Копието на съдбата (окултната сила на копието, пронизало гърдите на Христос)

Тутакси осъзнал, че се намира пред Архангела на Граала, пред Духа на времето. Шлемът му проблясвал със свещения огън на разтопеното желязо върху космическата наковалня. В дясната си ръка държал копие от светлина, което размахвал в небесата с неизмерима решимост и божествена воля. От копието пробляс­вали мълнии, които се разклонявали, за да поразят пълчищата на демоничните духове, опитващи се да проникнат в небесните селения, откъдето били прогонени.

В този момент той едва не хукнал, изплашен от гротескните същества, заобикалящи го от всички страни, оживели сякаш от кошмарните картини на Йеронимус Бош. Някак успял да моби­лизира нравствените си сили, за да остане. Нещо повече, знаел, че трябва да се превъзмогне и да отвори себе си за пречиства­щия огън. В душата му се надигнали огромна болка и страдание, когато мълнията го поразила. Почувствал се така, сякаш бил из-празнен отвътре, когато злото на фалшивата гордост и на мате­риализма били изгорени от душата му. Когато не бил в състоя­ние повече да издържа на болката, той изпаднал в безсъзнание. Със същата внезапност, с която трансценденталното изживя­ване завладяло сетивата му, сега Щайн се озовал обратно между четирите стени на съкровищницата. Дясната му ръка била про­тегната напред, сякаш се бил вкопчил в нещо, а юмрукът му бил толкова здраво стиснат, че ноктите били разранили дланта му до кръв. Нямал представа колко дълго е стоял в транс - може да са били минути, а може да са били и просто няколко секунди. Ни­кой не му обръщал внимание. Копието лежало пред него върху кадифеното си ложе под стъкления капак. Слънчевите лъчи про­никвали през високите прозорци на залата в стил рококо и осве­тявали пищните кралски символи на династията на Хабсбургите. Контрастът между спокойната обстановка в съкровищницата и яростната енергия на Войната на световете, от която тъкмо бил излязъл, напрегнал ума му до крайност.

Докато крачел обратно през площада, той се сетил, че е Архангеловден. Спомнил си и думите от Гьотевия „Пролог в небето", които съвършено описвали собственото му разтърсващо пре­живяване:

Бушуват бури настървено,

море разлюшкват, блъскат бряг

и изковават разгневено

верига сред лъчи и мрак.

Опустошаване изпитал,

отеква пътят озарен.

Но, Боже, всеки твой вестител

почита твоя кротък ден.

Запитал се дали подобно видение не е вдъхновило онзи войнс­твен и тайнствен стих в Откровението на св. Йоан: „И стана война на небето: Михаил и Ангелите му воюваха със змея, а змеят и ангелите му воюваха против тях, но не устояха, и за тях не се намери вече място на небето". (Откровение на св. Йоан 12, 7 и 8)

Смайващ бил фактът, че подобна магическа образност може да се преобрази като познание в човешкото въображение и въп­реки това да притежава природата на времевия опит. Но той зна­ел, че участвалите в нея същества - и добрите, и злите — са реал­ни в истинския смисъл на думата - по-реални от камъните, по които стъпвал.

Видението за Архангела на Граала само по себе си било вид духовно припомняне. Той почувствал със силата на духа си, че в свое предишно съществуване и в поредица от свои предишни животи на земята е служил на това същество. Най-сетне разбрал какво означава наистина да бъдеш рицар на Граала. Но преди всичко осъзнал, че целият му живот оттам нататък трябва да бъ­де посветен на постигането на целта му на земята и че той е длъжен старателно да се подготви за задачите, които го очакват. Подобно на средновековен рицар на Светия Граал Валтер Йоха­нес Щайн дал тържествен обет да служи на този най-висш дух дори с цената на собствения си живот.

През месеците след първото му видение на Духа на времето, духа на Копието на съдбата, той с новопридобита решителност и плам се заловил за ежедневната си медитация, още повече ук­репил способността си да създава живи образи и да борави с мислите като с предмети. Наградата за усилията му дошла най-неочаквано в един мрачен декемврийски ден през 1916 година, когато бил на предната фронтова линия на своята батарея.

Озовал се под смъртоносен обстрел, по време на който снаря­дите избухвали навсякъде около него в непосредствена близост. Дългоочакваният момент на окултното просветление настъпил, когато един снаряд паднал в окопа точно до него, но не избухнал.

За един-единствен миг той видял как целият му живот преми­нава пред погледа му като грандиозна жива картина. И той се превърнал в свидетел на тази панорама на живота си с безпри­страстното наблюдаващо съзнание на висшето его. Но събития­та от живота му не се представили в нещо като забързана версия на последователни времеви преживявания. Тъкмо обратното, жи­вата картина представлявала огромни преплетени мотиви от при­чини и следствия, които той възприел като единно цяло от по­виеше ниво на съзнанието си. По някакъв начин Валтер Йоханес бил изведен извън потока на земното време, в което събити­ята се случват последователно едно след друго. Вместо това той усещал себе си като Създание на Времето, а не като душа, нами­раща се в неговия капан.

Следващата стъпка по пътя му към постигането на Граала би­ла да заличи всички понятийни образи от съзнанието си. Дос­тигнал бил фазата, където стоял лице в лице с великата загадка на анатомията на празнотата, в която душата трябва да постигне неизмерима пълнота в една привидна пустота. Настъпил бил мо­ментът, когато трябвало да постави съзнанието си в очаквателна празнота, като същевременно поддържа засилено усещане за бла­гоговение и смирение на душа, очакваща божията благодат.

В тези мигове на мълчалива и лишена от образи вглъбеност се родило видението за духовния свят, за света, обитаван от йе­рархиите на свръхсетивни същества. Стъпка по стъпка Валтер Йоханес получил дарбата на умението да изпразва съзнанието си, за да може да навлиза в невидимите сфери, от които съзида­телните същества извличат и поддържат сетивния свят.

В своите първи плахи пътешествия в макрокосмоса бъдещи­ят посветен в тайните на Граала се изправя пред задачата да се ориентира в един нов свят, в който трябва да се научи да разпоз­нава възходящата йерархия на различните разреди небесни духове. Той трябва не само да добие познания за природата и спо­собностите на всеки отделен разред същества, но и да прави раз­лика между неизброимите начини, по които те осъществяват де­янията си в триизмерния свят.

Виденията за небесните йерархии, вдъхновили цяла пореди­ца от посветени в тайните на Граала още от времето на Йосиф Ариматейски, стимулират неизразимия копнеж на човешката ду­ша да се издигне над простото възприятие на духовния свят. Вал­тер Йоханес също се опитал да влезе в директен контакт с тези висши духове, които служели на целите на Светата Троица.

Ако състоянието на познание чрез въображението се постига чрез освободена от сетивата мисъл, независима от разсъдъка, и чрез вдъхновението посредством пречистването на чувствения живот, последната стъпка към интуитивното идентифициране с надсетивните духове изисквала укрепване на моралните сили на волята.

В това свое въздигане към окончателното постигане на Граа­ла човек започва да долавя истинската природа на индивидуал­ния дух. Той установява, че земното му его, което преди е смя­тал за център и сърцевина на съществото си, е просто отраже­ние на извечната същина, която го закриля.

Валтер Йоханес бил на крачка от това, да прочете името си, издълбано върху камъка, който също се нарича Граал. Защото индивидуалният дух е и закрилник на по-висшата памет за цяла последователност от животи, които душата е изживяла до този момент на земята.

„Сега чуй как стават известни онези, които са призвани от Граала. Върху камъка, близо до ръба, се появяват изсечени букви, ко­ито назовават името и родословието на всеки, мъж или жена, кой­то може да извърши благословеното пътуване".

„парсифал"

Разбира се, родословието, за което споменава Волфрам фон Ешенбах, не е родословното дърво на земните роднински връз­ки, а родословието на последователните прераждания на земя­та, паметта за които се пази от Духа-его, докато съзряващата ду­ша не бъде готова да я получи.

Символът на Светия Граал, както споменахме по-рано, опис­вайки алхимичната символика на диренето, е гълъб, който се от­далечава от слънцето в невидимия диск около полумесеца. Валтер Йоханес, който вече съзнавал вида на отношението между микрокосмоса и макрокосмоса, открил същата конфигурация у човека. Гълъбът е символ на пречистените чувства на сърцето (слънцето), които се надигат, за да проникнат в студеното раци­онално мислене на мозъка (луната), и по този начин го освобож­дават от бездушната триизмерна концепция за вселената.

Този процес, известен в окултизма като „етеризация на кръв­та", може чрез ясновидството да се съзре като ефирна розова светлина, която се разнася от кръвта на човешкото сърце и пос­тавя началото на алхимичен процес в мозъка и най-вече в епифизната жлеза, която тогава се превръща в орган на по-висшата памет - в Трето око. Тъкмо с „третото си око" душата съзира името си, издълбано в камъка.

Активираната епифиза възприема всяка буква, появила се близо до ръба на камъка, като символ на предишно раждане на земята. Заедно тези букви съставляват цялата духовна биогра­фия на душата по време на странстванията й от един живот в друг през еволюцията на съзнанието в рамките на историчес­кия процес. Вътрешното прозрение за духовната биография на извечната същност е резултат от прочитането на името до ръба на камъка.

Валтер Йоханес вече прозрял защо истинското дирене на Све­тия Граал никога не може да бъде предприето от личност като Адолф Хитлер, който не изпитва никакво състрадание към въл­ненията и нещастията на другите хора. Само душа, превърнала се в жертвен инструмент на божията любов, може да бъде разбу­дена за прозрението, при това без помощта на черната магия, за собствения си индивидуален дух. Това е правилното тълкуване на възвишеното мото на рицарите на Светия Граал: чрез страданието към себепознание.

Родословието, което Валтер Йоханес съзрял изписано около ръба на камъка, включвало духовна биография, простираща се 5000 години назад в миналото и дори отвъд това. Лица - някои на мъже, други на жени - се появявали пред погледа му от древ­ната история на света: Персия, Египет, Халдея, Палестина, Крит, Гърция и Рим. Пред духовния му взор се явявали и личности от времето на ранните християнски отци, рухването на Римската империя, династията на Каролингите, средновековна Англия, епохата на схоластиците, епохата на научните открития и т.н. чак до Френската революция и войните на Наполеон.

Множество човешки същества, свързани помежду си от тъ­канта на моралните причини и следствия, сякаш всеки от тях бил поставил основите както на характера, така и на външните събития, свързани с бъдещите му прераждания на земята.

Той съзрял пътешествието на душата си през вековете с очи­те на Духа. Било дар на щедрост, който никога вече нямало да получи в тази форма. Веднага след като се появяла пред погледа му, всяка фигура се стопявала. На друго ниво на съзнанието си той си припомнил думите на Волфрам фон Ешенбах: „Не се на­лага никой да изтрива надписа, защото след като човек прочете името си, той сам изчезва".

Лицето на всяка от тези личности оставило следи в съзнание­то му. Ако ги бил зърнал като цветни илюстрации в някоя книга, за него те щели да бъдат просто лица от миналата история. Не­що мъртво и погребано. Но сега осъзнал, че всички тези лица са били негови, изражения на собствената му идентичност, а тех­ните радости и страдания, любови и омрази, амбиции и стрем­ления, успехи и провали са били негови собствени.

ГЪРБИЦАТА НА КАМИЛАТА И ЗАГАДЪЧНАТА УСМИВКА НА СФИНКСА

Историята се превърнала в нещо много лично за Валтер Йоханес Щайн. Той осъзнал до каква степен целият съвременен свят е изпаднал в летаргично неведение по отношение на истин­ския смисъл на историческия процес. Историята се оказала не­що, което настоящите живи същества са създали по време на предишните си животи на земята. Те носели цялата отговорност за онова, което светът е бил, е и ще бъде.

Освен че извършил мигновеното надникване в собственото си духовно родословие, той се запитал как е възможно да въз­станови пълното изживяване на предишен живот със същата яс­нота и пълни подробности, с които помнел събитията от сегаш­ния си живот. Не се наложило да чака дълго.

През следващите седмици у него започнала да се надига дру­га памет. Тя също се проявила под формата на жива картинна памет. В душата му нахлували спомен след спомен за живота на един благородник от двора на франките през осми и девети век. Никога не знаел къде ще се намести следващото парченце от мозайката. Отначало дори не разбирал какво е предизвикало на­чалото на целия този процес. Сякаш събитията от собствения му живот, такива, каквито са се случили, били сами по себе си стимул, който предизвиквал спомени за онази личност, живяла преди хиляда години.

Макар да започнал да вижда живота на този средновековен рицар в живи видения, целият процес много напомнял обичай­ното действие на паметта, при което окото на мозъка извиква на преден план спомени. Само дето той не можел сам да извиква тези по-висши спомени, а трябвало да изчака, докато те не се появят спонтанно. Освен това възпоменанията не идвали в хро­нологичен ред — което ще рече, че не следвали темпоралната пос­ледователност от раждането към старостта - и сякаш отричали нормалното човешко познание за законите на причината и след­ствието във времевата последователност. Например моралното следствие от всяко действие му ставало известно преди самото действие. Той се научил най-вече да не се опитва да разсъждава или да интелектуализира това преживяване, а да го остави да се поражда без всякаква лична намеса от негова страна.

Докато военните действия приключат, доктор Щайн вече знаел почти толкова за предишния си живот по времето на Карл Вели­ки, колкото и за настоящото си съществуване през двайсети век. Макар че много от онова, което си спомнил, противоречало на общоприетата история на девети век. Когато се върнал у дома във Виена и заварил града обхванат от бурята на революцията, последвала смъртта на Франц Йозеф, той си поставил една важ­на задача - да прерови архивите на Европа за запазени сведения от средновековната история и да открие доказателство за всич­ко, което новопридобитите му способности му били разкрили.

Съзнавал, че ще е много трудно да открие исторически доказа­телства за своето прераждане през девети век. Подозирал нали­чието на заговор по онова време и след това, целящ да заличи предишното му име и делата му от всички исторически хроники.

Животът, който си спомнял толкова подробно, бил свързан с някой си Хуго от Тур (Хуго фон Турон), за когото бил узнал, че е един от водещите посветени в тайните на Светия Граал през Тъм­ните векове и човек, от когото Римският престол се страхувал и същевременно мразел.

Валтер Йоханес потресен узнал, че същият този Хуго бил най-близкият приятел и довереник на Карл Велики, личност, чиито съвети императорът на франките ценял повече от всеки друг. Въп­реки това Айнхард, най-известният биограф на Карл Велики, до­ри не сметнал за нужно да спомене името му. Същото важало и за по-късните биографи, които били в плен на предаността си към Рим и не споменавали нито дума за този рицар и учен в разказите си за епохата на Каролингите.

Хуго от Тур присъствал на голямата литургия в катедралата „Свети Петър" в Рим на коледната сутрин през 800 г., когато па­па Лъв III измамил Карл Велики, като напълно го идентифици­рал с папския престол. Това бил внимателно планиран и лукав опит Карл да бъде подчинен на Рим в замяна на титлата Цезар Август.

Спомнял си как Карл Велики стоял там разколебан и шоки­ран с недоволно изражение. До този момент единственото наме­рение на Карл Велики по отношение на Римската църква било самият той да има решаващ глас при избора на папата и управле­нието на Рим. Тъкмо бил завършил войната с Ломбардите, която целяла да потуши едно въстание и да върне на престола папата, прогонен от собствената му столица.

Карл Велики бил приемник на мъдростта на Граала благода­рение на дядо си по майчина линия, Кариберт, граф на Лаон, който по кръвна линия завещал на потомците си ясновидски спо­собности. Поради неговата отдаденост на диренето на Граала Карл Велики се заобиколил с хора, посветени в знанието за Гра­ала. От дядо си Карл Велики научил за йерархиите на небесните духове и за тяхната роля в съдбата на човечеството. Тъкмо с помощта на собствените си ясновидски способности императо­рът съумял да види духа на копието на Лонгин, оръжието, пре­върнало се в талисман на личната му съдба и в символ на силата да управлява една империя, могъща и огромна като тази на Це­зар Август хиляда години преди това.

Но Карл Велики не бил учен човек. Макар да притежавал при­родна проницателност и дълбоко чувство за справедливост, ни­кога не се научил да чете и да пише - всички опити се оказали неуспешни. При все това някак успял да се научи да говори ла­тински и малко гръцки. Поради недостатъците в собственото си образование той изпитвал силно уважение към учените хора и се обградил с някои от най-големите умове на епохата.

В столицата си в Аахен, по време на почти непрестанните походи срещу мародерстващите саксонци и в школите на знани­ето, които непрекъснато се местели заедно със свитата му, при­съствали образовани застъпници както на ортодоксалния като­лицизъм, така и на братството на Граала. Карл Велики се отна­сял и към двете групи с еднаква симпатия.

Ситуацията в двора на Каролингите напомняла полесраже­ние между застъпниците на вярата в догмите, които не можели да бъдат отхвърлени със силата на интелекта, и на пътя към ви­денията за духовните светове, където възприятието и познание­то представлявали едно и също.

Карл Велики обаче бил човек с чувство за историчност и по­вече от всичко друго вярвал в собствената си незаменимост и предопределение за величие. Точно в тази негова гордост се кри­ела най-голямата му слабост. Чрез своите шпиони папа Лъв III научил за ахилесовата пета на краля на франките. Коронясвайки го без предупреждение по време на голямата литургия в „Св. Петър" с „божествен" ритуален акт — сам по себе си силна ма­гия, - папата спечелил Карл Велики за каузата на Рим, от която той повече не успял да се освободи. Събитието бележи залеза на Светия Граал, който в рамките на няколко столетия бил прогонен от европейската история. Карл Велики най-напред се разгневил от постъпката на папата, но в крайна сметка по всички религиоз­ни въпроси се превърнал във васал на Рим. Папата смятал себе си за лидер на обновяването на Римската империя на запад, мнение, което подчертавал с надписи по монети, печати и камък. Натъжен и обезнадежден, Хуго от Тур бил изпратен във Византия, за да успокои източния император и да го убеди да признае коронация-та на Карл Велики като свещен римски император на Запада. Така мощта на християнството се простряла от Гърция до Рим.

Хуго от Тур изпаднал в немилост пред краля в резултат от интригите на противниковата групировка в двора, които убеди­ли императора, че предишният му любимец се опитва да го убие.

Валтер Йоханес си спомнял как Хуго бил хвърлен в затвора съдебния процес и осъждането му на смърт. Спомнял си живо дори как палачът по някаква необяснима причина не можел да вдигне меча, за да отсече главата му. И как вбесеният император се завтекъл, за да го обезглави със собствения си меч, но се ока­зало невъзможно и той да вдигне оръжието. В резултат от тази чудодейна намеса, която Карл Велики отдал на Архангела на Граала, той осъзнал, че Божията ръка закриля този невинен чо­век. Императорът помолил за прошка някогашния си приятел и съветник и обещал да го дари с каквото пожелае. Хуго помолил Карл за най-скъпоценната християнска реликва - Препуциум домини, реликвата от първото проливане на кръв по време на об-рязването на Исус.

Нито едно от тези събития не било описано в известните ис­торически хроники. Валтер Йоханес започнал да проучва всич­ки легенди от епохата на Каролингите с надеждата някаква сле­да от тези странни събития от предишното му прераждане да е запазена в тях. След продължително дирене в Германия и във Франция той открил каквото търсел в един малко известен до­кумент в библиотеката в Страсбург.

Легендата, записана от някой си Петер Лира, била съхранена на латински и на немски. Тя била записана през 1672 година, но била взета от много по-ранен ръкопис, датиращ от 1434 година, който бил унищожен от пожара в Страсбург през 1870 г. Този документ също бил преписан от още по-ранен труд, датиращ от началото на тринайсети век, по времето, когато Волфрам фон Ешенбах пеел своя „Парсифал" из цяла Европа.

Очарователният ръкопис на Петер Лира, макар на места исто­рически неточен и преувеличен, съдържал данни за голяма част от живота на Хуго от Тур, какъвто си го спомнял Валтер Йоханес. Например високото положение на Хуго в двора на Карл Велики било споменато недвусмислено и се оказало напълно вярно.

„По традиция Карл не се заемал с нито едно важно дело, без да потърси съвета и помощта на най-издигнатия, мъдър и опитен сред хората си.

За военни цели той се възползвал от услугите на смели, сър­цати и доказали себе си герои, като Гералд, Роланд, Теодорий и Рудолф. Дворът му бил поверен на Ехард и Волрад. Градът и об­щинските дела били в ръцете на Ешинобалд и Егинад. Алциний, Албиний и Клемент помагали на краля в науката и учението, ко­гато трябвало да бъдат решавани изключително важни въпроси. По онова време в кралството живеел могъщ и богат рицар, кой­то се зовял Хуго. Той имал за съпруга дама набожна и скромна, щедра и безукорна както в думите, така и в делата, която се на­ричала Аба. Нейният господар и съпруг бил най-добрият човек на света, имал благородно потекло, бил могъщ в светските дела, спокоен у дома, храбър и юначен в боя, заможен закрилник на бед­ните, щедър към непознати, внимателен и благосклонен към род­ствениците си. Той бил най-големият любимец на краля, който обичал да разговаря най-много с него и не търсел ничий съвет, както търсел неговия. Хуго бил най-довереният приближен на кра­ля, най-благородният и скъп служител. Но най-вече Негово вели­чество бил уверен, че Хуго не просто неотклонно следва истина­та и справедливостта, но е интелигентен, благоразумен, доброна­мерен и почтен до мозъка на костите си".

Тук намираме и разказа за хората, скроили заговора за отст­раняването на Хуго:

„Сянката е немилостта на тялото, но освен това е и неотстра­нимият спътник на добродетелта. С изпълнени със завист очи тя винаги наблюдава наградите, които получават рицарските подвизи и добродетели. Още Сократ е казал, че безбожниците не понасят нищо по-трудно от щастието на благочестивите. Те наистина са челядта на отровния паяк, която пие отрова от най-прелестните цветя. С цената на огромна вреда принц Хуго опознал природата на тези злонамерени люде и платил прескъпо за този урок. Доб­родетелите, които му били спечелили обичта на мнозина, изпъл-⁴ вали враговете му с жлъчна омраза и с отровата на завистта. По­неже добродетелните хора не могат да живеят редом със злона­мерените, някои от изпълнените със завист сановници започнали да кроят планове как да свалят Хуго от каретата на честта. За да постигнат това, те сметнали, че ще бъде най-добре преди всичко да направят Хуго омразен в очите на краля и да го лишат от не­говата милост - така заговорничели помежду си. Ако Хуго не бъдел свален от седлото на кралската милост, никога нямало да по­падне в примката на нещастната съдба. Защото който се намира под закрилата на скиптъра и короната, той е в безопасност..."

Ръкописът разказвал пълната история за обвиненията, отпра­вени срещу Хуго, за жалкото му съществуване в затвора и за то­ва как кралят го сметнал за виновен в предателство и го осъдил на смърт. Следвала глава, озаглавена „Как и по какъв начин хер­цог Хуго се избавил от смърт с Божията милост".

„Междувременно херцог Хуго покорно приел смъртта си, сва­лил дрехата си, оголил врата си, свел очи, коленичил, оставил се на Божията милост и поднесъл главата си под брадвата - в пълно и съзнателно очакване да последва ударът.

Но когато палачът се приближил зад гърба му, вдигнал меча и замахнал, бил обзет от внезапен и неочакван страх, който не бил изпитвал дотогава, и започнал да се върти на всички страни и да пита: „Какво е това? Какво означава? Чий е този глас? Откъде ид­ва тази заповед? Трябва ли да прибера меча си обратно в ножни­цата? Дали посрамен и под угрозата да изгубя живота си, трябва да се махна от това място, без да съм изпълнил дълга си? Но аз не знам какво е това. Нямам сили, не съм в състояние, не мога. Заявявам пред всички присъстващи, че не съм способен да про­дължа - правете с мен каквото поискате, но аз просто не мога".

След като описва нежеланието на палача да изпълни задачата си и последвалия гняв на тълпата, ръкописът разказвал за реак­цията на краля в това вещаещо размирици положение.

„Най-сетне, когато осъзнал, че всички викове, насърчаващи па­лача, са напразни, и нещо повече, че не може да се намери човек, който да изпълни екзекуцията след чудото, случило се пред очите на тълпата, кралят внезапно пребледнял. Ужасен, че може да се пре­върне в посмешище пред поданиците си, и разтревожен от евенту­ални размирици и бунтове, той бил обзет от огромен гняв, блик­нал в следните думи: „Нима доживях деня, когато и най-нископос-тавеният ми поданик ще откаже да се подчини на заповедите ми? Какво? Нима ще трябва да търпя в собственото си кралство, в собствения си двор, сред най-приближените си съветници присъстви­ето на осъден предател, който желае края на царуването ми? Няма да допусна подобно нещо. Хуго трябва да умре, дори да се наложи да изцапам благородните си ръце с неговата кръв!"

Но когато кралят извадил меча си, за да отсече главата на Ху­го, ръката му застинала неподвижно, сухожилията му се втвър­дили и той нито можел да свали ръка, нито да замахне с меча.

„Като видял това, кралят се посъветвал със себе си, свестил се и решил да опита по друг начин. Ето какво рекъл: „Сега виж­дам колко съм сгрешил, свеждам глава пред Най-могъщия, пред Закрилника и убежището на невинните. Ела насам, скъпи ми Ху­го, дай да те прегърна - теб, когото Бог запази от несправедлива­та ми присъда. Ела насам, предан и честен герой, помири ме с Бога чрез своята молитва, защото той с право се гневи, и помоли него, Всесилния, да възстанови силата на ръката ми".

Когато Хуго от Тур бил освободен и препаската била смъкна­та от очите му, кралят постигнал чудодейно изцеление. Карл Ве­лики обещал на приятеля си да изпълни всяко негово желание, за да компенсира сторената му злина.

„Тогава в двора настанало небивало веселие и радостно ожив­ление, които обхванали целия град. Това накарало краля да склю­чи ново споразумение с Хуго и не само да възстанови честта му, но и да го дари с цялото си кралско благоволение".

Под заглавието „За избраната от херцог Хуго свещена релик­ва и други скъпи дарове" ръкописът на Лира описва безценната светиня, положена в сребърно ковчеже, която кралят бил полу­чил в дар от патриарх Фортунатий.

„Хуго помнел ясно съществуването на тази реликва и макар да знаел колко скъпа е тя на краля, той не искал да получи нищо друго освен това безценно и безспорно съкровище.

„Само това искам и моля Ваше кралско величество да ми от­стъпи безценните дарове, изпратени от Йерусалим, сред които има частица от святото тяло на нашия Спасител и Изкупител, парченце от Светия кръст и капки от кръвта, пролята за нас, най-вече за­щото само това може да заличи и да поправи всички злини, кои­то ми бяха сторени".

Молбата помрачила сърцето на краля. „Скъпи ми Хуго, ти по­иска повече, отколкото ако беше възжелал цялото ми кралство. Но въпреки това аз ще спазя думата си и ще изпълня молбата ти, дори и това да означава, че ще изгубя самият аз. Онова, което бе моята утеха и радост, отсега нататък ще бъде твое".

Младият австрийски учен, който проучвал собствения си пре­дишен живот през епохата на Каролингите, си спомнял съвсем точно как Хуго и съпругата му Ада съхранявали реликвите в един параклис в дома си, докато решат къде би трябвало да изпратят тези светини. Той си спомнял и как Хуго лично измислил сандъ-чето във форма на кръст, изработено като вместилище на тези реликви.

„След като работата била извършена, Хуго сложил в кръста бо­жествения препуциум от обрязването на нашия Господ. Там поло­жил и парченцето от истинския кръст, малко от святата кръв и още няколко скъпоценни реликви, за да може да ги съхранява по-добре".

Тъкмо по отношение на виденията си за това как Хуго от Тур намерил обител за своя кръст младият австрийски изследовател изпитвал най-силно съмнение в собствените си свръхсетивни спо­собности. Защото в душата му нахлували спомени как Хуго закре­пил кръста с реликвите върху гърбицата на една камила, за да може пътищата на съдбата да отведат нямото животно до мяс­тото, където божественият препуциум наистина ще бъде почи­тан като символ на целомъдрието, което всички рицари на Све­тия Граал трябва да притежават.

Той открил потвърждение на тези странни събития в главата, озаглавена „Как Светият кръст бил натоварен на една камила и как божественото провидение било призовано да я придружава по пътя".

„Хуго одобрително си припомнил какво са използвали филистимците някога, когато са поставили кивота Господен, придобит със силата на меча, върху каруца, теглена от крави първескини, с убеждението, че тя ще стигне до местоназначението си без чо­вешка помощ.

Ето защо той също се доверил на божественото провидение и наредил неговото съкровище, предадено и посветено на Бога, да бъде натоварено върху камила, но тя да не бъде придружавана от водач или камилар, за да бъде направлявана единствено от божи­ята милост и грижа.

За да предпази Светия кръст от бури, дъждове и всички оста­нали несгоди по пътя, той го поставил в един сандък, а книгите и писанията били поставени в друга подходяща кутия. След това и двете били вързани от двете страни на камилата с несъмнената надежда и увереност, че тя ще занесе товара си до угодно Богу място.

Но за да получи новини и да осигури свидетел за очакваното постижение, Хуго сметнал за уместно да изпрати петима свои до­верени рицари, прочути с добродетелта и високото си положение, които били натоварени с поръчението да следват камилата, дока­то стигнат до мястото, където тя ще остави товара си..."

След това Хуго от Тур отправил към камилата следните думи:

„Ти, която носиш тези свети реликви и на чиито грижи сме ги поверили, бъди предпазлива на всяка стъпка от пътя си, за да не позволиш тези реликви да бъдат опетнени от случайно падане, ни­то да бъдат някак си повредени. Върви там, където Бог те води и направлява, и не позволявай да ти се случи нещо непредвидено. Върви през планини и долини, през гори и полета, през градове и села и с помощта на звънчетата на шията си питай къде можеш да се отмориш от пътя и къде можеш да намериш наследника, кому­то да повериш натовареното върху гърба ти безценно съкровище".

Най-накрая Хуго дал заповедите си на придружаващите ка­милата рицари:

„А вие, свидетели, се грижете за пратеницата ни, не я приш-порвайте и не я мушкайте с остена, не позволявайте да я мъчи глад или жажда и за наша сметка й осигурявайте всичко, от което се нуждае. Вървете в името на Бога и съвестно записвайте от­къде минава пътят ви, всички градчета и села, за да можете да ни разкажете за цялото си пътешествие".

След това ръкописът описва безпрепятственото пътуване на камилата:

„След думите за сбогом камилата смело поела по пътя си, ся­каш била получила специален знак, сякаш пътят се ширел пред нея равен и без всякакви препятствия.

Вървяла тя през ливади и полета, катерела се по хълмове и се спускала в долини, навлизала в гори и прекосявала полета, пре­минала през Бургундия към Франция, сетне право през столица­та Париж, като вълнувала всинца със звънчетата си и хората ти­чали към прозорците, за да зърнат необикновената процесия в прослава на Бога заради онова, което така чудодейно е предоп­ределил... Всеки човек се молел камилата да сложи края на пъту­ването си и това щастие да се падне на неговия дом, та да може безценният товар да бъде поверен нему.

Жителите на Париж щели да се възрадват, ако камилата оста­нела под тяхната закрила, още повече че градът им вече имал мно­го красиви сгради и църкви, които можели да приютят святото съкровище. Но Бог не пожелал да стане така и камилата продъл­жила пътуването си, без да позволи да бъде отклонявана и без да спира".

Камилата продължила пътя си през Елзас, където най-сетне спряла и положила товара си в Нидермюнстер.

„Ревът й се разнесъл толкова далеч, че предположението, изг­лежда, щяло да се окаже истина, още повече че камилата не се отклонявала нито наляво, нито надясно, копитата й потъвали в твърдата скала, като че ли е от восък, а това лесно можело да под­веде следващите я богомолци, че тук е мястото, където необичай­ното пътуване ще свърши.

Ето защо те следвали камилата още по-пламенно, докато, во­дени и направлявани от пътеките и следите в близост до Нидер­мюнстер, зърнали светата обител на хълма.

Странницата, водена до този миг от божественото провидение, спряла, щом зърнала манастира, към който се приближавала, ся­каш искала да погледа постройката с удивление - но сетне отно­во продължила по пътя си и когато стигнала пред портата на ма­настира за благородни жени, ударила копита в земята и похлопа­ла на портата с помощта на окаченото там звънче, за да влезе през дверите на справедливостта и да почине там... Странницата вляз­ла (отворили й портите), предала поверения й товар и поискала знак или доказателство, че е изпълнила задачата си".

Когато Валтер Щайн посетил Нидермюнстер, за да продъл­жи проучванията си, той установил, че съгласно една древна тра­диция мястото, където камилата приключила пътешествието си, било отбелязано с отпечатък от копитото й. Местен историк, кой­то не знаел нищо за историческата основа на легендата, му пока­зал отпечатъка от копитото на камилата върху леко наклонената скала в заградения със стени квадрат на останките от параклиса на рицарите на свети Яков. „Той все още може да се види там, близо до завоя на пътя, където се намирал хотел „Сейнт Джеймс", преди да бъде изгорен.

Следвайки тази невероятна поредица от събития, доктор Вал­тер Йоханес бил мотивиран не просто от любопитство, макар и то да играело огромна роля. Нито пък защото вече съзирал неог­раничени възможности за използването на нов метод за истори­чески проучвания, в който фактическите доказателства биват от­кривани чрез разбуждането на трансцендентални спомени от пре­дишни прераждания. Отвъд всички тези съображения той се ин­тересувал от целия проблем с притежаването на божествения препуциум. По традиция притежателят на тази твърде необик­новена и скъпоценна реликва от първото проливане на Христо­вата кръв бил водачът на целия поход към Светия Граал през девети век.

Струвало му се изключително важно, че реликвата е била от­несена в метоха в Нидермюнстер, който се намирал под покро­вителството на света Одилия. Света Одилия била покровителка на рицарите, дирещи Светия Граал, а Одилиенберг се намирал в сърцето на територията на Граала през средновековието.

Одилия била дъщеря на Етихо (понякога наричан Адалрих), който наследил херцогството на Елзас през 666 г. Когато раз­брал, че дъщеря му се е родила сляпа, той се запитал: „Кой е извършил грях, родителите или детето?" Дочул носещите се сред придворните му слухове, че самият той е виновникът за слепо­тата на детето, бащата решил да убие момиченцето. Майката избягала заедно с бебето в Регенсбург. Ерхард, епископът на Регенсбург, бил подтикнат от един свой сън да намери и да покръс-ти детето. По време на ритуала зрението на момиченцето било възстановено. Епископът сравнил чудото със стореното от Хрис­тос, когато изцелил един сляп по рождение човек. Казал, че „свет­лината на света" е дарила детето със зрение и поради това кръс­тил момичето Одилия - слънце на Бога.

След като зрението й било възстановено, Одилия била върна­та в двора на баща си в Аделрихшайм (Арлесхайм), където всичко в живота й вървяло добре, докато не достигнала подходяща за задомяване възраст, но категорично се възпротивила срещу за­поведта на баща си да се омъжи. Тогава тя се скрила в древна отшелническа обител, впоследствие превърнала се в обителта на Треврицент, учителя на мъдростта на Граала.

Когато бащата и дъщерята се помирили, Одилия, вече зряла и свята жена, основала два християнски метоха - в Хохбург и в доли­ната Нидермюнстер. В планината тя медитирала и била вдъхновя­вана посредством видения от откровението на свети Йоан, а в доли­ната лекувала болните, които идвали при нея от всички части на Европа. И на двете места, и в околните манастири тайнствата на Светия Граал били почитани и закриляни. Неофитите били под­готвяни стъпка по стъпка за християнско посвещение.

Валтер Щайн намерил история на Хохенберг (или Одилиенберг) и кратка биография на света Одилия в трудовете на Дионисий Албрехт, който бил открил истинското значение и мисия­та на родословието на света Одилия, превърнало се в „семейст­вото на Граала".

„Родът на херцога се разпространил надалеч, както станало с рода на Яков някога, което ще рече от центъра на Елзас на за пад към Франция, на изток към Рим и австрийските земи, на юг към Испания и на север към Саксония и Бранденбург. Досущ както семето на Яков, според звездите в тяхната поредност, се разпростряло във всички посоки на компаса, така станало и с рода на Одилия".

В този момент от своите изследвания Валтер Щайн започнал да проумява важните откъси от „Парсифал" на Волфрам фон Ешенбах, където също се описва произходът на рода на Граала:

„Киот, мъдрият учител, се заловил да проследи тази история в латинските книги, за да провери къде е имало народ, посветил се на чистотата и достоен да се грижи за Граала. Той прочел ле­тописите на различните земи, в Британия и другаде, във Фран­ция и в Ирландия, и в Аншау