Градът на огледалата
жүктеу/скачать 3.26 Mb. Pdf көрінісі
|
| Трийсет и осем
Опосума беше изчезнал. Не само Опосума липсваше, но и кучета — много кучета. Градът обикновено гъмжеше от тях, особено Равнината. Не можеше да направиш и няколко крачки, без да видиш някое куче, измършавяло, със сплъстена козина и гурелясали очи, да рови из купчина боклук или да се изхожда в калта. Но изведнъж кучетата изчезнаха. Опосума живееше край реката близо до стария периметър. Приличаше досущ на опосум: блед, с остър нос, тъмни, изпъкнали очи и щръкнали уши. Имаше жена на половината на годините му, макар и от типа, който никой не желаеше. Според нея късно вечерта чули шум на двора. Помислили, че лисици са влезли в клетките на животните, тъй като се случвало и преди. Опосума грабнал пушката си и излязъл да види какво става. Прогърмял един изстрел и последвала тишина. Юстас коленичи до останките от клетките, които приличаха на пометени от торнадо. Дори виновникът да беше оставил следи, той не ги намери; земята в двора беше твърде утъпкана. Наоколо бяха пръснати мъртви опосуми, разкъсани на кървави парчета, но на няколко метра от тях две живи животни душеха из пръстта и го гледаха печално като травмирани свидетели. Всъщност бяха сладури. Единият опосум изприпка при него и Юстас протегна ръка. — Пазете се — предупреди го жената. — Големи са проклетници. Ще ви отхапе пръста. Юстас дръпна ръка. — Добре. Той се изправи и погледна жената. Казваше се Рена, Рене или нещо подобно. По-парцаливо създание не беше виждал. Напълно възможно бе родителите ѝ да са я дали на Опосума в замяна на храна. Подобни сделки се случваха често. — Каза, че си намерила пушката. Тя я изнесе от къщата. Юстас извади празния пълнител. Попита къде я е намерила. Жената бе кривогледа и това малко затрудняваше разговора. — Горе-долу там, където стоите. — И не чу нищо друго? Само изстрела? — Стана точно както ви казах. Юстас започваше да се чуди дали тя не го е убила — застреляла го е, завлякла е тялото му до реката, разбила е клетките, за да прикрие следите си. Дори да го беше убила тя, вероятно е имала достатъчно основателна причина и Юстас нямаше намерение да я арестува. — Ще разглася, че е изчезнал. Ако се появи, ни се обади. — Наистина ли не искате да влезете, шерифе? Гледаше го странно. На Юстас му отне секунда да разбере какво означава. Кривогледите ѝ очи се плъзнаха по тялото му, след което се спряха красноречиво върху лицето му. Жестът трябваше да е съблазнителен, но приличаше повече на крава, която се опитва да си намери купувач. — Разправят, че нямате жена. Юстас не се смути. Е, може би малко. Но към тази жена се бяха отнасяли като към вещ през целия ѝ живот; не познаваше друго отношение. — Не вярвай на хорските приказки. — Но какво ще правя, ако е мъртъв? — Имаш два опосума, нали? Размножи ги. — Онези там ли? И двете са момчета. Юстас ѝ върна пушката. — Ще измислиш нещо. Върна се в затвора. Фрай седеше с вдигнати на бюрото крака и разлистваше книга с картинки. — Опита ли се да те вкара в леглото? — попита той, без да вдига очи. Юстас седна на бюрото си. — Откъде знаеш? — Говори се, че го прави често — Фрай прелисти страницата. — Мислиш ли, че тя го е убила? — Възможно е. — Юстас посочи книгата. — Какво четеш? Фрай я вдигна, за да му покаже заглавието. Където бродят дивите неща. — Много е хубава — каза Юстас. Вратата се отвори и влезе мъж, който тупаше прах от шапката си. Юстас го позна; с жена му имаха малко парче земя на другия бряг на реката. — Шерифе. Заместник — кимна им той. — С какво можем да ти помогнем, Барт? Мъжът се покашля нервно. — Става въпрос за жена ми. Никъде не мога да я намеря. Девет часът сутринта беше. До обяд Юстас чу същата история четиринайсет пъти. |