Копието на съдбата (окултната сила на копието, пронизало гърдите на Христос)

Рудолф Щайнер пристигнал навреме на гарата, за да хване обедния влак за Базел. По-късно той признал, че знаел за опита за покушение срещу живота му, който щял да бъде извършен този ден, но не искал да отмени ангажиментите си, защото пре­дупреждението за убийството дължал единствено на окултните си способности. Според неговите нравствени разбирания опи­тът да се избегнат предстоящите събития посредством окултни средства бил равносилен на черна магия. По тази причина той не взел никакви мерки за личната си безопасност.

Той със сигурност щял да стане жертва на кървава мигновена смърт през онази пролетна сутрин на 1922 година, ако не било навременното пристигане на Валтер Йоханес Щайн и на неговите съратници. Щайн бил проникнал в средите на обществото „Туле" и разкрил всички подробности за планираното убийство. Рудолф Щайнер вече имал моралното право да напусне сцената на убийството по възможно най-бързия начин, а приятелите му го заобиколили от всички страни, докато напускал гарата. Съ­щата вечер той бил прекаран през границата в Швейцария и кра­кът му никога повече не стъпил в Мюнхен.

През този период доктор Щайнер бил напълно отдаден на за­вършването на своя Гьотеанум - сграда, която трябвало да пред­ставя, и като архитектурен паметник, и чрез артистичните фор­ми на вътрешната си конструкция, принципите на Гьотевите въз­гледи за света и за многостранните взаимоотношения между микро- и макрокосмоса. Щайнер замислил изграждането й като цен­тралната постройка на нещо като свободен университет, където да се преподава окултната наука и където студентите да могат да преминават през нравствена, артистична, научна и духовна подготовка за посвещението си в най-дълбоките тайнства на езотеричното християнство.

Валтер Йоханес Щайн видял Гьотеанума през пролетта на 1919 година, когато погледнал надолу от възвишенията, където се намирала отшелническата обител на Граала в Арлесхайм близо до Базел. В далечината на меката слънчева светлина проблясва­ла невероятно внушителна сграда с два купола. В малкото селце Дорнах, което се гушело под този храм на Граала от двайсети век, той открил международната общност, събрала се да усвоя­ва забележителното учение на Рудолф Щайнер за духовния про­изход и бъдещето на човечеството. Тези хора, представители на седемнайсет различни нации, включвали водещи личности - мъ­же и жени - от всички области на живота: научни и професио­нални. Той със задоволство открил сред тях малко ядро от хора, които подобно на самия него били доста напреднали в диренето на Граала. Но не след дълго забелязал, че собственото му съзряващо окултно прозрение, включващо спомени за предишни прераждания и директна визия за свръхсетивното, изглежда крайно незначително в сравнение с необозримите познания на Рудолф Щайнер за духовните реалности.

Рудолф Щайнер бил осемнайсетгодишен студент в универ­ситета във Виена, когато през 1879 година за пръв път зърнал копието на Лонгин в съкровищницата на Хофбург. Неговите про­учвания за историята на копието и значението му предхождат интереса на Адолф Хитлер към този талисман на властта с точ­но трийсет години.

Гледката на копието накарала Рудолф Щайнер да поеме в точ­но обратната посока на онази, в която тръгвали всички останали личности през вековете, които били виждали копието и имали известни познания за легендарните му сили. Всички останали били вдъхновени от копието да търсят някакъв начин да придо­бият визия за надсетивното, ала него самия древното оръжие го подтикнало към опита да се избави от собствените си наследени прорицателски способности.

Връзката на копието с цяла верига негови притежатели, кои­то служели или се противопоставяли на Духа на времето в тече­ние на две хиляди години история, предизвикала у младия Щай­нер пряка визия за това могъщо небесно същество, което вдъх­новява непрекъснато променящите се задачи пред човечеството във всички епохи.

Непосредственото му преживяване при вида на Духа на вре­мето било изпълнено с благоговение, смирение и болезнено самопознание. Той осъзнал с изключителна яснота дуалистичната природа на душата си. Видял как, от една страна, душата му е доминирана от интелекта, който се промъквал като мъртвите сен­ки на реалността и го ограничавал в рамките на сетивното поз­нание. От друга страна обаче, душата отправяла взор право към свръхсетивното посредством духовното си зрение, което не раз­кривало как духовният свят е погинал в природното царство на земята.

Той съзрял, че тази двойственост на душата рефлектира на универсално ниво в трагичното противопоставяне между наука и религия и предизвиква огромна разруха в съвременната епоха. Естествените науки гледали на света като на единствената реал­ност и описвали целия процес на сътворението и еволюцията в чисто физически термини. Религията, която тайно смятала себе си за напълно дискредитирана от науката, се опирала на безус­ловната вяра в догмата и прикачвала към края на живота един хипотетичен триизмерен рай, който да приюти праведните след смъртта им. И в двата случая не можело да става и дума за приз­наване на съществуването на макрокосмоса, от който съзидател­ните сили оформят, изграждат и поддържат света на природата.

По време на първото си посещение в съкровищницата, за да _види копието, Рудолф Щайнер доловил, че неговата лична съд­ба е да изгради мост между света на духа и света на природата.

Макар вече да бил започнал да разглежда историческия про­цес като еволюция на съзнанието, сега той осъзнал колко бързи и радикални са били промените в човешкото съзнание през пос­ледните три хиляди години. Установил и това, че самата история на западната философия проследява постепенните етапи на сви­ване на съзнанието и на начина, по който е било изгубено цялото познание за макрокосмоса.

Ключа към тази еволюция на човешкото съзнание той открил в бавно променящото се отношение към природата и към въз­можностите на мисленето, както и във все по-засилващото се упование във възприетото чрез сетивата.

За Щайнер от особено голямо значение бил фактът, че гръц­ките философи смятали идеите, породени с помощта на мисле­нето, за по-реални от феноменалния свят. Той проследил как та­зи вяра в присъщата на мисленето способност да постига исти­ната постепенно угасвала през средновековието.

Щайнер прозрял, че определящото по своето значение дейст­вие, породило човешкия скептицизъм в духовната валидност на мисленето, е станало през епохата на Граала през девети век, когато Римската църква заличила индивидуалния човешки дух от предишното триединство на човека. Тъй като оттам насетне духът се смятал просто за неопределено интелектуално качест­во на душата, мисленето вече не се считало за достоверен източ­ник на познание. Станало неизбежно човечеството да се обърне към възприятията на сетивата като единствената истинска реал­ност.

Поради тази причина Щайнер сметнал за естествена после­дица, че истинската природа на мисленето и на изкуствата на древния свят е била изтълкувана напълно погрешно в началото на класическия Ренесанс през петнайсети век. Възраждането на гръцките познания не съживило копнежа за опознаване на духа, а вместо това увеличило жаждата на човека да разбули тайните .на физическия свят. В тази битка за надмощие над природата лишеният от дух интелект имал господстваща роля поради ефи­касния си индуктивен метод, основан изцяло на възприятията на сетивата. Посети били семената на една епоха на материалното, а заедно с нея непрестанно започнала да се разширява и празно­тата между духа и материята. Същата празнота, която Рудолф Щайнер осезателно усещал в собствената си душа.

Но въпреки това той усещал, че част от божествения план на еволюцията е хората да бъдат напълно откъснати от духовното (от макрокосмоса) и да живеят изцяло в изолацията на трииз­мерното възприятие в един очевидно забравен от бога свят. Той осъзнал, че само при такава откъснатост от божественото човек може да развие необходимите самосъзнание и свобода, които са необходимо условие за появата на любовта на земята.

Изправен пред тези изводи, Щайнер започнал да смята собс­твените си прорицателски способности по-скоро за пречка, от­колкото за преимущество. В някои отношения те на практика му пречели да изгради пълното си самосъзнание в света на сетива­та. В онзи момент той вече бил осъзнал, че собствените му ясновидски способности, на които се радвал още от най-ранно детс­тво, са получени по наследство. Той виждал в тези свои способ­ности последните останки от атавизма на древните германски племена, символизирай някога от четирираменната свастика.

Застанал пред Копието на съдбата в Хофбург, той осъзнал, че с единия крак се намира в съвременността, а с другия - в света на древните германски герои като Балдур и Зигфрид! Решил да открие начин да се освободи от това духовно видение, за да спо­дели слепотата на своите събратя хората. Така Щайнер се ли­шил от онези способности, които впоследствие се превърнали в най-ценното притежание на Адолф Хитлер!

Минали много години, преди атавистичните способности на Щайнер напълно да помръкнат, за да може да гледа Копието на съдбата, без това да предизвиква у него и най-слабата следа от атавистични видения. Най-могъщият резонатор на духовни спо­собности, известен на човечеството, вече не можел да му въз­действа. Най-сетне бил излязъл напълно на сцената на онова, което наричал „изкованото от боговете" - пълната ограниченост в рамките на материалното съществуване, което средновековни­те алхимици назовавали с термина „кошче за отпадъци на съзна­нието".

Макар вече да не бил способен да вижда в света на духовните същества, негови постоянни спътници още от детството, Рудолф Щайнер знаел, че собственото му его е само по себе си Дух, оби­таващ сега невидимия за него свят на духовете. Това му позна­ние действало като котва срещу съвременния прилив на матери­ализма, докато той насочил цялото си внимание към изгражда­нето на мост между света на духа и този на природата.

Струвало му се, че мостът съществува у самия човек и че по него може да се премине само след придобиването на някаква форма на по-висше съзнание. Освен това изпитвал и вътрешна­та убеденост, че същият път на научното познание, довел човека до привидно безизходното положение на материализма, съдър­жа и ключа към повторното възкачване към една много по-про­ницателна визия за макрокосмоса. Той се заловил да търси на­чин, чрез който мисленето като инструмент на научното изслед­ване може да бъде издигнато да такова ниво на по-висше съзна­ние, че да пресече границите на сетивното съществуване и да стигне до обективно и рационално разбиране за духовната осно­ва на физическия свят.

Макар задачата ни да е да покажем как копието на Лонгин предизвикало поврат в живота на Рудолф Щайнер, контекстът на книгата няма да ни позволи да изложим подробно описание на пътя, който следвал, за да изгради този мост между духа и природата. Достатъчно е да се отбележи, че той следвал два наг­лед коренно противоположни подхода, които впоследствие се обединили в нещо, което самият той наричал наука за духа. Еди­ният подход бил философски по природа и го въвлякъл в задъл­бочено изследване на мисловната дейност, а резултатите от уси­лията му са изложени в книгата „Философия на духовната дей­ност". Другият подход го въвлякъл в доживотно изследване на научните трудове на Гьоте и в разработване на теория на позна­нието, заложена в схващанията на Гьоте за света.

На двайсет и три годишна възраст Рудолф Щайнер сключил договор, според който трябвало да редактира и да напише ко­ментар към научните трудове на Гьоте за едно издание от поредица за немската класика. Естеството на изследването му отво­рило достъп до архивите на Гьоте във Ваймар, където получил възможността да проучи личните му дневници и непубликувани ръкописи на поета, за да даде своя принос към новото издание на трудовете му. Така личната съдба на Щайнер предопредели­ла за четиринайсет години напред той да се издържа и да гради академичната си репутация, вършейки същото, което на свой ред се изисквало от него по пътя на личното му духовно развитие.

Гьоте смятал, че природата има две отделни и ясно изразени области. Едната включва низшия материален свят, където не би могло да се открие интелигентно творение на вселената, а дру­гата е онази, където природата става съсъд за духа, който я фор­мира, изпълва със съдържание и поддържа. Интересът на Щай­нер към Гьоте се появил най-напред вследствие на неговата тео­рия за „метаморфозата", т. е. за трансформирането на низшите физически форми в по-висши в резултат от въздействието на свръхсетивни сили. Следвайки законите на така действащата ме­таморфоза в жизнения цикъл на растенията, у Гьоте се родила идеята за Архетипното растение. Той се надявал, че ако открие действието на подобни закони в по-висшите природни царства, ще бъде способен да прозре духовните архетипи на всички живи същества.

Гьоте не напреднал много в постигането на тези амбициозни цели, нито пък стигнал по-далеч от това, да смята прарастение-то за идея. Но следвайки стъпките на поета в развиването на „надсетивна фантазия", Рудолф Щайнер не само формулирал идеята за прарастението, но и я съзрял със съвършено нова раз­новидност на духовното зрение - познание посредством въобра­жението.

В младостта си Щайнер често се питал дали мислите - уни­версалните идеи - са форми, приемани от реалностите на духов­ния свят в обикновеното съзнание. Сега получил потвърждение на тази теория на познанието. За него Архетипното растение не било вече просто идея, а духовно същество, активното его в це­лия растителен свят на земята.

По този начин Щайнер започнал да влиза в макрокосмоса с по-висше съзнание, в което били включени и научните дисцип­лини, и рационалното мислене. Духовните реалности били разбулени не само зад растителното царство, но и зад това на мине­ралите, животните и човека.¹¹⁰

През периода, в който Рудолф Щайнер работел като редактор на научните съчинения на Гьоте, той тайно развивал собствени­те си духовни способности все повече и повече. По този начин получил огромни познания за духовната основа на вселената, на земята и на човека. Едва когато станал на четирийсет и четири години, той започнал да прави публично достояние своя нов път към духовното познание. През следващите двайсет и пет години той изнесъл 6000 публични лекции и написал около петдесет книги, обясняващи пътя, който насочва духа на човека към духа на вселената. Твърдял, че винаги подхожда към надсетивните реалности като учен, и наричал своя метод на изследване на те­зи реалности „наука за духа".¹¹¹

Уникалността на пътя на познанието, избран от Рудолф Щай­нер, се проявява във факта, че той обърнал наопаки процедурата на посвещаване, практикувана до онзи момент от всички запад­ни и източни окултни системи.

Например както в източните, така и в западните окултни прак­тики се приемало, че чакрите на астралното тяло трябва да се развиват отдолу нагоре, т.е. начало на процеса на инициация би­ло отварянето на четирилистния лотос, свързван с половите жле­зи. Поради тази причина традиционните практики изисквали пълно оттегляне от светския живот и уединяване в ашрам или ма­настир, където посвещаваният бива закрилян от всички изкуше­ния на света и най-вече от сексуалното желание.

Щайнер основал своя подход на инициация върху мисленето и уловил змията направо за главата, развивайки астралните цен­трове от мозъчните полукълба надолу. Неговият специфичен под­ход може да бъде описан като здравословен „начин на живот", който е в пълно съответствие с християнските идеали и отговор­ности. Самият Щайнер можел да върви по този път, активно учас­твайки във всички многобройни дейности, превърнали се в ин­тегрална част от съвременното съществуване. Твърдял, че всеки може да следва пътя към постигането на Светия Граал, ако съу­мее да посвети поне десет минути дневно на „освободена от се­тивата" медитация. В същото време той предупреждавал, че е необходимо да се предприемат пет стъпки за укрепване на мо­ралния облик на всяко стъпало от пътя към постигането на свръх-сетивно познание.

Инициацията на Рудолф Щайнер има три етапа: изпитание, просветление и посвещаване. Тя включва и изкачване на три стъпала в духовното възприятие: въображение, вдъхновение и интуиция. Познанието чрез въображението отваря визията за ду­ховната основа на физическия свят; вдъхновението разбулва мак­рокосмоса и изгражда разбиране за неговата същност и за оби­таващите го духовни йерархии. Интуицията дава възможност чо­векът да стане пълноправен обитател на макрокосмоса и го снаб­дява със средства да действа в него и да общува с духовни съ­щества от всички нива. Разгръщането на тези способности бе описано в една от предишните глави със заглавие „Изсеченото в камъка име".

Третото ниво на духовно възприятие освен това поражда осо­бен вид интуитивно познание, придобито от „четенето" на Кос­мическата хроника, в която цялото минало на човечеството мо­же да бъде преоткрито.

Вече описахме как Адолф Хитлер за пръв път получил откъс­лечна визия за тази развиваща се нишка на времето с помощта на наркотиците и как Хаусхофер успял да изтръгне оттам исто­рията на Атлантида в резултат от посвещението си като член на Ордена на Зеления дракон. Ето как Рудолф Щайнер описва Космическата хроника в един от своите основополагащи трудове ^Преглед на окултната наука":

„Фактите, свързани с праисторическото минало, не се нами­рат извън обсега на проучванията на окултистите. Ако едно съ­щество битува в телесна форма, неговата материална част загива след физическата му смърт. Но духовните сили, които от собст­вените си дълбини са дали живот на това тяло, не изчезват по то­зи начин. Те оставят следи - своите точни образи - след себе си, отпечатани върху духовната основа на света. Всеки, който успее да възвиси възприятията си през видимия към невидимия свят, в крайна сметка постига едно ниво, от което пред себе си вижда не­що подобно на широка духовна панорама, в която са записани всички минали събития от световната история. Тези безсмъртни следи от всичко нематериално окултната наука нарича Косми­ческа хроника".

Нашият контекст изисква съвсем кратък преглед на онова, ко­ето Рудолф Щайнер, черпейки от този безсмъртен извор, може да каже за инкарнациите на Христос, които според него били главната повратна точка в еволюцията на човешкото съзнание.

Произходът на Христологията на Щайнер и източникът на всичките му свързани с темата за Христос теории са пряко след­ствие от изправянето му пред кръста на Голгота в рамките на едно преживяване в Космическата хроника - реалност, която ос­танала завинаги толкова жива и ярка, колкото действителното събитие на Разпятието на сцената на земната история.

„Еволюцията на душата ми - пише Щайнер в своята автоби­ография - се гради върху факта, че аз застанах пред мистерията на Голгота чрез един дълбоко съкровен и особено тържествен празник на знанието".

През целия си живот той отказвал да приеме каквото и да е само чрез „вярата в откровението" и поради тази причина бил открито враждебен към ортодоксалното християнство на църк­вите. Когато достигнал нивото на интуитивното възприятие по своя път на самопосвещаване, Щайнер бил смаян от откритие­то, че Космическата хроника потвърждава автентичността на Но­вия завет.

Сред тези лекции на Рудолф Щайнер върху евангелията, кои­то вероятно са най-стойностният принос към разбирането за хрис­тиянството в съвременната епоха, има един цикъл, публикуван под заглавието „Петото евангелие". Това заглавие е тенденциоз­но, то цели да покаже, че Космическата хроника един ден ще се превърне в новото евангелие за цялото човечество.

В тези лекции Щайнер попълва празнотата, която в една или друга форма се открива във всички евангелия. Той съобщава под­робности за живота на Христос между дванайсетата и трийсета­та му година, т.е. от времето на сцената в храма, когато бил на­мерен да дискутира разпалено еврейските скрижали, до момен­та на кръщението му от Йоан Кръстител във водите на река Йор­дан, момента в който космическият Христос се появил в земната си инкарнация.

От Щайнер научаваме подробности за странстванията на Христос по света, превърнали се в източник на множество не-потвърдени легенди, и виждаме младия Назарянин да пътува в много чужди страни, за да изучава религиите и посветителските обреди на различни народи.

Изглежда, Исус от Назарет с проникновено прорицателско въз­приятие е съзрял как злите йерархии на Луцифер и Ариман са предизвикали бавния упадък на духовните способности и посте­пенното свиване на съзнанието до пълното му ограничаване в рамките на сетивния свят, извършило се по времето на няколко последователни велики цивилизации след преселението на на­родите от Атлантида.

Навсякъде, където пътувал - Индия, Персия, Египет, Вави­лон, Халдея, Гърция, - той установявал, че мистичните култове на тези древни цивилизации, с помощта на които брахманите, жреците крале, фараоните, пророците и гадателите някога са получавали напътствията на небесните йерархии, са напълно за­паднали.

Порочното влияние на Луцифер и Ариман било лишило чо­века от способностите, с помощта на които той преди това изжи­вявал себе си като духовно същество в една духовна вселена. Луцифер влял в кръвта на човечеството безкраен егоизъм и чув­ство за самодостатьчност, а Ариман прекъснал връзката между човека и макрокосмоса и го заслепил дори за действието на ду­ховните сили зад видимия свят на природата. Изгубил реалност­та на духа, човекът вече гледал на физическия свят като на свое единствено съществуване и в резултат на това след физическата си смърт влизал в макрокосмоса в състояние на пълна духовна слепота. Тъй като човешката душа, озовала се в лапите на Ари­ман в духовния свят, може да се прероди на земята единствено като още по-голям егоист, било поставено началото на верижна реакция, която лишила човечеството от всякаква надежда за спа­сение.

Постепенното продължаване на процеса на трагичния упа­дък не засягало единствено хората. Целият организъм на земята с всичките й царства били по еднакъв начин обхванати от духов­на изолация и навлизали все по-дълбоко в мрака на тленното и на смъртта. Исус от Назарет останал с впечатлението, че всичко съществуващо на планетата се намира във властта на зли сили и че човечеството и природата ще бъдат хвърлени във вечния мрак на пропастта.

Рудолф Щайнер обяснява как Исус от Назарет чувал победо­носната песен на злите сили където и да отидел, а този химн отеквал най-силно в самите храмове и светилища, където някога тайнствата на духа били съхранявани и почитани:
Аум, Амин!

Злите сили властват,

свидетелствата на самолюбието са навсякъде,

вината от греха се хвърля на другите

и се преживява с насъщния там,

гдето не властва волята на небесата,

защото откъснал се е човекът от вашето царство

и е забравил имената ваши,

о, Небесни отци!
Вероятно непосредственото значение на този победоносен химн на злите сили ще стане по-ясно, когато се възприема в не толкова поетична форма. Сякаш йерархиите на Луцифер и на Ариман се надсмиват над хората с думите: злото властва. Чове­кът е въведен в изкушение от гордостта си и от неутолимите си желания. Безкраен егоизъм го въвлича във враждебност и задлъжнялост към ближния в горчивата борба за власт и за матери­ални придобивки (насъщния). Волята на Отците не се зачита, небесното царство е откъснато от земята, а името на Духа вече не се боготвори.

В така преразказания химн на злото по-лесно се разпознава антиподът на молитвата към Бога, която Христос дал на човека като уверение за неговото спасение от бездната и възстановява­не на истинската му духовна същност.

В продължение на много години съществувала суеверната вя­ра, че произнасянето на божествената молитва отзад напред е вид черна магия. Но никой не познавал значението на този стра­нен ритуал. Нацистите били изключение от това правило. Хим­нът на злото бил част от церемонията, чрез която елитът на СС се вричал да служи неотклонно на Луцифер, и по време на чер­ната литургия, която била отслужена с ритуално подсилената кръв на Адолф Хитлер.

Щайнер съзира в Христос обединяването на два човешки по­тока, сливането на безгрешната природа на душата преди про­гонването от Едем с пълната земна мъдрост, трупана в продъл­жение на хилядолетия от развитието в преражданията след това. Той смятал този тайнствен съюз между небесната невинност и земната мъдрост за съсъда на Светия Граал.

Според Щайнер влизането на Христос във физическия свят, в историята станало в мига на кръщението му от Йоан Кръсти­тел. В този именно миг свещеното същество на Бога на обичта „се вляло" в съсъда на Граала и било извършено първото взаимопроникване между „величието на вечността и шедьовъра на времето".

Космическата хроника разкрива, че това сливане на божест­вената и на човешката природа се извършило на няколко после­дователни етапа през трите години земен живот на Христос, а различните чудеса, описани в евангелията, показват все по-дъл­боката степен, в която Христос обединявал в себе си елементите на земята, прониквайки се от психиката и тялото на Исус.

Последният етап от тази възходяща Христова страст настъ­пил, когато Христос излял себе си в смъртните процеси на фи­зическото тяло, а окончателната фаза на прераждането била пос­тигната едва на кръста с думите: „О, Боже, защо ме изостави?"

Като жертвен акт духът на вселената се свил до пълна иден­тификация с тялото на мъртвия човек и преживял ограничени­ята на човешкото съзнание, привързано към смъртен ум. Богът на обичта влязъл в пълната изолация на триизмерното съзна­ние, за да победи смъртта, да съживи отново гаснещото земно съществуване и да поведе човечеството обратно към селения­та на макрокосмоса и към осъществяването на космическата съдба.

* * *

Ограниченият обем на тази книга ни позволява да проследим само един аспект от живота на Христос - начина, по който на сцената на световната история християнството успяло да осъ­ществи тайните инициационни обреди на всички предишни ци­вилизации. Следвайки тази конкретна тема, ще можем до извест­на степен да разясним значението на проливането на кръвта на Христос на Голгота и начина, по който копието на Лонгин се превърнало в магически талисман на съдбата.

По време на действителния процес на инициация, когато аст­ралното тяло на кандидата се разширявало и бивало насочвано през един свят на духовни същества, неговото его, или „Аз", не взимало никакво участие в цялата процедура. Това ще рече, че древните форми на инициация били свързани само с астралното тяло, а кандидатът нямал никаква представа какво точно става. Той бил лишаван от самосъзнание посредством хипноза, за да може да премине в състояние на дълбок транс, преди да започне действителната духовна инициация. Едва след края на ритуала кандидатът се събуждал със самосъзнание, в което си спомнял духовните преживявания на астралното си тяло в макрокосмоса. Техниките на инициацията постепенно ставали по-сложни и опасни, докато не стигнали до най-високото си ниво в „храмо­вия сън" на древните египтяни. Тук кандидатът преминавал през нещо като ритуална смърт. Загърнат в саван и положен в гроб­ница, неговото его било поставяно в състояние, което се колеба­ело на ръба между живота и смъртта във физическите процеси в тялото му.

жүктеу/скачать 1.77 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: