Копието на съдбата (окултната сила на копието, пронизало гърдите на Христос)

Роден е през 1855 година, син на английски адмирал и пле­менник на фелдмаршал сър Невил Чембърлейн. Отраснал при свои роднини в Париж, където бил обучаван частно от един за­бележителен пруски наставник. Жадният му за знания пъргав ум бързо погълнал разказите за славните дни на военна Прусия и произведенията на великите немски поети и философи като Гьоте, Фихте, Хегел и Рихард Вагнер.

Когато станал на двайсет и седем години, Чембърлейн се пре­местил в Германия и се установил в Дрезден. Много скоро той станал по-голям немец от немците, като буквално възприел тях­ната националност, език, ум и душа. През 1899 година той пуб­ликувал най-значимото си съчинение Основите на деветнайсети век, което експлодирало като бомба в умовете на възприемчивата германска нация и го направило известен само за една нощ.

Благодарение на огромната си ерудиция, която смайвала гер­манските интелектуалци, той замислял да синтезира противоре­чащите си доктрини на Рихард Вагнер и на Фридрих Ницше. За радост на семействата на юнкерите и на офицерския елит Чем­бърлейн развил и разтълкувал Вагнеровата теория за великата арийска раса. Според него трагедията в „Залезът на боговете", дължаща се на предизвиканото от низшите раси смесване и за­мърсяване, била напълно излишна. С едно движение на перото той изкоренил цялата идея, че една благородна раса трябва да преживява упадък и разруха по естествените закони. Защото тък­мо по този въпрос в разширяването на теорията на Вагнер той лукаво вплел убедеността на Ницше, че е възможно да бъде от­гледана една „по-висша раса".

Чембърлейн настоявал, че, на първо място, изобщо не се на­лага формирането на новата раса да става по силата на кръвните връзки. Той я разбирал повече като сходство на душите, обеди­нили се в даден исторически момент. Такава раса можела да се роди, когато „духът на историческата съдба на света" предиз­виква смесване на народи, които споделят общ нрав и начин на мислене, дори и ако физическите им белези не са никак сходни.

Чембърлейн подчертавал, че за генезиса на расата е необхо­димо историческо събитие от огромен мащаб и висок духовен идеал, който да бъде достатъчно силен, за да създаде у хората чувството за хомогенност и равнопоставеност на духовното учас­тие.

Обединяване на германския народ около Вилхелм от Прусия, Ото Бисмарк и генерал Хелмут Карл фон Молтке въз основа на победата над французите през 1870-71 г. той описвал като такъв исторически момент, когато се ражда нова раса - тази на гер­манските господари.

„По този начин бе подготвена почвата за появата на новата раса на Свръхчовека" - пише Хустън Стюарт Чембърлейн. А се­га тази раса налага себе си с помощта на вездесъщия германски разум и пруските организационни умения, способността на Рур да произвежда най-качествената тежка промишленост в света и едно потенциално превъзходно овладяване на технологиите. Тъй като германският интелект не оставя нищо на случайността, твър­дял английският пророк, създаването на новата раса също не би­ва да се поверява на случайността. „Точно както една перла мо­же да бъде отгледана с помощта на изкуствени стимуланти, така и германският разум трябва да насочва арийските народи към расово превъзходство и световно господство".

Чембърлейн съзнавал, че пише новата библия за пангерманското движение, но дори той бил смаян от фантастичния прием, на който се радвал трудът му. Кайзер Вилхелм го поканил в дво­реца и го поздравил с думите: „Сам Бог изпрати книгата Ви на германския народ, а Вас - при мен". Чембърлейн отвърнал на канцлера с още по-богохулствен комплимент. Той му писал, за да го осведоми, че е окачил портрета му в кабинета си срещу главата на Исус Христос, нарисувана от Леонардо. „Крача напред-назад из стаята между своя император и своя Бог", пишел той. Кайзерът му изпратил в отговор писмо, с което го осведомя­вал, че всички от кралското семейство, от Генералния щаб и от охраната на двореца са прочели неговата книга и са изпълнени с безгранично възхищение. Това не било никак чудно, тъй като Чембърлейн бил наредил всички тях сред елитните лидери и ве­ликите герои на Новата раса!

Но германският народ като цяло се отнасял скептично към неговите расистки теории и враждебно към желанието му да ви­ди света в краката на Германия. Все повече немски мислители, вдъхновени от идеите на Гьоте и Шилер, хора, които уважавали идеята за духовната свобода и за равнопоставеността на всички хора, гневно се противопоставяли на Чембърлейн и на подобни нему политически тирани като Трайтшке, които се прославят единствено във времена на войни и завоевания.

Когато канцлерът Вилхелм бил публично порицан от доми­нирания от социалистите Райхстаг, задето твърде явно се намес­ва в делата на правителството, Чембърлейн го утешил с думите, че общественото мнение е само за идиотите и за злонамерените предатели. Кайзерът отвърнал: „Вие размахвайте перото си, аз ще си послужа с езика. Ще нанеса удар с кавалерийската си сабя с думите: „Напук на пъкъла и на бурните времена".

Дружбата между англичанина и германския император пос­тепенно се задълбочавала, докато най-сетне той бил приет в дво­реца в Потсдам в качеството на духовен наставник на кралското семейство. Позицията му била по-непоклатима и много по-опасна от влиянието на Распутин върху двора на Романови.

Необикновеното положение, при което един англичанин имал толкова стабилни позиции в Потсдам и се радвал на привилеги­ята да бъде единственият довереник на германския кайзер, пре­дизвикало разбираема тревога сред щаба на германското военно разузнаване. Ежеседмични доклади за неговата дейност били из­пращани на Молтке, който бил дълбоко разтревожен от опасно­то влияние, което този човек упражнявал върху жадния за власт монарх.

Генерал Молтке бил племенник на граф Хелмут Карл фон Молтке, приятел на кайзера Фридрих и на Бисмарк, и най-прос­лавеният немски военен, повел германската армия към светка­вична победа по време на Френско-пруската война през 1870 година. Макар да имал добро досие и да бил направил много, за да превъзпита и да насочи Генералния щаб в посоката, завещана от прочутия му чичо, Молтке тайно искал да откаже високия пост на началник-щаб на армията, когато кайзерът го притиснал да го приеме. Твърди се, че казал: „Аз съм твърде разсъдлив, имам твърде много скрупули и дори, ако щете, съм прекалено добро­съвестен за този пост". Човек със силна философска нагласа на мисълта, той бил по-скоро учен, отколкото войник. Кайзерът Вилхелм бил впечатлен от неговото мълчаливо и сериозно обаяние и поради някаква известна само нему причина му измислил проз­вището Печалния Юлиус.

Кайзерът пренебрегнал тези намеци. Той не възразявал срещу проучванията на генерал Молтке в историята на Светия Граал. Изпитвал към него искрено уважение, а подобни намеци освен това били доста рисковани, защото самият кайзер бил дълбоко увлечен по пангерманския мистицизъм. Но макар кайзерът да ня­мал нищо против близостта между Молтке и доктор Щайнер, ге­нералът от своя страна бил загрижен от прекалено силното хип­нотично влияние на личността на Чембърлейн върху кайзера.

Генерал Молтке знаел много неща за Чембърлейн, за които по онова време кайзерът и неговият антураж изобщо не подози­рали. Знаел например, че той пише повечето си книги в състоя­ние на транс, по време на който пред погледа му се явяват пълчища от зли духове. Както и това, че англичанинът никога не знаел кога и къде душата му ще бъде обладана от демоните, ко­ито ще го принудят неистово да продължи работата си, а след това ще го зарежат като празна черупка, често на прага на исте­рията или пред припадък. Агенти на Абвера, които държали Чем­бърлейн под наблюдение, докладвали, че са го виждали как бяга от тези невидими демони!

Онова, което най-силно тревожело генерал Молтке, била пъл­ната хармония между темата и вдъхновението на всички творби на Чембърлейн, които демонстрирали удивителна кохерентност. Генералът, който задълбочено познавал мистериите на Светия Граал, не изпитвал никакви съмнения, че Чембърлейн се намира под властта на демоничен разум, който се опитва да повлияе и да прекъсне развитието на европейската история. Но въпреки това той не съзирал никаква възможност да убеди кайзера, че англичанинът може да стане причина за залеза на династията Хохенцолерн и да предизвика поражението на Германия от вра­говете й.

Вглеждайки се в поколенията на еврейската раса, Чембърлейн бил убеден, че тя е омърсена от „кръглоглавите хети с преобладаващо семитски носове". Жилката на амонитите с техните чис­то арийски особености според него се появила твърде късно, за да поправи грешката на нечистата жилка.

Той описвал Исус Христос като висок, рус и красив галилеец с много голяма доза несемитска кръв в жилите. „Който твърди, че Исус е бил евреин, е или глупав, или лъже... Исус не е бил евреин. Той бил ариец". Според Чембърлейн само най-добрите представители на индоарийската кръв, и най-вече тевтонците, притежават необходимите добродетели, за да проумеят и да при­ложат на практика посланието на Христос. Със сигурност това не били евреите, превърнали се в „лоша и нечиста нация", нито хаотичната смесица от най-различни раси в средиземноморския басейн. Кръвта на Христос според него била пролята единстве­но за арийските народи!

Това странно предубедено схващане за християнството като предназначено единствено за арийците не било нищо ново. Чем­бърлейн просто преповтарял много по-научно и с много по-смели думи расистките доктрини на обичания от него Рихард Вагнер.

Чембърлейн се срещнал с Вагнер за пръв път през 1822 г., кога­то отишъл от Виена в Байройт, за да присъства на едно представ­ление. Композиторът веднага се превърнал в слънцето, огряващо небосклона на живота му, и тъкмо в резултат от влиянието на Ваг­нер Чембърлейн решил да се премести в Германия и да се потопи в германската история, философия, литература и музика.

Вагнер бил първият човек, който привлякъл вниманието му към съществуването на свещеното копие, вдъхновило великата му опера „Парсифал". Минали обаче много години, преди Чем­бърлейн да установи дълбините на Вагнеровата визия по отно­шение на историята на Светия Граал през девети век и факта, че оперните му герои са вдъхновени от действителни исторически фигури, живели през Тъмните векове.

Вагнер успял преди всичко да посади в сърцето на Чембър­лейн семето на интереса към легендата около копието на Лонгин и няколко години по-късно той се установил във Виена, за да проведе свое лично проучване на неговата история и на значени­ето му за съвременността.

През следващите двайсет години (1889-1909) преди да се пре­мести в Байройт, английският мистик редовно посещавал Хофбург, където, подобно на Хитлер три десетилетия по-рано, часо­ве наред съзерцавал древното оръжие с надеждата да разкрие тайните му.

Чембърлейн твърдял, че е имал видения както на Духа на вре­мето, асоцииран с копието, така и на Антидуха, който бил извор на свързаните му с черната магия способности. Той се заровил дълбоко в невероятното влияние на копието върху европейската история в продължение на две хиляди години. Тъкмо копието на Лонгин като символ на силите на черната магия, заложени в кръв­та, вдъхновило расистките теории в „Основите на деветнайсети век", книгата, която на свой ред се превърнала във вдъхновение за създаването на Третия райх на Хитлер.

Притежаващ удивителни способности на медиум, сравними само с тези на госпожа Блаватска, Чембърлейн неведнъж изпа­дал в транс и получавал видения, свързани с някои от великите исторически личности, притежавали копието през вековете. Опи­санието на тези видения станало причина кайзерът Вилхелм на­право да полудее от възторг и подсилило собствените му амби­ции да завладее света.

Германският кайзер демонстрирал почти ненаситно любопит­ство към постоянните и ясни видения, спохождащи Чембърлейн, като интересът му бил насочен предимно към историческите лич­ности, овладели силите на копието, за да изпълнят своята съдба в световната история. Такива мъже като Константин Велики, Юс­тиниан, Карл Мартел, Карл Велики, най-великия германски им­ператор Хайнрих Птицеловеца, Отон Велики, Фридрих Барбароса и, разбира се, невероятния Фридрих Хохенщауфен.

Решаващият миг за алчния за власт монарх със съсухрена ръ­ка настъпил, когато Чембърлейн му донесъл лично послание от отвъдното. Лукавият англичанин го осведомил, че му се явил гер­манският император Сигизмунд и го помолил да предаде на кай­зера Вилхелм, че е престъпление към Бога да допуска свещено­то копие да остава извън пределите на Германия. Канцлерът не­забавно наредил на историците си да проучат живота на Сигиз­мунд и те скоро потвърдили, че именно той е императорът, из-Дал заповед свещеното копие да остане завинаги в родината.

Прозрението споходило кайзера през 1913 година, след поре­дица от кризи, изправили Германия пред прага на войната. Това преляло чашата. Решил, че вече е абсолютно неотложно да върне свещеното копие в Германия, за да овладее силите, предопре­делящи бъдещето на родината, и да положи началото на създа­ването и консолидирането на новата раса от господари.

В съответствие с намерението си кайзерът прибягнал до хит­рост, посредством която незабавно да се сдобие с копието. Мно­го шумно била разгласена предстояща изложба на германското изкуство, която щяла да се състои в Берлин. Кайзерът поканил застаряващия император на Австрия Франц Йозеф да посети изложбата и го помолил временно да му заеме държавните симво­ли и съкровища и светите мощи на германските императори, за да могат и те да бъдат показани на изложбата. Копието не било специално споменато, но се очаквало да пристигне наред с дру­гите предмети, като короните, накитите, скиптрите, мечовете и т.н., включени в древните германски държавни съкровища.

Хитрината може би щяла да успее, но единствената подроб­ност, която кайзерът не успял да предвиди в своя замисъл, бил собственият му невъздържан език. Тъй като бил необуздан по природа и напълно неспособен да пази тайна, не след дълго це­лият му антураж, офицерите от охранителния корпус и мнозина членове на Генералния щаб узнали истинската причина за вне­запния и несвойствен интерес на кайзера към германското из­куство. Веднага станало ясно, че той не възнамерява да върне свещеното копие на австрийския император, а го иска за себе си като талисман на властта, с чиято помощ да поведе победна све­товна война.

В този момент генерал Молтке решил да действа. Бомбастичните речи на кайзера и разговорите му с членовете на Генералния щаб, подстрекаващи към война, предизвикали сериозната му тре­вога, особено след случилото се при Агадир. Той тайно изпратил бележка на император Франц Йозеф, с която го осведомявал за истинските причини за молбата на канцлера да му заеме времен­но скъпоценностите и го предупреждавал, че ако копието се ока­же в ръцете на канцлера, той най-вероятно ще предизвика светов­на война, която всички християни биха посрещнали с ужас.

Кайзер Вилхелм, който бил осведомен от своя посланик във Виена, че император Франц Йозеф изглеждал склонен да му за­еме древните скъпоценности на германските императори, останал крайно учуден, когато получил остро писмо, съдържащо от­каз на молбата му. Така и не разбрал кой е осуетил плановете му. Отчасти поради влиянието на генерал Молтке Германия не подела световна война много по-рано. В качеството си на началник-щаб той непрекъснато предупреждавал войнолюбивия кан­цлер, че германската армия все още не разполага с достатъчно добре обучени дивизии, за да осъществи плана на Шлифен, кой­то предвиждал светкавична война и победа на два фронта.

Тайно Молтке предпочитал балансираната политика на мир и прогрес, водена от цивилното правителство, пред пангерманската мания на кайзера за постигането на световно господство. Той трудно успял да прикрие задоволството си, когато през 1912 година германският народ избрал един Райхстаг със значително антипруско и антимилитаристично мнозинство, състоящо се от миролюбиви социалдемократи.⁷⁵

Когато на 28 юни 1914 година наследникът на австрийския престол ерцхерцог Франц Фердинанд и неговата съпруга херцогиня София били застреляни в Сараево от убийци, принадлежа­щи към окултното общество „Черната ръка", възникнала между­народна криза, която поради страха и редица недоразумения да­ла на канцлера възможността да посее гибел, за която и двамата с Чембърлейн се молели Богу.

Първоначално малцина германци смятали, че извършеното в Сараево убийство може да окаже някакво влияние върху живота им. Босна и Балканите били много далеч и малцина били наисти­на разтревожени от убийството на австрийския ерцхерцог. Макар германското правителство да подкрепяло австрийското станови­ще, че сърбите трябва да бъдат наказани заради подлостта си, ре­шили, че Русия никога няма да успее да се мобилизира в подкрепа на една малка нация, която е извършила жесток атентат.

През целия август кайзерът останал на борда на кралската яхта на едно продължително пътуване в Норвегия. Генерал Молтке, който бил на почивка със семейството си в Карлсбад, имал лошото предчувствие, че Европа се намира пред прага на ужас­но бедствие.

На 23 юли, когато Австрия връчила закъснял, но категоричен ултиматум на Сърбия, целият свят останал учуден от острия от­говор на царя: „Русия не може да позволи на Австрия да смаже Сърбия и да се превърне в доминираща сила на Балканите".

Положението започнало да става зловещо. И точно тогава началник-щабът на немската армия открил слабото място в плано­вете за война на Шлифен, което не успявал да съзре дотогава. Този план не предвиждал никакво време за дипломатически пре­говори, които могат действително да спрат една война.

„В действителност, след като червените плакати, обявяващи обща мобилизация, били разлепени в Русия, нищо не било в със­тояние да спаси мира, защото Германия, заобиколена от две стра­ни с врагове, не можела да си позволи да чака, докато руският парен локомотив се задвижи.

През последните съдбоносни дни мъртвата ръка на генерал Шлифен в много по-голяма степен направлявала германската по­литика, отколкото кайзерът или канцлерът. Тъй като планът на Шлифен призовавал за разгром на Франция, докато Русия все още събира армията си, не трябвало да се даде възможност на Русия спокойно да мобилизира силите си. И обратно, ако се обяви вой­на на Русия, трябвало да бъде нападната Франция. Или поне така смятал генерал Молтке. Планът го налагал. Не съществувала ал­тернатива. Дори ако Франция обявяла желанието си да предаде своя съюзник и да остави Русия сама да се оправя с Германия, можело ли да се разчита тя да устои на изкушението да нападне отколешния си враг Германия, след като германската армия навле­зе дълбоко в територията на Русия?"

„Лудендорф” Д. Дж. Гудспийд

Генерал Молтке настоявал, че военната практика изисква Ру­сия да бъде осведомена, че мобилизацията на армията й ще се счита за акт на война. „Продължаването на руската мобилиза­ция ще принуди и нас да мобилизираме армията си, а в този слу­чай европейската война трудно може да бъде избегната", пише в официалната нота, която немският посланик връчил на руското правителство в Санкт Петербург.

Имало още една причина Хелмут фон Молтке да се чувства лично отговорен за неконтролируемия развой на събитията. На­правените от него допълнения към плана „Шлифен" изисквали незабавното завладяване на Лиеж в Белгия още в мига на обявя­ването на войната. Крепостите в Лиеж трябвало да бъдат поста­вени под контрол още преди френските и британските войски да успеят да се придвижат с влакове през Белгия към сърцето на Франция. Всяко забавяне, което давало възможност на врага да се подготви, щяло да предизвика провала на целия план. Шефът на разузнавателните служби на Молтке докладвал, че мобилиза­цията и в Русия, и във Франция тече с пълна сила. Положението било не само застрашително, връщане назад вече нямало. Сега войната била единствената алтернатива. Ако Германия не моби­лизирала войските си по план и не паднела незабавно, войната щяла да бъде изгубена още преди да е започнала.

На 31 юли с щръкнали мустаци и победоносен вид кайзерът прекосил Берлин с автомобила си, съпровождан от неистовите поздрави на крещящата тълпа. Същата вечер вестниците писали за ултиматума, отправен от Германия на Русия, и под терасата на кралския дворец се събрали 200 000 души. „Сложиха меча в ръката ми - обявил кайзерът. - И сега аз ви поверявам в ръцете на Бога, Вървете в църквите, паднете на колене пред Бога и му се помолете да помогне на нашата храбра армия".

Генерал Молтке прекарал цялата нощ зад бюрото си в Гене­ралния щаб, докато плановете за светкавична мобилизация, под­готвени от него, се осъществявали без никакви отклонения.

„Из цяла Германия запасните се явявали в пунктовете за мо­билизация... На гарите войниците били бързо натоварвани във ва­гоните, върху някои от които вече се виждали написани с тебе­шир лозунги: „Към Париж" и „Към Петербург". Запасняците се навеждали през прозорците и махали за сбогом на семействата и близките си, когато дългите влакове отпътували с точност до се­кундата... Батальон след батальон, дивизия след дивизия, корпус след корпус бивали сформирани, екипирани до най-малката под­робност и извозвани с влакове до предварително определени мес­тоназначения. Великолепната германска железопътна мрежа, чи­ито двойни линии прекосявали цялата страна от изток на запад и имали предвидени допълнителни линии в случай на мобилизация, осигурявала гладкото и ефикасно транспортиране на войските. Ако през първите седмици на войната били допуснати някакви во­енни грешки, те не били свързани с техническата работа".⁷⁶

Застанал пред огромните карти по стените на Редхаузе на Кьонигсплац, генерал Молтке издавал поредица от заповеди, целя­щи военните подразделения под негово командване незабавно да заемат определените им позиции на Източния и на Западния фронт. Всяка възможна изненада била предвидена в направени­те лично от него допълнения към плана на Шлифен. Той съзна­вал, че бъдещата съдба на родината му се намира в неговите ръ­це, и се чувствал компетентен да изпълни дълга си с необходи­мата за това безкомпромисна решителност.

Точно в този момент, когато добре смазаната военна машина работела със съвършена пруска прецизност, върховният главно­командващ се проснал върху бюрото си като покосен от сърде­чен удар. Веднага повикали лекар, а разтревожените санитари пренесли командира си в едно кресло близо до прозореца, който гледал към Кьонигсплац.

Припадъкът на Хелмут фон Молтке не бил вследствие на под­даваща се на незабавна диагноза болест. По някаква неизвестна причина той бил изпаднал в объркано състояние на транс, който без всякакво предупреждение завладял сетивата му. Методич­ният му и педантичен немски разсъдък не бил включил в плано­вете си ръката на съдбата, която в този ключов момент за карие­рата му се пресегнала през период от хиляда години, за да му даде разтърсващото прозрение за собствената му съдба в исто­рическия процес.
ДЕВЕТА ГЛАВА

ПАПАТА В ГЕНЕРАЛНИЯ ЩАБ НА АРМИЯТА: ИЗКУСНОСТТА НА СЪДБАТА

Както и да е изглеждал, главнокомандващият генерал Хелмут Лудвиг фон Молтке бил много далеч от залеза на живота си и от загубата на съзнание, които му приписвали. Тъкмо обратното, той изживявал едно новопридобито съзнание, което било толкова наситено, остро и живо, че го довело до предела на търпимата болка, докато душата му пътувала хиляда години назад във вре­мето.

жүктеу/скачать 1.77 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: