Копието на съдбата (окултната сила на копието, пронизало гърдите на Христос)

Прецше, който бил прекарал по-голямата част от живота си в Мексико, бил добре запознат с въздействието и последствията от вземането на пейот и можел да посъветва ученика си точно на кой етап от пътуването си към Граала да се възползва от помощта му, за да намери по-кратък път към трансцендентното съзнание.

Той убедил Хитлер да премине през всички първоначални ета­пи от диренето на Граала, като например концентрираността и насочеността на съзнанието, медитацията, даваща възможност човек да си служи с мислите като с вещи, строгия контрол върху чувствата, опита да се овладеят основните желания. Според Прец­ше целият този опит имал жизненоважно значение, защото без наличието на подобен контрол върху ума и без такава вътрешна дисциплина наркотиците нямало да успеят сами по себе си да ориентират виденията му или да го направят обективно възпри­емчив за реалностите в селенията на разширеното съзнание. Едва тогава наркотикът (за който вече се знае, че съдържа мескалин) щял адекватно да го дари с онова състояние на телесната химия, което иначе се създава по тайнствен начин от действителното пос­тигане на най-висшите добродетели на Светия Граал, и така да го отведе право в сферите на трансценденталното съзнание.

Адолф Хитлер провеждал проучването си на Светия Граал от приюта, заобиколен от пияници и наркомани, крадци и неудач­ници. Твърдял, че предпочита да остане неизвестен и необезпо­кояван в тази пустош сред крадците и просяците, вместо да жи­вее „от другата страна на канавката сред презрените буржоа" или да изкарва прехраната си, работейки рамо до рамо с „тази хао­тична смесица от народи, разяждаща стария център на герман­ската култура"⁶³.

В подкрепа на озлобеното си и усамотено отношение към жи­вота Адолф Хитлер не се изморявал да цитира своя любим от­къс от „Тъй рече Заратустра" на Ницше: „И не един, който се отвърна от живота, всъщност се отвърна само от сбирщината: защото не искаше да споделя кладенец и пламък и овошка със сбирщината". Диренето на Светия Граал изисква по три стъпки в себеовладяването и нравственото укрепване за всяка стъпка напред по пътя към най-висшата и свята от всички християнски мистерии. Но вместо чрез самоотверженост, благоговение пред живота, честност и отзивчивост към нуждите на околните Адолф Хитлер вече можел не по-малко сигурно да постигне целта си, следвайки извратената нравственост и яростната борба за живот в приюта, който впоследствие описал като „трудна школа, къде­то усвоих най-сериозните житейски уроци".

Безскрупулен опортюнизъм, проницателност, лукавство, жес­токост и непрестанна бдителност за слабостите на околните, ко­ито могат да се използват за лична изгода - такъв можел да бъде житейският модел на стремящия се да постигне Светия Граал, който решил да замени християнския морал с наркотиците!

„Човек живее и успява да се задържи над животинското не чрез принципите на хуманността, а единствено чрез възможно най-жестоката борба... Ако не се бориш за живота, никога няма да успееш да го спечелиш".⁶⁴

Валтер Щайн успял да намести последните парченца от мо­зайката на историята за това как Хитлер е проникнал в трансценденталните дебри на съзнанието по време на последната им среща през пролетта на 1913 година.

Хитлер бил необичайно разговорлив и открит след посеще­нието си на представлението на Вагнеровата опера „Майстерзингерите". Планирал да напусне Виена завинаги и през следва­щата седмица да се премести да живее в Мюнхен. Самият той предложил за разнообразие двамата да направят излет нагоре по Дунав до Вахау.

Реката била придошла след топенето на зимните снегове и околността била потънала в свежа зеленина, а мекото слънце огрявало върховете на боровете по брега на реката. Адолф Хитлер и Валтер Щайн стояли един до друг на носа на малък пара­ход, които порел водите на реката.

Едва на половината път към Вахау Хитлер разкрил истинска­та причина за пътуването. Възнамерявал да се сбогува със своя стар приятел Ханс Лодз, билкар, който в селската си кръв пазел последните остатъци от атавистичните прорицателски способ­ности на древните германски племена. Обяснил, че се е запоз­нал с Лодз две години по-рано, когато често спял под открито небе. Старецът го отвел в колибата си, където не само споделил с него скромната си храна, но и му помогнал много, като му при­готвил специална отвара, с помощта на която Хитлер постигнал първото си по-продължително съприкосновение с макрокосмо­са и прозрение в тайните на реинкарнацията. Отварата, за която говорел той, всъщност била приготвяна от корените на пейот, дадени му от Ернст Прецше.

Двамата мъже вървели нагоре по течението от Вахау, докато не стигнали до порутената дървена колиба на един възрастен се­лянин, който изкарвал прехраната си като дървосекач и билкар. Ханс Лодз се оказал подвижен и неспокоен дребен човечец с дълга бяла коса и брада и с лице, набраздено като букова кора. Приличал на палаво, но злонамерено джудже от немските въл­шебни приказки или на илюстрация от книга за древния герман­ски фолклор. Зарадвал се да види Хитлер отново и се заловил да им приготви зеленчукова каша, като непрекъснато се стараел да ги предразположи да се почувстват като у дома си в скромния му дом.

Тук, в тишината и усамотението на горите, далеч от шумове­те и дразненията на града, Хитлер бил предприел първите си рисковани набези в дебрите на разширеното съзнание. Макар да твърдял, че пейотьт е най-прекият път към постигането на трансценденталното съзнание, той признал пред Щайн, че не му до­пада особено мисълта да подчини собствената си воля и да се остави на процес, върху който няма почти никакъв контрол. Бил стигнал по-далеч от прозрението, че мозъкът, нервната система и сетивата са средството, което здраво затваря човека в трииз­мерното съзнание и го лишава от възприемането на надсъзнателните селения на абсолютния разум, където нито една тайна на вселената не остава скрита.

Щайн бил напълно уверен, че Хитлер така и не съзнава без­спорната си шизофрения и факта, че мексиканският кактус чес­то има дълбоко и разтърсващо въздействие върху личности като неговата - понякога напълно лишавайки ги от чувство за иден­тичност, като ги запокитва и ги върти шеметно из дебрите на собствените им умове към други измерения на времето и съзна­нието. Хитлер не подозирал и това, че почти непрекъснатото му гладуване и психотичното му състояние на постоянен стрес са създали онази химия на тялото му, която не е била в състояние да му осигури почти никаква закрила от съкрушителното въз­действие на силните халюциногени.

Днес вече е известно, че предизвикваните от пейота прежи­вявания зависят във всеки конкретен случай от темперамента, умствените способности и начина на живот, присъщи на съот­ветния индивид. Вследствие на тези фактори разширяването на съзнанието може да се осъществи в две основни посоки.

От една страна, умът може да се насочи навън към пробудено възприемане на духовното, стоящо зад материалния свят, да по­строи мост между човека и природата, така че всички преходни и земни явления да изглеждат като дрехата, с която е облечено божественото. От друга страна, съзнанието може да потъне в жив гоблен от цветни подвижни образи на високите нива на въз­приятие, които са напълно откъснати от земното сетивно възприятие.

При първия тип реакция, при която самата природа се въз­приема като трансцендентално усещане, човек съхранява спо­собността си да мисли ясно и да общува с околните през цялото време на интензивна визуална перцепция. При втория тип обаче реакцията може да бъде толкова яростна и крайна, че възприя­тието за околния свят да изчезне за даден период, който може да продължи с часове.

Може би щеше да е невероятно щастие за целия свят, ако лич­ната реакция на Адолф Хитлер към въздействието на пейота го бе открила за такова интензивно естетическо възприятие на при­родата, което дори на онзи етап би го отвело към една доста ус­пешна кариера като художник.

Макар човешката душа да е затворник - в съвсем истинския смисъл на думата - на един очевидно материален свят с дължина, ширина и плътност, това изолирано, ограничено и затворено възприятие служи и като защита, защото без него ние не само нямаше да можем да съзреем по посока на индивидуалното си самосъзнание, но и щяхме да сме напълно неспособни да се спра­вяме с ежедневните дейности, които ни помагат да оцеляваме физически на земята. Пейотът руши ограниченията на този зат­вор, разкъсвайки онова, което Олдъс Хъксли блестящо назовава „задържащ клапан", който ни отпуска „мизерното църцорене" на съзнание и ни предпазва от шока при непосредствения досег с трансценденталния дух, който може да бъде твърде страшен, ако не сме готови да го понесем.

Настройването на този „задържащ клапан" от висшите сили, за да може той да пропуска в съзнаващия ум точно определена доза от трансценденталното съзнание, се нарича „благодат" от християнските теолози - даряването на вътрешно познание, ко­ето действа като балсам, напътствие и изцеление на целеустремената душа.

Адолф Хитлер, който активно се стремял към притежанията на Луцифер, щял да изпита тъкмо обратното на „благодатта", за­щото предизвиканите от наркотиците възприятия, влели се в съз­нанието му, служели, за да го насочват към зловещите и безчовеч­ни цели на личната власт, тиранията и завладяването на света ка­то гаранция за лично проклятие и компенсация за самотния му химн на омраза, презрение и ненавист към човечеството.

Олдъс Хъксли описва с рядко проникновение визуалните впе­чатления, които обикновеният човек може да получи под влия­нието на силна доза мескалин:

„Типичното изживяване с помощта на мескалина започва с въз­приятия на цветни, движещи се, живи геометрични форми. С вре­мето чистата геометрия се конкретизира и човек възприема не ор­намента, а неща с орнаменти, като килими, дърворезби, мозайки. Те от своя страна отстъпват място на големи и сложни сгради, сред пейзажи, които непрекъснато се променят и минават от ве­ликолепие към още по-наситено оцветено великолепие, от блясък към още по-ослепителен блясък.

Никой не би описал Хитлер като обикновен или посредствен човек, затова и реакцията му към действието на наркотика изоб­що не може да се опише като типична. Намиращ се вече на прага на духовното възприятие без помощта на наркотиците и прите­жаващ дълбоки способности на медиум, неговите предизвикани от пейота видения явно са били напълно обусловени от собстве­ните му специфични цели и от невероятната сила на волята му, която щяла да добие още по-конкретна и определена форма.

Не е възможно да опишем в подробности точното съдържа­ние на тези пътешествия в психоделичното съзнание, защото Хитлер не искал да разказва каквото и да било за тях на Валтер Щайн. Фактът, че през този период с помощта на наркотиците той постигнал трансценденталното съзнание и формулирал своя мироглед, се превръща в една от най-строго пазените тайни за живота му. Въпреки това Хитлер описал това свое изживяване достатъчно ясно, за да даде на Валтер Щайн някаква представа за естеството на възприятията, които наркотикът предизвик­вал в него.

Най-плашещият момент от първото му пътешествие вероят­но било онова, което днес се нарича кризисна точка при употре­бата на халюциногенни вещества от психотици, когато душата усеща себе си запратена извън пределите на триизмерния свят с шока и внезапността, с която уловената на въдицата риба излиза от водата. Но все пак, докато се гмуркал и кръжал в тези блестя­щи, звучни, пулсиращи цветни пейзажи, които са характерни за впечатленията под влияние на мескалин, Хитлер явно успявал да съхрани част от личностното си съзнание, защото описвал как по онова време си давал сметка, че е уловен в проектираните образи на ритъма и на физиологичните процеси в собственото си тяло — живи картини, които отразявали в колосална перспектива такива биохимични функции като туптенето на сърцето и циркулирането на кръвта, дишането и метаболизма.

Но не този аспект на новооткритата връзка между макро- и микрокосмоса очаровал най-силно Хитлер по онова време. Цел­та на тези опасни нахлувания в непознатите дълбини на „вът­решното пространство" била да открие смисъла на собствената си съдба в рамките на историческия процес.

Търсенето на смисъла на личната съдба, както и активните опити да открият предишните си превъплъщения на земята с по­мощта на разбуденото от наркотиците съзнание са отвели без­брой авантюристично настроени представители на по-младото поколение в днешната психоделична епоха към сериозни греш­ки и заблуди. Защото тъкмо във фините, неуловими и невероят­но сложни пластове на Космическата хроника всичко би могло да изглежда хаотично и объркващо, когато към него се подходи без задължително и продължително обучение и без дисципли­ната, която налага посвещаването в окултните практики. Подоб­но обучение, което включва овладяването на всички аспекти на човешкото мислене, чувства и сила на волята, отваря необходи­мите за духовното познание фини сетива и снабдява стремящия се към него със способността да се ориентира в иначе неизброд-ния лабиринт от непознати светове.

Адолф Хитлер също изживял хаоса и объркването, които са резултат от почти пълната липса на подготовка, както и от морал­ната незаслуженост на това потапяне в океаните на трансценденталното съзнание. Макар че едва ли е бил в толкова неизгодно положение, както повечето съвременни психоделични „пътешест­веници", които не притежават нито способността за концентра­ция, нито волевата сила, за да намерят пътя и да ориентират виде­нията си към свръхсетивното съществуване. От тази гледна точка Адолф Хитлер, чиято цялостна кариера бива описвана дори от най-влиятелните авторитети като „забележително постижение на силата на човешката воля", имал огромно преимущество.

Сред безкрайно богатото разнообразие от кънтящи и блестя­щи пъстроцветни видения, които нахлували в съзнанието му от всички посоки, той следвал обичайния си похват да се съсредо­точава върху „същественото и напълно да пренебрегва несъщес­твеното" и по този начин успявал да изтръгне от страховития хаос на движения и форми една-единствена тема, която според него щяла да му помогне да постигне целите си.

В тези ефирни селения, където мислите имат реална форма, подобно на материалните предмети на земята, Адолф Хитлер се озовал пред един непрестанно разгръщащ се гоблен, който по­ради липса на по-подходяща дума можем да опишем като мо­зайка на „небесната митология", ала докато се носел сред тези вселенски потоци на мисълта, следвайки нишката на Светия Граал, той едновременно с това осъзнал, че тази нишка на небесна символика в действителност отразява исторически събития от средните векове.

На друго ниво на съзнанието започнали да се появяват син­хронно, макар и частично, действителни спомени от едно от пре­дишните му прераждания. Тези спомени за предишен живот на земята обаче явно не били част от един непрекъснат процес на паметта. Те по-скоро приличали на застинали, изолирани и мо­ментни проблясъци, които не следвали обичайната последова­телност на земното време - картини от някаква местност със средиземноморски климат, която приличала на Южна Италия или Сицилия, видения за ситуации, в които се мяркали хора със средновековно облекло и с униформи и оръжия, характерни за девети и десети век.

Адолф Хитлер често говорел за традиционния будистки въз­глед за прераждането, смятан от него за негативен и непрогресивен, защото не му се искало да възприема живота като „коле­ло от страдания", от което човекът трябва да се избави на всяка цена. Той считал древния атински възглед за прераждането за много по-приемлив. Възхвалявал Платоновия „Мит за Ир", с кой­то завършва „Държавата" и където прераждането се разглежда като изравняване на везните на справедливостта при преминава­нето от един живот в друг.

„Върви по своите неведоми пътеки, извечно Провидение! Но не ме изпълвай с безнадеждност поради твоята непроницаемост.

Не ми позволявай да се отчайвам, дори и да ми се струва, че отстъпваш. Не е вярно, че най-прекият път върви по права линия.

Толкова много трябва да пренесеш по своя вечен път, толкова много трябва да свършиш, затова често ти се налага да се откло­няваш встрани! Нали е знайно, че голямото бавно колело, което доближава човечеството към съвършенството, се задвижва от по-малките и по-бързи зъбчати колела, всяко от които дава своя при­нос?

Така е! Пътят, по който една раса постига съвършенство, тряб­ва рано или късно да бъде извървян от всеки отделен човек. Но дали това може да стане в един живот? Възможно ли е в един и същ живот човек да бъде чувствен евреин и духовен християнин? Може ли да овладее и двете в рамките на едно земно съществу­ване?

Не и това! Но защо да не е възможно всеки човек да бъде на света повече от веднъж?

Трябва ли да се надсмиваме над тази мисъл само защото е най-древната на света? Само защото е достигната от просветеното съз­нание, преди софистиката на ученията да я потули и обезсмис­ли?

Защо да не е възможно, след като вече съм направил онези стъпки към съвършенството си, които носят на човека само вре­менни награди и наказания?

Защо да не се връщам толкова често, колкото съм способен, за да придобивам нови познания и нов опит? Дали донасям със себе си толкова много от миналото, че да няма какво да възмезди усилието ми да се върна тук? Съществува ли довод срещу това? Или аз просто забравям, че вече съм бил тук."

Между стиховете на оръфания си, подвързан с кожа екземп­ляр на „Парсифал" Адолф Хитлер смаяно открил множество за­воалирани намеци за прераждането на душите и дори открити споменавания на предишни прераждания на земята на основни­те персонажи в тази сага за Граала. Герои като магьосницата Кундрия, назована като преродената Иродиада - злата майка на Саломе, поискала главата на Йоан Кръстител като отплата за изку­сителните способности на дъщеря си.

Хитлер се изненадал, че концепцията за прераждането е на­мерила място в такъв християнски текст като рицарския роман за Светия Граал. До този момент той смятал, че религиите на исляма и юдаизма (включително и християнството, „неговото еврейско следствие") са сред малкото религиозни системи, кои­то изключват закона за кармата или негов еквивалент от учения­та си.

Адолф Хитлер изгарял от нетърпение да открие величието на предишните си прераждания на земята. Нали вече му се било случвало да стои пред Копието на съдбата в Хофбург и интуи­тивно да усеща, че го е държал в ръце като символ на властта и завоеванията си в някоя отминала епоха - вероятно някой мо­гъщ цезар или някой от великите германски императори като Барбароса, водача на тевтонските рицари, или може би прочут готски герой като Аларих Смелия?

В това отношение Адолф Хитлер се намирал на прага на раз­търсваща изненада. Предизвиканото от наркотиците прозрение му разкрило, че духовната биография на предишните му животи не включва нито някой могъщ владетел, нито някой величав рус тевтонец, както толкова много му се искало.

Той бързо установил, че „Парсифал" на Волфрам фон Ешенбах не е книга в обичайния смисъл на думата. В нея Хитлер раз­познал свидетелство за инициация от най-висш порядък. Бил дос­татъчно проницателен, за да забележи, че между стиховете се крие пророческа картина на съвременността, нещо като вълшебно огледало, което предсказва катаклизмите на отминаващите де­сетилетия на двайсети век и прави видим вътрешния все още скрит облик на този критичен исторически период, в който чо­вечеството било запокитено към самия праг на духовността.

Накратко, Адолф Хитлер възприемал този рицарски роман като пророчески документ за събития, които щели да се случат хиляда години след създаването му. И вярвал, че тези персона­жи от девети век ще се появят отново във физическа форма през двайсетото столетие.

На фона на тези познания за съвременното значение на мъд­ростта на Граала и очакваното прераждане на героите на Граала през нашия век Адолф Хитлер успял да идентифицира предиз­виканите от действието на наркотика образи от предишния си живот. Той разпознал себе си като преродената историческа лич­ност, която се криела зад създадения от Рихард Вагнер образ на Клингзор - Ландулф от Капуа и господар на Тера ди Лабур от девети век - обширна територия, простираща се от Неапол до Калабрия, включваща в себе си Капри и стигаща по вода до Си­цилия.

Вместо да се окаже преродената душа на някой прочут гер­мански герой, той установил, че е въплъщение на най-страхови­тата личност в цялата история на християнството. Вокалът за духа на Антихриста.
ВТОРА ЧАСТ

МЪЖЪТ, ЛИШЕН ОТ МЪЖЕСТВЕНОСТ

„Парсифал” Волфрам фон Ешенбах

ГЛАС ОТ УТРОБАТА: ПАЗЕТЕ СЕ ОТ ЛЪЖЛИВИЯ ПРОРОК

За пръв път Адолф Хитлер чул да споменават бъдещия му наставник в новините за извършените от него низости по време на преврата в Мюнхен, последвал подписването на примирието.

Курт Айснер, евреин и ръководител на мълниеносния прев­рат, чрез който социалдемократите свалили баварската монар­хия и правителство, бил застрелян на улицата. Разярените му сподвижници нарисували огромен портрет на Айснер върху сте­ната до лобното му място и всички минувачи били задължавани Да му оказват почит под дулото на насочено към тях оръжие.

Дитрих Екарт, организаторът на убийството, наредил около портрета да бъдат разхвърляни книжни кесии, пълни с брашно, накиснато в кръвта на разгонени кучки. Не след дълго на място­то се събрали кучетата от цялата околност, а стражите на порт­рета светкавично се изпарили.

„Този Дитрих Екарт е човек, от когото би трябвало да се въз­хищавам - казва Адолф Хитлер. - Явно познава истинското значение на омразата и начина, по който човек трябва да я из­разява".

Адолф Хитлер от предвоенните дни във Виена, безработният скитник и полунормален лентяй, който просто бил направил своя прощъпалник във великите тайнства, не би предизвикал интере­са на посветена в тайните на окултизма личност от ранга на Дит­рих Екарт.

Екарт си търсел съвсем друг тип човек за ученик. Той твър­дял пред съратниците си от обществото „Туле", че е получил нещо като сатанинско предизвестие, възлагащо му мисията да подготви вместилището за Антихриста, човека, който, вдъхно­вен от Луцифер, ще завладее света и ще изведе арийската раса до висините на славата.

Адолф Хитлер, който се появил от кървавите окопи и клане­тата на Западния фронт, вече не бил просто едно жалко човешко същество. Той се бил превърнал в личност с почти свръхчовешка сила. И точно този невъобразимо съзрял и умерен Адолф Хит­лер с проблясващ на гърдите орден „Железен кръст" първа сте­пен и с искра на демонична гордост в загадъчните си сини очи направил огромно впечатление на зорко бдящия пророк.

Дитрих Екарт бил сред малцината, които шумно настоявали за връщането на имперските символи - на короните и скиптрите и на останалите съкровища на древната Германска империя, включително и на свещеното копие, - когато династията на Хабсбургите била свалена от власт през 1917 година. Разпознаване­то било извършено, когато Адолф Хитлер разказал за собстве­ните си проучвания, свързани с легендата за копието на Лонгин, и потвърдил, че провидението го е спасило от смъртоносния дъжд от олово, за да може да предяви претенциите си върху него и да изпълни историческата си мисия.

„Това е човекът, чийто пророк и предшественик съм аз!", бо­гохулно заявил Екарт на съратниците си от обществото „Туле".

***

Адолф Хитлер възприел обявяването на войната като възмож­ност да сложи край на гладните си и изпълнени с разочарование дни в Мюнхен, които с нищо не се различавали от окаяния му живот в приюта във Виена. Но не било никак лесно да се запише в армията, която щяла да му осигури прехрана, обществено по­ложение и шанс да се докаже. Тъй като бил австрийски гражда­нин, той трябвало да поиска специално разрешение, за да се за­пише като доброволец. След кратко забавяне крал Лудвиг Ба­варски удовлетворил молбата му. В „Моята борба" Хитлер описва този момент по следния начин: „Помня как с треперещи ръце разтварях плика и четях с душевен трепет резолюцията за удов­летворяване на молбата ми. Възторгът и чувството ми на благо­дарност нямаха край".

С изключение на един кратък период през 1916 година, кога­то рана в крака му позволила отдих в болницата, той останал на фронтовата линия през цялата война и оцелял след някои от най-продължителните и кървави битки, включително и сражението при река Сома.

Адолф Хитлер служил като Meldeganger, военен куриер, кой­то пренася съобщения между щаба на полка и предните части. Животът на военния куриер не е тъй лесен, както си представят мнозина. Той често трябва да напуска укреплението, докато бра­тята му по оръжие се укриват на сигурно място от шрапнелите и картечния огън. Освен това той е и най-честата мишена на снай­перистите. Най-опасните си мигове тези куриери често прежи­вяват съвсем сами и поради това задълженията им изискват спе­циална инициативност.

В мирния свят Хитлер бил парий, но по време на войната той се чувствал до голяма степен реализиран, като човек, който тежи на мястото си. Но Хитлер не бил тласкан от силен прилив на патриотизъм, както погрешно смятат мнозина. По-реалистично би било да се смята, че той възприемал войната като възмож­ност да изпита вярата в собствената си съдба и при всеки удобен случай отправял предизвикателства към закрилата на „провиде­нието", което според него го защитавало заради световната му историческа мисия. А трудностите на ежедневието в окопите той считал за възможност да развие у себе си качествата на волята, необходими му, за да се превърне във вместилище на неумоли­мия дух, който бил надвиснал над него и се опитвал да обладае душата му.

Можем да получим представа за Хитлер от времето на война­та само като съединим откъслечните сведения от братята му по оръжие и по този начин илюстрираме изграждането на една не­вероятно силна и вглъбена личност.

„Странен тип - описва го Ханс Менд, войник от неговия взвод. - Седеше в ъгъла на столовата, стиснал главата си с ръце и потъ­нал в дълбок размисъл. После изведнъж скачаше, започваше въз­будено да тича наоколо и да твърди, че въпреки всичките ни уси­лия няма да постигнем победа, защото невидимите врагове на нем­ския народ представляват по-голяма опасност от най-голямото оръ­дие на противниците ни. Друг път седеше с шлема на глава, на­пълно откъснат от околния свят и потънал толкова дълбоко в себе си, че никой от нас не успяваше да го накара да помръдне".

Никой от съратниците му по оръжие не бил в състояние да възприеме свръхчовешката сила на волята му и самодисципли­ната, която му помагала да приеме съдбата си, без да проявява слабост или да се оплаква. Той очевидно изобщо не се замислял за нещата, които били неизменна тема за разговор между друга­рите му - отпуските, храната и жените. „Всички го ругаехме и го намирахме за нетърпим. Той беше като бяла врана сред нас, за­щото не проклинаше войната".

Сред тези ежедневни сцени на смърт и разруха Адолф Хит­лер запушвал ушите си за човешките слабости на своите друга­ри по оръжие и възпирал всички естествени емоции, за да се прероди като притежател на надличностната сила и решител­ност, които щели да са му необходими, за да изпълни мисията, отредена му от боговете на германския народ.

През август 1918 година бил удостоен с ордена „Железен кръст" дърва степен - най-високото отличие, което можел да получи обик­новен ефрейтор в немската армия. Потвърждение за получената награда, но не и описание на подвига, заради който е била присъ­дена, откриваме в официалната история на полка. Според широко разпространеното мнение Хитлер получил ордена, еквивалент на британския Викториански кръст, за един удивителен подвиг, ко­гато съвсем сам, въоръжен единствено с пистолет, той пленил един френски офицер и петнайсет от подчинените му.

Малкото писма, които изпратил у дома, разкриват до каква степен се е освободил от всички човешки слабости и се е научил да се доверява на неустрашимия дух, който един ден щял да го отведе до висините на едноличната власт.

Внимателното проучване, извършено от Конрад Хайден на военновременните писма на Хитлер, го вдъхновява да напише: „Той се представя като пламенен воин. В него няма нито едно слабо място. Той е смел и не придава никакво значение на живо­та си. Но наред с това откриваме недвусмислено изразената убе­деност, че дължи живота си на чудо, или по-скоро на цяла поре­дица от чудеса; че избухващите снаряди неведнъж са пощадява-ли живота му; че макар мнозина от полка му да са загинали в кървавата баня, той действително се е радвал на специалната закрила на провидението".

Вярата на Хитлер в закрилата на провидението била разкла­тена за миг през последния месец от войната. Сериозно обгазен вследствие на британска атака с иприт и изгубил зрението си за няколко дни, той бил изпратен за кратко обратно от Франция в Пасвалк, малко селце на североизток от Берлин.

Но това обгазяване, подобно на демонична милост, се оказа­ло предрешена благословия, защото предизвикало най-продъл­жителния период на духовно просветление в живота му. И точ­но по време на това проникване в свръхсетивните видения, до­като очите му изгаряли в мрак, Адолф Хитлер преживял нещо, което впоследствие щял да нарече „вълшебната връзка между човека и вселената".

Херман Раушнинг цитира следните думи на Адолф Хитлер: „Целта на еволюцията на човека е да постигне мистична визия за вселената". Вътрешната убеденост, стояща зад това широко цитирано твърдение, основателно приписвано на Хитлер, се оформила у него тъкмо през този период на принудителен и на­пълно неочакван мистичен транс в Пасвалк. Това е огромна крач­ка напред в процеса на пълното му обсебване от могъща, външ­на спрямо него сила.

Докато въздействието на газа бавно се оттегляло от очите и гърлото на Хитлер в болницата в Пасвалк, пристигнала неочак­ваната новина, че Германия е изгубила войната.

В своята книга „Изследване на тиранията" професор Алан Бълок пише, че „шокът от капитулацията на Германия бил най-решителното по своето влияние преживяване в живота на Хит­лер. Всичко, с което се отъждествявал той, било разгромено и заличено".

Това е истината, в която самият Хитлер искал да повярват хората и за която пише в книгата си „Моята борба". Но в дейст­вителност се случило точно обратното. Хитлер бил верен един­ствено на собствената си жажда за власт и поради това не бил недоволен от внезапната капитулация. Бедността, унижението и хаосът сред една победена във войната нация откривали пред него единствено възможния път към политическата власт. За Адолф Хитлер не би имало място в една победила Германия и той бил достатъчно проницателен, за да го осъзнае. Бъдещият му успех щял да зависи изключително от неговото политическо лукавство, приложимо в условията на погрома и капитулацията на една нация във войната.

Когато Адолф Хитлер се върнал в Мюнхен през декември 1918 година, той заварил града под обсада. Баварският крал бил аб­дикирал от властта, а правителството си плюло на петите, кога­то социалдемократите окупирали парламента и провъзгласили републиката. Политическото насилие по улиците се превърнало в ежедневие, всякаква търговия замряла, цените на храните рас­тели главоломно, а повечето хора гладували. Ветераните, завър­нали се у дома след войната, се движели на въоръжени групи без всякакво ръководство.

Хитлер останал на военна служба и получавал седмичната си надница и дажбите си от централните казарми на запасните пехотинци в Мюнхен. Не искал отново да се излага на риска от постоянна безработица в цивилния живот, защото ежедневно виждал наредените на опашки хора, лишени от препитание. Са­мият той нямал какво да губи, оставайки на военна служба, а военните отличия му помогнали да убеди командирите си, че е човек, когото си струва да задържат. Охотно приел предложение­то да работи като пазач на лагер за военнопленници в Траунщайн близо до австрийската граница. Докато изпълнявал простичките си задължения там, Хитлер имал време да осмисли положението на държавата и да планира собствената си поява на политическа­та сцена. Върнал се в Мюнхен през януари 1919 година, когато пленниците били изпратени у дома и лагерът бил закрит.

Първата възможност да бъде забелязан се явила малко след завръщането му в града, където приел да изпълнява шпионски функции. Когато на 6 април било обявено основаването на Съ­ветска република, Адолф Хитлер бил сред малцината специално подбрани войници, на които било наредено да останат в Мюн­хен и да се движат свободно сред червените войници, подкрепя­щи революцията.

Комунистическият режим бил бързо и жестоко смазан от ед­на военна част от Берлин, а Хитлер преминал пред строя на чер­вените воини и посочил лидерите на преврата, които били неза­бавно екзекутирани.

Застанал до стрелковата рота, той наблюдавал как посочени­те от него жертви биват изправяни до стената и разстрелвани. Потенциалните качества на дребничкия ефрейтор с „Железен кръст" на гърдите и педантичен военен поздрав най-сетне били забелязани и възнаградени. Той бил назначен на служба в поли­тическия отдел на областното командване и преминал курс по политическа подготовка.

Противно на строгите традиции от деветнайсети век, герман­ската армия този път взимала активно участие в политическите събития, особено в Бавария, където армията изиграла много важ­на роля за отхвърлянето на комунистическия режим.

Областните щабове тайно подкрепяли и екипирали „свобод­ните формирования" на ветераните, които се появили из цялата страна, и ги използвали като средство за доминиране на полити­ческата сцена и за смазване на социалистическата революция.

Офицерите, командващи тези кръвожадни банди, нагло твър­дели, че войната все още не е приключила, и отказвали да прие­мат поражението. Всички техни усилия в онзи момент били на­сочени към свалянето на републиканското правителство, което според тях било отговорно за „копелдашкото престъпление, за позорното и умишлено предателство" на капитулацията.

Когато Адолф Хитлер се представил на командването на Сед­мо армейско областно подразделение, той установил, че то се е превърнало в разузнавателен център, направляващ политическия тероризъм из цяла Германия. От Мюнхен конспираторите тръгва­ли да изпълняват възложените им политически атентати и да из­вършват жестоки убийства като това на Матиас Ерцбергер, чове­ка, подписал примирието, и на Валтер Ратенау, външния минис­тър с еврейски произход, чието неприятно задължение било да изпълнява разпоредбите на Версайския мирен договор.

Адолф Хитлер бил включен в състава на пресбюрото на по­литическия отдел, самия център на нелегалната шпионска дей­ност и пропаганда. Преминал през кратък курс на политическо обучение и почувствал се в свои води в атмосферата на този не­легален тероризъм, той бързо се наложил като един от най-мно­гообещаващите ученици.

Не след дълго капитан Ернст Рьом, видна личност в област­ното военно командване, забелязал възпитаника, чийто глас имал почти магическо въздействие и чиито очи притежавали мистич­ното изражение на пророк.

Рьом бил професионален военен, завърнал се от войната с ре­путацията на инициативен и храбър мъж. Нисък, набит човек, при­тежаващ огромна енергия и устрем, той бързо се доказал като офи­цер, когото войниците уважавали и били готови да следват. Бил раняван три пъти, половината му нос бил отнесен от шрапнел, а бузата му била обезобразена от сиво-синкав белег от куршум.

Говори се, че Рьом се разплакал, когато бил обявен мирът, и откровено признал, че според него войната извежда на преден план най-доброто у човека. Той презрително отхвърлил въз­можността да се завърне към цивилния живот, осигурил си фи­нансовата подкрепа на богати индустриалци и създал своя част­на армия, която да се противопостави на комунистическата зап­лаха в индустрията. В един момент той се оказал командващ около 100 000 души, които се присъединили към неговата Еinwohnerwehr, нещо като цивилна отбранителна сила.

Адолф Хитлер веднага станал почитател на този капитан, ко­гото впоследствие повишил до поста началник-щаб на нацист­ките Sturmabteilung (щурмови отряди). Двамата си допаднали още по време на първата им среща, а Рьом по-късно признал, че от самото начало е съзрял фантастичния потенциал на Хитлер да се превърне в лидер.

Друг човек, не по-малко впечатлен от Хитлер, бил Готфрид Федер, инженер, който изнасял лекции по икономика в полити­ческия център, където се обучавал Хитлер.

Федер бил развълнуван от въздействието и настървеността в речта на Хитлер, впечатлен от вродената му политическа хит­рост, вдъхновен от размаха на патриотизма и запленен от харизмата на личността му.

Федер не губил време и веднага докладвал вълнуващото си откритие на своя приятел Дитрих Екарт. Той останал скептичен, защото смятал Федер донякъде за чудак, но с удивление устано­вил, че реалистично настроеният и безмилостен Ернст Рьом е не по-малко впечатлен от същия този ефрейтор Хитлер. Рьом взел Хитлер със себе си, за да го запознае с Екарт в любимото му място - винарната „Бренесел". Ето как окултният водач най-сетне се срещнал с дългоочаквания си ученик, когото трябвало да посвети и да обучи, с човека, който щял да му даде основание да се похвали на смъртния си одър: „Не скърбете за мен. Вероятно съм повлиял на историята повече от всеки друг германец".

Една от най-големите фалшификации на двайсети век е опи­санието, направено от Хитлер в „Моята борба", на начина, по който той за пръв път чул за Германската работническа партия и за ужасната дилема, пред която бил изправен, докато вземал ре­шението да се откаже от сигурността, която му давала армията, и да се присъедини към така наречената от него „невзрачна гру­па нищожества". Но въпреки това мнозина от биографите му при­емат тази част от историята на живота му за истина!

Адолф Хитлер твърди, че самият той открил Германската ра­ботническа партия случайно, като част от задълженията си да проучва новите политически групировки. В „Моята борба" той разказва за изненадата си, когато получил картичка, която го уве­домявала, че е приет за член на Германската работническа пар­тия, след като присъствал на едно от нейните събрания. „Това бе ужасно нахално и напълно неприемливо", пише той и разказва как отишъл на още едно събрание на комитета само за да изло­жи пред него личните причини за нежеланието си да се присъе­дини към „такава нелепа малка организация".

„Кръчмата, където щеше да се състои срещата, беше „Алте Розенбау" на Хернщрасе, едно много долнопробно място... Преко­сих зле осветения салон, където нямаше нито един посетител, от­ворих вратата към задната стаичка и се озовах пред комитета. В мъжделивата светлина на малка газена лампа около една маса се­дяха четирима мъже, които веднага ме поздравиха като новия член на Германската работническа партия. Прочетоха протокола от пос­ледното заседание и секретарят изиска вот на доверие. След това изчетоха доклада за финансовото състояние - партията притежа­ваше всичко на всичко седем марки и петдесет пфенига, за които бе гласувано доверие на ковчежника. Това също бе вписано в про­токола... Ужас, ужас! Това беше най-жалката организация на све­та! Трябваше ли да стана неин член?"

Адолф Хитлер описва себе си и най-съкровените си мисли и чувства в онзи момент, в който според думите му обмислял дали да свърже съдбата си с тази незначителна политическа партия. Той иска читателите на „Моята борба" да си го представят как обмисля проблема, седнал на леглото си в оскъдно мебелирана­та казарма, където според твърденията му споделял мизерния си порцион с мишките, „малките мишчици, които непрекъснато ми напомняха колко съм беден".

„Това, че бях беден и не разполагах с никакви средства, бе най-поносимото нещо, но много по-трудно ми бе да приема мисълта, че бях включен в списъка на безименните, че бях един от милио­ните, които живеят по милостта на съдбата или водят мизерно съ­ществуване, което дори непосредствените им съседи не благово­ляват да забележат. Освен това трябваше да се справям с трудностите, които неизбежно произтичаха от това, че не съм обра­зован. След два дни, прекарани в мъчителен размисъл, аз най-сетне стигнах до извода, че трябва да предприема тази стъпка".

Точно в това е искал Хитлер да вярват милионите хора, които четат „Моята борба", превърнала се в библия за нацистите. „От­кровено наглата лъжа винаги оставя следи, дори и след като е била разкрита", казва Хитлер на своите последователи. Но ето че и днес неговите собствени лъжи по този въпрос все още не са разобличени. Истината е съвършено различна.

През този период непосредствено преди присъединяването си към партията той с изключителна интензивност усещал, че вече не е член на безименната маса от хора, а човек, избран спе­циално за светкавична политическа кариера, която щяла да оси­гури сбъдването на детските му мечти за световноисторическа­та роля на личната му съдба. Той ясно съзнавал, че периодът на чиракуването вече е приключил и дългоочакваното и предначертано развитие на съдбата му най-сетне започва да се осъществя­ва, защото вече виждал хората и възможностите, които щели да го отведат право до върховете на политическата власт.

Истината е, че Адолф Хитлер получил заповед от разузнава­телния отдел на армията да стане член и да превземе лидерския пост на Германската работническа партия. Осведомили го как точно самите военни са предизвикали повторното учредяване на партията с намерението да я превърнат в най-силното самостоя­телно движение в Германия.