Лекции и едно съобщение за работещите на строежа на Гьотеанума в Дорнах от

Но азотът, който присъства във въздуха, има едно съвсем особено свойство. Бихте могли да кажете: какво би станало, ако азотът във въздуха е малко повече или по-малко? Да допуснем, че процентното съдържание на азот във въздуха се намали. Господа, ще стане доста куриозна ситуация: вие всички, във въздуха, който издишвате, ще започнете да издишате повече азот, отколкото обикновено издишвате, когато съдържанието на въздуха е такова, каквото е сега тук. И така, ако съдържанието на азот би се намалило, всички вие ще започнете да изпомпвате азота от собствените си тела и ще изпомпите толкова, колкото го има там сега. Ако се съдържа повече, отколкото се съдържа във въздуха сега, вие ще започнете да задържате вдишвания азот, а ще го издишате по-малко, отколкото го издишвате сега, за да се намали съдържанието на азот във въздуха. Това е много показателно: на човек му е необходима за правилно дишане не само смес от азот и кислоро­д, но му е необходимо, в обкръжаващата среда да има точно определено количество азот. Него трябва да го има. Тук въпросът не е в това, в нас да има достатъчно кислород и азот, а в обкръжаващата ни среда те да се намират в правилно съотношение. И ако пропорцията е не­удовлетворителна, ние самите я възстановяваме.

За това съвременната наука почти нищо не знае. Съвременната наука съвсем изключва човека от света и тя не знае, че в действителност човек може да стане господар на света, ако само се осъзнае като такъв. Ако на някой, да кажем, му се наложи да основе колония там, където има твърде малко азот, то тогава би могло да се получи достатъчно количество азот, просто предоставяйки на хората такива хранителни продукти, благодарение на които те биха могли да издишват много азот. Виждате, че истинската наука е и практична.

Сега, обаче, ще разгледаме нещо друго. Преди всичко ще разгледаме азота, не този, който е отвън, а този, който постоянно вдишваме и издишваме. Ако имахме само азот, то бихме се задушили. Поради нашите дробове щяхме да се задушим от азота. Но бъбреците ни, храносмилателните ни органи, нашите ръце и крака се нуждаят от азот; кръвта го доставя там, където е необходим. Така че можем да кажем: ако човек се намира тук (виж рисунката 3), то азотът постоянно постъпва — него искам да обознача с червено — в раменете и ръцете на човек, влиза в долната част на тялото му, в краката и стъпалата му. Тук вътре трябва да има азот. В белите дробове не трябва да се задържа азот, той трябва само да преминава през тях; в белите дробове имаме кислород. Белите дробове могат да живеят само тогава, когато в тях има кисло­род; азотът преминава по-нататък и отива в ръцете и раменете. Така че навсякъде тук, където оцветих с червено, трябва да про­никва азот. Този азот трябва също и да се натрупва в сърцето. Така навсякъде вътре трябва да има азот.

Рисунка 3

Този азот, намиращ се вътре, винаги встъпва в родствено-братски, бих казал, отношения с въглерода. Въглеродът се съдържа във въглищата, в диаманта, в графита. Но въглерод има също така и в нас. Само че в нас той се съдържа в течна форма. Тук вътре (виж рис. 3) има азот, обозначен с червено; сега искам, използвайки синьо, да обознача въглерода. Той също се намира вътре навсякъде, така че червеното се намира навсякъде заедно със синьото, с въглерода. Това е нещо забележително: вътре в себе си, във вашите крака, във вашите стъпала, във ва­шите рамене и ръце, във вашия стомах, във вашия черен дроб, във вашите бъбреци, във вашия далак, във вашето сърце вие носите заедно въглерода и азота; азотът във формата, в която той се намира във въздуха, и съвсем течен въглерод; все едно сте разтворили въглища и тази черна течност плува във вода. Ето какво имате в себе си.

Но това винаги е опасна ситуация, ако въглерод и азот някъде се намират заедно, редом един до друг. Ако въглерод и азот се намират някъде редом един до друг, винаги съществува опасност, при съответни условия те да образуват синилна киселина, циановодородна киселина; защото синилната киселина се състои от това, което тук на схемата обозначих с червено и синьо. Така че докато ходите насам-натам, винаги съществува опасност, във вас да се образува синилна киселина. И така, навсякъде, където обозначих със синьо, постоянно съществува опас­ност, целият организъм на човека да образува проникващата всичко синилна киселина. А тъй като в костите има калций, синилната киселина може да се съедини с калция и тогава да се появят калциеви цианидни съединения, може да се образуват цианиди. Знаете, че с цианкалий можете да се отровите с пълна гаранция. Не съществува по-силно средство от цианкалия: той действа мигновено. Но в човек постоянно съществува опасност, той да изработи синилна киселина и цианкалий. Така и трябва да бъде. Защото ако във вас нямаше предпоставки за образуване на цианкалий, вие нямаше да можете да ходите, вашите ръце нямаше да могат да се движат. Силата, даваща възможност да се движим, движенията на ръцете и краката произлизат от това, че вие постоянно се подлагате на опасността да се образува цианкалий.

Това е много фин процес: цианкалият постоянно иска да се образува в нас и ние постоянно го препятстваме. В това се състои нашият живот в ка­чеството ни на движещ се човек. Даже движението на кръвта зависи от това, че ние препятстваме образуването на циа­нкалия. Благодарение на тази съпротивителна сила на образуването на цианкалий се възбуждат нашите движения. И нашата воля, всъщност, се възбужда от това, че тя трябва постоянно да препятства образу­ването в нас на цианкалий и синилна киселина.

Рисунка 4

Виждате ли, господа, за да може синилната киселина да се образува, тъй като тя съдържа в себе си азот, на човек му е необходим азотът в обкръжаващата среда. На Слънцето също му е необходим азот за да може да ни въздейства по правилния начин. Ние не бихме могли да бъдем хора на Земята, ако Слънцето нямаше азот, посредством който то може да действа върху нашите телесни членове - крайници, храносмилателни органи и така нататък. Но с г­лавата работата стои различно, с човешката глава работата съвсем не стои така. Видяхте, че за белите дробове азотът е непригоден: той трябва да преминава през тях. За белите дробове е подходящ само кислородът. И когато кислородът преминава през белите дробове, тази негова част, която се насочва към главата, не проявява родственото отношение към азота. Кислородът, насочващ се към главата, много повече подхожда на въглерода. И вместо да се образува синилна киселина в посока към стъпалата на краката, сега по направление към главата постоянно се образува въглена киселина, въглероден двуокис — него искам да обознача с виолетово. И така, по направление на краката човек образува синилна киселина, а по направление на главата — въглероден двуокис; в него ние също бихме се задушили, ако се наложеше да го дишаме, но за нашата глава той е нужен. Виждате ли, господа, това е много интересно нещо: главата ни се нуждае от въглероден двуокис.

Вие, разбира се, сте запознати с въглеродния двуокис. Навярно сте пробвали газирана лимонада или газирана вода: вътре в тях има мехурчета, приличащи на перлички, газови мехурчета. Това е въглероден двуокис: в такива води се съдържа въглена киселина и газът се издига нагоре като малки перлени мехурчета. Госпо­да, вие нямаше да мислите, вашата глава въобще нямаше да може да вие служи, ако във вашето собствено тяло чрез кръвта, постоянно не се изстрелваха нагоре такива малки перлички. Също както в газираната лимонада нагоре се изстрелват мехурчета, така и във вас крехки мехурчета постоянно се насочват към главата ви. Нямаше да можете да използвате главата си, ако самите вие не бяхте такава бутилка. Една тринадесета или четиринадесета част от теглото ви представлява кръв. И така, можете да си представите: вие, всъщност, сте такива бутилки, които вместо с газирана лимонада са пълни с кръв; там плуват, устремявайки се нагоре, същите мехурчета, както и в газираната вода, само че доста по-малки, плуват тези перлени мехурчета, същите, като в бутилка с лимонада. Главата нямаше да може да мисли, ако във вас не се издигаха постоянно тези мехурчета-перлички. Но този въглероден двуокис не остава бездеен във вашата глава. Вие можете много добре да мислите, вие сякаш сте послужили за бутилка за вашата кръв и в нея мехурчетата се устремяват нагоре, към вашата глава. Вътре във вас, във вашата глава, става нагнетяване на газа, там се намира въглеродният двуокис по същия начин, както и в бутилката с газираната лимонада.

Ако въглеродният двуокис в главата ви е твърде малко, то заспивате; така вие го използвате във вашата глава. Този двуокис на въглерода във вашата глава встъпва в съприкосно­вение — именно в главата, и никъде другаде, — встъпва в съприкосновение, във връзка с желязото, намиращо се в кръвта ви. Желязото в кръвта се намира навсякъде. Но това желязо, което се намира в кръвта, протичаща в ръцете, не взаимодейства с въглената киселина, тоест с двуокиса на въглерода: само в главата въглеродният двуокис встъпва във взаимодействие с желязото. Бих могъл да кажа: те сякаш се целуват в главата, встъпват в доста интимни отноше­ния помежду си — желязото и въглената киселина; оттук желязото по кръвоносните съдове се разпространява в кръвта. Въглената киселина, ако е встъпила във взаимодействие в главата с желязото, го носи след това по цялата кръв. Някакво рандеву между желязото и въглената киселина може да се състои само в главата, и след това, ако рандевуто се е състояло, те могат, така да се каже, да се разхождат по цялата кръв заедно. Затова ако младо момиче е малокръвно, има твърде малко желязо в кръвта, то това означава, че в главата и стават много малко «рандевута», много малко срещи между желязото и въглената киселина. Девойката няма сили, които в достатъчна степен да позволят на желязото и въглената киселина да се срещнат в главата.

Вероятно сте чували за води, съдържащи въглена киселина и сами сте ги пили. Такива води, съдържащи желязо и въглеродни киселини, са особено полезни за здравето. Виждате ли, там, където има такива води — а в земята има извънредно много такива води, — там природата така въздейства на земята, че в нея посто­янно се образува това, което човек изработва в своята глава. Големи желязосъдържащи извори се намират тук-там по Земята. Там се изпращат хора, на които собствената глава става твърде слаба. Защото всяка човешка глава представлява такъв желязосъдържащ извор: тук вътре постоянно се об­разува окислено желязо. Колкото хора седите тук, толкова извори има. Ако някой цяла зима води разгулен живот, главата му става твърде слаба и тогава, съдържанието на железни карбонати в главата му намалява. Той чувства тогава същото, което много хора чувстват през пролетта: той чувства, че нещо не е наред с кръвта му, — това естествено е, защото цяла зима е безчинствал! — той чувства слабост в главата и се налага да бъде изпратен при водите, съдържащи въглена киселина, за да получи чрез стомаха си, а оттам и в главата това, което, всъщност, би трябвало сам да си изработва, ако беше водил порядъчен живот. Желязосъдържащите извори съвсем не са редки. Те са толкова, колкото хора има на Земята! И така, ние удов­летворяваме нашата потребност от желязо в кръвта си благодарение на това карбонизирано желязо.

Във всеки случай, ние трябва постоянно да го изработваме в нашата глава. Но също така ние трябва веднага да потиснем този процес, при това в същия този момент, когато той иска да възникне, тъй като ние трябва да потискаме синилната киселина. На карбонизираното желязо можем да позволим само да почне да се образува. Знаете, че днес химиците говорят само за това: да, ние можем да съединим заедно желязо, въглерод и кислород и да получим карбонизирано желязо. То трябва да се появи, това карбонизирано желязо. Но в живота не става така. Точно както има разлика между камъка и парче от вашия черен дроб, я има и между това, което химикът произвежда в своята лаборатория като карбонизирано желязо и това, което присъства като желязо, като карбонизирано желязо във вашата глава. То живее! В това се и състои разликата, че то живее. Виждате ли, от това карбонизирано желязо, намиращо се във вашата глава, постоянно се издигат потоци към Луната. Точно както към Слънцето се издига поток от цианкалий, така и към Луната се издигат и се връщат назад потоците, които образува човек, благодарение на това, че той има в себе си силата да овладее карбонизираното желязо.

Представете си, господа, че гледате нагоре към Лу­ната. Тук вие можете да си кажете: тя е силно свързана с моята глава. Така стои работата и тогава, когато преминавате през някаква местност — например, искам да спомена Зауербрун в Унгария или Геч в Щайермарк, Гисхюбел и така нататък; в Щвейцария, предполагам, също има такива места, — преминавайки там, вие преминавате по такова място, където самото земно царство предразполага Луната да действа към Земята по най-добрия начин, защото само там възникват такива води. На тази основата ние виждаме, как Земята и човекът на Земята са свързани със Слънцето и Луната посредством това, че към Слънцето вървят подчинени на човека потоци от цианкалий, а към Луната вървят подчинени на човека потоци от карбонизирано желязо.

Ако човек е по-разумен, всички тези неща щателно биха се изучавали. Днес не се знае за тях. Вие трябва да помислите над това, че растенията, намиращи се на Земята, постоянно употребяват въглероден двуокис. Въглеродният двуокис се намира тук. Ние, хората, а също и животните, издишаме въглероден двуокис. Въглеродният двуокис се намира тук! Растенията, намиращи се на Земята, вдишват не кислород, а въглероден двуокис. Те отделят кислород, а въглеродния двуокис задържат в себе си. Затова растенията са изградени на основата на въглеродния двуокис. Но целият този процес протича в растенията така, че най-добре растението може да се развива от въглеродния двуокис в периода на пълнолуние, тъй като това е свързано със силите на Луната. Напротив, в новолуние развитието се забавя. Ос­новно условие за растението е, то да се осветява от пълната Луна. Растежът заспива при новолуние, а при пълна Луна той протича особено силно.

Възгледите, считани за «стари суеверия», също са ги обяснявали с влиянието на Луната! Такива неща, разбира се, са ги наблюдавали и преди, когато човек още не е имал ни­каква наука. Ето защо в старите селски прави­ла навсякъде могат да се намерят указания за това, колко важно за растежа на растенията е пълнолунието. И виждате ли, господа, трябва, всъщност, да се говори не само за отношенията между отделните небесни тела, а трябва да се изхожда от това, как те се проявяват на Земята, сред хората. Човек, както току що видяхте, има извънредно много от Слънцето и Луната. Луната дарява на човек това, че той може да използва своята глава. Слънцето дарява човека с възможност да използва своите сърце, крака и ръце. Точно както ние трябва да имаме почва под краката си за да ходим по нея навсякъде и да не падаме постоянно, така трябва да имаме Слънцето и Луната, защото за мисленето ни е необходима Луната, а за ходенето се нуждаем от Слънцето, от слънчевата сила. Ако ходим през нощта, то това става за сметка на натрупаните слънчеви сили, които сме получили през деня. На нас са ни просто необходими тези небесни тела!

Но знаейки това, което току що ви казах, вие бихте могли да попитате: а как това е било в ранните епохи? За ранните времена съм ви казвал: тогава Слънцето, Луната и Земята са били съединени в едно небесно тяло и са се раз­делили в течение на времето. Днес нещата са така, че имаме Слънце, Земя и Луна като три тела, разделени в мировото пространство. Преди сме имали огромно Слънце; вътре се е намирала Земята, а вътре в Земята пък се е намирала Луната. Те са били поставени една в друга (виж рисунка 5). Следователно, ако тръгнем назад по пътя на еволюцията, ще стигнем до такава точка във времето, когато работата е стояла така: ако вие, господа, бяхте изключително могъщи, ако всички ние бяхме толкова могъщи, че да можем тук, както сме събрани, да опаковаме цялата Земя и да я натоварим в някакъв миров вагон, бързо да я придвижим към Луната — към Луната, която бихме поставили в Земята, в Тихия океан, и, след това, със Земята и Луната, опакована от нас в Тихия океан, да се отправим нагоре и да влетим в Слънцето: ето тогава ние бихме се върнали в това състояние, което е съществувало някога. Само че всички вещества на Земята и всички вещества на Луната биха приели различна форма от тази, която имат сега. Но някога е било така! Тогава на Земята не е имало такъв въздух, като сега, тогава на Земята е имало синилна киселина. Навсякъде вътре в Слънцето е имало синилна киселина и въглероден двуокис. Тук вие ще кажете: но там не е имало истински кисло­род, а в синилна киселина и въглероден двуокис човек не може да живее! Да, господа, човек, такъв какъвто е днес, не би могъл да живее при тези условия; но тогава човекът още не е имал физическо тяло. Той е живеел там като душа, живеел е в това творение, на това небесно тяло, представляващо Слънцето, Земята и Луната накуп. И ако съзерцаваме тези неща правилно, то, просто връщайки се назад, ние откриваме, че навремето всички свойства на мировите тела са били различни; че когато още сме живеели на Слънцето, ние, разбира се, не сме живеели благодарение на кислорода, ние сме живеели благодарение на синилната киселина и въглеродния двуокис. Слънцето, вътре в което сме живеели, ни е давало синилна киселина; въглеродният двуокис ни го е давала Луната, намираща се вътре в Земята.

Рисунка 5

Днес от всичко това е останал само азотът във въздуха, при който ние също не можем да живеем. Той е останал от синилната киселина. Азотът ни е останал от исполинската въздушна атмосфера на Слънцето, състояща се от синилна киселина; това е станало при разделянето на Слънцето и Земята. И така, азотът е останал от синилната киселина. А кислородът е останал от въглеродния двуокис, след като е излязла Луната. Така че можем да кажем: нашият въздух, нашият обикновен въздух, който се състои от кислород и азот, не винаги е бил в това състояние; той съществува само от времето, когато Слънцето и Земята са се разделили; тогава се е появил азотът. Когато Луната се е отделила от Земята, се е появил кислородът.

Но процесът продължил и по-нататък! Казвал съм ви, че кислородът във въздуха не е много, само 21%, и много повече е азотът, около 78%. Но съм ви казвал също, че Слънцето е по-голямо, а Луната — малка; кислородът ние имаме от Луната, затова във въздуха той е по-малко; азотът ние имаме от Слънцето, затова и той е повече във въздуха: защото Слънцето е много по-голямо от Луната. Даже в процентното съдържание на азота във въздуха се отразява това, че Слънцето е по-голямо от Луната, тъй като азотът го имаме от Слънцето, а кислородът — от Луната.

Казвал съм ви и друго: въглеродният двуокис се състои от кислород и въглерод. Въглеродът, който се съдържа в каменните въглища, се намира тук, а кислородът се намира във въздуха. Казвал съм ви, че когато Луната е излизала, когато се е отде­ляла от Земята, се е появил кислородът. Но тогава от въглеродния двуокис се е появил и въглеродът, който е останал в Земята; това са каменните въглища, намиращи се в Земята. Сега помислете: ние изкопаваме днес каменните въглища от Земята. Какво трябва да кажем, ако ние не просто дупчим Земята като дъждовни червеи, а сме осведомени за това, как са се появили каменните въглища? Някога Луната е излязла, отделяйки се от Земята, и е дарила въздуха с кислород, а земната почва — с въглища. Ние би следвало да кажем: о ти, Луна, ти богато ни дари, когато напускаше Земята, ти не просто се отдели, напускайки Земята, а ни остави във въздуха кислород, а в земята — въглища! И така, Луната е наша твърде фина космическа дружка: защото когато още е била с нас, е поддържала нашите души с това, че винаги е изработвала въглена киселина и нея тя ни е оставила. Тя ни е оставила навън въглерода, каменните въглища на Земята. Тя не се е отделила като крадец, който нищо не оставя и всичко прибира със себе си, тя е създала възможности за съществуването на физическия човек. Дотогава не е имало никакви физически хора, а е имало само духовни хора на Слънцето, обединено с Луната и Земята.

Първо са се разделили Земята и Слънцето. Слънцето е осигурило на Земята синилна киселина, цианкалий. Това е било необходимо на човека, за да живее в душевно-духовна форма, когато той още не е имал физиче­ско тяло. Човек се е нуждаел от синилна киселина в обкръжаващата среда; ако човек трябва да живее като физически човек, тя става съвсем излишна. Синилната киселина ликвидира физическия човек незабавно. Но и Слънцето също е твърде фина особа: когато ни е напускало, отделяйки се то ни е оставило във въздуха азота; в земята то ни е оставило цианкалий и други цианови съединения. Те се състоят от въглерод, азот и калий или калций. Калият — това е такова вещество, което много фино бле­сти, подобно на сребро. Така че Слънцето ни е оставило във въздуха азот, а също и въглерод, но не този, който се е превърнал в каменни въглища, а този, който живее в растенията, този въглерод. То е създало калциевите отлагания и от това са се появили варовиковите планини, такива като Юра, и така нататък. Наличието на твърда земна почва е поради това, че Слънцето някога е било с нас и се е отделило в мировото пространство, оставяйки ни варовика. Луната ни е оставила каменните въглища, а Слънцето ни е оставило варовиците, намиращи се в Земята. Луната ни е оставила във въздуха кислород, а Слънцето ни е оставило във въздуха азот.