Градът на огледалата

— Повярвайте, не се засегнах. Човечеството трябва да ви е благодарно. Спасихте живота на много хора, тъй
като не ме приеха медицина.
Не я помнех; на лекциите ми присъстваха стотици млади жени като нея. Едно е да гледаш от подиума зала
пълна със студенти по анцузи, тракащи бясно по лаптопите си в осем часа сутринта, съвсем друго е студентка да
седи през няколко стола в бар, облечена като за вечер, изпълнена с приключения.
— И с какво се занимавате сега? — попитах вяло; не ме интересуваше, просто трябваше да кажа нещо, след
като явно щяхме да проведем разговор.
— С книгоиздаване, какво друго? — Тя ме погледна директно. — Много си падах по вас, да знаете. Сериозно
говоря. Много момичета ви харесваха.
Осъзнах, че е пияна, щом споделя подобно нещо, преди дори да ми е казала името си.
— Госпожице…?
Тя се премести на стола до мен и протегна ръка. Ноктите ѝ бяха съвършено оформени, лакирани в същия цвят
като червилото.
— Никол.
— Имах тежка вечер, Никол.
— Забелязах, като ви видях как пресушихте чашата си. — Докосна косата си без причина. — Е, професоре, ще
ме почерпите ли едно питие? Имате шанс да се реванширате за тройката.
Несъмнено ми се присмиваше — та тя беше жена, която знаеше как изглежда и какво въздействие има. Огледах
се; в ресторанта имаше само още няколко души.
— Нямаш ли…?
— Компания? — Тя се засмя. — Например да не би приятелят ми да е излязъл да изпуши една цигара?
Смутих се; не исках въпросът ми да прозвучи все едно я свалям.
— Просто предположих, че красиво момиче като теб не е само.
— Предположението ви е грешно. — Тя извади черешата от чашата си и я поднесе бавно към устните си. Не
сваляше очи от мен; постави плода на езика си, откъсна дръжката и всмука черешата в устата си. По-евтин номер не
бях виждал.
— Професоре, тази вечер съм изцяло на ваше разположение.
Пътувахме с такси. Бях много пиян. Колата минаваше с друсане по тесните улици, а ние се целувахме като
тийнейджъри, впили жадно устни. Изгубил бях всякаква воля; просто се носех по течението. Имаше нещо, което
исках, но не помнех какво. Едната ми ръка се плъзна под полата ѝ и се зарови сред гладка женска кожа и дантели;
другата се притисна в дупето ѝ и я придърпа към мен. Тя разкопча панталона ми и сведе глава в скута ми.
Таксиметровият шофьор погледна към нас, но не каза нищо. Тя се движеше нагоре-надолу и аз плъзнах пръсти в
гъстата ѝ коса. Виеше ми се свят, едва дишах.
Таксито спря.
— Двайсет и седем и петдесет — каза шофьорът.
Все едно ме поляха със студена вода. Бързо закопчах панталона си и платих. Когато излязох от колата, момичето
— Натали? Надин? — вече чакаше на стълбите на блока и приглаждаше полата си. Над главите ни нещо тракаше
силно; помислих, че вероятно сме в Бруклин, близо до надлеза на Манхатънския мост. На входната врата я
прегърнах, но тя ме отблъсна.
— Изчакай тук — лицето ѝ беше зачервено; дишаше учестено. — Първо трябва да свърша нещо, след това ще ти
отворя.
Преди да успея да възразя, тя влезе вътре. Застанал на тротоара, се опитах да си припомня в какъв ред се бяха
случили събитията. Гранд Сентръл, часовете напразно чакане. Отчаяната ми разходка по заледените улици. Топлия
оазис на бара и момичето — Никол, така се казваше — което се приближи с усмивка и постави ръка върху коляното
ми. После двамата бързо си тръгнахме. Помнех всички тези събития, но ми се струваха нереални. Изоставен сам в
студа, изпитах паника. Не исках да оставам насаме с мислите си. Как можа Лиз да ме остави да чакам на гарата
влак след влак? Ако Никол не ми отвореше скоро, щях да се срина.
Минаха няколко мъчителни минути. Чух вратата да се отваря и видях от блока да излиза жена. Беше възрастна,
набита, може би латиноамериканка. Облечена с дебело палто, тя се приведе срещу брулещия вятър. Не забеляза, че
стоя в сенките; промъкнах се зад нея и хванах вратата тъкмо преди да се затвори.
Във фоайето ме блъсна топлина. Огледах пощенските кутии. Никол Форууд, апартамент нула. Слязох по
стълбите в мазето, където видях само една врата. Почуках на нея с кокалчетата на пръстите си и след като никой не
отвори, заблъсках с юмрук. Нетърпението ми беше неописуемо. Отчаянието ми почти преминаваше в гняв. Вдигнах
отново ръка, но чух отвътре да се приближават стъпки. Започна сложният процес по отключване на апартамент в

Ню Йорк; вратата се открехна и през пролуката надзърна момиче. Махнала бе грима си и сега лицето ѝ изглеждаше
обикновено, имаше белези от акне. Друг на мое място вероятно щеше да разбере какво означава това, но в моето
състояние мозъкът ми не успя да обработи данните.
— Защо ме заряза?
— Идеята не е добра. Върви си.
— Не разбирам.
— Нещо изникна. Съжалявам — каза тя сухо.
Как може това да беше същото момиче, което ме сваляше в бара? Някаква игра ли играеше? Идеше ми да
изкъртя веригата и да нахлуя вътре. Може би тя искаше да направя точно това. Изглеждаше от този тип жени.
— Късно е. Не биваше да те оставям навън, но сега ще затворя вратата.
— Моля те, пусни ме да се стопля за минутка. Обещавам, след това ще си тръгна.
— Съжалявам, Тим. Прекарах си чудесно. Може някой път пак да се видим. Но сега трябва да си вървиш.
Ще си призная: неволно преценявах колко здрава е веригата на вратата.
— Нямаш ми доверие. Това ли е причината?
— Не, не е това. Просто… — Не довърши мисълта си.
— Обещавам, ще бъда послушен. Ще направя каквото поискаш. — Усмихнах се умолително. — Истината е, че
съм малко пиян и трябва да изтрезнея.
По лицето ѝ се изписа колебание. Чарът ми беше неустоим.
— Моля те. Навън ще замръзна.
След няколко секунди изражението ѝ стана по-спокойно.
— Но само за няколко минути. Утре трябва да ставам рано.
Вдигнах ръка.
— Заклевам се.
Тя затвори вратата, махна веригата и отново я отвори. За мое разочарование, беше сменила полата и ефирната
блуза с халат и безформена ватирана нощница. Отстъпи настрани и ме пусна да вляза.
— Ще приготвя кафе.
Апартаментът беше мизерен: малка дневна с разположени високо прозорци, гледащи към улицата, кухненски
бокс с пълна с чинии мивка, тесен коридор, който вероятно водеше до спалнята. Върху дивана, разположен срещу
голям стар телевизор, имаше купчини изпрани дрехи. Нямаше почти никакви книги, на стените висеше само евтин
плакат от музей с водни лилии и балерини.
— Извинявай за бъркотията — каза Никол и посочи дивана. — Махни дрехите и седни, ако искаш.
С гръб към мен тя наля вода в мръсна кафемашина. С мен се случваше нещо странно. Мога да го опиша
единствено като астрална проекция. Сякаш бях герой във филм и се наблюдавах отстрани. В това си чудато
състояние видях как се приближавам към нея отзад. Тя слагаше смляно кафе в машината. Канех се да я обгърна с
ръце, когато тя усети присъствието ми и се обърна.
— Какво правиш?
Притиснах я с тяло към кухненския плот. Целунах я по шията.
— Какво правя според теб?
— Тим, престани. Говоря сериозно.
Изгарях отвътре. Сетивата ми пулсираха.
— Боже, миришеш прекрасно. — Не можех да ѝ се наситя.
— Плашиш ме. Върви си.
— Кажи, че си тя. — Откъде ми хрумнаха тези думи? Кой говореше? Аз ли? — Кажи го. Кажи, че ужасно
съжаляваш.
— По дяволите, престани!
Тя ме отблъсна с изненадваща сила. Стоварих се върху кухненския плот и едва се задържах на крака. Когато
вдигнах очи, тя вадеше дълъг нож от едно чекмедже. Насочи го към мен като пистолет.
— Махай се.
Обгръщаше ме мрак.
— Как можа? Как можа да ме оставиш да чакам?
— Ще викам.
— Кучка! Проклета кучка!
Нахвърлих се върху нея. Какво възнамерявах да правя? Коя беше тази жена с ножа? Лиз? Изобщо реална ли
беше, или само огледало, в което виждах собственото си окаяно отражение? И до ден днешен не знам; сякаш бях
съвсем различен човек. Не го казвам, за да се оправдая, което е невъзможно, а само за да опиша случилото се
възможно най-точно. С една ръка ѝ запуших устата; с другата сграбчих ръката ѝ и насочих ножа надолу. Телата ни се

сблъскаха с тихо тупване и паднахме на пода — аз върху нея — с ножа между нас.
Ножът. Ножът.
Щом се ударихме в пода, го усетих. Нямаше как да сбъркам звука.
Спомените ми за случилото се след това са обагрени от неописуем ужас. Намирах се в кошмар, в който бях
извършил непростимо нещо. Станах. Под тялото ѝ се разливаше локва тъмночервена кръв; на ризата ми имаше
голямо алено петно. Ножът я беше пробол точно под гръдната кост, а когато паднах върху нея, с тежестта си го бях
натиснал в гръдната кухина. Вперила очи в тавана, тя ахна тихо, сякаш нещо я бе изненадало. Умирам ли? Глупаво

жүктеу/скачать 3.26 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: