Копието на съдбата (окултната сила на копието, пронизало гърдите на Христос)

Десет дни след падането на Нюрнберг агенти от американс­кото военно разузнаване претърпели пълен провал при опитите си да открият тайното скривалище на Оберен Шмид Гасе. Едва на 30 април, когато Хитлер се самоубил в Берлин, бил открит тайният проход на тази уличка, при това съвсем случайно!

Входът на тунела веднъж вече бил разкрит по време на въз­душните атаки преди нападението на града по суша, но след то­ва отново бил зазидан и прикрит с огромна купчина развалини. На 19 април тежката артилерия на САЩ открила огън по Нюрн­берг и снарядите осеяли улицата, а един от тях отчупил парче от градежа и открил около половинметрова пролука над купчината развалини.

Около два часа следобед на този ясен слънчев ден, 30 април, група американски военни започнали да претърсват руините на Оберен Шмид Гасе под крепостта, превърната вече в генерален щаб на Седма американска армия. Не е известно дали тези вой­ници са имали задачата да изведат навън есесовците, които все още се криели в мазетата из града, или са се опитвали да заграбят храната и виното, които често намирали укрити в мазетата на разрушените къщи.

Един от тях открил в купчината развалини някакъв широк тунел, който очевидно влизал дълбоко под скалите. Повикал дру­гарите си и на светлината на фенерчетата те тръгнали към дъно­то на тунела, където открили две огромни стоманени врати със заключалка и кодово устройство, много подобно на сейфа на аме­риканските банки. Решили, че каквото и да се крие зад тези вра­ти, то трябва да е от огромно значение. Двама от тях останали на пост пред вратите на тайния бункер, а останалите хукнали да докладват удивителното си откритие в генералния щаб.

Съединените американски щати се превърнали в новия при­тежател на Копието на съдбата. Това станало в два и десет след­обед на 30 април 1945 година.

В друг бункер, който се намирал на около петнайсет метра под димящите руини на някогашната административна сграда на германския канцлер, Адолф Хитлер подготвял ритуалното си самоубийство и викингското погребение.

Внушителната някога сграда с огромни стаи, великолепни вра­ти и огромни полилеи била взривена и се превърнала в купчина натрошен мрамор и порфириеви плочи, в която вражеските сна­ряди падали със смъртоносна точност. Яркото слънце било за­тъмнено от пушека на битката, докато фюрерът се криел долу, потънал във Вагнеровия полумрак на бункера, до който се сти­гало по един коридор от килера за провизии.

Столицата била истински пъкъл. Настъпил бил моментът на залеза на боговете. Руснаците, които три дни преди това били обсадили Берлин, сега затягали обръча улица след улица. Из­точната част на Тиргартен била евакуирана. Сцени на жестоки ръкопашни боеве се разигравали на гарата Инвалиден, на Кант Щрасе, на Бисмарк Щрасе и до Карлотенбург. Руските танкове били само на неколкостотин метра от оста между източната и западната част. Започнала последната обсада около бункера на фюрера. Човекът, за когото краят на живота му означавал и край на Германия, щял да загине в катаклизъм, причинен от собстве­ните му деяния.

Предишния ден, 29 април, една от последните новини от вън­шния свят, стигнала до обсадения бункер, била тази за унизител­ния край на Мусолини, личен приятел на Хитлер. Мусолини и неговата приятелка Клара Петачи били заловени в Комо при опит да прекосят границата с Швейцария. Те били незабавно екзекути­рани от партизаните, а телата им били откарани в Милано, където били провесени с главата надолу на уличните лампи на площада. По-късно телата били свалени оттам и били захвърлени в канав­ката, където тълпата ги обругала по най-скверен начин.

Адолф Хитлер, човекът с чудовищната мания да пролива кръв, който веднъж дори обесил немски генерал на кука за месо, мо­жел да очаква още по-зловеща съдба от враговете си. Поради тази причина той решил да извърши самоубийство заедно с Ева Браун, за която тъкмо се бил оженил на ексцентрична сватбена церемония в бункера. След това телата им трябвало да бъдат из­горени в градината на двореца, за да не бъдат разпознати.

През тази последна нощ в бункера, докато останалите му съ­ратници си устройвали пиянски гуляй, обзети от облекчение, че краят наближава, Адолф Хитлер продиктувал своя последен завет:

„След шестгодишната война, която въпреки всички пречки ще остане в историята като най-славната и героична проява на бор­бата за съществуване на една нация, не мога да напусна града, кой­то е столица на тази държава... Искам да споделя съдбата на ми­лиони други, които избраха да останат тук. Няма да допусна да попадна жив в ръцете на враговете, които имат нужда от нов спек­такъл, представен с помощта на евреите, за да задоволят истерич­ната им сган.

Затова реших да остана в Берлин и тук доброволно да избера смъртта в мига, когато преценя, че вече няма смисъл от същест­вуването на фюрера и на канцлера. Ще умра с преизпълнено с ра­дост сърце и със знанието за безбройните дела и постижения на нашите селяни и работници и за уникалния принос за историята на нашата младеж, която носи моето име..."

След това идвало прощалното му послание към германския народ, последните записани думи на умопобъркания гений, кой­то се опитал да завладее света и претърпял провал: „Усилията и жертвите на германския народ в тази война бяха толкова го­леми, че не мога да повярвам да са били напразно. Целта тряб­ва да продължи да бъде същата - завоюването на територии на изток за германския народ".

„Винаги се е смятало, че Хитлер ще остане верен на първона­чалната си програма - световно гос­подство или разруха", твърди професор Тревър-Роупър в пре­възходната си книга „Последните дни на Адолф Хитлер".

„Ако не успеел да постигне световно господство, тогава (как­то смятали всички, които го познавали) той щял да предизвика колкото е възможно по-голяма разруха, а самият той, подобно на Самсон от Газа, щял да загине в катаклизма на собствените си де­яния. Защото Хитлер не е личност от Западна Европа, колкото и да се опитвал да се представи като водещата фигура в борбата сре­щу азиатския болшевизъм; нито пък мелодраматичният му харак­тер отговарял на конфуцианския идеал за чиста и скромна смърт. Когато си представял себе си на фона на историята, когато въоб­ражението му се разпалвало, а суетата му се опиянявала от лас­кателствата и успехите, той се изправял пред скромния си зелен­чуков пай и дестилирана вода, за да се нахвърли върху присъст­ващите и да се идентифицира с великите завоеватели от минало­то, но не с хора като Александър Велики, Цезар или Наполеон, а с превъплъщения на ангелите на разрухата като Аларих, опустошителя на Рим, или Атила, „божията напаст", или Чингис хан, во­дача на Златната орда. „Не съм дошъл на този свят - заявявал той в едно от месианските си изпълнения, - за да направя хората по­добри, а да се възползвам от техните слабости". В пълно съот­ветствие с този нихилистичен идеал, с тази любов към разрухата той наистина унищожил ако не враговете си, то Германия, себе си и всичко, което можел да унищожи. „Дори да не успеем да зав­ладеем света - заявил той през 1934 година, - трябва да го завле­чем със себе си в разрухата, за да не оставим никой, който да тър­жествува над Германия". И още: „Ние никога няма да капитули­раме, никога! Може и да ни унищожат, но ако стане така, ние ще повлечем със себе си и света - свят в пламъци!"

Ето че краят вече бил настъпил. Руснаците вече се намирали на Вилхелмщрасе и се изливали от Тиргартен на Поццамерплац. Били само на няколко пресечки от бункера на фюрера. Настанал часът да опре дулото до слепоочието си.

Секретарката му, госпожа Гертруд Юрге, описва погледа на фюрера, когато той се сбогувал с нея: „Очите му сякаш гледаха далеч отвъд, далеч зад стените на бункера".

Борман и Гьобелс, както и няколко офицери от личното об­кръжение на Хитлер чакали в коридора пред личния апартамент на фюрера.

Чу се един-единствен изстрел. Хитлер лежеше мъртъв на ди­вана, който беше подгизнал от кръв. Беше се застрелял в устата. Ева Браун също лежеше на канапето мъртва. До нея имаше ре­волвер, но не го бе използвала. Беше погълнала отрова. Часът бе­ше три и половина".

Последвал викингският погребален обред. Личният прислуж­ник на Хитлер, Хайнц Линге, изнесъл навън тялото на фюрера, увито в сиво военно одеяло, за да не се вижда обезобразената глава. Борман изнесъл тялото на Ева Браун, облечено в черна рокля. Труповете били отнесени в градината на двореца по вре­ме на затишие в бомбардировките, поставени в една изкопана от снаряд яма и подпалени с бензин. Гьобелс, който също се канел да извърши самоубийство заедно със съпругата и шестте си де­ца, отдал решителен нацистки поздрав. Внезапно последвал и салют, но от страна на Червената армия, който набързо сложил край на церемонията и опечалените хукнали да се изпокрият. Адолф Хитлер отишъл в историята. Копието на съдбата станало притежание на Съединените американски щати.

* * *

Междувременно в Нюрнберг случайното откриване на туне­ла на Оберед Шмид Гасе и на масивните стоманени врати към бункера предизвикало сериозно вълнение сред щабните офице­ри на Седма американска армия, които били разквартирувани в стаите на средновековния замък на около двеста и петдесет мет­ра над бункера.

Агентът, който успял да открие нещо, се казвал лейтенант Уолтър Уилям Хорн (военен номер 01326328), член на специал­ния разузнавателен отряд, чиято задача била да намери местона­хождението и да върне символите на имперската власт. Уолтър Хорн, впоследствие преподавател в катедрата по социология в университета „Бъркли", Калифорния, вече имал представа как­во би могло да е скрито в тайния бункер на Хитлер. Той успял да арестува Хайнц Шмайснер и доктор Конрад Фрайс. Доктор Фрайс се пречупил след жесток разпит, или поне така смятал Уолтър Хорн. В действителност доктор Фрайс не се интересувал особе­но дали американците ще отворят бункера, защото, доколкото знаел, най-ценните предмети се намирали на сигурно място в никому неизвестното скривалище под Панир Плац. Фрайс пре­дал ключа и признал, че приятелят му Хайнц Шмайснер знае кода. След признанията на Фрайс Шмайснер предложил да сът­рудничи на американците при отварянето на бункера.

Двамата германци съпроводили лейтенант Хорн по високия около три метра коридор до бункера, където доктор Фрайс пре­въртял огромния ключ, а Шмайснер набрал цифрите от кода. При отварянето на вратите присъствали и Чарлс Х. Андрюс, во­енен губернатор на Нюрнберг, капитан Томпсън от американ­ското военно разузнаване и капитан Рей от военното правител­ство на Нюрнберг. Присъствали и много други офицери, чиито имена не се споменават в официалния доклад.

Включили осветлението - бункерът имал и собствен генера­тор, освен климатичната инсталация. Пръв в бункера влязъл лей­тенант Хорн. Цялото помещение било пълно с плячка, която на-цистите били заграбили от цяла Европа.

Върху изящно гравиран висок три метра олтар, заграбен от историческата църква „Света Дева Мария" в Краков, се намирал древен кожен калъф. В калъфа върху легло от червено кадифе лежало копието на Лонгин. Древното оръжие, обвързано с ле­гендата за историческата съдба на света, било свидетел на мно­го събития през своя хилядолетен живот, но вероятно нито едно не приличало на необикновената сцена, разиграла се в този таен подземен бункер, пълен с безценни антики, реликви, картини, накити и произведения на изкуството, откраднати от народите, покорени от нацистите през техния кратък и жесток режим.

Докато офицерите смаяни наблюдавали несметните съкрови­ща, лейтенант Хорн и капитан Томпсън открили, че имперската корона, скиптърът, глобусът, мечът на свети Мавриций и импер­ският меч - истинските символи на имперската власт - липсват. Смутени, доктор Фрайс и Хайнц Шмайснер заотстъпвали към стената, предусещайки нови разпити.

Генерал Патьн, който имал слабост към историята, вярвал в прераждането и бил провел проучване на Светия Граал, явно ос­танал омагьосан при вида на Копието на съдбата. Той извадил древния талисман на властта от кожения му калъф и отстранил златния ръкав, придържащ двете части на копието.

Енигматичната личност, която в разгара на битката в Сици­лия посетила замъка на Клингзор в Калот Енболот във възвише­нията над Монте Кастело, потърсила присъствието на местни немски историци, за да се осведоми за пълната история на древ­ното оръжие, обвързано с легендата за съдбата на света.

Патьн поискал да узнае точната дата на поставянето на гвоздея и се вбесил, когато разбрал, че тя не се знае. Той се държал непо­носимо грубо с раболепничещите служители, които проявявали такова невежество по отношение на историята на копието., Дали уширенията в основата са изработени от метала, който е бил от­странен, за да се направи място за поставянето на гвоздея? - инте­ресувал се той. - Кои царе или императори са гравирали златните кръстове в основата на острието и върху самия гвоздей?" Адю­тантите се засуетили, не можейки да отговорят на тези въпроси. Генерал Патьн бил единственият американски военен, който осъзнал истинското значение на факта, че сега САЩ ставали действителният притежател на Копието на съдбата. Той съзна­вал и страховитата заплаха от незабавното изпълнение на съ­пътстващата го легенда, защото Съединените щати били откри­ли тайната за производството на атомната бомба и се очаквало пускането на това страховито оръжие над Япония, което да до­веде до незабавен край на войната на Изток.

За генерала ветеран, който все още вярвал в рицарството и войнския дълг и който би предпочел да се сражава редом с Ханибал, отколкото срещу Кесерлинг, атомната ера означавала окон­чателен край на епохата, в която отделната личност все още имала някакво значение. Държейки талисмана на властта в ръка, той казал на адютантите си, че човечеството е изправено пред прага на най-ужасната епоха от историята на планетата. Младите му помощници все още не знаели за атомната бомба, която била пазена в строга тайна. Те се питали какво може да бъде по-стра­ховито от концентрационните лагери на победения режим на Адолф Хитлер и се чудели дали генералът не е изгубил разсъдъ­ка си. Генерал Патьн напуснал бункера под крепостта в мрачно настроение. Човечеството било обречено, ако не съумеело да за­живее в мир и Патьн виждал съвсем ясно опасностите от новата конфронтация между Америка и Русия.

Войници от Трета дивизия стояли на пост пред масивните сто­манени врати на бункера на Оберен Шмид Гасе, когато амери­кански самолет пуснал първите атомни бомби над Хирошима и Нагасаки. Този акт поставил началото на атомната ера.

* * *

Разразил се спор за мястото, където трябва да бъдат съхраня­вани символите на имперската власт, след като бъдат извадени от бункера. Американската армия не била в състояние да осигури непрекъсната денонощна охрана за скъпоценните предмети. Новото австрийско правителство във Виена настоявало да бъдат върнати в града символите на властта на Хабсбургите. Герман­ците протестирали, че тези символи принадлежат на тях.

От 1919 година насам нито династията Хабсбург, нито Австро-Унгарската монархия, нито Австрийската република са предя­вявали претенции за собственост на символите на кралската власт. Те са били съхранявани в съкровищницата на Хофбург във Вие­на като „депозирани" и са били каталогизирани в отделен инвен­тарен списък.

Символите са попаднали в ръцете на Хабсбургите, а впослед­ствие и на Австрийската република, посредством незаконен акт от позиция на силата. Никога не е преставало искането за тяхно­то повторно връщане в Германия, а в някои моменти преговори­те с Австрия по този въпрос изглеждаха близо до постигане на решение в този смисъл. Германският народ има общ интерес и право на подобна претенция.

Повторното връщане на символите на властта в Нюрнберг през август 1938 година бе осъществено под административното раз­пореждане на райха, станало възможно поради обединяването на Германия и Австрия през март 1938 година. Истина е, че по този повод и с познатите нацистки пропагандни методи бе поставен акцент върху град Нюрнберг в качеството му на средище на на­цистките демонстрации. Но действителното основание е настоя­ването на град Нюрнберг да предяви историческото право да при­юти тези символи, право, което му принадлежи и което трябва да се вземе под внимание.

Настоящото положение на нещата дава ясно да се разбере, че символите трябва да се разглеждат сами по себе си и никой няма право да ги иска за своя собственост. Действащото правителство е в положението по всяко време да назначи нови настойници на това имущество. Ако изобщо може да се говори за някакво пра­во, то трябва да бъде историческото право, а то безспорно е в полза на Нюрнберг.

Случаят със символите на имперската власт няма нищо общо с всички останали произведения на изкуството, заграбени или не­законно конфискувани от нацисткото правителство или негови служители от други страни. Те трябва да бъдат извадени от тази група и към тях трябва да се предяви съвършено различно отно­шение.

Поради това отправяме молба към военното правителство на съюзниците да не взема решение по проблема със символите на имперската власт без задълбочено проучване на правните и зако­новите страни на въпроса и без да изслуша всички засегнати стра­ни, както и да се консултира с най-висшите правителствени и дър­жавни авторитети, на които може да се има доверие да намерят разрешение на проблема".

От името на град Нюрнберг:

Доктор Ернст Гюнтер Трохе,

първи директор на германския национален музей

Нюрнберг, 1 януари 1946 г.
Окончателното решение дошло от генерал Дуайт Айзенхауер, командир на армиите на съюзниците в Европа. Той бил кате­горичен - символите на имперската власт трябва да бъдат вър­нати в Австрия.

Генерал Мюлер, американският военен губернатор на Бава­рия, изпратил телеграма на подполковник Чарлс Андрюс, вое­нен губернатор на Нюрнберг:

„Нареждам да предадете на господин Андрю Чарли Ричи, представител на американските военни сили в Австрия, скъпоцен­ностите и символите на властта на Свещената римска империя, които в момента се намират на ваше съхранение. Предаването на предметите ще се извърши в Нюрнберг в присъствието на Майк Фокс, офицер от генералния щаб. Вземете всички необходими мерки за сигурност с цел осигуряване на безопасното премества­не на тези предмети от Нюрнберг."

Вратите на бункера под Оберен Шмид Гасе били отново от­ворени на 4 януари 1946 година, а имперските съкровища били натоварени на конвой от джипове. Под зоркия поглед на старши лейтенант Олбрайт, експерт по изкуствата, изпратен със специ­ална мисия при военното правителство в Нюрнберг, имперските символи били натоварени на борда на самолет „Дакота" на лети­ще „Фурт" и били откарани право във Виена.

Два дни по-късно, на 6 януари, генерал Марк Кларк предал символите на имперската власт на кмета на Виена по време на кратка неофициална церемония, без никакви речи. Като времен­на мярка кметът положил съкровищата на съхранение в сейфа на Австрийската пощенска банка.

Днес копието на Лонгин отново се намира в съкровищницата на Хофбург. Талисманът на историческата съдба на света лежи върху легло от избеляло червено кадифе в отворен кожен калъф точно на същото място, където Адолф Хитлер го зърнал за пръв път през 1909 година. Изложено е пред погледите на посетите­лите от понеделник до събота от девет часа сутринта до шест следобед. Достъпът е безплатен.

Основната особеност на характера е неограничена и безпощадна амбиция. Роден на границата между Телец и Овен, той прилича по това на други диктатори като Сталин и Мусолини. Това вероятно е най-силно проявената му страна, определена от момента на раждане.

От емоционална гледна точка представлява странна смес. Слънце в Телец и асцендент във Везни, което означава, че обича изкуството и би трябвало да е надарен с черти на Венера. Но пресичането на Вене­ра и Марс огрубява чувствителността му, а Венера в квадрат действа много потискащо. Решително жертване на щастието в името на няка­къв идеал, материална амбиция или дълг. Тенденция към взискателен и егоистичен характер с някакъв студен елемент в него. Бракът най-вероятно ще бъде отложен или напълно изключен поради това му ка­чество. „Нездравословна проява на сексуалните импулси". Самоизмъчване и ревност. Като цяло много проклет.

Много интересно е, че Слънцето е разположено на 120 градуса спря­мо Юпитер, което ще рече кариеризъм, дълбока религиозност и жаж­да за притежания и власт. Стремеж към експанзия в различни форми.

Плутон в осми дом: подсказва влияние над други хора. Фанатизъм. Постижения посредством упорство и издръжливост.

Луна в трети дом: ярко очертани способности за изразяване, силно емоционални. Променливи настроения.

Марс в квадратура спрямо Сатурн: отново егоизъм и самолюбие. Според някои книги това подсказва жестокост, безмилостност и кръ­вожадни импулси, но за щастие невинаги. Тези качества могат да се насочат навън, което изпълва живота с трудности и страдание, веро­ятно и с физическо насилие. Опасност от напрежение и стигане до крайности. Слънце на 120 градуса спрямо Юпитер: изключително бо­гатство и успех. Умствени способности над средните.

Венера на 120 градуса спрямо Юпитер: капризни и неукротими чув­ства. Печели популярност и обич, много полезно за човек, който е в контакт с масите - особено ако трябва да ги забавлява или да им дос­тавя удоволствие; не толкова благоприятно, ако трябва да ги направ­лява или поправя.

Марс на 120 градуса спрямо Юпитер: обикновено такъв човек е пропагандатор или публицист, а най-голямо удоволствие му доставя да се държи като евангелист, проповядващ истина, даряваща свобода на хората.

Това са само детайли от хороскопа, които не са специално подбра­ни, защото съвпадат с познанията ми за този човек. Налице е много силна комбинация от качества, независимо дали става дума за Адолф Блогс или за Адолф Хитлер.