Копието на съдбата (окултната сила на копието, пронизало гърдите на Христос)

Много от рисунките на Хитлер били окачени по стените или натрупани до книгите му, а акварелите с размер на пощенска картичка били подредени върху полицата над камината. Предос­татъчна демонстрация на степента, в която покровителят на Хит­лер му оказвал финансова помощ.

По стените на кабинета на Прецше можели да се видят и дру­ги важни неща, които не убягнали от вниманието на Щайн. Гра­вюри на алхимици в процес на работа и астрологични символи и диаграми висели редом с порнографски рисунки, които се раз­пространявали по онова време във Виена заедно с антисемитската литература.

Върху едното бюро била поставена снимка на група хора, сред които в мъжа до Прецше Щайн разпознал небезизвестния Гуидо фон Лист, основател и главна фигура в Окултната ложа, чиято дейност дълбоко шокирала виенчани, когато била разкрита от пресата. Преди да бъде разобличен, Гуидо фон Лист се радвал на много привърженици в качеството си на политически писа­тел, чиито книги били широко хвалени заради свързаните с пангерманския мистицизъм теми. Когато станало ясно, че той е гла­вата на кръвно братство, заменило кръста със свастиката и из­вършващо ритуали, включващи сексуални перверзни и практи­куването на средновековна черна магия, Лист избягал от Виена от страх да не бъде линчуван от обезумялото население със сил­ни римокатолически убеждения.

Валтер Щайн изобщо не бил учуден да открие подобни връзки със сатанинските коментари по отношение на Граала. Прецше бил едно противно същество. Трудно било да се проумее как е въз­можно да смята себе си за подходящ представител на германска­та мъжественост. Седнал в претъпкания му кабинет, Щайн се по­чувствал като муха, уловена в паяжина. Влажните черни очи, кои­то го гледали от сивкавото бледо лице, сякаш излъчвали зло, осо­бено сега, когато собственикът на книжарницата очевидно смя­тал своя посетител за съратник в своята арийска расистка кауза.

Избягвайки всички въпроси относно своя произход и полити­чески пристрастия, Щайн казал само, че е студент в университе­та, и споделил удивлението си от откриването на толкова задъл­бочен коментар на историческия фон на Граала в Хитлеровия екземпляр на средновековния рицарски роман от Волфрам фон Ешенбах.

„В някои среди ме смятат за голям авторитет в областта на окултизма - заявил Прецше. - Адолф Хитлер не е единственият човек, комуто помагам и когото съветвам по тези въпроси. Мо­жете да идвате и да се консултирате с мен по всяко време".

Последното, което искал Щайн, било да има нещо общо с то­ва приличащо на жаба същество, очевидно замесено в групи, практикуващи черна магия. Вече бил научил всичко необходи­мо, защото Прецше му бил дал адреса на Адолф Хитлер. Можел да го открие без чужда помощ. Извинил се, че бърза, и напуснал магазинчето.

***

Явно нямал друга алтернатива, освен да посети Хитлер в при­юта на Мелдеманщрасе, където според Прецше живеел той. Гос­подин Каня, управителят на приюта, го осведомил, че Хитлер е заминал за Шпиталандер-Драу, където неотдавна починала една от лелите му и му оставила малко наследство. Нямал представа дали Хитлер възнамерява да остане в приюта след завръщането си в града.

Облечен бил в черен костюм и чиста бяла риза, а краката му били обути в чифт лъснати нови ботуши. Трудно му било да по­вярва, че това е същото изнемощяло от глад плашило, облечено в дрипи, което бил видял пред кафенето на Демел няколко сед­мици по-рано.

Преди да опиша разговора между Адолф Хитлер и Валтер Щайн, както и последвалите го отношения, трябва веднага да изтъкна факта, че не съществува писмен запис на техните разго­вори. Това означава, че не разполагаме с точното съдържание на репликите, разменени между двамата мъже, а само със събития­та, случили се по време на срещите им, с общото съдържание на онова, което са обсъждали, и с характера на развилите се по­между им отношения. По времето, когато доктор Щайн ми пре­даде тези разговори в обобщен вид, нямах представа, че задача­та за написването на „Копието на съдбата" ще се стовари върху моите плещи. В онзи момент се опитвах да убедя самия доктор Щайн да напише книгата и той със сигурност щеше да го стори, ако не бе покосен от преждевременна смърт. Поради тази при­чина не записвах дословно думите на доктор Щайн, а правех само най-общи коментари в бележниците си.

Явно натрапеното присъствие никак не допаднало на Адолф Хитлер, когато Валтер Щайн застанал зад гърба му и му отпра­вил някакви банални комплименти по повод големия акваре­лен пейзаж, върху който работел. Когато Щайн извадил изпъс­трения с бележки екземпляр на „Парсифал", Хитлер направо се вбесил и започнал да ругае Прецше, задето се е осмелил да продаде една от книгите, които е заложил при него. Вероятно това щяло да сложи категоричен край на разговора им, ако Щайа не бил заговорил открито за собствените си проучвания върху историята на Копието на съдбата и за оценката си на Хитлеровия коментар за историческата основа на свързаните с Граала събития от девети век. Гневът на Хитлер донякъде се утало­жил. Но едва ловко поднесеното твърдение на Щайн, че центу-рионът Лонгин е от тевтонски произход, накарало Хитлер да наостри уши. Двамата неусетно се впуснали в оживен разговор за талисмана на властта, който щял да се превърне в главна опорна точка на живота на Хитлер и източник на амбициите му да завладее света.

Адолф Хитлер силно се развълнувал и започнал да се държи със синеокия, с вид на типичен ариец студент като със съратник и борец за пангерманската кауза, докато му обяснявал, че една от ранните германски хроники в Кьолн съдържа доказателства, че Лонгин е от немски произход. В тази хроника се споменавало за писмо, изпратено от Гай Касий от Йерусалим до родното му село Зобинген, близо до Елванген, в което римският офицер раз­казва за важната роля, която е изиграл по време на разпъването на кръста на еврейския месия. Разказал му как старейшините на селото изпратили отговор, в който му съобщавали за по-важни­те местни събития, случили се в негово отсъствие.

В края на този едночасов разговор, в който Адолф Хитлер проявил обширните си познания за свързаната с копието на Лон­гин легенда и за начина, по който предсказаното в нея се сбъдва­ло през вековете, двамата мъже прекосили площада, за да влязат в съкровищницата и да погледнат древното оръжие.

Докато прекосявали площада на път за Хофбург, Валтер Щайн изразил своята почуда от откритието, че копието се е превърнало в нещо като ос на историческите събития през сред­новековието, и то по време на периода с най-голямо значение за бъдещето на Европа. Споделил с Хитлер, че най-силно впе­чатление са му направили невероятните предзнаменования, ко­ито почти винаги се появявали в мига, непосредствено пред­шестващ смъртта на притежателя на копието, когато предстоя­ло да премине в други ръце. Говорил за съдбоносните поличби в предсмъртния час на Карл Велики, записани в известни под­робности от Айнхард, негов хронист, живял в двора на фран-ките.

Разказал как след последната от четирийсет и седемте си по­бедоносни военни кампании, когато Карл Велики се връщал от Саксония, една сияйна комета пресякла небето, а конят на импе­ратора се уплашил и го хвърлил на земята. Франкският импера­тор се ударил толкова силно, че коланът на меча му се скъсал, а копието, което държал в ръка, отскочило на пет-шест метра от него. В същото време земята под царския дворец в Аахен потре­перила, а думата „принцепс" тайнствено избледняла от надписа с червена охра върху главната греда на катедралата, който преди това гласял Кarolus Princeps. Карл Велики не обърнал сериозно внимание на тези предзнаменования, които придворните му раз­тълкували като вест за наближаващата му кончина. Според ду­мите на Айнхард: „Той отказал да повярва, че някое от тези съ­бития може да има каквато и да е връзка с личните му дела". Но въпреки това седемдесетгодишният император съставил послед­ното си завещание, в случай че предсказанията се окажат верни. И точно така станало!

Адолф Хитлер явно бил чел хрониките за живота на Карл Ве­лики, но не проявявал особено голям интерес към Каролингите. Казал, че предпочита славния живот на великите немски импе­ратори като Отон Велики и Фридрих Барбароса. Разказал на Щайн историята за гарваните на Барбароса, които придружава­ли господаря си навсякъде и никога не се отделяли от него, дори и в разгара на множеството водени от него битки, когато кръже­ли над стиснатото в ръката му копие. Разказал му, че сановниците му не били никак изненадани, когато императорът паднал от коня си и умрял, докато прекосявал някакъв поток в Сицилия, понеже три дни по-рано гарваните напуснали господаря си и от­летели някъде над морето.

Разбира се, през онази слънчева септемврийска сутрин във Виена през 1912 г. Валтер Щайн изобщо не подозирал, че най-забележителните „съвпадения" при смяната на притежателя на копието тепърва предстоят или че трийсет и три години по-къс­но той ще допринесе косвено за изваждането на копието от едно тайно подземие под Нюрнбергската крепост в същия миг, когато Адолф Хитлер ще сложи край на живота си в един бункер в об­садения Берлин.

Адолф Хитлер го повел по дългото странично стълбище към съкровищницата и закрачил по пътеките право към мястото, къ­дето се намирало свещеното копие.

Валтер Щайн бил виждал копието много пъти преди това. Ви­наги със страхопочитание размишлявал за връзката на това древ­но метално острие с някои от най-великите имена в европейска­та история. Но тази сутрин за пръв път копието събудило в сър­цето му дълбоко състрадание към принесения в жертва живот на Исус Христос, чиято кръв била пролята от това острие. В про­дължение на няколко минути той потънал в дълбок размисъл, напълно забравил за присъствието на Адолф Хитлер, и извед­нъж осъзнал, че легендата за копието или поредицата от истори­чески личности, станали част от нея, не го интересуват особено.

Непосредственото усещане от оръжието, което било забито в гърдите на Исус Христос между четвъртото и петото ребро, за него се превърнало в преживяване с терзаеща непосредственост на събитието отпреди 1900 години, случило се на един хълм близо до Йерусалим, когато Божият син бил разпнат на кръста, за да изкупи греховете на хората.

За няколко мига той бил изцяло подвластен на силния прилив на чувства, изпълнил гърдите му и рукнал като река от целебна топлина в мозъка му, предизвиквайки благоговение, смирение и обич. Едно послание било вдъхновено от това копие, което в ку­хината в средата на острието си пазело един от гвоздеите, прико­вали тялото на Исус Христос към кръста. Това било послание за състрадание, изразено по прекрасен .начин в девиза на рицарите на Граала: Durch Mitleid wissen. Един отглас от безсмъртната чо­вешка същност, отекващ в тъмата на объркването и съмнението в човешката душа - чрез състрадание към себепознание.

За пръв път в живота си той осъзнал истинския смисъл на състраданието, блаженството и духовното освобождение. Почув­ствал се възродено и цялостно човешко същество и осъзнал ин­туитивно, че животът е милосърден небесен дар. В сърцето му се зародил дълбок копнеж да узнае целите на човешкото същест­вуване и да открие значението на собствената си съдба. Това би­ло едно пречистващо изживяване.

Валтер Щайн установил, че не само той изпитва вълнение при вида на историческото копие. Адолф Хитлер стоял до него като човек, изпаднал в транс, като същество, върху което е извършена ужасяваща магия. Лицето му пламтяло, а мрачните му очи излъч­вали незнайно какво. Олюлявал се, сякаш бил обзет от напълно необяснима еуфория. Пространството около него като че ли треп­тяло от някакви фини лъчения, нещо като призрачна ектоплазмена светлина⁶⁰. Лицето и позата му се променили, сякаш могъщ дух бил обладал душата му, а трептящият около него ореол издавал зловещата трансформация на собствената му природа и сила.

Младият студент си припомнил легендата за враждуващите ду­хове на доброто и на злото, свързвана с това копие на съдбините на света. Дали не бил станал свидетел на въплъщението на духа на Антихриста в тази налудничава човешка душа, запитал се той. Дали този изпаднал мъж от градския приют мигновено не се бил превърнал в съсъд на духа, наречен от Библията Луцифер, на ду­ха, който стиховете на поемата за Светия Граал описвали като во­дач на ордите на злото, завладели душите на хората?

Трудно му било да повярва на собствените си очи, но събити­ята щели да докажат правотата на Валтер Щайн. Защото тъкмо видът на същия този дух, обладал душата на Адолф Хитлер, впос­ледствие щял да вдъхнови Хустън Стюарт Чембърлейн, зет на Вагнер и пророк на пангерманския свят, да го обяви за герман­ския „месия".

Не само фанатичните последователи на каузата или хората, лично почувствали върху себе си въздействието на харизматич-ната и динамична природа на Адолф Хитлер, свидетелстват за уникални проявления на неговото обладаване от Луцифер. Да вземем например разказа на един рационален и екстравертен чо­век като Дьони дьо Ружман:

„Тъй като в негово присъствие са изпитвали ужас и усещане за присъствието на свръхестествени сили, някои хора вярват, че той е вместилището на „било Престоли, било Господства, било Началства, било Власти", под което апостол Павел има предвид йерархически групи духове, които могат да слизат в душата на всеки обикновен смъртен и да я завладяват като гарнизон... От­къде идват свръхчовешките способности, които проявява той при различни поводи? Съвсем очевидно е, че подобна сила не при­надлежи на отделната личност и не може дори да се прояви, ос­вен ако личността няма значението на двигател на сила, за която нашата психология няма обяснение... Онова, което казвам, би било най-евтината разновидност на романтични бръщолевения, ако не беше вярно, че стореното от този човек - или по-скоро чрез него - не бе действителност, която е една от загадките на нашия век".

Разбира се, през онзи ден през 1912 година в съкровищница­та на музея Валтер Щайн не би могъл да предвиди, че Адолф Хитлер може да бъде проводник на такива демонични сили или да обвърже толкова тясно личната си съдба с антидуха на копи­ето. „Тогава, когато за пръв път стояхме един до друг пред копи­ето на Лонгин - разказа ми доктор Щайн трийсет години по-късно, - ми се стори, че Хитлер изпада в толкова дълбок транс, че изпитва почти пълно притъпяване на сетивата и затъмняване на самосъзнанието".

С други думи, душевният живот на Хитлер по онова време не бил достатъчно зрял, за да поддържа съзнанието за себе си и за заобикалящата го обстановка, когато в него се всели тази външ­на същност. През следващите шест месеца, по време на нере­довните си срещи и разговори с Хитлер, Валтер Щайн щял да стане свидетел на постепенното развитие на този енигматичен характер, да наблюдава отблизо как Хитлер се превръща все по-осъзнато и отговорно в средство за осъществяването на подко­паващите устоите на света цели на този демоничен дух, който спускал сянката си върху му. „Движа се като сомнамбул, комуто нарежда провидението", твърди Хитлер в едно свое интервю. Истинска трагедия е, че тези силни, но скептични наблюдатели на възхода на Третия райх са били неспособни да проумеят раз­търсващата истина в думите му!

Докато доктор Щайн си припомняше тази драматична сцена, разиграла се в Хофбург, аз го попитах какъв път за действие би могъл да се отвори пред него, ако бе успял още тогава да пред­види ужасното господство на терора и разрухата, което предстояло да се развихри поради злите сили, действащи посредством Хитлер. Съществува ли в действителност оправдание за уни­щожаването на такива проводници на злото, преди то да е имало време да нанесе своя удар?

В отговор доктор Щайн ми припомни случая с Фридрих Щапс, който планирал да убие Наполеон, докато проверява охраната в двореца Шьонбрун. Щапс, който по онова време бил студент, пристъпил напред, за да предаде на Наполеон някаква петиция. Претърсили го и установили, че носи дълъг и остър нож. Когато го попитали защо му е, той дръзко заявил, че е възнамерявал да убие императора.

Наполеон лично разпитал Щапс, а адютантът му превеждал по време на разговора.

- Защо искаш да ме убиеш? - попитал Наполеон.

- Защото ти донесе нещастие на родината ми.

- Лично на теб навредил ли съм с нещо?

- Не повече, отколкото на всеки друг в Германия.

- Кой те подучи да извършиш това престъпление?

- Никой. Взех ножа, защото бях напълно убеден, че ако те убия, ще направя огромна услуга на своята родина и на цяла Европа.

- Ти си или луд, или болен.

- Нито едно от двете.

Повикали лекаря, който установил, че младежът се радва на добро здраве. Наполеон му предложил да го помилва.

- Не се нуждая от прошка - отвърнал младежът. - Съжаля­вам, че не успях.

- Кажи, ще ми бъдеш ли благодарен, ако те помилвам?

- Желанието ми да те убия ще бъде също толкова силно. Щапс издъхнал с думите „Да живее свободата!" на уста.⁶¹

***

Доктор Щайн изрази схващането си, че подобни заговори с цел премахване на тираните са напълно оправдани, стига да не се прави опит да бъдат избегнати последиците от деянието. Го­ляма смелост би била необходима за убийството на Хитлер по времето на Виенския му период, когато личността и характерът му все още не били изявени, защото към деянието щяло да се добави и срамното петно на лудостта! Кой би повярвал, че из­падналият обитател на приют един ден ще се превърне в най-известния диктатор в историята? Колко лесно е човек да проявя­ва мъдрост постфактум!

***

Отношенията, установили се между доктор Щайн и Адолф Хитлер, не могат да се нарекат приятелство. Щайн от своя стра­на установил, че е възможно човек да изпитва състрадание и съ­жаление към друг, когото в действителност не харесва и с когото няма нищо общо.

Адолф Хитлер явно е смятал Щайн за одухотворен млад сту­дент с прекрасен интелект, когото той посредством силата на личността си би могъл да спечели за пангерманската и расистка кауза. Без съмнение донякъде се е чувствал горд, задето напът­ства един блестящ университетски ум в проблеми, в които не би могъл да го ориентира нито един ортодоксален учен.

Между двамата винаги се долавяла скрита враждебност, а Хит­лер нито веднъж не проявил искрена топлота в отношението си към Щайн. Например той никога не използвал кръщелното име на Валтер Щайн - за разлика от Кубицек, към когото се обръщал с Густл, и нито веднъж не му заговорил на „ти". Винаги поздра­вявал Щайн с известна доза нападателен сарказъм, като го нари­чал „господин професоре" или „господин докторе".

Валтер Щайн непрекъснато се товарел с бремето да урежда срещите им в удобно за Хитлер време, а той от своя страна нерядко изобщо не си давал труда да се появи и принуждавал Щайн да го чака с часове или да го търси по местата, където обикнове­но ходел - предимно кафенета в стария град или в промишлена­та зона на новата част, където Хитлер с лекота намирал публика, пред която да излага политическите си теории.

Нещо повече, настроенията на Адолф Хитлер били също тол­кова непредсказуеми. Понякога той бил склонен да говори съвсем открито за някои моменти от окултните си преживявания, но друг път свеждал разговора помежду им до отегчителни политически аргументи или безкрайни дитирамби за расовата омраза.

„Постепенно, с течение на времето, успях да си създам по-пълна картина на живота му и да открия какво го бе подтикнало да се захване с проучванията на Граала и на загадките около ко­пието на Лонгин. Внимавах никога да не го притискам - каза доктор Щайн, - а просто търпеливо чаках да разтовари бремето на преживяванията си малко по малко".

Бележките ми от тези разговори, водени в края на лятото, през есента и зимата на 1912 година и през пролетта на 1913-а, са източникът на описанието на живота и амбициите на Адолф Хит­лер, което очертахме в първите глави на тази книга.

За Валтер Щайн - студент, отраснал в културна среда, Адолф Хитлер бил конфузно груба компания, докато двамата седели в кафенетата и обсъждали проблеми от взаимен интерес, свърза­ни с Граала и с копието на Лонгин. Валтер Йоханес често ставал свидетел на всепоглъщащия егоцентризъм на Хитлер, растящ до размерите на мегаломания и проявяващ се в брутални изблици на волята, които представлявали хипнотична гледка. Тези избух­вания се случвали винаги когато Хитлер подемал яростни поли­тически спорове с непознати, стигащи едва ли не до сбиване. Той отприщвал непреодолим порой от словесно насилие, кре­щял и ругаел и довеждал опонентите си до шокирано и обидено мълчание. И тогава, сякаш не се е случило нищо необикновено, той се връщал на масата при Щайн, за да пие кафе и да възобно­ви спокойния им разговор за Граала и други подобни теми.

Друг път, особено когато Хитлер бил силно въодушевен, оби­чайното му говорене със запъване се превръщало в магически поток от думи, който се изливал със смайващо въздействие. В подобни случаи самият Хитлер сякаш слушал как му говори някаква външна сила, овладяла душата му за известно време. След това изтощен се облягал назад - самотна фигура, запокитена до­лу от висините на оргазмения екстаз и напълно лишена от онова харизматично качество, което само допреди миг му позволявало по такъв майсторски начин да владее себе си и слушателите си. Тези странни превъплъщения, на чиито начални проявления ставал свидетел Щайн, впоследствие са описани и от други хо­ра, които виждали как това сатанинско обсебване се случва все по-често и конкретно, докато Хитлер се изкачвал стъпка по стъп­ка към върховете на властта.

„Докато слуша Хитлер, човек внезапно вижда пред себе героя, който ще изведе света към висините на славата - спомня си двайсет години по-късно Грегор Щрасер, изневерил на идеята нацист. — Светлина се появява в рамката на тъмен прозорец. Един мъж със смешни мустаци се превръща в архангел. След това архангелът отлита и на негово място остава Хитлер, окъпан в пот и с изцъклен поглед".

Когато Хитлер говорел за Граала, който разбирал като път, водещ от безпросветната глупост, през съмнението към духовното пробуждане, думата, която най-често употребявал, била „посвещение". Много пъти той се понасял по възкачващите се степени на пътя към постигане на по-висшите нива на съзнани­ето, тълкувал смисъла на хералдическите емблеми на рицарите които интерпретирал като символи на различните постигнати ета­пи в търсенето на Светия Граал.

Черният гарван бил символ на първата степен, обяснявал той, защото гарванът символизира пратеника на Граала и пръста на съдбата, който насочвал човека към него. Символ на втората сте­пен бил паунът, чието пъстроцветно оперение било знак за мно­гоцветните способности на въображението.

Лебедът бил символ на третата степен, защото новопосветеният, който се опитвал да я постигне, трябвало да изпее лебедо­вата песен. Което ще рече, че трябва да умре за собствените си егоистични желания и слабости, за да започне да служи на по-висшите цели на расата си.

Четвъртата степен се представяла от пеликана, птицата, коя­то наранява собствената си гръд, за да нахрани малките си. Та­къв посветен, твърдял Хитлер, живее в името на възпроизводството на собствения си народ и отдава себе си на отглеждането на младите.

Лъвът символизирал човек, постигнал петата степен и слял съз­нанието си с народния дух на расата си. Той говорел като съсъд на този народен дух. Такъв човек можел да стане месия на народа.

Според нехристиянското тълкуване на символиката на Граа­ла, предложено от Хитлер, най-висшата степен имала за свой символ орела, защото посветеният вече бил изградил най-висшите сили и способности, достъпни за човека. Сега той можел да се заеме с историческите съдбини на света.

„Какво общо има такъв път на инициация с един еврейски дърводелец от Назарет? - питал Хитлер. - Един самозван равин, чиито проповеди за благост и смирение свършват със съзнате­лен отказ от живота. Нищо! Както практиките на Граала, целя­щи повторното пробуждане на латентните сили в кръвта, нямат нищо общо с християнството!"

Има ли в историята за Граала поне един фрагмент, който не би могъл да се възприеме и сам по себе си, без лукавата намеса на лъжливите християнски доктрини?

„Няма! - отвръщал Хитлер. - Истинските стойности на Граа­ла са присъщи на всички арийски народи. Християнството само е добавило семената на упадъка като опрощението, себеотричането, слабостта, престореното смирение и отричането на зако­ните на еволюционното развитие, според които оцеляват само най-пригодните, най-смелите и най-надарените!"

Валтер Щайн винаги очаквал изобилна доза от подобни твър­дения при всяка тяхна среща, но той се възползвал от възмож­ността, когато Хитлер е най-разговорлив, да зададе въпросите, които да осветят неяснотите по отношение на причината, пре­дизвикала интереса на Хитлер към тайните на Граала и легенда­та за копието.

Валтер Щайн изгарял от любопитство да узнае къде в карти­ната се вписва Ернст Прецше и каква е неговата връзка със скан­дално известната Кървава ложа на Гуидо фон Лист, защото с всеки изминал ден все повече се убеждавал, че някъде в минало­то си Адолф Хитлер е имал опитен духовен наставник. Но се боял да зададе подобен въпрос направо, защото бил забелязал, че Хитлер се затваря в черупката си, ако усети и най-малкия намек за разпит. Решението дошло една ноемврийска вечер, кога­то Хитлер донесъл на срещата им алхимическа диаграма, която бил получил преди известно време от Ернст Прецше.

Валтер Щайн разпознал диаграмата като една от илюстраци­ите в книга на Базилиус Валентинус, алхимик от шестнайсети век, който в серия от рисунки бил изобразил основните теми от „Парсифал" на Волфрам фон Ешенбах.

Картината, която Хитлер носел със себе си, изобразявала ри­царите Парсифал, Гауейн и Файрифис, тримата герои на разка­за, застанали пред отшелническото убежище на Треверицент, ста­рия и мъдър пазител на тайните на Граала. Хитлер доверил на Щайн откритието на Ернст Прецше, че тази великолепна и наг­лед приказна илюстрация крие в себе си целия път към транс-ценденталното съзнание. Валтер Щайн вече бил проникнал до дълбинното съдържание на илюстрацията, която впоследствие използвал в собствената си книга „Деветото столетие".

Пътят към Гра­ала спираловидно се извива нагоре по планината над пещерата в скалата, където седи брадатият отшелник. Един заек, символ ед­новременно на алхимията и на мимолетните мисли на непосве­тените, бяга към този път. Малко по-нагоре по склона една голя­ма и дебела кокошка мъти върху полога си като символ на топ­лината и на силата на волята, които трябва да бъдат впрегнати в развиването на рисуващо картини въображение, за да могат мис­лите да станат плътни като всички видими обекти и да придоби­ят нова яснота на формата и трайност.

Високо горе на тясната лъкатушеща пътечка един лъв прег­ражда пътя. Лъвът е символ на цялото богатство на чувствата, на всички симпатии и антипатии, на удоволствията и отвраще­нието, които дирещият Граала трябва да овладее и да постави под много строг контрол. За да победи лъва, той трябва да нап­рави чувствата си толкова безличностни и обективни, колкото са и мислите му, за да може силата на чувствата да се превърне във вдъхновена форма на познанието, която да му дава сведения за реалностите, а не за собствените му егоистични предпочитания.

След това настъпва моментът посветеният да се изправи пред дракона и да го посече. Драконът символизира силата на пусна­тите на воля инстинкти, импулси и желания - неутолимия апетит на змията, която се бори яростно с най-силната и най-всеот­дайна сила на волята, опитваща се да го овладее.

Следва най-странният и загадъчен от всички символи, който е озадачавал умовете и на най-пламенните търсачи на Граала -кошче за отпадъци, в което са захвърлени слънцето и луната! Този енигматичен символ обрисува душевното състояние на чо­век, макар и гледано отвън, който все още е пленник на трииз­мерното „кошче за отпадъци" на съзнанието - света на измеримостите и числата. С други думи, душата, която още не е спо­собна на „безсетивното" мислене, водещо към трансцендентното съзнание.

Над кошчето за отпадъци, в което са затворени слънце и луна с нещастни изражения, се вижда странна на вид кухня на ма­гьосник с димящи комини. Тази необикновена готварна, кацна­ла близо до самия връх на планината, е символ на висшите алхи­мични промени, които трябва да се случат, когато духът, душата и тялото се слеят във взаимопроникновение и хармония, за да мо­гат да се развият способностите за разширяване на съзнанието — триадата от познание чрез въображението, вдъхновението и инту­ицията, с помощта на която целеустременият рицар може да пре­мине по моста между двата свята - земния и свръхсетивния.

Тъкмо на този етап от диренето на Светия Граал рицарят тряб­ва да навлезе в най-проникновеното самопознание. Той трябва да открие за себе си истинския смисъл на безпристрастността, толерантността и самообладанието. Безпристрастност, в която всички предразсъдъци, и най-вече расовите, трябва да бъдат за­личени от душата; толерантност, вдъхновена от истинско ува­жение към равнопоставеността на всички хора; самообладание, породено от най-дълбока вяра в Бога. Когато овладее мислите, чувствата и волята си, стремящият се към Граала трябва да бъде способен да разграничава нравствено реалното от нереалното, вечното от ефимерното. И най-вече той трябва да уважава даде­ната от Бога способност за духовна свобода, в която, неокован в Догмите на църквата и диктата на другите хора, той се ръководи единствено от собствената си морална интуиция. Тази духовна свобода трябва да превърне целия му живот в изпълнена с обич отдаденост в служба на човечеството, в която всички лични мо­тиви са се извисили до ранга на универсални идеали.

Тук на самия праг на Граала, на преден план излизат думите на свети Павел: „Не аз, а Христос в мен". Сега рицарят вече вър­ви по пътя на смирението, който води към изпепеляване на его­изма в свещения огън на Христовата обич.

Дори когато Парсифал чрез мъки и страдания успява да про­никне в най-дълбинното значение на думите Durch Mitleid (чрез страданието към себепознание), той трябва да изчака от­редения от Бога миг, когато ще му бъде дадено окончателното просветление. Мига, когато, прероден в дух, той ще стане дейс­твен участник в свръхсетивните светове.

Над планината се виждат слънцето и луната,, освободени от триизмерното си робство - последното отхвърляне на материално­то омърсяване на кошчето за отпадъци! Слънцето и полумесецът са символ на Граала, свещен белег за трансцендентално съзнание.

Граалът се представя и чрез гълъб, който лети от слънцето към „невидимия диск" между линиите на лунния сърп. В други алхимични рисунки, дело на същия Базилиус Валентинус, слън­цето е изобразено като човешко сърце, а луната - като епифизната жлеза - скъпоценния камък, за който се споменава в „Пар­сифал" на Волфрам фон Ешенбах.

Както вече споменахме, когато е отворена и активна, епифизната жлеза става органът на зрението, който източните системи наричат Трето око. Тъкмо този най-висш орган на духа отключ­ва тайните на духа и съзнанието започва да чете направо от Кос­мическата хроника. Посредством Третото око събития от пре­дишни животи на земята биват възприемани като картини под формата на трансцендентална памет.

Тълкуването на Адолф Хитлер за символиката на Граала не било толкова ясно и разбираемо като гореизложеното, нито пък притежавало каквато и да е християнска конотация, но явно по своя суров и директен начин то съдържало основните моменти в диренето на Светия Граал. Адолф Хитлер явно знаел доста неща за епифизната жлеза, за Космическата хроника и за прераждане­то и дори твърдял, че си спомня свое предишно рождение от девети век. За Щайн било пределно ясно, че ако Хитлер казва истината, той не е постигнал нужните способности, вървейки по изискващия висока нравственост път към Граала, а посредством други тайни и вероятно крайно непозволени средства.

Постепенно и след поредица от допълнителни срещи и разго­вори (много от които безплодни поради непрекъснато променя­щите се настроения на Хитлер) Щайн научил цялата невероятна история за това как Адолф Хитлер постигнал трансценденталното съзнание с помощта на наркотичните вещества.

През първата половина на 1911 година ден след ден Адолф Хитлер насочвал цялата си енергия и природна проницателност към разрешаването на загадките, скрити в необикновените и за­бележителни строфи на интригуващия роман за рицарите и тех­ните дами в зората на средновековието.

Той скоро установил, че пъстрият разказ за диренето на Све­тия Граал е замислен така, че зад омайния поток от думи на сред­новековния минезингер се крият още по-дълбоки нива на исти­ната. Не след дълго настъпил часът, когато той осъзнал, че е стиг­нал толкова далеч в пътуването си към истината, колкото му поз­воляват интелектуалните способности. За преминаването през прага на трансцендентното съзнание, което щяло да му разкрие най-дълбоките тайни на Граала, той можел да избира между две неща: Вагнеровия път на себеотричането пред кръста на един арийски Христос или потапянето в практикуването на черна ма­гия като най-бързия достъп до висшето познание.

Първият подход му се струвал „чудовищна капитулация пред духовната погнуса", по думите на Фридрих Ницше, „свеждане на глава пред най-върховната от всички възможни поквари". Вто­рият път, сякаш собствената му съдба била направлявана от ръ­ката на Сатаната, се отворил пред него без всякакви усилия, срещ­нал Ернст Прецше, книготърговеца, който познавал основно и практикувал изкуството на черната магия.

Щайн живо си представял колко впечатлен е бил Прецше, ко­гато за пръв път е видял как Хитлер разглежда книгите по раф­товете в книжарницата му и води разпалени спорове с останали­те му клиенти. Без съмнение Прецше не е бил отблъснат от обид­но занемарения външен вид на Хитлер и от изпосталялото му гладно лице. Вероятно е останал очарован от загадъчните сини очи на Хитлер, толкова замислени и мрачни и в същото време така горящи от чувството му за мисия, от странната смес от арогантност и самоувереност, от страстната вяра в бъдещето на Германия, от отровата, която това оживяло плашило може да из-бълва срещу евреите само в един изблик.

След първата им среща Хитлер винаги можел да разчита на топло посрещане и прилична храна в претъпканата стаичка в зад­ната част на магазина, където скоро открил, че Прецше се отда­ва на занимания със средновековен окултизъм, алхимия и астро­логия. Дребната прегърбена фигурка с огромен корем и несъ­размерно дълги ръце, които му придавали вид на сюрреалистична жаба, била отгледана в патриотично настроената немскоезична общност в град Мексико. Баща му Вилхелм Прецше имал ап­тека, а през свободното си време изучавал подробно традициите и ритуалната магия на древните ацтеки, интерес, който синът му споделил, когато станал достатъчно голям. След завръщането си в родината през 1892 г. Ернст Прецше се запалил по вагнерианската пангерманска идея и много скоро започнал активно да участ­ва в разпространението на антисемитска литература във Виена. Чрез книжарницата си, която предлагала окултна литература и кни­ги със сходна тематика, той станал известен сред широк кръг от последователи, които ценели високо познанията му в областта на ритуалната магия. Тъкмо в това си качество Прецше се запознал с Гуидо фон Лист, подобна на Алистьр Кроули персона, чиято Кър­вава ложа и практики на черната магия шокирали немскоезичния свят през 1909 година. Според Хитлер Прецше присъствал лично, когато Гуидо фон Лист се опитал да материализира „злия дух" посредством ритуал, целящ създаването на „Лунното дете".

Подобно на повечето германци, свързани с окултизма, Прец­ше бил проучил „Парсифал" на Волфрам фон Ешенбах и бил в състояние да насочи вниманието на Адолф Хитлер към някои от най-важните редове на произведението. Например към загадка­та за източника на самата книга:

„Всеки, който преди ме е питал за Граала и ме е хокал, задето не съм му казвал нищо, е грешал. Кийот (окултният наставник на Волфрам фон Ешенбах) ме помоли да не разкривам нищо, защото в името на приключението (инициацията, посвещаването) му бе наредено да не разсъждава за това, докато не го поканят да го стори, когато, разбира се, той ще бъде в състояние да го направи.

Кийот, прочутият наставник, открил захвърлен в Толедо (и написан на езически език) първия извор на това приключение. Наложило се първо да научи азбуката, ала без изкуството на черната магия.

След това Прецше насочил вниманието на Хитлер към друг откъс от текста, където се казвало, че Кийот научил „азбуката" от Флегетанис, което ще рече „четящия звездните писания".

Странните намеци за усвояването на „азбуката", обяснил Прецше на жадния си за познания ученик, означават развиване­то на способност, с помощта на която посветените добиват уме­нието да разплитат взаимовръзките на духовното съществуване и чрез което стават способни да „четат" от Космическата хроника на човешката съдба, където миналото, настоящето и бъдещето са свързани от една-единствена развиваща се нишка на времето. Адолф Хитлер не срещнал никакви трудности при вникването в това обяснение, защото вече бил виждал една картина от този из-вечен запис, когато стоял пред Копието на съдбата в Хофбург и зърнал обещанието да се превърне в лидер на германския народ.

А как трябвало да се разбират толкова интригуващите думи „без изкуството на черната магия"? Тук вече Прецше плувал в свои води. Той уверил Хитлер, че Космическата хроника може да се чете по-бързо и по-лесно, но също толкова ефективно чрез практикуването на черна магия!

В малката задна стаичка на книжарницата, разположена в ста­рата част на града, Ернст Прецше разкрил на Хитлер загадките, криещи се зад астрологичните и алхимическите символи по пъ­тя към Светия Граал, за които вече споменахме. Точно там зловредният гърбушко дал на чудовищния си ученик наркотика, пре­дизвиквал пророческите способности на ацтеките, вълшебния пейот, почитан като божество. Наркотик с много сходно въздейс­твие на този, който помогнал на общностите на есеите да съз­рат спускащия се Логос, идещия месия; наркотик, който поло­вин век по-късно щял да вдъхнови Олдъс Хъксли да напише епо­халната си книга „Дверите на възприятието" и щял да изпрати недоверчивия Тимъти Лиъри на първото му историческо пъте­шествие в разширените предели на съзнанието, предизвикало раждането на епохата на психоделизма.

жүктеу/скачать 1.77 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: