Копието на съдбата (окултната сила на копието, пронизало гърдите на Христос)

Хитлер бил очарован от шестването на копието през една епо­ха, в която живели всички кумири от детството му. С удивление и задоволство установил, че великите личности на Германия, на­селявали младежките му сънища, са смятали копието за свеще­на цел на амбициите си, за свой талисман на властта.

Адолф Хитлер посветил три дни на тези първи колебливи про­учвания на историята на копието на Лонгин. Вероятно е почувс­твал как по гърба му полазват тръпки, когато прекосил библио­теката и се отправил към рафтовете с трудовете на великия нем­ски философ Георг Вилхелм Фридрих Хегел, защото имал усе­щането, че мъжете, притежавали копието в миналото и осъщест­вили неговата легенда, отговарят на даденото от Хегел описание за световните исторически герои: Героите, които осъществя­ват волята на Световния дух, замисъла на провидението.

„Те могат да бъдат наречени герои, доколкото са извлекли це­лите и призванието си не от естествения порядък на нещата, санк­циониран от съществуващия ред, а от един таен извор, от Вът­решния дух, който все още е скрит под повърхността, но оказва натиск върху външния свят като върху мидена черупка и го натрошава на парчета. ...Но в същото време те са били мислещи хо­ра, стигнали до прозрение за изискванията на времето, за онова, което е съзряло за развитие. Това била самата истина за тяхната епоха, за техния свят. ...Те познавали този пораждащ принцип, не­обходимата и следваща стъпка напред към прогреса, която тряб­ва да направи техният свят; те постигали целите си и изразходва­ли енергията си за тяхното осъществяване. Световните истори­чески герои, героите на епохата, поради това трябва да бъдат раз­познавани като хора проницателни - техните дела са най-добро­то за тяхното време".

Философията на Хегел не била по силите на младия Хитлер, който едва ли е бил способен да осъзнае прокараното фино раз­граничение между понятията „да бъдеш" и „да съществуваш". Но едно нещо в Хегел много му допадало и това бил фактът, че моралът напускал душата на философа, когато разсъждавал върху така наречените от него „световни исторически герои".

„Световната история стои по-високо от мястото, което обик­новено отреждаме на морала, доколкото е свързан с личностния характер и съвестта на индивидите. Моралните изисквания, кои­то са ирелевантни, не трябва да влизат в стълкновение със све­товноисторическите дела и тяхното осъществяване. Молитвата за лични добродетели - скромност, смиреност, човеколюбие и изд­ръжливост - не трябва да надига глас срещу тях".

Идеята на Хегел, че такива герои имат пълното право да тъп­чат всичко по пътя си, което би ги възпряло да осъществят собс­твената си велика съдба, импонирала до голяма степен на гран­диозното чувство за мисия, което Хитлер носел в сърцето си. Всичкият му цинизъм по отношение на собствената му лич­ност и скептицизмът по повод автентичността на първото му мис­тично преживяване пред древното копие в Хофбург се стопили, когато със затаен дъх отново прочел тези думи на Хегел, сякаш потвърждаващи ролята на дългата поредица притежатели на ко­пието на съдбата. Собственото му чувство за мисия отново се разпалило болезнено. Копието в съкровищницата било ключът към властта! Ключът към собствената му историческа роля!

По някакъв начин той също трябвало да разгадае тайните му и да впрегне силите му в личните си амбициозни планове по отношение на германския народ. Дали и той не е един безсмър­тен Зигфрид, предопределен да разбуди хората с германска кръв от дълбоката летаргия, последвала Залеза на боговете? Бляска­вият герой, предопределен да отвори очите на всички германци за величието на тяхното духовно наследство?

Късно един следобед Хитлер отново влязъл в залата на дво­реца със стаен ужас и боязън в сърцето, за да погледне за втори път святото копие. През следващите три години той щял да из­върши безброй поклонения на същото това място, да разглежда внимателно древното оръжие и да извлича от него тайните му. И този път първото му преживяване било пълно объркване. Усещал как металното острие на копието излъчва нещо странно и могъщо, чиято природа той не успявал да определи. Останал там дълго време, объркан от непроницаемата загадка. „Проуч­вах всяка подробност от формата, цвета и материята му, като в същото време се стараех да остана отворен за посланието му.

Бавно започнах да усещам едно могъщо присъствие около ко­пието - същото страховито присъствие, което бях долавял вътрешно в онези моменти от живота си, когато чувствах, че ме очак­ва велика съдба".

Сега Хитлер започнал да проумява значението на копието и източника на съпровождащата го легенда, защото интуитивно почувствал, че то е средство на откровението — „мост между света на разума и света на духа".

По-късно Адолф Хитлер твърдял, че тогава, когато стоял пред копието, пред него се е отворил „прозорец към бъдещето, през който със силата на една-единствена светкавица на просветле­нието съзрях бъдещо събитие, което извън всяко съмнение ми показа, че кръвта във вените ми някой ден ще се превърне в съсъд за духа на моя народ".

Същата вечер Адолф Хитлер напуснал съкровищницата на двореца Хофбург с непоклатимата увереност, че самият той един ден ще пристъпи напред, за да изиска Копието на съдбата за се­бе си, и че с негова помощ ще изпълни своята световноистори­ческа мисия.

Човекът, който един ден щял да се превърне във велик фюрер на Третия райх, никога не разказал какво точно е съзрял в онзи кратък миг, когато обстановката в изложбената зала отстъпила на заден план и една-единствена светкавица на просветлението го пренесла в бъдещето.

Може би е видял самия себе си как стои победоносно пред Хофбург и съобщава на гъстите редици австрийски нацистки войници на Хелденплац и на тълпите нещастни и слисани хо­ра, струпали се на площада: „Провидението ме натовари с ми­сията да обединя отново германските народи... с мисията да възстановя родината си в пределите на германския райх. Аз по­вярвах в тази мисия. Живях в нейно име и вече съм сигурен, че съм я изпълнил".³⁷

„Бъдещите събития хвърлят своята сянка преди това", пише Гьоте, великият германски поет и трансцендентален мислител. Затова вероятно видението на младия Хитлер през онази вечер, двайсет и четири години преди идването му на власт, е имало по-зловеща природа!

Каквато и триумфална или страховита сцена да се е разкрила пред взора му, тя несъмнено е променила из основи отношение­то му към живота. „Пристигнах в този град още момче и го на­пуснах мъж, мрачен и сериозен", пише Хитлер в „Моята борба". От този момент нататък той не изпитвал никаква необходимост от утехата на човешката дружба. Същата нощ уредил премест­ването си от квартирата, която споделял с Аугуст Кубицек. Вече бил човек, който трябва да остане сам - човек, който трябва да осъществи могъщата си и ужасяваща съдба.

„Какво би могло да накара Адолф Хитлер да ме напусне, без да ми каже една дума или да ми даде някакъв знак?" - жалости­во проплакал Аугуст, когато се върнал от ваканцията и намерил стаята си в Щумпергасе празна.³⁸

ИЗКУШЕНИЕТО НА АДОЛФ ХИТЛЕР

В термините на конвенционалния морал може да ви се струва налудничаво, че някой може да бъде неспособен да различава двете крайности - доброто и злото. Но младият Адолф Хитлер, който на този етап от живота си все още не бил решил да следва сатанинския път, бил неспособен да прави разлика между двете неща.

Той започнал проучванията си върху историята на копието и значението на витаещата около него легенда от една доста неиз­годна позиция. Още петнайсетгодишен бил погълнал трудовете на философа Фридрих Ницше, чийто въздействащ труд „Генеалогия на морала" се опитва да извърши „преоценка на всички Ценности" като доказателство на тезата, че така нареченото зло е добро, а традиционно смятаното за добро е зло!

За съмнението и нерешителността на Хитлер и сложното по­ложение, в което се намирал той, своя принос дават и още два­ма, избрани от самия него наставници. Първият е великият пе­симист Шопенхауер, който отрича съществуването на добро и зло и твърди, че зад Сътворението не стои божията творческа сила. Вторият е маестро Рихард Вагнер, който почитал Луцифер, хитроумно предрешен като единствено арийски Христос.

В продължение на три дълги години Хитлер се оказал неумо­лимо впримчен в паяжината, изтъкана от идеите на тези трима безспорно гениални мислители, чието творчество подготвило почвата за появата на националсоциализма. Точно в този смисъл годините, прекарани от Хитлер в бедност и неизвестност в при­юта за бедни в непрестанни опити да разгадае тайните на копи­ето, могат да се нарекат години на „изкушение" - страховитото изкушение на Адолф Хитлер.

Той отрасъл в лоното на Римокатолическата църква, институ­ция, която до единайсетата си година възприемал много сериоз­но и с дълбока набожност. Малцината семейни приятели, които познават Хитлер от годините на формирането на личността му в Линц, говорят за способността му да проявява топла сърдечност и безкористност и всички са дълбоко трогнати от търпението, нежността и обичта, с които се грижел за умиращата си майка. Знаем и колко дълбоко повлияли на младата му душа книги ка­то „Божествена комедия" на Данте и „Фауст" на Гьоте. След сцената с Ариел от „Фауст" и силно въздействащата тема за християнското изкупление „той говорел единствено за това дни наред".³⁹

Първата сянка на съмнение в безусловната правота на догми­те на Рим се появява, когато Хитлер открива труда на Шопенха­уер „Светът като воля и представа". Този труд, редом с избрани­те съчинения на Фридрих Ницше, се превръща във втората биб­лия на Хитлер, с която почти не се разделя и която остава с него до самоубийството му в бункера в Берлин през 1945 г. Шопенха­уер е първият значим немски мислител, изследвал и представил критичен обзор на великите религиозни, мистични и философ­ски системи на Ориента.

Песимистичният мислител, който запалил въодушевлението и спечелил предаността на Ницше като млад студент, отричал въз­можността Бог да се превъплъти на земята и заменял концепция­та за абсолюта с така наречения от него „сляп стремеж на волята". Според Шопенхауер концептуалното мислене не е способно да постигне истината и единствената реалност, достъпна за човеш­ките същества, е действителният физически опит на волята.

Всичко това звучи доста нелепо, когато човек си спомни, че този пророк на аскетизма и на силата на човешката воля бил про­чут чревоугодник, който се наслаждавал както на количеството, така и на качеството на храната, и при това я поливал със също толкова щедри количества редки вина. Много често дори под­ремвал един час на трапезата. Ала незапознат със смайващата пропаст между предписания и дела, Адолф Хитлер бил в състо­яние безспир да повтаря цитати от Шопенхауер, както свещеник - вероучение, а максимите на този аскет в удобно кресло се пре­върнали в най-важната формираща сила в живота му, сама по себе си истинско чудо на волята.⁴⁰

Подобно на Ницше, който формулира основата на своята кон­цепция за „воля за власт" върху същото разбиране за волята, Адолф Хитлер възприема като свое верую мнението на Шопен­хауер, че саможертвеният акт на Исус Христос на кръста е „са­мото олицетворение на отказа от волята за живот". Младежът, който по-късно щял да сплоти отстъпващата си армия в замръз­налите поля на Русия с думите: „Който се откаже, губи правото си да живее", бил респектирай от пасивната съпротива на Исус Христос и на ранните християни.

Вероятно най-последователното усилие на волята в целия жи­вот на Хитлер е начинът, по който задълбочено и упорито про­учва историята на Копието на съдбата, за да разбули тайните на легендарните окултни сили. Като пряко следствие от тези проучвания се оформя ужасяващият му мироглед, който ще проме­ни облика на цялата история на двайсети век.

„Виена беше и си остава за мен най-мъчителното, но най-за­дълбочено училище в моя живот... През този период в съзнание­то ми се оформиха представа за света и философия, които се пре­върнаха в гранитна основа за всичките ми действия. Не съм нау­чил много повече от това и не се е налагало да правя никакви про­мени в него".

„Моята борба”, Адолф Хитлер

Колко нищожно е било разбирането на биографите на Хит­лер за действителното значение на прочетеното по онова време и на мотивите му при избора на темите и книгите, които жадно поглъщал през този период от живота си!

Професор Алан Бълок, изключително почтен историк, дори изготвил списък на конкретните теми (или поне на някои от тях), в които Адолф Хитлер се потапял през онези години, но фактите пред погледа му не се оказали достатъчни, за да му отворят очи­те за действителните мотиви, провокирали тези проучвания.

След като критично и донякъде погрешно посочва, че Хит­лер просто се стараел да направи впечатление на околните и умът му бил пълен с фантастични и безсистемни идеи, Бълок пише: „Интелектуалните му интереси явно следват сходен модел. Той прекарва много време в обществените библиотеки, но чете без­разборно и безсистемно - Древен Рим, източни религии, йога, окултизъм, хипноза, астрология!..."

Ще демонстрираме посредством множество доказателства, че с помощта на тези и на свързани с тях теми Адолф Хитлер успял да изгради собствения си мироглед, който щял да промени обли­ка на света три десетилетия по-късно.

Трудовете на Шопенхауер и на Ницше, които са осеяни с хва­лебствени коментари по отношение на източната мисъл, вдъх­новили младия Хитлер да се заеме с изучаването на източните религии и йога. Прави му чест, че не допуска грешките, харак­терни за огромното болшинство теософски трудове, публикувани в последното десетилетие на деветнайсети век и през първо­то десетилетие на двайсети. Теософите, с изключение на редки­те случаи, когато става дума за хора с истинско проникновение, съзират незначителни или изобщо не виждат разлики между древ­ния и съвременния човек по отношение на умствените способ­ности и съзнанието. Хитлер внимателно се е предпазвал от по­добна грешка и категорично отказвал да прави чисто интелекту­ални тълкувания на такива впечатляващи философски и литера­турни паметници, като Ригведа, Упанишадите, Бхагаватгита, Зенд-Авеста, египетската Книга на мъртвите и други.

Той отказвал да приеме широко разпространената идея, че тези текстове, съдържащи проникновени истини за отношенията меж­ду Космоса, Земята и човека, са плод на способности, които имат дори бегло съответствие в съвременния интелект. Той осъзнал и факта, че съхраненото в тях знание е много по-древно, отколко­то се смята по принцип, а съдържанието им е било фиксирано писмено едва когато породилите ги способности вече са били в упадък. Накратко, Адолф Хитлер още тогава започвал да разг­лежда историческия процес като отражение на непрекъснато про­менящото се състояние на човешкото съзнание.

Проследявайки възхода и упадъка на древните цивилизации, той забелязал, че тяхната историческа последователност очерта­ва ясно доловима загуба на духовни способности. Започнал да разсъждава дали подобен упадък на духовността може да бъде свързан с отслабващата магическа сила на кръвта на расите и да­ли съвместното влияние на тези два фактора не обуславя появата, а впоследствие и доминирането на материалистичното мислене. Стигнал до извода, че с течение на времето човечеството е нав­лязло в някакъв каньон на съня, а предишното златно време, кога­то хората се радвали на магическа връзка с Космоса, е забравено и единственото свидетелство за това върховно състояние лежи скрито в митовете и легендите, в които вече никой не вярва.

Когато Адолф Хитлер започнал да разсъждава върху значе­нието на Христос и християнството, духът на Антихриста, кой­то говори въздействащо от страниците на всички късни трудове на Ницше, завладял благодатната почва на въображението му. Според него нямало никаква нужда да бъде преценявано значе­нието на християнството, защото Ницше вече е направил това съвършено в майсторския си анализ на тази религия „за роби, слабаци и за засъхналата утайка на расовата измет!".

„Тук само ще засегна проблема за произхода на християнст­вото. Ето първия тезис относно неговото решаване: християнст­вото е разбираемо само върху почвата, върху която е израсло -това не е движение против юдейския инстинкт, а негово законо­мерно развитие.

Юдеите са най-забележителният народ в световната история; изправяйки се пред дилемата „да бъдеш или да не бъдеш", те на­пълно съзнателно предпочитат, каквото и да става, на всяка цена да бъдат; такава цена е радикалната фалшификация на природа­та, на всичко естествено, на всяка реалност за вътрешния и вън­шния за човека свят.

От самите себе си те извеждат понятие, обратно на понятието естествени условия; последователно преобръщат наопаки, прев­ръщайки в неща, противоположни на тяхната естествена ценност, и изопачавайки неизлечимо религията, култа, морала, историята, психологията.

С този феномен ние се срещаме отново: пропорциите несрав­нимо нарастват и все пак това си остава просто копие - за разли­ка от „избраните народи", християнската църква не проявява и най-малка претенция към оригиналност. Ето защо юдеите са най-фаталният народ в световната история: те разпространяват сред човечеството толкова фалш, че и днес се случва християнинът да е настроен антиюдейски, без да разбира, че самият той е краен резултат от юдейството.

Тук аз свършвам и произнасям присъдата. Аз осъждам хрис­тиянството; издигам против християнската църква най-страшно­то обвинение, което някой обвинител някога е произнасял. За мен тя е най-лошата от всички представими форми на упадък. Охтичави идеали на „светостта" и изсмукване на кръвта до последна­та капка, с което свършват любовта и надеждата; кръстът като от­личителен знак за най-подлия заговор, който някога е съществу­вал - заговор срещу здравето, красотата и стойността, смелост­та, ума и духа, срещу душевната доброта, срещу самия живот...

Ще напиша това вечно обвинение по всички стени, навсякъ­де, където има стени... Наричам християнството най-голямото неизтриваемо петно по тялото на човечеството..."

„Антихрист” Фридрих Ницше

„Да се нарече опитомяването на едно животно негово „по­добряване" звучи почти като шега в ушите ни. Който знае какво се случва в менажериите, изпитва дълбоки съмнения, че там при­родата на животните се „подобрява" по някакъв начин. Те от­слабват, стават по-безобидни и с помощта на потискащото въз­действие на страха, чрез болка, мъчения и глад се превръщат в болнави скотове. Същото е и с опитомения човек, чиято приро­да е уж „подобрена" от свещеника. В началото на средновекови­ето, когато църквата несъмнено е била преди всичко една мена­жерия, най-красивите екземпляри от вида на „русия звяр" са би­ли повсеместно преследвани, а благородните тевтонци напри­мер са били „подобрени".

Но как е изглеждал един такъв „подобрен" тевтонец, подлъган да придобие хрисим поглед? Като карикатура на човек, като рожба на нещастно помятане - той се е превърнал в грешник, затворен в клетка между най-различни ужасяващи концепции. И ето го, лежи там болен, изнурен и нещастен, злонамерен дори срещу самия себе си, изпълнен с ненавист към изворите на жи­вота, подозрителен към всичко силно и щастливо. С една дума, християнин".

Адолф Хитлер намерил множество потвърждения на всичко, което Ницше бълвал толкова гневно срещу посегателството вър­ху мъжеството на гордите и доблестни германски племена от сеещите отрова варвари на юдаизма, предрешени като християни, във въздействащите произведения на другия свой велик кумир, Рихард Вагнер, маестрото от Байройт