Градът на огледалата

Сара изсумтя.
— Виж, това го очаквам с нетърпение.
Каруцата още се виждаше. Прекосяваше стария периметър на Оранжевата зона. Само малка част от полетата
отвъд нея бяха изорани и готови за сеитба; просто нямаше достатъчно хора. Но пък вече нямаше и толкова гърла за
хранене; населението на Кървил беше намаляло до едва пет хиляди души. Вече са 4997, помисли си Питър.
— Бил е голям нехранимайко — каза той.
Сара въздъхна.
— Но Кейт го обича. Какво може да направи една майка?
— Мога отново да му предложа работа.
— Опасявам се, че е изгубена кауза. — Сара го погледна с крайчеца на окото си. — И като стана въпрос за това,
защо няма да се кандидатираш за следващ мандат?
— Как научи?
Тя сви уклончиво рамене.
— Чух слухове.
— Тоест Чейс ти е казал.
— Кой друг? Няма търпение да заеме мястото ти.
— Още не съм решил. Може би десет години са напълно достатъчно.
— Ще липсваш на хората.
— Съмнявам се, че дори ще забележат.
Питър си помисли, че Сара ще го попита дали е чувал нещо за Майкъл. Най-малкото дали брат ѝ е добре. Не
говореха много за него, реалността беше твърде болезнена. Майкъл се занимаваше с търговия на черно, носеха се
слухове за някакъв налудничав проект, Гриър се беше сдушил с Дънк, на корабоплавателния канал имаше военен
комплекс, откъдето всеки ден потегляха камиони с алкохол и Бог знае още какво.
Но тя не го попита за това.
— Какво мисли Вики по въпроса?
Въпросът ѝ го изпълни с чувство за вина. От седмици, дори месеци се канеше да посети жената.
— Трябва да отида да я видя — каза той. — Как е тя?
Двамата още стояха рамо до рамо с вперени в каруцата очи, която се бе смалила до точица. След като превали
малък хълм, се скри от поглед. Сара се обърна към Питър.
— Съветвам те да не отлагаш повече.
Денят му продължи с обичайните задължения. Среща с данъчните инспектори, за да решат какво да правят с
фермерите, които отказваха да плащат; избиране на нов съдия; съставяне на програмата за събранието на
поземлената комисия; куп документи за подпис, които Чейс му подаваше с кратки обяснения. В три часа на вратата
на кабинета му се появи Апгар и попита дали президентът може да му отдели минутка. Всичките му други
подчинени се обръщаха към него на малко име, както предпочиташе, но Гунар държеше на протокола и отказваше.
Винаги го наричаше „господин президент“.
Искаше да говорят за оръжията — по-точно за недостига им. Армията открай време се въоръжаваше с каквото
намереха във военни бункери и цивилни сгради. Набавили си бяха много от тях от Форт Худ; освен това в стария
Тексас имаше много оръжия. На практика във всеки дом имаше шкаф с пушки, а из целия щат имаше оръжейни
заводи, в които имаше предостатъчно резервни части и муниции. Но беше изминало много време, а и някои оръжия
се съсипваха по-бързо от други. Металните пистолети, като Браунинг 1911, полуавтоматични Зигзауер и Берета М9
бяха почти вечни, ако се поддържаха правилно. Същото важеше за повечето револвери, пушки и картечници. Но
пистолетите с пластмасово тяло като Глок, както и пушки М4 и AR-15, с каквито основно въоръжаваха войниците,
не бяха толкова издръжливи. Пластмасата се напукваше с времето и се налагаше да ги изхвърлят; част от оръжията
попадаха в ръцете на цивилни чрез черния пазар; други просто изчезваха.
Но това не беше всичко. Най-належащият проблем беше изчерпването на мунициите. От десетилетия не се
използваха предвоенни патрони; с изключение на запасите в бункера на Тифти, които той беше съхранявал плътно
запечатани, капсулите и кордитът изкарваха не повече от двайсет години. Всички муниции на армията
представляваха или презаредени гилзи, или се правеха от празни гилзи от двата оръжейни завода — единия край
Уако, другия във Виктория. Лесно беше да се излее олово за куршуми; много по-трудно беше да се забърка сместа за
експлозива. Кордитът за муниции изискваше сложна смес от крайно нестабилни химични вещества, включително
големи количества нитроглицерин. Постижимо беше, но не и лесно, и бяха нужни специалисти, каквито в момента
не достигаха. Армията се беше стопила до две хиляди войници — хиляда и петстотин бяха пръснати из новите
селища, а в Кървил имаше гарнизон от петстотин души. Сред тях нямаше нито един химик.

— И двамата сме наясно какво е положението — каза Питър.
Апгар, седнал от другата страна на отрупаното с документи бюро, гледаше съсредоточено ноктите си.
— И на мен не ми харесва, но търговците на черно разполагат с производителен капацитет, а и не е като да не
сме имали договорки с тях и преди.
— Дънк не е Тифти.
— Ами Майкъл?
Питър се намръщи.
— Това е болна тема.
— Той беше нефтохимик. Познава процеса.
— Ами онзи кораб, с който се занимава? — попита Питър.
— Той е твой приятел. Ти ми обясни какво става с него.
Питър въздъхна.
— Де да можех. Не съм го виждал от двайсет години. Отгоре на всичко, ако кажем на търговците, че са ни
свършили мунициите, ще си разкрием картите. След два дни на този стол ще седи Дънк.
— Заплаши го. Или ще ни помогне, или разваляме сделката, обискираме провлака и разбиваме бизнеса му.
— И да се сражаваме с тях на пътя през водата? Ще бъде истинска касапница. Ако го заплашим, веднага ще
надуши, че блъфираме.
Питър се облегна назад. Представи си как излага условията пред Дънк. Контрабандистът щеше да му се изсмее
в очите.
— Нищо няма да излезе от това. Какво можем да му предложим?
Гунар се намръщи.
— Какво друго му трябва освен пари, оръжия и проститутки? Ако не ме лъже паметта, Дънк ги има в изобилие.
Освен това е почти герой в очите на хората. Знаеш ли какво се случило миналата неделя? Изневиделица камион,
пълен с жени, пристигнал в лагера в Бандера, където са настанени пътните работници. Шофьорът носел бележка:
„Поздрави от вашия добър приятел Дънк Уитърс“. При това в неделя, да му се не види!
— Отпратили ли са ги?
Гунар изсумтя презрително.
— Не, завели са ги на църква. Как мислиш?
— Явно Дънк е имал някаква причина.
— Защо не го попиташ лично?
Шегуваше се, но не съвсем. Трябваше да помисли и за Майкъл. Въпреки всичко Питър се надяваше, че поне ще
се съгласи на среща.
— Може би точно това ще направя.
Гунар стана и Чейс се появи на вратата.
— Появи се ново свлачище. Дупката, която се отвори, е огромна. Погълна две къщи.
Случваше се цяла пролет. Чуваше се бучене и след секунди се отваряше дупка в земята. Най-голямата беше над
петнайсет метра широка. Градът буквално пропада, помисли си Питър.
— Има ли пострадали? — попита той.
— Не, за щастие. И двете къщи били празни.
— Това е добре.
Форд продължаваше да го гледа въпросително.
— Има ли нещо друго?
— Мисля, че трябва да направим официално изявление. Хората ще искат да знаят какво правим, за да решим
проблема.
— И как ще го решим? Ще кажем на земята да бъде послушна? — След като Форд не отговори, Питър въздъхна.
— Добре, подготви изявление, а аз ще го подпиша. Инженерите работят по случая, ситуацията е овладяна и така
нататък. — Той повдигна вежди и се обърна към Форд: — Доволен ли си?

жүктеу/скачать 3.26 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: