Копието на съдбата (окултната сила на копието, пронизало гърдите на Христос)

Невероятният гений на Вагнер вдъхновил личния интерес на Хитлер към митологията и ранната история на германските на­роди. Забележителната творба „Пръстенът на Нибелунгите" -поредица от четири опери, посветени на тази грандиозна тема -накарала младия Хитлер да засияе от гордост поради герман­ския си произход и арийската кръв във вените си.

Рихард Вагнер, творец с невероятна дарба и почти свръхес­тествено въображение, се опитал „да съчетае стихове като тези на Шекспир с музика като тази на Бетовен". Той виждал себе си като пророк, чиято съдба е да отвори очите на германците за величието на техните предци и за превъзходството на собстве­ната им раса над останалите. В своята опера „Залезът на богове­те" сравнявал жаждата за злато у героите с „трагедията на съв­ременния капитализъм и духа на еврейското лихварство", което според него заплашвало да унищожи германския народ.

По традиция дълбоката летаргия, която следва след Залеза на боговете, не е вечна. Според предсказанието рогът на Хаймдал, пазача на прага между света на боговете и хората, някой ден от­ново ще нададе съдбовния си зов, за да възвести разбуждането на германската раса от летаргичния й сън. Адолф Хитлер с въл­нение установил, че предсказанието за подобно отърсване от ма-териалистичната и интелектуална тъма се потвърждава от рели­гиозните текстове, митове и легенди на почти всяка древна ци­вилизация. Безброй източници сочели двайсети век като зората на величавото духовно пробуждане на човечеството.

Но още по-решително въздействие върху съзнанието на Хитлер от загадъчните предсказания на древните оказала възвестя-ваната от Ницше поява на Свръхчовека - елита на расата, госпо­даря на земята. „Аз ще ви уча на Свръхчовека", това са почти уводните думи на блестящия труд „Тъй рече Заратустра":

„Аз ще ви уча на Свръхчовека.

Човекът е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато. Какво сте сторили вие, за да го превъзмогнете?

Всички същества досега са създавали нещо свръхсебе си, а ни­ма вие искате да бъдете отлив в този огромен прилив и предпо­читате да се върнете по-скоро към звяра, нежели да превъзмог­нете човека?

Що е маймуната за човека? Посмешище или мъчителен срам? Вие изминахте пътя от червея до човека, ала у вас все още има много нещо от червея. Някога сте били маймуни, ала и сега чо­век е все още повече маймуна от която и да е маймуна.

Ето, аз ви уча на Свръхчовека! Свръхчовекът е смисълът на земята. Нека вашата воля да каже: Свръхчовекът да бъде смисълът на земята! Аз ви заклевам, братя мои, останете верни на зе­мята и не вярвайте на тези, които ви говорят за свръхземни на­дежди..."

Но Свръхчовекът ще се появи само чрез преодоляването на човешката природа, защото човекът е мост между зверовете и човека бог. Човекът трябва да оплоди кръвта със семената на добродетелите на Свръхчовека, да се отдаде безкористно на дълга към земята, която трябва да създаде Свръхчовека.

Човекът е въже, опнато между звяра и Свръхчовека - въже над пропаст.

Едно опасно отвъд, едно опасно сред път, едно опасно поглеждане назад, един опасен трепет и заковаване на едно място.

Великото у човека е това, че той е мост, а не цел: това, което заслужава обич при него, е, че той е преход и залез.

Обичам тези, които не умеят да живеят, освен ако са залязва­щи, защото те ще преминат отвъд.

Обичам великите презрители, защото те са великите обожа­тели и стрели на копнежа към отвъдния бряг.

Обичам тези, които не дирят повод чак над звездите, за да за­лязат и да станат жертва, а тези, които се жертвуват на земята, за да стане нявга тя земя на Свръхчовека".

Според Ницше Бог е мъртъв. И тъй като Бог е мъртъв, чове­кът трябва да е отговорен за собствената си еволюция и за ево­люцията на всички останали твари на земята. Свръхчовекът мо­же да бъде разбран единствено чрез несломимата воля на самия човек.

В своя по-късен труд „Воля за власт" Ницше поглежда по-оптимистично на вероятността за появата на Свръхчовека, под­сказвайки, че вече се формира една раса от господари и че хора­та се подготвят да бъдат прадедите - и дори бащите - на бъде­щия Свръхчовек: „Може ли да твърдя, че Свръхчовекът е мо­литвата на жените; може ли да създам Свръхчовека - дело на хората".

***

Външният вид на двайсет и една годишния Хитлер непрекъс­нато се влошавал през втората половина на 1910 година, докато накрая той изглеждал почти унизително изпаднал. Съдържате­лите на кафенетата и на кухните за бедни, които той изгладнял посещавал, библиотекарите, разпоредителите в театралните са­лони и униформените служители в залите на двореца Хофбург до един започвали да гледат на него като на подозрителна отреп­ка, безработен скитник.

Адолф Хитлер се оказал изправен пред същото положение като съвременното младо поколение, което търси дверите на въз­приятието и път към разширяване на пределите на съзнанието, без да се налага да прибягва до употребата на наркотици. Насред крайното изобилие от древни текстове той не успявал да от­крие сигурната опора, от която да се оттласне и да започне из­качването към трансценденталното съзнание, и никакъв ясен и достъпен начин да се инициира, за да може така да елиминира господството на сетивата и измамливостта на обвързания със се­тивата интелект.

Той не изпитвал никакви съмнения, че тайната на копието на Лонгин е свързана с величава кървава мистерия и някаква съ­вършено нова концепция за времето. Питал се дали става дума за историческо или за съвременно събитие и дали е възможно да бъде открит чисто западен път към трансценденталните състоя­ния на съзнанието.

Отговорът дошъл от най-неочаквано място. Неочаквано, за­щото се оказало, че решението на проблема е било под носа му през цялото време. Операта на Рихард Вагнер „Парсифал", твор­бата, вдъхновена от загадките, свързани със Светия Граал!

„Парсифал", последната велика творба на Вагнер, е уникална интерпретация на рицарския роман за Граала, сътворен от Вол­фрам фон Ешенбах, поет и минезингер от тринайсети век. Адолф Хитлер бил убеден, че тъкмо в забележителните стихове на този средновековен роман е открил онова, което търси - западен път към постигането на трансцендентално съзнание и нови нива на преживяване на времето.

Търсейки подходяща драматургична форма на диренето на Светия Граал, Рихард Вагнер поставя в центъра на своята твор­ба темата за борбата за свещеното копие, която се води между рицарите на Граала и техните противници — копието на Лонгин, пронизало гърдите на Исус Христос!.

В ръцете на рицаря сър Парсифал, който служи на архангела на Граала, копието се превръща в свещен символ на кръвта на Христос - свещен талисман на изцелението и изкуплението. Ка­то притежание на злия Клингзор, заобиколен от прелъстителки­те феи на цветята в мрачна крепост някъде на юг, копието се превръща във фалически скиптър, който служи на силите на чер­ната магия.

Адолф Хитлер изпитал силно вълнение от тези открития, ко­ито го придвижили няколко бързи и жизненоважни крачки напред и открили нови хоризонти пред проучванията му. Вече нямал търпение да види Вагнеровия „Парсифал", но бил принуден да изчака няколко месеца, преди творбата да бъде поставена във Виенската опера.

Седнал високо горе на евтините места в галерията, той бил завладян от величавата музика, от сходния лайтмотив като този в „Тристан и Изолда", но още по-незабравим и неземен. Той си тръгнал от представлението много объркан и озадачен, разкъс­ван между две крайни чувства - въодушевление и отвращение.

От една страна, не изпитвал никакво съмнение, че Рихард Ваг­нер е най-големият прорицател сред германците. Хитлер бил дъл­боко развълнуван от начина, по който композиторът възпявал „братството на рицарите", споделящи чиста и благородна кръв. А идеята, че самата кръв навярно е ключът към духовното прос­ветление за тайнствата на Граала, събудила дълбоко в душата му чувства, които никога преди не бил изпитвал.

Но по време на сменящите се сцени на операта друга страна на неговата природа изпитала необяснима погнуса от притежа­нието на Граала, от ритуалите в замъка на Граала и, разбира се, от цялата християнска натруфеност и мистификацията на Разпе­ти петък.

Вече извън сградата на операта, в студения нощен въздух на града, Хитлер внезапно осъзнал причината за отвращението си. Всъщност изпитвал вътрешна неприязън към християнските обе­ти и изпълнените със състрадание идеали на рицарите. „Не мо­жех да намеря никаква причина за възхищение — спомня си той по-късно — към тези пилеещи времето си рицари, които позорят своята „арийска кръв", за да се подчинят на суеверията на евре­ина Исус. Цялата ми симпатия беше на страната на Клингзор".

Не му било нужно много време да установи, че самият Ваг­нер е бил вдъхновен да организира темата на „Парсифал" около копието на Лонгин в резултат от проучванията си на свещеното копие в залата на двореца Хофбург.

Рихард Вагнер и Фридрих Ницше предприели специално пъ­туване до Виена, за да застанат заедно пред това копие на откро­вението. Пътуване, което и за двамата щяло да има тъжен край.

Съвместното проучване на историята на копието и на смисъла на легендата, както и диаметрално противоположните им възгле­ди по този въпрос в крайна сметка предизвикали разрива между доскоро неразделните приятели - маестрото музикант и скептич­ния философ. Раздяла, която станала причина и двамата да изпад­нат в горчива и тъжна самота, а впоследствие да започнат да из­питват и растяща омраза и презрение един към друг, разгърнала се в бурно публично противопоставяне, разтърсило из основи офор­мящия се пангермански мистично-варварски идеализъм.

Обстоятелствата около последната среща между Ницше и Ваг­нер в Байройт са добре известни, защото великият скептик и кри­тик я е описал с присъщия си блестящ стил. Явно Вагнер, който по онова време не подозирал нищо за антипатията на Ницше по отношение на неговите възгледи за Христос, обяснил основната тема на „Парсифал", представяйки я в перспективата на собст­веното си наскоро придобито религиозно преживяване на изкуп­лението и на завръщането си в лоното на християнството (всич­ко това въз основа, разбира се, на убеждението, че Исус не е роден евреин, а прославен ариец).

Ницше, според когото християнството е поквара, „отричане на всичко", капитулация пред отровата на апостол Павел, не ус­пял да овладее отвращението си и завинаги обърнал гръб на Ваг­нер и на Байройт.

„Наистина бе крайно време да се разделя с него - пише Ниц­ше (в „Ницше соп1га Вагнер"), когато става свидетел на жалкото падение на приятеля си, избрал пътя на самоотричането. - ...Прогнил, отчаян декадент, внезапно безпомощен и разбит, падна ничком пред християнския кръст".

Ницше описва заминаването си от Байройт, прочутия дом на Вагнеровата Festspiel, и усеща „онези тръпки на ужас, които по­лазват всеки, преминал несъзнателно през голяма опасност".

В стихове, пародиращи стила на „Фауст" на Гьоте, Ницше дава израз на мислите си по отношение на промяната, настъпи­ла във Вагнер:

„Вагнер – апостол на целомъдрието” Фридрих Ницше

„А може би Вагнеровият „Парсифал" е вдъхнатият от чувство­то за превъзходство скрит смях на Вагнер над самия себе си, три­умфът на последната му творческа свобода, творческото сбогува­не със света - Вагнер, който знае да се смее над себе си! Както се каза вече, би било желателно, защото какво може да представлява „Парсифал", погледнат сериозно? Наистина ли е необходимо той да се разглежда (както се изразиха някои против моето мнение) като „рожба на безумна омраза срещу всяко познание, срещу всяка ми­съл, срещу всяка чувственост", като проклятие над сетивата и ду­ха, породено от едно дихание на ненавистта? Отстьпничество и пов-рат към болезнените християнски и обскурантски идеали? И нак­рая дори самоотричане, самозачеркване от страна на един творец, стремящ се дотогава с цялата сила на волята си към обратното?... Защото „Парсифал" е творба на лукавството, на отмъстителност-та, на тайното отровосмесителство срещу предпоставките на жи­вота, една лоша творба... Презирам всекиго, който не възприема „Парсифал" като покушение срещу нравствеността".

„Вагнер – апостол на целомъдрието” Фридрих Ницше

Публичното отправяне на обиди не било привилегия само на Ницше. Рихард Вагнер поддържал позицията си с много убеди­телни аргументи в полза на една разновидност на християнство­то, която откъсва цветето на вярата от гръдта на юдаизма и доказ­ва, че то е нещо съвършено различно от онова, което Ницше из­под свъсените си вежди подигравателно нарича „последица от юда­изма". Вагнер продължава да твърди как пред него е била разкрита истината, че Исус Христос има чист арийски произход и че християнският Бог никога не е бил част от расово скверния ев­рейски народ, за който той се опитва да намери „окончателно ре­шение", за да освободи родината си от неговото вредно влияние.⁴⁶

Идеята, че кръвта на Исус е арийска, концепция, която сама по себе си показва пълно неразбиране на универсалната приро­да на християнството, придава съвършено ново значение на тър­сенето на Светия Граал. Тя означава, че тези свещени мистерии трябва да бъдат считани само за немски и че рицарите на Граала са с немско потекло.

Жестоката омраза и презрение, появили се между двамата най-големи кумири и извори на вдъхновение за Адолф Хитлер, го поставили пред една дилема - особено като се вземе предвид фактът, че враждата помежду им се зародила именно заради Христовата кръв и значението на копието, което я е проляло.

Остава да бъде решен още един голям проблем - кой е прав по отношение на възгледите си за Исус Христос? Музикантът, паднал на колене пред един арийски Христос, или философът, нарекъл християнския Бог идиот? Маестрото от Байройт, вели­кият пророк на новото пангерманско християнство, или самот­ният мислител, предрекъл идването на Свръхчовека?

Адолф Хитлер в крайна сметка успял да вземе такова реше­ние, при което не му се налагало да се отказва от нито един от двамата си героични наставници („Кой друг би могъл да напра­ви такова забележително интелектуално салто?") - той чисто и просто заел от лъчистия талант на Вагнер и от мрачния гений на Ницше онези елементи, които му били необходими, за да изгра­ди собствения си мироглед.

Макар че съхранил някои по-ранни идеи и широтата на пог­леда, съдържащи се в „Пръстенът на Нибелунгите" на Вагнер, той направил свои собствени варварски тълкувания на мистери­ите на Граала и се плъзнал по „Генеалогия на морала" на Ниц­ше, за да извърши „преоценка на всички ценности": християн­ският Бог е зло; християнското зло е добро!

„Моята дарба - твърди Хитлер в една реч след идването си на власт - се крие в способността ми да опростявам сложните проб­леми до елементарни". Ето как Адолф Хитлер с един удар прео­бърнал нравствеността на християнството, изправил се пред ко­пието, пронизало гърдите на Христос, и дал непоклатим обет да боготвори злото.

Многобройните посещения в съкровищницата и часовете, пре­карани в съзерцание на копието, научили Адолф Хитлер, че този катализатор на откровението не е в състояние да му разкрие ни­що, ако той самият не направи крачка напред в собствените си разбирания на скритото значение на тази магическа ос, около която се върти историята. Той вече стоял пред древното оръжие в кадифеното му ложе с вътрешната убеденост, че е настъпил моментът, когато ще му бъде разбулена една велика тайна - са­мият дух на копието ще му открие себе си!

„Стана много задушно и едва успявах да дишам. Шумната сце­на в изложбената зала сякаш заглъхваше и преставаше да докос­ва зрението и слуха ми. Стоях сам и разтреперан пред кръжащия над мен силует на Свръхчовека - дух възвишен и плашещ, неус­трашим и жесток. Изпаднал в свято страхопочитание, аз предло­жих душата си за вместилище на неговата воля".⁴⁷

Адолф Хитлер не споменава дали и той като Ницше е почув­ствал „онези тръпки на ужас, които полазват всеки, преминал несъзнателно през голяма опасност". Това е краят на ужасното изкушение на Адолф Хитлер.

„Разбери, Исусе, защото е написано: „Ще почиташ Свръхчо­века, Елита на расата, Владетеля на всички земни господарства и тяхна слава, и на него само ще служиш".
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

БЕЛЕЖКИТЕ НА САТАНАТА

Младият студент в университета избягвал това място в разга­ра на лятото, когато „Демел" било обсадено от туристи, които идвали да опитат най-прочутите сладкиши на света. През оста­налото време на годината той понякога се отбивал да изпие там чаша кафе на връщане от университета. След като го поздравяла сърдечно и се поинтересувала как е семейството му, госпожа Демел винаги го настанявала на една от масите до витрината, откъдето той необезпокояван можел да преглежда записките си от лекциите или просто да си седи и лениво да наблюдава през прозореца случващото се на Колмаркт.

Кулинарите твърдят, че крем „Гренобъл" и разните други вкусотии в кафене „Демел" са единствено по рода си преживяване, но кафето, мусът с ядки, кюрасо и сливи или малиновият сладо­лед със заливка от вино „Малага" със сигурност не били причи­ните, поради които Валтер Щайн щял до края на живота си да запази жив спомен за облицованите с дъбова ламперия стени и за мраморните маси в кафенето. Измежду подносите със Streuselkuchen, Baumkuchen и Gugelhupf витрината той за пръв път зърнал надменното лице и загадъчните сини очи на Адолф Хитлер!

Валтер Йоханес Щайн посещавал занятия във Виенския уни­верситет, където готвел докторския си труд по точни науки. Ма­кар че преподавателите го смятали за най-добрия студент от ви­пуска, респектирани най-вече от забележителните му математи­чески способности, личните му интереси били насочени към кла­сическите изследвания и историята на западната философска ми­съл. Единственият хуманитарен предмет, включен в неговата програма за обучение, бил кратък курс по немскоезична литера­тура, който бил задължителен за всички студенти поради огром­ния брой чуждестранни възпитаници на университета от всички краища на огромната империя на Хабсбургите.

Едно от задължителните четива за курса по литература бил романът „Парсифал" на Волфрам фон Ешенбах. Този среднове­ковен рицарски роман за Светия Граал надали би бил запомнен и от Валтер Щайн като нещо повече от академично изследване на езика, ако не било едно необикновено преживяване.

Една нощ той се събудил и установил, че рецитира цели паса­жи от романтичните стихове на минезингера в нещо като сън без съновидения!

Помислете си само за миг какво би било човек да има подобно изживяване с „Кентърбърийските разкази" на Чосър! Както всеки ученик знае, езикът на Чосъровата проза от четиринайсети век е Доста труден, но той поне е пряк предшественик на съвременния английски. Езикът на немския трубадур е с век и половина по-стар и представлява смесица от диалекти, които са доста далеч от съвременната немска идиоматика. Освен всичко друго стилът на ^този автор е доста сложен, своеобразен и елиптичен.

Верен на спокойния си и методичен подход към нещата, Валтер Йоханес веднага грабнал лист и молив и записал думите, които рецитирал. Овладявайки смайването си, тъй като бил про­чел само началните стихове на творбата, той отишъл в кабинета, за да сравни спонтанната си рецитация с текста на книгата. Сли­сан, установил, че това мистериозно нахлуване в сънищата и про­буждането съответства дума по дума на оригиналния текст на произведението.

Това свръхсетивно навлизане в пределите на съзнанието му се случило още два пъти същата нощ - общо три пъти. Всеки път той следвал същата процедура и установявал, че не е направил нито една грешка, с изключение на незначителните право­писни неточности при записването на древния текст.

Установил, че думите на трубадура оживяват на устните му подобно на „говоренето на разни езици", за което се споменава в посланията на апостол Павел, защото преживяването било нещо отвъд рационалното мислене. Поради лекотата, с която бил спо­собен отново и отново да рецитира текста, му хрумнало, че спо­собността му се дължи на някаква форма на „висша памет".

През следващите седмици той прочел „Парсифал" безброй пъти, потискайки всяка критична преценка и просто наслажда­вайки му се като на една прекрасно структурирана и кохерентна литературна творба, обхващаща почти толкова аспекти от човешкото съществуване, колкото и „Божествена комедия" на Данте. Бил твърдо решен да не анализира текста с научно хладно­кръвие и безпристрастност, докато не проникне с цялата си ху­дожествена мощ във вътрешния му чувствен свят.

Докато давал възможност на чудатата и обаятелна образност от отминалата рицарска епоха да оживее в съзнанието му, той започнал да усеща неведомото разцъфване на способността си да създава ярки мисловни картини. Без да полага специални уси­лия, вече можел да рецитира дословно почти целия текст на твор­бата. Валтер Йоханес не искал да позволи тази нова и забележи­телна страна на живота му да повлияе върху ежедневните учеб­ни занимания в университета, затова сметнал, че е въпрос на са­модисциплина да не спомене и дума за това пред никого.

Едва в началото на пролетния семестър той започнал да при­лага острието на рационалните си способности със силата на едно насочено усилие, целящо да установи какво в действителност се крие зад привидно невинната песен, разпространявана сред германците от един скитащ минезингер през тринайсети век.
* * *

Една обиколка на книжарниците и библиотеките му била дос­татъчна да се сдобие със съвременни оценки и критики на всички средновековни рицарски романи за Светия Граал и редица трудо­ве, посветени на историческия и литературния фон на епохата.

Не след дълго той се озовал пред същите сложни проблеми, които и днес продължават да озадачават учените, изследващи средновековната история и литература. Например какво е Граалът? Защо се нарича „свещен" в легендите за крал Артур, но на нито едно място в творбата на Волфрам фон Ешенбах не се спо­менава като такъв? Чаша ли е? Или скъпоценен камък? Някакво трансцендентално преживяване? До каква степен „Парсифал" е просто допълнително разкрасяване на традиционното народно предание? Как е възможно явно неграмотният бард - самият той твърдял, че не умее да пише и да чете - да надскочи традициите на епохата с проникновеното и напредничаво тълкуване на ду­ховния живот на героя си? А какво да кажем за отношенията между двата пола, описани в стиховете му, в които осъществя­ването на романтичната любов открива най-висшия си идеал в почти съвременно звучаща концепция за брака? Как става така, че рицарите, които търсят най-сюблимните висоти на религиоз­ното преживяване, изглеждат свободни от суровите ограниче­ния на аскетичния начин на живот и от клетвата за целомъдрие, характерна за монашеските ордени от тази епоха?

Водещи експерти в тази област твърдели, че „приключения­та" на рицарите са просто пленителна фантазия за рицарски под­визи в зората на епохата на романтизма. И че тези приключения нямат друго значение освен като различни аспекти на вид раз­каз, който се опитва да проектира неотдавна възникналата пред­става за романтичната любов (нещо като реабилитиране на по­ловите инстинкти) и задълбочаването на живота на душата през средновековието. Според всеобщото мнение стотиците персо­нажи, споменати в „Парсифал", не са исторически реални личности, но общият фон, втъкан в творбата на минезингера, е из­влечен изцяло от действителността на тринайсети век.

Първата значима стъпка към разкриването на историческото значение на този рицарски роман за Светия Граал Валтер Йоханес направил, когато заедно със семейството си посетил коледно­то представление на Вагнеровата опера „Парсифал" през 1911 г. Операта му направила огромно впечатление и се превърнала в не­забравимо изживяване за него. Няма съмнение, че в своята твърде свободна драматизация Рихард Вагнер прекалено бил опростил и дори увредил деликатната структура на творбата и сложността на сюжета, но гениалната музика компенсирала тези недостатъци и носела неописуемо послание за спасителната обич на Христос.

Важният въпрос, който операта поставила пред Валтер Йоханес, бил свързан с причината за Вагнеровото решение да орга­низира сюжета на „Парсифал" около едно може би реално съ­ществуващо копие. Дали ставало въпрос за художествена измис­лица, или копието, пронизало гърдите на Христос, преминавало през вековете като свята реликва? И ако е така, кои са среднове­ковните царе и принцове, притежавали този талисман? Отгово­рите на тези въпроси щели да доведат до разкриването на исто­рическите личности, които стояли зад героите в легендата за ди­ренето на Светия Граал!

Ето как Валтер Щайн се отправил по стъпките на Хитлер към библиотеката на Хофбург, за да проучи различните копия, които се споменавали като съдбоносни участници в събитията от Сред­ните векове, и най-сетне се озовал пред копието на райха в сък­ровищницата и го идентифицирал като Копието на съдбата, оръ­жието, с което един римски центурион пронизал гърдите на разпнатия Исус Христос.

* * *

жүктеу/скачать 1.77 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: