нещо не би му минало през ум.
— Как е животът ти с него? Не само сега, по принцип.
— Не мога да се оплача.
— Но ти се иска.
Лиз сви рамене.
— Понякога. На всеки се случва. Той ме обича, мисли си, че ми помага. Какво друго може да иска една жена?
— Мъж, който я разбира.
— Трудна работа. Дори аз сама не се разбирам напълно.
Изведнъж ме обзе гняв.
— Ти не си гимназиален проект по биология, по дяволите! Той просто иска да постъпи благородно. Трябва да е
тук до теб, а не да се развява по света. Къде е? В Южна Америка?
— Това е неговият начин да се справи със ситуацията.
— Не е честно.
— А честно ли е да съм болна от рак? И това не е справедливо.
Тогава разбрах какво се опитва да ми каже. Тя се страхуваше, а Джонас я беше оставил сама. Може би искаше да
го убедя да се прибере; може би искаше да му обясня колко я е разочаровал. А може би и двете. При всички
положения щях да изпълня молбата ѝ без колебание.
Осъзнах, че от известно време и двамата мълчим. Погледнах към Лиз; нещо не беше наред. Потеше се, макар в
чакалнята да беше студено. Пое си дълбоко въздух, потрепери и посегна немощно към чашата с вода.
— Лиз, добре ли си?
Тя отпи глътка. Ръката ѝ трепереше. Остави чашата обратно; за малко да я разлее. Облегна лакът на масата и
подпря чело с дланта си.
— Не, не съм. Мисля, че ще припадна.
Веднага станах от стола.
— Трябва да отидем в болницата. Ще повикам такси.
Лиз поклати глава.
— Никакви болници повече.
Къде тогава искаше да отиде?
— Можеш ли да вървиш?
— Не съм сигурна.
Оставих на масата пари за сметката и ѝ помогнах да стане. Лиз едва се държеше на крака, облегна се изцяло на
мен.
— Пак ме носиш — промълви тя.
Качихме се в таксито и дадох на шофьора адреса си. Снегът валеше на парцали. Лиз се облегна назад и затвори
очи.
— Госпожата добре ли е? — попита шофьора. На главата си носеше тюрбан и имаше гъста черна брада.
Всъщност питаше дали е пияна. — Изглежда, ѝ е лошо. Да не повърне в колата ми.
Дадох му стодоларова банкнота.
— Това ще ви успокои ли?
Имаше ужасно задръстване. Отне ни трийсет минути да стигнем до центъра. Ню Йорк потъваше под снежна
пелена. Бяла Коледа: колко доволни щяха да са всички. Апартаментът ми се намираше на втория етаж; щеше да се
наложи да я занеса на ръце. Изчаках от сградата да излезе някой съсед, помолих го да задържи вратата на таксито,
помогнах на Лиз да излезе и я вдигнах на ръце.
— Никак не изглежда добре — отбеляза той.
Дойде с нас до апартамента, извади ключа от джоба ми и отключи вратата.
— Да повикам ли линейка?
— Няма нужда, всичко е наред. Просто прекали малко с алкохола.
Съседът ми намигна снизходително.
— Не прави глупости.
Свалих палтото на Лиз и я занесох в спалнята. Положих я на леглото. Тя отвори очи и погледна към прозореца.
— Вали сняг — промълви, сякаш това бе най-удивителното нещо на света.
Отново затвори очи. Свалих очилата и обувките ѝ, завих я с одеяло и угасих лампата. Под прозореца стоеше
фотьойл, на който обичах да чета. Седнах в тъмното и закачах да видя какво ще стане.


Събудих се от дрямка. Погледнах часовника: наближаваше два часът през нощта. Отидох при Лиз и поставих
длан върху челото ѝ. Нямаше температура и реших, че най-лошото е преминало.
Тя отвори очи. Огледа се объркано, сякаш не знаеше къде се намира.
— Как се чувстваш? — попитах я.
Тя не отговори веднага. След това каза тихо:
— По-добре съм. Извинявай, че те уплаших.
— Няма нищо.
— Често ми прилошава, но винаги ми минава. Предполагам че ще дойде момент, в който няма да мине.
Нямаше какво да кажа.
— Ще ти донеса вода.
Налях чаша в банята и ѝ я занесох. Лиз надигна глава от възглавницата и пийна малко.
— Сънувах нещо странно. Заради химиотерапията е. Все едно съм на ЛСД.
Сетих се нещо.
— Имам подарък за теб.
— Наистина ли?
— Сега ще се върна.
Държах очилата ѝ в чекмеджето на бюрото. Върнах се в спалнята и ги поставих в дланта ѝ. Тя се взря в тях.
— Чудех се кога ще ми ги върнеш.
— Понякога си ги слагам.
— Аз не ти взех подарък. Ужасна съм. — По бузите ѝ се стичаха сълзи. Вдигна глава и ме погледна в очите. —
Не си единственият, който допусна непростима грешка.
— Лиз?
Тя ме погали по бузата.
— Колко е странно. Може да изживееш целия си живот и чак накрая да разбереш, че си сбъркал.
Притиснах длан върху ръката ѝ. Навън снегът се сипеше върху спящия град.
— Ще ме целунеш ли? — рече тя.
— Сигурна ли си?
— Глупав въпрос.
Целунах я. Целувката беше нежна — спокойна е най-точната дума — целувка, която те кара да забравиш за
целия свят, целувка която спира времето. Един миг вечност — зората на сътворението, докосваща водната
повърхност.
— Не бива — казах аз.
— Напротив, не спирай — Лиз започна да разкопчава блузата си. — Моля те само да внимаваш. Малко съм
чуплива.




Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   40   41   42   43   44   45   46   47   ...   159




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет