Книга втора Вместо предговор 4 І. Тайната на братя Илиеви 5


„Бял мерцедес ме преследва в живота"



бет40/40
Дата30.06.2016
өлшемі1.44 Mb.
#168727
1   ...   32   33   34   35   36   37   38   39   40

9. „Бял мерцедес ме преследва в живота"

В този миг Сони Корлеоне забеляза, че другата кола не е продължила пътя си, а е спряла на няколко метра отпред и все още блокира пътя му... От колата, паркирана отпред, слязоха двама души и тръгнаха към него. И тога­ва за част от секундата, преди всъщност нещо да се случи, Сантино Корлеоне разбра, че вече е мъртъв. Човекът от тъмната будка от­кри огън и изстрелите улучиха Сони Корлеоне в главата и врата, когато масивната му фи­гура се изсипа от колата. Сега двамата мъже отпред вдигнаха револверите си, човекът в тъмната будка спря да стреля, а тялото на Сони, чиито крака бяха още в колата, се прос­на на асфалта".


Из „Кръстникът" на Марио Пузо
25 АПРИЛ СУТРИНТА Е. ИМПЕРАТОРЪТ ИЗЛИЗА ОТ гарсониерката в ж.к. „Дружба". Целува Кристина, която е болна от грип.

„Как си, мишленце? Да ти донеса ли сокче?" - това са последните думи на императора към инфантата, които по-късно ще бъдат документирани в разследването.

Васил е в София по случайност. Цялата му тайфа е излетяла в Молдова за мач на национа­лите.

Васил и Георги Илиеви изпускат чартъра след тежка вечер.

„Появи се в Парк-хотел „Москва" мълчалив и напрегнат - спомня си негов приятел. - Няма­ше повод да е тъжен. Предишният ден си купи бял мерцедес „Род стар 500" от Фатик. Чрез КАТ се уреди с баровския номер 9988."

Напрежението между групировките е дос­тигнало пика си. Въздухът над София свисти в тегаво затишие. Затишието предвещава буря. Ченгетата са накацали като гарвани из целия град. Полицията е концентрирана в деликатни­те зони „Аякс", „Орбита", „Спартак", „Интрига".

Офисът на ВИС в ж.к. „Иван Вазов" е обгра­ден с джипове на батальона за борба с масови­те безредици.

Нещо ще се случи, подсказват черните ка­чулки на баретите.

Последната среща на Васил е с Александър Маринов, шеф на градската организация на БСП. Пият уиски в панорамата на Парк-хотела и раз­говарят близо час. По-късно никой не разбира как­во са си казали. Босът напуска Парк-хотела в пас­телно настроение. Ако можеше да се определи като жанр, той щеше да бъде елегия.

20,15 ч.

Сяда в белия мерцедес. Настъпва педала и по­тегля към „Мираж". Пътува към среща със Сла­ви Трифонов. На метри от боса пълзят бодигардовете Радостин Бързанов - Радо и Роберто Ге­оргиев - Бъри. Следват го плътно с червен „Сеат Толедо". Васил пуска касетофона.

„Тръгваш си, губя те, плаче ми душата" - за­пява нежният глас на Тони Дачева.

20,50 ч. Броячът отмерва последните му се­кунди. Смъртта е бърза. Много по-бърза от жи­вота.

Васил наближава „Мираж". Двете коли сви­ват надясно по улица „Никола Каменов". Асфал­тът е осеян с дълбоки дупки.

Васил намалява скоростта, за да ги заоби­коли.

Белият мерцедес минава плавно покрай незавършен строеж. Двамата убийци изскачат. Единият се прицелва във Васил. Натиска спусъ­ка на хърватски пистолет „Заги". Изригва заря от куршуми. Дясното стъкло на мерцедеса ста­ва на сол.

Стрелецът уцелва мишената си безпог­решно.

Васил Илиев издъхва за секунди.

В предсмъртната си агония натиска педала на газта.

Белият мерцедес продължава пътя си меха­нично.

Минава още 20-30 метра, преди да се блъс­не в ограда с тенекия. Предната лява гума се за­палва. Върти се на празни обороти.

Баладата „Тръгваш си, губя те" продължава да оглася мерцедеса ковчег.


Кръв е пролята. Нещо в мен вече го няма.

Свело поглед, то си тръгва безмълвно.

Вратата се отваря, вратата се затваря.

Светлината угасва. Днес е последният ден за

човека, който съм сега. Последният залез.

Призори моето сегашно аз

вече няма да го има."
Харуки Мураками


10. Рикошет

БОДИГАРДОВЕТЕ РАДО И БЪРИ ДОРИ НЕ РАЗБИРАТ КАКВО става.

Едва когато куршум пробива предното стъкло на сеата и попада в кормилото, осъзна­ват, че всъщност се стреля.

Двамата продължават след мерцедеса и спи­рат вдясно от него. Изскачат навън. Виждат, че стъклото е счупено, а шефът им се е килнал зад волана с клюмнала глава. Целият е облян в кръв, не издава признаци на живот.

Бодигардовете изпадат в шок. Летят като стрели към „Мираж". Не са на себе си от страх и ужас. Нахлуват в ресторанта, крещейки: „По­мощ! Убиха Васил".

След минути портиерите Пламен Маринов и Валери Василев изтичват до мястото. Уверяват се, че босът е вцепенен, и се връщат в „Мираж".

Валери Василев вдига телефона. Набира „на­чалника на убийствата" Ботьо Ботев.

Диша на пресекулки:

- Стреляли са по Васил на „Никола Каменов". Шефът не мърда. При мен са Радо и Бъри. Упла­шени са и треперят.

- Не пипайте нищо. Идвам след минути - кратък е Ботьо Ботев.

Полицейският началник звъни в СДВР за бърз инструктаж:

- Мобилизирайте се. Заграждайте София и регионите наоколо в дълбочина. Изкарайте всички сили на улицата. Всяка кола да се прове­рява и записва.

След 15 минути Ботев и дясната му ръка Иван Граматиков цъфват на „Никола Каменов" с две ладички.

„От дясното слепоочие на Васил изтичаше мозък - спомня си полк. Ботев. - Той започна рязко да изстива. Трупът от кръста надолу се наклони и се килна назад. Тогава разбрах, че е мър­тъв. Куршумите бяха пръснали мозъка му."

Изсипва се подкрепление от Четвърто РПУ. Почват огледи и заградителни мероприятия. По същото време е открадната и опожарена кола на Националната служба за сигурност с цел от­вличане на вниманието.

Убийците вече са офейкали. Единият се е шмугнал в малка уличка. Тичал е 20-ина метра. Свидетели забелязват спринтьора. Виждат го да хлътва в жигула, която отпрашва с мръсна газ.

Вторият наемник щипва в друга посока. Бя­га през близко училище, където се изчиства от оръжието. После се покрива.

Ден по-късно 15-годишно момче открива пис­толета в двора на 73-то СОУ.

Скрит е зад дърво и е увит в чорапогащник.

Стрелецът предвидливо е опаковал загито в найлонова торбичка. Гилзите са останали в нея.

„Цяла нощ ги търсихме. Накрая намерихме са­мо една." - признава участник в огледа.

11,30 е.


Към лобното място на Васил Илиев прииж­дат мъже със скъпи коли. Плачат като осиро­тели.

Панаир от прожектори, светкавици и фо­тоапарати.

В пристъп на истерия лошите момчета блъскат и ритат фотографи.

Пристига вътрешният министър Любомир Начев.

В типичния си екстравагантен стил мустакаткото обявява, че полицията е щяла да арес­тува Васил Илиев, но убийците я изпреварили.


11. Чеизът за отвъдното

БОСЪТ, ВЪРТЯЛ НА ПРЪСТА СИ ИМПЕРИЯ ЗА МИЛИОНИ долари, тръгва към отвъдното със сем­пъл багаж.

Какво носи в белия мерцедес?

- Видеокасети с „Кръстникът" и „Шотланд­ски боец".

- Златна гривна.

- Златен часовник.

- Упадъчен мобилен телефон с вид на ради­останция от Втората световна война.

- 2000 лева.

- Документи за кола.

- Фактура за кожените мебели в мезонета.

- Екипче за фитнес.

- Гуменки.

Както и напомнителна бележка със следния текст:

„Да пратя на мама още пари за ремонта в Кюстендил!!!"

Малко след полунощ полицейските екипи го изваждат от колата.

Белият мерцедес излита, захапан от клещи­те на паяк.

Трупът на императора пътува към послед­на спирка: „Моргата".

Операционна, прожектори, маса.

Скалпелите идват.
Не заслужавах такова голямо страдание!"
Кърт Кобейн


12. Лавината на ужаса

НОВИНАТА ЗА УБИЙСТВОТО НА ВАСИЛ ИЛИЕВ ПОМИТА обкръжението му като лавина. Борците прииждат в „Мираж". Полицията е опъ­нала лентите. Никой не вярва. Истината бие камбаната. Глухо мълчание и зачервени очи. Цар­ство на скръбта.

Най-близките хора на Васил са като попаре­ни. Новината ги хвърля в пропаст. Опитват се да уталожат мъката с пиене в „Мираж".

„Стояхме, обсебени от празнота. Пред нас зееше нищото. Никой не знаеше какво да прави оттук нататък" - разказва приятел на Ва­сил.

Като по команда пристигат Митко Мал­кия, Димитър Маймуняка, Мето Илиенски, Ру­мен Нарциса, Боби Травестита, Пинокио. Идва и Боян Петракиев - Барона. Плаче като дете. Полудял е и хвърля столове на дансинга. После си тръгва.

Мая Илиева държи Кристина за ръката. Взе­ла я е от къщи, за да я доведе при мъртвия й лю­бим.

„Какво става? Къде е?" - плаче истерично Кристина. Полицаите я спират пред загражде­нията. Спестяват й гледката на трупа.

Мая и Кристина отиват в „Мираж" заедно с майката на инфантата Мария Мицева и сест­ра й.

Жоро Илиев пристига със закъснение. Цели­ят се тресе. Сякаш се е озовал по фланелка на Северния полюс.

Поръчва бутилка уиски, преди да потъне в мълчание. Изпива я сам до половината. Почти на екс. Дори без лед и вода.

В яростта си разбива прозореца на „Мираж" с юмрук.

Тръгва си, както е дошъл - в мълчание.

По-късно най-близките на Васил ще обрису­ват „лавината на ужаса" посвоему, а разследва­щите ще документират показанията им.

Георги Илиев:

„Предишният ден със съпругата ми Мая празнувахме годишнина от сватбата. Пийнах повече и затова отложих плани­раното за другата сутрин пътуване до Молдова. Вечерта на 25 април Валери, уп­равител на „Мираж", звънна на Мая. Той започна нещо да й обяснява. Мая ми каза, че нещо е станало с брат ми и аз взех мобифона от ръката й. Отначало Вале­ри ми каза, че са стреляли по брат ми и се е ударил с колата. Попитах го какво е станало, жив ли е брат ми, Валери тога­ва ми каза, че май не е... Изпаднах в ужасно състояние, веднага се обадих да дойде кола и отидох на мяс­тото... Там вече беше пристигнала по­лиция... Минах през кордона, видях новия „Мерцедес" на брат ми, както се беше ударил в оградата - трупът на брат ми беше вътре, окървавен... Повече подробности не мога да разказ­вам, пък и мисля, че не е необходимо... Отидох в „Мираж", там се бяха събрали много хора, стоях докъм 1-2 ч. през нощ­та. После отидох в любимото му кафе в ж.к. „Дружба" и се напих от мъка... Истината е, че Васил се беше захванал със сериозен и голям бизнес и реално поглед­нато, поне според мен, на много хора мо­же да е пречил в бизнеса... Васко беше с много голямо самочувствие и не взимаше никакви предохранителни мерки. Нито той, нито бодигардовете му носеха оръ­жие, Васко изрично им беше забранил."

Потресена е и бившата жена на Васил Илиев, Мариета.

Тя признава, че причината за развода им е друга жена - Елмира, руса сервитьорка от ресторант „Секурата" на Японския. Васко Бореца си казва, че е „хлътнал" и до­ри я обича. Затова я помолил да замине в Кюстендил, за да не се изнервя излишно.



Мариета:

„Ако се абстрахирам от случая с Елми­ра, мога да кажа, че като съпруг и баща Васко беше идеален. Винаги се е грижил и за мен, и за детето, дори след раздяла­та ни - признава тя. - Независимо че бяхме разведени, много тежко изживях смъртта на Васко, който е и си остава баща на детето ни..." Малко преди да го убият, босът подаря­ва на дъщеричката си велосипед и цвет­на въртележка.

Семейството на Васил Илиев изживя­ва шок, от който никога няма да се въз­станови.

По ирония на съдбата майка му Венка празнува рождения си ден и посреща гос­ти вкъщи.



Леля Венка:

„По-късно си легнах. Не съм пускала ни­то радио, нито съм гледала телевизия. Към 3 ч. сутринта звънна телефонът. Обади се дъщеря ми. След това разбрах, че са й съобщили за убийството на Вас­ко. Тя не ми го каза веднага, за да не ме притеснява. Пък и знае, че не съм добре със сърцето и нервите. След това дойдоха момчетата от от­бора „Велбъжд" и от тях разбрах, че Вас­ко е убит...

Започнах да си скубя косите, да си уд­рям главата в стената... Какво да ви каз­вам - трагедия пълна, аз си знам като майка как съм се чувствала и какво съм изживяла..."

Новината за убийството на Васил проб­лясва като гръмотевица и над „Аякс". Бастионът се разтърсва. По това време вътре не може и пиле да прехвръкне. Сикаджиите са се заключи­ли в крепостта си.

Въпреки това параноята ги завладява. Тук са се скупчили Младен Михалев - Маджо, Красимир Маринов - Големия Маргин, Дмитрий Минев - Руснака, Румен Николов - Пашата и Стоил Славов. Само Бай Миле си е бил камшика и подоз­рително е зачезнал...

Ресторантът на „Аякс" е притихнал. Тишината разцепва гласът на Маджо: „Убили са Васил. Край! Войната започна!" По-късно всички босове са извикани на разпит в следствието и дават показа­ния.



Димитър Джамов:

„Същата вечер бях в сладкарницата на хотел „Хемус". Там се видях с някои от моите момчета. Имах среща с Мирослав, по повод на това, че исках да му подаря една картина за рождения ден, който бе­ше минал.

Миро дойде на срещата. Било е някъде след 21 часа.

По мобифона ми се обади Пламен Мари­нов - мой познат от борбата. Знам, че има офис на втория етаж на „Хемус" и е застрахователен агент към ВИС-2. Съ­що така е член на управителния съвет на федерацията по борба. Пламен ми каза, че са убили Васко Илиев. В първия момент не повярвах, казах му да не си прави майтап. Каза ми, че не си прави майтап.

Че е истина и че е станало някъде около „Мираж".

Веднага отидох на мястото, там се бе­ше събрал много народ. Имаше полиция. По някое време пристигна и братът на Васко - Жоро Илиев. Някак успях да оти­да до колата на Васко - мерцедес кабриолет. Васко беше вътре, на шофьорска­та седалка, а главата му беше клюмнала надясно.



Румен Николов - Пашата:

„Вечерта бяхме в „Аякс" всички от „Интергруп". Ние поначало там си стоим. Дойде едно от нашите момчета - Миро (не му знам другите имена) и ни каза, че Васко Илиев бил застрелян. По същото време звънна и Димитър Джамов. Докол­кото разбрах, на него са му се обадили в „Хемус" за случая с Васко и той ни те­лефонира. В първия момент не повярвах­ме. Останахме като гръмнати."



Красимир Маринов - Големя Маргин:

„Действително след убийството на Вас­ко Илиев се уплашихме, стояхме посто­янно в „Аякс" под постоянна охрана - ка­мери, бронежилетки. Дори имаме наме­рение да закупим бронирани автомоби­ли. Всички ние, в това число и аз, нямаме представа кой и защо уби Васко Илиев. Не знаем какво да мислим. Всички предохранителни мерки взимаме, За да не се случи същото и с някого от нас...

Това, което се писа по вестниците – че СИК е възможно да е организирала убийството му - са пълни глупости и манипулации. Както ви казах, с Васко бяхме приятели и смъртта му не само ме изненада, но направо ме потресе."

Младен Михалев - Маджо:

„Не бях в течение в последно време за бизнеса на Васко. Но мое мнение е, че той някак се беше надценил. Същевре­менно беше подценил много личности и обстоятелства. Едва ли не се мислеше за недосегаем.

Помоему това негово недостатъчно оправдано самочувствие и самоувере­ност му „изяде главата", образно кззано.

То никой не е застрахован, дано не се случи и на някой друг (в това число включвам и себе си и взимам необходи­мите мерки за сигурност), но човек ни­кога не знае как могат да се развият съ­битията...

Истината е, че където са „големите па­ри", там възникват и различни пробле­ми, които понякога, за съжаление, водят и до трагична развръзка. Както беше в случая с Васко Илиев."


13. Пак ще се срещнем след 10 години

„МОЖЕ ДА СЕ КАЖЕ, ЧЕ ВАСИЛ ИЛИЕВ ОТРАЗЯВА НАЧАЛОТО И края на тези момчета. Пове­чето минаха по една и съща пътека. Бяха урочасани да изживеят всичко за един ден и да заги­нат млади" - казва Иван Граматиков, бивш зам.-шеф на отдел „Убийства" в ДНСП.

Погребенията на братята Васил и Георги Илиеви си приличат като гангстерски филм и продължението му.

С изключение на убитите в първата серия, действащите лица са едни и същи.

В интервала между 1995 и 2005 г. героите са поулегнали. Натежали са като тримата мус­кетари след десет години. Мнозина са слезли от сцената.

Или са разорени, или са в чужбина, или не са между живите...

Кюстендилската пролет на 1995 г. Вечерта преди погребението на императора.

Жоро Илиев и най-близките му приятели до­карват тленните останки на Васил с черен „Додж".

Внасят ковчега в дома на леля Венка на ул. „Людмил Янков" 31. Тя ги посреща с топли банички. Направила ги е само за да притъпи ужаса.

Всички се изреждат да целуват ръката на майката.

От входа се носят ридания.

Георги Илиев отива в храма „Св. Мина". Па­ли свещ и поръчва опело за брат си.

Към полунощ пристигат още 30-ина коли с висаджии.

Те прекарват нощта край ковчега на Васил.

Към 12 часа на следващия ден почти всички 1600 служители на бившата охранителна фир­ма ВИС-1 се строяват пред дома на застреляния император. Тъмни очила, черни костюми и гроб­но мълчание изразяват скръбта на елита от ВИС. Христо Стоичков излиза от входа и плаче.

Присъединява се към футболистите Боби Михайлов, Наско Сираков и Емил Костадинов, ко­ито също бършат сълзи. Любослав Пенев изг­лежда смразен.

Тук са и легендите от борбата.

Боян Радев нервно пристъпва с потна чаша в ръка, а Александър Томов изглежда събран в себе си и странно объркан. Всички целуват ръ­ка на мъж по анцуг в инвалидна количка, но жур­налистите не разбират защо.

Това е Петьо Заберски, бивш борец, постра­дал при катастрофа. Бил е много близък с Васил.

Димитър Джамов хлипа като Оливър Туист, току-що зарязан от близките си.

Не подозира, че съдбата ще му поднесе по-големи изпитания - два атентата, при които ще оцелее по чудо. Объркан и смешен изглежда бъдещият контрабандист Константин Димит­ров - Самоковеца.

С нелепа тужурка, поне два номера по-голя­ма от необходимото, той прилича на селянче, ко­ето за пръв път стъпва в града. Тогава той е само охранител и нещо като директор на ВИС в Боровец.

Самоковеца носи кръста на Васил. Плаче, без да подозира, че осем години по-късно някой ох­ранител ще носи и неговия кръст.

Напред-назад се суети и Димитър Димит­ров - Маймуняка. Мълчи като исполин. Раздава го бабаитски дори в страданието си. Само след 6 години взрив в пощенска кутия ще го разкъса на парчета. Изкусителката „Смърт" ще го похити за секунди.

Център на вниманието в друга група е Фи­лип Найденов - Фатик, също бъдеща мишена.

Президентът на конкурентната застрахо­вателна компания СИК Красимир Маринов прис­тига на погребението с осем коли. Тренирал е 15 години борба заедно с Васил.

Изказва съболезнования на майка му и си тръгва. Тогава Маргина не подозира, че застра­хователните империи ще се разпаднат в отлом­ки, а приятелствата от спорта ще се изродят в предателства.

Поклонението в дома на Васил Илиев се про­точва няколко часа.

Опечалените се разпръскват в „групички по интереси". Някои вече ги стяга „чепика" и без да искат да пускат шегички. Други тръгват на разходка из Кюстендил. Прииждат мутри от по-ниските ешелони - рекетьори, биячи, абтоджамбази, сутеньори...

Повечето развяват дълги коси до раменете, Зализани отстрани. Имат обеци на ушите. Тук-та-ме нарушават траура с модни за бремето ярко­жълти сака и червени якенца от пясъчна коприна.

Много борци от по-ниските нива са подси­лили своята страховитост с пуловерчета на чу­довища. Някои мерцедеси са в пълен дисонанс с траура. На предниците им са изрисувани русал­ки с огромни цици, дракони и боздугани.

Мутресите също са тук. Преобладават перхидролките с тупирани буйни гриви в стил лъвицата Елза. Повечето носят минижупчета и черни сака с подплънки, по които греят огромни златни копчета.

„Ей, вижте! Все едно сме в огромна диско­тека, само че с ковчег по средата!" - възкликва еуфорична блондинка и хвърля „камък" в мътил­ката от сълзи.

Процесията най-сетне тръгва към гробища­та. Пред очите на цял Кюстендил „борците" пре­косяват града, театрално подредени във фор­мата на кръст. Като репетирани са жестове­те и движенията им. Местни зяпачи са наизлезли по улиците не толкова за да изпратят Васил Илиев, колкото да зърнат живия мит - борци­те. Движението на автомобили в целия град е спряно. Погребението на Васко минава с резки амплитуди между тишина и писъци. Мая Илие­ва и Кристина ридаят.

Жоро Илиев преглъща сълзите си и едва се държи на краката си. По същия начин по-късно ще плаче за Филип Найденов - Фатик, за Румен Нарциса и други приятели. Без да подозира, че няма да му остане време да плаче за себе си. Пръстта се сипе върху ковчега на Васил Илиев. Всички са в шок. Това се вижда и малко по-късно.

Пред крайпътните заведения между София и Кюстендил са наспирали мерцедеси. Пълно е с „борци" от погребението, които набиват санд­вичи с бира и кока-кола. Вечерта всички се от­цепват като тараби. Борческите заведения са пълни до пръсване.

Тълпата е най-доброто бягство от само­тата.

Чашите разливат уиски на земята. Тишина. Само от време на време се чува името „Васко".

Любимата му балада „Бедни, богати" звучи тихо, сякаш може да го събуди.

„Пак ще се срещнем след 10 години" - пее ФСБ.

Сцената се повтаря 10 години по-късно в ресторант „Кошарите", малко след поклонение­то на Георги Илиев. Пред църквата „Свети Ге­орги" сякаш всичко е вече видяно. Участниците са „играли" и в други погребения. Мнозина отсъс­тват, защото не са между живите.

Златко Баретата е под домашен арест, а Ки­ро Японеца - в инвалидна количка. Красимир Ма­ринов - Маргина идва за малко, почти „задушен" в охрана. Бригади от цялата страна пристигат в комплект като театрални трупи на раздава­не на „Аскеерите".

Старите мускетари са пооплешивели, леко побелели, позакръглени. Уморени са.

Костюмите вече са „Версаче", „Фере" и „Хюго Бос". Очилата са „Рейван", а обувките изби­ват рибата. Под „версачетата" са се изопнали противокуршумни жилетки. Дългите коси до ра­менете вече ги няма. Всички фаворити на Жоро са ниско подстригани.

Модата налагат приятелите му Боби Травестита и Сашо Пинокио. Тя така е плъзнала, че е стигнала чак до главата на развенчания фолк-идол Кондьо.

Мутресите пак са тук. Вече са брюнетки.

С безупречни „сешоари" и изискани черни тоалети, сякаш шити специално за случая. Кра­дешком сканират коя как е облечена.

Батето Славков изглежда гипсиран от мъ­ка в снежнобялата си риза. Футболните звезди Христо Стоичков, Емо Костадинов, Тити Папазов, Наско Сираков пак леят сълзи.

Плачат за Жоро, както са плакали за Васко.

Тук са именити представители на спорта и бизнеса. Хлипа и банкерът Емил Хърсев, също участник в двете траурни събития. Редом с ели­та подсмърчат и силоваците от наркобизнеса. Бригадата с „Чуковете" на босовете Къро и Та­ке също е тук. Сред тях е Любо Гребеца, шеф на охраната им. Процесията на опечалените попъл­ват ветерани с колоритни прякори – Митко Питката, Весо Дебелото, Краси Тлъстия, Владо Кълвача и т.н. Пълно е и с ретро мутри от про­винцията. Край тях шета новото поколение. Те са на по 18-20 и морето им е до колене. Към ков­чега се приближава Васил Урумов - Чико.

Доайенът на комарджиите стиска стрък гербери в ръка.

Живата история на „мутроепохата" се пи­та, колко мъка може да поеме сърцето.

Униформени полицаи охраняват градинката. Няколко МВР-служители се шмугват в семпла баничарница. Изкушават се да хапнат банички с боза. Пълно е с пенсионери и квартални зяпачи.

Дошли са да сложат зрелището в колекция­та си от спомени. Охраната на Жоро вдига ръ­це, за да скрие ковчега от фотоапарати и камери. Катафалката потегля. Мутрите мълчат и гледат лошо.

Сякаш гадаят кой ще оцелее до следващото погребение.

Следва



ОЧАКВАЙТЕ

книга трета на

Живей бързо"
В нея четете за възхода и падени­ето на групировката ВИС, след като е оглавена от Георги Илиев.

За пръв път - цялата истина за една от най-противоречивите фигу­ри в нова България.



Животът на Главния, проследен минута по минута.






Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   32   33   34   35   36   37   38   39   40




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет